Първият български фонокартен телефон ИЗОТ 0115 от 1983 г.
Sandacite.BG разследвахме първия български фонокартен телефон ИЗОТ 0115 и това-онова около него.
Да имаш телефон вкъщи не е достатъчно за пълното ни удобство. Затова и хората винаги са се стремели да направят така, че да могат да говорят и извън дома. Първата крачка в тази насока са монетните телефони, които в България се разпространяват масово след 1934 г. Десетилетия наред монетите и жетоните остават символ на уличната телефония, обаче след тях се появява нещо различно – телефонът с фонокарти.
Когато се каже ,,телефон с фонокарти“, повечето хора се сещат преди всичко за оранжевите апарати на известанта допреди време фирма ,,Булфон“ или сините на ,,Бетком“ и не се замислят, че фонокартови телефони у нас има още много преди това. Затова сега се налага да се върнем назад във времето.
Първите български фонокарти за продажба са издадени през 1982 г.:
Телефоните, работещи с тях, са монтирани в телефонни палати, хотели, спортни зали и други оживени обществени сгради в големите градове. Информацията върху тези фонокарти се записва върху магнитна лента на гърба им, те нямат чип като по-късните си събратя. Картите от периода 1982 – 91 г. са малко познати, а някои от тях са истинска колекционерска рядкост поради малкия си тираж. Затова е истинско щастие да намерим такива! Колекционерските разлики между различните карти понякога са почти микроскопични – напр. те може да са само във вълнообразните ивички на две уж съвсем еднакви карти. Просто при ръба на единия вид карта те завършват нагоре, а на другия – надолу. Цената на фонокартите от периода 1982 – 91 е между 1 и 50 лв. Освен на български, надписите по тях са и на френски език, напр. на издателя – Ministère des télécommunications.
Производството на първите български фонокарти е поверено на Завода за информационни носители ,,Динко Баненкин“ в Пазарджик. Преди 1987 г. картите се произвеждат в България, а после в ГДР, но още през 1985 – 6 г. там са поръчани малки пробни серии. След 1991 г. у нас отново се произвеждат български фонокарти. Първите на БТК, издадени 1993 г., представляват стари пластики, произведени 1988 – 1991 г., но със залепен отгоре тънък пластмасов лист и означен броят ,,таксови единици“, които картата съдържа (напр. 150). Това е още един начин да се спести от производството на скъпи нови пластики.
Тези фонокарти се презареждат – когато веднъж си купите картата, а после изговорите лимита, не я хвърляте (защото пластиките са скъпи), а я носите в пощата, където имат магнитозаписващо устройство. Заплащате цената на желания от Вас лимит, от нея се приспада цената на самата пластика (тъй като вече сте си я купили, а тя се употребява многократно) и така Ви зареждат картата. Известните по-късно фонокарти на ,,Булфон“ и ,,Бетком“ се появяват едва през 90-те години, но вече не се презареждат, а се купуват, изразходват и изхвърлят.
Интересни са и фонокартите с т.н. надпечатка, каквито виждате на тази снимка:
Това са пластики, произведени 1989 г., върху които обаче по-късно (1991) са надпечатани по-високи цени – 20 и 50 лв – защото инфлацията в тези години започва да надува цените и старите им означения вече не са актуални. И тъй като пластиката е скъпа, стари карти се изтеглят от пазара и им се надпечатва новата цена. А двете дебели черни чертички, образуващи правия ъгъл вдясно от числото, са нарочно нанесени, за да се скрият старите числа.
Съществуват и фонокарти с цена в долари, издавани през 1990 г. – напр. тази ,,3 $“:
Те са в много малък тираж, а цената в долари най-вероятно е избрана, за да може картите по-лесно да се продават на посетили България чужденци. Картите са продавани по курортите, летища, хотели и т.н.
