Категория: Сандъците

В Sandacite.BG работим да научим повече за Първия български телефонен секретар.

Дойде редът и на още един принос към интересните български телефонни устройства.

С навлизането на гласовата поща вече забравихме телефонния секретар – джаджата, която отговаря по телефона вместо нас, когато сме възпрепятствани. А знаете ли, че още преди  около 50 г. е налице и български телефонен секретар? Как работи той?

Ускоряващото се темпо на деловия живот има своите изисквания и в средата на 70-те г. в ДСО Респром се замислят за проектиране на устройство, което да замести човека с длъжност технически секретар, поне в някои задачи. Нужно е устройство, което да обработва телефонни обаждания в работното място на даден служител, когато той отсъства. Да записва посланието на обаждащия се и също така да му отговаря, като ,,изрецитира“ предварително записано (фиксирано) съобщение.

Първият български телефонен секретар вижда бял свят в средата на 70-те и го наричат ,,секретар-автомат“. Поместен е в кутия от пластмаса и талашит. Свързва се и работи към всеки използван в тогавашна България телефон. Има два режима.

При първия секретарят се включва веднага щом на свързания с него телефон се позвъни. Сетне изрецитира съобщение, напр.: ,,Говори секретар-автоматът на тел. 83-13-25. Петров ще отсъства днес до 14 ч. В следващите 40 сек. можете да предадете Вашето съобщение, което ще бъде записано от автомата. Моля, говорете!“. След това обадилият се трябва да се изкаже и думите му се записват на магнетофонна лента.

Текстът, който секретарят ще изрецитира, се записва през микрофон от служителя преди излизане. Има и бутон, с който той да изтрие записаните съобщения, след като се върне и ги изслуша. Секретарят има и куплунг за слушалки, ако служителят очаква конфиденциални обаждания и не иска записаните от тях съобщения да се чуват, когато ги прослушва.

Във втория режим апаратът секретар само уведомява обадилия се кога абонатът на търсения телефонен пост ще бъде свободен за разговор, но без да предлага да се запише отсрещното съобщение. Този режим може да се ползва и когато служителят ще отсъства дълго време (напр. отпуски).

Първият български телефонен секретар може да бъде полезен и когато служителят е в кабинета си, но е зает с друго и не може да говори. Има опция, в която записваното съобщение едновременно се възпроизвежда звуково от апарата, за да може служителят, ако все пак прецени, сам да се включи в разговора.

Как работи Първият български телефонен секретар? Той е съчетание от блок електроника и два магнетофона, чиято работа синхронизира той. На електронна памет е заводски записана програмата за работа.

Единият магнетофон е с дълга, а другият – с къса лента. Дългата може да запамети до около 90 мин. звук. Така при максимална дължина от 40 сек. за всяко входящо съобщение на нея се записват около 135 такива. Ако все пак лентата свърши, секретарят автоматично заработва само в режим ,,предаване на фиксираното съобщение“. Разбираме, че то е записано на късата лента.

Сред предимствата на дори толкова ранен телефонен секретар е, че дава възможност на служителя спокойно и аргументирано, без припряност да обмисли отговора си на входящото съобщение, защото може да чуе информацията от него едва когато има време. Апаратът е удобен за много търсени служители, които поради естеството на работата си често напускат работните си места.

Все още не знаем със сигурност къде е произвеждан Първият български телефонен секретар, но вероятно – в завод Електроакустика Михайловград (дн. Монтана), който в средата на 70-те г. вече има голям опит в производството на магнетофони. Възможен отговор е и Заводът за телефонна и телеграфна техника в София. Но със сигурност заводът, изработвал секретаря, е в системата на ДСО Респром. А какво означава тази дума? ,,Радиоелектронна и съобщителна промишленост“.

От този интересен апарат засега притежаваме само една снимка, и то нискокачествена черно-бяла. Ако знаете къде може да се намери такъв, ще е чудесно да ни известите, защото горещо го търсим.

А дотогава може да прочетете за началото на телефонията в България по принцип:

Първите БГ телефони. История на телефона в Царство България

See more

 

 

Sandacite.BG се сдобихме с уникален експонат, направихме принос!

