В Sandacite.BG попаднахме на интересна статия за ремонта на телевизори преди 1990 г.!

Обикновено сме свикнали да събираме, изследваме и публикуваме различните стари български апарати, но рядко се замисляме за това кой ги е поддържал  в изправност, та те да  работят дълго време и безпроблемно да изпълнят функциите си. А добре ли се е извършвало това? Случайно ни попадна една статия, отпечататна в бр. 9-1985 на сп. София, в която се представя една неособено приятна картинка за работата и дейността на СД ,,Телевизионни и радиосервизи“ – предприятието, чиите сервизни бази из цяла България тогава ремонтират тези апарати. Авторът е Ленко Бешев, статията препечатваме без никакво изменение. Поначало е много интересно за четене това списание София – разкрива всякакви страни на общественжия живот тогава, и то нерядко и свързани  с техниката; дори самите заглавия на статиите са много добре звучащи и провокативни.

РАЗКАЗ НА „ПОТЪРПЕВШИЯ“

„…След като мои приятели – „май­стори“ напразно се ровичкаха в апарата, се обадих в ателието на „Княз Борис“ № 77. В определения срок телевизионен техник не дойде. Жалко за единия ден неплатен отпуск! Отново се обадих, като се преборих с безкрайното „заето“, и определихме нов ден. Този път го доча­ках. Оказа се, че е изгоряла лампа PCF 82. Техникът заяви, че в сервиза нямат, но ме успокои, че се продавала в магази­ните. Та да си я купя и пак да му се оба­дя – остави си името, – за да дойде и ми я постави. Така се наложи да си взема още един ден неплатен отпуск, да обикалям из магазините, пак да се обаждам, да ча­кам техника и т.н. Два часа след ремонта по екрана отново се заразхождаха „чу­довища“ – и пак познатото ходене по мъ­ките. Този път дойде друг техник, пла­тих си само за повикването /нали апара­тът беше в гаранционен срок след пър­вия ремонт?/, поправи го – и сега за „бит­ката“ ми със сервиза напомнят само две- три фактури и сменената лампа…“

Тази история е разказана без никак­ви украшения, взета е направо от делни­ка и знам, че има далеч по-невероятни случаи – как с месеци са чакали за дефи­цитна резервна част, без която телевизо­рът е красива, но безполезна мебел; как като следствие от серията обаждания в сервиза върху техния апарат са се „учи­ли“ добри техници и т.н. Разбира се, не­щата не бива да се драматизират – поне още толкова люде ще ни кажат, че за ре­монта на техния телевизор им е било до­статъчно едно позвъняване в сервиза.

РАЗКАЗ НА ГЕНЕРАЛНИЯ ДИ­РЕКТОР

на СД „Телевизионни и радиосервизи“ Георги Тодоров, който непрекъснато (за разлика от нас) се „пече“ на този огън:

„Стопанисваме 28 предприятия в страната, над 25 ателиета в столицата, 560 стационарни бази в селищните систе­ми и 1200 приемателни пункта в селата.

Годишно през ръцете ни минават над 3,2 млн. телевизора от 70 марки.

Как си представяме идеалното об­служване? Чрез въвеждането на абона­ментна система навсякъде. През 1984 г. имахме 86 хиляди абоната в страната (над два пъти повече от 1983 г.), до края на тази година очакваме да достигнат 200 хиляди. Най-пълно сме обхванали Силистренски, Кърджалийски и Сливен­ски окръг. Като че ли засега столичани са скептични към тази система.

От дейността си в селата често гу­бим (на самостоятелна стопанска сметка сме), но от големите градове печелим. Съзнаваме, че нашата работа има социал­ни измерения – трябва да стигнем до все­ки дом, до всяко работно място.

