КОБРА е разработена през 1987 г. в СО Микропроцесорни системи Правец и СП Микросистеми София.
КОБРА е завършена система компилатор, притежаваща всички необходими възможности за разработка на приложни програми. С нея могат да се създават и компилират програми без помощта на други средства, с изключение на текстови редактор. Изчистените от грешки, компилирани и свързани програми се преобразуват в заредим модул (съхраняван във файл от типа .ЕХЕ), който може директно да се изпълни на всеки компютър, функциониращ под управлението на ДОС-2.0 (или следващи версии) и използващ модул ANSI за поддържане и обслужване на периферните устройства. При това не е необходимо да са достъпни управляващите компоненти на КОБРА или МикроФАЙЛ/16, първичните и обектните модули.
Нека видим какви са системните изисквания на компилатора КОБРА:
Работи с микрокомпютри „Правец-16“, IBM PC, XT, АТ и съвместими с тях.
едно флопидисково устройство и „твърд“ диск от тип „Уинчестър“ или две флопидискови устройства;
ДОС-16, MS DOS или PC DOS версия 2.0 и следващи версии.
1.2 Изисквания при изпълнение на програми, компилирани с КОБРА.
Програми, компилирани с КОБРА, могат да бъдат изпълнени на всеки компютър със следната конфигурация:
256 KB RAM – памет;
ДОС 16, MS ДОС или PC ДОС версия 2.0 и следващи;
Компютър напълно съвместим с „Правец-16“, IBM PC, XT и АТ или такъв, който поддържа модула за обслужване на периферните устройства SYS;
Компютър, чието разпределение на входно-изходните буферни пакети е стандартно и осигурява безконфликтност на входно-изходните операции.
А какви други характеристики притежава компилаторът? В сравнение с МикроФАЙЛ/16-1.0 те са доста повече! и се свеждат до следното:
а) в структурата на файл с данни могат да се дефинират до 1024 полета;
б) могат да се създават файлове, които съдържат описание на полетата от структурата на релационната таблица;
в) съществува възможност за обвързване на един файл с данни едновременно с няколко други файла от този тип;
г) едновременно активни се поддържат до 64000 неза- писими променливи;
д) добавени са редица нови функции:
за получаване стойността на ASCII кода на последния натиснат клавиш при изпълнение на програмата;
за определяне името на всяко поле от активния файл с данни;
за определяне номера на реда, в който .се намира текущо изпълняваната команда;
за определяне на името на текущо изпълняваната програма или процедура;
за повтаряне на символен низ определен брой пъти;
за условна обработка на изрази;
Компилатор КОБРА Kompilator KOBRA
е) съществува възможност за задаване на потребителски функции, за обръщение към кеогракичен брой външни модули и за осигуряване на помощна информация за потребителя в хода на изпълнение на програмата чрез натискане на клавиш F1;
ж) могат да се изграждат цикли, командите в тялото на които се изпълняват определен брой пъти;
з) осигурени са средства за очертаване на области от екрана, както и допълнителни възможности за неговото форматиране с команда
и) могат да се използват макродефиниции в команда DO WHILE, както и рекурсивни и вложени макродефиниции;
х) могат да се зареждат разширени техстови полета в независими променливи от символен тип;
л) глобалната променлива COBRA позволява програми, използващи разширените възможности на КОБРА, да се изпълняват под управление на МикроФАЙЛ/16-1.0;
м) включени са помощни средства, които позволяват да се създават файлове с данни, индексни файлове, етикети и справхи на равнището на операционната система;
н) осигурени са помощни средства за настройка на програми.
Освен използването на тези допълнителни възможности, програмите, обработени с компилатора КОБРА, притежават и редица други предимства;
а) при компилация се проверява коректността на целия първичен модул, което позволява да се локализират и коригират едновременно всички грешки;
б) тъй като компилираните програми се изпълняват на равнището на операционната система и не е необходимо да ее проверяват за коректност и да се преобразуват в машинен код, то скоростта на изпълнение е значително по-голяма, отколкото при обработка от интерпретатор;
в) компилаторът значително увеличава безопасността на първичния код. Когато се предоставя програмно осигуряване на потребителя, което е разработено с помощта на интерпре- тативен език, то неговата защита от несанкциониран достъп обикновено се реализира чрез схема за шифриране. Този подход осигурява само временни прегради за субекта, стремящ се към достъп към шифрираната програма.
Често пъти той създава дешифрираща процедура, коятс позволява за минути да се възстанови оригиналното състояние на първичния код. Компилираните програми са една по-висока степен на защита в сравнение с шифрираните по определена схема. На потребителя могат да се предоставят само заредими модули, съхранени във файл от тип .ЕХЕ. И тъй като практически е невъзможно от тях да се възстанови първичният код на програмата, то нейната безопосност е осигурена в много по-пълна.степан.
Програмите, обработвани с КОБРА, са изградени от команди и функции на МикроФАЙЛ/16-1. В по-редки случаи обаче съществуват и разлики.
Съдържанието на дискетата на КОБРА можете да изтеглите от този линк ==> КОБРА
Този RC тонгенераторe български от главата до петите и е прозводство на вече несъществуващия завод Електроника София от 1961 или 1962 г. Сега в Сандъците – Sandacite мислим да Ви представим малко по-подробно този радиотехнически уред.
RC-тонгенераторът тип ТГ2 е предназначен за произвеждане на нискочестотни синусоидални напрежения в звуковия честотен обхват от 20 до 20 000 хи. Той е необхо-дим при различните видове измервания на нискочестотни усилвателни уредби, електро-акустични апаратури, радиоприемници и телефонни съоръжения, за захранване на измервателни апарати и др. Поради високите си технически показатели този тонгенераторе особено подходящ за лабораторна работа.
RC-тонгенераторътТГ2 се състои от следните части: генератор, усилвател, атенюатор, измервател на изхода и захранваща част.
Генераторът е двустъпален с RC-селективен четириполюсник. Променливият елемент е двоен потенциометър със специална конструкция.
Амплитудата на трептенията на генератора се стабилизира с помощта на баретор.
Усилвателят е също двустъпален и обхванат от дълбока отрицателна обратна връзка.
Атенюаторът е с 4 степени и причинява затихване до 60 dB. Изходното напрежение на усилвателя се измерва непрекъснато от измервателя на изхода. Калибрирането на изходното напрежение може да се извършва с помощта на специален потенциометър, недостъпен отвън.
Тонгенераторъте оформен в метална правоъгълна кутия с дръжки и капак за безопасно пренасяне. В капака е предвидено място за прикрепване на -мрежовия шнур.
Технически данни
честотен обхват 20-20 000 Hz в 3 подобхвата
точност на честотата +2 %. +/-1 Hz
изходяща мощност 1 W
коефициент на нелинейни изкривявания:
К</= 0,5 % при честоти над 50 Hz
К</= 2 % при честоти от 20 до 50 Hz
изходно напрежение от 1 mV до 25 V
точност на изходното напрежение +/- 3 % от крайното деление при 1000 Hz
неравномерност на честотната характеристика +0,5 dB
Изходи:
а) директен изход 600 омa, симетричен и несиметричен;
напрежение 1 – 25 V, плавно регулируемо ;
изходно съпротивление 100 омa ;
б) директен изход 150 омa, симетричен и несиметричен;
напрежение 1 – 12,5 V, плавно регулируемо;
изходно съпротивление 25 омa;
в) изход през атенюатор несиметричен;
напрежение от 1 mV до 25 V, стъпално и плавно регулируемо ;
изходно съпротивление 600 омa;
ниво на собствените шумове по-малко от 60 дб;
напрежение на захранващата мрежа 110, 127,150, 220 V (50 Hz);
След като в предишната публикация на Сандъците – Sandacite Ви запознахме подробно с българския лампов волтметър ЛВ2, сега идва ред и на следващия в серията уред, но той е доста по-усъвършенствуван! За разлика от предшественика си, този измервателен уред е произведен в завод Електроника София.
ЛВЗ е комбинирани лампов волтомметър. Този тип устройства позволяват измерването на постоянни напрежения, променливи напрежения до 240 MHz и съпротивления от 5 ома до 50 мегаома.
Комбинираният лампов волтомметър ЛВЗ е построен въз основа на мостов принцип. При измерване на постоянно напрежение се включва високоомен входен делител. При измерване на променливо напрежение то се детектира предварително в отделен диоден пробния. При измерване на съпротивления са предвидени спепиалсн делител и отделен изправител за ниско напрежение.
Волтомметърът е комплектуван с два пробника със сменяеми щифтове. Той е поставен в метална кутия с дръжка и капак, което го прави удобно преносим. В капака е предвидено специално място за прикрепване на мрежовия шнур и на измервателните кабели с двата пробника.
ЛВ2 е български лампов волтметър, произвеждан от 1953 г. в Слаботоковия завод Климент Ворошилов в София. Съществувал е и експериментален лампов волтметър под названието ЛВ1, който на практика е първият български лампов волтметър, но той никога не е бил серийно произвеждан. Поради това ние от Институт Сандъците – Sandacite пишем ЛВ2 ,,първият български масово произвеждан лампов волтметър„.
И така, нека сега разгледаме подробно ЛВ2!
Ламловият волтметърЛВ2е предназначен за измерване променливи напрежения със звукова честота. Особено подходящ е при измерването на усилвателни уредби, електроакустична и телефона техника. Поради голямата си чувствителност н високото входящо съпротивление той е пригоден също така и за индикатор при най-разнообразни измервания с помощта на балансирани или небалансирани мостове за променлив ток, ниска честота. Ламповият волтметър ЛВ2 е основан на принципа, залегнал и в експерименталния тип ЛВ1, но се отличава от него както по своята по-удобна конструкция, така и по редица подобрения и а нововъведения в електрическата схема. По своите технически данни ЛВ2 не отстъпва на внасяните дотогава от чужбина уреди ог-този род.
А какви са техническите му характеристики?
Обхватът на измеряемите напрежения е от 0,5 mV до 3000 V, подразделен на подобхвати 10—30—100 и 300 mV и 1—3-10—30—100 и 300 V.
Точността, на измерването (при 1000 Hz) се движи в границите ± 3 % от крайното скалноделение за всички обхвати.
Неравномерността на честотната характеристика е под ± 0,3 dВ, в границите от 20 до 20000 Hz.
Входящият импедаkс е 0,9 мегаома за всички обхвати, което означава 3000 ома/волт при 300 волта r 90мегаома/волт при 10 миливолта.
Капацитетът на. входящия кабел е около 30 пф.
Стабилността на волтметъра е +/- 1 % при 5% колебание в захранващата мрежа. Захранването на уреда може да стане от мрежа с напрежения 110, 125, 150, 220 волта, като кон сумираната мощ е 20 вата.
Всички технически данни се достигат около 15 минути след включването на уреда към захранващатамрежа.
Електрическа схема
Схема лампов волтметър Shema lampov volmetarq
Основна част на ламповия волтметър е двустъпалният усилвател за променливо напрежение, изпълнен с лампите 6Ж7 и 6V6C. Усилването му е 1000 пъти (60 dB). Необходимата линейност в обхвата 20 хц — 20000 хц (± 0,1 dB) се постига чрез правилен подбор иа режима на лампите и на блокиращите и прехвърлящи кондензатори, както и чрез прилагане на дълбока отрицателна обратна връзка от два вида. Едната обратна връзка е по ток в първата лампа (съпротивление 20), а втората е честотно зависима обратна връзка по напрежение от изхода на усилвателя към катода tea първата лампа (детайли 34, 35, 37, 38, 39, 40, 41 и 42). Стойността на блоккондензатора (34) влияе върху усилването на ниските честоти, а стойността на тример кондензатора (38) — върху усилването на високите честоти. С правилния подбор на техните величини може да се постигне пълно изравняване на честотната характеристика на усилвателя. С .помощта на потенциометъра (41) дълбочината на обратната връзка може да се регулира, с което се постига и регулиране на усилването.
