Етикет: колекционер стара техника

Ако сега започвате колекция, Sandacite.BG Ви предлага списък от 10 задължителни експоната, които според нас трябва да включите в нея.

Колкото и усилия да полагаме в събирането на исотрията на българската техника чрез експонати и информация (текстова и визуална), все пак няма как да съберем всичко. Често си мечтаем да не сами на фронта, ами да има цял Институт по история на българската техника с музей, които да издирва, изкупува, съхранява, изследва и публикува историята на произведените в България технически устройства, а също така и на изобретенията, създадени от българи. Тъй като обаче това май няма шанс да започне да става скоро, решихме поне да дадем този подтик на начинаещите колекционери, за да ги упътим каво според нас е важно да присъства в тяхната колекция, поне що се отнася до историята на българската техника. При избора на експонати сме предполагали, че ще съставяте многопрофилна колекция от различни видове техника и ще включите дори малко професиолнална такава.

1. Първият български телевизор Опера 1 – серийна версия (1959)

Не може без него! :) Легендарното творение на проф. ст. н. с. инж. Апостол Апостолов и проф. Живко Железов тази година става на 60 години, през 1959 слага началото на славните четири десетилетия, в които България има своя телевизионна промишленост. Ние сега го наричаме Опера 1, но всъщност тогава той се нарича просто Опера, защото едва през 1962 излиза втори модел, а пълното название на апарата е РТ43-60Е ,,Опера“. Понякога изпадат Опери 1-ци на баснословни цени из Интернет, но не се отчайвайте, защоо напр. на пловдивския битак преди около месец бяха намерили чудесно запазен такъв само за някакви си 25 лв. Така че си струва да душите навсякъде.

2. Български радиоприемник, произведен по царско време или поне преди национализацията през 1948 г. 

Това е нещо, което Ви трябва, за да може лесно да се види, че България е имала радиопромишленост и преди създаването на Слаботоковия завод ,,Ворошилов“ в София през 1949 г. Всъщност това става на основана на няколко по-малки фабрики. Най-известните български марки радиоприемници по царско време са:

– Бралт – производство на братя Алтимирски от Русе

– Силвания – на инж. Г. М. Георгиев на бул. Дондуков в София

– Тулан – на инж. Светозар Пренеров от Бургас

– Херц – София, ул. Мария Луиза № 69

– Електрон – на Никола Джебаров на бул. Дондуков в София

– Клингзор – Димчо Ст. Кишмеров в София

– Адмирал – на фабрика ,,Родно радио“ в София

През 1939 г. един качествен, на нивото на времето си суперхетеродинен радиоприемник струва около 3000 лв., т. е. може да се купи с една горе-долу средна месечна заплата. Предполагам, че това статукво се е запазило някъде до 1942 – 3 г., след което настъпва военната инфлация и времената стават по-трудни.

3. Български механичен грамофон от 30-те г.

Не можете да нямате най-популярното музиковъзпроизвеждащо устройство допреди навлизането на електрическите такива! Механичните нямат колони или говорители, а звукът излиза от широка стърчаща фуния или вграден в дървения корпус метален „рупор“. Плочите са от шeллaĸ – твъpд и мнoгo чyплив мaтepиaл, подобен на бaĸeлит – и се въртят със 78 оборота/мин. Задвижването на диска с плочата не е с електродвигател, а ръчно, чрез завъртане на манивела, която нагнетява пружина на двигател, вграден в корпуса. Двигателят завърта металния диск, върху който поставяме плочата. Външно тези грамофони приличат на куфарче от леко дърво, чийто капак се отваря откъм късата страна, а откъм дългата има кожена дръжка.

В Царство България такива грамофони са предлагани главно от две фирми – „Симонавия“ АД (с грамофоните „Орфей“), собственост на бившия летец Симеон Петров, и „Радио Електрик“ на бул. Мария Луиза № 45 в София (предлагала и „Клингзор Екстра“). Има сведения и за ,,Братя Георгиеви“ от Плевен, за които обаче все още нищо не можем да кажем.

Такива грамофони по битпазарите и антикварниците можете да намерите сравнително лесно, но проблем са иглите и пружините – те са консуматив, който бързо се изхабява. Но в Аукциона и Ибей можете да си намирате такива, а и ретроаудиофилската общност няма скоро да умре – винаги ще има кой да Ви подшушне откъде да си намерите иглички примерно.

4. Първият български рентген Рд100

Според нас трябва да си имате поне едно нещо професионално, което освен това е много рядко – нещо, с което да впечатлявате така, че когато други хора Ви го видят, да кажа ,,Уаау!“. Едно добро такова мислим, че е Първият български рентген! :)

Той се произвежда в Слаботоковия завод София от средата 1950-те. Работи с ток 100 mA и напрежение 100 kV (макс). Има удобен статив, който позволява да се изследват пациенти в право, легнало или наклонено положение. Стативът има и нещо като кръстата глава, за да се върти рамото с рент­геновия генератор на 360° – така може да се обслужва и второ работно място.
Тръбата на Рд100 е двуфокусна, 2/10 kW, с маслен защитен кожух и вентилатор, защото при напрегната работа тя доста се загрява. Има 2 токови кръга – за преглед и за снимки – като при рентгеноскопията анодният ток и високото напрежение могат плавно да се регулират. За напрежението това става с четков плъзгач, който ,,пълзи“ по намотка на автотрансформатор, а границите са от 40 до 100 kV. Когато се правят снимки пък, високото напрежение се регулира на 25 стъпала (по 2,5 kV на всяко) в съ­щия интервал.

Такова чудо и ние досега не сме успели да си намерим, ама дано сколасаме преди Вас! :)

5. Компютър ИМКО 2

С Първия български персонален компютър ИМКО 1 няма да Ви дразним сетивата, ама поне втория трябва да го имате. Произвеждан е в БАН с тираж около 500 бройки през 1982 – 3 г. Тази долу е нашат с № 189. ИМКО 2 е предвестник на Правец`82.

Характеристики:
✔ Процесор: Synertek 6502 1 MНz.
✔ Памет (RAM): 48 кб (разширява се до 64 кб)
✔ Памет (ROM): 12 кб.
✔ 1 или 2 външни флопи у-ва 5.25” или касетофон
✔ ОС: ДОС 3.1, 3.2, 3.3, ПроДОС (с платка памет 16 кб)

ИМКО 2 не е бил в свободна продажба, а е разпространяван всред армията, предприятия и училища. Не е напълно еднакъв с Правец`82, напр. липсват 2 слота. Мониторът произлиза
от телевизор София 31, но с надпис ВКП – ,,видеоконтролен пункт“.

6. Първият български мотопед Балкан 50

Те са няколко модификации. За най-интересно си изберете примерно първата – МП от 1957, произвеждан от ловешкия завод ,Балкан“. Снабден е с рамка от щампована ламарина, люлееща се вилка за задното колело със задни пружини и телескопни амортисьори, предна вилка ламаринена конструкция с амортизиращи гумени пръстени, и с резервоар от две половинки. Предницата на мопеда МП е от пресована ламарина с окачване на гумени пръстени. Двигателят обаче е произведен в София – МД 50 Люлин с педално пускане в ход, с мощност 2-2,35 к.с., а карбураторът му е скрит вътре в рамката.

И за най-висока стойност на колекцията Ви е хубаво да си намерите оригинално такова Балканче, а не тунинговано или въобще модифицирано по някакъв начин.

7. Малко известна механична пералня Спътник

Това чудо е наистина впечатляващ уред! Това е пералня от 1962 – 3 г., разработена от ТПК Метал – Силистра за ползване във все още неелектрифицираните села. Нарича се Спътник, защото дизайнът ѝ е вдъхновен от този на изстреляния малко по-рано (1957) космически спътник на СССР с име ,,Спутник 1″.

Нашият спътник представлява метална сфера с диаметър около 50 см и малък капак отгоре, широк около 20 см. Сферата е окачена на метален станок по такъв начин, че да може лесно и свободно да се върти на 360 градуса около оста си. От едната страна е монтирана ръчка, за да може ръката на човека да завърта металното кълбо.

За да се изпере прането, трябва да се вдигне капакът, да се сложат дрехите, водата и настърганият сапун, а после капакът да се затвори. Сетне започнете олзвателят бързо и силно да въртите ръчката, завъртайки сферата около оста ѝ. После спрете, сменете водата, а после пак…  В един момент се предполага, че прането трябва да е изпрано. Не трябва да се върти и прекалено бързо обаче, за да не залепне прането по стените заради центробежните сили!

По селските райони тази невероятна пералня е ползвана и за маслобойна, и за айряноразбивачка.