Има невероятно редки български устройства, които са легендарни. Запазени са по снимки в стари каталози, списания и спомените на хора, но времето е покосило и без това малкия им брой. Само колко БГ радиоприемници са изгорели в бомбардировките над София пред 1943 – 4 г. напр.! При други апарати тиражът е и без това изключително малък (до няколко десетки) и затруднява намирането им. Един съвестен колекционер е длъжен да натрупа максимално мн. знания и факти за тях, за да ги разпознае при нужда, но за подробностите само се догаждаме.

В тези свръхредки експонати влизат радиограмофоните отпреди 1945 г.

Както знаем, те обединяват радиоприемник и грамофон в 1 корпус. Радиограмофоните от 60-те и 70-те г. са масови, но не и тези отпреди 1948 г. От ТАЗИ статия в нашия сайт знаем, че България произвежда луксозни радиограмофони (2 в 1) още от 30-те г., но имаме само снимки и данни – напр. на софийската фирма Херц, русенската Бралт и бургаската Тулан. Жив експонат така и не сме намерили досега.

Понякога просто трябва да бъдем на висотата на събитията, иначе почти няма смисъл да продължаваме. Мин. седмица попаднах на невероятно редкия шанс да ми се предложи за колекцията радиограмофон Адмирал G419 (~1937 г.). G най-вероятно означава ,,грамофон“, защото има и обикновен радиоприемник Адмирал 419.

Продавачът призна, че ако не го взема, ще бъде продаден в чужбина чрез Ибей, даже вече имал предложение. Не е прецедент това, има и чуждестранни колекционери. За мен обаче е недопустимо да се изнасят в чужбина редки у-ва, защото така късове от техн. минало на България изчезват оттук, ние оставаме без тях и обезкървяваме техн. си история. И може да стане така, че тези редки български неща ще ги има в чужбина, а тук, където са създадени – не! Така преди спасих от изнасяне 1-вия български военнополеви телефон ЦБТ`37 (,,Цар Борис III“, 1937 г.) и съм нащрек.

Още щом видях апарата, знаех, че трябва да го запазя у нас, да го покажа и да се види напр. кога още сме произвеждали радиограмофони. 2-ри такъв експонат не знам някъде да има. Просто не, онова не биваше да става!

Продавачът беше от провинцията и се уговорих с него да ги докара тук. Срещнахме се, отворих апаратите с отвертки, останах доволен отвътре и реших да взема Адмирала.

Сега с радост Ви предоставяме тези снимки, за да запълним една голяма празнина в българската технологична история и да разберем повече за новата находка.

С много голяма радост ме изпълва фактът, че всичко по този апарат е напълно автентично и ориинално, няма грам съвременна намеса. А и видимо радиограмофонът е пазен доста добре, личи си дори улегнал с десетилетията прах върху него. И наистина работи, дори лампата на скалата свети!

Беше ми интересно напр. да разбера какво грамофонно шаси е използвал българският производител ,,Родно радио“ О.О.Д-во на инж. Георги М. Георгиев (чиято е търговската марка Адмирал).

Оказа се, че това е електрическо, чехословашко Супрафон. То е за типичните за епохата бакелитови плочи на 78 оборота/мин. До диска присъства обаче и регулатор на оборотите между ~66 и ~100/мин – това е за съвместимост с много стари плочи от началото на ХХ век, когато са произвеждани такива с най-разнообразна скорост на въртене. Изящното тонрамо е бакелитено, иглата на дозата е кристална, а върху металния диск има мъхеста подложка.

Друга интересна подробност е ламповият състав. Оказа се радиоприемникът отдолу е четирилампов, като обикновения Адмирал 419, а лампите са: ЕСН3, ЕВС3, AZ1 (токоизправителна), EF5. Е-тата са от червената серия на Филипс.

Както виждаме, чудеса все още се случват. Време е вече да въстане робът. Това наистина само при нас може да се види. Уникум е. НИКОЙ няма това нещо. Най-важното е, че направихме истински ПРИНОС към българската техническа история!

Нашата техника принадлежи на нашия народ. Херосът остана в Тракия. Никой няма да ни го отнеме. Ако не бях реагирал на тази възможност, каква полза от всичките човекочасове труд?

#НиеМожем #БългарияМоже #БългарияНадВсичко

А тук може да прочетете (и погледате) един друг български грамофон от 30-те г.:

Как свири български механичен грамофон от 1930-те г. (видео)

See more

В Sandacite.BG дойде време да покажем и първия български електробус.