От изхода на усилвателя усиленото променливо напрежение със звукова честота се подава на детек-тиране на медноокисенизправител, свързан в схема Грец. Средната стойност на изправеното напрежение се измерва от микроамперметъра (46) с чувствителност 800 микроампера.
Най-голяма трудност при нискочестотни лами носи волтметри представлява изпълнението на входящия високоомен делител (атеюатор). Употребените съпротивления трябва да отговарят на редица изисквания: голяма точност на стойността (±0,5), висока стабилност по отношение на времето, влагата и температурата, без индуктивност, безкапацитивност и т.н.
Независимо от всички взети мерки, монтажните капацитети в делителя не могат да се избегнат и се налага последният да се компенсира честотно с помощта на допълнителни кондензатори, които да уравновесят влиянието на паразитните капацитети и да възстановят правилното отношение на деление при високите честоти от обхвата. Особено необходимо е това при чувствителните обхвати, където съпротивленията на делителя са най-високоомни и шунти- ращото влияние на монтажните и другите паразитни капацитети е най- силно. С тази именно цел са поставени тримеркондензаторите 16, 17 и 18.
Делителят е конструиран по такъв начин, че най-голямото ефективно напрежение, подадено на решетката на първата лампа, да бъде 10 mV за всички обхвати. Ако усилването на усилвателя е точно 1000, в анода на втората лампа ще се получи ефективно напрежение точно 10 волта. Предсъпротивленията 43 и 44 се подбират така, чо при подаденото от изхода ефективно напрежение 10 волта стрелката на ммкроамперметъpalда се отклони до крайното деление на скалата. По този начин променливотоковият режим на лампите остава винаги еднакъв за всички обхвати.
Измерванията върху вериги, в които освен променливото съществува и право напрежение, трябва да се провеждат през блоккондензатора, тъй като входът на ламповия волтметър е открит.
Калибриране на уреда
Ламповияг волтметър ЛВ2 е снабден и с едно допълнително удобство. Той съдържа вградено устройство за калибриране, което дава възможност всеки момент да се провери състоянието на усилвателя и при необходимост усилването му да се нагласи точно на 1000. За тази цел служи допълнителната намотка на мрежовия трансформатор, натоварена със съпротивлението 51 и даваща напрежение от порядъка на 6 волта. При четвъртото положение на ключе за калибриране 3 това напрежение се подава на измерителната система, която, както казахме по- горе, се отклонява до крайното деление при напрежение 10 волта. В случая тя ще се отклони до шестото деление. След това ключът за калибриране се връща в третото положение, при което същото напрежение се подава в горния край на входния делител. Ключът за обхватите (4) трябва да се постави предварително на положение 10 волта. При това положение на решетката на първата лампа ще се подаде напрежение 6 mV, което, усилено 1000 пъти, ще даде в изхода на усилвателя (следователно и наизмерителната, система), както и по-рано, напрежение 6 V. Стрелката пак ще се отклони до шестото деление. С други думи проверката на усилвателя се свежда до това, да се провери дали стрелката на уреда се отклонява до едно и cъщо деление при превключване на ключа за калибриране 3 на четвърто и на трето положение, означено на лицевата плоча е К1 и К2, при условие, че ключът на обхватите 4 е поставен на положение 10 V.
Ако при К2 отклонението е по-малко от това при K1, това означава, че усилването е по-малко от 1000. В такъв случай трябва да се намали величината на отрицателната обратна връзка, което става лесно – с помощта на потенциометъра 41, изведен под шлиц на лицевата плоча. С него показанието при К2 се довежда до стойността на показанието при К1. Аналогично се постъпва и когато имаме обратния случай. С това уредът е калибриран и ще дава точни показания.
Обикновено калибрирането се налага, когадо е уреда не е работено дълго време или когато е заменена лампа или е сменено захранващото напрежение. За да не се въведе допълнителна грешка, желателно е преди калибрирането ламповият волтметър да е нормално затоплен. Обикновено това става след 10—20 минути от включването му към мрежата.
Ламповият волтметър ЛВ2 е поместен в метална, правоъгълна кутия, снабдена с подвижна дръжка и капак. Това го прави удобно и безопасно преносим. В капака е предвидено място за поставяне мрежовия шнур и специалния екраниран входен кабел, с който се комплектува всеки уред.
Входният кабел завършва с изолационен накрайник и жило в качеството на пробник, необходим за удобство при работа, както и за избягване влиянието на външни смущения поради голяма чувствителност на волтметъра.
Стрелковият уред е със скрито осветление, което служи и за индикатор при включване. Скалите са три. Едната скала за обхватите, кратни на 10, втора – за обхватите, кратни на 30 и трета — помощна скала за директно отчиташе в децибели. С нейна помощ може много бързо да се оценява относителното усилване или затихване в една система при измервания из областта на електроакуестката или свързочната техника. Особено удобство» представлява скалата за директно отчитане в децибели при снемане честотната характеристика на даден нискочестотен канал. С помощта на скалата могат да се измерват и абсолютните нива на напреженията, отнесени към възприетото условно нулево ниво 0,775 V, намиращо cе в обхват 3 волта. При това положение обхватът 3 волта се характеризира с ниво 0 dB , като нивата на всеки по-горен или по-долен обхват се получават чрез прибавяне или изваждане на кръгло 10 dB.
Стрелков1ата система притежава тънка оцветена ножовидна стрелка, която има оптимално затихване. Това допринася за бързото, сигурно и точно отчитане.
Учреден е на 18/31 май 1909 г. по повод обявяването на независимостта па България с рескрипт до канцлера на българските ордени, а през февруари 1910 г. е утвърден със специален закон, гласуван от XIV Обикновено народно събрание.
В орденската система на българската държава до 1944 г. той е най-високото отличие. С него се награждават граждански, военни и духовни лица, носители на най-високите степени на българските ордени, чуждестранни владетели и князе християни,чуждестранни държавници със заслуги към България, българи и чужденци с общочовешки заслуги.
Съгласно статута на ордена броят на живите наградени с него не трябва да надхвърля 15. Вследствие на предвидените ограничения до 9 септември 1944 г. българските кавалери са само 9, като при това трима от тях са членове на царската фамилия – нещо съвсем естествено за монархическата държава. През този период с ордена са наградени екзарх Йосиф I, който е и първият носител на ордена, Иван Е. Гешов, д-р Васил Радославов, Иван Вазов, митрополит Симеон и генерал Данаил Николаев.* С ордена са наградени и 52 чужденци, повечето от които короновани особи – руският император Николай II, германският кайзер Вилхелм II, австроунгарският император Франц-Йосиф, английският крал Джордж VI, италианският крал Виктор Емануил III, югославският крал Александър I, президентът на Полша Игнаций Мойчицки и др.
Орденът има Голямо и Малко огърлие, които се носят на шия, и степента Велик кръст, която се носи на светлопортокалова лента през лявото рамо.
Голямото огърлие е привилегия на управляващия владетел, който е и Велик магистър на ордена, а Малкото се раздава на членовете на царското семейство и чуждестранни владетели. С Великия кръст се награждават висим граждански, военни и духовни лица.
Голямото огърлие се състои от стилизирани пламъци, покрити с червен емайл, върху които са изобразени редуващи се българският национален лъв, вензелът на учредителя и Бурбонската лилия. С помощта на верижка и Серафим (четирикрил ангел) огърлнето е свързано за знака на ордена небесносин летелино- образен кръст с дължина на раменете 75 мм, между конто са изобразени емайлирани в червено пламъци, а върху тях – сребърни
А в е р с: в медальон върху раменете на кръста, върху многоцветен фон, подобен на средновековна мозайка, са изобразени славанските първоучители – братята Кирил и Методий. Кирил държи разтворена книга, а Методий – гръцки кръст. Наоколо златен пръстен, в който на латински е изписан надписът EX ORIENTE LUX и са изобразени две петолъчки и стилизирали орнаменти.
Върху реверса в червено емайлиран медальон е изобразен вензелът на учредителя на ордена, а в пръстена наоколо – датата на учредяването му XVIII majus MDCCCCIX (18 май 1900 г.).
Малкото огърлие има дължина 50 см и се състои от 26 елипсовидни медальона, покрити с червен емайл, наподобаващ пламъци, върху които са изобразени последователно редуващи се български лъв и бурбонска лилия. Огърлието е привързано за знака на ордена.
Наградените с ордена получават и неговата звезда, която е изработена във вид на спебъпен малтийски кръст с топчета по ъглите и с релефни кантове, декориран с релефна плетеница или с точковидна украса. В средата е изобразен серафим с червени криле, а между раменете на кръста – червени пламъци и сребърни лилии. Звездата се носи “от лявата страна на гърдите.
Орденът е изработен по проекта на австриеца Хайер фон Розенфелд във Виена.
Орден Св Св равноапостоли Кирил и Методий Orden Sv Sv ravnoapostoli Kiril i Metodiy
ОРДЕН ЗА ХРАБРОСТ
Орденът За храброст е не само най-старият, но и най- известният и популярен у нас и в чужбина български орден. В продължение на повече от 100 години с него са наградени хиляди храбри български синове и дъщери, които с оръжие в ръка се бият срещу чуждите завоеватели. Мнозина от тях загиват,оставяйки навеки записани в пантеона ни безсмъртните, паднали за свободата и независимостта на нашата родина.
Въпреки забраната за създаване на ордени у нас, наложена от Търновската конституция, съгласно нейния чл. 59 за проявени мъжество, храброст и героизъм във време на война „на княза се предоставя да отреди един знак за действително отличие“. Като използва прерогативите, конто този член му дава, на 1/13 януари 1880 г. със специален указ българският княз Ал. Батенберг учредява първия български орден, добил по-късно широка популярност под името „За храброст“. В указа за учредяването между другото се казва, че отличието е създадено, за да се възнаградят „заслугите на лицата, които са се отличили във войната“ (Руско-турската освободителна война 1677 – 1878 г.-б. а.) и за поощрение „за в бъдеще на онези, които ше извършат подвити на бойното поле“.
Тъй като ордените са непознати у нас до Освобождението и няма традиции в това отношение, орденът „За храброст“ копира характерни за ордените на другите европейски държави елементи .
Младият български княз Ал. Батенберг, без да има достатъчно познания по въпроса за отличията, решава военният орден, който се предвижда да бъде създаден, да има формата и лентата на съшествувашия в неговата родина – Хесенското княжество – орден ,,За военна заслуга“. Той използва и статута на широко известния у нас руски военен орден „Свети Георги“ (познат повече като Георгиевски кръст) и след като се консултира със запасния капитан от австроунгарската армия Хайер фон Розенфелд, специалист по отличията, учредява ордена.
Съгласно първоначалния му статут орденът „За храброст* има четири степени за офицери и един „особен знак за отличие, установен за награда на нижните военни чинове“ в тристепени. Но оше на 1/13 декември 1885 г. степените на войнишкия знак по подобие на знака на руския военен орден „Св. Георги“ са увеличени също на четири. През 1886 г. I степен , а в началото на Първата световна война – през 1915 г. – III и IV степен на офицерския орден „За храброст“ са разделени и на но два класа, с което степените и класовете иу нарастват общо на седем. Този брой на степените и класовете на ордена „За храброст“ и неговият войнишки знак остават непроменени до 1950 г., когато е създаден новият републикански орден „За храброст“.
С офицерския орден „За храброст“ се награждават офицери и генерали за извършени от тях подвизи за проявена храброст по време на война.
Великият кръст на ордена е привилегия на управляващия владетел, който е и Велик магистър на ордена. С I степен ІІ клас ни ордена се награждават български и чужди генерали, а също и чуждестранни владетели – императори, крале, князе и др. ІІ, ІІІ и IV степен на ордена се дават на генерали и офицери в зависимост от заеманата от тях длъжност. II степен се дава най-малко на командири на дивизии, III степен I клас – на командири на дивизии или бригади, III степен II клас – на старши офицери и само в изключителни случаи на младии офицери, a IV степен I и II клас – на старши и младши офицери.
Двата класа на IV степен на ордена се дават и без мечове, когато са предназначени за цивилни лица – лекари, санитари, свещеници, капелмайстори и др. – за извършен от тях подвиг на бойното поле.
