Категория: Сандъците

Прочетете в Sandacite.BG за един изобретателен български ученик от 1935, построил радиоприемник!

 

Наскоро намерихме тази история. Много добре известно е т.н. ТНТМ движението преди 1990 г. (,,Технически и научно творчество на младежта“), в което ученици изработваха  най-разнообразни електронни и електротехнически устройства. Така те овладяваха практически правилата на електрониката. Трибуна на това движение беше главно списанието ,,Млад конструктор“.

Но на практика не се замисляме, че по времето на Царство България у нас също е имало такива списания, които са разкривали пред младите си читатели тайните на природните науки и на създадените от тях физика, електроника, електротехника, химия… Нещо повече – имало е и тогава талантливи и умни деца, които сами са си изработвали електронни устройства, най-вече радиоприемници. Един такъв пример ще Ви дадем днес – с тази история, на която случайно попаднахме и публикуваме за Вас. Описаният по-долу еднолампов радиоприемник е проектиран и създаден от ученик в ІV клас през 1935 г. (тоест най-вероятно сегашният седми) и е изпратено до редакцията на интригуващото научно-популярно списание ,,Наука за всички“. Нарочно запазваме изказа, за да е по-автентично. :) Приятно четене!

,,С него сега аз слушам около 20 – 30 европейски станции и това ми доставя истинско удоволствие, понеже сам си го построих, като се водех но дадените скици. За всички материали похарчих около 700 лв.

Най-първо си сковах две дъсчици (с съответните размери) , както е показано на горната фигура, и по тях закрепих частите на техните места.

След като сторих това, пристъпих към съединяването, което извърших с изоли­рана жица (с диаметър 0,8 мм.), като свръ­зките запойвах с калай. На горната фигура тези свръзки не са означени, понеже, имайки предвид останалите фигури, всеки ще може лесно да се ориентира как стават тия съединения.

Ето и матери­алите, които си набавих, за да поч­на строенето:

1) С₃— конден­затори (с въздушен диелектрик  от 500 см.; 2) C1— кондензатори (с твърдъ диелектрик  от 300 см); 3) С₂ – блок кондензатор от 250 см.; 4) две дъски с размери 15 : 20 см.; 5) R— един реостат с 30 ома; 6) R1— едно съпротивление от 2 мегаома; 7) една радиолампа Valvo U 409d; 8) един цокъл за лампата; 9) 3 шайби за кондензаторите С₃, C1 и за реостата R; 10) 4 винта: 2 дълги по 1 см. (за цокъла) и 2 дълги 0,5 см. (за бубината); 11) 7 букси и 7 щепсела; 12) 20 м. жица (изолирана) за бубината (с диаметър 0,4 см); 13) 1 м. жица за монтирането; 14) цилиндър за бубината от мукава (с размери: диаметър 4 см. и височина 8 см.); 15) Т—слу­шалки (готови); 16) 4 – 5 джебни батерийки, съединени помежду си.

Бубината си приготвих така. На един дървен цилиндър с диаметър 4 см и височина 8 см навих дебела хартия, която после слепих. Извадих дървения цилиндър и оставих мукавения. На така получения цилиндър намотах L3, с 35 намотки. След това на 3 мм. разстояние намотах L₂, с 85 намотки. На 3 мм. от нея намо­тах L1 с 30 намотки.

След като всичко е направено, правим една последна подробна проверка на извършеното, като се ръководим по дадените скици, чер­тежи и схеми- Най-после пристъпваме към скачването на апарата с антената (дълга около 15 — 20 метра) със земята (обикн. с чешмата, където има водопровод), с батериите и слушалките.

Как се пуска апаратът в действие?

Най-първо постепенно намаляваме съпротивлението на реостата (R), докато лампата започне да свети. После въртим големия кондензатор, докато чуем пищене до най-низкия му тон, после въртим малкия кондензатор, докато започнем да чуваме ясно говор и музика.

Опитвайте, но без да бързате, търпеливо проучвайте, и бъдете сигурни, че най-после ще сполучите. Така аз постъпвах и сега чувствам, че всичко мога, макар и не всичко да разбирам. Колкото по-вече чета и по-дълбоко се замислям върху прочетеното, виждам, че всичко ми става по-ясно, и имам неудържимо желание да го прилагам на практика.“

Надяваме се да Ви е било интересно! :)

Facebook страница на сайта ни – https://www.facebook.com/sandacite

А ето пък какво са майсторели учениците в ,,техникумите“ на Царство България:

[1937] В техническите училища на Царство България

See more

В Sandacite.BG разглеждаме стари БГ устройства за ремонт и настройка на телевизори.

