Непознатите български електрокари и мотокари в Sandacite.BG!

Днес в Сандъците – сандъците имаме една загадка за Вас. Разглеждайки старите архиви, попаднахме на план за развитието на производството в Комбината за електрокари 6 септември. Този документ е писан през 1964 г. Ние добросъвестно го пренасяме тук и, тъй като имаме дълбока вяра в информираността на своите потребители, се осмеляваме да Ви зададем следните два въпроса:

• долните модели електрокари влизат ли действително в масово производство?
• можете ли да си припомните дали сте виждали или работили с такива?

Предприемаме тази наглед нетрадиционна изследователска стъпка, понеже често се случва да заложените в плановете бъдещи модели да не бъдат качени на производствените поточни линии. Такива случаи има много – първите примери, за които се сещаме, са тези с телевизорите Родопи и Витоша например.

И така, приятно разглеждане! :)

Електрокари с едно задвижвано и управляемо колело. Поради малките си размери те са много удобни за работа в тесни помещения. Предните ко­лела са само носещи, а едно от задни­те колела е едновременно и двигател­но, и управляемо, докато другото се движи свободно. Разработени са вари­анти на високоповдигачи с височина на повдигане на товара до 3,2 и 4,5 м и нископовдигачи с височина на повдигане до 1,25 м. Управлението е воланово, като седалката за водача е разположена перпендикулярно спрямо посоката на движение.

Разновидност на тези електрокари е високоповдигачът

с надлъжно изнасяне на повдигателната уредба.

Особено удобен е за работа в складове с тес­ни коридори. Задвижването на електро­кара се осъществява посредством дви­гател, вграден вертикално в колона, уеднаквена както за цялата група, така и за групата на ръчноводимите електрокари. Тяхната скорост на движение е 8 км/ч.

Ръчноводими електрокари

Разработени са ръчноводим високоповдигач с това­роподемност 1000 кг и ннскоповдигач с товароподемност 2000 кг. Поради ми­нималните си размери и малки тегла те могат да влизат в асансьори.

Ръчноводимите електрокари се управляват от водач, който върви до електрокара.

Командването им става посредством вградени в ръкохватката за управление микровключватели. При пускане на ръ­кохватката тя се връща в нулево поло­жение, при което се задействуват спи­рачката и се прекъсва токът. Скоростта на движение на тези електрокари е от порядъка на 4 км/ч с номинален товар. Високоповдигачите повдигат товарите на височина до 1,7 м, 3,2 м и 4,5 м, а нископовдигачите — до 1,25 м. Предвидени са по два варианта за все­ки тип — с товарна платформа и с вилица за палети.

Електрокари и мотокари с напречно изнасяне на повдигателната уредба. За да се осигури рационален и сигурен транспорт на дълги предмети, като дървени трупи, тръби, греди, ламарини и други, който с обикновените типове електрокари се осъществява много трудно,  през 1964 г. в Института по електрокари и мотокари започна създаване­то на група електрокари и мотокари с напречно изнасяне на повдигателната уредба. Електрокарите имат товаропо­демност 1 и 2 тона, а мотокарите — 3 и 5 тона и височина на повдигане до 4,5 м. Тяхната скорост на движение е около 13 км/ч. Управлението е воланово, а за водача е предвидена специална кабина. Регулирането на скоростта ста­ва плавно, безстепенно, посредством безстъпален контролер. Предвидени са около 11 блокировки за предпазване от неправилни манипулации. Тези машини са снабдени с пълна осветлителна и сигнална уредба, изисквани от Правил­ника за уличния транспорт. От тази група е готов за серийно производство електрокарът с товароподемност 1000 кг.

Освен гореизброените групи електрока­ри и мотокари заслужава да се отбеле­жат още: електросамосвалът с товаро­подемност 2000 кг с накланяща се на три страни товарна платформа. Накла­нянето се осъществява по хидравличен начин. Машината има скорост на дви­жение 13 км/ч. Електромобилът с то­вароподемност 1500 кг ще бъде много подходящ за близък градски превоз — за разнасяне на мляко, продукти и други. Мотокарът високоповдигач с товароподемност 3000 кг и височина на повдигане 3,2 м е снабден с дизе­лов вдигател българско производство и от­говаря на съвременното спрямо 1964-5 г. световно ниво.

