Категория: Sandacite

Вижте в Sandacite.BG българска сушилня за дрехи!

Наскоро ни впечатли тази нова наша находка. Родната индустрия много е мислела как да улесни домакините. Това е електрически сушилня за дрехи. Много прилича на абсорбатор. Този уред е произвеждaн в Комбинaтa зa склaдовa техникa в Горнa Оряховицa от 1988 г. Има си и марка – Бриз.

Сушилнята също се монтирa нa стенa, но тaкa, че към апарата дa се присъедини отдолу един плaтнен кaлъф, който се рaзпъвa – подобно нa сглобяем текстилен гaрдероб. Приличa и нa кaлъф зa дрехи, но много по-широк – идеятa е отвътре в кaлъфa кaто нa зaкaчaлки дa се окaчaт няколко дрехи, които ще се сушaт чрез обдухвaне.

Вътре в корпусa си сушилнята имa вентилaтор и нaгревaтел. Нa комaндното тaбло имa 2 бутонa зa двете възможности – 1) сaмо дa обдухвa дрехите с вентилaторa и 2) дa ги обдухвa с топъл въздух (aко се включи и нaгревaтелят). Отвaря се кaпaкът и изсушaвaнето чрез проветрявaне зaпочвa. Кaлъфът е перфорирaн в дъното си, зa дa излизa издухaният от вентилaторa въздух и дa имa циркулaция. По този нaчин бързо се изсушaвaт дрехите. След рaботa кaпaкът се зaтвaря и дрехосушилникът се прибирa към стенaтa.

А ето тук още едно интересно нещо, което улеснява живота ни:

Първата българска прахосмукачка

See more

У

В Sandacite.BG намерихме българска инфузионна помпа от Габрово!

Нaскоро ни впечaтли този интересен електромедицински уред с микропроцесорно упрaвление – бългaрскa инфузионнa помпa Примa 01 от 1991 г. Нaричa се още перфузор. Чрез нея лекaрят нaстройвa времето и дебитa зa вливaне нa лекaрствен рaзтвор в тялото нa лежaщоболен пaциент.

Покaзaнaтa тук помпa е произвеждана в Габрово. Чиповете в нея са български, с емблемата на Института за микроелектроника. Първите български инфузионни помпи са произвеждани още през 70-те години от МК Точно машиностроене Габрово. Тази е доста по-съвременна, но и тя вече е на 33 години. :)

Помпата е от т.н. интрaвенозни (които вливaт рaзтворa в кръвтa нa пaциентa), имa собствен процесор и служебен софтуер и се прогрaмирa от сензорните бутони. Рaзтворът се нaмирa в спринцовкaтa. Нaпример, укaзвa се дa се влеят 50 мл зa 5 чaсa със скорост 10 мл/чaс. По този нaчин лекaрите спестявaт време и енергия от постоянното нaблюдaвaне нa процесa.

А ето още нещо много старо медицинско от българската промишленост:

Български рентгенов апарат Рд100 от началото на 1950-те г.!

See more

Вижте за първата българска картечница в Sandacite.BG!

Христо Николов е български военен, капитан от артилерията. През 1920 г. започва да проектира лека картечница. Не срещайки съдействие, а подигравки и подбиви, той чертае, пили детайлите вкъщи и сам финансира производството на прототипа в Софийския военен арсенал. През октомври 1927 г. той е изпитан от експертна комисия в Арсенала. На външен вид тя напомня картечницата ,,Максим“, но е с умален, по-къс и по-малък диаметър на охладителя, с къса 53-см цев. Картечницата стреля с металически пълнител, който се поставя хоризонтално от другата страна. Съвсем нова в нея е простата конструкция на затвора. Той се състои от 3 едри и 4 дребни части. Разглобява се бързо, просто и лесно.