Снимка: Иван Колев – ,,Автобусите на Ботевград“, София, 2011 г.

,,Двата основни проблема на нашето време – енергийната криза и замърсяването на околната среда – възродиха идеята за чистия електрически двигател… [Te] накараха специалистите да видят в електромобила оптимален градски транспорт.“ Да ви звучи познато? А е писано преди 44 години в култовия вестник ,,Авто-мото свят“.

Днес ще се пренесем в 1978 г., когато е разработена комплексна програма за развитие и произвеждане на електромобили в България. Една от целите е те да се използват в градския транспорт, а за да е изгодно това, електрическите превозни средства трябва да имат унифицирани възли и детайли, и то вече произвеждащи се в български предприятия.

И ето че през 1978 г. в Националния преглед на движението ТНТМ на Пловдивския панаир дебютира първият български електробус. Отговорен конструктор е инж. Васил Макарски. Виждаме, че превозното средство използва типичната позната каросерия от микробус Чавдар 5С, но в средата, между емблемата на Балканкар и левия фар, се вижда издигнат многозначителен надпис: ЕЛМОБУС`78. Електробусът е боядисан в бяло и светлочервено.

Каросерията е разработена от Лабораторията по двигатели и автомобили, а рамата и окачването – в Научноизследователския институт по електро- и мотокари. Електродвигателят се произвежда в Завода за постояннотокови машини ,,Георги Костов“ София. Предният мост (за камион ГАЗ-51) е от Комбината за товарни автомобили ,,Мадара“ Шумен, а задният е същият като на платформения електрокар ЕП 11.

До волана има въртящ се лостовиден реверсор с 2 положения – за преден и заден ход – а в краката на шофьора 2 педала – тягов и за спирачка. Спирачната уредба е хидравлична и действа на 4-те колела.

Снимка: вестник ,,Авто-мото свят“

Електродвигателят е с мощност 15 kW (20 к.с.), прави 3000 об./мин и заедно с редуктора и задния мост е монтиран под каросерията. ЕЛМОБУС`78 няма предавателна кутия, а задвижването му е опростено: електродвигател – редуктор – колела. Редукторът има двойка сменяеми зъбни колела, за да се монтира в различни по предназначение електрически превозни средства. Така максималната скорост на eлектрическо превозно средство с този редуктор може да се настрои на 35, 40 или 45 км/ч.

Скоростта на електробуса се регулира, като се управляват оборотите на електродвигателя, а това става чрез тиристорен импулсен регулатор. Той ограничава максималния ток и според положението на педала за тяга управлява оборотите на ротора. При спиране, спускане по наклон или движение по инерция, се пести енергия – и регулаторът може да възвърне към акумулаторните батерии около 10 % на 100 от изразходваната енергия.

Батериите са монтирани пред електродвигателя и редуктора и са производство на з. ,,Енергия“ Търговище, на основата на серийния панцерен модел. (Панцерна батерия е такава с тръбна конструкция на положителните електроди.) Имат 2 модификации – с капацитет 240 и 300 амперчаса. Тежки са и затова се сменят с електрокар, както на снимката:

Снимка: вестник ,,Авто-мото свят“

Шофьор изпитател на ЕЛМОБУС`78 става опитният Първан Новоселски. Ако приемем, че при типично градско каране електробусът спира 3 пъти на 1 км (за спирки), първият български електробус ни дава 50 км максимален пробег с едно зареждане, а при движение без прекъсване и по равен път пробегът достига 100 км. Максималната му скорост е 42 км/ч. Движи се почти безшумно. Седящите места вероятно са 16 + 1. Има 2 врати – една за шофьора и една за пътниците.

Интересно е да се отбележи и следното. Тъй като ЕЛМОБУС`78 е замислен за бързо внедряване в транспорта, в конструкцията му съзнателно са пренебрегнати някои най-нови за времето си, но все още недоказали се технологични решения. За сметка на това обаче инж. Васил Макарски и групата му още по време на изпитанията на електробуса се замислят как да го усъвършенстват, като олекотят каросерията му, и започват работа над пластмасова каросерия. Както се казва – най-доброто предстои.

А ето и други любопитни данни за българските електромобили от същия период:

1977 – нова серия български електромобили!