IV степен на ордена има и миниатюр за ежедневно носене.
С четирите степени на войнишкия кръст се награждават войници и подофицери за храброст, показана против неприятеля. Знакът на Великия кръст на офицерския орден (I степен 1 клас) е отсечен във форма на осмоконечен l малтийски) кръст от бял емайл, със златни кантове и с дължина на раменете 61 мм. Аверс (лицева страна): в червен медальон, поставен между два пресечени с остриетата нагоре златни меча, е изобразен символът на мощта и храбростта на българския народ през вековете разгневен лъв, изправен върху задните си крака. Наоколо – в жълт пръстен – наименованието на ордена, изписано с черни славянски букви ЗА ХРАБРОСТЬ, под него – шестолъчна звезда, обградена с две стилизирани лилии и четири точки. В подобен медальон на реверса (обратната страна) е изобразен вензелът на учредителя Ал. Батенберг, а в пръстена наоколо – надпис КНЯЗ НА БЪЛГАРИЯ 1879 (на използвания тогава правопис) и две шестолъчни звезди.
Чрез златна княжеска хесенска корона орденът е прикачен за широка 112 мм светлосиня лента със сребърна ивица в двата края, на която се носи през дясното рамо.
Носителите на Великия кръст получават и звездата на ордена,която повтаря формата и изображенията от аверса, но пръстенът около лъва е покрит със зелен емайл, а дължината на раменете е 58 мм. Звездата се отличава от знака на ордена и по сребърния обръч около пръстена, изработен във вид на камъни. Носи се от лявата страна на гърдите.
Първоначалната първа степен на офицерския орден,оформена през 1686 г. като втори клас на същата степен, се различава от Великия кръст по дължината на раменете, които имат размер 59 мм, и по лентата (широка 40 мм), на която орденът се носи на шия.
В Националния военноисторически музей – София се съхранява и една сребърна звезда на ордена „За храброст“, принадлежала на княз Ал. Батенберг. Тя има форма на ромб с диаметър 70 мм, върху който са поставени медальонът от аверса на ордена и два пресечени златни меча с остриета нагоре.
Втората степен на ордена има дължина на раменете 52 мм и се носи на широка 37 мм лента на шия.
Знакът на ордена III степен I клас има дължина на раменете 52 мм (по-късните емисии 53 мм) и няма корона и изображения върху реверса. Макар и твърде рядко се срещат и ордени от същия клас, които върху горното и долното си рамо носят надписа 1915 1916 или 1915 1917.
Кръстът на III степен II клас, който до 1915 г. е III степен на ордена, има размер на раменете 38 мм (по-късните емисии 39 и 40 мм). Върху емисиите от 1915 и 1941 г. годините са изписани и в пръстена с надписа върху аверса.
И двата класа на III степен се носят отляво на гърдите, като знакът на I клас се прикрепва с помощта на игла, понеже няма лента, a II клас се носи на триъгълна лента.
Знаците на двата класа на IV степен на ордена са покрити с червен емайл и имат сребърни кантове и мечове. Подобно ва I клас на III степен и I клас на IV степен е без лента, корона и изображения върху реверса. Дължината на раменете на IV степен I клас на ордена е 50 мм (на по-късните емисии 49 мм), а на II клас – 39 (40) мм.
Наред с познатите надписи върху раменете на IV степен I клас се срещат и надписи 1915 1916 и 1915 1917 , а в емисията от 1941 г. в пръстена с надписа ЗА ХРАБРОСТЬ се поставя и годината. Върху аверса на II клас надписите са два вида – ЗА ХРАБРОСТЬ 1915 и ЗА ХРАБРОСТЬ 1941. Двата класа на IV степен се носят по същия начин, както и класовете на III степен.
IV степен на ордена има и миниатюр за всекидневно носене.
Войнишките знаци на ордена „За храброст“ имат същата форма и изображения, както и офицерските, но са без корона и са отсечени от жълт (I и II) или от бял (III и IV степен) метал. Те имат дължина на раменете 33 или 34 мм и се носят от лявата страна на гърдите на описаната по-горе лента, като лентите на I и III степен имат и т.нар. бант.
Надписите въгху реверсите са четири вида – ЗА ХРАБРОСТЬ, ЗА ХРАБРОСТЬ 1915, ЗА ХРАБРОСТЬ 1941 и ЗА ХРАБРОСТЬ 1945.
В различните периоди от своето съществуване орденът „За храброст“ и войнишкият му знак са произвеждани на различни места – първоначално в Русия, а по-късно в Австро-Унгария (Австрия), Германия и у нас – в ателиетата на Никола Събов, Страхил Т. Нилошев, Оник Одабашян, Оник Чакъров и Бердж Керестеджиев. В деня на орденския празник – 17/29 април 1880 г. се е състояло първото официално награждаване с ордена. За своите героични подвизи по време на Освободителната война с различни степени на офицерския и воинския орден „За храброст“ са наградени 33 души руси и българи – бивши офицери, унтерофицери и войници, били се за свободата на нашата родина в редовете на Българското опълчение. Между тях са подполковниците Павел Попов и Константин Куртянов, капитаните Тимофей Розанов и Николай Попов, попучик Стефан Кисов, подпоручиците Олимпий Панов, Никола Генев и Атанас Узунов, а също и юнкерите Андрей Парло- панов, Константин Кисов и др.
Със специален княжески патент от същата дата е награден и служещият по това време в милицията на Източна Румелия щабскапитан Данаил Николаев.
По случай третата годишнина от кръвопролитието боеве при Стара Загора на 19/31 юли 1880 г. се състояло юбилейно честване. По време на тържеството на знамето на 3-а опълченска дружина – Сакарското – за пръв път е връчено първа стенен на ордена. Днес знамето е свята реликва за всеки българин, съхранявано грижливо в НВИМ. Наред с него се пази и орденът „За храброст“, вграден в пиката на знамето.
Освен на Сакарското знаме в повече от 100-годишната история на ордена първата му степен е дадена само на трима българи – Стефан Стамболов, Георги Живков и Сава Муткуров – и на няколко чужденци.
С втората степен на ордена са отличени някои български генерали, участници в Сръбско-българската, Балканските и Първата световна война – Радко Димитриев, Данаил Николаев,Владимир Базов, Никола Иванов, Стефан Тошев и др.
Войнишкият знак на ордена „За храброст“ е раздаден на хиляди български подофицери и войници. Заслужава да бъдат споменати имената на храбреците М. Бенковски, Т. Вътев, чиито гърди са окичени с по шест кръста „За храброст“.
След 9 септември 1944 г. орденът „За храброст“ продължава да се връчва, но с някои промени във външния вид – лъчът на аверса е некоронован, премахната е и короната,
свързваща кръста с лентата. Сега кръстовете се прикрепват лентите по два начина – с помощта на венец или посредство метално ухо.
След 1950 г. орденът „За храброст“ единствен от старите военни ордени запазва съществуването си в орденската система на България, но вече с нова форма, лента и статут.
Орден за храброст Orden za hrabrost
ОРДЕН СВЕТИ АЛЕКСАНДЪР
Създаването на един „Александровски орден“ е замисле но от княз Ал. Батенберг още преди идването му в България през пролетта на 1879 г., но попради забраната на Търновската конституция учредяването на отличието се забавя. Едва на 25 декември 1881 г. (6 януари 1882 г.), като се възползва от факта,че конституцията е суспендирана, князът осъществява своята идея и копира съществуващия в Хесенското княжество орден „Филип Великодушни“ – основава ордена, но под името „Св. Александър“. За разлика от пъпвоначалния проект от 1879 г., в който се предвижда да има пет степени, новоучреденият орден освен споменатите степени има и един сребърен кръст, който през 1888 г. с указ е оформен като шеста степен на отличието и със съшия указ е установено и огърлие (вeригa на ордена, а вероятно в края на 1918 г. е създадена и степента Велик кръст“.
През 1686 г. са въведени и категориите с мечове над кръста – за заслуги по време на война и с мечове по средата – за боеви отличия, а от 1668 г. последната категория започва да се раздава и на „лица за заслуги, оказани през усилни и опасни времена в мирно време“.
С ордена се награждават военни и граждански лица ‘за държавни заслуги, за храброст и в знак на лично благоволение“ от страна на монарха.
Огърлието (веригата) на ордена „Св. Александър“се раздава по два начина – Голямото огърлие е привилегия на управляващия владетел и престолонаследниците, а с Малкото огърлие се награждават чужди владетели, членове на техните семейства, генерали, видни политически дейци и др.
Великият кръст, I и II степен се дават на владетели, князе, министри, генерали, висан духовници и др. Съгласно устава на ордена от 1888 г. посочените степени и III степен на ордена може да бъдат раздавани и украсени с брилянти, но само по лично благоволение на управляващия владетел, който е и Велик магистър на ордена.
С III степен на ордена „Св. Александър* се награждават висшичиновници, генерали и полковници, a с IV степен – чиновници, учени и щабни офицери, но със звание, не по-високо от „Подполковник“. V степен може да бъде получена от чиновници, младши офицери и духовници, a VI – от фелдфебели, подофицери, войници и низши чиновници.
Голямото огърлие на ордена се състои от свързващи се чрез короновани лъвове 30 елипсовидни медальона, в които последователно се редуват два вида изображения – вензелът на учредителя на ордена княз Ал. Батенберг и осмоконечен кръст.
Огърлието има дължина 148 см и е изработено от злато. Посредством хесенска корона то е привързано за знака но ордена – емайлиран в бяло леополдов кръст със златни кантове и дължина на раменете 53 мм. Златни са и мечовете, ако орденът има такива.
Аверс: червено емайлиран медальон, поставен между раменете на кръста, върху който със славянски букви е изписано името на ордена СВ. АЛЕКСАНДРЬ. Наоколо – бял емайлиран пръстен, а в него – девизът на ордена и на Хесенския княжески дом, от който произхожда Ал. Батенберг, СЪ НАМИ БОГЬ. Под него две лаврови клончета.
Върху реверса в медальон от бял емайл е изписана датата на Освобождението на България от османско робство по стар стил – 19 ФЕВРАЛЯ 1876.
Изображенията върху медальоните но Малкото огърлие са еднакви с тези върху Голямото, но медальоните са покрити с тъм нозелен и червен емайл, а кръстът има дължина на раменете 39 мм. Дължина на Малкото огърлие – 90 мм.
Носители на Малкото огърлие са 13 души, на четирима от които то е дадено с брилянти. Сред наградените са турският султан Мехмед V, канцлерът на Германската империв д-р фон Бетман Холвег, турският престолонаследник Юсуф Иззедин, гръцкият престолонаследник княз Константин, румънският княз Фердинанд,сръбският княз Александър, генерал-фелдмаршал Хинденбург и др.
Двете огърлиета се носят на шия.
Знакът на Великия кпъст на ордена повтаря изображенията върху кръста на Голямото огърлие, но има дължина на раменете 55 мм. Чрез златна царска корона кръстът е прикрепен за широка 104 мм пурпурночервена лента, завърша в долния край с розетка и бант, на която орденът се носи през дясното рамо.
Наградените с Великия кръст получават и осемлъчна сребърна звезда с размер на диаметъра 90 мм, в средата на която е поставено релефно изображение от аверса на ордена. Когатостепента е с мечове, те се поставят над изображението или под него в зависимост от категорията.
Звездата на Великия кръст се носи на лявата страна на гърдите.
Първоначалната емисия на 1 степен на ордена е еднаква по размери и изображения с Ьеликия кръст с изключение на лентата, която е без розетка и бант и е фланкирана по краищата с черна ивица, а диаметърът на звездата е 80 мм.
След създаването па Великия кпъст знакът на І степен получава някои изменения. Кръстът вместо от бял е изработен от зелен емайл. В медальона на звездата е поставен златен български лъв, пръстенът наоколо е от зелен емайл, а лентата е широка 50 мм. Размерът на кръста е 50 мм, а на звездата – 83 мм.
