Етикет: сандъците

В Сандъците – Sandacite Ви показваме 2 апарата на завод Автоматика Хасково.

Микропроцесорната дозираща система Бетонконтрол 02 е разработена през 1989 г. и е предназначена за строителството. Извършва автоматично дозиране и смесване на съставките при производството на бетон.

МИКСКАН-16 също е набор `89. Представлява интегрирана система за събиране на данни и управление на промишлени про­цеси

Технически данни:

Системата се състои от силов блок, релеен шкаф и пулт за управление.

Режим на работа – ръчен, автоматичен с изпол­зване на неу- тронни датчици за измерване на влажността, ав­томатичен с предварително зададена влаж­ност

Брой на въвежданите в системата рецепти – до 99

Максимален брой на съставките, влизащи в рецептата – до 3

Максимален брой неутронни датчици – до 3

Обслужващ персонал – 1 оператор

А ето тук можете да се запознаете с негов предшественик:

Бетонконтрол 80 и какво може той

See more

МИКСКАН-16 също е набор `89 и производство на НПП Автоматика Хасково. Представлява интегрирана система за събиране на данни и управление на промишлени про­цеси. Работи под управлението на персо­нални ЕИМ, програмно съвместими с IBM, МИК 16 PC и Правец 16.

Технически данни:

Захранващо напрежение – 220 V, 50 Hz; Р_н=300 W

Брой на аналоговите входове – до 160

Аналогови сигнали на входа – до 40

Брой на аналоговите изходи – до 160

Дискретни входове – стандартно TTL ниво

Дискретни изходи – до 80

Размери 250 x 500 x 350 mm

Маса – 18 kg

Двете устройства са изнасяни и в чужбина. Износител – ВТД „Систембиохим — Химимпорт“

В Сандъците – Sandacite пишем  за ВЕВО – българска радиофабрика, основана 1927 г.

През същата година е основана и радиофабриката Тулан, за която сме Ви разказвали на страниците на нашия сайт:

Архивъ на радиофабрика Туланъ І часть

See more

За разлика от Тулан, ВЕВО се  е помещавала в София. Собственици и главни нейни дейци са (вероятно чехите) Веселик и  Вотава. Фабриката е била от характерните за по-късните години в България ,,радиоработилница и радиолаборатория“. Това означава, че се е занимавала с изработка на радиоприемници – както по свои собствени схеми, така и по решения и изисквания на клиентите си.

Предлагаме Ви две реклами на българската радиофабрика ВЕВО от 1930 г., за да можете сами да се запознаете с дейността на й. За по-автентично съхраняваме, доколкото е възможно, тогавашния правопис:

,,УЛ. „Леге“ 13 (Елитъ базаръ)

Собствениците на фирмата инж. Веселикъ и Вотава, съ дългогодишна практика въ най известните европейски радио фабрики още преди въведението на радиото въ България, откриха специално радио-лаборатория и работилница исключително за радио-апарати и радио-части, които по своята солидность, качество и цени конкуриратъ всички други познати до сега въ България радиофабрики.

Изработените отъ техъ радиоприемници съ 1, 2, 3, 4, и 5 лампи задоволяватъ и най-взискателния клиентъ, вследствие на което фирмата бърже се популяризира изъ цела България, което и личи отъ всекидневното увеличение на производството, както на радиоапарати, така и на средни­те радиочасти и прибори.

1. Въртящи (поменливи) кондензатори.
2. Реостати
3. Цокли за лампи
4. Блокъ кондензатори
5. Високофрекфентни трансформатори.
6. Неутродони
7. Букси
8. Високоговорители магнитни

9             „              „              динамични

10. Токоисправители
11. Анодни апарати
12. Комплектни апарати за тонфилми: като синхронизатори, грамадни киноусилватели, кино високоговорители и пр.

На складъ ще намерите винаги най-дълготрайните и най-доброкачествени радиолампи „Vatea“, чието генерално представителство за България е „Wewo“, също акумулатори, слушалки усилватели за радио-апарати, и радио-грамофони, електрически мембрани, електролитни плочи, резани и цели, анодни батерии, гръмопредпазители, антенни материали и пр.

