Етикет: българска електроника

В Sandacite.BG намерихме българска инфузионна помпа от Габрово!

Нaскоро ни впечaтли този интересен електромедицински уред с микропроцесорно упрaвление – бългaрскa инфузионнa помпa Примa 01 от 1991 г. Нaричa се още перфузор. Чрез нея лекaрят нaстройвa времето и дебитa зa вливaне нa лекaрствен рaзтвор в тялото нa лежaщоболен пaциент.

Покaзaнaтa тук помпa е произвеждана в Габрово. Чиповете в нея са български, с емблемата на Института за микроелектроника. Първите български инфузионни помпи са произвеждани още през 70-те години от МК Точно машиностроене Габрово. Тази е доста по-съвременна, но и тя вече е на 33 години. :)

Помпата е от т.н. интрaвенозни (които вливaт рaзтворa в кръвтa нa пaциентa), имa собствен процесор и служебен софтуер и се прогрaмирa от сензорните бутони. Рaзтворът се нaмирa в спринцовкaтa. Нaпример, укaзвa се дa се влеят 50 мл зa 5 чaсa със скорост 10 мл/чaс. По този нaчин лекaрите спестявaт време и енергия от постоянното нaблюдaвaне нa процесa.

А ето още нещо много старо медицинско от българската промишленост:

Sandacite.BG намерихме и магнитна карта за контрол на достъпа чрез устройството ИЗОТ 1035С

Преди доста време ви бяхме описали накратко първото българско електронно устройство за контрол на достъпа – ИЗОТ 1001С от 1979 г. Нека си я припомним. То е инсталирано на служебните входове на административни сгради и предприятия. Състои се от главен блок с компютърен модул, основан на чипове от българската серия СМ 600, и пул­тове с четящи устройства на магнитни карти. Всеки служител има собствена кар­та, върху която, наред със снимката и дан­ните му, по магнитен способ е записан и уникален служебен номер. Всяко преминаване през входа (влизане или излизане) се записва в па­метта на централното устройство и се прави баланс на времето на този служи­тел, за да се установи колко от предварително зададените присъствени часове човекът е бил в сградата.

ИЗОТ 1001С позволява и задаването на „плаващо“ работно време с различни параметри. На­пример, времето от 9 до 16 часа е задължително за всички служители, а от 7 до 8 и от 16 до 18 часа е „плаващо“ — служителят може да присъства или не при условие, че общият му баланс дава необхо­димите часове за работния ден.

Ето как изглежда нейният карточетец:

Даа, но се оказа, че по-късно традицията е продължена и на смяна идва втори модел електронна пропускна система, наречена ИЗОТ 1035С. Тя е произвеждана вероятно в Завода за запаметяващи устройства в Пловдив. Научихме за нея, когато случайно ни попадна картата от устройството – виждате я на снимката най-горе в публикацията. Такава карта досега на живо никъде не сме виждали, а тези пропускни компютри са изхвърлени от различните сгради още в началото на 90-те, така че това сега се превръща в един от най-редките експонати в колекцията на Sandacite.BG.

Тази пластика е напълно същата като най-масовите български фонокарти от 80-те години, произвеждани в ГДР след 1983 г. В това няма нищо чудно – на една такава карта с магнитна лента като тях може да се запише всякаква информация. Те са само с тази лента, без чип. Именно на черната магнитна лента отгоре се записва уникалният служебен номер на служителя. Долу вдясно виждаме и кода на производството, който при българските карти е отпечатван само на тези от държавната поръчка в ГДР, изпълнена от тамошното предприятие Zimex. Нашият екземпляр е произведен през 1987 г., а компютърът за контрол на достъпа ИЗОТ 1035С влиза в употреба през 1984.

Всъщност това отгоре е обратната страна на картата – предната е тази отдолу, с името на предприятието, чийто вход отваря картата. В случая това е Централният институт по изчислителна техника и технологии на днешното Цариградско шосе:

Тази карта също е използвана от служители на предприятия, институции и т.н., а принципът е същият – прокарваш през процепа на карточетеца и се отбелязва кога си влязъл/излязъл. Компютърът балансира времето, което човекът е изкарал в сградата, и така удостоверява дали е заработил задължителния брой часове. В такъв вход сме виждали надпис: ,,МОЛЯ, ОТЧИТАЙТЕ КАРТИТЕ СИ ПРИ ВЛИЗАНЕ И ИЗЛИЗАНЕ!“ (забележете какъв хубав български език – ,,отчитайте“, а не ,,чекирайте“, както сега!). 

