В Sandacite.BG открихме този тайнствен български автомобил с витло от 1952 г.!
Български автомобил от 1952 г.
Снимка: ФБ група Из миналото и настоящето на град Монтана и областта
Вижте на снимката! Виждали ли сте някога такъв ,,витломобил“? :) Фотографията е правена в Михайловград, дн. Монтана, на 1 май 1952 г. РКС означава Районен кооперативен съюз. Превозното средство е направено в неговата работилница.
Конструкторите на колата са двама – Симеон Алексиев и Славчо Царски. Използвани са самолетно витло за задвижване на автомобила напред. Може би за идеята е помогнал бившият царски летец Богдан Илиев, но точно това е само хипотеза. Двигателят е трицилиндров. По това време Алексиев работи като автомонтьор в РКС. През свободното си време той собственоръчно конструира и изработва този звездообразен двигател от самолетен тип, който може да се употребява по различни начини. Помага му приятелят му Славчо Царски. Ето двигателя:
Български самолетен двигател
Снимка: Ауто Билд
На волана на снимката виждаме и двамата проектанти – Симеон Алексиев, а до него е Царски.
Симеон изработва автомобилно шаси с тръбна рама, което има колела, окачване и кормилен механизъм от Фолксваген, а в задната му част монтира звездообразния двигател с витлото. Изпитанията са проведени по бул. Георги Димитров (сега Трети март) по посока към Лом – към казармата.
Ето и какво се знае за краха на колата. Следното разказва Павел Гълъбов от Монтана, на 79 г., племенник на Симеон Алексиев. ,,На 30 юни 1953 г. заедно с кмета Никола Алексиев /нямат роднинска връзка/ тръгват с автомобила за местността Сланището /под града, днес в района на бившия Завод за подова керамика/. Трябвало е да посетят намиращата се там вършачка, за да видят как върви вършитбата. Движейки се по главната улица /дн. бул. Трети март/, в района на казармата, няколко деца пресичат улицата и за да избегне сблъсъка, Симеон Алексиев завива наляво, но колата не може да спре и се блъска в оградата от бодлива тел на казармата. От удара двамата изхвръкват от седалките и попадат под ударите на самолетната перка и загиват на място. Именно така са загинали двамата, а не заради стойката на двигателя – не тя е причината за тежката злополука, отнела живота на конструктора на автомобила Симеон Алексиев и кмета на Михайловград Никола Алексиев.“
Ако узнаете още нещо за този автомобил, кажете ни! :) Излиза, че той е по-стар от сочения за пръв български автомобил Балкан 1200 от 1960 г. И интересно – защо на предницата на показания по-горе автомобил е закачено китайското знаме?
Вижте в Sandacite.BG какво научихме за забравения български автомобил РосВен!
Български автомобил РосВен
Чували ли сте за българския автомобил РосВен, кръстен на две момичета? Тази непозната история е от края на 60-те и началото на 70-те години на миналия век, когато българин сам конструира кола в двора си, успява да я регистрира и я кара напълно законно по родните пътища. Неговото име е Георги Милушев и по професия е счетоводител.
Освен родолюбив българин, дядо Георги е и изключително сръчен. Изобретателността му ражда уникален проект за автомобил в края на 60-те години. Четири години работил по създаването на кола в двора си, която първоначално е искал да бъде с четири врати, но заради сложността в крайна сметка я създал като купе.
Български автомобил РосВен
Когато завършва своя автомобил Георги Милушев го кръщава РосВен, идващо от първите букви в имената на своите две дъщери – Росица и Венера.
Каросерията е направена ръчно от японски ламарини. Част от формите са отлети в леярни в Пловдив, споделя бай Георги. Шаси и двигател взима от съветски автомобили.
Български автомобил РосВен
Когато единственият по рода си РосВен е напълно готов неговият изобретател го закарва в София в Института по транспорт и двигатели с вътрешно горене. Там в продължение на седмица автомобилът е подложен на изпитания. Около 200 км на ден е бил каран от инженерите на института по различни пътища в столицата и около нея. Тествани са заварките и всички компоненти за повреди. Всичко минава успешно и е издаден документ за собственост с марка „РосВен“.
От Института по транспорт дори предлагат на Георги Милушев да патентова своя автомобил, но това щяло да му струва 22 000 лева. Сумата била непосилна за тогавашния счетоводител, който с трудност бил събрал 2-3 хиляди лева, за да закупи материалите и частите за своя РосВен.
Български автомобил РосВен
Откъм технически характеристики знаем, че РосВен е бил способен да развие 120 км/ч. Колата е регистрирана в КАТ и с нея Георги Милушев пътува из страната 7-8 години заедно със семейството си.
Не знаем обаче какво се е случило с единствения РосВен и дали той все още съществува някъде днес.
Разгледайте нашата статия за един забравен български бус. :) Само в Sandacite.BG!
Стар български товарен бус
Днес ще разгледаме един тайнствен български автомобил.
Както знаем, работата по ръчното разтоварване на стоките от високата платформа на товарен автомобил, за да влязат в склада на магазин, който се зарежда, е много изморителна. В България в края на 70-те г. броят на камионите със самоповдигащи се бордове е твърде малък и затова те също не са решение на проблема.
Във връзка с това през 1981 г. конструкторите в Лабораторията по двигатели и автомобили (ЛАДА) стигат до извода, че проблемите по разтоварването биха се решили безболезнено, ако се премахне разликата във височините на автомобилната каросерия и тротоара – обикновено цели 80 – 90 см. Този проблем не е нов за времето си, но дотогава няма решение. При товарните автомобили колелата заедно с моста, диференциала, карданните съединения и ресорите определят минималната височина на каросерията. Създавани са автомобили с по-малък диаметър на гумите, но дори и така каросерията не слиза под 45 – 50 см спрямо тротоара.
Стар български товарен бус
Предназначението на днешния ни герой е да облекчи тежкия труд по разтоварване на кашони и щайги стока от камионите при снабдяване на търговски обекти. През 1981 г. в ЛАДА e конструиран специален бус с каросерия, висока не повече от 30 см. Видът му е необикновен – кабината е отляво, по-ниският моторният отсек отдясно, а зад тях е обширното товарно отделение. Той условно е наречен Ситикар и е специално създаден за улеснено зареждане на магазини.
При Ситикара не присъства класическата схема преден двигател – заден двигателен мост, а моторкабината е отделен модул, независим от товарната каросерия. Моторкабината се състои от 2 независими части, монтирани върху общо шаси. В моторния отсек са двигателят, предавателната кутия, редукторът и предният двигателен мост. Кабината е едноместна, защото се смята, че при употребата на Ситикар не е необходим специален втори човек, който да участва в разтоварването.
Стар български товарен бус
Каросерията на буса е свързана с моторкабината чрез 4 центриращи болта. За да се свали колкото е възможно повече височината на пода, е създаден лек самоносещ скелет. При него торсионните пръти са разположени встрани от колелата и не влияят на височината на каросерията. Тя дава възможност и за функционални допълнения – напр. предвиждан е Ситикар с добавена хидравлично повдигаща се стълба.
Стар български товарен бус
Бусът се задвижва от 4-цилиндров дизелов двигател с мощност 80 к.с. и може да се движи със скорост до 95 км/ч. Консумира 13 – 13,5 л гориво на 100 км път.
Ниският под на каросерията определя и ниския център на тежестта както при празен, така и при натоварен бус, с висока устойчивост. Пак ниският под дава възможност Ситикар да се разтовари за 5 – 6 минути вместо за 20 – 30, както е с обикновените, високи бусове. За 1 работен ден това означава спестени 2 – 3 ч. от непроизводителен престой. С новия бус лесно могат да се разтоварват и ролпалети (т.е. с колелца).
Стар български товарен бус
По онова време важно условие при новите конструкции е те да могат да ползват колкото се може повече възли, детайли и агрегати, които се произвеждат в България. Ситикар не е изключение. Монтираните в него двигател, двигателен мост, кормилен механизъм, осветителни тела, джанти, гуми и т.н. в онази епоха се изработват у нас.
Производството на буса започва през 1982 г. в завод ,,Средец“ София, където през 1949 г. е изработен първият български камион ,,Димитровец“. В днешно време да се намери екземпляр от Ситикар е изключително колекционерско постижение.