Знакът на ІІ степен (Голям офицерски кръст) повтаря изображенията па знака на Великия кръст с изключение на размерите, които иа кръста са 5о мм, а на звездата – 81 мм. Орденът се носи на шия, а звездата – на лявата гръд.
Между наградените с най-високите степени „Св. Александър“ – Велик кръст, I и II степен, включително и с брилянти, са Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Димитър Петков, Константин Величков, Михаил Маджаров, Константин Стоилов, Александър Малинов, Андрей Ляпчев, генералите Данаил Николаев, Сава Муткуров, Радко Димитриев, Михаил Савов, Рачо Петров, Никола Иванов, Стилиян Ковачев, Васил Кутинчев, висшите духовници екзарх Йосиф, митрополитите Натанаил, Григо- рий, Авксентий Велешки, Стефан и др.
III степен (Командирски кръст) е еднакъв със знака на 1 степен. Първоначално той се изработва от бял емайл, а след 1908 г. – от зелен, но сега в медальона вместо надпис е изобразен българският лъв. Степента се носи на лента на шия.
ІV степен на ордена (Офицерски кръст) повтаря изображенията на Великия кръст, но кръстът има размер на раменете 39 мм и се носи от лявата страна на гърдите на триъгълна лента с розетка, която до 1888 г. е оформена като бант.
V степен (Кавалерски кръст) е от бял емайл и има дължина на раменете също 39 мм. Различава се от по-горните степени по сребърните изображения и кантове, няма корона и се носи на триъгълна лента на лявата гръд.
Шестата степен (Сребърен кръст) е също без корона,има дължина на раменете 37 мм и е изработен от бял мотал. Носи се на триъгълна лента от лявата страна на сърдито.
Между знаците на ордена „Св. Александър“, изработван по време на управлението на Ал. Батенберг, и знаците нв по- късните емисии на ордена се наблюдават известни различия – върху дръжките на мечовете от началната емисия са изобразени перона и две дъбови клончета, които в по-късните емисии отсъстват, шрифтът на надписите в началната емисия е по-разлят, а лъвът в емисията, раздавана по време на управлението на Фердинанд, носи заоблен щит със саксонски герб. известно различие се наблюдава и в различните степени на ордена от категорията с мечове над кръста – в Батенберговата емлсия короната е със спуснати кисти, а в царските емисии – без кисти.
Автор на ордена вероятно е Хайер фон Розенфелд,близък съветник на княз Ал. Батенберг по въпроса за отличията, а знаците на ордена са изработвани и доставяни от частни фирми в Петербург, Виена, Будапеща и София.
Орденът „Св. Александър“ се раздава и след Девети септември 1944 г. Последните награждавания с него се извършват на 8 септември 1947 г., а на 15 юни 1948 г. същият е отменен.
Голямото огърлие на ордена:
Орден Свети Александър Orden Sveti Aleskandar
ОРДЕН ЗА ГРАЖДАНСКА ЗАСЛУГА
Учреден е на 2/14 август 1891 г. с княжески рескрипт до канцлера на българските ордени и е предназначен „за всички онези държавни служители, които с примерната си непрекъсната служба или с извънредни заслуги са придобили правото на благодарността на Отечеството“.
До 1933 г., когато е въведена най-високата степен на ордена – Велик кръст , отличието има шест степени – Голям кръст, Голям офицерски кръст, Командирски кръст, Офицерски кръст, Кавалерски кръст и Сребърен кръст.
Великият кръст се раздава на български и чужди държавници, а 1 и II степен – на министри, общественици, учени, запасни генерали, висши духовници, чужди дипломати. С III степен се награждават висши чиновници, с IV и V – чиновници от по-ниска категория, a с VI – дребни чиновници и служители от най-ниска категория.
С трите степени на Дамския кръст се награждават директорки, професорки, учителки, актриси, журналистки и др., а след 9 септември 1944 г. и работнички.
Великият кръст на ордена е изработен във форма на пи- зански кръст, емайлиран в бяло и със златни кантове.Дължина на раменете – 75 мм.
А в е р с: вензелът на учредителя, покрит с бял емайл, поставен в средата на червен медальон. В белия пръстен наоколо – надпис ЗА ГРАЖДАНСКА ЗАСЛУГА. Между раменете – покрити със зелен емайл дъбови клончета и желъди от жълт метал.
Р е в е р с: в аналогичен медальон на раверса – българският лъв, носещ заоблен пит със саксонския герб. Първоначално дъбовите листа и желъдите между раменете са от жълт метал, а по-късно (вероятно след 1936 г.) – се емайлират със зелен, а желъдите с червен емайл. В белия пръстен наоколо -надпис 2 АВГУСТ 1891. Лентата, на която степента се носи през дясното рамо има пирочина 99 или 1U2 мм, заиърова в долния си край с розетка и бант и е бяла, със зелена и червена ивица по двата края.
С помощта на корони орденът е прикрепен за лентата. Великият кръст има и звезда с диаметър 97 мм. Състои се от 8 снопчета златни и сребърни лъчи, всяко от конто е съставено от 9 лъча. В средата на звездата е поставен знакът на степента в аверс.
След 1936 г. на наградените с Великия кръст на ордена се раздават и маркезитии звезди, които on но-големи по размепи (диаметър 102 мм) и много по-пренизно изработени.
Звездата на Великия кръст се носи на лявата страна на гърдите. I степен на ордена и неговата що ща, която е изработена от сребро, са еднакви по форма и изображения с тези на Великия кръст, но знакът на ордени има дължини на раменете 55 мм, а звездата е с диаметър 84 мм.
Големият кръст и звездата му си носят но същия начин, както и Великият кръст, но лентата му е с широчина 85 (по-късната емисия 90 мм) и няма розетка и бант.
Втората и третата степен са еднакви по размери (54,55 или 56 мм) и се носят на лента на шия, ио втора степен има и ромбовидна лъчиста звезда с диаметър 86 мм, която се носи отляво на гърдите.
Великият кръст и първите три степени, но само от царската емисия, раздавана след 1908 г., се дават и с брилянти.
Подобно на II и III степен и IV и V степен са еднакви по размери помежду си (48,50 или 51 мм), но знакът на IV степен е емайлиран, а на V степен е изцяло от бял метал. И двете степени се носят отляво на гърдите на триъгълна лента, но лентата на IV степен има и розетка.
VI степен на ордена (Сребърен кръст) е изработена от тъмнобял метал, има размери на раменете 46 мм и също се носи отляво на гърдите на триъгълна лента.
Последните две степени се дават по два начина – с корона и без корона, като степените с корона са по-високи по старшинство.
Към ордена е причислен и Дамски кръст, който се състои от три степени – I, II и III, отговарящи на IV, V и VI степен на ордена. Носят се отляво на гърдите на бант и се раздават само па жени.
Знаците на ордена са изработвани и доставяни от ви- енските филми на Г. А. Ьейд, на Й. Швердтнел и на Роте и Нефе.
След 9 септември 1944 г. орденът и Дамският кръст претърпяват известна промяна във външния си внд и вместо с колона се дават с венец.
През 1947 г. с министерско постановление те са отменени , но въпреки това в малки количества са раздавани и до 1950 г.
Орден За гражданска заслуга І степен с розетка:
Орден за гражданска заслуга Orden za grazhdanska zasluga
ОРДЕН ЗА ВОЕННА ЗАСЛУГА
Учреден е с княжески рескрипт до канцлера на българските ордени на 18/31 май 1900 г. в знак на „особено благоволение към храбрата ни… армия* и се дава на военни лица „за непорочна служба и извънредни заслуги“ в мирно и военно вре- ме.
Първоначално орденът има шест степени – Голам кръст, Голам офицерски кръст, Командирски кръст, Офицерски кръст, Кавалерски кръст и Сребърен кръст, а от 1933 г. е въведена и степента Велик кръст, която е по-висока от съществуващите дотогава степени.
С Великия кръст, 1 и 11 отепон се награждават български генерали в зависимост от .шнманата от тях длъжност, с 111 степен се награждават полковници и подполковници (командири на полкове), с IV степен – майори, служащи в щабовете и капитани – ротни командири, – a с V и VI стенен ротни и взводни ко мандири, със звание до капитан, подофицери, доброволци в Сръбско-бълrapeката война и в Балканските войни, опълченци и др.
Великият кръст на ордена „За военна заслуга“ е изработен във форма на пизански (ключов) кръст от малиненочервен емайл със златни кантове. Между раменете на кръста, чиято дължина е 75 мм, са прикрепени два пресечени с остриетата нагоре златни меча.
А в е р с: червен медальон, в който с бял емайл е изобразен вензелът на учредителя, а в зеления пръстен наоколо- наименованието на опдена „За военна заслуга“. В аналогичен червен медальон на реверса е поставен златен коронован български лъв, държащ заоблен шит със саксонския герб. Наоколо – зелен пръстен с надпис 2 АВГУСТ 1891.
Чрез златна корона орденът е прикрепен за лентата.
Наградените с Великия кръст на ордена получават и неговата звезда. Тя има диаметър 97 мм и се състои от осем радиално разпръскващи се златни и сребърни снопчета лъчи, всяко от които се състои от по пет лъча, върху които е поставеп знакът на ордена в аверс.
Звездата на Великия кръст се носи от лявата страна на гърдите.
Големият кръст на ордена първоначално не се различава от Великия му кръст, но впоследствие, след въвеждането му през 1933 г., получава някои промени. Знакът на кръста е намален по размери и има дължина на раменете 54 мм, лъвът е без щит,а лентата на Големия кръст е без розетка и бант и е широка 86 мм.Известни различия претърпява и звездата на 1 степен, която макар че е осемлъчна, е с по-малък размер на диаметъра – 83 мм – и е изпяло изработена от сребро.
II степен (Голям офицерски кръст) и III (Командирски кръст) са еднакви по размери (63 мм) и се носят на лента на шия, но II степен има и ромбовидна (четирилъчна) сребърна звезда с диаметър 98 мм, която се състои от четири снопчета лъчи, а всяко от тях от 9 гладки лъча.
От 1908 г. Големият кръст, Големият офицерски кръст и Командирският кръст, а след създаването му през 1933 г. и Великият кръст на ордена се раздават и с брилянти. ІV и V степен са с еднакви размери (51 мм) и се носят на триъгълни ленти от лявата страна на гърдите, но лентата на ІV степен е с розетка, а изображенията, кантовете и короната на V степен са посребрени.
VІ степен е изцяло посребрена, без емайл и се носи от лявата страна на гърдите също на триъгълна лента. Дължина на раменете – 46 мм.
V и VI степен на ордена се дават и без корона, а във време на война последните три степени се раздават и с лентата на военния орден „За храброст“.
Освен това с изключение на последната степен орденът се раздава и за бойни отличия във време на война, украсен с лавров венец. В тези случаи без изключение IV и V степен се даряват само на лентата на ордена За храброст, а пръстенът около медальона на аверса и реверса е винаги от бял емайл.
Орденът се раздава и след 9 септември 1944 г., до 1947 г., когато с министерско постановление е отменен. Ордените За военна заслуга от т.нар. републиканска емисия претърпяват известни промени във външния си вид – на мястото на короната, поставяна между лентата и орденския знак, се поставя венец от дъбови клончета и житни класов^ превързани в основата с две ленти и роза, лъвчето е без корона и е поставено в медальона на аверса, а в медальона на реверса е изобразен българският национален трицвет.
Различните степени на ордена са изработвани във Виена – от фирмите на Г.„ А. Шейд и П. Швепдтнер, в Будапеща,а също и у нас – от Н, Събев и Парсамян.
ІІІ степен с розетка:
Орден за военна заслуга Orden za voenna zasluga
ОРДЕН ЗА НАСЪРЧЕНИЕ КЪМ ЧЕЛОВЕКОЛЮБИЕ
Учреден е на 15/28 октомври 1908 г. и след учредяването на почетен знак със същото име през 1917 г. е причислен към същия. Има три степени – златен, сребърен и бронзов — и се дава „за человеколюбиви и благотворителни дела“.
Медалът е с корона и има форма на правилен кръг с диаметър 29 мм. I степен е отсечена от жълт метал, II – от сребро, a III – от мед.