Тази магнитна пропускна карта е още едно доказателство, че колко е важен един експонат, не се определя от неговата големина и тегло! :) Да си пожелаем обаче да намерим някой ден и поне един от двата ИЗОТ-а…

Вижте какво представляват българските тестери за интегрални схеми, направени в Института по микроелектроника!

През 1967 г. в София е създаден интересен научноизследователски  институт, който в следващите около тридесет години остава плътно свързан със съдбата на нашата електроника и по-специално компютри. Институтът  по микроелектроника се намира на тогавашния булевард Ленин (днес Цариградско шосе) и произлиза от секция Силиций във Физическия институт на БАН. Пръв ръководител на новия (тогава наречен) Централен институт за елементи е известният български физик проф. Йордан Касабов, конструирал през същата година първия електронен калкулатор с MOS интегрални схеми в света – Елка 42.

През първите години след основаването веднага се отбелязват успехи в разработката на MOS ИС, а в следващите десетилетия дейността на Института се разраства и в:

• разработка и производство на специализирани и стан­дартни NMOS и CMOS интегрални схеми;
• разработка и производство на хибридни интегрални схеми с използването на дебелослойни и тънкослойни технологии;
• разработка на различно специално тестово и техно­логично оборудване за опитно произведената в института микроелектроника (именно в това ще се фокусираме в днешната статия);
• проектиране на производ­ствени и развойни мощности, за да се развива микроелектрониката в България;
• внедряване при клиенти на висококачествени и висо­коефективни NMOS, CMOS и хибридни технологии и интегрални схеми;
• обучение на специалисти за проектиране на интег­рални схеми по поръчка;
• изработка на фотомаски;
• разработка на софтуер за споменатите по-горе системи за автоматизи­рано проектиране на интегрални схеми;
• изготвяне на тестови програми и тестване на интег­рални схеми;
• проверка на чужди проекти на интегрални схеми в технологичната линия на ИМЕ — фотомаски, пластини, из­мерване, монтаж;
• разработка на електронни устройства

В края на 80-те години Института започват да работят по създаване на оборудване за тесвтване на вече опитно произведени цифрови и хибридни интегрални схеми. В резултат на тези усилия до 1992 г. са изработени следните тестови системи – както са наричани тогава – при които операторът (дамата на първата снимка) управлява процеса на изпробване на готовите чипове от персонални компютри Правец 8 и Правец 16:

• АС 100 — автоматичен тестер за хибридни ИС с пасивни компо­ненти и до 40 контактни извода. Тестерът се управля­ва от 8-битов компютър Правец;
• АС 200 — автоматична тестова система за функционал­на проверка на хибридни ИС с до 40 контактни извода. С нея вече се работи от 16-битов компютър. Системата предлага възможност да се включват и управляват със стандартен инструментален интер­фейс външни уреди, за да могат с тях да се направят разни по-специфични измервания;
• АС 400 — автоматичен тестер за цифрови ИС с ниска степен на интеграция с до 24 извода;
• АС 420 — специализиран тестер за цифрови ИС и интересните български едночипови микрокомпютри СМ 650 и СМ 652;
• АС 600 — специализиран тестер за микропроцесорни схеми от серията СМ 600;
• АС 8000, която виждате на първата снимка тук — това е тестова система за изпробване на памети с обем до 4 мб и работна честота до 20 мхц. На АС 8000 едновременно могат да се изпробват до 4 схеми

През 1992 – 3 г. е проектиран и активно се изработва прототипът и на най-новия модел АС 9000 — това е система за тестване на големи интегрални схеми с до 128 контактни извода.

За да работите успешно с някоя от тези апаратури, е необходимо да разполагате със специализирани програми, които ИМЕ също сам си прави.

Всичко това видно свидетелства за активна работа в областта на развитието на микрочиповата електроника в България, но сега едва ли можем да открием нито някоя от тези системи, нито въобще да се завърнем към равнището, което страната ни тогава има…

Опаа, оказва се, че имало било и български електронен екзаминатор за изпити. Сега в Sandacite.BG ви го покажем да го видите!

Постоянно се удивляваме на това колко много и разнообразна техника сме произвеждали в България допреди около три десетилетия и ето че днес намерихме поредното потвърждение. Гледайте само…

През 1980 г. в Завода за медицинска апаратура ,,Дружба“ във Враца започва производството на т.н. УПЗ-1 – Уред за проверка на знанията, първа поред разработка такова устройство. Това е предшественик на днешните програми за електронно изпитване в университети и т.н. УПЗ-1 има най-широко предназначение – може да се използва в професионалните учебни центрове, в училищата, при изпитите за шофьори и т.н. На илюстрацията го виждате как изглежда – външният му вид е разработен от Централния институт за промишлена естетика. Клавиатурата е поставена под наклон за по-лесна работа, а светлинният индикатор – също, за да може по-лесно да се четат цифрите.