Вижте в Sandacite.BG българска моторна шейна отпреди 70 години!
Българска моторна шейнаот 1948 г.
През 1948 г. Никола Рангелов, ученик в софийската Механо-електротехническа гимназия, ходи по насипан с утъпкан сняг път. Знаейки, че шейната лесно минава по такъв път, той се замисля какво ли би било, ако разполага пак с шейна, но по-усъвършенствана – ,,мотоциклет на ски, снабден с въздушно витло“. Тя би се движила по снега още по-бързо и удобно, дори и по тесни пътища.
Конструкторът има в главата си идеята, тя се превръща в желание за работа и остава само да я осъществи. Но Рангелов не е правил такава шейна и тепърва тръгва по трудния път на пробата и грешката. Първо решава да намери мотоциклет, да му махне колелетата и да ги замени със ски, но после решава, че е по-удачно към една обикновена шейна да прикрепи мотоциклетен двигател, снабден с витло.
Ученикът започва скици, чертежи, първоначални груби пресмятания, които лакомо отнемат времето му за сън. Работата по изчисленията значително надхвърля подготовката на Рангелов по аеродинамика, теория на винта и други знания, основни за проектирането на такава машина. Когато накрая решава, че е готов с изчисленията на машината, трябва да изработи витлото от обикновена чамова греда само с една проста тесла и дървена пила поради липса на други инструменти. И тук конструкторът е страшно затруднен от липсата на предварителна теоретична подготовка, която да му помогне при изчисленията. Така Рангелов издялва дървеното витло на шейната.
Колега механик и монтьор намира мотоциклетния двигател – ветеран, изнесъл Втората световна, над 20-годишен… но в оглозгана следвоенна България такъв има. Конструкторът и приятелят му сковават дървеното шаси. Стари, примитивни ски стават ,,ходовата част“ на чудесото и идва моментът за пуск на вероятно първата българска моторна шейна.
Обаче старият мотор едва работи, ако изобщо запали. Отделно, че мощността му (номинално 10 к.с., а дори по-малко) е недостатъчна да завърти витлото с нужните обороти, защото то е твърде тежко – изчисленията му не са съобразени с двигателя, а профилът и диаметърът му са произволни. Монтьорът вижда неуспеха и се отказва, а Рангелов остава сам. Той обаче не се обезкуражава, а разбира причините за провала. Затова продължава да учи, отново да чертае, мисли, пресмята… Намира литература по темата и я изчита, а от Аеропланната работилница в Божурище получава самолетно витло – да, бракувано, но истинско! Отдругаде му отпускат малък автомобилен мотор. Сега и изчисленията на конструктора са съобразени с обстоятелствата и двете части могат да работят една с друга.
В началото Рангелов изпробва конструкцията си с колесник, а не с плазове на шейна. Новото шаси е метално и е изработено от един млад шлосер, подготвен в занаята си, което допринася и за икономичното разходване на материала. Ентусиастите вече разполагат и с оксижен, електрожен и различни шлосерски и дърводелски инструменти. Те ожесточено се отдават на работата, явява се и нов помощник – Петър Захариев.
Който е разглеждал хубави ски отпреди 70 г., знае, че макар и дървени, те имат метални странични кантове и върхове. Конструкторите прикрепват ските към шасито с пружиниращ механизъм, за да смекчават неравностите, а не да се разбият от тях. За да е защитен шофьорът от случаен удар и посичане от бързовъртящото се витло, то е облечено в предпазна клетка. Поради липса на време всичко това се прави до късно нощем, когато вече хората спят, а сетне шейната се изпробва, докато моторът бучи и ги дразни. J
Новата машина е готова през есента на 1949 г. Тя е дълга ~3,8 м, широка ~1,8, а най-високата ѝ част е 1,9 м. Оста на мотора лежи на ~90 см над шасито и почти съвпада с центъра на тежестта. Шейната тежи 180 кг, вози шофьора и до 100 – 120 кг товар. Шасито е триъгълно. Челната ска е водеща – свързана с волана, затова се завърта заедно с него и така шейната се насочва и управлява.
Въздушното витло се намира пред мотора, има диаметър 1,6 м и се върти с 1200 – 1300 об/мин. Шейната се движи с макс. скорост 60 – 70 км/ч, ако товарът е до ~100 кг.
Моторът е 4-цилиндров, тежи ~100 кг и има мощност 21 к.с. при 3600 об/мин. Конструкторите проектират и интересен радиатор за водно охлаждане. Новата шейна също може да се усъвършенства, но вече се движи, и то сигурно.
По това време Никола Рангелов вече е известен, има подкрепата на Градския съюз за спорт и техника и военни организации, което осигурява голям самолетен двигател от 100 – 120 к.с.! Тогава шасито може да е наистина голямо, а в шейната да се возят няколко пътника със скорост близо 100 км/ч.
Вижте май първия български автомобил болид в Sandacite.BG!
Български автомобил болид
Такаа… Знаем, че болид е свръхбърз автомобил, пригоден за върхови постижения, главно в скоростта. Този вид коли са известни главно от Формула 1, но не се използват само там.
Освен Формула 1, съществуват и други такива шампионати – Формула 2 и 3. Формула 3 е серия автомобилни състезания, които се провеждат от 1950 г. – точно откогато и Формула 1. За разлика от него обаче, шампионатите могат да се организират от различни страни, стига да се спазват правилата и характеристиките, определени от Международната автомобилна асоциация (ФИА), която регулира и Ф1. Тоест, принципът на организиране тук е нещо като в националните първенства по футбол за клубни отбори.
Що се отнася до скоростта във Ф3, при завоите тя почти достига тази от Ф1, а 3-ката се смята за важна школа и подготовка за бъдещите пилоти във Ф1.
Изглежда, че Формула 3 е била (макар и все пак слабо) известна и в България преди 1990 г., защото вижте на какво се натъкнахме. Този болид открихме на корицата на един брой (3 или 4) на сп. Млад конструктор от 1973 г. Тези младежи около него са гимназисти и са били организирани в Окръжната станция на младите техници (ОСМТ) на Михайловград (дн. Монтана). Те са изработили автомобила в гаражи, намиращи се на мястото, където сега е ресторант-пицерия ,,Орбита“ в Монтана. Тъй като в тези Станции на младите техници често младите мозъци са изработвали иновативни и необичайни за страната ни неща, мислим, че това е първият български автомобил болид за състезания ,,Формула“. Изобщо не ни се вярва преди него да са изработвани други такива коли. С`а, то… нали знаете колко много обичаме първите български неща? :)
Остава загадка обаче дали това е било инцидентно или в тогавашна България действително са се провеждали състезания по Ф3. (Имало е само т.н. Формула Естер, но това е по-късно от 1973.) Знаем как се казва само един от създателите на Първия български болид – този вляво с блуза на цветни райета е Младен Петков Алексов. Не знаем обаче какви са техническите характеристиките на автомобила – в списанието нищо не е отбелязано. Доколкото успяхме да разберем, този построен е построен на основата на Вартбург, но не можем засега да кажем подробности. Мислим обаче, че не е зле за болида да се прегледат и други периодични издания от този период – напр. Авто-мото. А има и хора, които можем да поразпитаме. Просто сега го намерихме това и решихме да Ви го качим.
Автомобилът е много готин и смятаме, че изнамирането му е истински принос в събирането на историята на българската техника. Към днешна дата не съществува, защото с течение на времето е бил изоставен и разглобен поради безстопанственост. Но все пак – кой знае, че такава състезателна кола е изработвана и у нас? :)
Когато намерим нова информация, ще допълним тук. Засега хубав ден и поздрави!
А, ето и една друга много готина кола, няколко години по-стара от горната:
В Sandacite.BG търсим информация за тази неизвестна българска аеродинамична кола самолет.
Българска аеродинамична кола самолет
Днешната ни публикация по-скоро търси още информация, отколкото я предоставя. Ненадейно попаднахме на ето тези три снимки, които получихме от Яков Шустов от Варна. Вижте каква кола – прилича на самолет! За нея знаем само, че тя е собствено творение на авиомеханик от авиобазата към Летище Варна Евстати Евстатиев. Той е роден в с. Горско Ново село (община Златарица, област В. Търново) около 1922 година. Той е бил много напредничав човек с истинско конструкторско мислене. Често е преустройвал и подобрявал различни автомобили и е конструирал собствени. Да се види негово возило по варненските улици е било атракция в живота на хората. Тук тази кола е снимана в морската столица, паркирана е на ул. Марин Дринов. Много зор и бюрократични мъки е видял Евстати Евстатиев, докато му позволят да я узакони.