А в е р с: образът на владетеля (Фердинанд или Борис IIIj, а наоколо – името и титлата му. Върху реверса в четири реда има надпис ЗА НАСЪРДЧЕННЕ КЪМЪ ЧЕЛОВЪКОЛЮБИЕ, заобиколен от лавров венец.
Медалът се раздава и след 9 септември 1944 г.,до 18 юли 1947 г,, когато с министерско постановление е отменен.
Носи се па триъгълна червена лента, с бяла липи ивици в двата края от лявата страна на гърдите.
Автор на началната медална емисия, която е сечена в Германия, е Паул Телге.
Орден за насърчение към човеколюбие Orden za nasarchenie kam chovekolyubie
ОРДЕН ГЕОРГИ ДИМИТРОВ
,,За да ознаменува делото и паметта на великия син на българския народ Георги Димитров“, Президиумът на Народното събрание на НРБ учредява на 17 юни 1950 г. най-високия български орден в наградната система на НРБ, който носи неговото име.
Орденът „Георги Димитров“ има само една степен. Дава се „на български граждани и граждани на чужди държави за извънредно големи заслуги в отстояване на независимостта и свободата на родината, за активно участие в борбата против фашизма и капитализма и за изключителен принос в изграждането на социализма и комунизма в Народна република България и другите социалистически страни“. С него се награждават по право и удостоените с почетните звания „Герой на Народна република България“ и „Герой на социалистическия труд“. Връчва им се едновременно със златната звезда на съответното звание.
В средата на ордена в червено емайлиран медальон релефно е изобразен бюст на Георги Димитров, обърнат наляво.Около медальона – бял кант, прекъснат в основата. Долу – симетрично разгъната лента, покрита с червен емайл, а върху пея надпис ГЕОРГИ ДИМИТРОВ. Медальонът е заобиколен от два реда житни класове, чиито пърхопе се разделят от миниатюрна петолъчка. В основата им – кръстосани сърп и чук върху зъбно колело. Петолъчката, сърпът и чукът, а също и двете ленти, с които са препасани класовете, са покрити с червен емайл. Всички останали изображения са от жълт метал.
Орденът има овална форма с размери 45×42 мм и се носи от лявата страна на гърдите на малиновочервена лента, каптирана с алена ивица от двете страни.
Изработва се в държавния монетен двор в Софня.
Началният проект на ордена е дело на скулптора Кирил Лазаров. Впоследствие Оник Одабашян – художник-гравьорът,който спечелва конкурса, обявен за изработката на ордена – внася някои частични изменения и допълнения към първоначалния проект. Той поставя белия кант около медальопа с образа на Георги Димитров и оцветява с червен емайл лентата с надписа в основата и пресечените сърп и чук, които в началния вариант на К. Лазаров са щамповани в метала и почти не личат, като по този начин приповдига изображенията. В този вид орденът е даван до 1990 г.
Орден Георги Димитров Orden Georgi Dimitrov
ОРДЕН СТАРА ПЛАНИНА
Учреден е с указ на 4 август 1066 г. и се дава на ,,държавни ръководители, ръководители на правителства,министри, дипломати, политически, обществени, културни и стопански дейци, граждани на други страни, които имат извънредно големи за слуги за установяването, укрепването и поддържането па близки и приятелски отношения с Народна република България и за укрепването на мира с народите“.
На наградените лица орденът може да бъде връчен с дои то или без лента. С лента няма степени, а без лента е с две степени. Всяка от тях притежава и категориите с мечове и низ мечове.
Орден „Стара планина“ с лента се дави на държавни глави и министър-председатели. Неговият знак представлява петко- нечна емайлирана от двете страни звезда със златни кантове. Чрез златно лъвче, намиращо се над петолъчката, тя се прикрепва под напречния бант в долния край на широка лента. Звездата е изработена от злато и се носи на бяла лепта с български три- кольор в единия край през дясното рамо.
Наградените с тази степен на ордена получават и втора петолъчна звезда, покрита с бял емайл и с металически рамки по края. диаметър – 72 мм. В средата – зелен емайлиран пръстен с жълти кантове и златен надпис в него СТАРА ПЛАНИНА. Звездата е монтирана върху златни стилизирани лъчи, показващи се между лъчите на петолъчката. Изработена е от злато и се носи на гърдите.
С орден „Стара планина“ без лента се награждават министри, политически, обществени и културни дейци. Знакът му е комбинация от двете петолъчни звезди на ордена с лента. Въпреки официалното название „без лента“ той има бяла лента, фланкирана от едната страна с български трицвет, и се носи на шия. По размери, форми и изображения орденът без лента е еднакъв със звездата на същия орден с лента, която се носи на гърдите, но стилизираните лъчи са сребърни. Лъвчето и останалите елементи се изработват също от сребро, но са позлатени, а мечовете на категорията за военни лица са между звездата и лъвчето, ка които са прикрепени, и са кръстосани с обърнати нагоре върхове.
II степен се различава от I по това, че всички елементи на звездата са сребърни, а емайлът е червен. С покритие от червен емайл са и буквите на надписа в пръстена, който за II степен е бял.
Орденът има и миниатюр за всекидневно носене с диаметър 22 мм.
Проектът на ордена е дело на авторски колектив, ръководен от з.х. Валентин Старчев и Крум Дамянов, а знаците му са изработени в Държавния монетен двор.
В списъка на наградените с орден „Стара планина“ с лента първи е Исмаил Ел Ахзари, а с ордена без лента – Сайед Ахмед Нуктар – судански политически дейци, наградени на 20 септември 1967 г.
Орден Стара планина Orden Stara planina
ОРДЕН МАДАРСКИ КОННИК
Граждани на други държави – „дипломатически представители в нашата страна, обществени, военни и други които имат особено големи заслуги за установяването и развитието на приятелски отношения с Народна република България“, – се награждават с орден „Мадарски конник“. Той е учреден с указ на Президиума на Народното събрание на 4 август 1966 г. и има две степени – I и II – и категориите с мечове и без мечове, съответно за военни и граждански лица.
Наименованието на ордена идва от миниатюрното изображение на Мадарския конник върху знака на ордена, който има форма на бял емайлиран петоъгълник, заобиколен от пет снопа позлатени лъчи, оформени като петолъчна розета. Мечовете на категорията за военни лица се намират над розетата и са кръстосани с върховете нагоре. Диаметърът на ордена е 50 мм, а диаметърът на използувания за всекидневно носене миниатюр на ордена – 20 мм.
Двете орденски степени са изработват от сребро и по форма, размери и изображения са напълно еднакви. Втората степен се различава единствено по лъчите на розетата, които са сребърни.
Орденът се носи на шия на бяло лента, каптирана с бъл гарския трицвет. Изработен е по проект но колектив, ръководен от н.х. проф. Дечко Узунов в Държавния монетен двор – София.
Първият отличен с „Мадарски конник“ – І степен е д-р Карой Нрат, посланик на Унгарската народна република в нашата страна от 1963 до 1966 г. Награден е на 3 декември 1966 г. Първи носители на останалите степени и категории на ордена са судански граждани.
Орден Мадарски конник Orden Mafarski konnik
ОРДЕН НА РОЗАТА
Вторият български орден, предназначен само за гражданки, който съществува Народна република Ьългария- „Орден на розата“, е учреден на 4 август 1966 г. Той се дава на чужди гражданки, за „големи заслуги към Народна република България, за укрепването на мира и дружбата между народите и [за] значителен принос в социалния прогрес“.
Има две степени – златен и сребърен.
Орденът е с форма, сведена до кръг с диаметър 40 мм. В средата му – елипсовидна плочка със златни бордюри, покрита с ромбчета от червен емайл, а върху нея – позлатена,релефно из работена роза. Плочката е поставена върху розета, състояща се от 10 снопчета лъчи, всяко от които е образувано от по три лъча. Четири от снопчетата имат по-къси лъчи с триъгълен връх, а върховете на останалите са с форма на лястовича опашка. За все кидневно носене орденът има миниаткр с диаметър 18 мм.
„Орден па розата“ – сребърен – се различава от златния единствено по това, че с изключение на розата, която е позлатена, пелият е от сребро.
Отличието се носи от лявата страна на гърдите на носач, имаш формата на симетрично развята лента, позлатен или посребрен за съответната степен, като и двете се изработват от сребро.
Автор на орденския проект е колектив, ръководен от н.х. проф. Дечко Узунов, а знаците на ордена се изработват в Държавния монетен двор в София.
За пръв път Орден на розата – златен – е връчен на 11 юни 1908 г. Наградената е Жоржет Буанга, председателка но Революционния съюз на конгоанските жени.
Орден на розата Orden na rozata
Литература:
Петров, Тодор Петров. Български ордени и медали :. [Изследване] /. София :, Воен. изд.,, 1982., 160 с., 32 л. ил. ;
След като в предишната публикация Ви запознахме с българския стационарен диагностичен рентгенов апарат Рд100, сега ще разгледаме и преносимияму събрат (П в названието = Преносим).
Преносимият рентгенов апарат Рп10 датира също от 50-те години на ХХ век и е произвеждан от Слаботоковия завод в София. Рп10е използван за снимки за крайниците като помощен апаратв поликлиники и болници. Предназначен е обаче преди всичко за работа вън от лечебното заведение — при леглото или в дома на болния или на мястото на злополуката. Там с него могат да се извършват прегледи с криптоскоп на светло, както и помощни снимки на гръдния кош. Апаратът се използва и за други по-тежки и спешни случаи вън от лечебното заведение или когато лежащоболният е в такова състояние, че не може да бъде пренасян до рентгеновия кабинет.
Апаратът Рп10 се състои (фиг. 2—45) от:
а) блок-генератор с встроена рентгенова тръба,
б) ръчно часово реле за включване и експонация;
в) разглобяем возим стълбов статив.
Ето и схемата на преносимия рентгенов апарат Рп10:
Схема на рентген Shema na rentgen
Той се разглобява и сглобява леко и бързо и се събира в два куфара за носене — единия за блок-генератора, а другия за статива, релето и другите принадлежности. Свръзката на блок-генератора с ръчното реле и мрежовия кабел става посредством комбиниран куплунг, който е монтиран в оста на вилката.
Мощността на преносимия рентгеновапарате 10 мА при 60 kVмакс с твърдо установени стойности за анодното напрежение и анодния ток на рентгеновататръба. Високоволтовият генератор има полувълнова схема (фиг. 2—46). Рентгеновата тръба има малък прохват и затова анодният ток се влияе по-слабо от колебанията на мрежовото напрежение, а интензитетът на лъченето е с около 50% по-висок, отколкото при тръбите с голям прохват при същото анодно натоварване.
Конструкцията на високоволтовия трансформатор (фиг. 2—47) има обикновена форма с две вторични бобини, която дава значителни предимства за охлаждането при продължителна работа. За снимки рентгеновата тръба работи с 10 мА аноден ток, а за прегледи — с 2 5—3 мA. За да се компенсира спадането на вторичното напрежение, причинено при по-силен аноден ток, първичното захранване на трансформатора при правене на снимки се свързва с по-малък брой първични намотки. Това превключване, както и превключването на отоплението на тръбата става автоматично, когато щекерът на ръчното реле или крачният ключ се постави за работа на пролъчване.
Схема на рентген Shema na rentgen
Устройство на блок-генератора на Рп10: 1 – високоволтова бобина ; 2 — отоплителен дросел; 3 — гетинаксов цилиндър за рентгеновата тръба; 4 —- гумен маслоразширител; 5 — потенциометър за анодния ток; 6 — контактен куплунг за връзките н. н.
Главната част от отоплението за рентгеновататръба се получава от допълнителна намотка върху катодната високоволтова бобина. Един помощен трансформатор с отворен магнитопровод подава допълнително, противоположно насочено напрежение в отоплителната верига. Това скачване има две предимства:
а. Чрез изменение на първичното захранване на помощния трансформатор анодният ток на рентгеновататръба се променя независимо от анодното напрежение.