Ето как работи джаджата. Първо, от ключа горе вляво я включвате. За различните програми за обучение и проверка по принцип е съставен комплект от тестови програми, които представляват листовки, включващи до 99 въпроса. Предполага се, че по време на изпит ги имате пред себе си. Всеки въпрос има четири възможности за отговор, от които само една е вярната. За да отговорите на даден въпрос при изпита, натискате един от четирите бутона на предния панел на устройството – означени с 1, 2, 3 и 4 – от котио всеки съответства на възможност за отговор.

Има два режима по отношение на времето, в което се дават отговорите. При т.н. принудителен темп отговорът трябва да се даде за около 35 секунди, защото, ако не се отговори за този период, УПЗ-то ще сметне, че давате неверен отговор и ще прескочи на следващия въпрос. Ако е избрана функцията самообучение обаче, ще имате възможност да отговорите на следващия въпрос едва след като натиснете бутон, съответстващ на правилния отговор.

Номерът на въпроса, на който отговаряте в момента, и броят на верните отговори се изобразяват на екранче със светлинна индикация. По време на проверката пък верните отговори се показват при слените случаи:

• ако натиснете бутона ,,резултат“;
• когато въпросите са по-малко от 99, а натиснете бутона ,,край“;
• и, разбира се, автоматично след края на 99-ия въпрос

Ето я и блоковата схема на УПЗ-то. С цифрата 1 е означен превключвателят за избор на програма, с 2 – програматор, 3 – логически блок, 4 – управляващ блок, 5 – блок ,,отговори“, 6 – блок ,,избор на режим“, 7 – блок ,,индикация“:

В българския електронен екзаминатор са използвани интегрални схеми, които са производство на Комбината за микроелектроника в Ботевград – като МН7496, от серията К155 и други. Ето я схемата:

Между другото, все още не сме си намерили такова и усилено търсим. Затова, ако имате – обадете ни се! :)

Вижте в Sandacite.BG някакви  факти за износа на българските калкулатори Елка.

В нашия сайт сме Ви показвали немалко от легендарните родни електронни калкулатори Елка, чиято марка още през 80-те г. става нарицателно за това устройство в нашия език. Но рядко си задаваме въпроса накъде толкова ги е изнасяла България и главното – в какви количества. Сега ще публикуваме намерена от нас информация по този въпрос.

Както е известно, преди 1990 г. външноикономическите партньори – и за внос, и за износ – се разграничават в две групи: първо направление и второ направление. Първо – това са страните от Източния блок, а второ – тези извън него.

До края на 60-те г. България вече е създала и произвела няколко модела Елки – 6521, 22, 25 (1966, на германиеви транзистори, 25-ицата разполага с печатащо устройство), 42 (1969 г., на интегрални схеми). Още през есента на 1966 г. председателят на Държавния комитет за наука и технически прогрес проф. Иван Попов сключва договор с френската фирма ,,Жапи“ за износ на 300 броя Елка 22 за Франция.

През 1974 става особено интересно, защото една швейцарска компания поръчва на българския Институт по калкулатори да й се разработи нов модел джобен калкулатор. В резултат инженерите създавам моделите 101, 130 и 135, които ползват една кутия, но имат различни функционални възможности. 101 е най-елементарният модел, 130 може да коренува и има една една свободна клетка в паметта, а 135 е специално проектиран за научни изчисления.

Договорът предвижда харесаният калкулатор за се изнесе за Швейцария в тираж около 50 000, обаче последват нови договорености за износ – за Италия, Великобритания и Германия! Производството на тези калкулатори продължава до 1978 – 9 г.

А за колко пари всъщност за изнасяли през годините? Ето, вижте тази таблица – числата ги разбирайте в хил. лв:

Оказва се, че още през 1972 г. сме изнасяли от големите калкулатори за около 2 хил. лв, а още на следващата година той се показва на 41 хил.! И само вижте какво става през 1974 г. Наистина джобните калкулатори са били тези, които са били наистина успешни дори и на западния пазар, и според нас може да се съжалявам много, че тогавашните отговорни фактори са решили да не развиват това, а са останали на износа на останалите устройства за соцстраните. Направо да им се чудиш защо!… 1976 пък е най-плодотворната в износа по първо направление. Какво ли са пуснали тогава?