Приематъ се за поправка, а така също и за преработване и модернизирване, всекакви си­стеми радиоапарати, поправятъ се акумулатори, строятъ се антени, усилватъ се високоговорители, слушалки и пр. При най-достъпни цени — изработватъ се части по дадена скица.

Разполагайки съ големи теоритични и практични познания въ този браншъ, собственици­те на фирмата инж. Веселикъ и Вотава даватъ безплатни съвети на клиентите си.

Ценоразписи и съвети при поискване безплатно.

Употребявайте само „Wewo“ радио-фабрикати и Вий ще бъдете винаги напълно доволни както по качество така и по цена.

Радио Етаблисма „Wewo“ ул. „Леге“ 13 — „Елитъ Базаръ“

Това на долната снимка е залепено на радиоприемник, сглобен във радиофабриката ВЕВО в началото на 30-те години:

И втората реклама:

,,Всеки, даже и най бедния, може да се снабди съ великолепенъ едноламповъ апаратъ, които поради това, че на слушалки може да даде по-голямата часть отъ европейските станции, няма равенъ на себе си.

Съ чувствителенъ високоговоритель, може да се чуватъ много добре по-силните станции като Виена, Будапеща, Моравска Острава, Грацъ и Бреслау.

Това може да се постигне само съ едноламповия приемникъ „Вево“ съ специална „Вево“ бубина.

Комплектъ части за самостроене на апарата „Вево“, а именно:

1. 30 метра антенна жица
2. 6 антенни изолатори
3. 1 антененъ ключъ
4. 1/2 м. автокабелъ
5. Анодна батерия 50 волта
6. Акумолаторъ 14 амперъ часа
7. 1 чифтъ слушалки
8. Монтажна жица
9. Разни винтчета
10. Една готова бубина („Вево“)
11. 1 лампа марка „Филипсъ“
12. 1 въртящъ кондензаторъ 500 см. съ шайба

13. 1 въртящъ кондензаторъ 250 см. м
14. 1 решетъченъ блоковъ кондензаторъ.
15. 1. съпротивление отъ 2J/2 мегома
16. 4 букси 3 мм.
17. 5 „              4 мм.
18. 1 дървена рамка за монтажъ
19. 2 електролитни плочи
20. 1 планъ за монтиране апарата.

Плочите са готови продупчени и всички части така приготвени, че даже и най-неподготвения аматьоръ може за 1 часъ самъ да си построи апарата.

Евентуални монтажни грешки се безплатно изправятъ отъ радиофабриката „Вево“, която дава и безплатни съвети по монтажа“.

А ето и други реклами на български радиофабрики от периода на Царска България:

Стари реклами на техника от 1930-те години

See more

Един материал на Сандъците – Sandacite.

Карането на мотоциклет винаги е било трудно, в това число и преди 60 години! Статията на Сандъците – Sandacite Ви разказва за това изкуство.

Процесът на овладяване изкуството сигурно, бързо и безпогрешно да се кара мотоциклетът е доста сложен и продължителен и съвсем не завършва с полагане изпита и получаване свидетелство за пра­воуправление. Напротив, усъвършенстването на придобитите знания и превръщането им в навици започват едва след като се получи свидетелството за правоуправление. Постепенно с голямо внимание и практика новият мотоциклетист превръща в ре­флекси всички движения и манипулации. След като получи свидетелство за правоуправление, мотоци­клетистът трябва последователно да овладее упра­влението на мотоциклета в трудни пътни и метео­рологични условия.

От статистическите данни за катастрофите, ста­нали с мотоциклетисти още през 50-те години на ХХ век, се вижда, че повечето тежки наранявания и смъртни случаи се дължат на нара­нявания в черепа. Констатира се също, че наранява­нията в черепа и особено смъртните случаи с мото­циклетисти се избягват до голяма степен, ако се употребява мотоциклетната каска. От проучвания в България, проведени върху катастрофи, станали при състезания и тренировки, се установява положителният ефект на каската. Има много случаи, при които каската по­среща удара с терена или с предмети и черепът ос­тава незасегнат. Каската не винаги може да предот­врати нараняването на черепа при мотоциклетни катастрофи, но положително е, че винаги значително намалява силата на удара и степента на нараняването.