Както знаем, когато един завод произвежда нещо, от голямо значение е то да бъде с високо качество, за да работи дълго и безаварийно. За тази цел произведените веднъж устройства още във фабриките се подлагат на строги изпитания, тестове, проби, настройки и т.н. В Слаботоковия завод ,,Кл. Ворошилов“ напр. през 60-те г. вече има специална такава длъжност – настройчик – която се е изпълнява от специалисти със завършено средно техникумско образование. В работата на хората обаче им помагат специализирани инсталации като тези, които ще разгледаме сега – защото когато говорим за такова мосово производство, става дума за хиляди и хиляди телевизионни приемници, които трябва да се обработят.

ТРЕНИРАНЕ

Знаете ли, че още в началото на 60-те г. Заводът за инструментално и нестандартно оборудване в София вече произвежда конвейер за продължително изпробване на телевизори, което симулира истински експлоатационни условия? Наричат тази процедура ,,трениране на телевизори“.

Първо да се запознаем с външния вид на машината и ще Ви разкажем какво се прави на нея. Инсталацията има вид на конвейер (поточна лента), който има в единия си вид задвижващо устройство, а в другия – натегателно. Задвижващото чрез предавка предава движението си на ролкова верига, която пък движи по релсов път носещите платформи с многото телевизори, качени на конструкцията. Като гледаме, това на картинката вероятно е Опера 3, но покрита с платно, затова отдалеко прилича на някакъв Рубин 102 примерно. :)

А ето какво се прави на конвейера. Новопроизведените апарати се движат по нея и накрая попадат под теста на КИТУ – контролно-изпитателната телевизионна уредба. По това време се е работело със съветско КИТУ, а през 1969 г. е произведена и оригинална българска такава уредба, за която подробно сме Ви разказвали ТУК. КИТУ-то извършва различни проверки на бъдещия продаваем телевизор – за резолюция, яркост от черно до бяло, контраст и т.н. На тази поточна линия се извършва и продължително ,,трениране“ със звукови сигнали. Конвейерът е необходим, за да може чрез движението по него да се автоматизира заводският тест на апаратите и те да достигат сами до настройчиците и КИТУ-то. Освен това, ако е нужно да се работи нещо по хардуерната част на приемника, всяка работна маса около поточната лента – на нея стоят заводските техници – е оборудвана със захранване 42 волта за поялници. Човекът ще издърпа телевизора, ще свърши сервизната работа по него и пак ще го върне на лентата – бързо, лесно и удобно! :)

Конвейерът е проектиран така, че да може да се проверяват между 15 и 18 броя новопроизведени телевизори на час. Пълната проверка на един апарат отнема около 6 часа – 360 минути, а самият конвейер се движи със скорост 10 м/мин. Може да се задвижва както ръчно, така и автоматично. В движение го привежда електродвигател с контролер и сервомотор. Има мощност 2,8 киловата, чийто ротор се върти с 950 оборота/мин.

Разбира се, подсигурена е и стабилна система за включване на телевизорите под напрежение. Тя има 2 бр. 220-волтови трансформатори за захранване на контакти с обща мощност 5 киловата и 2 бр. стабилизатора на напрежение тип Т5000 КОВО. Трансформаторите за захранване на поялниците са също 2, с обща мощност 3,5 киловата.

Размерите на поточната лента са такива, че веднага ни отказаха от намерението да си я вземем в нас – дълга е 43 м, широка 105 см и висока 80 см.

НАСТРОЙКА  И ПОПРАВКА

Има и трети конвейер, чиято основна цел е да създаде удобни условия за ремонт и настройка на телевизори с различни размери и в голямо количество. Според нас се използвала или в заводите, или в техните сервизни бази за гаранционен ремонт. Настройката се извършва още докато апаратите са на самия конвейер, а поправката – когато сандъкът се придърпа на специално съоръжените работни маси, прикрепени към поточната линия. Устройството и начинът на задвижване на този конвейер са същите като на първия, който описахме, затова няма отново да ги разказваме подробно.

Ако разгледаме подробно горе на снимката, ще разпознаем на лявата редица включен Кристал 53, а вдясно Оперки.

Контактите за телевизорите на конвейера, които ще слизат на работните маси, са свързани чрез разделителни трансформатори. Останалата част от комплектовката е същата. Тук производителнастта е между 10 и 20 телевизора на час, а работните места са 32 бр. Лентата се движи с 9,5 м/мин, а една нейна стъпка е дълга 1524 мм. Може да се настрои както за ръчно предизвикано, така  и за автоматично задвижване.

Електродвигателят, който задвижва конвейера, е същият като мощност и обороти на ротора. Има работно напрежение 380 волта.

Тази лента е по-къса – 28,42 м, широка е 31,3 м и висока 1,45 м.