8. Бюрокомпютър – напр. ИЗОТ 1025С

Eдна от областите, в които в България изключително много са разработвани и произвеждани компютри, е т.н. автоматизация на учрежденския труд. За целта се създават бюрокомпютри – това са компютърни системи, които съдържат процесор и разнообразни устройства за работа с данни – 8-инчови флопита (понякога по 2  в блок – за правене на резервно копие на данните), вградена памет, възможност за отпечатване на резултата от работата (конектор за принтер), възможност за включване на други външни запаметяващи джаджи като лентови устройства или хард дискове… Клавиатурата е вградена (вкопана) в талашитеното бюро. Наричат се бюрокомпютри, защото дизайнът им наподобява бюро с вградена клавиатура, монитор, флопита и т.н. Нещо обичайно е те да тежат над 200 кг. Първите са само текстообработващи машини, а някъде в пъравта половина на 80-е започват да им добавят мониторчета.

Бюрокомпютрите най-често работят с програми, създадени за самите тях и профилирано за тясноспециализираните задачи, които компютърът-бюро трябва да изпълнява. Защото машини от този тип  са създавани за различни области от т.н. седящ труд – има такива, които са предназначени да помагат на инженерите в проектирането на строежи, има такива за управление на складове, на машини, работещи в завод, за банки, пощи… а има и като днешния ни персонаж. :)

Един такъв много готин е ИЗОТ 1025С, предназначен за цялостна автоматизация на дейностите в банки и икономически отдели на предприятия. Този туч е сериозно голям – размерите му са 160 х 70 см – и представлява писалище с клавиатура и вградена микропроцесорна система за обработка на всякаква икономическа информация, текст и съставяне на най-различни финансови документи. Банковият служител може да ги разпечата веднага, а се извършва и архивиране върху 5,25-инчови дискети. ИЗОТ-ът е изграден на основата на български процесор от серията СМ600. Работните програми на компютъра-бюро – напр. за клиентско обслужване – са замислени специално за него, програмирани са на специфичен език и се разпращат по клоновете централно. Оперативната му памет (RAM) е цели 16 килобайта!

За съжаление в момента такива машини могат да бъдат открити само във фрагментарно състояние – тук 8-инчовото флопи, там монитора, еди-къде си се търкаля клавиатурата… На който успее да намери цял – блазе му!

9. Нещо военно – напр. противогаз

Военните неща се радват на особена почит сред колекционерите и въобще повечето хора. Затова Вашата задача трябва да бъде непременно да се нснабдите с поне едно такова нещо. Бъдете обаче оригинални – не се сдобивайте с поредния противогаз от соца, ами си намерете такъв отпреди това, от Царство България. Тогава такива са произвеждани от Държавната военна фабрика в Казанлък (днешният завод Арсенал) още 1923 – 5 г. От тези някогашни производства сме намирали два основни вида, от които единият е дори с никога неразпечатван дихател! Даже си носи и дата на проверка – 12 декември 1939:

Е, нещо такова задължително трябва да проимате!

10. Телефонен номератор 

Телефонният номератор е интересен апарат. Нуждата той да съществува се крие във факта, че в първите десетилетия на телефонията линиите не са автоматични както сега, ами (както са казвали тогава) ,,ръчни“. Това означава, че когато един абонат търси друг, се налага да бъде свързан с него чрез присъединяване на кабелен конектор в специален жак. Та номераторът е апарат, който се обслужва от телефонист (по-често са жени). Това е служител в телефонна централа, който стои пред огромни апарати (номератори) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера. За всеки номер – търсещ и отговарящ – на номератора има съответен ,,жак“. Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с ,,Централа! С кого да Ви свържа?“. Щом му кажат това, най-честата схема е да включи конектора на повикващия абонат в жака (гнездото) на търсения от него и така те могат да си говорят.

Телефонните номератори бивят различни видове – учрежденски, селищни, междуселищни и т.н… Обикновено тези машини са големи и масивни, но учрежденските (за няколко поста) или тези за малки военни поделения са не чак толкова големи като размери и позволяват спокойно съхранение в колекционерска стая. Ето този нашият напр. е български, произведен е в софийската Телефонно-телеграфна работилница към Главната дирекция на ПТТ през втората половина на 30-те г. и даже са го ремонтирали през 1943, както свидетелства етикет от вътрешната страна на капака:

Наистина рядко и ценно нещо! Намерете си такова и то ще е една от перлите във Вашата колекция.

А ако наистина сме Ви запалили по техносъбирателското дело, предлагаме Ви да навлезете по-дълбоко, като се запознаете с нашия пътеводител на колекционера:

 

Всичко необходимо за колекционера – практическо ръководство

See more

Вижте българската електрическа маша за коса Рила в Sandacite.BG!

Сега ще обърнем внимание и на дамската част от потребителите ни :)

В доста автаркичната стратегия (,,автаркия“ – самозадоволяване) на българската икономика преди 1990 г. има място и за такива изделия като електрическа маша за коса със звучното име Рила. Барем да беше някое красиво женско име! А то – Рила! Знаете ли колко много още неща има, дето се казват Рила?!

И се оказа неособено разпространено чудесо, между другото!

На горната снимка я виждате на снимачната ни площадка. Ясно се вижда надписът на бакелитовата дръжка – производство на нашия екземпляр от 1988 г., а предполагаме, че то въобще започва две години по-рано. Точният модел е ДМ-1 Рила:

В основата си електромашата работи на практика на днешните. Защипва се края на кичур коса, навива се, изчаква се да се загрее и се изтегля машата с леко отваряне на щипката. Така косата се навива на кичури.

За разлика от повечето сегашни обаче, Рилата няма бутон за включване-изключване, което значи, че работи на принципа на ютията Ракета от средата на 1950-те – включвате, навивате косата и внимавате да не оставите машата върху някоя горима повърхност, защото може да я прогори. За да не стане това, Рилата трябва да я поставим върху напр. порцеланова чиния или друга огнеупорна повърхност.  ,

Я да се направим, че умеем да си служим с нея :)

За съжаление в момента не намираме никаква документация за нея, затова и не можем да Ви кажем до колко градуса точно се загряват щипките. Предполагаме обаче, че не са по-малко от 170 – 180, както при съвременните. Нашата проработи, но не сме мерили температурата на щипките. :)

Разбира се, липсата на документация не пречи да си подрънкате за машата в нашия форум – http://www.sandacite.bg/forum/viewforum.php?f=44

Вижте в Sandacite.BG тези архивни замисли за жична радиофикация отпреди 80+ години!

Разглеждайки прашните  архиви, се зачетохме един брой на интригуващото списание ,,Наука и живот“. Той е от 1936 г., а статията, която привлече вниманието ни, е от българския радиоинженер С. Дойчинов. Той е автор и на втората книга за телевизия у нас – ,,Телевизията“ от 1936 г. В тази статия Дойчинов търси отговор на въпроса как да се осигури възможно най-качествено и без смущения радиоприемане, но също така и как телефонната техника да се използва по-съвършено – напр. да се провежда телефонен разговор с пътуващ влак! Авторът е прехвърлил много информация, осмислил я е и  намира отговора в жичното предаване на радиосигнали. Предлагаме Ви заедно да видим какви по-точно са неговите предложения!

,,Многобройнитe наблюдения, правени при безжичното раз­пространяване на електрическа енергия, показват, че излъче­ните от един изпращач електромагнитни вълни не се раз­пространяват във всички посоки еднакво, а че се разпространя­ват преимуществено по посока на реки, канали, ж. п. релси и проводници.

Така, един предавател, който се намира на брега на някоя река, например „Радио Виена“, се слуша много по-ясно от приемник, намиращ се близо до Дунава, отколкото от приемник, който е далеко от него.

Причината електромагнитните вълни да се разпространя­ват по-силно по посока на един проводник, особено по метална жица, отколкото в друга посока, е, че про­водниците задържат енергията около себе си, и то до такава степен, че е възможно насочването на високофреквентна енергия и насочването на електромагнитни вълни, чрез проводници.

Този процес не бива да си го представляваме като при правия ток. Там токът тече по проводника в една и съща посока и с еднаква или променлива сила, а тук енергията тече по дължината на проводника.

Тук ние искаме да запознаем читателите с главните практически приложения на насочените чрез жици електро­магнитни вълни.

ВЛАКОВА ТЕЛЕФОНИЯ

Тази телефония позволява да се влезе в телефонна връзка с пътуващ влак.

Всека една от двете станции — в влака и на гарата —  представлява комбинирана приемо-предавателна уредба с ми- кротелефонна гарнитура (слушалка).

Станцията в влака се съединява от една страна със зе­мята чрез колелата на вагоните, а от друга — с разполо­жената върху покрива на вагона антена.

Успоредно на ж. п. линия се прокарва метален проводник. Може да се използва и кой да е телеграфен или телефонен проводник, стига той да не е отдалечен на повече от 10 метра от ж. п. линията. Този проводник води до приемо-предавателната станция на гарата; той свършва с контакта „антена“ на споменатата станция, чийто контакт „земя“ се заземлява.

Излъчените от изпращача в гарата електромагнитни вълни се насочват чрез споменатия проводник и достигат разположената върху покрива на вагона антена.