Носенето на каска е свързано с известно неудоб­ство при карането на мотоциклет, но това се компенсира и с по-голямата сигур­ност. Било е ясно още тогава, че ежедневното увеличаване интензивността и гъстотата на движещите се с превозни средства за­дължава и българските мотоциклетисти да помислят по­вече за своята сигурност и за сигурността на своите пътници.

За да може каската да предпазва, необходимо е да отговаря на определени условия. Неподходящата каска не само че не предпазва добре, а може да нанесе вреда. Каската трябва да бъде устойчива, лека, удобна, неогъваема.

За умъртвяване на удара каската трябва да има устойчива, еластична вътрешна подплата — корк, мека гума, вата и др.

Всички тези условия са проучени и фабриките, произвеждащи мотоциклетни каски, се съобразяват с тях.

Как трябва да се носи каската при каране на мотоциклет? Каската не е шапка и трябва да се закрепи устойчиво на главата. За тази цел каишките се закопчават, без да се за­стягат и опъват много. Освен това чрез регулиране дълбочината на каската мотоциклетистът трябва така да я нагоди, че каската да покрива главата и да стои устойчиво и удобно.

Тук искаме да обърнем внимание и на облеклото на мотоциклетиста, от което зависят до голяма степен сигурността и здравословното му състояние.

При каране на мотоциклет човек е изложен на най-различни неблагоприятни атмосферни влия­ния — дъжд, вятър, студ, мъгла и др. Облеклото на мотоциклетиста трябва при всички случаи да бъде непромокаемо, за да го предпазва от вятъра и вла­гата, независимо на какво разстояние ще се пътува.

Преди всяко пътуване с мотоциклет е необходимо да се направи контролен преглед на мотоциклета, който да обхваща:

зареждането на мотоциклета с бензин и масло;

състоянието и затегнатостта на всички гайки и болтове, които могат да бъдат проверени;

налягането в гумите;

състоянието и работата на двигателя, действието на органите за управление, контролните органи, клак­сона и осветлението, наличието и състоянието на държавния контролен номер, инструментите и за­пасните части.

Преди да се потегли с мотоциклета сутрин й изобщо при студен двигател, винаги двигателят трябва да се загрее, като работи няколко минути на ниски обороти на място. Предварителното загряване на двигателя до нормалната му работна температура има голямо значение за износването както на двутактовия, така и на четиритактовия двигател. След като двигателят загрее до нормалната си работна температура, ако времето е студено, маслото в ско­ростната кутия е все още съвсем гъсто и дисковете на съединителя (при мотоциклетите със съедини­тели, работещи в маслена баня) са залегнали един за друг и съединителят не отделя напълно. При включване на скорост в това положение има опас­ност да се изронят зъбните колела на скоростите.

За да бъде избягната тази опасност, най-добре е да се спре двигателят, да се включи на I скорост и да се пусне двигателят в ход с педала на пусковия механизъм, като предварително се стисне ръчката на съединителя. След това може да се потегли спокойно.

Много важни условия за сигурността на движе­нието с мотоциклет са състоянието и действието на спирачките. Здравите и сигурни спирачки не са до­статъчни обаче за сигурното пътуване — необходимо е мотоциклетистът да умее да си служи с тях. При мотоциклета, където трябва да се пази и равновесие, спирането е още по-сложно.

Като се говори за спирачките, не се изключва спирачното действие и на двигателя, особено при четиритактовите мотоциклети, при които двигателят трябва често да се използва като спирачка, особено при спущания по надолнища и плавни спирания на предварително известни и определени места.

Двигателят е незаменима спирачка при каране на мотоциклет по стръмни и продължителни наклони, където не бива да се разчита и да се използват само спирач­ките, тъй като бързо загряват и не могат да дей­стват. При спущане по надолнища винаги трябва да бъде включена тази скорост, с която може да се изкачи същият наклон; във всички дру­ги случаи с пущането е рисковано, а спирането съм­нително.