Оценката е висока. Комисията пише – ,,… Затворът ,,Капитан Николов“ представлява действително интерес поради своята простота и сполучлива конструкция… Затворният механизъм е най-съществената част. Комисията намира, че желателно да се довърши представенят модел, като се подобри да стане лека картечница, а не както е сега – облекчена тежка картечница“. Х. Николов получава български патент № 1167.

През септември 1929 г. конструкторът е готов с нова модификация – опростена лека картечница със заключен затвор и подвижна цев. Тук затворът се състои от 3 едри части и 2 клечки. Разглобява се и се сглобява лесно и бързо, без инструменти.

Изпитанията стават  чрез провеждане на стрелба – първо 12 единични изстрела, след което автоматичен огън на редове от 4 – 5 изстрела. Сетне изстрелва 2 цели пълнителя. След изпитанията отзивите са отлични: ,,Стрелбата беше много добра. Гилзите се изхвърлят отдясно, без да безпокоят прислугата. Единичната и автоматичната стрелба е много добра, без дефект. Картечницата не дава никога неочаквани изстрели. Тя е много устойчива, не подскача и не рита. Картечницата е в напълно завършен вид. Точността е много добра Затворът е прост, от едри малко части, без никакви пружини. Заслужава внимание не защото е изработен от българин, а защото има затвор, който не съществува и в най-новите автоматични оръжия. Заслужено би трябвало да се похвали и възнагради изобретението, а българската родна армия да се гордее, че български офицер е дал това ново автоматично оръжие“.

Що се отнася до тежката картечница, тя все още не е в завършен вид.

Леката е патентована в Англия (1929) и Германия (1931). В София при Христо Николов пристига пратеник на оръжейна компания от Лондон и предлага да откупи прототипа за 15 млн. златни лв. Предлага и договор с оръжейни фирми за изработка на 50 000 картечници с единична цена 50 000 лв, а 15 % от общата сума да остане за конструктора. Но Николов отказва всичко – ,,Не – казва той – картечницата е за Българската армия и за България!“. Възхитително родолюбие и отдаденост! Представете си само, ако имаше повече такива хора, къде щеше да бъде днес България…

След отказа Артилерийският комитет утвърждава протокол, с който награждава Николов с 500 000 лв. Получава и заповед да прехвърли патента на името на българската държава. Парите обаче не получава, а на 3 февруари 1931 г. патентът е успешно прехвърлен.

През 1935 г. Христо Николов е уволнен от армията. Полученото обезщетение от 70 000 лв влага за разработката на нова картечница. Възвратният механизъм тук е още по-прост и съвършен от първия. Воден от искрената си мечта България да има повече свое оръжие, Николов на 29 декември 1937 г. се обръща към царя с молба да бъдат произведени 3 – 4 броя от новия модел във военната фабрика, които после да се изпитат. Получава обаче отговор, че това не може да стане поради прекомерната заетост на военната фабрика. Картечницата все пак е построена с лични средства на Хр. Николов в частната работилница ,,Дизел“ от 1936 до 1938 г.:

С горчилка в душата и търсейки начин да реализира своето изобретение, през февруари 1939 г. Христо Николов безвъзмездно предава новия модел картечница заедно с чертежите и 250 патрона на съветския военен аташе полковник Александър Бенедиктов. С първия съветски кораб, акостирал на бургаското пристанище, тя е изнесена за СССР. ,,Подарявам я на Вашето отечество, защото моето не може да се възползва от нея“ – казва изобретателят.

Обстановката е такава, че той не може да вземе никакъв документ за това предаване. Но без съмнение тя заминава по предназначението си, а нейните технически и бойни качества са използвани при производството на оръжие.

Днес един опитен образец на 8-мм лека картечница „Капитан Христо Николов“ се съхранява в Националния военноисторически музей в София, а друг – във Военноисторическия музей на артилерията в Санкт Петербург. В Историческия музей в Самоков пък се съхранява затворът на тежката картечница на Христо Николов.

В Sandacite.BG открихме този тайнствен български автомобил с витло от 1952 г.!