Заводът Оргтехника в Силистра, който произвеждаше калкулаторите Елка, продължи да работи и доста години след 1990, за да достигне до наши дни. Даже тази година пуснаха и касови апарати, съобразени с новата наредба на НАП. Да пожелаем успех на един от малкото запазили се български производители на електроника!

Българският журналистически диктофон Репортер в Sandacite.BG!

Днес сме на линия с едно ново-старо чудо, което за пореден път ни накара да си кажем: ,,Майчицее, колко много неща са се произвеждали в България едно време!“. Толкова по-добре, защото ще имаме още дъълги години какво да ви разказваме! :)

Героят на тази публикация е оръдие на труда, използвано от нашите професионални пишещи братя журналистите (но и не само). Създаването му е дело на няколко млади хора от Обединеното предприятие по радиоелек­троника в София, а появата му е инспирирана от напредъка на транзисторите и миниатюрните радиоелектронни елементи, които през втората половина на 50-те и началото на 60-те г. правят възможно създаването на множество малогабаритни носими сред­ства за съобщения и звукозапис. Същевременно в тогавашна България вече е била осъзната необходимостта от употреба на диктофон, който в сравнение с широкоразпространения (тогава вече) тежък лампов маг­нетофон е показвал своите предимства: малко тегло, удобна манипулация, възможност за управление от разстояние и др.

Допреди да се появят телефоните с възможност за неограничен по времетраенето си звукозапис, ние асоциирахме диктофоните преди всичко с журналистите. Дори авторът на тази статия си спомня как като дете си е играл с придобилия легендарен статус във фамилията диктофон ,,Сони“ на баба му, закупен по традиционин за соцвремето начин – от магазин на  ,,Кореком“. Захранвеше се от 2 стандартни батерийки и поразяваше детското съзнание.

ИЗСЛЕДВАНЕ

По времето на създаването на описвания от нас български диктофон обаче тези устройства са се ценели като важно средство за механизация на канцеларския труд. Причината – установили са, че използването на такава машинка повишава повече от 3 пъти произ­водителността на работата при съставяне на документация и освен това подобрява организацията. Също така (нека цитираме изследването), ,,диктофонът позволява на ръководителя, секретар, филолога, журналиста и т.н. да икономисват време, да работят бързо и точно, с верни данни. Диктофонът има подчертано предимство пред магнетофона и при изучаването на чужди езици“. Това последното го запомнете, защото то ще ни трябва, когато разнищваме конфигурацията на произвежданите у нас през 70-те бюра с езиковообучителни кабинети.

Трябва да кажем обаче, че преди създаването на снимания по-горе диктофон тази ценна машинка е малко позната и почти не се използва в административно-управленческата дейност.

,,РЕПОРТЕР“ Е ТУК!

И така до лятото на 1966 г., когато въпросните младежи ентусиасти приключват работата по конструирането на комплект транзисторни диктофони — първите апарати от този род, произведени у нас. :)

Комплектът съдържа: настолен диктофон с мре­жово захранване, негов портативен вариант, който черпи ток от акумулатор, захранващо-изправително устройство за портативния, микрофонно-телефонен електроакустичен преобразувател с възможност за управление от разстояние, педали за командване от разстояние (!), телефонен адаптор, слушалка и накрая – дискови звуконосители.

ФУНКЦИИ

Проектираните диктофони имат следните възможности: запис от микрофон и те­лефон; възпроизвеждане през слушалката (при портативния тип) и през слушалката и високоговорителя (при мрежовия); ускорено обратно връщане с моментален „стоп“ и комбинирана индикация за записа и напрежението – на акумулаторите.

По-важните му технически данни са:

• характеристика на честотата — 300 + 3500 Hz;
• захран­ване — а) за портативния тип – напрежение 6.5 V, 100 ома; б) за мрежовия — 220 или 127 V, 200 W;
• тегло — на портативния 4 кг, на мрежовия 5 кг;
• размери около 300 x 200 x 150 средно за двата типа

Конструираните транзисторни диктофони имат външно оформление, отговарящо на естетиката на времето, ста­билен запис и чисто възпроизвеждане. При разработката им са използвали сериозни за времето си висо­коефективни материали и унифицирани елементи, за да може при серийно производство това да  окаже чувствително влияние върху себестойността, а при експлоатация — върху трайността им.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

По това време България се е стремяла да произвежда сама колкото се може повече неща и да не зависи от внос на външна продукция, особено на западна. Каквото щетеговорете, но такава една ситуация рязко оказва влияние върху равнището на инженерните кадри – мозъците зад създаването на изделията. В този смисъл създаването на комплект транзисторни диктофони е било успех на българската ра­диоелектронна промишленост. Хората са работили със съзнанието, че внедряването на тези апаратчета в административните, промиш­лени, учебни, информационни и други учреждения ще механизира голяма част от труда в тях и ще допринесе за повишаването на ефективността му. За съжаление обаче не разполагаме с данни дали това се е осъществило широко на практика. Но някакъв брой ,,Репортчета“ със сигурност са били произведени, тъй като сме виждали тяхно описание и в стара книга от 60-те.