б. Осигурява се чувствителна компенсация на мрежовите колебания върху анодния ток на рентгеновататръба. Отоплителното напрежение представлява разликата между напрежението от допълнителната намотка върху катодната бобина и напрежението от помощния трансформатор и затова се влияе слабо от колебанията на мрежовото напрежение.
В едната шийка на кожуха на блок-генератора се намират нисковолтовите изводи и съпротивлението 5 за нагласяване и фиксиране на тръбното отопление. В другата шийка пък има мембрана от изкуствен каучук, която позволява значително разширение на маслото в танка, с което увеличава неговия топлоемен капацитет и осигурява по продължителна работа с апарата.
Разглобяемият статив се състои от двуделен крак, който се събира и стяга към колоната само с един винт с дръжка. Квадратната колона се разделя на две части и има зъбчат гребен по дължината си, по който се придвижва главата с хоризонталното рамо за блок-генератора. Придвижването става посредством ръчка със самозадържане.
Преносимият рентгенов апарат Рп10е пригоден за включване само в мрежи с напрежение 220 V.
За други напрежения апаратътсе комплектува с преносимо автотрансформаторче със стъпален превключвател и волтмер за мрежово изравняване.
Българският рентгенов апарат Рд100 e в Sandacite.BG
Български рентгенов апарат Рд100
Днес пак влизаме в темата електромедицина, и то с нещо много интересно!
На старата снимка отгоре виждате Рд100. Той представлява стационарен диагностичен рентгенов апарат (Д в названието = Диагностичен). Най-вероятно това е първият български рентген. Конструиран е за масова рентгенова диагностична работа с двуфокусна рентгенова тръба 2/10 kW. Произвеждан е в Слаботоковия завод в София през първата половина и средата на 50-те години.
Като електротехника Рд100има полувълнов, безвентилен високоволтов генератор с малко вътрешно активно съпротивление, поради което рентгенографският му ефект е добър и при стабилни, и на по-слаби електроснабдителни мрежи. Комплектува се с маслен защитен кожух на рентгеновата тръба, който е снабден с вентилатор за охлаждане при напрегнат работен режим.
Рентгеновият апаратРД100 има мощност 100 мА при 100 kVмакс, съотв. 150 мА при 60 kVмакс. Ето защо на него се използва напълно мощността на 10 киловатовата рентгенова тръба. Високоволтовият трансформатор и двата отоплителни трансформатора са поставени заедно в общ маслен котел (фиг. 2—23). Отоплителните трансформатори са конструирани с отворен магнитопровод с увеличено магнитно разсейване и работят на режим, при който колебанията на мрежовото напрежение се отразяват по-слабо върху вторичното (отоплителното) напрежение.
Токовите кръгове за прегледи и снимки са напълно разделени един от друг и се регулират самостоятелно. При рентгеноскопията се регулира плавно както анодният ток, така и високото напрежение. За напрежението това се постига с плъзгач-четка по ав- тотрансформаторната намотка в граници от 40 до 100 kVмакс. За да се получи такъв обхват на регулиране само с една четка, без да се удължава много автотрансформаторната намотка, максималното първично напрежение за високоволтовия трансформатор при рентгеноскопия е предвидено 170 в, а при снимки (с оглед да се намали активното съпротивление) — 380 V.
При режим на снимки високото напрежение на рентгеновия апарат Рд100 се регулира на 25 стъпала по 2,5 kV на всяко в същия интервал от 40 до 100 kVмакс.
Схема на рентген Shema na rentgen
Силата на анодния ток има 7 степени за големия и 4 за малкия фокус, които се избират и включват автоматично, понеже регулирането на параметрите на рентгеновата тръба — квмакс, мА и сек — е свързано (фиг. 2—36). Поради това в апарата във всички случаи съществува режим на еднакво използуване на капацитета на рентгеновата тръба според работната й характеристика. Същевременно тръбата се предпазва от претоварване, защото възможността за погрешна манипулация е изключена. Превключването на малкия фокус за снимки става автоматично, когато избирачът за експонацията се прехвърли към данни за този фокус. Релето за време е кондензаторно (фиг.2—41,6) с обхват от 0,1 до 10 сек.
Поради автоматиката на командната маса няма превключвател за фокусите, нито регулатор за силата на анодния ток при снимки.
Тъй като регулаторите за високото напрежение на апарата Рд100имат механични показатели, не е предвиден киловолтметър (фиг. 2—32).
Уредбата има ключ за далечно командване от работното място (на екранната рамка), който позволява да се извършва включването за рентгеноскопия или снимки, както и непосредствено да се преминава от едното към другото. Конструктивно този ключ е свързан в едно цяло със спирачките и дръжките за двуразрезната бленда за рентгеновия генератор. Към апарата може да се включва както буки-бленда, така и уред за прицелни снимки.
Апаратътможе да се превключва за мрежови напрежения 150, 220 и 380 V. Един стъпален ключ позволява изравняване на всички отклонения на мрежовото напрежение. Тази регулация се отчита по волтметъра върху командната маса.
Работното осветление в рентгеновия кабинет се командва от помощни контакти на контактора за рентгеноскопия, които автоматично го изгасяват при включване на високото напрежение и го запалват при изключване.
Рентгеновият апарат Рд100е комплектуван с универсален диагностичен статив за всички видове рентгенови изследвания на пациент в право,, легнало или наклонено положение. Характерен за него е прибраният единичен стабилен крак на опорната стена, едностранното (но дву- раменно) прикрепване на екранната рамка, което улеснява масовата работа с пациентите и събирането на едно място на всички командни ръчки на уредбата (спирачки, ръчки за двуразрязната бленда и ключа за далечно командване) (фиг. 2—3).
Кръстата глава на стативната колона позволява рамото с рентгеновия генератор да се завърта на 360°, за да се обслужва и второ работно място (напр. буки-маса).
В Sandacite.BG ще Ви представяме и други малко известни българскиелектромедицински апарати, като напр. този:
Средновековна Българиясъществува повече от шест века. Това са години на непрекъснати въоръжени борби срещу византийци, маджари, кръстоносци, печенеги, татари, франки— Българияе постоянен военен проблем за константинополските владетели. През този дълъг период Българската държава на два пъти достига положението на първостепенна европейска сила— по времето на Симеон Велики три са държавите, които решават съдбините на континента: Карловата империя, Византия и между тях България. При Иван Асен II от Ламанша до Босфора няма друг владетел, който да държи под скиптъра си толкова много народи и земи. Тази бурна историческа съдба е неразривно свързана с българския войник и неговото въоръжение.
Двата главни етнически компонента на основаната в края на VII век Българска държава — славяни и прабългари — идват на Балканския полуостров с различен по характер военен бит.
Както всички славяни, така и нашите прадеди — южните славяни — във време на война са били пехотинци. Обратно, типични представители на степните народи, прабългаритебили конници. Единствени източници на сведения за военното дело на южните славяниса византийските хроники. Към тях обаче трябва да се подхожда предпазливо и критично, защото авторите пишат от позицията на враждебността и с презрение към „варварите“. Независимо от това, те ни дават известни данни, от които можем да направим изводи за въоръжениетона славянските племена, завоювали полуострова.
На първо място внимателното им изучаване позволява да се даде отговор на въпроса „имали ли са славяните конница, или не?“ Някои сведения на стари автори за наличието на коне в славянската войска са дали основание да се предполага, че такава е имало. Против това обаче говорят съобщенията на Теофан за бягството на славянски вожд върху неоседлан кон (не е възможно да се води ефикасен бой без седло и стремена) и на Теофилакт Симоката, който изрично пише ,,славянските конници при сражение скачали от конете и се сражавали пеш“. Това показва, че славянитене са имали конницав истинския смисъл на думата, тъй като конят бил използван само като транспортно средство.
Оръжието на Средновековна България Orazhieto na Srednovekovna Balgariya
Съкровшцето от Наги Cент Миклош — изображение на старобългарски тежковъоръжен конник върху една от каните
В „Стратегикона“ на Псевдо-Маврикий (края на VI — началото на VII век) е отбелязано: „. . .славянитеса въоръжени всеки с две малки копия, някои от тях — и с щитове — яки, но трудно преносими. Употребяват и малки стрели, намазани със силна отрова. .
От своя страна, Прокопий Кесарийски твърди: ,,…славянитеса въоръжени с малки щитове и копия, без ризници. . .“
Между двамата автори има явно противоречие по въпроса за щитовете. Обяснението му се крие в друг един византийски текст — съобщението на Йоан Ефески. Той пише, че до влизането си в контакт с византийците, славянитеимали само къси копия, а по-късно се въоръжили по византийски образец. Явно, Псевдо-Маврикий отразява преходен етап на въоръжение при славяните— когато те започват да обогатяват своя традиционен арсенал със заети от постоянния си противник — византийците.
Любопитно е да се отбележи, че буквално същото нещо е станало няколко века по-рано, но с германските пленена, когато те влизат в допир с Рии. Тяхното традиционно оръжие било късото копие — т. н. „асагаи“, което служело както за хвърляне, така и за ръкопашен бой. Но постепенно те усвоили цялото римско въоръжение.
Прабългарска ризница Prabalgarska riznica
Ако се върнем към сведенията на посочените вече византийски автори, не може да не ни направи впечатление, че те никъде не говорят за мечове като част от славянското въоръжение. От друга страна, в отговора си до аварите един славянски вожд казва: ,,….те няма да се покорят, докато има война и мечове…“ На пръв поглед това може да се приеме като пряко указание, че мечът бил масово оръжиепри славяните, също както и при римляните и византийците. Обаче археологическите находки досега не са потвърдили това предположение. Като се има предвид доказаното единство на раннославянските култури, може спокойно да се прибегне до аналогии с други типично славянски страни, например Русия. Изследванията на руски учени са довели до извода, че на руска почва мечът се появява като нов елемент в славянската материална култура едва в последната четвърт от първото хилядолетие на нашата ера. Различията в случая могат да се отнасят само до по-ранното или по-късното възприемане от славянските народи на това чуждо по произход оръжие. По всяка вероятност в края на VI и първата половина на VII век мечът при славянитее имал само случайна поява. Отново въз основа на изследвания в Русия е установено отдавна, че мечът се намира само в богати погребения, следователно той е по-скоро социален, отколкото етнически белег. Както и да стои въпросът с мечовете, многобройни са сведенията, че в първата половина на VII век славяните по нашите земи достигнали много високо за времето си равнище на развитие на военната техника. В изключително богатия исторически извор за военното дело на южните славяни, познат като ,,Чудесата на Св. Димитър Солунски’*, анонимният автор пише: ,,….те (славяните) вече бяха приготвили обсадни машини, железни овни и грамадни каменометни оръдия, така наречените костенурки.. . каменометните машини…“, и продължава: ,,… стрелците им със стрелите си създаваха впечатление, че се сипе зимен сняг.. . външната стена (на крепостта) се разклащаше безброй пъти от удари с топори и брадви.“
Оръжието на Средновековна България Orazhieto na Srednovekovna Balgariya
В същото съчинение намираме и подробно описание на каменометните машини: ,,…те бяха четириъгълни, с по-широки основи, завършващи с по-тясна част, на която имаше поставени твърде дебели цилиндри с железни краища и върху тях бяха поставени дървени греди. .. които, като се издигнат, хвърлят големи и много камъни, така че kито земята, нито човешките постройки могат да издържат техните попадения…“ От всичко това се вижда, че славянската войска в началото на VII век вече е добре организирана военна сила.
Военната сила на прабългаритебила конницата. Първи сведения за тяхното оръжие имаме от около 480 година от нашата ера Според Маврикий, по онова време въоръжението им се състояло от броня, меч, лък и дълго копие, а по време на бой често носели и две копия. Веднага прави впечатление споменаването на меч, броня и дълго копие — явно става дума за тежка бронирана кавалерия, която нанася първи мощен таранен удар със своите дълги копия — пики, след което започва ръкопашна схватка. А в нея решаващо значение има умението на добре обучените бойци да си служат изкусно с меча.