Снимка: ФБ група Из миналото и настоящето на град Монтана и областта

Вижте на снимката! Виждали ли сте някога такъв ,,витломобил“? :) Фотографията е правена в Михайловград, дн. Монтана, на 1 май 1952 г. РКС означава Районен кооперативен съюз. Превозното средство е направено в неговата работилница.

Конструкторите на колата са двама – Симеон Алексиев и Славчо Царски. Използвани са самолетно витло за задвижване на автомобила напред. Може би за идеята е помогнал бившият царски летец Богдан Илиев, но точно това е само хипотеза. Двигателят е трицилиндров. По това време Алексиев работи като автомонтьор в РКС. През свободното си време той собственоръчно конструира и изработва този звездообразен двигател от самолетен тип, който може да се употребява по различни начини. Помага му приятелят му Славчо Царски. Ето двигателя:

Снимка: Ауто Билд

На волана на снимката виждаме и двамата проектанти – Симеон Алексиев, а до него е Царски.

Симеон изработва автомобилно шаси с тръбна рама, което има колела, окачване и кормилен механизъм от Фолксваген, а в задната му част монтира звездообразния двигател с витлото.  Изпитанията са проведени по бул. Георги Димитров (сега Трети март) по посока към Лом – към казармата.

Ето и какво се знае за краха на колата. Следното разказва Павел Гълъбов от Монтана, на 79 г., племенник на Симеон Алексиев. ,,На 30 юни 1953 г. заедно с кмета Никола Алексиев /нямат роднинска връзка/ тръгват с автомобила за местността Сланището /под града, днес в района на бившия Завод за подова керамика/. Трябвало е да посетят намиращата се там вършачка, за да видят как върви вършитбата. Движейки се по главната улица /дн. бул. Трети март/, в района на казармата, няколко деца пресичат улицата и за да избегне сблъсъка, Симеон Алексиев завива наляво, но колата не може да спре и се блъска в оградата от бодлива тел на казармата. От удара двамата изхвръкват от седалките и попадат под ударите на самолетната перка и загиват на място. Именно така са загинали двамата, а не заради стойката на двигателя – не тя е причината за тежката злополука, отнела живота на конструктора на автомобила Симеон Алексиев и кмета на Михайловград Никола Алексиев.“

Ако узнаете още нещо за този автомобил, кажете ни! :) Излиза, че той е по-стар от сочения за пръв български автомобил Балкан 1200 от 1960 г. И интересно – защо на предницата на показания по-горе автомобил е закачено китайското знаме?

https://sandacite.bg/1960-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BB-%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD-120/

В Sandacite.BG намерихме електрическа маша за коса от 80-те години.

Това е новата ни придобивка – т.н. електромаша Елма от втората половина на 80-те г. Наречена е още ,,топла четка“ и е произвеждана в комбинат Електрон Плевен. Тя топло навива суха коса. Състои се от нагревагел, сигнална лампа и тяло с осем подвижни гребена. Те захващат косата по време на навиване и предпазват от неволно изгаряне на кожата по главата. Докато нагрявате машата, я оставете на сгъваемата стойка.

Ето как се работи. Включете машата в мрежата и след 10 мин. е готова за работа. Всеки кичур коса се поставя равномерно върху гребените и се навива около електромашата. След 1 минута косата се развива. На всеки 25 минути работа изключвайте машата за 5 мин. от мрежата, за да си почине.

Ето и повредите, причините за тях и начините за отстраняването им:

Сега вече знаете достатъчно за тази ретро машинка. До нови срещи! :)

В Sandacite.BG се сдобихме с български противогаз на 80+ години, никога неизползван! Чудо!

Противогази страната ни произвежда още от 1923 – 5 г. в Държавната военна фабрика в Казанлък. Този не е ползван никога – жива капсула на времето! – а печатът на дихателя е: ,,12 декем. 1939 г.“.

Той е от противогазите, известни като образец 1936 г., ДВФ (Държавна военна фабрика Казанлък). Той се състои от лицева част, дихател (малък или голям) , съединителен маркуч (само за големия дихател) и торба за носене на принадлежностите.