Ако намерите такова – веднага звънкайте на админа (0896 625 803); очаква ви добро възнаграждение! :)

Днес в Сандъците – Sandacite е ред на първите български аеройонизатори от 1983 г.!

Да започнем от буквата А – какво е аеройонизатор?

Това е уред, предназначен за йонизиране на въздуха с цел повишаване концентрацията на отрицателните йони. Това е важно, защото вдишването на въздух с повишена такава концентрация се отразява добре на хора, страдащи от следните заболявания: мигрена, хипертония, алергични заболявания на горните дихателни пътища; освен това така се потиска развитието на болестни вируси (особено грипни вируси) и бактерии. Повишеното съдържание на кислорода във въздуха облекчава сърдечната дейност, облекчава дишането и също така повишава физическата и умствена работоспособност и концентрацията на вниманието. Продължителни медицински изследвания още преди десетилетия са доказали, че повишената концентрация на отрицателни йони във въздуха има освежаващ и лечебен ефект.

И както почти всичко, така и аеройонизатори са произвеждани в България! Първият български уред от този вид е конструиран през 1983 г. от колектив на Научно-про­изводствената лаборатория по аеройонизацинни технически средства и технологии към ДКНТП с ръководител инж. Христо Димов, а сетне е приет за производство в Завода за електропреобразувателни елементи (ЗЕПЕ) в София в два варианта – промишлен (за индустриални помещения) и домашен, битов. Те носят названията съответно  АИМ 1 и АЕМ 3. Първия можете да видите на горната снимка, а домашния – ето тук:

Както се вижда, това са съвсем малки уреди с кълбовидна форма и диаметър около 15 см. Харак­терна за българските аеройонизатори са не само удобната форма и мал­ките размери. Те са конструирани на осно­вата на последните постижения в област­та на електрониката, което ги прави си­гурни и с голяма мощност при минимален разход на електроенергия. Използвани са изцяло материали българско производство, приборът в напълно безшумен и евтин. Постижение при конструирането му е много ниското съдържание на озон и азот­ни окиси по време на работа.

Аеройонизаторът може да се постави на бюро, маса, библиотека и т.н., но на разстояние около 1 м от човека. В деноношието може да се включва от 3 до 5 пъти за по 30 минути. При поставяне на разстояние от човека, по-голямо от 2,5 м, уредът може да се изпол­зва денонощно. Уредът обаче не трябва да се използва в помещение със силно запрашен въздух или примесен с цигарен дим, тъй като при тези усло­вия се образуват т.н. ,,тежки“ йони, които дават обратен на желания ефект .

Почистването на устройството от прах да се прави само при изключено състояние със суха кърпа, а остриетата да се почистват чрез  продухване.

Като индикация за наличие на йонизация във въздуха може да послужи слабото светене на неонова лампа, разпо­ложена в процепа – тя ще се запалва само от протичащия разряден ток ма излъчвателя, защото, както знаем, йонизираната среда е електропроводима.

А ето и как работи самият уред, обяснено електротехнически! :)

Аеройонизаторът генерира високо постоянно напрежение с отрицателен поляритет. Схемата е реализирана на базата на умножител на напрежение и се състои от 14 стъпала, изпълнени с полупроводникови диоди и кондензатори. От острието през процепа  се излъчват електрони с голяма скорост. При срещата с неутралните частици на въздуха електроните образуват отрицателни йони.
Потенциалът на ускоряващия електрод се взема от подходяща точка на същата умножителна схема и има положителен потенциал относно онзи на остриетата на излъчващия електрод.