В следващите 70—80 години българите многократно нахлуват във византийските провинции. Въпреки това сведенията за тяхното въоръжение, които намираме у византийските автори, не са изобилни. Теофан съобщава накратко, че българите използвали мечове и аркани (разпространена у степните народи примка за хвърляне). Друго съобщение намираме пак в „Чудесата на Св. Димитрий Солунски“. Според него: „… конниците (на българо-аварската войска) облечени в желязо, се появиха от всички страни…“ И по- нататък: „— самият хаган, заедно с друго множество българи и гореизброени племена. .. връхлетя… на града… гражданите видяха несравнимото с нищо множество варвари, цялото обковано с желязо, високо издигащите се до небето каменометни машини. .. други подготвяха костенурки от плет и кожи, трети — стемобитни машини и колела, други — огромни дървени кули, превишаващи височината на стените. По тях стояха напълно въоръжени младежи и други готови да забиват тъй наречените железни колове… други придвижваха стълби на колела, други пък движеха запалителни уреди…“
Прабългарски шлем Prabalgarski shlem
Някои по-ранни автори са смятали, че в българската войска копията били предназначени за хвърляне. Това схващане е изградено в резултат от некритичното използване на изворовия и от части — на иконографския материал. Например, един от аргументите, използвани от привържениците на тази теза, било изображението на хана-победител върху една от каните на съкровището от Наг Сент-Миклош. Там конникът носи на рамо масивно, но доста късо колие, което може да бъде интерпретирано като метателно поради малката си дължина. Това, че колието е изобразено късо, има много просто обяснение — то е резултат от стремежа да бъде спазено композиционното единство в декорацията на каната. Там, където фактологическата действителност не влиза в конфликт с естетическата норма, тя била предавана вярно — флагчето, дебелината на копието, ризницата, шлема и т. н.
Какво ни сочи конкретният археологически материал? В Плиска е намерен връх от колие — четириръб, с почти конусообразна форма и дължина 26 сантиметра. Друг подобен, дълъг 29,5 сантиметра, е намерен край Нови пазар. Отворът, в който се поставяла дръжката, има диаметър 3,5 сантиметра. Още по-убедите- лен е намереният в Преславско връх с дължина 38 сантиметра. Явно е, че колие с толкова масивен и тежък връх не е предназначено за хвърляне. Допълнителен аргумент за това е и внушителната дебелина на дръжките. В световната историческа литература копията от този вид са известни лед името „номадски тип“.
Прабългарска ризница Prabalgarska riznica
Безспорно, българитеса използвали и лека конница, за която е характерно по-слабото защитно въоръжение — кожени брони с пришити метални пластини и кожени или плъстени шлемове. Като средство за бой от разстояние, освен използувания и от тежката конница лък, те прилагали и по-леки метателни копия. Арканът вероятно бил предимно тяхно въоръжение.
Интерес представлява използуваният от българите сложно-съставен лък. Във връзка с него са създадени (волно или неволно) много легенди: за неговата уникалност, за тройното му превъзходство над византийския, уж потвърдено от някакви експерименти на неизвестен чуждестранен институт, и т. н. Истината е, че българите наистина са използвали едни от най-съвършените известни форми на съставния рефлексен лък, но той бил познат на почти всички номадски народи, не бил чужд и на някои части от византийската армия. Стрелбата с такъв лък изисхва изключително умение и постоянни упражнение. Лъв VI Философ (X век) пише: „Българите обръщат голямо внимание на стрелбата с лък и се упражняват да стрелят от конете си.“ В зависимост от предназначението били използвани различни, най-разнообразни стрели.
Много интересно е защитното въоръжение напрабългарите: както вече видяхме, още първите съобщения отбелязват масовото използване на железни ризниции шлемове. Трябва да обърнем особено внимание на факта, че в общо взето оскъдните писмени сведения навсякъде изрично се подчертава наличието на такова защитно облекло. Това не е случайно — ранните византийски автори били много силно впечатлени от факта, че тяхната собствена страна — една от най-могъщите и богати империи, които познавал тогавашният свят — все още не можела да въоръжи цялата си армия с метални брони, а често продължавала да използва наследените от римската практика кожени. Докато новият противник, „варварите“ (!), постигнали онова, което било невъзможно за войниците на империята.
Прабългарски боздуган Prabalgarski boozdugan
В по-късно време писмените сведения за броните се увеличават — Псевдо-Маврикий също говори за ризниците на българите. Освен това той съобщава, че и конете на знатните българи също били отчасти защитени с плъстена броня или железни нагръдници и наколенници. Византийският патриарх Никифор пък е оставил съобщение за извършен през 712 година набег на тежка бронирана българска конница към Константинопол.
Теофан ни известява, че в 813 година Крум изпратил в Тракия „… 30 хилядна конница, цялата облечена в желязо.“ Определението „цялата“ не е само метафора на автора. В действителност българският конник бил покрит с желязо от главата до петите. Защитното облекло включвало и панталони от плетена броня, които покривали целите крака. На ръцете си носел ръкавици с дълги предпазни маншети, усилени с метални пластини. Очевидно тази броня била твърде тежка (15 и повече килограма). Тя била обличана непосредствено преди сражение, а по време на поход се носела в специална торба или сандъче на гърба на коня.
Преди да се занимаем с въпроса какви точно са били тези български брони, заслужава да обърнем внимание на самия факт на тяхното масово присъствие. То убедително говори за две неща: че българската държава е имала устойчива икономика и много добре организирано държавно устройство, които позволявали тези изключително скъпи предмети на военния бит да се произвеждат в грамадни количества. И второ — българите били изкусни майстори в обработката на металите, защото такива количества защитно въоръжение не биха могли да бъдат доставени само по търговски път.
Какви били всъщност тези брони? Иконографските източници и археологическите находки говорят, че били използувани главно ризници, изплетени от хиляди малки халки. Някои от тях имали двойна плетка. Успоредно с тях е прилаган и по-тежкият тип люспести ризници — върху кожа или плат се прикрепвали с нитове малки железни пластини, подредени като рибени люспи. Голям брой такива пластини с по четири отвора за закрепване към основата са намерени при археологически проучвания в района на Преслав.
След основаването на българската държава двата етнически компонента вливат в едно общо цяло своите типични военни методи и организация и към X век армията на Средновековна България вече представлява хармонично единство между конница, пехота и специални инженерни части. Следвайки общата тенденция в развитието на европейското военно дело, леката конница постепенно започнала да изчезва от кадровата българска армия и по време на Втората българска държава нейните функции са поети от кумани и наемници-татари. Все през Втората българска държава (пак в рамките на общите европейски тенденции) мечовете стават по-дълги и по-тежки, а в XIV век към личното въоръжение се появяват два нови предмета — боздуган и арбалет. Археологическите находки в Царевец говорят, че по това време част от царската гвардия възприела тежките правоъгълни щитове с метално покритие по западен образец.
Прабългарска стрела Prabalgarska strela
Както видяхме от самото начало, нашите прадеди са владеели цялата позната през Средновековието военна инженерна техника. Имаме много потвърждения (писмени и археологически), че тяхното военноинженерно изкуство останало на завидна висота и след образуването на Българската държава В съчинението на „Скриптор инцертус“ („Неизвестният автор“) са изброени военните машини и приспособления, които хан Крум подготвил за проектирания поход срещу Цариград. Споменава се за „хелеополи“ (градопревземачи — подвижни обсадни кули), преогромни метателни машини, трибали и петраболи, „коританки“ — специални защитни съоръжения за атакуващата пехота, стълби, „шарове“ (кръгли камъни за метателните машини), „овни“ (тарани за разбиване на стени), стрелометни и каменометни машини и… огнеметни машини! Специално ще отбележим, че под „огнеметни машини“ хронистът явно разбира „сифоните“ за изхвърляне на прочутия „гръцки огън“ — сведения за използването му имаме както от времето на Първата, така и на Втората българска държава. Особено показателен в това отношение е фактът, че в своите „Съвети и поучения“ Кекавмен споменава като нещо съвсем обикновено използването и приготвянето на „гръцки огън“ от българите по време на обсадата на Мореа.
Днес в Сандъците– Sandacite ще оживее пълната гама български фасунги от 50-те години. :)
В началото, да преговорим устройството на фасунгата. Както знаем, електрическите фасунги (фиг. 1—53) служат за свързване на електрическата крушка с електрическата инсталация. Обикновено те се състоят от две части: тяло 1 със затегачи 2 и контактни пластини 3 и капачка 4. Произвеждат се от порцелан или бакелит. Тялото на фасунгитеима цилиндрична форма с фуниеобразно разширение на единия край. От вътрешната страна откъм фуниеобразния край има резба за завинтване на електрическа крушка. Тази резба (цокъл) се нарича Едисонова със стандартни размери Е 27 или Е 40. Другият край на тялото представлява затворен цилиндър. Тук са монтирани затегачите за проводниците. Затегачите са свързани с две контактни пластини от месинг (по една на затегач), чрез които се осъществява връзката между електрическата крушка и проводниците. Контактните пластини са от вътрешната страна в дъното на фасунгатаи са прикрепени към тялото с болтче. Едната от тях е поставена изправена успоредно на стената на фасунгата, а другата — легнала в средата на дъното. Капачката служи да закрие (изолира) затегачите и оформи фасунгата. В средата тя има кръгъл отвор за преминаване на проводниците. Отворът има резба за прикрепване на фасунгата към осветителни арматури. Почти всички видовефасунгиповече или по-малко имат описаната форма и конструкция. Изключение от това общо правило правят байонетните и илюминационните фасунги.
Устройтво на фасунга Ustroysvto na fasunga
Видове фасунги
Според вида на материала, от който са направени, фасунгитебиват бакелитовии порцеланови. В зависимост от предназначението си те се подразделят на висящи фасунги за сухи и влажни помещения, стенни фасунги с прави или наклонени тела, висящи противодъждовни фасунги, щекерфасунги, щепселфасунги, фасунгис ключ, фасунгиза осветителни арматури, илюминационни фасунги, тип байонет и др.
1 Обикновени бакелитови висящи фасунгис резба Е 27, 100 вт, 250 V (фиг. 1 -53). Състоят се от две части: цилиндрично тяло с фуниеобразно разширение и капачка. Резбата за навиване на крушката е изработена в самото тяло на фасунгата. Прикрепването на капачката към тялото се извършва с болтче. Употребяват се предимно за осветителна арматура в сухи помещения.
2. Бакелитови висящи фасунгис резба Е 27, 300 W, 250 V. Тези фасунгисе различават от обикновените по това, че резбата за завинтване на крушката в тялото на фасунгата е от месинг. Тя служи и за контакт вместо изправената контактна пластина при обикновените фасунги. Употребяват се за осветление в сухи помещения там, където е необходимо да се употребят по-силни електрически крушки.
3. Бакелитови противодъждовни висящифасунги с резба Е 27, 100 W, 250 V (фиг. 1 -54). Капачката на тези фасунгие устроена така, че да не позволява на дъждовни капки да проникват във вътрешността на фасунгата. В горния край тя има халкички или ухо, чрез които фасунгатасе закачва към стълбове, а в долния край има отвори за преминаване на проводниците, Фуниеобразното разширение на цилиндричното тяло тук е по-голямо. Употребяват се за осветление на открити площи, улици, тераси, дворове и др.
Бакелитовиправи стенни фасунгис резба Е 27, 100 W, 250 W (фиг. 1 —55). Капачката при тези фасунги не само че изолира затегачите, но е пригодена за закрепване на фасунгатакъм стени, табла и др. Монтирането им към стени се извършва посредством загипсирани дървени колчета с винтове за дърво. Освен тези фасунги за стени произвеждат се и стенни фасунги с наклонено тяло (фиг. 1—56). Те се различават от първите по това, че капачката е пригодена да се монтира към стени или табла под известен ъгъл. Стенните фасунги се употребяват предимно за монтаж към електрически табла в лабораториите и др. Употребяват се също за местно осветление в работилници, за осветление на покрити тераси, балкони и др. при нормални условия. Във влажни помещения или на открити площи извън сградите те не се употребяват.