See more

---

 

В Sandacite.BG намерихме българска чистачка за автомобилни стъкла отпреди 60+ години!

Стреимим се да покриваме колкото се може по-широк периметър от видовете българска техника. Съгласно тези наши усилия нямаше как да не достигнем и до чистачките на автомобилни стъкла. Оказва се, че в Бълария са произвеждани такива още през средата на 1950-те години! Илюстрациите в стази публикация атията са от 1958 г., но джаджата, която ще ви покажем, започва да се произвежда малко по-рано.

По-горе виждате т.н. АПБ-30 – съкратено от ,,автоватична прозоречна бърсалка“, вероятно ,,30-и поред модел, разработен и произвеждан в завод на ДСО Елпром“. Е, не е първото българско устройство от този вид, но досега нямахме изобщо описано такова в сайта (пък и никъде), затова искаме да го представим. :)

Чистачката се закрепва за автомобила чрез гайка и меки шайби, които се намират на втулката, от която излиза движещият се лост. Той се задвижва от електродвигател, колекторен, с паралелно възбуждане. Той може да работи на 6 и на 12 волта, според модификацията. Без значение от напрежението, и в двата случая устройството ще направи 30 ,,курса“ по стъклото за минута. При това четката се отклонява под ъгъл 130 градуса.

Можем да пуснем чистачката само като завъртим капачката ѝ. Тя тежи 500 грама.

Ето и няколко чертежа, за да се запознаете с габаритните и монтажни размери на стъклобърсалката:

Между другото, от същата епоха има още много интересни български автомобилни джаджи! Достаътъчно е да видите този таксиметров апарат напр.:

Вижте мноого стар механичен таксиметров апарат от 1960-те!

See more

Sandacite.BG продължаваме темата с ЕР 73 от 1973 г. – следващия български електрически скутер!

Нашият сайт за история на българската техника редовно Ви запознава с най-интересните родни технологични архиви. Миналата седмица ви показахме и първия български електрически скутер ЕлРо 72 от 1972 г. Никой друг не отбеляза половинвековния юбилей от появата му.

Ако помните, оставихме конструкторите да проектират наследника му и ето как се развиват нещата по-нататък.

Както беше и при първия модел, разработването на оловната акумулаторна батерия е възложено на Централната лаборатория по електрохимични източници на ток (на колектива на инж. Д. Арнаудов), а елeктродвигателят – в Института по електропромишленост, на инж. Г. Атанасов и сътрудниците му. Този път външния вид ще направи известният дизайнер инж. Петко Мишев (от Центъра за промишлена естетика), създал изгледа и на някои автобуси Чавдар.

Новият скутер се нарича ЕР 73 (лесно го разшифроваме) и заимства от предшественика си малко от решенията. Дизайнът и конструкцията са обновени и максимално опростени. Той тежи 55 кг (заедно с акумулаторната батерия), а базата му е 980 мм. Височината на седалката може да се регулира с винт. Гумите са по-тесни – 2,5 х 8″, пневматични (помпат се).

Скутерът ЕР 73 се захранва, разбира се, от батерията, която вече е една, но с 24 волта напрежение. Зад елeктродвигателя пък е изведен конектор, за да може тя удобно да се зарежда от токоизправител в домашни условия, без да се сваля. Батерията има капацитет 55 Аh и позволява 48 км пробег при 10-часов режим на зареждане. Тя тежи 25 кг. Елeктродвигателят има 0,25 kW мощност и прави 4000 об/мин.

От какво е изработен ЕР 73? Този път не се използва стъклопласт. Фарът, калниците, двата странични капака и тези над елeктродвигателя и акумулаторната батерия са от тънколистова стомана. Капакът над батерията е с оребрено покритие – дава място за чанти, торби и мрежи (както при макета на ЕлРо 72) – а отстрани тя е открита. ЕР 73 е представен на изложбата ,,Дизайн в машиностроенето“ в Съюза на българските художници през юни – юли 1974 г.

Ето и как се задвижва вторият български електрически скутер. Отдясно е разположена двустепенна верижна предавка с велосипедна верига (втулко-ролкова). 1-вата степен предава въртящия момент от елeктродвигателя до междинния вал (поставен под двигателя и изнесен малко назад), а 2-рата – от вала към задното колело.