Чрез коронен електрически разряд, към атомите и молекулите на кислорода от въздуха се ,,прикачат“ електрони, при което се по­лучават отрицателно заредени аеройони. Изследванията показват, че коронният разряд в най-ефективният способ за ге­нериране на електрически заряди с опре­делена полярност и контролирано количе­ство. Той се осъществява по следния на­чин. В проводник с малък диаметър {или острие с подходяща форма, какъвто е слу­чаят при българския битов аеройонизатор се подава напрежение, което води до постигане на значителен електричен по­тенциал (от 4 до 16 kW). При тези условия и градиентите на потенциала близо до проводника стават много големи. Свобод­ните електрони на газа (при отрицателна стойност на потенциала) около провод­ника силно се ускоряват, като при среща с елактронеутрални молекули им придават електричен заряд. Този процес протича лавинообразно, като са постига висока концентрация на леки отрицателни йони на кислорода.

След края на съществуването на ЗЕПЕ София аеройонизатори от този тип продължават да се произвеждат в България – напр. моделът Сатурн 5. :)

ИЗОТ 1042С – българският електронен шах – в Сандъците – Sandacite!

Днес има множество онлайн варианти да играем познатата от векове игра шахмат, а и някои сериозни програми с тези умения. Преди 30 и повече години обаче, когато в България не е имало Интернет, създателите на електронни забавления са помислили за любителите на шаха и са създали за тях едно чудо със собствен технологичен мозък, което може да им отвори вратата към приятни часове с играта и да развива техните гросмайсторски (а и чисто умствени) умения.

Гордо Ви представяме ИЗОТ 1042С! Това е първият български шахкомпютър. Шахматист, роден през 1985 г. във Велико Търново, по-точно в Завода за запаметяващи устройства:

Как работи българският електронен шах? Вижте рекламата – изобразен е, както е включен към телевизор Респром Т3101 (към антенния вход – коаксиален), но със същия успех може да се свърже и ползва към всеки друг телевизор с такъв вход или към тогавашен компютърен монитор. Играта се изобразява на екрана, а ходовете указвате посредством клавишите. Кон на D2 и т.н… Ако ли пък нямате екран, 7-цифровата му светодиодна индикация е достатъчна, за да играете на външна дъска – най-лесно, на изобразената на самия него. :)

Сърцето на този ИЗОТ е неговият процесор, благодарение на който шахчето получава възможност да бъде ваш пълноценен противник и да Ви тупа… или спортсменски да Ви остави да се почувствате шампион, според настроението му. :)

ИЗОТ 1042С има различни режими, в които може да приложи игровите си умения – обучение, тренировка, решаване на шахматни казуси и извършване на анализи. Режимът на работа, в който му давате команди (играете с него) чрез клавиатурата, а той изобразява ходовете на екрана или ги изписва на светодиодите, се нарича Индикация. В другия режим Анализ ИЗОТ-ът анализира позицията на фигурите на шахматната дъска. Гросмайсторските му умения са вградени – той ,,знае“ и може да изпълни цели 46 класически дебюта с между 8 и 24 хода. Те са почерпани от партии на реални шахматисти и са въведени в паметта.

Ето и снимка на платката му:

Споменатият процесор е гедерейският 8-битов UB880D, който там се произвежда от 1980 г. във VEB Karl Marx Mikroelektronik в Ерфурт, но има и бройки на ИЗОТ-а със Зилог Z80A. Виждаме и видеоконтролер UM6845R на тайванската United Microelectronics Corporation и също така японски входно-изходен контролер NEC PD8255A-5. Други чипове са паметовите – съветски, също и други на AMD, Hitachi… Кондензаторите поне са български. :)

В електронните игри обикновено има нива. Така и в тази има десет равнища на трудност, като всяко има програмирано време, в което трябва и Вие да направите своя ход. Само най-високото ниво няма такова ограничение, а ходовете може да се обмислят до безкрай.

Сметнахме за нужно да направим отделна статия за този чудесок. Ако се съди по нашия опит, намирането му не е от най-лесните задачи – знаем за този и още един такъв у наш приятел. Вероятно причината не е била в чак толкова високата цена от 325 тогавашни лв (макар че пак са си пари, съгласни сме!), колкото в малкия тираж на самото шахче и раздаването му ,,под сурдинка“ на трудно доредили се лица.

А, това тука му е оригиналната реклама – от сп. Нови стоки и реклама:

Накрая да посочим и разлерите на ИЗОТ-а – 275 х 275 х 70 мм; тежи около 3 кг.

Запалихте ли се? :) Поначало съществува и друг български шахкомпютър, който е по-късен и все още го търсим – нарича се Партньор. Ако го имате, веднага ни потърсете на координатите в раздела ,,Контакти“. Ако ли пък просто Ви е станала интересна историята на ранните български електронни игри, заповядайте да видите и това, то е още по-старо ==>

Днес в Sandacite.BG отбелязваме юбилея на Бриз 30 – първия български таблет! 