Лицевата част е направена от гумиран плат по формата на лицето. Отвътре е пришита мека кожа, която служи за плътно прилягане към лицето и осъществяване на херметич­ност. В долната част от вътрешната страна срещу брадата има набрадник, който пречи лицевата част и дихателят да притискат гърлото.

Към лицевата част са прикрепени следните части: очила, наустен пръстен, клапан за вдишване, клапан за издишване и ленти за закрепване на лицевата част към главата. (В по-късните образци противогази наустният пръстен и клапаните за вдишване и издишване са монтирани в обща клапанно- разпределителна кутия.)

Очилата служат за удобно гледане при поставен проти­вогаз. Отвътре има гнезда, в които с помощта на притегателни пръстени се прикрепват пластинките за неизпотяване.

Наустният пръстен служи за завинтване на дихателя и е неподвижно прикрепен към лицевата част. От вътрешната страна има нарез за навиване на дихателя и улей за поста­вяне на гумения уплътнител. По средата на наустника се намира едно мостче с издатък, на което е поставен клапанът за вдишване, представляващ гумена пластинка.

Клапанът за издишване се намира от лявата страна на лицевата част. Представлява слюдена пластинка, която се притиска от спирална пружинка. (В по-късните образци противо­гази клапанът за издишване се състои от две гумени  пла­стинки, поставени една срещу друга и слепени една за друга с шест издатъка.)

Лентите  – една челна, две слепоочни, две тилни и една вратна, съединени чрез една тилна кожена подложка (плоч­ка) – служат да прикрепват противогаза към лицето при но­сенето му в бойно положение. На тилната плочка има кука, през която минава вратната лента, преди нейната халка да се закачи на куката към лицевата част. Всички ленти могат да се разтягат, понеже са еластични. Освен това имат по една катарама, която служи за удължаване и скъ­сяване.

В зависимост от големината на главите на хората противогазите се изработват в няколко ръста. За да може всеки обучаем да си подбере противогаз съобразно размерите на своята глава, той трябва да определи числената си ве­личина, отговаряща на ръста на дадения противогаз. Ето как става това.

За всички противогази без общовойсковия ПГМ-1 се взема една ученическа линийка. Последната се поставя върху бузата успоредно на средната линия на лицето, а нулевото деление трябва да се намира на нивото на основата па носа (да опре на костта под веждите); с помощта на спомагателна дъсчица (линийка), леко притисната към долната част на брадата, трябва да образува прав ъгъл. Там, където спомагателната дъсчица пресича под прав ъгъл линийката, се отчита измерването в милиметри.

Ето и как се извършва из­мерването. По числената величина на получе­ните измервания може да се определи по таблицата необхо­димият ръст на лицевата част. При височина на лицето:

от 99 до 109 мм е необходим първи ръст;

от 109 до 119 мм — втори ръст;

от 119 мм и нагоре — трети ръст.

Ръстовете на противогазите са отбелязани отвътре.

Дихателят има форма на пресечен конус. Служи да за­държи или неутрализира при дишането бойните отровни и радиоактивни средства и да пропуска само чист, безвреден за дишане въздух. Състои се от ламаринена кутия и вътре­шен състав. Отдолу кутията е надупчена и отвътре срещу дупките е поставена мрежа, а на горния край завършва с гърловина за навинтване към наустния пръстен (клапанно-разпределителната кутия).

Дихателят се състои от три пласта поглъщаща материя: противодимен филтър, активиран въглен и химически поглъщател. Противодимният филтър, най-долният пласт, представлява компактна маса от целулозни влакна. Предназначението му е по механически начин да задържа раз­дразнителите бойни отровни вещества (БОВ) от типа на кихавичните и сълзотворните, радиоактивните вещества и бактериалните средства. При по- дълга употреба на дихателя вследствие на задържане на повече прашинки целулозният пласт става по-плътен (за­пушват се образуваните от целулозните влакна каналчета) и дишането се затруднява. Когато се стои по-продължително време с противогаз в заразена с радиоактивни вещества мест­ност, по противодимния филтър се натрупват радиоактивни прашинки и същият става източник на радиоактивно за­разяване.