ПТК

Заводът за инструментално и нестандартно оборудване е произвеждал и друг конвейер, предназначен специално за настройка на т.н. ПТК – превслючвател на телевизионните канали… е сещате се, онова като ключ на печка, което го имат българските черно-бели телевизори долу вдясно най-вече:

Тук конструкцията на конвейера е тръбна, оформена на отделни секции с дължина 2,4 м. На нея е закрепен релсов път, по който се движат т.н. технологични колички, които носят ПТК-то за проба. Те се задвижват ръчнои имат губени буфери за омекотяване на удари.

Около поточната линия има 16 работни места за настройчиците, които сядат на удобни въртящи се столове (произвеждани в завод Оргтехника Силистра). От лявата ръка има маса с чекмеджета, а  от дясната – специално място за поялник 80 вата с контакт с 40 волта напрежение. В работата си разполагате и с измерителни уреди, поставени върху плота на конвейера и захранващи се от три контакта 220 волта. Примерно осцилоскоп, който си придърпвате към себе си и го свързвате с настройваното ПТК. За една смяна трябва да можете да проверите 100 – 150 броя ПТК-та.

Лентата е дълга 10,41 м, широка 2,3 и висока 1,1 м.

Това беше една малка разходка из заводското ежедневие на телевизионните фабрики на България, за да видите колко труд се влага, та да се постигне такова високо качество, че и сега да успяваме да възстановим старите приемници да работят. А ето тук можете да видите как се произвеждат техните дървени кутии:

1966 – Машина за сушене на дървени телевизори и радиа

See more

Новата ни находка в Sandacite.BG e ето този наш електрически уред за масаж от 1985 г.!

Днес имахме една интересна среща. Бяхме излезли из града да идем от едно място на друго, но неочаквано видахме на улицата до себе си един вехтошар да бута количка с насъбрани неща. Както си ни е навикът, спряхме го да погледнем какво има вътре и след малко ровехме… ето какво измъкнахме. Почти пълен комплект и направо чистак нов! Включихме го в контакта – завибрира, т.е. работи!

Това е български уред за масаж, произведен от ТПК ,,Родина“ – Варна. Най-много ни впечатли фактът, че устройството е в абсолютно пълен комплект – с оригиналната кутия, всичките такъми, упътване за употреба, реклама с различни техники на вибрационния масаж по принцип и дори касова бележка от нармага, от който е купен! Не е толкова често да не намери толкова добре запазен екземпляр българска техника. Поначало първият български електрически масажор е ,,Вибрема“, но защо пък сега да не разгледаме този?

Уредът пристига в добре подредена кутия, в която има място за всичко:

Този вибромасажор е предназначен за употреба както в домашни, така и в по-специални условия – напр. тренировъчни. Предвиден е за спортна и лечебно-профилактична употреба. Има доста добро въздействие – възстановява силите, помага за добиване на правилна стойка, намалява теглото, освен това предпазва от преждевременна поява на бръчки… Всъщност всичките тия не се сещаме дали може да ги направи поне без малко самостоняелна воля от страна на употребяващия го, но пък се сещаме колко приятно и възстановяващо наистина действа един такъв масажор, допрян към областта над челото след осем-десет часа на компютъра. Раздвижва кръвта явно… някакви такива неща прави и човек се чувства по-добре, умората в тази част на главата изчезва.

Главната част на уреда за масаж е червеното пластмасово тяло по протежение на кутията. Вътре в него има електромагнитно устройство – магнитопровод, бобина, котва… някак така го наречете – което прави така, че накрайникът на уреда да вибрира. Това става, когато електромагнитната енеригя се преобразува в механична. Именно този накрайник допираме до кожата, за да усетим въздействие.

Ето и чертеж на уреда, да видите кое какво е при него:

Ето ги частите една по една: 1. Корпус; 2. Магнитопровод; 3. Бобина; 4. Котва; 5. Диод КД1-115; 6. Превключвател П2; 7. Превключвател П1; 8. Захранващ кабел; 9. Накрайник, на който пък слагате масажиращия накрайник

Когато искате да работите с уреда за масаж, първо включете щепсела в контакта (напрежението е 220 волта, съвсем обикновено). След това натиснете прекъсвача, монтиран на захранващия кабел. Сетне трябва да настроите степента на вибриране, което става чрез превключвателя на корпуса.