Издадени и седем-осем фонокарти с емблемите на различни предприятия, но без отпечатана цена. За тях имаме хипотеза, че това пак са служебни карти, но раздавани на висши служители от съответното предприятие и зареждани със служебен лимит за разговори – все едно получават служебен телефон. Като стане търговски директор на ,,Фармахим“ напр., му дават тази карта:
С подобно предназначение са т.н. кредитни фонокарти – друга рядка птица. Знаем за две издадени такива – от 1990 и 1991 г. – като те също са предназначени за ръководители на предприятия и въобще големи хора. Тези карти са или с много висок лимит, или безлимитни. Обяснимо, също са много редки за намиране. Кредитните фонокарти обаче са мострени, те не са пускани в масово обращение.
А тази синя по-долу фонокарта най-вероятно е служебна (сервизна за тест) към Първия фонокартов телефон – той е означеният като ИЗОТ 0115. С нея техниците го изпробват след и по време на ремонт, за да се уверят, че е изправен. На нея не пише цена, защото и тази карта се презарежда със служебен лимит, като на технѝка се поверява пластиката.
Вече стигнахме и до апаратната част! Телефоните, които отначало се използват с първите български фонокарти, са чуждестранни, най-вероятно произведени от полската компания Telkom Telos.
През 1983 г. обаче е проектиран и първият наш фонокартен телефон – той се ражда в Института по изчислителна техника. Идеята в България да се разработи и произвежда такъв апарат е на Рашиана Рашкова, началник на дирекция Публични телефони в Комитета по пощи и далекосъобщения. Самият телефон е конструират от колектив с ръководител (главен конструктор) инж. Иван Въчовски. Произвеждан е в Завода за запаметяващи устройства в Пловдив. Любопитното е, че в първата публикация за този телефон – отпечатана в сп. Електропромишленост и приборостроене, бр. 12-1983 – апаратът е наричан ,,обществен телефон с кредитна карта“ – защото фонокартата се закупува предварително, за нея се заплаща точна цена и срещу това клиентът получава време за разговори, което може да се сметне за своеобразен ,,кредитен лимит“.
Когато преди години прочетох тази статия, цял се наелектризирах, а пръстите ми здраво стиснаха списанието… За мен беше ясно, че това изобщо не са познатите булфонски и беткомски апарати, които виждах из уличните кабинки, но тогава други и не бях забелязвал. Ох, да можеше този да го намеря само…
Две-три години по-късно от старо списание ми попадна черно-бялата снимка, която виждате отгоре. Тогава тя ми подейства като гледката на богата празнична трапеза, която беден гаврош гледа през прозорец от улицата. Аа, ето те, ето те значи тебе… поне вече те знам как изглеждаш! Само да те найда, такъв хубав експонат ще ми станеш…
Не щеш ли, преди около две години забелязах в продажба точно такъв телефон, със същия дебел надпис: ,,Телефонен апарат за селищни, междуселищни и международни разговори“. Подскочих пред монитора като ужилен и така бясно закликах, че щях да изкъртя мишката! Но какво беше моето разочарование, когато забелязах, че най-отдолу се мъдри емблемата на същия онзи полски производител Telkom Telos, а с моята така отдавна търсена цел отново драматично съм се разминал…
И така допреди няколко седмици, когато това истинско съкровище – Първият български фонокартен телефон! – попадна в колекцията ми. Тежи около 30 кг, защото стените му са много дебели и е здраво подсигурен срещу разбиване, но това като че ли го прави допълнително чаровен.
А сега да го разгледаме!
За времето си фонокартният телефон е голяма крачка напред в сравнение с дотогавашните улични апарати, работещи с монети. Сега тарифите лесно и бързо могат да се променят, значително се затруднява провеждането на разговор, без да се заплати за това (макар че пак не е невъзможно!), а тъй като телефонът има вграден процесор (български), може да се задейства и програма за автодиагностиката му.
Когато вдигнете слушалката от гнездото ѝ вляво, върху цифровото LED екранче на апарата се изписва ,,00.00“ – все още не сте поставили фонокарта и телефонът не знае колко пари имате в нея. Когато я вмъкнете в процепа отдолу, се изписва стойността и вече можете да набирате.
