В Sandacite.BG попаднахме на интересна статия за ремонта на телевизори преди 1990 г.!
Обикновено сме свикнали да събираме, изследваме и публикуваме различните стари български апарати, но рядко се замисляме за това кой ги е поддържал в изправност, та те да работят дълго време и безпроблемно да изпълнят функциите си. А добре ли се е извършвало това? Случайно ни попадна една статия, отпечататна в бр. 9-1985 на сп. София, в която се представя една неособено приятна картинка за работата и дейността на СД ,,Телевизионни и радиосервизи“ – предприятието, чиите сервизни бази из цяла България тогава ремонтират тези апарати. Авторът е Ленко Бешев, статията препечатваме без никакво изменение. Поначало е много интересно за четене това списание София – разкрива всякакви страни на общественжия живот тогава, и то нерядко и свързани с техниката; дори самите заглавия на статиите са много добре звучащи и провокативни.
РАЗКАЗ НА „ПОТЪРПЕВШИЯ“
„…След като мои приятели – „майстори“ напразно се ровичкаха в апарата, се обадих в ателието на „Княз Борис“ № 77. В определения срок телевизионен техник не дойде. Жалко за единия ден неплатен отпуск! Отново се обадих, като се преборих с безкрайното „заето“, и определихме нов ден. Този път го дочаках. Оказа се, че е изгоряла лампа PCF 82. Техникът заяви, че в сервиза нямат, но ме успокои, че се продавала в магазините. Та да си я купя и пак да му се обадя – остави си името, – за да дойде и ми я постави. Така се наложи да си взема още един ден неплатен отпуск, да обикалям из магазините, пак да се обаждам, да чакам техника и т.н. Два часа след ремонта по екрана отново се заразхождаха „чудовища“ – и пак познатото ходене по мъките. Този път дойде друг техник, платих си само за повикването /нали апаратът беше в гаранционен срок след първия ремонт?/, поправи го – и сега за „битката“ ми със сервиза напомнят само две- три фактури и сменената лампа…“
Тази история е разказана без никакви украшения, взета е направо от делника и знам, че има далеч по-невероятни случаи – как с месеци са чакали за дефицитна резервна част, без която телевизорът е красива, но безполезна мебел; как като следствие от серията обаждания в сервиза върху техния апарат са се „учили“ добри техници и т.н. Разбира се, нещата не бива да се драматизират – поне още толкова люде ще ни кажат, че за ремонта на техния телевизор им е било достатъчно едно позвъняване в сервиза.
РАЗКАЗ НА ГЕНЕРАЛНИЯ ДИРЕКТОР
на СД „Телевизионни и радиосервизи“ Георги Тодоров, който непрекъснато (за разлика от нас) се „пече“ на този огън:
„Стопанисваме 28 предприятия в страната, над 25 ателиета в столицата, 560 стационарни бази в селищните системи и 1200 приемателни пункта в селата.
Годишно през ръцете ни минават над 3,2 млн. телевизора от 70 марки.
Как си представяме идеалното обслужване? Чрез въвеждането на абонаментна система навсякъде. През 1984 г. имахме 86 хиляди абоната в страната (над два пъти повече от 1983 г.), до края на тази година очакваме да достигнат 200 хиляди. Най-пълно сме обхванали Силистренски, Кърджалийски и Сливенски окръг. Като че ли засега столичани са скептични към тази система.
От дейността си в селата често губим (на самостоятелна стопанска сметка сме), но от големите градове печелим. Съзнаваме, че нашата работа има социални измерения – трябва да стигнем до всеки дом, до всяко работно място.
Затова: 70 на сто от апаратите поправяме по домовете; столичните сервизи са на седемдневен работен ден от 7,30 ч. до 21 ч. с дежурства през празниците…
От какво са най-честите оплаквания? Вече не от качеството на обслужването – за разлика от времето, когато специалисти не ни достигаха и се принуждавахме да назначаваме всички кандидати, понякога със съмнителни способности, днес 90 на сто от нашите хора са със средно техническо, полувисше и виеше образование. Сега проблем е липсата на резервни части,, но вече направихме първата крачка – към предприятието функционира цех за намотъчни изделия, къде- то възстановяваме трансформатори и други детайли…
РАЗКАЗ НА ЕДИН ТЕЛЕВИЗИОНЕН ТЕХНИК
По понятни съображения не съобщаваме името му, но под разказаното от него биха се подписали много негови колеги:
„Нашата бригада /от сервиза на ул. „Княз Борис“ № 77/ обслужва голям район – не само центъра, но и кварталите „Лозенец“, „Бистрица“, „Симеоново“, „Железница“. На бригадна стопанска сметка сме – и ако на някой колега често му се налага да се връща на стари адреси, това означава, че първия път не си е свършил работата както трябва и вторите му визити не се заплащат. Това се отразява на възнаграждението на цялата бригада – и затова дълго такъв човек не можем да търпим. Не можем да го носим на гърба си, нали? Още повече, че планът ни е много напрегнат, понякога дори и нереален – на ден имаме по около 15 адреса за всеки и рядко можем да се „вместим“ в графика. Защото предварително не можем да знаем колко време ще ни отнеме ремонтът на един телевизор – дали ще е нужно да се смени само едно бушонче (две минути) или ще трябва изцяло да се разглоби някой възел, за да се открие повредата. И ако някой апарат е сериозно „болен“, това означава, че поне два-три абоната днес ще ме чакат напразно и ще ме ругаят.
Освен това отдавна не е вярно разпространеното схващане, че не го ли почерпиш, техникът няма да ти свърши работата – нали ако седна да се черпя с някой клиент, другаде няма да ме дочакат и ще изостана от графика. При нас бързо се разчува кой не си разбира от работата, а обича да посяга към чашката – след няколко такива случая той трябва да си търси работа другаде.
Когато постъпва при нас, всеки полага изпит по теория и практика. В колко други професии кандидатите се подлагат на такава сериозна проверка?
Кое ни мори най-много? Липсата на резервни части – без тях не можем да си вършим работата, а гражданите обвиняват нас за това, че телевизорът им със седмици стои в базата…
ВМЕСТО КОМЕНТАР
Действително от години резервните части са „ахилесовата пета“ не само за телевизионните сервизи. И това е отчасти обяснимо – у нас телевизори внася не само ВТИД „Телеком“, но и „Продексим“, „Булгаркооп“, апарати идват и по линията на търговския обмен на окръзите с побратимите им от социалистическите страни. А резервни части внасят само споменатото вече „Телеком“ и предприятието „Резервни части и млад техник“. „Ножицата“ между потребностите и възможностите се разтваря допълнително и от факта, че гаранционният срок за цветните телевизори в СССР е една година, а у нас – една и половина,и реалната нужда от кинескопи за тях е по-голяма, откол- кото вносът.
От друга страна, съгласно нормативните документи резервни части се осигуряват само за апарати, внесени или произведени до десет години. А по-старите? А телевизорите, внесени в страната по частен път? Те висят в сервизите, които не всякога могат да се справят, и „контрата“ остава у тях. Гражданите не се интересуват от трудностите, които имат сервизите, и искат телевизорите им да бъдат поправени качествено и в срок. И са прави.
За да не гасне за дълго синият екран, не е нужно много – само изградената организация да работи като добре смазан механизъм. Той да не се „препъва“ в липсата на резервни части, тъй като всичко друго по принцип е налице: материална база, кадри, транспорт. Можем ли да се надяваме, че това ще стане скоро?“
А какви са Вашите спомени и впечатления? Добре ли са били ремонтирани нашите стари сандъци? :)