Пишейки това заглавие, съм сигурен, че комбинацията между думите ,,таблет“ и ,,български“ ще озадачи и заинтригува много хора. Сигурен съм също, че вече си представяте десеткилограмово ,,преносимо“ устройство, поместено в нещо като дипломатическо куфарче, на което само батерията му дава половината от теглото. Налага се обаче да разясним, че тази представа няма да е особено вярна.

Преди всичко, като технологичен термин думата ,,таблет“ далеч не означава само популярните джаджи със сензорен екран, подобни на големи смартфони. Основната разлика между тях и онези другите (един от които ще разгледаме тук) е, че първите се използват за разглеждане на съдържание, а такива като днешния ни герой – за създаването му. Става дума за т.н. графични таблети.

Графичният таблет е периферно устройство за компютър. Като синоним на ,,графичен таблет“ може да се използват няколко понятия – цифрова дъска, дигитайзер, таблет за рисуване… С тези джаджи може да се рисуват и начертават с ръка образи и графики по същия начин, както върху лист хартия, но чрез таблета изобразеното се цифровизира и сетне може да се обработва с различни компютърни програми. При съвременните графични таблети съдържанието се въвежда чрез т.н. стилус, а при по-старите това става чрез една друга джаджа, по-малка от компютърна мишка, но изпълняваща приблизително същите функции:

Графичните таблети са популярни сред професии като художници и различни проектанти, напр архитекти. Така например, ако върху работното поле на таблета (неговата чувствителна повърхност) се закрепи лист чертожна хартия (паус) с вече нанесен на него чертеж или диаграма, той може да се въведе в компютър и след това да се редактира със специализиран софтуep.

Една от важните характеристики на тези таблети е разрешаващата способност (резолюцията). Това е най-малката единица разстояние при преместване на курсора, която таблетът може да различи. Измерва се в линии на инч (англ. lines per inch, lpi). Колкото по-висока е разрешаващата способност, толкова по-малки детайли върху чертежа могат да се посочат и таблетът може да различи. Обикновено при съвременните модели говорим за резолюция от порядъка няколко хиляди линии/инч.

За да може да се въвежда хартиеното изображение в компютъра, е нужно точно да се посочват неговите координати върху работната повърхност на таблета. Това прави курсорът. А за да може курсорът лесно да ,,казва“ на компютъра ,,къде е“ точката, която искате да въведете, работната площ е разделена на хоризонтални и вертикални линии, всяка от които си има номер – 0, 1, 2, 3… а координатите на точката са там, където две линии се пресичат. Това е нещо като координатната система с хоризонтална ос X и вертикална Y, която учехме в училище, спомняте ли си?

Ако все пак не Ви е ясно, загледайте се в горния чертеж. За начало на координатната система се приема долният ляв ъгъл. Както казахме, координатите на точката се определят според положението й спрямо хоризонталната и вертикалната ос. Например, в примера по-горе точка В се намира на 4-а линия спрямо оста Х и на 6-а спрямо Y. Именно затова документацията на таблета курсорът му се нарича ,,посочващо устройство“ и ,,датчик за положение“. Ето, това е – разкрихме голяма част от философията. Засега ни стига.

През 1988 г. в Приборостроителния комбинат в Петрич започва производството на графичния таблет с интересното име Бриз 30… не знам защо точно така са го нарекли. Това е първият български таблет. Той се произвежда само две или три години и поначало е специализирана апаратура – бил е предназначен само за инженерни, проектантски и производствени организации, така че самото му намиране в момента е голяма рядкост. Ползвал се е от хора, създаващи архитектурни и технически чертежи.

Какви са основните му данни? Работната му повърхност е един квадрат със страна 270 мм, т.е. обща площ на работното поле 270 х 270 = 72,900 см². Извън нея, датчикът за положение може да указва точки и в т.н. област на близост, разположена около работната площ. По-нататък вече сте в ,,зоната на мрака” и оттам сигнали не се приемат (илюстрацията по-долу).

Координатите на желаната точка се изразяват като брой стъпки отдалеченост от оста Х или Y, а една стъпка е разстоянието между две съседни разделителни линии. Номерът на линията се определя от разрешаващата способност. При нашия Бриз тя е съвсем актуална за времето си – една стъпка може да бъде от 0,1 до 0,025 мм. За да се справя той добре с пренасянето на чертежа, дебелината на чертожната хартия не трябва да е по-голяма от 3 мм. Началото на координатната система поначало и винаги се брои от долния ляв ъгъл, но може да се премести и в центъра, а също и в коя да е област на работното поле.