Първата влакова телефонна уредба е тази по линията Берлин — Хамбург, построена през 1926 год.; тя обслужва пътниците, пътуващи по тази линия.

ЦЕНТРАЛНА ТЕЛЕФОНИЯ

Това е клон на упътената чрез проводник ра­диотелефония, който позволява да се използват високовол­товите проводници (далекопроводите), свързващи някоя си­лова електропроизводителна централаq с подстанциите й (транс­форматорни и разпределителни станции) и така по тях да могат да се провеждат и телефонни разговори.

ЖИЧНО РАДИОПРЕДАВАНЕ

Известно е, че радиолюбителите биват често измъчвани от смущения и паразити.

Един от начините за отстраняване поне на част от смущенията е и използването на градската осветлителна мрежа за радиопредаване от радиостанцията. За такова предаване трябва антената на радиопредавателя да се съедини чрез проводник с градската мрежа.

По този начин концертът, предаван от студиото, може да се приеме и чрез осветлителната мрежа. Това прие­мане става, като контактът „антена“ на приемника се съе­дини последователно с един подходящ кондензатор, с градската мрежа. По този начин от всеки контакт, в който може да се включи ютия или лампа за маса, може да се вземе не само топлина и светлина, но също звук и говор.

Това радиопредаване, сравнено с безжичното, има това предимство, че изразходва по-малко енергия, че е по иконо­мично, но затова пък кръгът на слушателитe е ограничен.“

Със сигурност можем да кажем, че инж. Дойчинов е написал пророческа статия – жичната радиофикация започва да се използва в България през 1947 г., когато с уредби, изпратени като дарение от СССР, са радиофицирани Бяла Слатина и Кнежа. По-нататък следват още много, много жично радиофицирани селища – напр. в началото на 1982 г. готови са 53,6 % от тях. Радиослушането чрез радиоточки в къщите на хората, в стаите на обществени сгради, заводи и т.н. се превръща в мощен начин за политическа пропаганда.

Интересно е обаче дали в България е правен опит са се изгради телефонна връзка така, че да можем да говорим с пътуващ влак. :) Или пък да използва далекопроводните кабели за телефонизиране на различни селища?

 

Още подобни публикации можете да откриете в нашата Фейсбук страница – https://www.facebook.com/sandacite

 

В Сандъците – Sandacite пишем за един проблем за колекционерите – т.н. Мъртви експонати!

Както знаем, колекционерството е процес, при който (най-често) един човек натрупва множество предмети, обединени по някакъв признак. За да наречем това колекция обаче, то не трябва да представлява някакви механично събирачество и подреждане, а е необходимо да се трупат колкото се може повече знания за всеки един експонат. Под ,,знания“ разбирайте информация, данни за него – от всякакъв характер. Само така колекционерското хоби ще изпълни качествено и ефикасно своите цели:

• да запази веществени доказателства за определен аспект от миналото;
• да ограмоти собственика на експонатите за тях;
• да развие неговите способности за аналитично мислене, за проследяване на събития и причините за тях, за вникване в дълбочината на процесите и явленията в действителността природна и световна;
• дa научи човека да издиpвa, дa cиcтeмaтизиpa и дa ce opиeнтиpa в нaтpyпвaщи ce гoлeми oбeми oт информация
• и да разкрие на голям кръг хора същите тези знания, ако колекционерът се окаже така предприемчив и вдъхновен, та да публикува резултатите от своите изследвания
• и други такива :)

В Практическото ръководство ,,Всичко необходимо за колекционера“ описахме огромното означение на специализираната информация, която е нужна за един колекционер на стара техника. Да, но притокът на експонати и този на информация за тях не вървят синхронно и са два различни потока, всеки от които ще има нещо, което другият няма. Най-вероятно след някакво време колекционерство – колко ще е то, зависи от интензитета на Вашата дейност – ще се окажете с подробна техническа информация за изделия, които не притежавате физически, но и обратното също ще се случи – ще имате няколко неща, за които не знаете нищичко, освен названието на устройството и евентуално за какво се използва. Първата ситуация не е толкова неприятна, защото често пъти в старите технически книги/списания/фирмена литература има снимки и рисунки, които ще Ви позволят все пак една статия за описаната джаджа. Но с ,,осиротелите“ предмети въпросът не стои точно така…

Прочетете добре това и си отпечатайте в главата с огнени букви: експонат, за който нямаме информация, е 100 % непублицируем. Той е ,,мъртъв“ експонат – такъв, който няма да види бял свят или поне не може да го направи по начина, по който заслужава. Я се замислете – имате напр. едно устройство, на което знаете само марката и производителя (да речем, от табелката отзад). Каква статия може да излезе от това? Кого ще ограмоти тя; как ще покаже тази машинка, при положение, че самите ние не знаем почти нищо за нея? Най-много някакъв пост във Фейсбук, който да се състои от 2 – 3 снимки на съответното нещо и отгоре надпис ,,Някой да знае нещо за това? Намерихме го и се чудим какво е. Всякаква информация е добре дошла, благодарим!“ Да, действително – може би ще има добронамерени хора, които ще се включат, но поначало се предполага, че ако имате колекционерски блог, в който представяте колекцията си, той е направен, за да разпространявате информация (т.е. да бъдете Вие нейният източник), а не да я търсите и добивате. Е, може да има и изключения, но поначало според нас е най-добре, когато Вашият специализиран колекционерски блог се оформи като място, на което хората ще разчитат, че ще намерят проверени и добре поднесени сведения от дадена област. Така че може би е най-добре да събирате сведенията си от други източници, а чрез виртуалното си слово само да ги разпространявате вече подредени.

Но за тази цел е необходимо да нямате мъртви експонати. Отделно, че тук вече се намесва и друг фактор. Дори и да предположим, че Вие сте чиста проба идеалистичен колекционер (като админа) и събирате и пишете за експонатите си не поради материални,  а от емоционални подбуди – е, пак не е добре да имате мъртви експонати, защото Вие сте дали пари за нещо, което сега не можете да публикувате както си трябва! То не може да принесе добавена стойност за Вашия блог във вид на съдържание, което посетителите биха чели. Не е добре, нали? Какво се получава – Вие давате пари, търсите неща, носите ги, трупате, затлачвате се, а накрая какво става – не можете да публикувате част от натрупаното така, както то заслужава. Е, оти ручаме жабèта?

Затова – на борба с мъртвите експонати!

След като сте прочели всичко това, сигурно си мислите: ,,Добре де, тоя сега много академично ги пише тия работи; а самият той как се е справял със своите мъртви експонати? Ще сподели ли някакъв опит, или само е дошъл тук да ни поучава?“

О, имали сме мъртви експонати, и още как! По едно време бяхме натрупали над десет апарата, за които знаехме само марка/модел, сфера на приложение и евентуално производител. Лека-полека обаче се наложи да обърнем  поне част от тях в ,,живи“, защото обществото прояви интерес към тях, или по-точно, назряха такива събития, че те не можеха да стоят вече все така мъртви.

Как да се справим с мъртвите експонати

Нека да отбележим, че след като една джаджа престои известно време като ,,мъртва“, може по някоя време щастливият случай да Ви се усмихне по такъв начин, че в ръцете Ви да попадне подходящата техническа литература и там да има инфо за Вашето нещо. Такива случаи обаче не са толкова чести и на тях невинаги може да се разчита. Затова бихте могли да опитате друго.

Ето няколко варианта да намерите инфо за Вашите неизвестни джаджи:

• като не могат да Ви помогнат книжките, ще Ви помогнат хората. Вижте в каква сфера на дейност е съответният експонат и потърсете специалисти оттам. Примерно някои възрастен инженер, работил в съответното производство или направо завод, или поне някой, поддържал джаджи като онази, за която търсите инфо;

• потърсете някой разбирач по темата, който да е поне на 45-50 г. Твърде вероятно е да е виждал Вашето устройство, да го е сервизирал или поне работил с него. Напр. по-старите компютърджии със сигурност могат да Ви разкажат много за стари български принтери или дискети напр. С електромедицинската техника е същото;
• ако горните два варианта не проработят, потърсете поне някой, просто ползвал навремето въпросната джаджа. Такъв човек най-вероятно ще си спомни как работи нещото, защото го е ползвал. Такъв случай имахме ние наскоро с едно старо българско алармено устройство на ЗММ Технотроника София. Не знаехме нищо за него, ударихме навсякъде на камък и накрая някой рече ,,Имах такова на магазина. Работи така и така…“;
• разбира се, винаги можете да пуснете запитване в някоя тематична Фейсбук група, но едва след като сте изчерпали изброените досега варианти. Изобщо, за предпочитане е въпросите към някакви лица конкретно да са преди да се обърнете на всеослушание към група, сред която има и Ваша аудитория – все ни се струва, че по-добре да не знаят откъде са Ви сведенията – създавате си ореол на човек, който знае много, а това може да е полезно в някои ситуации;
• дори можете да разширите тези познанства в мрежа от консултанти – по един-двама в различни сфери, така че да имате кого да питате, ако се сдобиете с нещо заплетено :)

Сигурността на устните сведения, разбира се, е леко под въпрос, защото паметта винаги може да изневери на човека след десетилетия. Затова по-сигурните сведения са тези на хора с отношение по темата (инженери, производственици и т.н.), а не просто на някой, който само утилитарно е бил обвързан с конкретния вид мъртъв експонат. Ясно, че ако някой Ви каже ,,Познавах проектанта“, ,,Ремонтирал съм такива“ или ,,Аз съм го правил това“ е много по-добре в сравнение с ,,Офф, работил съм на такова, имах такова в службата“.