В главината на това колело се намира 2-степенен планетарен редуктор с директна и понижаваща предавка. При тръгване и ускорение включваме 2-рата, а при пътуване се ползва 1-вата. Предавките се превключват с двураменен лост, който е до левия педал и се достига също с крак.

ЕР 73 също се управлява лесно. С двураменния лост включваме понижаващата предавка в задната главина. После завъртаме секретния контактен ключ зад фара и така подаваме напрежение към оперативен ключ, монтиран до дясната ръкохватка на кормилото. Когато задействаме ключа, скутерът тръгва и започва да ускорява.

Светлините пускаме също със секретния ключ. Понеже и ЕР 73 е предвиден за кратки градски пътувания, фарът има само светлини за близко разстояние. На лявата кормилна ръкохватка има звънец, ако някой препречва пътя ни.

Ускоряването завършва при достигнати около 15 км/ч и тогава ключът се изключва, за да се включи директната предавка. С нея скоростта при пътуване е 20 км/ч.

Как да спрем? ЕР 73 има предна и задна челюстна спирачка с жила (като на велосипед), с действие върху колелетата. Натискаме двата лоста от двете страни на кормилото, като оперативният ключ пак трябва да е изключен, и сме готови. Скутерът има и степенка за удобно паркиране.

Благодарим Ви, че заедно уважихме двете забравени, но много приятни български зверчета. Следете ни за още родни технологични архиви.

А тук е и първата част на историята, ако сте я пропуснали ==>

---

 

Първият БГ електрически скутер на 50 години! (1972 – 2022)

See more

.Статията е публикувана за от автора за първи път във в. FibankNEWS, бр. 195 (2022 г.).

 

 

 

В Sandacite.BG си имаме още един тестер за хард дискове – ТИДУ 3П.

Сервизният тестер (пробник) за дискови запаметяващи устройства е уред, който служи за настройка и/или ремонт на системата за позициониране на четящо-пишещите глави и възела за запис и четене на данни. В годините, когато България произвежда хард дискове и флопита, се използват такива тестери за тях.

Миналата седмица, за голяма наша радост, успяхме да намерим най-стария тестер от този тип, който ени е попадал до момента. Това е ТИДУ 3П от 1980 г., а мястото му на производство е Заводът за дискови запаметяващи устройства в Стара Загора (за разлика от по-късните тестери, изработвани в този за регистрационна техника в Самоков). Той е едно много ценно попълнение към нашата колекция български компютри и периферия.

ТИДУ-то идва в ето този куфар. Тежи около 18 кг и е с по-големи размери от събратята си – дължина 250 мм, ширина 80 и височина 170:

Той е съвместим с призвежданите в същия завод хард дискове ИЗОТ ЕС 5061 – онези, които са с големина на пералня. Използва се в изчислителните центрове, ремонтните бази и заводите, произвеждащи твърдите дискове, за да им се прави следзаводска настройка. Смисълът да се използват такива машини е в намаленото влияние на останалите части от компютъра, удобството на работа (операторът ползва пулта в куфара). Необходим ни е и осцилоскоп, за да наблюдаваме сигналите от позиционирането и данните от записа.

Тестерът имитира сигналите, нужни за функционална проверка на работата на хард диска – позициониране на четящо-пишещите глави, запис и четене. Включват се тестерът и хард дискът към захранването, кабелът за данни на ТИДУ-то се включва към харда, включвате го, изчаквате да светне жълтият индикатор ,,Подключен“ и първо започвате да засичате параметрите.

Ето данновия кабел за към харда. По принцип това ,,черво“ трябва са стои в платнения джоб от вътрешната страна на капака – по-горе се вижда.

Впрочем, може да включите пробника и към самия компютър с харда и така да го изследвате.

Надписите на куфарното ТИДУ са на руски, защото е изнасяно много за СССР. Произведено е точно 1980 г.:

То има различни възможности и всички команди за тях се дават от пулта. Може да изпълним търсене между два адреса, последователно търсене напред или назад, случаен достъп до данните, запис на единици и на нули (тестерът прави това, като генерира импулси с честота 5 мхц за единиците и 2,5 за нулите), четене, нулиране на регистъра на главите, диагностик и изтриване, индикация на състоянието и други неща (за тях по-подробно може да прочетете в документацията на много подобния ТИДУ-3М, която може да изтеглите от по-долу). Ето подробности за някои от тези операции.