През същия период сътрудниците на Института разработват още редица нови конструкции електрокари и мотокари с високи тех­нически показатели.

Бетонконтрол 80 и какво може той

В най-общия случай компонентите на бето­новата смес са цимент, пясък, вода и химически добавки. Доколко предвиденото от рецептата съотношение между тях ще бъде изпълнено зависи от точността на до-заторните устройства, влизащи в оборудва­нето и… от набитото око на оператора. Как се проявява субективният фактор? Ра­ботата е там, че рецептата за съответната марка бетон е съставена на базата на сухи инертни материали, но те рядко са такива Влажността на чакъла може да достигне 6 процента, а на пясъка —16! При стотиците килограми от тези материали, които се намират в смесителя, голямото количество но водата, попаднала „извънпланово“, може да понижи чувствително якостните характери­стики на крайния продукт.

Да речем, че операторът, благодарение на големия си опит и нюх, успее да налучка излишните литри и да ги компенсира. Затова пък той няма да компенсира килограмите инертни материали, дозирани в по-малко за сметка на водата, пропита в тях. Дори качествата на получения бетон да са задо­волителни, количеството му ще бъде значи­телно намалено за сметка на „спестените“ евтини инертни материали.

Освен спазването на рецептата, задължи­телно е бетонната смес да бъде доведена до еднородно състояние. По принцип тук са от значение възможностите на самия смеси­тел. Продължителността на неговото върте­не също влияе. Тя не винаги е оптимална, а по-скоро има някаква средна стойност, което е още една вратичка за грешките.

Производството върви, но проблемите ча­кат своето решение. През 1979 г. те стават предмет на дого­вор между Стопанския комбинат Стомано­бетонни конструкции и изделия и Института по техническа кибернетика и роботика на Българската академия на науките. Доколко отговорно са подходили научните работни­ци личи от факта, че след по-малко от го­дина на Международния мострен панаир в Пловдив през 1980 г. е показан готовият про­тотип иа Бетонконтрол 80, снабден с управляващ блок, който представлява микро­процесорна система от модулен тип. Ето някои подробности за това какво са успели да постигнат специалистите от секция „Ки­бернетични системи за управление на техни­чески обекти“ с ръководител н. с. Кънчо Трополов.

Бетонконтрол 80 е система за управле­ние на технологичния процес при производството на различни марки бетон, произвеждани в бетоновите центрове, съоръжени със съ­ветско оборудване. Чрез подходящи датчици тя измерва влагосъдържанието на инертните материали, пресмята теглото на водата в тях и на тази основа коригира базовата ре­цепта, съставена за нулева влажност. Точ­ното спазване на съотношенията, осигурено по този начин, води до произвеждането средно на 6 на сто повече бетон и до иконо­мия на цимент. Системата позволява едно­временно дозиране на инертните материали, цимента, водата и химическите добавки, с което се съкращава технологичният цикъл. Освен това тя осигурява и предписаната консистенция на сместа.

В началото на 1980-те г. Бетонконтрол 80 влиза в редовна експлоатация в Завод за стоманобетонни конструкции „Генерал Ганецки“ Плевен. Интересът, проявен от наши и чужди специалисти към нея, e голям и според нас от  – сандъците напълно заслужен. По своите показатели тя превъзхожда подобните системи, разрабо­тени в други страни. Едно признато изобре­тение и три други заявки за изобретения, които са били проучени, потвърждават, че при разработката колективът е следял отблизо световните постижения. Разговорите с отговорни служители в тогавашното Мини­стерство на строежите и строителните ма­териали, според авторите, са довели до общото становище, че системата трябва да бъде внедрена в цялата страна. Изчисления­та за евентуалния икономически ефект сочат осемцифрени резултати. Точно по това време се оформя идеята колективът да започне рабо­та и над дозиращите системи и пълното управление на технологичния процес в бе­тоновите центрове — една задача колкото интересна, толкова и сериозна.