Освен това, ако не сте напълно сигурни достоверността на сведенията и те все пак идват от хора, за които не знаете дали са 100 % прави в казаното, най-добре под статията сложете изречение в курсив: По спомени на (име).

Намирането на сведения старо технологично устройство по устен път от хора, пряко или косвено свързани с него, е един добър начин да намалим броя на паразитите в колекцията ни – нашите ,,мъртви експонати“. Те може да се много интересни сами по себе си, но каква полза, след като не можем да ги представим добре?

Надяваме се, че тази малка статия от колекционерската практика Ви е била интересна и Ви е показала приложим път как да се справяте с мъртвите експонати. Следващите няколко представени в сайта ни неща ще бъдат точно такива – седели дълги години в някой ъгъл, преди едно интересно събитие да стане катализатор на промяната да ги извадим оттам, да ги разучим и да ги представим на света.

До нови срещи!

Всичко необходимо за колекционера – практическо ръководство

See more

Прочетете как админът на Sandacite.BG е пренесъл с количка цяла печка Мечта от Перник до София!

В моя колекционерски живот има множество паметни истории, които се характеризират със силна необичайност на събитията, високо ниво на адреналина и сюжетна атрактивност. Днес, докато ровех в съзнанието си, случайно се присетих ето за този незабравим епизод – толкова невероятен, че чак не знам дали ще му повярвате. Но аз, основателят и администратор на сайта, заставам с името си  зад описаните по-долу събития и гарантирам, че те отговарят на истината. Чрез тяхното прочитане Вие, макар и преносно, ще станете свидетели на една странна и сюрреалистична случка, разиграла се по околостоличните пътища преди осем години. Приятно четене!

Както Ви е известно, аз  съм запален колекционер на стара българска техника  и събирам и съхранявам интересни реликви от техническата история на България. Различните стари устройства – лампови телевизори, радиограмофони, бялата техника и т.н. – обаче често пъти са огромни, тежки и трудни за пренасяне. Този проблем на пръв поглед става особено сериозен, когато става дума за апарати от населени места извън София.

Сега съм на 27 г., работя и затова съм доста улеснен в транспорта на извънградски експонати, защото просто заплащам услугата на куриерска фирма и апаратът ми бива доставян на стотина метра от жилището ми. Така съм приел стотици пратки.

Да, НОО през ученическите ми години обаче нещата не стояха така! Обикновено купувах експоната, но пари за транспорта му нямах и като превоз ползвах велосипед. Ставаше отлично, но за жалост това не е решение в междуградски условия и с товар тежка готварска печка!

Да се пренесем точно ден след абитуриентската ми вечер. Бях си харесал запазена българска печка „Мечта“ от 1963 г. Тя се намираше в Перник, но можех да заплатя единствено самата нея. Трябваше да помисля за превоз. За билети нямах пари, а и кой шофьор щеше да ме качва по автобусите с цяла печка! С приятел с автомобил също не разполагах. Трябваше да реша въпроса самостоятелно и затова се запасих със стара ръчна количка, която призвах да ми помогне в трудната мисия!

В ранната сутрин на уречения майски ден се  качих на маршрутката. Когато стигнахме Перник и  отидох при симпатичните собственици на печката, спокойно им показах странния си транспорт… а лелката поклати скептично глава и ми рече успех. :)

Планът ми беше наистина къртовски – товаря печката на количка и така я добутвам до Княжево в София. Оттам хвана ли трамвая, все едно съм си у нас.

Керванът тръгна. В самия Перник гледката не изглеждаше чак толкова необичайна (какво пък толкова, някакъв човек бута количка със стара печка, може би до пункта за скрап?), но на извънградския път вече събирах погледите. Представете си – подминават ме коли, автобуси, камиони, а аз трябва да измина така 25 км!

Забравих да поясня, че Мечтата биде натоварена с фурната нагоре. Беше към 10 ч. сутринта, а времето – „предимно облачно“. По едно време запръска дъждец, а аз си бутах ли, бутах. Някъде около Драгичево усетих наклон на пътя и напрегнах сили. „Бързах бавно“, за да не се преуморя. Дали няма да замръкна?

Малко след обяд изгря слънце, а по едно време то дори  започна да прижуря, в резултат ми стана топло и метнах якето си върху печката. Май се бях обезводнил и радостта ми беше страхотна,  когато на няколкостотин метра напред забелязах бензиностанция и подкарах здраво количката. Дойде култов момент – гордо се паркирах встрани на пътя, като че бях 4х4, влязох в магазина, купих две безалкохолни, като че са два дъмпъла, и излязох да си пийна. После ги мушнах във фурната и хайде пак на пътя! „Само внимавай на КАТ-а във Владая!“ – посъветва ме някой шегаджия.

След около два часа заслизах по много стръмен наклон, а под него забелязах градче – май Владая. И тук вече се сетих къде минава автобус за София! Отбих в една уличка почти пред КАТ-а. Градското ми съзнание упорито свързваше автобус с цивилизация и аз зачаках на спирката.

Когато раздрънканият рейс гръмотрясно акостира, с цялото си изкуство повдигнах предната част на количката, а после и каросерията. И вече на път – точно когато мислех, че съм спасен – усетих слабост, треперене на краката и все повече гадене. Ами да! Умората беше почти надвила и люлеенето сàмо й помогна. Едва стисках дръжката, тремор, облегнах се на печката, за да не падна. Колко ли ще издържа? Моля се да стигнем, да стигнем проклетото място! Хайде… ето Княжево, свърши ли?!

Изведнъж таралясникът се разтресе страшно, спря, чу се ПССС!, вратите се отвориха и нахлу друг въздух. Спирката. Трамвай!…

Бях се завърнал при цивилизацията!

---

Днешният ми коментар на тази случка е, че събития като нея показват на какво може да е способна безграничната амбиция на един човек да направи нещо; в случая – да обогатя колекцията си с този доста рядък модел на българските печки Мечта, всъщност първият! Защото това е всъщност е първата печка Мечта – с нея започна тази легендарна серия!

Сега, разбира се, нямам нито време, нито нужда от подобни египетски подвизи, но… в себе си усещам, че ако по някаква причина се наложи, бих го направил отново с някой друг важен експонат. Да, наистина! Просто защото пламъкът, който чувствам в себе си, когато запазвам и публикувам свидетелствата за техническата история на България, си е все същият!

 

Първият български мултикукър в Сандъците – Sandacite!

Най-общо изразено, определението за мултикукър е ,,многофункционален уред за готвене“. Днес има множество вериги за бяла техника, които предлагат да си купим такъв тип уреди. Замисляли ли сте се обаче, дали все пак някога не е произвеждан и български такъв? На този въпрос ще отговорим днес.

Наскоро Ви разказахме за първата българска електрическа тенджера. През 1959 г., на базата на тази разработка, във Фабриката за електронагревателни уреди Варна (по-късно – завод Елпром в същия град) е разработена следната купчина джунджурии, която с право можем да наречем Първия български мултикукър.

Само че тогавашното название на уреда не е така, разбира се, а ,,електрическа универсална кухня“. Тоест, има се предвид, че с този уред получавате всичко необходимо за готвене. Дали? Я да видим…

Въпросният комплект се състои от постав­ка, тава, скара, тенджера с чаша и нагревателен капак, в който са мон­тирани два нагревателни елемента. Джаджата е пригодена за из­пичане и готвене на всички видове ястия и тестени изделия: баници, кифли, бисквити, гювеч, месни и рибни продукти, задушени, печени и пържени ястия, торти и други. За тази цел ще използвате тавата, скарата или тенджерата.

Да разгледаме технически изделието. От двата нагревателя в капака единият отгоре с мощност 650 вата (този, който е предвиден за готвене в тенджерата), а вторият в основата на капака – с 950 вата. Той е предназначен за готвене в тавата. Мултикукърът е произвеждан за работа с мрежово напрежение 150 или 220 волта. Разбира се, то е означено върху заводската табелка или върху опаковъчната му кутия.

Изпичането на тестените изделия или месни и други продукти се осигурява чрез равномерно предаване на топлината от долната, горната или пък едновременно от двете нагревателни спирали. Има обаче една особеност – те се включват посредством два отделни шнура към разклонителния щекер на контакта. Включването се извършва според желание и нуждата на ползвателя с оглед дали той желае да получи по-вече топлина от долната или пък от горната страна.