Основното правило за спиране е да се спира с двете спирачки едновременно. Някои мотоциклетисти смятат, че спирането с предната спирачка крие опас­ност мотоциклетът да се преобърне през предното колело. Това е погрешно, защото почти не съществу­ва такава опасност за мотоциклета, разбира се, при нормални шосейни условия. Спирането с предната и задната спирачка има редица преимущества пред спирането само със задната спирачка — намалява се спирачният път почти наполовина, равномерно се нагряват и износват челюстите и спирачните барабани и най-важното мотоциклетът запазва устойчивостта си. в периода на спирането.

При спиране със спирачките мотоциклетът винаги трябва да бъде перпендикулярен на терена: никога не бива да се спира със спирачките, когато мото­циклетът е наклонен за завой, защото има опасност от занасяне на мотоциклета и падане.

Ето защо при приближаване на завой трябва свое­временно да започне спирането така, че при започ­ването на завоя и при наклоняването на мотоциклета скоростта му да бъде малка и да няма нужда от по-нататъшно спиране; завоят да преминава в леко и постепенно даване на газ. Никога не се спира в самия завой, а преди него.

Особено трябва да се внимава при спиране на мокър асфалт и паваж. В такъв случай най-напред се спира с двигателя и след това постепенно със спирачките, за да не се допусне занасяне на мото­циклета и падане.

При каране на мотоциклет важно условие за безопасното и правилно спиране е да не блокират колелата. Влаченето на колела­та не само че не скъсява спирачния път (напро­тив, спирачният път се увеличава, тъй като сцепле­нието с терена се намалява и гумите просто се плъзгат по пътя), но и крие голяма опасност от за­насяне на мотоциклета и падане. Когато колелата са блокирани и се влачат по терена, мотоциклетът фактически е неуправляем, защото представлява шей­на, която не може да се управлява. Нужно е спи­рачките при опасност да се задействат до макси­мум, но не и да се блокират колелата.

Вреден навик у някои начинаещи и дори у опитни мотоциклетисти е, че във всички случаи на услож­няване на обстановката, даже и когато е съвсем излишно, например при внезапно задминаване от друго превозно средство, несъзнателно прибягват до употреба на спирачките. В повечето случаи на из­ненади — внезапно появяване на препягствие, спук­ване на гума, завой и др.—първото нещву което тряб­ва да се направи, е да се спре или да се намали ско­ростта. В много случай обаче някои мотоциклетисти спират с всички сили, без да има нужда, и връхли­тат върху препятствието, което искат да заобико­лят.

Макар и много рядко, може да се случи и при много добре поддържан мотоциклет, да откаже предната или задната или двете спирачки. При миене на мотоциклета в спирачните барабани е влязла вода и е намокрила спирачните челюсти. В такъв случай единственото средство за спиране остава двигателят, като последователно и бързо се превключва на III, II и I скорост, още повече че при мотоциклетите, снабдени с постоянно зацепени зъбни колела на ско­ростите, това съвсем не е трудно. Не бива да се забравя, че и в такъв случай опитното и хладнокръвно боравене с кормилото може да помогне извънредно много, защото много от опасностите могат да бъдат веднага избягнати с умела маневра и без спиране. От грижите, които се полагат за спирачките, зависи никога да не се изпада в това критично положение,

Спазването на правилника за движение, който за­бранява превишаването на определената максимална скорост, е най-важното условие за безопасно движе­ние. Движението при каране на мотоциклет с по-голяма от разрешената скорост увеличава много опасността от катастрофи. При ин­тензивното улично движение има постоянна опасност дори и за най-опитните мотоциклетисти, ако се дви­жат над определената максимална скорост.

При движение по улиците на по-големите градове често пъти някои мотоциклетисти правят голяма грешка, като предпочитат да се движат по второ­степенните и тихите улици вместо по централните улици и булеварди с регулирано улично движение и така, успокоени от липсата на интензивно улично движение, започват да пресичат кръстовищата с го­ляма скорост и при среща с друго превозно средство е възможна голяма катастрофа. Ето защо, за да се избегне тази опасност, за предпочитане е движението да става по централните магистрали с регулирано улично движение.