Ето я и отзад – вижда се регистрационният номер, същият като на мотоциклетите:
Българска аеродинамична кола самолет
На първата снимка даже се вижда някаква емблема като С със стрела в него. Може би автомобилът се казва СТРЕЛА? Търсим още сведения за машината – кога е създадена, какъв е двигателят й, каква е съдбата на автомобила след това, евентуално и кога са правени снимките – вероятно втората половина на 70-те години?…
Български аеродинамичен автомобил
Видимо това е кола, замислена като свръхаеродинамична. Човекът се е старал да й придаде колкото е възможно по-футуристичен дизайн. Това е всъщност някакъв преработен малък сомелит. Много е ценно да открием още инфо за нея. Напр. къде са вратите? Как се влиза и излиза от колата?
Имате ли как да ни помогнете? Ще Ви цитираме като автор на сведенията. Горещо благодарим! :)
Sandacite.BG Ви уреди среща с най-обичаните български автомобили – Булгаралпин, Булгаррено и ФИАТ-и, произвеждани в Ловеч!
Булгаралпинкабриолет, 1968 г.
Както се казва – кой не знае Булгаралпин, кой не е чувал за него? Култовият спортен звяр, произвеждан в Пловдив между 1967 и 1970 г., е може би най-великата кола, серийно изработвана някога в България. Преди година и половина му посветихме цяла специална СТАТИЯ.
Работата е там обаче, че когато пишем история, най-интересно е да ровим в документалните източници за нея – свиедетелствата на епохата, в която тя се е творяла. В случая един такъв източник попадна в ръцете ни под формата на том от годишния алманах ,,Спектър`68 – книга за наука, техника и култура“, издаден през 1968 г. и включващ прелюбопитна информация за какви ли не аспекти на науката, технологиите и начина, по който те се вплитат в живота около нас.
Ние веднага отворихме съдържанието, за да видим какво ни предлага техническият раздел в книгата и се оказа, че той определено има с какво да ни изненада! Под заглавие ,,Българска автомобилна година“ намерихме публикуван страхотно интересен очерк, посветен на бурно разцъфтялото тогава българско производство на автомобили. По това време в ловешкия завод ,,Балкан“ се сглобяват италианските ФИАТ 850 и ФИАТ 124 и съветските Москвич 408, а в Пловдив слизат от конвейера една след друга бройки Булгаррено 8, Булгаррено 10, няколко модела Булгаралпин, като във всички тези коли се монтират и до 30 % произведени в България части… Просто сърцето ни се изпълва с радост, а заглавието е наистина чудесно!
Същевременно всяка информация за тези някогашни модели се намира трудно, затова щом намерим такава, трябва стриктно да я пазим и публикуваме. Така че какво друго можехме да предприемам, освен да побързаме да се приберем и да скенираме този толкова интересен материал (с автор автомобилния журналист Атанас Велков) и да го пуснем да му се порадвате. Оставяме непроменен разредения шрифт на определени места, защото допускаме, че с това графично оформление редакторът е искал да каже нещо. Заповядайте!
Български автомобили
,,Една шеста част от живота си човек прекарва в пътуване, 80 % от световния транспорт на пътници се осъществява с автомобили! С помощта на тези факти е лесно да се обясни желанието на всеки човек да притежава собствен автомобил.
В отговор на нарасналото търсене на базата на непрекъснато покачващото се жизнено ниво България развива своя родна автомобилна промишленост. Постепенно, в последователни етапи на усвояване — от монтажа към изготвянето на детайли и след това към цялостна конструкция — младата ни автомобилна промишленост ще трупа опит, ще крачи уверено напред.
Първите стъпки са вече направени. Въз основа на договор, сключен между „Балканкар“ и съветското всесъюзно обединение „Автоекспорт“, в завода за леки автомобили „Б а л к а н“ в град Ловеч са монтирани първите партиди „Москвич — 408“.
Кои качества насочиха вниманието на нашите специалисти върху автомобила „Москвич—408“ с българска марка Рила 1400?
Москвич Рила 1400
Петместен автомобил от средна класа с богата мебелировка и разкошно арматурно табло, Рила 1400 се отличава с изключително здрава каросерия и ходова част. Тези негови качества го правят търсен дори в Западна Германия и Белгия. „Автомобил, в който всичко изглежда вечно“— такава е оценката на „Москвич—408“ от западногерманското списание „Мотор Рундшау“. Същото списание съобщава, че западногерманската кантора за търговия с Изтока ще внесе през 1968 година 500 броя „Москвич—408“.
Окачването на предните колела на телескопични амортисьори с концентрични спирални пружини, а на задния мост — на надлъжни ресори гарантира отлично возене и в най-лоши пътища. Усилващата щанга на предните колела прави автомобила сигурен в завоите. Двигателят е четиритактов, четирицилиндров, с работен обем 1.357 см3. Той не блести с особена пъргавина, но за сметка на това е твърде здрав. Максималната му мощност е 55 к. с. (по САЕ) при 4750 о б/м ин. Относително ниската степен на сгъстяване — 1:7 — определя неговата некаприз- ност по отношение на горивото. „М о с к в и ч—408“ има пределна скорост 125 км/час. При скорост 80 к м/ч. разходът на гориво е 8 литра на 100 к м.
Удобните и меки седалки, добрата климатична инсталация, която осигурява непрекъснат приток на свеж въздух и поддържа желаната температура, правят пътуването с „Москвич—408“ леко и приятно. Благодарение на доброто остъкляване светлината се влива от всички страни и у пътниците се създава чувството, че се намират непосредствен всред природата.
През 1968 г. в завод „Балкан“ в гр. Ловеч ще бъдат произведени 2000 автомобила Рила 1400, а през 1970 г. те ще бъдат 10 000. Сключеният със СССР договор ни позволява производство 100 % от детайлите на „Москвич—408“. В тази насока сега работят специалистите от НИПКИДА. В процес на изпитание е монтирането на английския дизелов двигател „Перкинс—4108“, развиващ мощност 52 к. с. при 4000 об/ мин., върху каросерия „Москвич—408“. Гаранция за успеха на този автомобил хибрид е белгийската модификация на „Москвич“ с двигател „Перкинс“ — „Скалдиа“ (катерач).
На базата на кооперирането и специализирането между България и Съветския съюз се предвижда изготвянето на някои детайли от „Москвич—408“ у нас в много големи серии и тяхното изнасяне за Съветския съюз, както и обратното. Така започналото развитие ще продължи прогресивно и към 1975 г. завод „Балкан“ ще монтира около 15 000 автомобила „Рила—1400“ годишно.
По силата на сключения договор от обединение „Балканкар“ в завод „Балкан“ в гр. Ловеч е произведен партньор на известната италианска „Фабрика Италиано аутомобиле Тоцино“—-„ФИАТ “. Създадена в 1898 г., „ФИАТ “ е фирма с огромен производствен опит, едно от водещите предприятия на европейското автомобилостроене. В България тя доставя за монтаж „Фиат—850“ и „ФИАТ — 124“.
„ФИАТ — 124“ — АВТОМОБИЛЪТ НА ГОДИНА 1966
Въз основа на добрите си технически данни, съчетани с умело и красиво външно оформление, и поради сравнително ниската си цена „Фиат — 124“ заслужено получи признанието на 50 мотожурналисти oт 12 страни, които му присъдиха традиционната висока титла ,,автомобил на годината“, и непрекъснато се ползува с признанието и предпочитанието на многобройните любители на автомобилния транспорт.
ФИАТ 124 купе
„ФИАТ — 124“ е модерен компактен автомобил със средна класа. Майсторски направената самоносеща каросерия в спокойни линии придава на „ФИАТ — 124“ елегантен външен вид. Външното боядисване е красиво и устойчиво и приятно хармонира с пастелните тонове на комфортната вътрешна мебелировка. Купето е с добро разпределение на пространството и с отлично остъкляване. Широките и удобни седалки са условие за доброто настроение на водача и пътниците дори и след многочасово пътуване. Благодарение на рационално отварящия се преден капак достъпността до двигателя е добра. В разположения отзад багажник освен резервоара за бензин с вместимост 39 литра и резервната гума има място за три-четири големи куфара.