Тук можем да видим и частите на кукъра по ред на номерата, както следва: 1 – поставка; 2 – тава; 3 – скара; 4 – тенджера; 5 – чаша; 6 – нагревателен капак.

Малко съвети за работа с уреда! Както виждаме от илюстрацията по-горе, една от частите на мултикукъра е кръгла метална поставка. Преди включването на електрическата универсална кухня, поставката се слага върху топлоустойчива изолирана основа като мраморна или каменинова плоча. Преди да почне изпичането на тестените изделия или някакво ястие напр., е необходимо уредът да се нагрее предварително около 15 мин при пълна мощност. Когато капакът е с неизолирана дръжка, домакинята трябва да използва кърпа.

Времетраенето за изпичането на тестени изделия е около 30 до 40 мин, а за гювеч и други ястия от 1 час и 15 мин до 1 час и 80 мин, като точното време се определя от опита на домакинята.

След привършването на печенето кукърът трябва да се измие най- старателно, като за целта се употребява топла вода, чист парцал и сапун. Необходимо е се избягва чистенето с пепел или сода, понеже уредът се поврежда вследствие на това, че неговите части са изработени от алуминий. При почистване капакът не трябва се потапя във вода, защото проникването й във вътрешността му ще доведе до прегаряне на електронагревателния елемент.

При ползването на Първия български мултикукър трябва да се има предвид следното:

• закрепените в капака електрически елементи силно нагряват дръжката и целия капак на уреда. За избягване на опасност от пожар капакът нека се поставя при отнемането му от уреда върху топлонепроводима поставка;
• след привършването на печенето веднага да се изключи уредът от мрежата;
• при манипулация да се хващат телата на щекерите или щепселите, а не да се дърпа самият шнур – впрочем, това е правило при всеки електрически уред, разбира се! ;
• необходимо е периодически шнурът да се преглежда и да се поправя мястото на входа му към щекерите или щепселите, понеже след дълго употребление той се износва и поврежда.

След прегаряне на някоя от спиралите на уреда същата трябва и може да се замени с нова. За целта развийте трите гайки на кухите болтчета, намиращи се на капака, след което леко повдигнете горната половина и я наклонете също така леко в посока на двущифтовото гнездо. Заедно с това развийте гайките на четирите щифта. Извадете прегорялата спирала и се заменете с нова, върху която предварително са нанизани синците (мънистата). След това наново здраво закрепете краищата на спиралата чрез гайките към щифтовете от вътрешната страна на капака. Внимавайте да не се разменят местата на спиралите! Накрая затегнете капака чрез трите кухи болтчета, като още веднъж внимавате да не бъде разместена изолационната подложка.

Ако го използвате грижливо и спазвате гореописаните правила, можем да Ви уверим, че този уред ще Ви служи дълги години, тъй като, освен нагревателни проблеми, няма каква друга сериозна повреда да го сполети.

А ако екскурзии във времето като тази току-що са Ви интересни, предлагаме Ви да последвате Фейсбук страницата на сайта ни ==> https://www.facebook.com/sandacite/?pnref=lhc – за да научавате бързо нашите най-нови щуротии. :)

 

В Sandacite.BG открихме мнооого стара готварска печка на Елпром Варна – от 1956 г.!

Първата българска печка страда от шизофрения и всъщност е две печки! Не знаете ли? Тук ще Ви разкажем как и защо това е така… но ще разберете едва когато стигнете края на статията. :)

Историята на българските готварски печки започва през средата на 30-те години, когато в различни работилници на Царство България започват да се изработват различни електрически котлони, печки и т.н. Сигурен факт е напр., че известният по-късно български инженер (и професор по електротехника, реформатор на електротехническото производство и министър на машиностроенето) проф. Иван Попов основава през 1934 г. в София фабриката за ,,битови уреди“ (според акад. Кирил Боянов) ,,Електротерма“, която е произвеждала ,,нагреватели“ (пак според него), а малко по-късно и устройства за изваряване на медицински инструменти. До момента обаче никъде не сме намерили запазен нито един електронагревателен уред на този производител и така не можем да кажем нищо за техните характеристики, какво остава пък за описание на цяла печка. :) Със стопроцентова сигурност знаем обаче, че по времето на Царство България – и по-точно след 1934 г. – работи и друг производител на готварски печки, а именно софийската фирма ,,Едисон“. За тях ще Ви разкажем по-нататък.

Сюжетът продължава двадесетина години по-късно – във първата половина на 50-те – когато във Фабрика за електронагревателни уреди Варна (по-късния Елпром) вероятно е била разработена готварска печка с 2 котлона и фурна, която е носела индекса ПГЕ – Печка Готварска Електрическа. До момента не разполагаме с нейния образ и характеристики, макар че за второто можем да правим предположения, изучавайки наследника й. За него със сигурност знаем, че има названието ПГЕ-2, а и отскоро го имаме на живо в колекцията си.

Нека по-нататък за удобство продължим да наричаме ПГЕ-2 ,,първата“ за завод Елпром Варна, тъй като така или иначе не можем да посочим нищо сигурно за предишната. Тя – демек абсолютно първата готварска печка на завода – остава за момента с полулегендарен статут. Най-сериозните ни основания за това наше предположение са следните.

Често се случва, дори и да не можем да открием екземпляр от даден образец българска техника, в съответната техническа литература от периода да намерим достатъчно сигурни сведения за него, придружени със снимка. Това свидетелства, че изделието е било пуснато в производство и съществува все пак някаква вероятност да се натъкнем на него.

Е, с първата елпромска печка това не е така! – никъде нищо – ни звук, ни вопъл, ни стон. Обикновено такова мълчание книгите пазят спрямо разработки с експериментален статус, т.е. такива, които не са внедрявани в широко производство. За да намери нещо място в томовете, то трябва да присъства на пазара.

Само че, дори и в случаите, когато първият модел от едно изделие не се пуска в широко производство, а наследникът му се, номерацията на разработките се запазва и поредната цифра след индекса на модела нараства. Така например, печката, с която ще Ви запознаем днес, носи споменатия по-горе индекс ПГЕ-2 – Печка Готварска Електрическа, втора поред разработка на завода. Значи би трябвало преди нея да има първа!

Две интересни пособия от 1958 г.

Е, това са, значи, нашите основания да твърдим, че първата българска печка е с неизяснен статут относно серийното си производство. Разбира се, никой не знае какво ще му донесе бъдещето и винаги съществува вероятността тя да се изнамери отнякъде! Тогава, разбира се, ще редактираме тези редове…

А сега да се съсредоточим върху наличното, т.е. върху днешната ни героиня. В заглавието я нарекохме ,,първа българска печка“, защото тя  на практика се оказва първата масово произвеждана българска готварска печка. Става дума за малък уред, пуснат в производство през 1956 г., който може би ще оприличите на далеч по-късните Раховец. Но тя всъщност е нещо различно, и то ето какво…

Тя, разбира се, е предназначена за готвене и печене на различни видове манджи. Следилите редовно сайта ни знаят, че през 1950-те години преобладаващото напрежение нв българската национална електрическа мрежа е 150 волта и затова няма да се учудят, когато им кажем, че ,,масовият патриарх“ на българските печки се явява по магазините в два варианта – с работно напрежение 150 и 220 волта. Нашата е на 150 – ето, вижте табелата:

Печката се състои от 2 нагревателни плочи (котлони) и фурна (наричана муфел) с 2 нагревателни спирали, заместващи днешните реотани. Пъл­ната потребляема мощност на печката е 3600 вата, от които 1200 вата за голямата нагревателна плоча, 800 вата за малката и 1600 вата за муфела. От тях 800 вата за долно на­гряване на муфела и 800 вата за горно нагряване. 

Eлементите на чертежа са, както следва: 1 — фасада; 2 — страници; 3 — ка­пак; 4 — голяма нагревателна пло­ча 1200 W; 5 — малка нагревател­на плоча 800 W; 6 — покриващ ка­пак; 7 — електрически превключ­ватели; 8 — врата на фурната; 9 — цокъл

Ето и как изглеждат двата котлона на печката:

Муфелът e изработен от стоманена ла­марина и от вътрешната страна е емайлиран. Към отвора му е закрепена чугунена рамка, към която е монтирана двой­ната врата. От външната врата на муфела — горе и долу — са поставени по две нагревателни спирали, всяка с мощност по 400 вата, нанизани с порцеланови маниста, добре притиснати към стените на муфела. За да се получи добра топлинна изо­лация, около муфела е навита няколко слоя алуминиево фолио. Дъното на муфела също има нужната топлинна изолация.

Ръководство за употреба и кратко техническо описание на ПГЕ-2, изд. 1961 г.