Голям процент от катастрофите стават в резултат на неправилно изпреварване (задминаване). Както и в момента, най-важното условие и тук е спазването на Правилника за движението. Изпреварване се разрешава, без да се превишава определената максимална скорост, и то само когато са осигурени достатъчна видимост и свободен път поне за два пъти и половина по-голямо разстояние от това, необходимо за изпреварване така, че ако в момента на задминаването се появи пре­возно средство, да няма опасност от сблъскване.

Особено недопустимо е задминаването на завой и в края на изкачването на наклон и на места с нама­лена видимост. Абсолютно забранено е задминава­нето и на пресечките на улиците на града.

Преди да се започне задминаването, необходимо е добре да се огледа пътят. Необходимо е също мотоциклетистът да се убеди, че водачът на пре­возното средство, разбрал, че ще бъде задминат, е дал път. Водачът на превозното средство се преду­преждава с клаксона (през деня) или пък с неколкократна смяна на светлините (през нощта). Абсолютно недопустимо е задминаване на превозно средство, което се движи с еднаква или близка скорост спрямо максималната скорост на мотоциклета, при което разминаването ще продължи дълго време и е твърде опасно.

В такъв случай мотоциклетистът се нарежда зад първото превозно средство и двете превозни сред­ства се движат едно след друго, като спазват опре­деленото разстояние помежду си. Недопустимо е и задминаването на превозни средства, чиито водачи умишлено не дават път.

Във всички случаи на изпреварване двигателят се поддържа в обороти, за да може своевременно да се превключва, ако е необходимо, на низходяща ско­рост, за да може мотоциклетът да има добра уско­рителна способност (пъргавина) и задминаването да стане по-бързо.

Преди започването на изпреварването и през време на самото задминаване мотоциклетистът дава знак чрез повдигане на лявата ръка или ако има пътепоказалци, чрез пущане на левия пътепоказалец.

[1962] Мотоциклет Балкан 250 см3 – каталог резервни части

See more

При движение, особено по непознати пътища, вни­мателно трябва да се следят и спазват пътните зна­ци. Често пъти завои, поправки по пътя, стесняване на пътя и др. се появяват съвсем изненадващо и пре­минаването им е просто невъзможно, ако своевре­менно още при забелязване на знака не е намале­на скоростта на движение.

Спускането по надолнище никога не бива да ста­ва с изключен двигател („по инерция“), защото спи­рането само със спирачките е по-трудно и рисковано. Освен това при включване отново на скорост за пускане на двигателя в ход има опасност от изронване на зъбните колела на скоростите, особено при непълно отделящ съединител.

Ако във време на каране на мотоциклет се забележи, че е спукана или спаднала някоя от гумите (по-често се пука задната гума), трябва незабавно да се затвори газта, като цялото внимание се насочи към запазване на равновесие и едновременно се спира плавно. Не­допустимо е рязко спиране със задната спирачка при спукана задна гума. Освен че има опасност да се откъсне вентилът на вътрешната гума, може и да се загуби равновесие. Вътрешните гуми на мото­циклета трябва да бъдат винаги залепени чрез вул­канизация, като всички поставени на път студени лепенки се подменят своевременно с вулканизирани.

Мотоциклет с кош и как се управлява

See more

Въпреки всичко обаче понякога падането е неиз­бежно. Най-опасни от всички катастрофи са тези, при които мотоциклетът се блъска в някакъв подвижен или неподвижен предмет. В такива случаи трябва да се направи всичко възможно за максимално нама­ляване на скоростта и избягване на сблъскването, макар и да се излезе от пътя и да се падне. При всякаква друга катастрофа най-голяма опасност за мотоциклетиста идва от търкалящ се мотоциклет. Затова стремежът в такива случаи трябва да бъде мотоциклетистът да се пази доколкото може от мо­тоциклета в момента на самото падане.

---

Литература:

Георгиев, Димитър Хр., Тимчев, Григор. Наръчник на мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1958., 292 с. :

Напетов, Витомир П., Тимчев, Григор К., Гайдаров, Симеон Н.. Учебник за мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1959., 344 с., 1 л. ил. :

Златарев, Пантелей,  Гайдаров, Симеон Василев. Наръчник на мотоциклетиста /. София :, Техника,, 1962.