Двигателят на „ФИАТ — 124“ с безспорните си технически достойнства е гаранция за спокойно пътуване на дълги разстояния.
При един умерен полезен обем от 1197 см3 двигателят е характерен с много темперамент и въпреки това с твърде малък разход на гориво. Четирицилиндров, четиритактов, редови, той развива 60 к. с. (по ДИН) или 65 к . с. (по САЕ) при 5600 об/мин. Максималният въртящ момент от 8,7 к. г. м при 3200 об/мин. е показател за пъргавината на автомобила при големи скорости. Диаметърът на цилиндъра е 73 мм, а ходът на буталото — 71,5 мм. Малкият ход на буталото обуславя малки инерционни сили при големи обороти. По този начин се гарантира дълъг живот на коляновия вал и петте основни лагера. Ниското разположение на разпределителния вал в средата на цилиндровия блок не пречи на пъргавината на двигателя, а напротив — благодарение на удачно подбраните фази на газоразпределение двигателят се отзовава мигновено на всяко натискане на педала за газта.
Във „ФИАТ — 124“ е осигурено повторно изгаряне на изгорелите газове (реаспирация) преди тяхното изхвърляне навън. Тази реаспирация е ценен принос към големия проблем за опазване атмосферата на градовете от замърсяването, причинено от недоизгорелите газове на автомобилните двигатели. Четирите предни и една задна скорост се превключват с лост на пода на колата. Отличната синхронизация позволява превключването на скоростите без натискане педала на еднодисковия сух съединител.
Пътувайки с „ФИАТ — 124“, човек трудно може да се произнесе за качествата на пътната настилка. Самостоятелното окачване на спирални пружини и двойнодействуващи хидравлични амортисьори на четирите колела прави каросерията „спокойна“ и при най-лоши пътища. Тук е място да отбележим, че както връзките на окачването, така и връзките на кормилната система не се нуждаят от гресиране (система — доживот), т. е. „ФИАТ — 124“ е автомобил със значително облекчена експлоатация. Приятно е да се стои зад волана на „ФИАТ — 124“, защото дори и при скорости около 140 км/ч. колата е стабилна. Тази стабилност е резултат на доброто окачване и саморегулиращите се дискови спирачки на четирите колела, аеродинамичната форма и широките гуми. Движението вечер е облекчено с помощта на мощните предни фарове с голям диаметър. Ако към горните качества прибавим и голямата маневреност, лекото движение на волана, добрата климатична инсталация, надеждната осветителна и спирачна уредба, издържаното арматурно табло, не е трудно да се уверим, че „ФИАТ — 124“ е кола удобна и надеждна както за дълги пътувания, така и за движение в града.
На базата на „ФИАТ — 124“ е създадена модификацията „ФИАТ — 124 комби“. Моделът е с четири странични врати и една пета, разположена отзад. Благодарение на сполучливото удължение на каросерията е постигнато товарно помещение с вместимост 1 м3. Увеличеното преводно отношение на главното предаване, увеличената ширина на гумите и усиленото окачване позволяват на автомобила освен петимата пътници да вози и 400 кг багаж.
Другият „ФИАТ“, който се монтира в Завода за леки автомобили в гр. Ловеч, е „ФИАТ—850“ в две изпълнения: нормално — „ФИАТ — 850 — Берлина“ и спортно — „ФИАТ —850 купе“. В гамата „ФИАТ“ „ФИАТ — 850“ стои между „ФИАТ — 600“ и „ФИАТ — 1100“. Наследил всичко най-хубаво от известния „ФИАТ — 600“,той се явява развитие на съвременните тенденции в малолитражните автомобили, една кола, която отговаря на настоящето и бъдещето на автомобилния транспорт.
ФИАТ 850
„ФИАТ — 850“ е съоръжен с четиритактов четирицилиндров двигател с полезен обем 843 см3, развиващ мощност 34 к. с. (по ДИН) или 40 к. с. (по САЕ) при 5 200 об. в м и н. Степента на сгъстяване е 1:8 и позволява използуването на обикновен бензин. Четирите скорости (плюс задна) са синхронизирани със синхронизатор тип „Порше“, а удачно подбраните преводни отношения определят оптимален режим на двигателя при най-подходящи обороти. При движение по лоши пътища и в града не се налага често превключване на скоростите, тъй като максималният въртящ момент от 5,8 к. г. м. се постига при твърде ниски обороти — само 3200 об/мин. Челюстните спирачки на четирите колела действуват добре при малки скорости, но при честа употреба при голяма скорост се загряват и губят част от своята ефикасност.
Каросерията на „ФИАТ — 850“ е самоносеща, направена от висококачествена стомана. Италианските автостилисти са успели да съчетаят използуването на пълния обем с една модерна аеродинамична линия. В разположения отпред багажник има много място за багаж. Благодарение на доброто окачване — отпред на напречни листови ресори и хидравлични двойно действуващи амортисьори, а отзад — на спирални пружини и хидравлични амортисьори със стабилизиращи щанги — автомобилът показва отлична стабилност при движение по асфалтовобетонни пътища. При мокър път и силен страничен вятър „ФИАТ — 850“ проявява не чак дотам безопасни „маниери“: той е склонен към подхлъзване — недостатък, присъщ на всички автомобили с двигател, разположен отзад.
Добрата форма, малкото тегло — 670 кг — и пъргавият двигател са качества, обуславящи завидната динамичност на „ФИАТ — 850“. Той изминава 1000 м с максимален товар за 45 сек. и достига пределната си скорост — 125 км/ч, за около 0,5 сек. По този начин „ФИАТ — 850“ се нарежда между най-динамичните автомобили в своята класа. Разходът на гориво е около 6 л на 100 км при скорост 75 км/ ч. Като прибавим и забележителната маневреност — диаметърът на завиване е само 8,9 м, може в заключение да се каже, че „ФИАТ —850“ е един модерен, икономичен и удобен автомобил, който съчетава динамика и маневреност, необходими за движение в града, с комфорта и лекотата на управлението, необходими за продължително пътуване.
Другата разновидност на „ФИАТ — 850“ е спортната кола „ФИАТ — 850 — купе“. Устремният вид и марката на тази кола ни напомня за името „ФИАТ“ през двадесетте години, когато неговите скоростни и състезателни автомобили, водени от известни пилоти, печелиха победа след победа по пистите на Европа и Америка.
Форсираният двигател „ФИАТ — 850“ с полезен обем 843 см3 развива максимална мощност 52 к. с. (по САЕ) или 47 к. с. (по ДИН) п р и степен на сгъстяване 1 :9,3. Благодарение на подчертаната аеродинамична форма и повишената мощност на двигателя „ФИАТ — 850 — купе“ има максимална скорост над 135 км/ч. Повишаването на скоростта и динамиката на колата са довели до промени в спирачната система. При „ФИАТ — 850 — купе“ предните спирачки са дискови, саморегулиращи се, а з а д н и т е — ч е л ю с т н и. Това подобрение създава сигурност по отношение на спирането независимо от скоростта на движението. Както „ФИАТ — 850 — Берлина“, „Фиат — 850 — купе“ е четириместен, с две врати, достатъчно широки, за да може с едно леко накланяне на предните облегалки да се седне удобно на задните седалки. По отношение разхода на гориво,на окачването и всички други системи двете изпълнения на „ФИАТ — 850“ се различават твърде малко.
700 автомобила „ФИАТ“ напуснаха през 1967 г. монтажния конвейер на завода в гр. Ловеч. През 1968 г. тяхното число ще бъде 2000, за да достигне през 1970 г. 3000 коли годишно. Едновременно с нарастването на производството ще върви и усвояването на детайли и възли българско производство. Усвояването, започнало от акумулатора, електрическата инсталация, тапицерията, заваряването и боядисването на каросерията, ще продължи до момента, в който 40% от стойността на колата ще се създава у нас. Грижите на обединение „Балканкар“ продължават и след като колите напуснат вратите на завода. Специализираните сервизи на „Балканкар“ са най-добрите помощници на притежателите при разработката, експлоатацията и ремонта на техните автомобили „Рила“ и „Пирин“.