Илюстрация: сп. Наука и техника за младежта 1980 г.

Български телевизор РОДОПИ в Sandacite.BG!

Здравейте, приятели на старата българска техника! Днес ще Ви покажем още един наш телевизор, който е бил заплануван и вс пак вероятно произведен в два-три броя, но само дотам. Става дума за телевизионния приемник Родопи Т 59-71. Той е от среден клас с 59 см диагонал на екрана.

Технически данни

Приемни канали: 11+1 от I—ІІІ ТВ обхват (пригоден е за вграждане на допълнително входящо устройство за приемане на IV—V ТВ обхват)

Антенен вход: симетричен 240 ома (300 ома)

Чувствителност: ≤ 75 микроволта

Изходна звукова мощност: >1,5 W (при k < 5 %)

Захранващо напрежение: 220 V +/- 5 %, 50 Hz

Консумирана мощност: 180 W

Размери: 700 х 480 х 330 mm

Маса: 31 kg

Произвежан е за три тв стандарта – ОIRT, CCIR и FCC. Кинескопът вероятно е съветски, тип 59ЛК2Б. Апаратът е изработван за работа в сух тропически климат. Производител е софийският Слаботоков завод от 1970 г.

А най-горе е и една от снимките на телевизора Родопи, която успяхме да открием – от сп. Електропромишленост и приборостроене. Дали този апарат е пускан в серийно производство и дали някой наистина го е виждал?

Първите български хард дискове

По времето на устройствата, за които ще стане, дума в България за хард диск се използва дългото название запомнящо устройство на твърд магнитен диск (ЗУМД). Едно такова устройство работи със сменяеми носители от по няколко плочи, които се поставят върху шпиндел, въртян от електродвигател. ЗУМД е използвано като памет на т.н. електронноизчислителни машини (ЕИМ) – мощни компютри за разнообразна професионална употреба, заемащи цели стаи. За разлика от съвременните хард дискове, които работят на принципа „включваш и работи“ (plug and play), ЗУМД-то притежава отделен контролер (с размери на табуретка), който го управлява при трите му основни задачи – търсене, запис и четене на записана информация.

ЗУМД представлява метален шкаф, в който мощен електродвигател върти вертикална ос. На нея се „нанизват“ шест алуминиеви диска с диаметър 356 мм, извадени от пластмасова кутия. Дисковете са шест един върху друг, но двете външни страни не се използват и така общият брой работни повърхности е 10. Този пакет представлява т.н. сменяема памет – след изпълване на капацитета кутията може да се свали и да се замени с друга. Дисковете запазват записаната информация след демонтаж и така позволяват създаване на големи архиви от данни, а външната памет нараства наистина значително.

Ето едно такова:

Никое от тези устройства не е проектирано за домашна употреба. ЗУМД влизат в състава на споменатите мощни професионални компютри, каквито са имали само големите предприятия и т.н. областни изчислителни центрове. Например дадена статистическа или икономическа информация се записва на магнитна лента в малка община и после се изпраща в изчислителния център, където се изтегля именно на такъв „хард диск“.

Плочите в дисковия пакет не са херметизирани, защото твърде ниската плътност на записа все още не изисква това. Това на практика са първите български хард дискове, произвеждани за нуждите на Единната система (ЕС) електронноизчислителни машини на СИВ. Те са напълно съвместими с нейните стандарти за взаимозаменяемост.