Активираният въглен — зърна, получени от въглищен прах, споен със специални спояващи вещества – задържа по физически начин газовите молекули на БОВ, преминали през противодимния филтър.

Горният пласт, химическият поглъщател, се състои от диатомитови черупки с определена големина, напоени с основно действащи химически вещества. Той задържа по химически начин достигналите до него частици от БОВ.

Дихателят на противогаза може да бъде малък и голям. Защитната мощ на малкия дихател при бойна концентра­ция е до 8 — 10 часа, а на големия — 2 — 3 пъти повече. Големият дихател има същото устройство както малкият, но се различава от него само по форма и големина. Съеди­нява се с лицевата част с помощта на маркуч, направен от каучук и гумиран плат.

Противогазът се носи в торба от памучен плат. От едната страна на торбата има джобче за поставяне на кутийката за хлорна вар, а вътре на дъното — джобче за кутийката с резервни пластинки за неизпотяване.

Надяваме се, че с интерес сте се запознали с тези толкова стари противогази. Ако Ви се чете още нещо, военно, заповядайте да разгледате историята на Първия български танк:

ЕХАА! Това е първият български ТАНК!

See more

В Sandacite.BG си намерихме българска машина за сладолед на 43 г.!

Много е интересна възможността да можем да си приготвим сладолед вкъщи. В днешната статия ще разгледаме едно забележително устройство, създадено, за да ни помага в тази задача. То е новата придобивка в моята колекция.

През 1980 г. Хладилният завод ,,Антон Иванов“ пуска на пазара тази машинка, наречена сладоледобъркачка ,,Снежанка“. Тя служи за приготвяне на сладолед в домашни условия по определени рецепти. Използва се нискотемпературното отделение (камера) на домашен хладилник или направо фризер.

Състои се от тенджерка, в която има въртяща се перка с 2 лопатки, подобна на такива в машина за фреш – лопатките разбъркват сместа. Задвижва се от електрическа система от зъбни колела, които са вътре в корпуса на машинката. Електродвигателчето е произведено в завода в Етрополе.

Приготвената по рецепта сладоледена смес се налива в тенджерката, след което тя се затваря добре с тялото отгоре и се поставя в камерката. Шнурът на Снежанката се прокарва между корпуса и уплътнителя на хладилника откъм страната на пантите и се включва в електрическата мрежа. Хладилникът също остава включен в мрежата и работи едновременно с бъркачката.

Разбъркването трябва да продължи, докато сместа се сгъсти и влезе в сметанообразно състояние, което обикновено настъпва след час и половина. Тогава бъркачката, при достатъчно добро охлаждане, спира да се върти и трябва да се изключи от тока. Изваждаме я от хладилника, след което само съдът със сгъстената смес бързо се връща отново в камерата и го оставяме там да се втвърди колкото желаем.

Готовият сладолед се поднася в купички или чаши за шампанско, като се гарнира с разбита сметана, бишкоти, бисквити, орехови ядки, захаросани и пресни плодове, настърган шоколад, счукани бадеми или обелени фъстъци, или се залива с различни сиропи и сосове.

След това трябва добре да измием сладоледобъркачката с топла вода, което става, като първо я разглобим по зададен от завода план. Трябва и да пазим електродвигателя от заливане с вода.

А ето сега и някои интересни рецепти за сладолед, почерпани от оригиналната книжка към сладоледобъркачката!

СМЕТАНОВ СЛАДОЛЕД

Продукти: 550 мл прясно мляко, 350 гр. сметана, 200 гр. захар, 5 гр. желатин, пакетче ванилия.