След това трябва да изберете вида на накрайника, с който ще се масажирате. За да направите най-информирано това, от ТПК ,,Родина“ – Варна са Ви отпечатали специална брошура:

В нея са изброени шестте вида масажни накрайници заедно с това коя част на тялото масажират, а освен това се обяснява и какъв е ефектът:

• мек накрайник (гъба) – служи за козметични манипулации, преди всичко на лицето. Ако се използва и подходящ крем, масажът с него спомага за изглаждането на бръчките около очите и врата – там е енобходима слаба вибрация;
• четка – подобрява кръвооросяването на кожата. Използва се за масаж на главата и тялото – точно това, дето Ви говорехме горе;
• камбана – отстранява тлъстини и отпуснати места по тялото иза масаж на бюста;
• полусферичен накрайник – с енергични вибрации третира коремната област, гърба и мускулите;
• плосък накрайник – масажира лицевите и крачните мускули и подобрява циркулацията на кръв;
• точков накрайник – масажира нервните окончания. С това се засягат същите точки, както при акупунктурата. Това става чрез интензивни вибрации на точковия накрайник на уреда. За да правим това добре обаче, се изисква добро познаване на точките за акупунктура. В брошурата дават и тази важна информация – ето ги точките къде са и що са:

Избирането на накрайник и ,,нахендрянето“ му към главното тяло трябва да става само при изключмен от мрежата уред!

Необходимо е и при масаж да се спазват следните противопоказни съображения. Не се прилага масаж при възпаления (белодробни, плеврити, дерматити, червен вятър), при остри екземи, тромбози и възпаления на вените, при бременност (коремен масаж), при остри ставни заболявания, скъсвания на мускули и пресни костни наранявания. Тези забрани се отнасят за областта на засегнатия орган. При повечето заболявания, особено при острите ставни такива и счупванията, масаж се препоръчва едва след като заболяването отшуми.

Също така, когато натискаме прекалено, това вреди на работата на уреда, затова трябва да прилагаме умерен натиск, когато допираме масажен накрайник до кожата. А и когато започнем сеанс, той може да трае най-много до 20 минути, защото след това трябва да изключим уреда да си почине и да го включим една след 15. Тъй като това е електрически масажор, не трябва да го използвате и във влажна среда – примерно в баня току-що след душиране и т.н.

Както ни сочи гаранционната карта, този уред е бил закупен от някакъв софийски нармаг на 17.ІХ.1986 г. Гаранционният ремонт се е извършвал в ремонтни бази, където трябва да занесете уреда. А за да сметнат, че масажорът Ви е дефектен и съответно да Ви го заменят с нов или да Ви възвърнат заплатената сума, трябва за 1 година уредът да я проявил повече от 3 пъти един и същи дефект или пък да са се появили повече от 4 различни дефекта в електромагнитния възел са вибромасажора. Самата гаранция на това чудо е била 12 месеца, но със сигурност е изработено много трайно, след като още е работоспособно! Знаели са как да правят нещата едно време, а не като китайските му ,,колеги“ днес!

А ето тук още един български уред за масаж:

Бг електрически вибромасажор от 1980-те

See more

 

Изследвайте култовата радиоточка Тонмайстор и схемата ѝ в Sandacite.BG!

Едва ли има в България човек на над 35 години, който да не е виждал на стената в някоя стая това легендарно нещо! Радиоточки нашата страна е произвеждала серийно няколко модела и то още от средата на 50-те, но мислим, че нито един от тях не достига тиражите на тази. Производството ѝ започва през втората половина на 70-те г. в Завода за високоговорители ,,Гроздан Николов“ в Благоевград, а кутията е от Завода за пластмасови детайли в Белица.

А всъщност това устройство знаете ли за какво е? През 1947 в България навлиза ерата на т.н. радиоточки – говорител в кутия, свързан чрез жица с радиоусилвателна уредба, за да може бързо да се радиофицират обществени сгради и малки населени места, в които домакинствата нямат възможност да закупят собствен радиоприемник. Каквато станция се избере от уредбата или каквато музика се пусне от грамофона ѝ, само това ще се слуша по всички радиоточки – слушателят няма възможност за избор.  Затова този начин на радиофикация е силно предпочитан от властта преди 1990 г. в България. Съвкупността от радиоусилвателната уредба и навързаните по нея радиоточки се нарича радиовъзел. Такива точки Тонмайстор са използвани както за битови, така и за служебни помещения.

За тези устройства се носят легенди, особено в съветския фолклор. Радиоапаратите са скъпи, а и не надеждни по онова време… коя станция ще се слуша… затова решението е радиоточка. Чуваш по нея това, което е ,,правилно“ за слушане. Даже в някои книги на политическа тема пише, че хората са се страхували, че ги подслушват по радиоточките.