Говорейки за българските автомобили, не е излишно да припомним, че първият български сериен автомобил излезе от Завода за леки автомобили „Булгаррено“ в гр. Пловдив като резултат от договорните отношения между нашата външнотърговска централа „Булет“ и голямата френска автомобилна фирма „Рено“.
БУЛГАРРЕНО — ЕДИН ЖЕЛАН АВТОМОБИЛ
Автомобилът Булгаррено 8 вече доказа своята надеждност. С него екипажът братя Чубрикови зае първото място в първото автомобилно рали „Трансбалкания“, побеждавайки в своята група 14 екипажа с автомобили от различни фирми.
Булгаррено 8
На път Булгаррено 8 съчетава безопасност и удобства, даващи възможност да се правят пътувания на големи разстояния без неприятности. Възможностите на автомобила са определени от двигателя „Сиера—950“, дал достатъчно много доказателства за добра работа. „Сиера — 950“ е четирицилиндров, четиритактов двигател с полезен обем 956 см3 и степен на сгъстяване 1: 8,5. Максималната му мощност е 48 к. с. (по САЕ) или 43,5 к. с. (по ДИН) при 5200 о б/м и н. Този относително голям въртящ момент, постигнат при ниски обороти на двигателя, определя един много добър коефициент на приспособяе- мост на автомобила, т. е. дава му възможност да се движи на директна предавка независимо от промените на профила на пътя без необходимост от превключване на скоростите. Булгаррено 8 има четири предни и една задна, напълно синхронизирана скорост с лост за превключване на пода на колата. Предавателните отношения са подбрани така, че да осигуряват във всички случаи използуването на максималната мощност на двигателя.
Затворената охладителна система с антифриз с точка на замръзване -35° Ц. и мощният стартер правят Булгаррено 8 особено подходящ за зимна експлоатация. Благодарение на рационалното газоразпределение чрез висящи клапани Булгаррено 8 достига ускорение от 0 до 100 км/час за 22 секунди — отлично постижение за автомобил от този клас. Принос за това голямо ускорение имат също аеродинамичната линия на автомобила и неговото малко собствено тегло — Булгаррено 8 е един от най-леките автомобили в своя клас.
Една убедителна представа за достойнствата на Булгаррено 8, една илюстрация на високото място, което той взема в класа на малолиттражните автомобили, можем да получим, като сравним техническите мv данни с тези на световно известната „костенурка“ „Фолксваген — 1200“:
Технически данни
Булгаррено 8
Фолксваген —1200
1.
Работен обем
856 см3
1200 см3
2.
Мощност (к. с. по ДИН)
44 к. с.
34 к. с.
3.
Максимална скорост
134 км/ч
118 км/ч.
4.
Разход на гориво
6,8 л/100 км
7,6 л/100 км
5.
Пътно тегло
720 кг
765 кг
6.
Ширина на седалките
131 см
122 см
7.
Ширина на седалките отзад
132 см
132 см
8.
Спирачки
дискови
челюстни
Горната таблица не се нуждае от обяснения и коментарии. По отношение на своите технически показатели Булгаррено 8 е на най-високо ниво.
Булгаррено 8
Удоволствие и почивка е пътуването с Булгаррено 8. Благодарение на независимото окачване на четирите колела автомобилът „прилепва“ към пътното платно независимо от състоянието на неговото покритие. Без претоварване на двигателя Булгаррено 8 достига скорост 134 км/ч. Едно непредвидено положение при тази скорост ни позволява да се убедим в достойнствата на дисковите спирачки, с които са съоръжени четирите колела. Управлението на автомобила е удобно и не се нуждае от усилия. Остъкляването е повече от изключително за автомобили от този клас. В колата е много уютно — климатическата инсталация действува ефикасно, а шумът на двигателя е сведен до минимум.
Водачът може да бъде напълно спокоен — кормилното устройство е отлично, стабилността е чудесна, спирачките сигурни. Многобройни са „хитрите“ и практични решения в Булгаррено 8 — регулиране височината на седалките според ръста на водача, резервна гума, която се вади, без да се разбутва багажът в багажника, и много други. Всичките те дават възможност на водача и пътниците да използуват в най-висока степен последните достижения по отношение на сигурност, удобства и транспорт.
Рено 10
Другият автомобил, предлаган от завод Булгаррено, е Булгаррено10 — мажор. Съоръжен с двигател „С и е р а—1100“, с полезен обем 1108 см2, развиващ 50 к. с. (п о С А Е) при 4900 о б/м и н., Булгаррено10 мажор развиваскорост 135 км/час.
Рено 16
Както при Булгаррено 8, спирачките са дискови, окачването — на спирални пружини и хидравлични амортисьори. Разликата между Булгаррено 8 и Булгаррено 10 мажор е преди всичко в повишеното жизнено пространство, в значително по-големня багажник, в новия, по-мощен двигател. Приликата между двата автомобила е голяма и затова с право можем да гледаме на Булгаррено 10 мажор като на успешен опит с малко усилия да се създаде една голяма кола в малолитражния клас.
Особен интерес представляват спортните изпълнения на „Рено“ със своята устремна аеродинамична линия, с високата си пределна скорост, голяма ускоряемост, стабилност. Това са известните „Алпин“ — спортни купета, създадени на базата на „Рено—8“, с каросерия от стъклопластмаса и двигатели „Г о р д и н и“.
Трите модификации на „Алпин“:
А 75 с мощност 66 к. с. и максимална скорост 185 к м/ч а с,
А—100 смощност 95к.с. имаксималня скорост над 200 к м/ч а с,
А—130 с мощност 95 к. с. н максимална скорост над 210 к м/ч а с са типични представители на европейския спортен автомобил — при малки мощности на двигателя благодарение на леката конструкция и добрата обтекаемост са постигнати големи пределни скорости.
Български спортни коли Булгаралпин
През 1 9 6 7 г. в Пловдив бяха монтирани около 1 0 0 0 автомобила „Булгаррено“. Благодарение на новооткрития монтажен завод край града с годишен капацитет 5000 автомобила при работа на една смяна годишното производство на „Булгаррено“ ще нарасне значително, достигайки към 1970 година 6 — 7 0 0 0 автомобила. Съгласно договора с режия „Рено“ ние имаме право да внедряваме в „Булгаррено“ български части и възли на стойност 30 % от цялата стойност на колата. Първите стъпки в това направление са усвоените вече крик, манивела, акумулатор, бобина за високо напрежение.
На притежателите на „Булгаррено“ предлагат своите услуги специализираните сервизи на „Булгаррено“ в големите градове на нашата страна, а за пътуващите автомобили в чужбина се грижат 10 000 сервизни представители на „ромбоидалния“ знак.
Български спортни коли Булгаралпин
Ако към колоната на леките автомобили „Рила“, „Пирин“, „Булгаррено“ присъединим и товарните „Р и л а — 7“, производство на Шуменския автомобилен завод, ще получим пътния пейзаж на 1968 година — година на българските автомобили.“
Публикацията е посветена на наскоро починалата ми баба Николина Севданова (31.V.1934 – 2.IV.2019) – дългогодишен журналист, човека, който ми е дал в ръцете първите книги за наука и техника, които съм прочел и – бих могъл да кажа – оформила моите интереси. Тя е и един от тримата редактори на този том на ,,Спектър“, както и на много други. Повече за нейната дейност в българската научнопопулярна и техникопопулярна литература можете да прочетете тук ==> https://www.sbj-bg.eu/index.php?t=42387. Обичам те!
Прочетете в Сандъците – Sandacite за раждането, славата и края на българските спортни коли Булгаралпин.
Български спортни коли Булгаралпин
Вероятно запознатите с българското автомобилостроене знаят поне малко за леките коли Булгаррено 8 и 10. Тези модели са произвеждани в Пловдив от 1966 до 1971 г., а отделни бройки от тях още могат да се видят в движение. Разбира се, по това време икономиката е в държавни ръце. Тези коли са изработвани във военните заводи на ДСО ,,Металхим“, а преговорите с Рено са осъществени от Държавното стопанско предприятие ,,България – Етиопия“ (ДСП ,,Булет“).