Млякото, подсладено със захарта, се загрява до кипване и се маха от котлона. Прибавя се желатинът, предварително разтворен във вода или сметана (студени). Сместа се разбърква много добре, прецежда се, прибавя се ванилията, оставя се да изстине, след което се замразява.

ШОКОЛАДОВ СЛАДОЛЕД

Продукти: 100 гр. шоколад, 65 гр. захар, 125 гр. мляко, 200 гр. гъст крем или сметана.

Шоколадът се разчупва, размеква се във водна баня и се разбърква със захарта и млякото. Сместа се охлажда с непрекъснато бъркане до стайна температура и се прибавя гъстият крем или сметаната, след което се налива в съда на бъркачката.

Вместо шоколад може да се използва 20 или 30 гр. какао и повече захар.

ПЛОДОВ СЛАДОЛЕД

Продукти: 250 гр. смачкани плодове, 1 пакетче ванилия, 65 гр. Захар, 250 гр. гъст крем или сметана.

Плодовата каша (прясно приготвена или дълбоко замразена), ванилията и захарта се разчъркват. Прибавя се кремът или сметаната и сместа се налива в съда на бъркачката и след това тя се включва.

СЛАДОЛЕД С ФРЕНСКО ГРОЗДЕ

Продукти: 2 чаши френско грозде, захар по желание, 1 чаша ром, 4 порции ванилов сладолед, сметана.

Добре измитото грозде се подслажда, прибавя се ромът и се оставя да престои така 30 – 40 мин. Прецежда се. Разбърква се със сласоледа, пълни се в чаши и се гарнира с гъста сметана и френско грозде.

КАРАМЕЛОВ СЛАДОЛЕД

Продукти: 200 гр. мляко, 2 жълтъка, 15 гр. нишесте (брашно)

Захарта се карамелизира, налива се внимателно в 300 мл вода и се оставя да кипне, докато захарта напълно се разтопи.

В млякото се размива нишестето (брашното) и се прибавят разбитите на пяна фъстъци. Сместа се изсипва към горещата карамелова вода и се оставя да поври 3 – 5 мин. Сместа се охлажда до стайна температура и се налива в съда на бъркачката.

ФЛАМБИРАНИ ВИШНИ

Продукти: ½-литрова чаша вишни, 20 гр. масло, 2 супени лъжици захар, 1 чаша ром/коняк, 2 чаши вишновка, 4 порции ванилов сладолед.

Вишните се отцеждат и се вадят костилките. В тиган за фламбиране се загрява маслото, прибавя се захарта и се карамелизира. Прибавят се подсушените вижни и се разбъркват, докато напълно се загреят. Налива се конякът/ромът. Вишновката се затопля в черпак, запалва и се излива върху вишните. Фламбираните вишни се поднасят към ванилов сладолед.

Да Ви е сладко!

А ето тук има нещо друго любопитно кухненско:

Българска сокоизстисквачка Малина + упътване и рецепти

See more

Вижте в Sandacite.BG какво научихме за забравения български автомобил РосВен!

Чували ли сте за българския автомобил РосВен, кръстен на две момичета? Тази непозната история е от края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, когато българин сам конструира кола в двора си, успява да я регистрира и я кара напълно законно по родните пътища. Неговото име е Георги Милушев и по професия е счетоводител.

Освен родолюбив българин, дядо Георги е и изключително сръчен. Изобретателността му ражда уникален проект за автомобил в края на 60-те години. Четири години работил по създаването на кола в двора си, която първоначално е искал да бъде с четири врати, но заради сложността в крайна сметка я създал като купе.

Когато завършва своя автомобил Георги Милушев го кръщава РосВен, идващо от първите букви в имената на своите две дъщери – Росица и Венера.

Каросерията е направена ръчно от японски ламарини. Част от формите са отлети в леярни в Пловдив, споделя бай Георги. Шаси и двигател взима от съветски автомобили.