При ,,последователно търсене напред“ задаваме на главите на харда да се позиционират последователно от началния адрес 000 до 202-ри и обратно.

При същото, но назад те изминават идентичен път и извършват същата работа, но от 202 до 000.

Ако поискаме да изпробваме случайния достъп, логиката на ТИДУ-то им задава произволни адреси, от които главите да прочетат данни. Вплочем, скоростта на всички тези операции контролираме от потенциометъра ,,време на цикъла“ от 10 до 200 ms.

При четене се чете и пренасят данни от магнитните плочи по линията за предаване на данни.

Има и команда ,,Възстановяване“, при която главите, където и да се намират, се връщат към адрес 000.

С ,,Диагностика“ задаваме изтриване на неизправности в логиката на хард диска (при активни шина 3, шина 1 и линия Управление).

Може и да се въвеждат номера на главите в регистъра им, а също и на цилиндрите – в техния. ТИДУ 3П и 3м имат и още възможности, може да ги видите във файла по-долу.

Записваемото пространство на хард диска е разделено на виртуални колони, наричани цилинди. Те ,,преминават“ вертикално през всички магнитни плочи във въртящия се пакет. С нашето ТИДУ можем да тестваме най-много с 202 цилиндра и най-много с 20 глави. Методът на запис е двойночестотен.

Тези операции се командват с бутони, ключове и потенциометри (като времето за 1 цикъл), ето ги:

Поглед към задната част на тестера. Отвътре той е построен на основата на TTL-интегрални схеми.

При работа тестерът използва 10 вата мощност и се захранва от +5 волта напрежение.

Ето и документацията му, за да си я изтеглите и четете: TIDU 3M

Тук пък сме разгледали друг пробник, но за 5,25-инчови флопита:

ИЗОТ А509Е – български сервизен тестер за флопита от 1984 г.

See more

Sandacite.BG отбелязваме 50 г. от създаването на Първия български електрически скутер!

Днес електроскутерите са много модерни, но те присъстват в България доста по-отрано, отколкото предполагаме. Знаете ли, че още преди половин век е имало и наши електрически скутери? Ако не, хайде да отпразнуваме юбилея заедно. Това е много важен момент за българската технологична история.

През 1972 г. в Научноизследователския институт по двигатели и автомобили (НИПКИДА) е конструирано първото БГ двуколесно (едноместно) превозно средство с ел. тяга – ЕлРо 72 (или РоЕл 72 – от Ролер електрически) за градски пътувания. Сътрудничат и специалисти от Научноизследователския институт по електропромишленост (ИЕП) и Централната лаборатория по електрохимични източници на ток към БАН – заети съответно с електродвигателия и батерията.

Първата снимка в статията ни показва външния вид на точно този прототип – тя е също от 1972 и двуколката в нея е наречена ,,електропед“. Дизайнери са инж. Петър Ходжов, Стефан Начков и Йохан Веляотс от Центъра за промишлена естетика (ЦПЕ). Там НИПКИДА възлага дизайна на прототипа ЕлРо 72 и за целта първо е изработен този макет. Приликите с велосипед са очевидни – напр. пътникът достига спирачките чрез лостове на кормилните ръкохватки. Виждаме, че дизайнерите, пак по аналогия с велосипедите, са му сложили отпред надпис Balkan, но двуколката не стига до известния ловешки завод, който ги произвежда.

По-долу виждате и първия произведен образец. ЕлРо 72 се захранва от 2 бр. 12-волтови оловни акумулаторни батерии с общ капацитет 150 Ah (2 x 75Ah). Електродвигателят му има номинална мощност 0,6 kW и прави 4000 об/мин. Скутерът тежи 52 кг, а с двете батерии и пътника – до 167 кг.

Ето и първата специфика. За да се движи скутерът с различна скорост при един и същ двигателен момент, електродвигателят трябва да прави различни обороти. Затова батериите са свързано успоредно и последователно чрез контактори. Така, при захранващо напрежение 24 В двигателят черпи ток ~30 A.