Практическата статия в Сандъците – Sandacite описва ремонт на осцилоскоп.

И тъй като все пак сме портал за стара техника, ще подходим антикварно. :)

Неведнъж в сайта ни сме Ви показвали стари лампови осцилоскопи. Принципната схема на един такъв уред се състои от следните бло­кове: електроннолъчева тръба с регулатори, генератор за хоризон­тално отклонение на лъча, усилвател за вертикално отклонение на лъча, усилвател за хоризонтално отклонение на лъча и токоизправителни групи.

При повреда в осцилоскопа проверката на отделните му групи трябва да се извърши в следната последователност:

а) Ремонтът на осцилоскопа започва с отстраняване на електроннолъчевата тръба и всички лампи, проверява се състоянието на мрежовата група и филтър­ните елементи на токоизправителя и ако последните не носят външни белези за дефектно състояние (изгорели предпазители, изго­рял мрежов трансформатор, протекли електролитни кондензатори, пре­късвания в монтажни проводници и елементи), осцилоскопът се включва към мрежовото напрежение. Измерват се променливите на­прежения първично и вторично на мрежовия трансформатор. Трябва да се внимава при измерване на променливото напрежение, което за­хранва високоволтовия изправител, тъй като той е обикновено от поря­дъка на 1500 V. Ако тези напрежения липсват, означава, че трансформа­торът е прекъснат. Ако трансформаторът бръмчи и напреженията са ниски, трябва да се заключи, че в него има късо съединение. Ако трансформаторът е редовен, включва се нисковолтовата токоизправителна лампа и при изкуствено натоварване с омическо съпротивление, например 20 килоома, се измерват получените на филтърните конденза­тори постоянни напрежения. Поставя се високоволтовата токоизправителна лампа, която е натоварена с вградения омически делител на напрежение. Тук измервания на постоянното напрежение могат да се направят само с подходящ волтметър. По-лесно е да се измери токът през делителя с помощта на постояннотоков милиамперметър, който се включва към заземената точка на делителя. От стойността на този ток и стойностите на отделните съпротивления може да се извади заключение за пълната стойност на полученото изправено на­прежение.

б) Ако проверката дотук даде положителни резултати, може да се включи електроннолъчевата тръба. Сега на екрана на тръбата трябва да се получи една светла точка, която с помощта на съответни потенциометри да може да се движи в хоризонтална и вертикална по­сока и да се установи точно в центъра на екрана. Яркостта и фокусировката на точката трябва да може да се мени с помощта на отделни потенциометри.

Ако някои от тези операции не се извършват по задоволителен начин, трябва да се заключи, че съответният потенциометър не е в ред или свързването на съответния електрод на тръбата с потенцио­метъра е прекъснато или неправилно. В такъв случай трябва да се про­верят елементите и да се проследи монтажът. При тези повреди лъчът не трябва да се оставя да работи с голяма интензивност, понеже може да повреди екрана на тръбата. Трябва да се работи с понижена яркост. Ако въпреки всичко яркостта не може да доведе до нормална сила, трябва да се приеме, че катодната тръба е изтощена, и тя трябва да се замени с нова.

в) Поставят се останалите лампи на осцилоскопа по местата им. Сега вследствие действието на генератора за хоризонтално отклонение лъчът трябва да опише една права хоризонтална линия на екрана на осцилоскопа. Нейната дължина трябва да може да се регулира с по­мощта на съответния потенциометър. Ако не се получи хоризонтално отклонение на лъча, трябва да се провери генераторът за хоризонтална развивка: напреженията и токовете на лампите, техните елементи и свързването им.

Изходящото напрежение на генератора може да се подаде на вертикалните плочи на друг осцилоскоп и да се изследва работата на хоризонталния генератор. При правилна работа трябва да се получи крива на напрежението с форма, показана на долната фигура.