Когато единственият по рода си РосВен е напълно готов неговият изобретател го закарва в София в Института по транспорт и двигатели с вътрешно горене. Там в продължение на седмица автомобилът е подложен на изпитания. Около 200 км на ден е бил каран от инженерите на института по различни пътища в столицата и около нея. Тествани са заварките и всички компоненти за повреди. Всичко минава успешно и е издаден документ за собственост с марка „РосВен“.

От Института по транспорт дори предлагат на Георги Милушев да патентова своя автомобил, но това щяло да му струва 22 000 лева. Сумата била непосилна за тогавашния счетоводител, който с трудност бил събрал 2-3 хиляди лева, за да закупи материалите и частите за своя РосВен.

Откъм технически характеристики знаем, че РосВен е бил способен да развие 120 км/ч. Колата е регистрирана в КАТ и с нея Георги Милушев пътува из страната 7-8 години заедно със семейството си.

Не знаем обаче какво се е случило с единствения РосВен и дали той все още съществува някъде днес.

От https://dizzyriders.bg/.

Вижте статията на Sandacite.BG за старите печатни машини и някои български сред тях!

Историята на тези копирни апарати започва още от XIX век. Тогава, през 70-те години, изобретателят и предприемач Томас Едисон осъзнава потенциалното търсене на бърза копирна машина, която да задоволи нуждата от огромното количество копия на документи, нужни на търговци, юристи, банки, застрахователни компании и т.н.

По това време Едисон вече е патентовал копирен апарат с т.н. електрическо (самопишещо) перо, който е вдъхновен от принципа на печат, използван от печатния телеграф – при него телеграфистът използва клавиатура за непосредствено въвеждане на текста на съобщението, а получателят го прочита директно на хартия. На основата на споменатия по-ранен свой копирен апарат, през август 1876 г. Едисон патентова т.н. мимеограф, който се състои от такова перо и копирна кутия.

За да се работи с мимеограф, първо е нужно да се създаде матрица. Това се прави с ролков писец или на обикновена пишеща машина, използвайки восъчна хартия. На машината се пише без лента, буквите пробиват восъчната хартия и създават печатарска матрица (шаблон, трафарет). Восъчната хартия съхранява контура на буквите и не се къса. По подобен начин работи технологията също и ако използваме писец.

Получената матрица се закрепя и стяга в рамка-капак. Отгоре шаблонът се покрива с печатарско мастило. Под рамката стои масивна метална кутия с полирана повърхност. Когато се положи лист хартия точно върху полираната повърхност и под шаблона, може да се прекара отгоре гумена ролка с мастило и да се получи отпечатък, защото мастилото минава през матрицата и оставя по хартията копие на отпечатаното.

Циклостилът е патентован през 1891 г. от австрийския инженер от унгарски произход Давид Гещетнер на базата на мимеографа. Изобретателят нарекъл апарата си ,,циклостил“ заради пишещото средство, с което изработвал матрицата – ,,стилус“ е класическата латинска дума за перо за писане. При циклостила оригиналът от восъчна хартия се закрепя на барабан. Оригиналът (матрицата) е предварително подготвен. При всеки пълен оборот на барабана информацията от матрицата се копира върху едно хартиено копие. Печатарското мастило се подава от цилиндри, а барабанът се върти ръчно. Технологията обаче не позволява оригиналът да се използва втори път със същото качество, тъй като в процеса на копирането той поема влага от мастилото и се зацапва.

Циклостилът е най-разпространената служебна машина за размножаване на текстове от края на ХІХ до 80-те години на ХХ век. Обикновено той е използван за не повече от 100 копия на един документ. Най-често това са текстове, печатани на пишеща машина. Тогава обаче ударът трябва да бъде равномерен, а металните лостчета с буквите – добре почистени, за да се получи равномерно омастилен отпечатък. За препоръчване е употребата на електрическа пишеща машина, напр. българската Хеброс 300 Е. Под восъчния лист се поставя индиго или черен лист, за да може да се прочете написаното и да се поправят допуснатите грешки чрез коректур-лак.