Самият таблет представлява бял… ааа, добре де – вече бежов – плот от пластмаса с размери 40 на 40-и-нещо см и тегло 3,2 кг. Както съвременните таблети, и Бризчо може да работи наклонен с максимален наклон 14 градуса. За това се грижи подпора с основна част една плъзгаща се пластина такава нагоре-надолу. При нагласяне много трака! Самият таблет се свързва с компютъра чрез популярния за времето си сериен интерфейс RS-232C. Консумираната му мощност от мрежата е 10 вата.

Към компютър – добре – но към какъв компютър? А, нищо необичайно. Както казахме, таблетът е със стандартен за епохата си интерфейс – тоест може да се включи и към някой от вариантите на Правец 8, и към Правец 16, стига да имат съответната разширителна карта с конектора (тя на някои 16-ки дори е вградена). Фасулска работа!

Ето как работи Бризът. Най-общо казано, чертежът  се поставя върху работната повърхност на таблета и вече може да се въведе в компютъра, като чрез посочващото устройство (датчикът за положение) се вземат (укажат) определени негови точки. Потребителят движи мишкоподобния показател по работната повърхност, клика, за да укаже положението на важна точка, и така чертежът стъпка по стъпка се възпроизвежда на екрана. После, вече с помощта на обработващата програма, нанася останалите елементи на чертежа. Само че има една уловка…

За да може таблетът лесно да си ,,говори“ с компютъра, е нужно те да общуват на един и същи език, т.е. програмата да разбира какво й ,,казва“ таблетът. Напр. чрез натискане на бутон на показателя му се посочва мястото на маркираната точка от чертежа, а останалите бутони могат да бъдат настроени да задействат различни функции на софтуера. Тук определяща е програмата, която трябва да поддържа таблета, а не той нея. А дали тя го поддържа, се определя от това дали знае неговия език – кодирането на бутоните. В случая инженерите на Бриз 30 са се погрижили кликанията да могат да се кодират по два много употребими начина, разработени от американската компания Summagraphics. Така че със сигурност нашият таблет е можел да се използва с голямо количество специализиран софтуер!

Настройката на работните параметри в петричкия Бриз е сложна работа, но това е така с почти всички устройства от онова време – спомнете си напр. ,,джъмперите“ за настройка на какво ли не, които имаха дънните платки в компютрите само допреди петнадесетина години! Нашето устройство разполага с 3 групи по 8 ключета, чрез които потребителят ще зададе началните параметри на неговата работа, а сетне те могат да бъдат променени по програмен път. Става сума за параметри като висока или ниска разрешаваща способност, режим на работа на таблета и др. п. Точното настройване на позициите на ключетата заема близо половината от потребителската документация на Бриза и безспорно това е частта, с която трябва да се внимава най-много. А самата документация можете да изтеглите от линковете най-долу в статията.

Таблетът отдолу с пластината за регулиране на наклона

В процеса на работа обаче може да се наложи промяна на параметрите – напр. преместване на началото на координатната система, по-висока разрешаваща способност, на режима на работа, и т.н. В такъв случай е трудно тепърва таблетът да се изключва и да се променят положенията на ключетата. Затова умно е предвидена възможност чрез самата програма да се изпратят определени команди, които да отменят параметрите от ключетата и така всичко да си продължи мирно и тихо.

След като Бриз 30 успешно въведе в съответния там ИЗОТ или Правец Вашия архитектурен чертеж (примерно) и Вие го редактирате някоя мощна 80-арска CAD програма, опусът може да бъде запазен на хард диск, да речем. Оттам вече е лесно.

Ето и пълната експлоатационна документация на таблета:

Ръководство за употреба на таблета Бриз 30 – Таблет Бриз 30 – инструкция за експлоатация

Паспорт на таблета Бриз 30 – Таблет Бриз 30 – паспорт

Формуляр на таблета Бриз 30 – Таблет Бриз 30 – формуляр

П. П. Сега… Тъй като сме приятели, искаме да бъдем съвсем честни с Вас, и затова ще Ви споделим следното. Още през първата половина на 1980-те г. в Комбинат Мехатроника Габрово е произвеждан дигитайзер с името Микроника 297. Той обаче никога и никъде не е наричан таблет, а само дигитайзер, затова и ние таксуваме Бриз 30 като първия български таблет. Защото това е първото българско устройство, което самият производител си го нарича така. :)

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 2-2018.