Потегляме, като първо поставим и завъртим секретния (контактен) ключ зад кормилото – с него подаваме захранване. Сетне трябва да завъртим дясната кормилна ръкохватка, която действа като контролер. След като потеглим, може да сменяме скоростите с нея (като ръчката за газ при мотоциклетите). Те са две – според това дали се използва успоредното или последователно свързване на батериите. Успоредното свързване се използва при отегляне, понеже позволява електродвигагелят да развие по-голял въртящ момент при по-ниски обороти (1-ва скорост). След като достигнем ускорение, може да превключим с ръкохватката на последователно свързване, където двигателят достига по-високи обороти. Това положение използваме при пътуване.

Максималната скорост на първия български ел. скутер е 30 км/ч, като с нея пробегът е около 70 км. Разполагаме и с фарче. Имаме и звънец, ако застрашаваме някого на пътя.

ЕлРо 72 има гуми 3,5 х 8″, пневматични (помпат се). Задното окачване е твърдо, а предното – шарнирно, с вилка със сумарен ход 40 мм. Рамата е изградена от стоманени шевни тръби. За да се олекоти скутерът, страничните плоскости са от стъклопласт. Това говори за стремежа конструкцията да е актуална за времето си.

Българският скутер се задвижва чрез двустепенен редуктор с предавателно число 5,06 и верижна предавка с пред. число 2,1. Ползва се велосипедна верига. Редукторът е нужен, защото само с верига не може да се постигне общото предавателното число 10,37 на ЕлРо 72. За да може да пестим енергия, като изключим ел-двигателя и се движим по инерция, на изходния край на редуктора има муфа със свободен ход.

Как спираме? Чрез 2 барабанни феродови спирачки. Спирането става, като върнем ръкохватката и с два лоста (по една на всяка кормилна ръкохватка) и жилата им предизвикаме силно натягане на спирачните челюсти към барабана на всяко колело.

Управлението на ЕлРо 72 е просто и лесно, а шумът – почти никакъв. Скутерът е успешно изпитан пробно, но конструкторите смятат, че трябва да се внесат промени в акум. батерия, електродвигателя и дизайна. Как са го направили и какво е станало, ще видим в следващия епизод. Благодарим Ви, че заедно празнуваме този юбилей!

А междувременно ето Ви още български авто-мото приключения:

Историята на българските спортни коли Булгаралпин и защо ги спряха

See more

Статията е публикувана за от автора за първи път във в. FibankNEWS, бр. 194 (2022 г.).

В Sandacite.BG открихме неочаквано стара българска компютърна находка – перфокарти! Никой няма такива…

Най-старият носител на компютърни данни – това е перфокартата. Това е енергонезависима памет от механичен тип, използван още през 1930-те – 1950-те г. Те са основен носител за въвеждане на програми и информация в компютрите и такъв за запис на документи. След началото на 70-те г. тези носители започват да залязват, защото са заменени от перфолентите – те са по удобни за манипулиране и заемат по-малко място.

Перфокартата е тънък картонен правоъгълник, надупчен с дупки в строго определен порядък – техният брой и разположение определят записа и четенето на данните, защото те се кодират чрез тях. Записът се изгражда, като специално устройство продупчва (перфорира) или не дупки, разположени на точно определени места (позиции). Позицията във всяка колона е номерирана. Най-често използваните карти са по стандарта на IBM, според който има 80 колони, а във всяка има 12 реда. Горният ляв ръб е косо отрязан, а размерите на самата карта са 187,325 × 82,55 мм. Картонът е с дебелина 0,178 мм. Повече за перфокартите по принцип може да научите ТУК.

Разбира се, програмата, записана на картите, заема много от тях – цяло тесте. Затова при въвеждане се следи кога пъхнатата в перфоратора карта е изчетена, за да се добави нова. Картите се съхраняват на тестето в специални мебели (има и български такива – показахме ги ТУК), като се внимава картончетата да не се разбъркат.

БЪЛГАРСКИ ПЕРФОКАРТИ

Български компютри като легендарния ИЗОТ 310 (1974) или терминала ИЗОТ ЕС 8531 (няколко г. по-късно) използват перфокартни устройства. Знаете, че сайтът ни е посветен на историята на българската техника, а компютърната е важна част от нея. Колкото по-старо българско компютърно нещо открием, толкова по-добре. Доскоро смятахме, че най-старият носител на двоични данни, които страната ни е произвеждала, са перфолентите. Що се отнася до перфокартите, у нас най-често се откриват такива, произведени в Източна Германия – с тях са задоволявани нуждите на страната (много рядко се откриват и унгарски).