Ко­жухът на печката има лицева част — фасада  и две страни, емайлирани в бял цвят. Над фасадата и страните е закрепено горното дъно, което също е емайлирано. Върху него са мон­тирани две нагревателни плочи. На горното дъно е закрепен подвижен капак, който може да се изважда и да се почиства от евентуално разсипано ядене, вода или насъбрал се прах. По­средством четири винта чугунената рамка на муфела се за­крепва към фасадата на печката.

На фасадата под вратата са монтирани четири броя превключватели (ключове). Първият от­ляво е за по-голямата нагревателна плоча, вторият е за долния нагревател на муфела, третият — за горния нагревател на му­фела и четвъртият — за по-малката плоча. Наличието на пре­включвателите дава възможност поотделно да се включва само долният нагревател на муфела, само горният или която и да е от двете нагревателни плочи. От друга страна, от всеки на­гревател чрез съответния превключвател могат да се включат три различни мощности, което е от голямо значение за иконо­мичното разходване на електрическата енергия.

Гаранционна карта към закупуване на Първата масова българска печка ПГЕ-2, 25.ХІІ.1961 г.

Когато печката се постави на определеното й място, тя не­пременно трябва да се заземи чрез специално поставения за целта заземителен винт. Той се намира на задния капак, непо­средствено до изхода на шнура.

След около 15 — 20 минути от включването на муфела на пълна мощност (двата превключвателя са на трета степен) в него се достига температура около 200° С. 

Ето, между другото, една интересна таблица с изчисления за силата на тока при включени различни части на печката:

Сега… по въпроса за повредите. При евентуална повреда на плочите — прекъсване или прегаряне на нагревателите, те могат да се заменят с резервни. Това става, като най-напред се извади капакът на печката, а след това се отвият щифтовете на двата предни ъгъла и шарнирните скоби на задните ъгли. След това повдигнете освободеното вече горно дъно, извадете трите края на нагревателните спирали от съответните шпилки, отвийте гайката от шпилката, която придържа плочата към скобата, и плочата се изважда. Поставянето на новата плоча става по обратния ред. Трябва да се запомни или отбележи по някакъв начин кой край от нагревателните спирали на старата плоча към коя от шпилките е бил притегнат, за да се свържат правилно съответните краища на новата плоча.

За да се подмени повредената нагрева­телна спирала от муфела пък, най-напред извадете капака, а след него горното дъно, без да демонтирате плочите. След това отвийте четирите винта, които притягат чугунената рамка на муфела към фасадата. Освободете всички проводници, които са свързани неподвижно към муфела, и той се изтегля назад, като предварително е изваден задният капак. Развийте внимателно изолацията, а след това разкарайте съответния притисквач на повредената спирала. Извадете и повредената спирала и на нейно място поставете новата. В този случай също добре трябва да се запомнят или за още по-сигурно — да се отбележат — местата, където е била временно прекъсната елек­трическата връзка, за да се възстанови тя правилно след подменяне на повредената спирала.

Стр. 1 и 2 на ръководството за употреба на ПГЕ-2

Стр. 3 на същия документ

Монтирането на муфела се извършва по обратен ред. Необходимо е да се осигури добър контакт при съединяването на електрическите проводници, а това ще направите, когато силно притегнете гайките.

А, да, и накрая за любителите на подробности да уточним, че електрическата готварска печка ПГЕ-2 отговаря на изискванията на ВТУ 49-56 (Печки готварски домакински електрически с фурна).

Такаа… това е засега. В следващия епизод от сапунката ще видите как тази печка ще се превърне в шизофренния си двойник и кой е бащата на децата. Доскоро! :)

П. П. Вижте колко се стараем, защо да не ни последвате и във Facebook? :) Така ще виждате веднага най-новите ни теми ==> https://www.facebook.com/sandacite/?timeline_context_item_type=intro_card_work&timeline_context_item_source=100002339602136

И такаа, други приятели, продължаваме екскурзията из българските електроуреди от края на 50-те г. След като вече Ви показахме първата, сега ще Ви запознаем с хронологически третата българска пералня от началото на производството на тези уреди в България през 1953 г.  Представяме Ви ЕП`60!

Как работи този същи казан? Въртящата се в казанчето перка (ще я видите малко по-долу) завихря топла вода, в която предварително сте настъргали сапунче – това е перилният препарат едно време. Насапунисаната вода преминава през тъканта на дрехите и разтваря нечистотиите по тях.

Ето съставните части на пералнята (цифрите са според номерацията на елементите на долната схема). Съществува цилиндрично казанче 2, към което чрез фланеца 4 е закрепен фланшово оформеният електродвигател 10. Под фланеца, който се навива в електродвигателя, е поставена уплътнителна картонена шайба 5, напоена с миниум. Перката 3 е навита направо върху вала на двигателя чрез лява резба. Във фланеца се намира набивка от памучно въже 8, напоено с графитно-лоена смес, която се притиска от салниковата гайка 7 и служи като водоуплътнител. За добрата работа на пералника е необходимо на всеки 300 работни часа салниковата гайка да се натяга

На дъното на казанчето е заварена къса тръба с присъединен към нея гумен маркуч 14 за изтичане на замърсената вода. По време на рабо­та маркучът се закачва с кука на специална скоба. В горния край на казан­чето е валцован ръб 15, показващ нивото, което трябва да достигне изпи­ращият разтвор. Казан­чето заедно с електродви­гателя е монтирано върху кожух 11, на долния край на който се намират кра­ката 13. Всички метални нетоководещи части са свързани токопроводно и са присъединени към заземителната клема, която намира в долния край на кожуха. На кожуха е монтирано електрическо ключе 9 за включване и изключване на електро­двигателя. То се свързва с електрическата мрежа чрез гумиран кабел, дълъг 2,5 м, с щепсел 6 А. В горната външна страна на казанчето са закрепени две дръжки 16 за преместване на пералнята. Тя се покрива с капак 1, когато не се работи с нея.

(Да отбележим, че някои серии от тези перални машини имат малка разлика – те са снаб­дени с маншетен каучуков уплътнител с графитно-лоена набивка и салникова гайка.)

Размерите са следните — диаметър 410 мм, височина 740 мм; тегло 30 кг.

На първата снимка виждате общия й изглед откъм предната част, а на тази отгоре – бакелитовият пускателен ключ със степени 1-0 и под него първото известно лого на Елпром Варна. Запомнете добре – ЕВ – Елпром Варна! Същото лого сте виждали и на много други електроуреди.

На задната й страна виждаме конзолите с навития около тях кабел, чийто щепсел е от първите Шуко – между другото, напълно оригинален!

Табелката с техническите данни — номинално напре­жение 220 В; номинална мощност 300 Вт; работен обем на казанчето 30 л; електродвигател асинхронен с пускова намотка и центробежен изключ­вател:

Няма лъжа, няма измама – наистина е ЕП`60. 30 литра вместимост, 300 вт, 1,5 кг сухо пране.

Когато я отворим, виждаме няколко важни неща…

Електродвигателят, който задейства пералнята, е разположен под казана. Перката е монтирана  направо на вала на електродвигателя. Както виждате по-долу, насоката в оформлението е била ребрата да не бъдат особено изпъкнали, за да не се захващат дрехите в тях. Но независимо от този стремеж, перивото все е намирало начини да се запре в процепа между диска и казана :) И съответно после оттам трябва да го извади грижливата домакиня…

С едно зареждане тази красавица е възможно да Ви изпере цели 1,5 кг сухо пране. Това е максимумът! И нещо интересно – най-дългото времетраене на един перален сеанс (така да се каже) е не повече от 5 минути – в противен случай заводът предупреждава, че е възможно да се явят повреди в електродвигателя!

Дупката в центъра е за оттичане на мръсната вода, а съвсем до нея виждате билетчето, с което бе таксувана пералнята ни в градския транспорт. :)

Теглото на цялата пералня е 30 кг, което значи, че не е особено трудно тя да бъде премествана с помощта на удобните странични ръкохватки. Имат един-единствен недостатък – малко са остри и при продължително носене започва да става неудобно на пръстите.

Ето и как изглежда пералнята отдолу:

Електродвигателят е производство на Елпром Троян,  асинхронен със съпротивителна пускова намотка и и центробежен пусков изключвател. Между другото, за добрата работа на пералнята е нужно на всеки 600 работни часа лагерите на електродви­гателя да се измиват с бензин и да се смазват с грес «М» (БДС 1416—53). Ако го намерите… ако не, вижте негов заместител по качества. :D

А сега почти накрая сме, нека да Ви напътим малко за повредите на ЕП`60-ката. Че утре, ако Ви се развали, как ще си я оправите?! И така, слушайте внимателно…

Повредите на пералнята са най-често в електро­двигателя и водоуплътненията на фланеца Ако двигателят е спрял, това може да е заради прекъсване на контакта, щепсела, кабела или други електрически връзки, или пък самият ел-двигател да е повреден. В последния случай той трябва се демонтира и да се даде за ремонт в електротехнически сервиз.(Демонтирането на двигателя се извършва, след като перката е снета и със спе­циален ключ се раз­вие фланецът 4. Вече като Ви го върнат готов, сглобяването на перал­нята става по обра­тния ред.)