Затова: 70 на сто от апаратите по­правяме по домовете; столичните сер­визи са на седемдневен работен ден от 7,30 ч. до 21 ч. с дежурства през празни­ците…

От какво са най-честите оплаква­ния? Вече не от качеството на обслужва­нето – за разлика от времето, когато спе­циалисти не ни достигаха и се принужда­вахме да назначаваме всички кандидати, понякога със съмнителни способности, днес 90 на сто от нашите хора са със средно техническо, полувисше и виеше образование. Сега проблем е липсата на резервни части,, но вече направихме пър­вата крачка – към предприятието функ­ционира цех за намотъчни изделия, къде- то възстановяваме трансформатори и други детайли…

РАЗКАЗ НА ЕДИН ТЕЛЕВИЗИО­НЕН ТЕХНИК

По понятни съображения не съоб­щаваме името му, но под разказаното от него биха се подписали много негови колеги:

„Нашата бригада /от сервиза на ул. „Княз Борис“ № 77/ обслужва голям ра­йон – не само центъра, но и кварталите „Лозенец“, „Бистрица“, „Симеоново“, „Железница“. На бригадна стопанска сметка сме – и ако на някой колега чес­то му се налага да се връща на стари адреси, това означава, че първия път не си е свършил работата както трябва и вторите му визити не се заплащат. Това се отразява на възнаграждението на ця­лата бригада – и затова дълго такъв чо­век не можем да търпим. Не можем да го носим на гърба си, нали? Още повече, че планът ни е много напрегнат, поняко­га дори и нереален – на ден имаме по око­ло 15 адреса за всеки и рядко можем да се „вместим“ в графика. Защото предва­рително не можем да знаем колко време ще ни отнеме ремонтът на един телевизор – дали ще е нужно да се смени само едно бушонче (две минути) или ще трябва из­цяло да се разглоби някой възел, за да се открие повредата. И ако някой апа­рат е сериозно „болен“, това означава, че поне два-три абоната днес ще ме чакат напразно и ще ме ругаят.

Освен това отдавна не е вярно раз­пространеното схващане, че не го ли по­черпиш, техникът няма да ти свърши ра­ботата – нали ако седна да се черпя с ня­кой клиент, другаде няма да ме дочакат и ще изостана от графика. При нас бързо се разчува кой не си разбира от работата, а обича да посяга към чашката – след ня­колко такива случая той трябва да си търси работа другаде.

Когато постъпва при нас, всеки по­лага изпит по теория и практика. В кол­ко други професии кандидатите се под­лагат на такава сериозна проверка?

Кое ни мори най-много? Липсата на резервни части – без тях не можем да си вършим работата, а гражданите обвиня­ват нас за това, че телевизорът им със седмици стои в базата…

ВМЕСТО КОМЕНТАР

Действително от години резервните части са „ахилесовата пета“ не само за телевизионните сервизи. И това е отчасти обяснимо – у нас телевизори внася не са­мо ВТИД „Телеком“, но и „Продексим“, „Булгаркооп“, апарати идват и по линия­та на търговския обмен на окръзите с побратимите им от социалистическите страни. А резервни части внасят само споменатото вече „Телеком“ и предприя­тието „Резервни части и млад техник“. „Ножицата“ между потребностите и въз­можностите се разтваря допълнително и от факта, че гаранционният срок за цвет­ните телевизори в СССР е една година, а у нас – една и половина,и реалната нужда от кинескопи за тях е по-голяма, откол- кото вносът.

От друга страна, съгласно норматив­ните документи резервни части се осигу­ряват само за апарати, внесени или произведени до десет години. А по-ста­рите? А телевизорите, внесени в страната по частен път? Те висят в сервизите, кои­то не всякога могат да се справят, и „контрата“ остава у тях. Гражданите не се интересуват от трудностите, които имат сервизите, и искат телевизорите им да бъдат поправени качествено и в срок. И са прави.

За да не гасне за дълго синият ек­ран, не е нужно много – само изградената организация да работи като добре смазан механизъм. Той да не се „препъва“ в липсата на резервни части, тъй като всич­ко друго по принцип е налице: материал­на база, кадри, транспорт. Можем ли да се надяваме, че това ще стане скоро?“

А какви са Вашите спомени и впечатления? Добре ли са били ремонтирани нашите  стари сандъци? :)