Бакелитови фасунги за полилеи с резба Е 27, 100 W 250 V (фиг. 1—57). Тези фасунгисе състоят от три части: 1 — цилиндрично тяло с резба от вътрешната и от външната страна, 2 — капачка за изолиране на затегачите и 3 — фуниеобразна част с резба от вътрешната страна. Капачката в горния край има резба за завиване към съответната част на осветителното тяло или към металната тръба на глобусите. Цилиндричното тяло със затегачите и контактните пластини се прикрепва към капачката посредством болтче. Фуниеобразната част служи за прикрепване на рефлектори или отворени глобуси. Рефлекторът или отвореният глобус се закрепва между ръба на капачката и фуниеобразната част. Тези фасунгисе употребяват за монтаж в осветителни арматури с рефлектори или отворени глобуси в сухи помещения.
Фасунга за полилей Fasunga za poliley
Бакелитовиилюминационни фасунгис резба Е 27, 200 W, 35 V (фиг. 1—58). Състоят се от цилиндрично тяло, затворено от единия си край, и контактни части. Във вътрешната страна имат месингова гилза с резба, чрез която се завива крушката. Гилзата служи и за контактна пластина. Затегачите при тези фасунгине са изолирани и стърчат от двете страни на тялото. Единият от тях е съединен с централната пластинка, а другият — с месинговата гилза.
Освен описаните бакелитови фасунги произвеждат се още и следните: щекерфасунги, щепселфасунги и фасунгис ключ.
Бакелитова фасунга Bakelitova fasunga
Щекерфасунгите вместо капачка за изолиране на затегачите имат разклонител (встроени два контакта) за поставяне на щепсел. Разклонителят е оформен в цокъл с резба Е 27, чрез който фасунгатаможе да се завинти в друга фасунга.
Щепселфасунгите нямат капачка. При тях затегачите имат щифтове по подобие на щепселите. Фасунгатае с встроен двуполюсен щепсел. Фасунгите с встроен ключ представляват комбинация от фасунга и ключ (ключ-фасунга). Последните три вида бакелитови фасунги имат известни недостатъци и затова не се употребяват много. Щекерфасунгите се употребяват в помещения, където няма контакти; щепселфасунгите — в помещения, където има контакти без лампи (килии и др.), фасунгите с ключ — при настолни лампи и др.
Порцеланова фасунга Porcelanova fasunga
Освен бакелитови фасунги произвеждат се и порцеланови фасунги. Порцелановите фасунги по устройство са същите като бакелитовитес изключение на това, че имат месингови контактни гилзи за завинтване на електрическите крушки. Щекер и щепселфасунги и фасунгис ключ от порцелан не се произвеждат.
Съществено различие от бакелитовите фасунги имат порцелановите фасунги тип „Голиат“.
8. Порцеланови висящи фасунги тип „Голиат“ с резба Е 40, 2000 W, 500 V (фиг. 1—59). В индустриални предприятия (заводи, фабрики и др.) с големи цехови помещения са необходими фасунги за крушки с по-големи мощности. Тези крушки отделят доста топлина и обикновените бакелитови и порцеланови фасунги не могат да се употребяват за тях. Най-подходящи за тази цел са порцелановите фасунги тип „Голиат“. Те се състоят от три части: тяло с месингова контактна гилза и затегачи, порцеланов цилиндър и капак с отвори за охлаждане. Употребяват се за директно осветление на големи помещения, цехове и салони със и без осветителна арматура в сухи помещения.
Видове фасунги Vidove fasungi
Всички видове фасунги са произвеждани в България от завод Найден Киров Русе.
Литература:
Петров, Ал., А. Василев. Електроинсталационно дело. София, Техника, 1963.
Божков, Хр. Вътрешни електрически инсталации. София, Техника, 1962.
Контактните съединения са едно от слабите места в електрическата инсталация. Тук най-много са възможни повреди, причини за изгаряне на предпазителите, токови удари при обслужване и др. При монтирането на тези съединения е необходимо електротехникът да проявява високо съзнание за качествен монтаж, да спазва всички технически правила и да не нарушава естетиката на помещенията.
Сега в Сандъците – Sandacite ще Ви покажем първото масово произвеждано поколение български контакти и щепсели, което датира от началото на 50-те години.
Както знаем, контактитеса уреди, с които се постига връзката на отделни точки от електрическата инсталация с токопотребителите посредством шнурове и щепсели. .Те се монтират неподвижно към стени, табла и др.
В зависимост от вида на инсталацията различаваме контактиза скрити и контакти за открити инсталации. Освен това те биват контактиза влажни и за сухи помещения. По отношение броя на проводниците (фазите), които се прикачват към тях, те биват двуфазни и трифазни.
ВИДОВЕ КОНТАКТИ
1. Двуполюсни контакти за скрити инсталациис кръгъл или квадратен бакелитов капак (фиг. 1—45). Тялото на тези контакти е изработено от бакелит или порцелан. В него са монтирани затегачи (приспособления за скачване на проводниците) и две цилиндрични гнезда от вибриращ (федер) месинг за поставяне щифтовете на щепселите. Към тялото са монтирани още две вилки и е запресувана гайка за болта, чрез който се закрепва капакът към тялото. Тези видовеконтактисе монтират в конзолни кутии. Прикрепването се извършва с помощта на вилките, които със завиване на болтчета се притягат към стените на конзолната кутия. Капакът има два отвора за преминаване на щифтовете за щепсела и трети отвор за болтчето, което прикрепва капака към тялото. Тези контакти се произвеждат за 6 и 10 A при напрежение 220 v. Употребяват се в електрически инсталацииза домакински нужди и в обществени и административни сгради.
2. Двуполюсни контакти за скрита инсталация тип „шуко“. Устройството на тези контактие почти същото като на горните. Различават се от тях по това, че имат пластина за заземяване и на капака си имат вдлъбнатина за поместване на част от тялото на щепсела, който също трябва да бъде тип „шуко“. Тези контактисе употребяват за електрически инсталации със заземен или занулен проводник, в индустриални предприятия, за подвижни токопотребители до 25 А.
Видове контакти и щепсели Vidove kontakti i shtepseli
3. Двуполюсни контакти за открита инсталация тип „шуко“ (фиг. 1—46). Те се произвеждат с порцеланово тяло и кръгъл бакелитов капак. На тялото са монтирани затегачите с вибриращи цилиндрични месингови гнезда и заземителна пластина. Тялото има два отвора за винтчета за дърво, чрез които става прикрепването на контакта към стени и др. Като контактите за скрита инсталация тип „шуко“ и тези контактиимат на капака гнездо за по-добро придържане на щепсела. В долната част капакът има утънена стена — място за захващане на инсталационната тръба. Тези контактисе употребяват за открити електрически инсталации в индустриални предприятия. Произвеждат се за сила на тока до 10 А и напрежение 220 А.
Контакти за открита инсталация Kontakti za otkrita instalaciya
4. В България през 50-е и 60-те години са произвеждани също така двуполюсни контактибез заземяване за открити и скрити инсталации. Тези контактисе различават от контактитетип „шуко“ по това, че нямат заземителна пластина и размерите им са по-малки. Ето например най-популярните модели – първите две снимки показват контакт за скрита, а вторите две – за открита инсталация:
Контакти без заземяване Kontakti bez zazemyavaneКонтакти без заземяване Kontakti bez zazemyavaneКонтакти без заземяване Kontakti bez zazemyavaneКонтакти без заземяване Kontakti bez zazemyavane
5. Трифазни контакти за открити инсталации с порцеланова основа и кръгъл бакелитов капак (фиг. 1—47). Размерите на тези контактиса по-големи от тези на досега описаните. Към порцелановото тяло са монтирани три контактни вибриращи гнезда, изработени във форма на цилиндър с по-дебел месинг. Върху тях се поставя гривна от стоманен тел за създаване на по-добър контактмежду щепселните щифтове и вибриращите гнезда. Прикрепването към стените се извършва с винтове за дърво, в загипсирано колче. На капака има шест отвора, три от които служат за прикрепване на капака към тялото чрез болтове, а останалите три — за щепселните щифтове. Трифазните контактисе произвеждат за сила на тока до 3 X 25 А и за напрежение 380 V. Употребяват се в индустриалните предприятия – за трифазенток.
Трифазни контакти trifazni kontakti
Трифазни контакти за открити инсталациисъс заземителна пластина. Конструкцията на тези контактие сравнително по-масивна и здрава, отколкото на останалите видове. Контактните части се изработват от месинг във форма на вилки, между които се пъхат плоските щифтове на щепселите. По подобие на контактитетип „шуко“ и тези контактиимат гнездо на капака си за поместване на част от щепселите. Употребяват се в индустриални предприятия за трифазни инсталации с нулев или заземителен проводник за 25 А и 380 А.
Трифазни контакти trifazni kontakti
Противовлажни контакти (фиг. 1—49). Вътрешното устройство на тези контактие също като на контактитеза сухи помещения. Различават се от тях с уплътненията по капака (кожуха). Произвеждат се двуполюсни и трифазни за открити инсталации с порцеланова основа, бакелитов кожух и шарнирно прикрепена капачка. Кожухът се състои от две части и обгръща целия контакт с уплътнения. На долната част има две уши за прикрепване на контакта към стени и др. с помощта на винтчета за дърво и загипсирани дървени трупчета. От единия край кожухът има цилиндричен отвор с резба за завиване към инсталационните тръби и гайка с гумен пръстен за уплътняване. За предпазване на проводниците от проникване на влага, когато към контакта няма прикачен токовземател, горната част на кожуха има шарнирно прикрепена капачка, която пада от тежестта си и уплътнява отворите на контакта. Съединяването на двете части (горна и долна) става с болтчета. Между тези части, както и между шарнирната капачка и горната част на кожуха, има уплътнение от каучукова смес (гума). Тези контактисе употребяват за 220 и 380 V и 25 А в индустриални и др. помещения, където има влага.
Противовлажни контакти Protivovlazhni kontakti
Устройството на всички видове контактитрябва да е такова, че да няма възможност от допир до частите, които се намират под напрежение, при включване и изключване на щепселите. Освен това те трябва да са калибровани, т. е. в контакти, които са изработени например за до 6 А, да не може да се пъхне щепсел за повече от 6 А. Капакът на трифазните контактис пластина за заземяване трябва да има ръб, който да не позволява неправилно включване на щепсела при обратно положение.
Освен контактите за неподвижно полагане произвеждат се и подвижни контакти. Това са различните видове удължители и щекери. Първите се употребяват за удължаване на подвижни шнурове, а вторите — за скачване на подвижните шнурове към котлони, ютии и др.
ВИДОВЕ ЩЕПСЕЛИ
Щепселитесе подразделят на двуфазни за 6 и 10 А и трифазни до 25 А. Освен това те биват със заземителна клема и без такава. Произвеждат се от бакелит или порцелан с месингови щифтове.
Обикновени двуполюсни щепселиза 6 и 10 А (фиг. 1—50). Употребяват се при двуполюсни контакти, предимно за домакински нужди, при напрежение до 220 V.
2. Двуполюсни щепсели тип „шуко“ с цилиндрично тяло и заземителна клема (фиг. 1—51). Употребяват се за двуполюсни контакти тип „шуко“ в индустриални и битови сгради за напрежение 220 V и за ток 10 А.
Видове щепсели Vidove shtepseli
Между другото, същият щепселкато втория на снимката е монтиран на ето ТАЗИ българска казан пералня.
3. Трифазни щепселитип „шуко“ плоски, със зазе- мителна клема (фиг. 1—52). Употребяват се за трифазни инсталации в индустриалните предприятия за напрежение 380 V и за ток 25 А.
Трифазен щепсел Trifazen shtepsel
Щепселитетрябва така да са устроени, че при включено състояние или в момента на включване да няма възможност от допир до металните им части, по които протича ток.
Всички представени видове контакти и щепсели са произвеждани в завод Н. Киров – Русе, но преди това производството е било в София. Ето тук можете да изтеглите и производствена номенклатура на ДСО Елпром от 1955 г., където са същите контакти и щепсели, плюс още доста, които не са изобразени в статията