В България тези устройства тогава служат напр. да си свериш на обяд часовника, защото е предавана справката за точно време. Полезни са и ако кметът на населеното място трябва да направи съобщение. Идеята e и да може хората от населено място да се информират бързо за местните новини и съобщения. Съобщават напр.: ,,Говори радиовъзелът на село еди-кое си, еди-кой си окръг. Дядо Петко е загубил кравата – който я види, да му се обади“ или кога, къде и с какво ще се пръска. Това последното е много удобно, особено за пчеларите.  Радиоточковият начин на известяване е важен и в случай на аварийна ситуация или природно бедствие. Тогава няма Интернет и GSM … :)

Официалното название на радиоточките е ,,абонатен високоговорител“, т.е. само възпроизвеждащо звука устройство, предназначено за един абонат. Единствената му възможност да влияе върху нея е шестстепенният регулатор на звука, разположен долу отляво на кутията:

Неговите степени отговарят на следните децибели: 0, 6, 12, 20, 32 и накрая изкл. 0. Всъщност при това положение на превключвателя се и изключва апаратчето.

Говорителят е елиптичен, от електродинамичен тип. Мощността му е 0,3 вата, като на по-старите български радиоточки. Възпроизвеждащият честотен обхват е между 150 и 13 000 херца. Неравномерността на честотната характеристика е </= 14 децибела.

Ето и схемата на марионетния радиоприемник:

Тъй като радиоточката работи на 30 волта напрежение, в нея е предвиден и трансформатор. Към радиотранслационната мрежа се включва чрез специален щепсел с два щифта – в по-старите сгради още могат да се видят такива радиоточкови контакти. А щепселът и контактът са със специален размер на щифтовете и отворите за тях, за да не може да се включат погрешка в контактите за 220 волта. Обикновено контактите се намират по-високо от обикновените, защото радиоточките висяха отгоре (нерядко и над врат) – да озвучават по-добре. :)

Размерите на уредчето са 300 х 196 х 123 мм, а тежи 1,6 кг. Ето и негова оригинална реклама от едно време:

Интересно е да отбележим и че това е един от първите ми експонати в колекцията, който на около десетгодишна възраст задигнах от един двор на циганска къща и после бягах като невидял. :)

Припомнeте си в Sandacite.BG тези стари електрически бързовари за вода!

Със сигурност помните тези странни тръбообразни уреди, които имаха нагревател, извит на края си два-три пъти и служеха за бързо загряване на вода. Те бяха различни размери и служеха за нагорещяване на вода в от канче до голяма кофа, че и нагоре. Беше и доста лесно както да изгориш, така и да СЕ изгориш на такъв! Сега ще Ви разкажем повече за тях.

КОНСТРУКЦИЯ

Първо малко електротехника. Активната (затоплящата) част на тези бързовари е споменатият тръбен нагре­вател. Тръбата е медна, никелирана и хромирана матово, а в нея има нагревателна спирала. Присъства и изолация – като изолиращ (пълнителен) ма­териал се употребява шамотен прах, който осигурява достатъчна изолация спиралата. Двата й края завършват с медни изводи, които влизат в бакелитова дръжка (която държим), а вътре в нея се съединяват към жиците на електрокабела. Краят му, разбира се, завършва с щепсел.

В БЪЛГАРИЯ

Производството на този вид бързовари у нас започва около 1960 г. в завод Елпром Варна. Първоначално са изработвани 4 модела – БЕ-6, БЕ-10, БЕ-20 и БЕ-30. Те имат мощност от 600 до 3000 вата (БЕ-6 – 600, БЕ-10 – 1000, БЕ-20 – 2000 и БЕ-30 – 3000 вата) и са пускани в две версии – за 150 и 220 волта напрежение. Ето ги един до друг – 6-ицата даже е потопен в канче с вода:

Ето и останалите им данни:

• количество вода, което затоплят: БЕ-6 – до 2 л, БЕ-10 – 2 – 5 л, БЕ-20 – 5 – 21 л и БЕ-30 – над 20 л;
• време за затопляне на това количество вода от 10 на 60 гр. Целзий: БЕ-6 – до 14 мин, БЕ-10 – 8 – 20 мин, БЕ-20 – 5 – 21 мин, БЕ-30 – над 20 мин;
• време за затопляне на това количество вода от 10 на 85 гр. Целзий: БЕ-6 – до 20 мин, БЕ-10 – 12 – 30 мин, БЕ-20 – 15 – 60 мин, БЕ-30 – над 40 мин;
• дължина без кабела – БЕ-6 – 258 мм, БЕ-10 – 310 мм, БЕ-20 – 380 мм, БЕ-30 – 610 мм;
• външен диаметър на навивките на тръбния нагревател – БЕ-6 – 55 мм, БЕ-10 – 63, БЕ-20 и БЕ-30 – 92;
• дължина на шнура – БЕ-6 – 1,2 м, БЕ-10 – 1,5 м, БЕ-20 – 2 м, БЕ-30 – 2 м;
• тегло – БЕ-6 – 300 г, БЕ-10 – 350 г, БЕ-20 – 800 г, БЕ-30 – 900