,,Булет“ е в основата на друг голям български автопроект през социализма – спортния автомобил Булгаралпин. Но откъде започва неговата история?
Български спортни коли Булгаралпин
През 1961 г. двете компании разработват и започват производството на може би най-успешния модел Алпин А110, известен като ,,берлинет“ (berlinetta на италиански или berlinette на френски е термин за автомобил с каросерия, съвсем близка до купе). Той има няколко модификации, чието производство продължава до 1977 г., и почти веднага се превръща в хит сред автомобилните състезатели в Европа и САЩ. От 956 куб. см. двигател в началото (мощност 51 к.с.) вариантите достигат до 1600 кубика и над 140 к.с., а допълнително тунинговани модели използват 1800-кубикови двигатели със 180 к.с. А теглото на Алпин А110 е само 620 кг… За времето си характеристиките му са направо страхотни!
Този изключителен спортен звяр започва да печели награди по рали пистите за своите пилоти, като през 1971 и 1973 победителите в един от най-престижните и сложни рали шампионати в света – Рали Монте Карло – използват Алпин А110, надделявайки над производители като Porsche например. През 1971 г. една от легендите на автомобилния спорт в България – мотоциклетният и рали пилот Илия Чубриков (р. 1935 г.) – печели най-престижното наше рали ,,Златни пясъци“ именно с Алпин А110. Накратко казано – истински автохит!
А как от Алпин стигаме до Булгаралпин?
През 1966 г. директорът на ,,Булет“ – напредничавият инж. Емил Разлогов – решава да осигури на България и честта да произвежда спортния хит Алпин А110. До Жан Ределе е изпратена официална покана, а в София го посреща самият Илия Чубриков. Вещият в търговските тънкости французин осигурява на Чубриков един екземпляр Алпин, за да може той да го изпробва; точно така се и получават нещата – Чубриков извършва пробен рейс по все още незавършеното Околовръстно шосе.
Български спортни коли Булгаралпин
Ценни детайли по сделката за Булгаралпин осветлява историкът гл. ас. Ирина Григорова от БАН. Договорът е сключен за 10-годишен срок и предвижда два варианта на А110 – берлина (berlinette – бел.ав.) и кабриолет. Чрез ,,Булет“ българската държава заплаща на ,,Рено“ 2 млн. тогавашни франка за придобиване на правата, оборудване и техническо съдействие. Автомобилът ,,Булгаралпин“ може да се изнася, но само в социалистически страни, някои от които извън Европа (Куба, Китай, Виетнам, КНДР). Единствената ,,капиталистическа“ страна, в която България може да продава готовите автомобили, е… Франция, която изкупува обратно колите, след като преди това е продала на България машинни части за тях. За всеки продаден ,,Алпин“ ,,Булет“ е длъжно да превежда на ,,Рено“ до 300 франка, но не е задължително това да става във валута, а напр. в български стоки. Предвижда се след тегленето на чертата България да печели от повишаването на цената във валута заради добавената стойност.
Междувременно събитията се развиват бързо. Двамата делови мъже Разлогов и Ределе успяват да си стиснат ръцете и през пролетта на 1967 Ределе изпраща и френски екип, който донася конструкторската документация на новия автомобил, ,,кръстен“ с името Булгаралпин А1100. Французите трябва да проведат обучение на българските инженери, а те да предадат на монтьорите нужните знания за монтажа на Булгаралпин.
Български спортни коли Булгаралпин
А110 е с каросерия от фибростъкло (или стъклопласт – каквато е и на българския хечбек Хеброс 1100, представен през 1968 г.) – такава е тя и у предшественика му А106. Както уточнява автомобилният историк Иван Колев, по това време никъде в България не се намира оборудване за производство на стъклопласт, затова е подписано второ лицензно споразумение и индустриалните машини са внесени от чужбина. Илия Чубриков става главен отговорник на производството.
И така до края на 1967 г., когато в новооткрития завод на бул. Асеновградско шосе в Пловдив са сглобени първите бройки Булгаралпин. Макар Алпин 110 да е произвеждан лицензно и в други страни (Испания, Мексико и Бразилия), по-късно представителите на компанията Алпин неколкократно дават най-висока оценка за техническото изпълнение именно на българските автомобили.
Български спортни коли Булгаралпин
Част от снимките в тази статия са от официален рекламен каталог на ДСП ,,Булет“, представен от българската делегация в Москва през 1969 г., където по това време е проведено изложение на икономиката на целия СИВ. Според този каталог, ,,автомобилите Булгаралпин се произвеждат в два варианта с два типа каросерия – берлина и кабриолет. Берлината е със закрита каросерия, две врати и малки габарити. Тя осигурява удобен превоз на двама възрастни пасажери с висок ръст и две деца, при това без стесняване на зоната около водача. Кабриолетът има силует, близък до берлината, но позволява по всяко време да се спуска покривът и така доставя повече удоволствие на пътниците.“
В сравнение с Булгаррено, при Булгаралпин спирачните дискове на предните колела са по-дебели, числото на предавките е по-малко, предният мост е усилен, повишена е мощността на динамото, модифициране е и двигателят. Също така е въведен различен маслен картер на двигателя, подобрено е охлаждането и повишена устойчивостта при удар.
Каталогът продължава с още предимства на автомобила: ,,Фибростъклото олекотява колата с над 40 %, а и повишава здравината в сравнение с металите. Обърнете внимание, че при удар каросерията не се деформира, а се получава само местна повреда – най-често в повърхностния слой.“
Рамата на Булгаралпин е оформяна индивидуално за всеки автомобил. ,,В точките на свързване на отделните елементи на каросерията се съсредоточава вътрешно напрежение и затова те са удебелени.“
Как трябва да се грижим за каросерията на българския спортен звяр? Каталогът рекламира, че нараняванията при силни удари винаги имат само местен характер и в най-лошия случай представляват разрушаване на слоевете на стъклената тъкан. ,,Това лесно се отстранява чрез налагане на нови слоеве стъклена тъкан, грундиране, шлифоване и боядисване.“
Български спортни коли Булгаралпин
Както обобщава Атанас Велков в популярния научно-технически алманах ,,Спектър`68“: ,,това са типични представители на европейския спортен автомобил — благодарение на леката конструкция и добрата обтекаемост при малки мощности на двигателя са постигнати големи пределни скорости“.
Едва ли автомобил с такива качества може да остане незабелязан от състезателите. През 1968 г. започва и участието на Булгаралпин в световноизвестното Рали Монте Карло, само първият етап от което представлява каране 3500 км без прекъсване. През 1968 България е представена от два екипа – единият от Атанас Тасков (пилот) и Атанас Агура (навигатор), а във втория автомобил са Илия Чубриков и брат му Никола. Те стартират и през следващата 1969 г., но не успяват да достигнат до финала. През 1971 г. обаче двамата братя постигат един от най-славните мигове в автомобилния ни спорт. Техният Булгаралпин 1300 остава трети в класа до 1600 куб. см, като е изпреварен само от две оригинални Рена Алпин 1600. Славата на българското автопроизводство обикаля вече и Западна Европа. След това участие в Европа са пуснати в продажба миниатюрни макети на автомобила на Чубрикови със стартовия номер 65 от Монте Карло. А още през 1969 г. на изложение във Виена са показани и трите произвеждани модела, а сред публиката е и канцлерът Йозеф Клаус.
Производството на Булгаралпин започва през 1967 и завършва през 1969 г., като не е ясно обаче колко броя са действително изработени, защото данните са противоречиви. Както ни осведомява автомобилният историк Иван Колев, плановете са били пловдивският завод да произвежда по един такъв автомобил на ден. Едва ли това се е изпълнило на практика.
Български спортни коли Булгаралпин
Един от малкото живи свидетели е самият Илия Чубриков. Той е жив и здрав, през 2015 г. навърши 80 години и издаде автобиографична книга. Асът и до днес държи в гаража си един Булгаралпин А110, точно копие на този, с който се е състезавал в Монте Карло. Легендарният пилот лично е отделил години в реставриране на своя железен кон със задно разположен двигател. Чубриков твърди, че в България са произведени около 100 броя от Булгаралпин А110 (с мощност между 89 и 140 к.с. и работен обем на двигателя 1100 или 1300 куб. см и тегло малко над 600 кг).