И съответно можете да си представите как затреперахме, когато попаднахме на истински перфокарти, произведени в България! Очите ни станаха на палачинки. Няма такова щастие! Новите ни находки са истински принос към историята на българската компютърна промишленост, който сега ще разнищим тук за вас.

Най-горе и тук сега виждате първата порция от тях – два броя стандартни 80-колонни перфокарти. Надписът вляво е ,,Главен изчислителен център при ДСО ,,Машинна обработка на статистическата информация“ – НРБ“. Десният надпис пък казва ,,февруари 1971 г.“ – времето на производство.

ДСО МОСИ е прадядото на днешната държавна фирма Информационно обслужване и е основано през 1971 г.  Явно перфокартите са произведени във завод/цех в рамките на това обединение и за неговите нужди. По-малко вероятно е техен производител да е новооснованият тогава (1970) Завод за регистрационна техника в Самоков, защото той е с принципал ДСО ИЗОТ, а не МОСИ.

Перфокартата най-горе е същата по стандарт, като има само две други разлики – картонът е не розов като втората, а обичайният белезникав и картата е произведена през август 1974 г.

Това бяха две карти, които са предназначени за компютри като цитираните по-горе. Сега да разгледаме други две.

Тук виждаме т.н. карта за работна операция. С нея се отчита количество, вид и други параметри на работата, извършена от даден служител. Начинът на отчитане има специфики.

Първо, виждаме, че полето на картата е разделено на различни секторчета, като всяко от тях е все едно графа, с която се уточняват разни подробности – ,,цех №“, ,,поръчка №“, ,,детайл №“, ,,машинна група“, ,,изработено количество“, ,,фактор вложено време“, ,,инвентарен № на машина“, ,,отчетен месец“ и т.н. Ако ви прави впечатление, всички тези параметри може да се изразят с числа. Върху картата те се отпечатват от машина. Виждаме и че върху носителя има по-големи графи за подпис и печат на ОТК-аря при предаване на работата.

Има само една малка група параметри, които би трябвало да се изпишат с думи, но за да може всички графи да се попълват с машина, и за тях са въведени кодови или шифри. Виждаме ги вдясно:

• за вид заплащане – 04 за ненормиран труд на нормиран работник, 07 – за разлика в квалификацията;
• за това дали се заплаща работа на един човек или на цяла бригада – съответно 01 или 02;
• поредност на приемането от ОТК – 1, 2 и 3 (първо, второ и трето приемане).

На най-долния ред има още параметри – ,,поръчано количество“, ,,начален срок“, ,,краен срок“ и т.н. И тук числата се отпечатват с машина. Има и колони с позиции за перфориране, като най-голямата е 7, но е възможно при тези карти те да не се перфорират, а да са останка от печатния шаблон, който е ползван.

Това предположение идва, след като огледахме и тази карта отдолу. Тя пък е ,,лимитна карта“ и става дума пак за отчитане на работа в някакво производство, може би шивашко или тъкаческо, защото има доста графи с думата ,,възел/възли“. Но позициите, особено на най-долния ред, със сигурност не се перфорират, защото най-малко под една графа знаем какъв код се поставя – 1 или 2. Това е графата КЗ – ,,код за завършване“. Иначе има пак две колони с позиции, като този път те са с най-голям номер 9. Но едва ли нещо се перфорира на тях, а по-скоро графите сепопълват от машина.

Така тези два вида карти носят пълната информация за извършената работа от един работник или смяна. Върнете се горе и разгледайте графите особено вдясно – много са показателни за типа дейност. Иначе и двете карти са по същия стандарт като стандартните перфокарти. Мислим, че това са перфокарти с надпечатани нови графи на шаблона там, където е нужно.

На тях не е отбелязан никакъв надпис на институция, но вероятно отново са производство на ДСО МОСИ. Ето защо мислим така:

• предназачени са за отчитане на статистически данни;
• дойдоха от едно и също място заедно с онези от МОСИ.

Ако може да ни светнете за още подробности за вторите две карти, ще е супер. :) Благодарим ви искрено!

А ето тук сме ви написали подробна статия за по-късен български хардуер, обаче също свързан с компютърните данни:

Всичко за ЕС 9002 и неговите възможности

See more