УПОТРЕБА

Върху правите части на тръбния нагревател има два бе­лега. Горният показва допустимото най- голямо потопяване на бързовара във водата, а дол­ният — минималното ниво на водата, при което уредът може да работи, без да прегори. То и това всъщност беше най-голямата опасност при тези бързовари – да ги пуснеш на сухо, без вода – защото  изгаряха от високата температура. Такъв електрически уред винаги се употребява, като се постави в съд с вода. Нивото на водата не бива да бъде по-високо от горния белег, тъй като може да навлезе вода в дръжката и да стане лошо – попадналата на изводите вода е възможно да причини повреди както на тях самите, така и на самия тръбен нагревател. Освен това чрез мократа дръжка човекът, който я държи, може да попадне под напрежение и да му стане интересно… :) Но както казахме, ни­вото на водата не бива в никой случай да бъде и под долния белег, тъй като под него започва актив­ната част на тръбния нагревател. И ако бързоварът се включи, а я няма водата да се разсейва в нея топлината – ще го повредим. Затова уредът се включва към електрическата мрежа само след като бъде потопен във водата – ей!

Досега говорим само за вода. Всъщност не ни е известно да са варили супа с такъв, ама защо не, може да се опита – загрявате водата, слагате съставките и варите. :) Само след това ще трябва по-сериозно да почистите уреда.

КОТЛЕН КАМЪК

Една тънкост при употребата: след като водата достигне необходимата темпе­ратура или заври, изключете бързовара, оставете го да постои още известно време във водата и чак след това го извадете. Това е за препоръчване, за да може бързоварът да отдаде акумулираната в него топлина. След изваждането избършете тръбния нагревател добре с вълнен плат, за да се премахне отложилият се върху него котлен камък. Ако во­дата е особено варовита (като във Варна напр.), въпреки почистването след време се натрупва повече котлен камък, който за­труднява топлоотдаването от бързовара към водата. При това положение тръбният нагревател работи при по-висока температура, което може да го повреди! Затова е необходимо уредът да се почиства чрез леко очукване или чрез потапяне в оцет и включване в електрическата мрежа. Оцетът разтваря котления камък и по този начин бързоварът се почиства. :)

ПОВРЕДИ

Характерна повреда за тези бързовари е прекъс­ването на връзката между изводите на нагревателя и шнура. Това се отстранява лесно, като се отвори дръжката и се възстанови добрият кон­такт чрез почистване и притягане. 

Ако прегори нагревателят обаче, той не може да бъде по­правен, както всеки тръбен нагревателен елемент. 

ПРЕДТЕЧА

Ако тези бързовари Ви се струват примитивни и донякъде опасни, помислете за следното. Преди тях са се продавали следните наистина извънредно опасни за употреба уреди за затопляне на вода! Това са бързовари с открита нагревателна спирала, на­вита върху някакъв керамичен изолатор. Водата, за­топлена с нагревател с открита спирала, се намира под напрежение. Като се има предвид, че водопро­водната арматура е свързана със земята, става ясно, че подобен уред е извънредно опасен и в никой случай не бива да се употребява даже и тогава, когато привидно са взети всички предпазни мерки.

Ама дали пък да не си пуснем един такъв? Е така… за да светнем. :)

Първите български електрически крушки

See more

Опаа, я сега се разходете из няколко стари български бензиностанции със Sandacite.BG!

Да си признаем, в нашия сайт не сме писали много за архитектура. Даже почти. Ако не се броят статиите за панелните блокове, за първия блок с пълзящ кофраж у нас и двете за многоетажните жилищни сгради преди 1945 г., може да се каже, че тази тема съвсем сме я неглижирали.

Днес решихме да попишем за нещо по-нетрадиционно – да поразгледаме стари бензиностанции в България. Интересува ни тяхната архитектура, помещения, разпределението им и т.н.

Най-горе виждаме вече функциониращата през 1963 г. бензиностанция ,,Караулката“ край София.

Още тогава българските архитекти, които проектират бензиностанции, трябва да избират между два вида такива: първи вид, които са по-обикновени – те служат само за зареждане на превозните средства с горива и масла, и втори вид, които в САЩ отколе насят надпис Service – в тях се поддържа и малък автосервиз за дейности като гресиране, смяна на масла и измиване на колите.  Освен това тези бензиностанции имат ресторант, магазин и т.н. глезотийки.