Цената на разговора се изчислява чрез таксуващи импулси от автоматичната телефонна централа. Тарифите варират според различните разговори – междуселищните и международните са по-скъпи от вътрешноселищните, защото се таксуват според зоната и продължителността им. Затова и те изискват по-голяма минимална начална сума в картата, без която не можете да започнете разговора. И за да не стоите ,,на нокти“, докато говорите с друг град или държава, можете да наблюдавате на екранчето (в реално време!) колко Ви остава от кредитния лимит. Ако видите, че са Ви останали само 0,20 лв, не се тревожете – телефонът ще изхвърли картата, за да поставите нова. През това време разговорът Ви няма да се прекъсне – конструкторите са помислили за този момент и е осигурено буферно време.
Трябва да отбележим също така, че при този телефон картата потъва изцяло в процепа – не се подава навън както при следващите модели. На снимката в тази статия не сме я добутали докрай, за да можем да си я вземем по-лесно след това. :)
А селищните (в рамките на едно населено място) разговори се таксуват след края им. Когато върнете слушалката, апаратът изтрива от картата старата стойност на лимита и презаписва останалото след разговора. Всъщност, можете да говорите и без фонокарта, но само с 4 номера – Бърза помощ, пожарната команда, Народната милиция и Телефонните повреди.
Клавиатурата на апарата се състои от 10 цифрови бутона (за от 0 до 9) плюс бутона ,,звезда“ (*), чрез който автоматично се повтаря набраният номер (за по-бързо), и ,,диез“ (#), който прекъсва връзката и установява нова.
Прототип на телефона е изработен за първи път през 1984 г., а след това се произвежда серийно. Както виждаме, прототипът малко се различава от серийния модел. Някои елементи на предния панел са разпределени по различен начин – напр. явно по-късно е решено, че е по-удобно клавиатурата и екранчето да са в долната част, където по-лесно се обслужват от ръката. Като устройство обаче това е същият модел.
И макар фонокартните телефони да са по-високотехнологични и да се смята, че са по-защитени от неправомерно използване, изобретателни ,,хакери“ са намерили начин и това да направят. Схемата е основана на това, че след разговор телефонът автоматично презаписва (актуализира) върху магнитната лента броя останали импулси след проведения разговор.
Ето какво прави измамникът. Първо поставя в процепа пълна фонокарта, за която е залепена лента тиксо. Картата потъва, обаче тиксото стърчи от процепа. Апаратът я разпознава и прочита броя на импулсите ѝ, а човекът я хваща за тиксото, изтегля я и бута вместо нея празна карта. После набира някакъв номер, но отказва разговора, като връща слушалката върху вилката. И тъй като телефонът ,,знае“, че след това действие автоматично трябва да презапише картата с останалия брой импулси, той точно това и прави! Чинно презаписва празната карта с… точно същия брой импулси, които се съдържат в извадената преди малко пълна карта!
Тази схема е измислена от неизвестен тогавашен умник, който забелязва, че телефонът не ,,разбира“ кога пълната карта междувременно е била заменена с празна – това явно е просто грешка при проектирането на самия апарат. По този начин измамниците успешно зареждат множество празни карти с броя импулси на съответните пълни и ги продават на черно.
От архивите разбираме също така, че на основата на Първия български фонокартен телефон е предстояло да се създаде усъвършенстван модел, който автоматично да изтегля сумата за проведения разговор от сметката на клиента в банка. В такъв случай фонокартата се предвижда да е само идентификационна, а не заредена с някакви предплатени импулси за разговор, защото колко дълго ще може да говори човек, ще зависи от разполагаемата наличност в банковата му сметка. Бъдещите ни изследвания ще покажат обаче дали такъв апарат действително е създаден, или е останал само намерение, което ,,го е хванала перестройката“ и така е останало неосъществено.
Само че българската електронна промишленост е изработвала и други интересни устройства с магнитни карти, като напр. това:
Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 10-2020.
Вашият коментар