 

Ако елек­тродвигателят бръмчи и не се върти, той веднага (най-късно до 5 секунди) трябва да се изключи от мрежата Причините за такава повреда са следните: прекъсната пускова намотка, дефектен центробежен изключвател или претоварена с дрехи пералня. В първите два случая двигателят се снема за ремонт, а в последния е необходимо да се извади част от прането.

Когато има дефекти във водоуплътненията на фланеца, от казанчето тече или капе вода. Ако пропускането на вода е между казанчето и фланеца на двигателя, необходимо е да се притегне фланецът 4 или да се смени уплътнителят. За тази цел предварително отвийте перката чрез въртене по часовниковата стрелка, като с подходящ ключ дръжте неподвижно сво­бодният край на вала 12.

При пропускане на вода покрай вала на електродвигателя пък отвийте пер­ката по гореописания начин и след това със специален гаечен ключ натегнете салниковата гайка в посока на часовниковата стрелка. Ако ли пък това не помогне, поставете нова салникова набивка.

Повече за ЕП`60 можете да разберете от приложената документация:

– техническо описание и ръководство за употреба на пералнята

– ръководство за отстраняване на по-елементарни повреди по пералнята

– ръководство за употреба на електродвигателя

– гаранционна карта на пералнята

Заповядайте всичкото това – ЕП`60

Коментари можете да отправяте тук – http://www.sandacite.bg/forum/viewtopic.php?f=44&t=5091

Запознайте се с НТВ-1 – първия български нагревател за течаща вода – в Сандъците – Sandacite!

През 1950-те г. заводът Елпром Варна произвежда цяла серия от битови домакински уреди на 150 волта, предназначени изцяло да задоволят нуждите на домакинството. Един малко известен представител на тази група е първият български нагревател за течаща вода НТВ 1, който се монтира непосредствено над мивката. За разлика от бойлерите, при които е необходимо да се включат предварително и след това да се чака относително дълго за затоплянето на водата, при малките нагревателчета от типа на това потребителят разполага с топла вода почти веднага, щом завърти крана на чешмата.

Но първо да разгледаме нашия колекционерски екземпляр. Данни от табелката:

ЕЛПРОМ

150 волта

2000 вата

БДС 63-53-ВТУ-63-56

1957

Тоест този модел се произвежда от 1956 г., а нашата придобивка е реколта 1957.  Не крия възхищението си – малкото бакелитено нагревателче ми е адски симпатично :)

Мощността на нагревателната спирала вътре в него е 2 киловата. Най-често се намират така, иначе при първите производствени серии максималната мощност е била в със стойност 1600 вата; явно сетне това е било преценено като недостатъчно.

Както ще видим по-надолу обаче, известно неудобство е малкият дебит вода при по- високи температури или голямата необ­ходимата голяма нагревателна мощност за постигане на по-го­лям дебит. Зависимостта между дебит и температура на изтичащата вода при НТВ 1 се движи така:

• при дебит 0,5 л/мин температурата на водата е 80 градуса Целзий
• при дебит 1 л/мин е 42 градуса
• а при 2 л/мин – 30 градуса

Да разгледаме устройството на джаджата. В бакелитовото тяло 1 е запресовано вентилното блокче 7, в което се намира вентилът за пускане на студена вода в резервоара 22. В резервоара се намира керамична изолационна макара 20, върху която е навита на гревателната спирала 21. Макарата е поставена свободно в тялото. Двата края на нагревателната спирала са прикрепени към контактните шпилки 11 чрез гайки. Отгоре резервоарът е затворен от бакелитов капак 17, притиснат към тялото чрез резбованата гривна 19. Между капака и тялото е по­ставен гумен уплътнителен пръстен 18. Към капака, прекаран през порцеланови ролки 15, са прикре­пени шпилки 14. Уплътнението при тези щифтове е постигнато чрез гумен уплътнител 16. Към капака е прикрепен със скоби и гумираният шнур, краи­щата на който са присъединени с гайки към коитактните щифтове. Електрическите връзки над капака са закрити с бакелитов предпазен капак 13, притегнат към него чрез три винта 11. Във вентил­ния блок 7 на тялото към входната страна за во­дата е навит удължител 23 с тръбна резба ¹/₂”. Из­ходният канал за водата 10 е впресован в бакелитовото тяло. Той е снабден с метална заземителна тръба 8, съединена токопроводно с вентилния блок 8 и оттам заземена с водопроводната инсталация. Това е важна подробносто – предназначението на тази заземителна тръба е да освобождава изтичащата струя топла вода от опас­но напрежение!

Ето го, значи, черно на бяло:

Нагревателчето е действително малко – височина 140 мм, диаметър 80 и тежи 1,2 кг.

Монтира се ето така. Поставя се, значи, мя­стото на вентила (крана) на чешма ¹/₂ цол, който се отвива от муфата на водопроводната тръба. На­виват се малко кълчища върху резбата на удължи­теля 23, за да уплътнят луфта, и уредът се завинтва в муфата. При което се притяга така, че да се уплътни съединението и самият нагревател да заеме отвесно положение. ВАЖНО – в никакъв случай навиването и завиването на нагревателя към тръбопровода ни трябва да става, докато самият уред се върти с ръка, понеже той е бакелитов и ще се счупи!

Ето го вече монтиран.

А сега да видим как работи нагревателчето и как да си служим с него! Завъртате крана. Тогава водата от водопровода преминава през удължи­теля 23, сетне през вентилния блок 7, през отвореното вентилно гнездо покрай клапанчетата 6 и нахлува в резервоара 22, откъдето изтича през канала 10. Разбира се, когато от уреда искаме да потече топла вода, той може да бъде включен към електрическата мрежа чрез шнура с щепсел 12. Тогава през нагревателната спирала 21 протича ток и обтичащата я вода се затопля. Тем­пературата на водата се регулира чрез чешмения кран, като се намалява или увеличава дебитът й.

Обърнете внимание на следните важни неща! Нагревателчето няма терморегулатор! Когато искаме да спрем водата, предварително трябва да се из­ключи нагревателят от електрическата мрежа. Така се постъпва – първо се изключва нагревателят и едва след това се спира водата. Ако се спре водата, без да се изключи нагревателят, водата в него се изпарява, нагревателната спирала се прегрява и прегаря, тъй като тя е пресметната да работи при по-ниска температура. Потребителят трябва винаги да спазва правилото да пусне во­дата, преди да включи, и преди да спре водата, да изключи нагревателя от електрическата мрежа. Както при електроканите, спомняте ли си?

Тук се вижда откъде идва студената вода

Като всеки друг уред, и НТВ 1 се поврежда. Най-честите повреди на водонагревателя са прегаряне на нагревателната спирала, нарушаване на контактните връзки, износване (разкъсване) игличката на кранчето, неплътност па уплътнителите 16, 18 и салника 3 (от горната фигура т`ва :) ).

Горе казахме, че нагревателната спирала може да изгори  при неправилна работа с водонагревателя, т. е. когато се включи нагревателната спирала под напрежение, без да има в уреда вода. Но това не е единствената опасност – спиралата може да прегори и поради натруп­ване на много котлен камък по нея. Котленият камък затруднява топлоотдаването от спиралата, тя започва да работи при по-висока температура, което в значителна степен намалява трайността й. За да се предпази спиралата от вредния ефект на котления камък, тя трябва периодически да се почиства. Това става, като се отвие бакелитовият пръстен и се извади порцелановият изолатор с навита върху него нагревателна спирала, без те да се отделят от бакелитовата плоча. Така изкаран, изолаторът се потапя в предварително нагрят но 50-60 гр. Целзий оцет, а там го държите 10-15 мин. След това се измива със струя чешмена вода и се изтрива внимателно с вълнено парцалче.

Лошият контакт на нагревателната спирала с кон­тактните шпилки и гайки също може да стане при­чина за прегарянето па спиралата на мястото на притягането й към шпилката.

Когато нагревателят за течаща вода, въпреки че е включен, не затопля протичащата вода, трябва да направим следното. Проверяваме дали има напре­жение. Ако има, проверяваме нагревателя. За да проверим нагревателя, изваждаме щепсела от кон­такта, отвиваме притягащата гривна 19 и изваж­даме внимателно нагоре капака 17 заедно с грив­ната и изолационната макара 20 с нагревателната спирала. Проверяваме дали не е прекъсната нагре­вателната спирала. Ако е прекъсната, подменяме я с нова. Ако нaгревателната спирала не е повре­дена, проверяваме контактните връзки от двете страни на клемното табло (от страната на спира­лата и откъм шнура). За целта отвиваме трите винта 11 и снемаме последния капак 13. При необ­ходимост зачистваме и притягаме контактните връзки.