В България бензиностанцията като архитектурна задача получава своето оформление някъде от началото на 50-те, когато във връзка с масовото навлизане на всякакви видове автомобили в страната започват проектирането и строителството на множество типово изглеждащи бензиностанции. То и поначало бензостанциите представляват много под­ходящ за типизиране обект, защото в тях се извършват еднообразни дейности,  а поради мал­ките си размери те се включват лесно и в градска среда, и в различни ландшафти.  Типичните елементи (като козирка и голяма витрина на касовото помещение) и еднообразието на проектозаданията бързо довеждат до уеднаквяване на представите за бензостанция у хората. Пътищата на страната се осейват с множество близко изглеждащи като архитектура постройки. Двойките V-образни колони от железни тръби, които подпират козирката, стават едва ли не типичен белег на станцията. Даже през 1963 г. тогавашният държавен монополист в горивата – ДСП ,,Петрол“ – обявява конкурс за най-добър проект за типова бензиностанция!

Огромната част от построените дотогава български бензиностанции имат следните помещения: каса, тоалетна, склад за масла с 4 – 5 резервоара, до него т.н. разливна (помещение, в което се точат и разпределят маслата) и помещение за твърдо гориво. Ако се зачудихте сега за какви превозни средства се използва то, ето защо го държат: с него се пали кахлена печка, разположена така, че да отоплява едновременно касовото помещение и склада с маслените резервоари.

Още малко за разпределението. По обясними причини действията на хората в разливната трябва да бъдат под око на касиера, затова между касата и разливната обикновено има вътрешен прозорец или стъклена врата. Тоалетната пък се ползва и от клиентите, затова тя тряб­ва да бъде достъпна и отвън.

Ако все пак нашата стара бензиностанция има отделена площ за сервиз на колите, тя обик­новено се разполага отзад, за да не пречи на движението, а и защото при благоприятно време известни манипу­лации се извършват на открито.

Една интересна подробност: когато бензиностан­цията е твърде отдалечена от населено място, за нейния персонал се предвиждат специални жилища. Те задължително се отделят от са­мата бензиностанция и от шосето. Дори някои бензостанции е предвидена стая за почивка на касиера, но по здравословни причини (вредните изпарения на бензин) в по-късните постройки това започват да го избягват, защото се получава дори обратният ефект.

В по-ранни бензиностанции като Караулката, като показаната два абзаца по-нагоре Несебър и др. касовото помещение е с по-големи размери, защото архитектите явно са смятали, че клиентите ще се задържат повече в него. След като обаче се е оказало, че това не става, в бензиностанции като тази в Костенец (отдолу) площта на това помещение е намалена до около 12 кв. м. Дори и така обаче в него все има място за двама-трима посетители. Практиката е показала, че повечето клиенти предпочитат да плащат на гишето отвън и при лошо време и не се задържат в самата бензиностан­ция. Що се отнася до касиера пък, той седи задължително до го­лемия прозорец, откъдето наблюдава целия район на постройката  и приема плаща­нията.

Горивото се съхранява в железни подземни резервоари, всеки един с вместимост от 31 куб. м., които не бива да бъдат отдалечени един от друг на повече от 40 м, за да могат да действат пом­пите. Резервоарите никога не се монтират под пътните платна, а обикновено са в озеленените полета около бензиностанциите. А ето как се пълнят – в една бетонна шахта с железен капак (който се заключва с ключ), която стърчи около 30 см над земята, се намират изводите, през които става пълненето на резервоарите и обезвъздушителните тръби.

Стандартно за всички наши бензостанции, построени до началото на 60-те г. (а и малко след това), трите колонпомпи са разположени шаблонно върху тротоарен остров. От двете страни на остро­ва минават пътните следи, като тази между острова и бензостанцията я правят по- широка — 3,5 до 4 м — за да остане доста­тъчно място за движение на хора пред сградата. От другата страна на острова пък се правят две или три следи. Зареждането на колите става от двете страни на острова. С времето обаче тази схема започва да става неудобна – бензиностанциите не могат да поемат всички пре­возни средства по липса на достатъчно площ за чакащи коли и по липса на до­статъчно и добре разпределени бензоколонки.

Има един елемент, който независимо от усилията на всички български архитекти, проектанти и т.н. остава на доста примитивно равнище – това е манипулацията с масла. Те не са както сега пакетирани в бутилки, ами се точат и продават на литър в отворени съдове и лошото е, че така подът и стените на разливната, както и стените около входа й много се замърся­ват. Изтакането на маслата в тогавашни български бензиностанции пък става на открито върху подземен резервоар, затво­рен с железен шибър-капак, а така теренът на­около се замърсява в голям обсег. При лошо време работата се затруднява доста много.