Официалният каталог от 1969 г. споменава два варианта, които са наречени с индекси 70 и 1300. Всеки от тях има версия и като берлина, и като кабриолет. Вариант 70 е с работен обем на двигателя 1108 куб. и мощност 65 к.с. при 6200 оборота/минута на двигателя, а 1300 – 1255 куб. см и 103 к.с. мощност при 6750 об/мин. Скоростната кутия и в двата случая е 4- или 5-степенна. Каталогът подчертава, че ,,и четирите колела са снабдени с хидравлични дискови спирачки.“ Всяко колело има независимо окачване, с цилиндрични пружини и телескопични амортисьори. И двата варианта използват сух еднодисков съединител. Обемът на резервоара е 38 л гориво, а за кабриолетите – 41 л. Вариант 70 развива максимална скорост 180 км/ч, а 1300 – с 25 повече.
Български спортни коли Булгаралпин
Цената на автомобила при пускане в производство е била 8200 лв.
Договорът за ,,Булгаралпин“ предвижда износ в чужбина, но съществуват и различни мнения дали това е ставало. Според Илия Чубриков А110 не е продаван извън България, а е бил предназначен за нашите отбори по автомобилен спорт, някои от които са създадени с маркетингова цел след пускането на модела. От атрактивната спортна кола са се възползвали и състоятелни български граждани, които стават негови своеобразни рекламни лица в чужбина. Така например, през 1969 г. известният режисьор Васил Мирчев посещава кинофестивала в Кан, пътувайки дотам само за 16 ч. зад волана на перфектния си Булгаралпин. По-късно той увековечава автомобила във филма си ,,Голямата победа“ от 1972, посветен на победата на Илия Чубриков в Рали Златни пясъци.
Производството на Булгаралпин в България започва малко след производството на Булгаррено. Съответно краят на луксозното спортно купе повлича със себе си и масовия компактен автомобил. Но защо се стига дотам?
Съществуват няколко версии за краха на завода на Рено в България, като най-често витаещата ,,градска легенда“ е, че това е станало, тъй като България е започнала да изнася автомобили извън разрешените от договора страни. Това обаче категорично не е вярно, отговаря инж. Морис Бадиш, шеф на Рено и главен преговарящ от френска страна, когато е подписван договорът с България. Работата е съвсем друга, а причините повече от една.
Съдбите на Булгаралпин и Булгаррено са свързани. От самото начало на производството (втората половина на 1967) е предвидено внесените комплекти френски авточасти да се заплащат от България с конвертируема валута, а не с обикновените преводни рубли, с които стават разплащанията в социалистическите страни. Всички възли и детайли, които България не закупува готови, трябва да се произвеждат в нашите заводи. Според преподавателя по Теория на механизмите и машините и автор на редица технически книги доц. Иван Златанов (вече покойник) от ТУ София тази част от оборудването с течение на времето достига до не по-малко от 35-40 % за трите произвеждани автомобила (Булгаррено 8 и 10 и Булгаралпин).
Български спортни коли Булгаралпин
Всичко това добре, но проблемите започват, около година след началото на производството, когато България започва да изпитва недостиг на валута, за да изплаща комплектите френски части. ДСП ,,Булет“ отправя към Рено молба пловдивските автомобили да се пласират на два нови пазара, от които може да се получи конвертируема валута – Югославия и Австрия. Макар и трудно, разрешението е получено от централата на Рено в Париж.
Независимо от това, неразбирателствата продължават и произтичат главно от това в какви износни български стоки да се изплащат нашите задължения. Както уточнява Ирина Григорова, ,,Рено“ предпочита метали и зърнени храни, които обаче София определя тези стоки като ,,девизни и дефицитни“ и отказва да ги включи в списъка. Търговският баланс между Франция и България е от по-рано влошен в наша полза, а сега казусът Булет-Рено се явява нов проблем. През септември 1968 г. ,,Рено“ настоява, че, независимо от качествата им, продуктите на ,,Булет“ не могат да изплатят напълно компенсациите и съставят списък от 80 български стоки, от които се интересува. България обаче отказва.
От Рено започват да се оплакват от недостатъчната доходност на предприятието. ,,Стигна се дотам, че кола, произведена в България, ни струваше по-скъпо от същата, произведена във Франция“, спомня си Морис Бадиш. Независимо от тези думи обаче, Бадиш също си има шеф. Генералният директор на ,,Рено“ Пиер Драйфус многократно се убеждавал в качеството на пловдивската продукция – както на сглобените автомобили, така и на произведените и закупени възли и детайли наше производство (напр. крикове, манивели, акумулатори, бобини…). Затова той иска да запази сътрудничеството и пристига у нас с предложение за нов завод за двигатели и камиони в Пловдив. Тогава обаче идва решаващата намеса на политическия фактор.
През пролетта на 1969 г. в Москва е проведено техническо изложение, на което са показани последните производства на страните от соцлагера. На българския щанд гордо място заемат – иска ли питане! – новите пловдивски автомобили – Булгаррено 8, брат му 10 и Булгаралпини, като вероятно е присъствал и вариантът кабриолет. От пазарна гледна точка това може би е добре, но от политическа изпращането на колите в столицата на Източния блок определено не е удачен ход. Присъствието на толкова ефектна ,,западна, капиталистическа“ кола хвърля в смут организаторите. Разгаря се нещо като дипломатически микроскандал, а специално Булгаралпините са прибрани почти веднага след посещението на делегация съветски политици.
Български спортни коли Булгаралпин
Един от Булгаралпините на изложението през 1969 в Москва след участие в автомаратона София-Москва-София.
Противно на разпространения мит обаче, и това не е главната причина за спирането на пловдивското производство. По това време СССР вече строи гигантски завод за леки автомобили в гр. Толиати, а в неговото изграждане участва друга известна автомобилна страна – Италия. От 19 април 1970 г. в халетата се сглобява моделът Жигули 2101, продаван в чужбина с името Lada 1200. Негова основа е ФИАТ 124 от 1966 г. Съветските планове предвиждат стотици хиляди такива коли да се изнасят за всички социалистически страни по света, Северна Африка, Близкия Изток и дори някои западни държави.
Тогава започна разчистването на пътя към съветската автохегемония в Източния блок. Производството и износът на автомобили е важна част от бъдещите планове на Съюза и, макар че производството на пловдивския завод ,,Булгаррено“ изостава количествено от СССР цели десетки пъти, ясно е, че той не е желаел никаква конкуренция. Многозначителен е фактът, че петгодишният договор с Италия за сглобяването на автомобили FIAT в Ловеч, който изтича през 1971 г., след това не е подновен.
Под съветско влияние започва да се подготвя краят на ,,западноевропейския“ етап от българското автомобилостроене. През февруари 1969 г. СССР заявява, че ще проектира и до края на годината ще започне строежа на голям завод за леки автомобили. Тази инициатива изглежда малко странна, при положение че колите ,,Москвич“ така и така се произвеждат в ловешкия завод ,,Балкан“ още от 1966 г. И на 17 февруари 1969, някакси ,,съвсем случайно“, Тодор Живков издава заповед за ревизия на всички български външнотърговски предприятия, сред които и ,,Булет“. А какво излиза от нея? Оказва се, че чистата печалба на организацията е над 1 млн. долара!
Български спортни коли Булгаралпин
Табела, доказваща, че този Булгаралпин А110 е произведен в завода в Пловдив.
Но това няма никакво значение, съдбата на ,,Булет“ вече е решена отвътре, само че под натиск отвън. ,,Няма защо да даваме валута за западни автомобили, при положение че оттам (СССР – бел. ав.) ще ни залеят с коли” – думите се приписват на министъра на машиностроенето Марий Иванов и, макар да не са потвърдени от източници, описват съвършено ситуацията. Сигурно е обаче, че в свой доклад до Т. Живков от 1969 Иванов заявява, че ,,усвояването на по-голямата част от възлите и агрегатите на този автомобил (Москвич – бел. ав.) ще бъде икономически по-изгодно“, тъй като няма да се заплаща с валута, а с преводни рубли.