На тая илюстрация е като някаква детска играчка с колелца :)

Подменяването на нагревателната спирала из­вършваме по следния начин. Снемаме капака по описания по-горе начин. Отвиваме гайките па из­водите на спиралата и макарата се освобождава or нея. Новата нагревателна спирала разтегляме па дължина (530 мм), равна на дължината на капала между двата отвора. След това навиваме спиралата в канала, като промушваме изводите през отво­рите 9, и от вътрешната страна на макарата правим по едно засукване, за да не се измъква изводът и да не се развива спиралата. Изводите се изваждат от едната страна на макарата и се отрязват така, че след като им се направят илици и се притегнат към контактните шпилки, макарата да бъде на разстоя­ние около 25 мм от капака.

Когато въпреки притягане на вентила на нагре­вателя водата тече или капе, трябва да се смени гумичката на клапанчето 6. Това се из­вършва така: отвиваме розетката 4 и изтегляме ръ­кохватката. С гаечен ключ отвиваме главата 5 на вентила. След изваждането на главата заедно с клапанчето 6 може да се снеме от него износената гумичка и да се замени с нова. Сглобяването се извършва по обратния ред.

В случай че от розетката 4 капе вода, тя се отвива, изтегля се откъм ръкохватката и се притяга салниковата гайка 2.

Ами, това е от нас! Желаем Ви удобна и дългогодишна работа с нагревателчето. Коментари можете да отправяте тук ==>  http://www.sandacite.bg/forum/viewtopic.php?f=44&t=5052

А малко по-късно по кухните се появява и ето това…

[1973] Първият български аспиратор за кухня (ширм)

See more

Първата българска пералня в Сандъците – Sandacite!

И така, драги приятели, дойде времето да напишем поредната златна страница в историята на колекционерското дело.

Най е приятно, когато съвсем случайно попаднеш на нещо, което изобщо, ама никога не си се дори и надявал, че може да ти дойде – до степен, че даже не си го и включвал в обявите си. Такъв беше случаят и вчера, когато от една съвсем обикновена наглед къща в едно софийско село изпадна ЕП`53, или иначе казано – ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ПЕРАЛНЯ.

Производство на завода Елпром във Варна от 1953 до 1956 г., ЕП`53 има… но всъщност най-добре първо прочетете данните от табелката:

ЕЛПРОМ

Тип ЕП`53

150 волта

180 вата

Вместимост 30 л

Ф. № 1117

1955 г.

Това означава, че от 1953 до 1955 г. са произведени поне 1117 такива перални. До 1956 г. да са се увеличили с неколкостотин. Нали си давате сметка колко беше минимален шансът да я изобщо открием?

Ето и по-детайлна снимка точно отпред. Въпреки нанесения някога втори пласт блажна боя – между другото, по най-хамалския начин! – си личат логото и надписът:

Такаа, а какво ни казва всъщност табелката? Пералнята работи с мрежово напрежение 150 волта и това не е чудно – до 1961-2 г. в София градската мрежа оперира с тази стойност, но някои квартали го запазват дори и до 1964-5 г. А потребяваната мощност от мрежата е 180 вата. Произведена е в завода Елпром Варна (или Сталин, както се е казвал в онези няколко години градът).

Както и в други наши ревюта на уреди, успоредно с разказа ще върви и фотосесията. Навсякъде кликайте за по-голямо изображение.

Първата серия от тези перални е пусната с казан­чета, изработени от месингова ламарина и отвътре калайдисани. В следващите серии казанчетата са изработени от не­ръждаема ламарина. Има също известно количество, израбо­тени от декапирана стоманена ламарина, горещо поцинкована. Мисля, че нашата е от средния тип:

От какво се състои ЕП`53?

На дъното на казанчето е пробит отвор и заварена тръба, към която се прихваща гумен маркуч. Той служи за изпускане на замърсената вода в някакъв съд или направо в канализацията. На задната страна на казанчето е изтеглено на преса леглото за перката – ето, виждате и маркуча, и издутината:

Табелката е доста изтрита, но благодарение на релефния надпис успях да я разчета и съм Ви я написал най-горе в статията.

На по-горната снимка ясно виждате перката, която завихря водата, за да се изперат добре Вашите дрехи. :) В горния си край казанчето е обхванато от алуми­ниева рамка. Отвън на двете страни на казанчето са заварени по две уши, към които са прикачени два обтегача. Тяхното предназначение е да закрепят здраво и неподвижно казан­чето към кожуха на перал­нята. Към горната част на казанчето се намира един хо­ризонтален жлеб, който слу­жи като граница, до която следва да се налее водата с перилния препарат в нея.

Казанчето е поставено в ла­маринен кожух, боядисан в нещо, което някога е било бяло. Задната страна на кожуха е отворена и към нея се закрепва един капак, из­важдането на който дава въз­можност за преглед на ла­герното устройство и елек­тродвигателя, а също и за намазване на лагера. Ето я, значи, първата родна пералня в пълното си задно величие:

Пералнята работи с 1-1,5 кг сухо пране, което изпира за около пет минути. Нещо повече – повече оперативно време дори е вече вредно, защото някои дрехи може да започнат да се късат.

Сега малко за задвижването на прането. Електро­двигателят на ЕП`53  е закрепен чрез болтчета върху ламари­нена рама, която от своя страна е прихваната към ко­жуха на пералнята. Гуменият маркуч се закрепва към една скоба на горната част на кожуха. Оборотите на електро­двигателя се предават на перката посредством гумиран трапецовиден ремък. Задният капак на кожуха се закрепва чрез две скобички, заварени към долната му част, и два винта, намиращи се на горната му част.

Помислено е и за електробезопасността – на задната страна на пералнята, непосредствено до изхода на гу­мирания шнур, се намира заземителният винт. За избягване на опасни последствия пералнята никога не трябва да се използва незаземена! Отгоре ЕП`53 се затваря с подви­жен ламаринен капак:

Електродвигателят е еднофазен, асин­хронен. За да се предпази той от пре­гряване, необходимо е след 30—40 минути работа да бъде изключен от мрежата за 5—10 минути.

Какви са повредите в пералнята? След известно време възможно е ремъкът малко да се разтегне и в някой момент да не е в състояние да върти перката. В такъв случай се на­лага допълнителното му опъване, а това става по следния на­чин.

Най-напред се изважда задният капак, като предварително се отвият двете винтчета, намиращи се на горната му част. След това се отвиват гайките, притягащи електродвигателя към рамата, и се намалява дебелината на подложките към него с няколко милиметра. След намаляване на подложките болтчетата наново се затягат, като се внимава и двете ремъчни шайби да останат в една плоскост. Това се проверява с един конец, опънат между двете шайби. Щом като конецът опира едно­временно на четири различни точки от външните периферии на шайбите, това показва, че центровката е постигната.

Между другото, отстрани пералникът има удобни дупки за да се носи от двама души, а при необходимост – и от един:

Малко за смазването – кога и къде е нужно.

Поначало перките в пералните от първата серия са отлети от месинг и навити на резбата на оста, а тези в следващите серии са изтеглени на преса от неръждаема ламарина и заварени към оста. Лагерът, в който се върти оста на перката, е обикновен, триещ се. Той представлява месингово тяло с набити в него две втулки, изра­ботени от лагерен бронз. Между втулките е поставено кече, добре напоено със смазочно масло. Радиално към кечето е пробит малък отвор за периодично намазване на лагера. Ако пералнята се употребява един път седмично в продължение за два часа, той може да се смазва един път на два-три месеца. Това става с една толумбичка или пипета, като се капнат няколко капки в пробития в лагера отвор. Разбира се, в този случай задният капак трябва да се извади.

След много продължителна работа ремъкът и лагерните втулки също ще се износят. Износеният ремък трябва да се замени с нов, със същите размери, закупен от магазина. Износените лагерни втулки проличават по това, че се появява хлопане в лагера и триене на перката в леглото на казанчето. В такъв случай е необходимо лагерът да се извади, втулките да се пристържат на струг и на тяхно място да се набият нови. Както казахме по-горе, материалът за втулките трябва да бъде лагерен бронз. Кечето между двете втулки трябва да се запази или да се постави ново, добре напоено със смазочно масло. Поправката на лагера може да извърши само опитен стругар.

Изваждането на лагера става по следния начин. Най- напред се изважда задният капак на пералнята, снема се ре­мъкът от ремъчнага шайба и тя се отвива от резбата на оста, като с другата ръка се държи перката, за да не се върти. След отвиване на шайбата оста на перката леко се избутва напред. За да се освободи лагерът, гайката, която го притяга към казанчето, трябва да се отвие с гаечен или друг подходящ ключ. После вече монтирането на лагера става по обратния ред.

Заедно с пералнята бяха взети и други неща, а още ще бъдат докарани утре. Но така и така пред вратата ми късно снощи гледката беше следната:

Коментари можете да отправяте и тук – http://www.sandacite.bg/forum/viewtopic.php?f=44&t=5050