През 1972 г. в ДЗУ Стара Загора започва производството на първите запомнящи устройства с такива магнитни дискове тип ЕС 5052 с капацитет 7,25 мегабайта и скорост на обмен 156 килобайта/сек. Те работят със сменяем магнитен носител с 10 работни повърхнини и с плаващи магнитни глави. Позиционирането се извършва чрез линеен двигател, а записът и четенето се осъществяват с линейна плътност 40 бита/тт. Средното време на достъп е 40 ms. Брой на цилиндрите: 200 работни и 3 резервни

Магнитната дискова памет със сменяеми шестдискови пакети служи като външно за­помнящо устройство с произволен достъп до информацията в състава на тогавашните цифрови електронни изчислителни машини. Тези ,,фризери“ тежат над 120 кг и се задвижват от трифазен електродвигател. Изнасяни са в огромни количества за бившия СССР. Това е изглед отгоре:

През същата година в Завод за информационни носители Динко Баненкин Пазарджик, започва производ­ството на магнитни дискови пакети тип ЕС 5053 с капацитет 7,25 мегабайта за работа със запомнящо устройство с магнитни дискове тил ЕС 5052. Дисковите пакети са на алуминиева основа с феролаково покритие.

Пакетът сменни дискове ЕС 5053 се изпол­зва във всички шестдискови магнитни па­мети.

Количество съхранена информация 7,25.10⁶ байта

Максимална плътност 44 импулса/mm

Максимална допустима скорост 2500 об/мин

Брой на работните повърхности 10

Допустим брой на пътечките за повърхност 203

Табелката отгоре е красноречива:

Ето и таблица с техническите характеристики на следващия ни герой – устройството ИЗОТ ЕС 5061:

През 1975—1976 г. завършва разработката и от 1976 са внедрени в редовно производство запомнящо устройство е магнитен диск ЕС 5061 и дисков пакет за него тип ЕС 5261 с капа­цитет 29 мегабайта. ЕС 5061 е външно запомнящо устройство на магнитни дискове със сменни единадесетдискови пакети, с произволен достъп към информацията. Устройството работи със скорост на обмен 312 килобайта/сек и сьс сменяем магнитен носител, който има 20 работни повърхности. Линейната плътност на запис е 80 бита/mm. Средното време на достъп е 40 ms.

Основните операции, които извършва ЕС 5061, са търсене, запис, четене. Управлението на операциите в него се осъществява от управляващи блокове. Електронната част на устройството е изпълнена с TTL интегрални схеми.

Метод на записа – с  двойна честота без възвръщане към 0

Плътност на информацията:

на цилиндър 000 – 60 бита/mm

на цилиндър 202 – 90 бита/mm

Работни повърхности на дисковете – 20

Захранване – 3 х 380/220 волта; + 10 %, -15 %; 50 хц

Интересни са и т.н. дискове от касетен тип (напр. ИЗОТ 1370). Те имат големината на кутия за торта, в която има един сменяем и един несменяем дисков куп. Касетата се монтира в отсек в големия шкаф на компютъра. Вероятно идеята на подобна „полусменяема“ конструкция е, че фиксираните дискове са потенциално по-надеждна постоянна памет, а сменяемият дисков пакет е подходящ за резервни копия.

Днес хората често поставят в компютъра си повече от един хард диск. Тъй като капацитетът на едно ЗУМД все пак започва да става недостатъчен, стремежът е да се обединят няколко, за да работят синхронно. Чрез своя контролер „едностайните“ компютри могат да поемат до осем броя устройства. През 1979 г. пък е извършена истинска революция в това отношение. В Института по изчислителна техника в София е разработена сложна система от контролери, чрез която става възможно към една машина да се включат 16 ЗУМД-та от новия модел ЕС 5067, който може да поема 2 дискови пакета по 200 МБ. Това увеличава общия обем до цели 6,4 ГБ! Решението е типично за дисковите системи от 80-те години, които са съставени от десетки ЗУМД-та, а служителите работят между тях и ползват голямата машина чрез личните си терминали. Всичко това най-често става в голяма и добре обгрижвана светла зала – имало е изисквания дори към температурния диапазон и чистотата на въздуха.

А ето и 10-мегабайтов български хард диск с форм-фактор 5,25 инча ИЗОТ СМ5508 и с древен MFM интерфейс:

Съществува още и дискова подсистема с максимален обем 6,4 гб, с която можете да се запознаете тук ==> ETO!