Декември 1969 г. е месецът на края за пловдивския спортен звяр ,,Булгаралпин“. Малко след като последните бройки слизат от поточната линия, Държавното стопанско предприятие ,,Булет“ е закрито, а като официални причини са посочени разнообразни нарушения в дейността и неправомерни разпореждания със служебни средства. Производството преминава от военните към ДСО ,,Автопром“. В следващите две години колите продължават да слизат от конвейера, но се произвеждат само двете Булгаррено, и то в намалено три пъти количество на година. А доц. Иван Златанов добавя, че легендата за ,,нелегалния износ в непредвидени от договора страни“ (напр. Индия) е чисто и просто злонамерен слух, пуснат нарочно (дали отвън или отвътре?), за да направи приемливо за обществеността затварянето на широко рекламирания и напредничав за времето си завод.
Български спортни коли Булгаралпин
Фрагмент от производствената документация на Булгаралпин А110
И така, ето защо пловдивският спортен звяр ,,Булгаралпин“ с някои чисто български части спира да бъде произвеждан:
Поначало ,,Рено“ многократно одобрява техническото качество на продукцията. Търканията между двете страни се пораждат от трудното изплащане на българските лицензни задължения. Независимо от това, генералният директор на ,,Рено“ прави специално предложение с цел да запази сътрудничеството. И точно когато страните може би са щели да се разберат, политиката не им оставя никакъв шанс.
Всъщност цялото това „автомобилно разведряване“ (ловешкият ФИАТ, пловдивските Рено и Алпин…) е част от т.н. „стопански експеримент“ на България, чиято цел е да се увеличи приходът на конвертируема валута в държавата. Затова са създадени и външнотърговски предприятия като ,,Тексим“, на които е позволено да развиват различни стопанско-търговски дейности по целия свят, но при едно условие – максимум печалба за хазната, и то задължително във валута. ,,Булет“, ,,Родопа“ и ,,Тексим“ са част от малкото фирми, които са били управлявани по ,,западен“ тертип и при които критерий за ,,изпълнение на народностопанския план“ е била печалбата в западна валута. А след събитията от Пражката пролет (1968) СССР престава да толерира икономически колаборации със Запада, защото се страхува от ,,отклонение от социалистическия път на развитие“, подобно на Чехословакия. Затова ,,Тексим“ и подобните му стават нежелани и ги застига участта, която знаем.
Това е тъжният край на една страница от българския автопром, започнала с много надежди.
Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 12-2017.
Източници на илюстрациите:
1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9 – рекламен каталог на ,,Булет“ от изложението в Москва 1969 г.
Български автомобилБалкан 1200 от 1960 г. в Sandacite.BG!
[1960] Български автомобил Балкан 1200На снимката виждаме прототип на първия българскилекотоварен автомобилБалкан 1200 от 1960 г. Намира се в музея на завод Балкан в Ловеч. Но как се стига до неговото създаване?
След края на Втората световна война, Завод 14 в Ловеч остава единственото родно предприятие, което произвежда самолети (след като авиационната фабрика в Казанлък е пренастроена за друго производство през 1947 г.). Паралелно с дейността на завода върви и обучението на авиоинженери в софийската Политехника, което продължава до 1954 г.
Тогава е взето решение за окончателно закриване на самолетното производство в България, в резултат на което много от младите специалисти, инженери, техници и изобщо работници в Завод 14, решили да посветят живота си на авиацията са поставени в почти безизходна ситуация. Сред тях е и инж. Димитър Дамянов, който още в началото на 50-те години постъпва на работа в Ловеч именно като авиоинженер.
Първоначалното престуруктуриране на завода след 1954 г. е свързано с краткотрайното налагане на напълно неприсъщи производства. Тогава ръководството на бившата авиационна фабрика проявява твърдост и излиза от кризисното положение със собствена инициатива, която е предложена пред висшите инстанции. Според нея в Ловеч би могло да започне производството на автомобили и мотоциклети, за което има нужния техничски потенциал и наличието на висококвалифицирани специалисти.
Към края на 50-те години в тази атмосфера на висока техническа култура и професионализъм се заражда идеята в завода да се изработи истински български лек автомобил, като целта е евентуалното усвояване на това престижно и перспективно производство да оформи основния профил на бившата авиационна фабрика. За тази цел политическото ръководство на България трябва да види, че тамошният колектив може да изработва наистина сложни машини като автомобили, и затова конструкторите желаят автомобилът им да дебютира на Пловдивския панаир – там, където се показват всички новости на българската промишленост от описваните от нас десетилетия.
[1960] Български автомобил Балкан 1200Снимка от сп. Ауто Билд.
Предварителната подготовка за създаването на прототипа започва в края на 1958 г. Интересно е, че първият проект за дизайн е макет, изработен от скулптор, но неговата концепция не удовлетворява конструкторите и те не я харесват.
По същото време в двора на завода има един лек автомобил Volkswagen, чийто двигател и шаси са използвани за образец. Към процеса на предварителна подготовка се включват и специалисти от “Завод 12” в София, които успяват да изработят абсолютно идентично и най-важното функциониращо копие на предоставения им оригинален мотор (след 1956 г. производството на всички двигатели за мотоциклетите “Балкан” е възложено именно на “Завод 12”).
С оформянето на каросерията се ангажира екипът на инж. Дамянов, който по това време включва Юли Костов, инж.Кънчо Кънчев, инж.Иван Петров (зам.главен инженер), Георги Филипов, Пейчо Пейчев, Георги Лазаров и още няколко души. Изковаването на отделните компоненти на каросериите от тънколистна ламарина се извършва изцяло на ръка, с помощта дървени чукове върху кожени възглавници пълни с пясък.
Български автомобил Балкан
Това, което особено затруднява екипа на инж. Дамянов, е т.н. “геометрическа разработка”, която се разчертава върху огромна маса в мащаб 1:1. Именно от нея впоследствие се свалят всички мерки за изработването на шаблони, от които пък се правят детайлите на дървения макет. Последният етап от работата е свързан с разрязването на дървения модел на отделни части, от които се отливат металните щампи за външните форми на каросерията. Основия отговорник по изработването на моделите е Марин Радев, а с изковаването на отделните външни елементи е натоварен Георги Лазаров.
Български автомобил Балкан1200
Интересно е да се отбележи, че в началния стадий от предварителната подготовка са спазени стриктно всички работни етапи, свързани с изготвянето на пълна конструктивна документация, предлагането и обсъждането на графични проекти и гипсови модели на автомобила, както и изработването на няколко атрактивни дървени макета в мащаб 1 : 10 (един от които и днес може да се види в заводския музей на “Балкан” в град Ловеч).
Въпреки това, през 1960 г. автомобилът „Балкан 1200“ е завършен в срок, и точно навреме за Международния панаир в Пловдив, където е представен през септемвр, ако не броим дефилирането му пред ловешка публика по повод Празника на труда 1 май. :) Балкан 1200 има 2 прототипа, като този за Панаира е боядисан в бяло и червено. Мощността е 34 к.с. и максималната скорост – 108 км/ч.
Български лек автомобил Балкан1200
Балкан 1200 обаче така и не влиза в серийно производство. Могат да се дадат различни обяснения, сред които трябва да се отбележи липсата на достатъчно производствени мощности, които да произвеждат големи количества частите на ходовата част, двигатели и т.н. За сметка на това, още в годината на създаването си по повод 16-годишнината от преврата на 9 септември, Балкан участва в рали с нелек планински терен. Чудя се как ли би се справил на днешните пътища – никакъв проблем за кола, кръстена на планина. :)) ,,Балкан 1200“ успешно преминава през Ботевград, Лъкатник, Берковица, Враца, Мездра и други места, приветстван от любопитните граждани.
![[1960] Български автомобил Балкан 1200](https://sandacite.bg/wp-content/uploads/parviyat-balgarski-lek-avtomobil-balkan-1200.jpg "[1960] Български автомобил Балкан 1200")
![[1960] Български автомобил Балкан 1200](https://sandacite.bg/wp-content/uploads/2016/03/1960-%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BB-%D0%91%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0%D0%BD-1200-300x225.jpg "[1960] Български автомобил Балкан 1200")
![[1960] Български автомобил Балкан 1200](https://sandacite.bg/wp-content/uploads/parviyat-balgarski-lek-avtomobil-balkan-300x197.jpg "[1960] Български автомобил Балкан 1200")