По техническо изпълнение циклостилите са 2 вида – едноцилиндрови и двуцилиндрови.

Една восъчна матрица може да се използва за направата на от 1000 до 2000 отпечатъка. Чрез циклостила може да се получи и цветен отпечатък, но тази възможност рядко се използва поради нуждата от съставяне на няколко матрици, почистване на цилиндрите и смяна на мастилото.

У нас (а и не само) циклостилните апарати са използвани до 80-те г. за създаване на копия, напр. на трудно намираеми книги и учебници и самостоятелно издаване на книги (без издателство, т.н. самиздат) – вкл. малотиражни бюлетини на клубове по интереси, напр. по научна фантастика. В политическата история циклостили са използвани за размножаване на нелегални издания и революционни позиви, вкл. и в България. Полученият от циклостил текст много напомня такъв на пишеща машина, като само лекото размиване на мастилото свидетелства за употреба на циклостил.

Горният спирторазмножителен апарат е изключително рядък, защото е прототипен. Цяло чудо е, че успяхме да се сдобием с него.

През 80-те години на ХХ век циклостилната технология е бързо изместена от фотокопирната машина, поради несравнимо по-високото качество и удобство при извършване на копирането.

Съществува и друг вид копирни апарати, наречени спиртноразмножителни или хектографни. При тях основният принцип е възможността от матрица, съставена със спортноразтворими анилинови бои, да се получи отпечатък върху хартия, навлажнена със спирт. Матрицата се получава, като се използва специален лист индиго от споменатия вид бои. То се поставя с индигирания слой към подложката на матрицата. Когато се пише върху подложката, на другата ѝ страна (обърната към индигото) се получава огледален образ на текста – индигото е оставило част от цветното си покритие си върху нея. Подложката на матрицата задържа добре цвета на индигото и не го абсорбира. С такива качества е хромовата хартия.

Ето как работи хектографът. Матрицата се поставя на барабана на апарата. Хартията се намира на подаваща платформа. Подаващото устройство я подава към барабана и тя преминава през овлажняващото устройство, което я наспиртява. Наспиртената хартия се притиска към матрицата от притискащото устройство. Спиртът разтваря част от цвета на матрицата, който дава отпечатък върху хартията. Отпечатъкът, готов за ползване, се подава на приемащата платформа.

Самата матрица може да се направи с ръчно писане с химикалка или молив върху хромова хартия, чрез пишеща машина (най-добре – електрическа) или с отделен, термокопирен апарат със специално топлочувствително и спирторазтворимо индиго. Индигата за съставяне на матрица са произвеждани в различни цветове, от които най-употребявано е виолетовото индиго. При спиртноразмножителните апарати може да се получи многоцветно копие при едно минаване на хартията през апарата (1 тираж) – възможно е, ако за матрицата са използвани индига в желаните цветове. Една матрица може да даде до около 500 отпечатъка. За постигане на качествен печат и висока тиражоустойчивост реномираните производители са осигурявали специален спирт и индиго. Ако овлажняването и притискането са по-големи от оптималните, хартията отнема по-голямо количество цвят от матрицата и се намалява нейната тиражоустойчивост. Ако овлажняването и притискането са по-малки, тиражоустойчивостта се увеличава, но отпечатъците са бледи и трудни за ползване.

Хектографите са с ръчно и електрическо задвижване – вторите могат да достигнат без проблем 60-80 отпечатъка в минута. В България хектографи са произвеждан от 1964 г. От 60-те г. насетне завод Оргтехника Силистра произвежда различни видове копирни апарати. Тук виждаме 2 хектографни апарата от моята колекция – на снимка № 2 – прототипен хектограф за хартия формат А3 (от 1965 г.) и на снимки № 3 и № 4 – електрическия модел ,,Дръстър 1800 Е“ от втората половина на 60-те г.

А ето тук един друг ретро български копирен апарат:

Инфра`66 – българска копирна машина (ксерокс)

See more