Димитър Сеизов – непознатият български изобретател

Димитър Сеизов е един от несправедливо забравените български изобретатели.

В Интернет за него не може да се открие нито ред, в библиотеките също е много трудно. А до 1961 г. той е създал няколко изобретения и редица рационализации с икономически ефект над 3 милиона тогавашни лева!

Още като ученик той често ходел при баща си — майстор в ЖП ра­ботилница София — и там се научил да работи на струг и други машини. В училището проявявал голямо вле­чение към физиката и изработил ре­дица модели и прибори за физиче­ския кабинет на гимназията, в която учел. За същия кабинет направил действащ макет на две крайни телеграфни станции, които демонстрирал пред своите съученици и други зрители. След завършване гимназия през 1923 г. по липса на средства не можал да продължи образованието си. Постъпил като телеграфен механик в Цен­тралната телеграфна станция — Со­фия и, благодарение на добрата си об­ща и техническа култура, бързо из­учавал наличните телеграфни апарати и други уреди в станцията. Инте­ресувал се живо от новостите в об­ластта на свързочната техника и сле­ди за постиженията на техниката в чужбина.

През 1926 г. Сеизов пръв у нас построява двулампов радиоприем­ник, който демонстрира в тогаваш­ното кино „Хемус“ пред работници от железниците и пощите. След ня­колко години създава първото си изобретение – нов вид телегра­фен апарат, с помощта на който мо­же да се предават окръжни телегра­ми за цялата страна. По този повод вестник „Заря“ поме­ства снимката на апарата и пише следното: „Досега в 12 часа по обяд Централната телеграфна станция в София даваше точно време на всяка една станция със съответния Морзов апарат. На механика от същата станция Димитър Г. Сеизов е дошла идеята да изнамери един уред, с който да бъде възможно да се дава точно време от едно централно място, едновременно на всички станции в България. Същият уред дава възмож­ност да се изпращат едновременно из цяла България окръжни телегра­ми само чрез един морзов манипу­латор.

Това прави чест както на българ­ската техника, така и на българския работник.“

Оценявайки го като един от най-добрите специалисти в станцията, Ди­рекцията на пощите му издейства разрешение да бъде приет да следва във Висшето ПТТ училище в Па­риж. Поради липса на средства той не може да замине. През периода от 1940—41 г. той полага големи усилия за установяването на далекопишеща връзка в нашата страна.

Пострадал със здравето през вре­ме на бомбардировките над София, е принуден за дълго време да напусне работа. През 1950 г. е назначен за началник на ремонтната п. т. т. работил­ница. По това време се поставя пред нашите техници и инженери въпро­сът за производството на улични те­лефонни апарати. Работата се затя­га. По собствена инициатива с тази задача се заема Димитър Сеизов. За целта разработва прототип на нов модел уличен монетен телефонен апарат на механичен принцип. При новия апа­рат, след като избраният номер-або­нат се обади, за да се проведе раз­говорът, трябва да се пусне опреде­лена монета. Предложеният модел е бил приет и ремонтната ПТТ работилница се заема с производ­ството на 200 броя апарати от този тип. Реализира се икономия от чуж­да валута два и половина милиона лева. По този начин част от нашите нужди от апарати биват задоволени.

Апарати като този на снимката са произвеждани (от ЗАТ София) и монтирани из България още от края на 50-те г., преди по-късно да се внесат известните съветски апарати, които много хора помнят от детството си.

През 1951—1952 г. Сеизов създа­ва няколко рационализации: уред за отваряне на стар модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Стандарт“, приет за техническо усъвършенстване, с годишен икономически ефект 560,000 тогавашни лв.; автоматична брава за затваряне касетките на монетните апарати, приета също за техническо усъвършенстване, с икономически ефект 380,000 тогавашни лв.; уред за отваря­не и затваряне на нов модел микро­фонни капсули „Сименс“ и „Ворошилов“, с икономически ефект тогавашни 180,000 лева…