Още една подробност да отбележим – зареждането на резервоарите с масла става от камиони цистерни чрез електри­ческа помпа, монтирана в склада за масла. Двете помещения за масла заемат почти половината от обема на бензостанцията.

Това е всичко, с което мислехме да Ви запознаем по време на нашата малка екскурзия из старите български бензиностанции, някои от които и сега са в действие. Надяваме се, че Ви е било интересно и искате пак! :)

В Sandacite.BG имаме нов контактен ключ за запалване на автомобил… ама е 1960-арско производство!

Напоследък много се говори за увеличаващия се брой на заводите за автомобилни части в България, но справедливостта изисква да отбележим, че това производство у нас съвсем не от вчера! При това тези части са изработвани ,,на ишлеме“, докато преди години нашата страна е произвеждала пак авточасти, но проектирани и произвеждани от наши инженери и умове! Именно с тях се занимаваме напоследък и ето, днес е поредният епизод от нашата издирвателска дейност в тази област.

Обикновено щом влезем в автомобила и седнем на шофьорското място, врътваме ключа, за да включим веригите на запалването в колата. Това правим с помощта на специален ключ. Именно това ще Ви представим днес – такава част, но произвеждана в някогашния Електроапаратурен завод в Града под тепетата в началото на 60-те години. Виждате на горната снимка какво имаме предвид. Поначало този завод е произвеждал интересна гама части към електрообзавеждането на моторни превозни средства (леки коли, мотоциклети, мотопеди, мотокари) и електрокари.

Ето чертеж на ключа – ако не грешим, означено е даже каква е резбата на винтовете, с които се монтира в колата – М26:

Този експонат е означен като ,,централен контактен ключ със секрет“ (ЦККС) и прави ето това: включва, превключва и накрая може и да из­ключва веригите на запалването и осветлението (предните фарове) в колите. Задейства се с превъртане на секретен ключ, издаден от завода. Само с този секрет можете да превключвате между контактните положения 0,1; 2,3 и 4. Те са означени отпред на бакелитовото тяло на апаратчето. Важно е да отбележим, че можете да поставяте и извеждате секретния само ако сте го превъртели на положение 0 или 4.

Ето електрическа схема на превключвателните клеми:

Ключът работи с 12 волта постоянно напрежение от акумулатора. Номиналният ток по клеми е ето така: клема 30 (входяща) – 30 ампера, клема 30 – 10 ампера, останалите по 6 ампера.

Освен това, този ключ е пътувал за износ заедно с други наши изделия за Северна Африка и може би Латинска Америка, затова са му направили и вариант с изпълнение за сух и влажен тропически климат, която се именува ЦККС-ТАН.

Така… Сега вече мислим, че изчерпахме по-важното за него. От нас засега чао! И никога не губете ключа! :)

В Sandacite.BG изследваме нашия лентов високоговорител ВЛД12!

Здравейте, почитатели на старите джаджи! Досега в започнатата ни неотдавна серия справочни публикации за родно производство говорители не сме имали представител на лентовите такива, затова днес искаме да наваксаме – надяваме се да сме Ви полезни. :)

ВЛД всъщност означава ,,високоговорител лентов динамичен“. Този репродуктор е от електродинамичен тип и има нещо, което май нито един от досегашните експонати не ни е показвал – специален съгласуващ рупор. Произвеждан е в Благоевград и е вграждан в озвучителни тела, които трябва да възпроизвеждат с високо качество високите честоти от звуковия спектър.

Номиналната мощност на ВЛД12 е 12,5 вата, а номиналният импеданс – 4 +/- 0,6; 15 +/- 2,25 и 8 +/- 1,2 ома. Честотният обхват е между 2,5 и 40 килохерца, а неравномерността на честотната характеристика – </=  8 децибела. Коефициентът  на нелинейни изкривявания – над 4 kHz е 1,5 %.

Размерите на този интересен с формата си говорител са 250 х 124 х 184 мм и се монтира за кутията чрез винтове в четири отвора с по 5,2 мм диаметър всеки. Той е и тежък – 2,5 кг! Горе-долу колкото друго култово изделие, което вече сме Ви представяли – хард дискът ИЗОТ СМ5508.

За чужбина (главно СССР) говорителят е изнасян от държавната външнотърговска организация Електроимпекс – намирала се е диагонално срещу днешната централа на ВМРО, днес там се помещава някакъв съд. :) А немалкото обяви, които намерихме за ВЛД-то, доказват, че той още е актуален и търсен сред аудиофеновете в България! :)

Ето Ви и едно ценно указание как може да се ориентирате в лабиринта на буквите и цифрите, чрез комбинации от които се означават българските говорители:

ВАЖНО ИНФО – Означенията на българските високоговорители

See more