С цел да се автоматизират напъл­но уличните телефони, през 1954 г. Сеизов изработва нов тип уличен монетен телефон. В него индукционната бобина е кон­струирана по такъв начин, че освен своята функция тя играе и ролята на касиращо и задържащо реле. В старите апарати те представляват от­делни органи, а това усложнявало електрическата им схема и правело действието несигурно. Сеизов успява да постигне голямо опростяване на предлагания от него апарат. Токови­те кръгове и контакти се намаляват до минимум, което повишава сигур­ността на действието на апарата. От друга страна, изхвърлянето на за­държащото и касиращото релета ка­то отделни органи и опростяването на схемата, довежда до значително опростяване на механичната кон­струкция на апарата и намаляване себестойността му. Характерното в механичната конструкция на апара­та е и това, че монетният канал е направен на шарнир и при закачва­нето на слушалката за момент кана­лът се разтваря на две части и от него изпадат както монетата при несъстоял се разговор, така и пус­натите предмети, чрез които се из­бягва задръстването на апарата. Освен това монетата се касира вед­нага след като се обади извиканият абонат.

Този апарат е признат за изобре­тение и на Сеизов се издава автор­ско свидетелство от тогавашния ИНРА (Инститт по изобретения и рационализации, сега Патентно ведомство). В статия от 1961 г. (сп. ,,Наука и техника за младежта“) се отбелязва, че с внедряването на това изобретение ще се реализират икономии над 3 ми­лиона лева, в чужда валута.

Димитър Сеизов, заедно с още двама инже­нери, създават през 1958 г. печата­що устройство за регистриране пре­късванията на радиопредавателите. То е предвидено да се използва и за регистриране времетраенето на от­делните операции, които се извършват на работните машини. По този начин може да се осъществи пра­вилно техническо нормиране на труда. Предложението на колектива е признато на международен конкурс в Москва. През 1959 г. е представено в Института за рациона­лизации и бива признато за изобрете­ние, тъй като представлява новост от световен мащаб. Към края на съ­щата година е признато за изобре­тение и друго едно предложение на Сеизов — „Реле за време, дейст­ващо на електромоторен принцип, с фрикционен куплунг“-  както гласи официалното заглавие. На първо вре­ме идеята е била то да се използва като състав­на част на автомат за прекъсване на осветлението на стълбища.

Плодотворната рационализаторска и изобретателска дейност на Дими­тър Сеизов е резултат на голямата му любознателност и любов към тех­никата, неговото голямо майсторство, сръчност и практическа подготовка. Постиженията и методът на рабо­та на Сеизов тогава са давани за при­мер на младите рационализатори и изобретатели, а и днес също е интересно направеното от него.

Вижте в Sandacite.BG български телефонен модем!

Модемите като устройства се зараждат през 1960-те години. Първоначално са били част от големите компютри (или т.н. тогава електронноизчислителни машини) – свързвали ги с компютърните терминали, на които операторите са въвеждали информация и въобще са взаимодействали с компютъра. Както почти всички останали части за суперкомпютрите на Източния блок, така и такива модеми са произвеждани в България.

Предназначението на показания нискоскоростен български телефонен модем, работещ със скорост 200 бода/сек, е да превърне дискретните двоични сигнали в честотно модулирани колебания, които да бъдат изпратени по теле­фонната мрежа; съответно и да пре­върне получените чрез теле­фонната мрежа честотно мо­дулирани колебания в двоич­ни дискретни сигнали, за да се осъществи двупосочно предаване на данни.

Към модема е  имало и устройство за автоматичен от­говор при работа по комутируема телефонна линия. Съз­дадена е била и възможност и за провеждане по желание на телефонен разговор.

Точният модел на модема е 8002. Поначало цифровият индекс на всичките устройства от хардуера на огромните ,,едностайни“ компютри означава определена характеристика, по която да се разпознава каква е джаджата. 80 е код за модем, а 2-ката накрая означава, че това е втора поред разработка на завода такъв тип устройство.

Производителят е завод в рамките на ДСО ИЗОТ София, но за съжаление не знаем кой точно… Може би Заводът за изчислителна техника в София?