Ако получе­ната крива няма същия характер, а съдържа значителни нелинейности, те трябва да се коригират, като се промени режимът на съответната лампа (чрез подбор на екранното напрежение или катодното съ­противление). След като се получи желаният ефект, напрежението се подава към първата решетка на хоризонталния усилвател и с помощта на контролния осцилоскоп се про­верява още веднаж формата на вече уси­леното трионообразно напрежение, което се подава на хоризонтал­ните плочки на тръбата. Тази проверка се извършва за всички честоти. Самата честота може да се провери, като се използва известната че­стота за хоризонталното отклонение на контролния осцилоскоп. При ниските честоти (около 1 Hz) може да се провери дали напрежението е включено правилно към хоризонталните плочи. В такъв случай дви­жението на лъча отляво надясно ще бъде с по-малка скорост, откол-кото обратният ход отдясно наляво. Ако това не е така, хоризонтал­ните плочки трябва да се разменят.

г) Ремонтът на осцилоскопа продължава с проверка на вертикалния усилвате. Тя се извършва, като на входа му се подаде напрежение със синусоидална форма от звуков генератор. При това положение, ако хоризонталният генератор работи, на екрана на тръбата трябва да се получи вертикална светла линия, чиято дължина расте с подаденото към вертикалния усилвател напре­жение. Добре е да се провери дали усилването на лампата е честотно независимо. За тази цел входящото напрежение трябва да се мени по честота от 10 Hz до приблизително 25 kHz при постоянна ампли­туда. Ако светлата линия на екрана на тръбата в долния или горния край на честотния обхват спадне значително, трябвала се подбере по-малко анодно съпротивление за лампата и по-голям катоден кон­дензатор.

д)  Ако не може да се получи достатъчно добра синхронизация, т. е. изображението на екрана на тръбата не може да се фиксира, а запазва своята подвижност, трябва да се проверят елементите на син­хронизиращата верига:  превключвател, разпределител-кондензатор, потенциометър и техните връзки с лампите.

Вижте Първия български осцилоскоп ОГ-1 от 1960 г.!

See more

---

Литература:

Меерсон, Анатолий М.,  Георгиев, Марин прев.. Радиоизмервателна техника /. София :, Техника,, 1971., 412 с. :

,Петров, Александър С.,  Йовков, Димчо Й.. Радиоизмервателна техника :. Учебник за III и IV курс на техникумите по слаботокова електротехника, специалност радио и телевизия /. София :, Техника,, 1967, 396 с, 4 л. сх. :

Мартулков, Станислав Петров,  Ведър, Александър Д.. Радиопоправки /. София :, Техника,, 1959., 379 с. :

 

Важна част от всеки ролков магнетофон е неговото лентодвижещо устройство. За него Ви пишем в Сандъците – Sandacite.

От качествата и сигурността на лентодвижещото устройство за­висят до голяма степен електроакустичните качествени показатели на магнетофона. Не напразно популярно схващане за магнетофона е, че той се състои от 90 % механика, лентодвижещо устройство и само от 10 % електроника.

От лентодвижещото устройство на ролковия магнетофон се изисква да осигурява посто­янна скорост на движение на лентата с допустима неравномерност, определена по съответния стандарт. Чрез лентодвижещото устрой­ство трябва да се осъществи бързо пренавиване на лентата напред и назад. Освен това то трябва да е снабдено с ефикасно действаща спирачка. Както бързо трябва да се задействува лентата, така бързо трябва и да спира. Също така лентодвижещото устройство трябва да има възможност за бързо намиране на желан участък от записа.

Друго важно изискване, което се предявява към лентодвижещите устройства в ролковите магнетофони, е те да нямат голям механичен шум при работа. Това изискване в по-голяма степен е застъпено при битовите магнетофони. Твърде неприятно би било, ако магнетофонът се пусне да възпроиз­вежда тихо, а музиката или говорът са придружени от механичния шум на лентодвижещото му устройство. Освен това, когато с битов магнетофон се прави микрофонен запис, шумът на лентодвижещото устройство се улавя от микрофона и се записва заедно с полезната звукова картина.

Лентодвижещото устройство в един хубав ролков магнетофон не трябва да опъва силно лентата, защото тя може да се деформира или скъса.

Съществува богато разнообразие на конструктивни решения на лентодвижещи устройства. Независимо от това те могат да бъдат класифицирани в три големи групи според броя на електродвигателите, които участвуват в него.

Забележка: номерата на илюстрацията нямат отношение към реда на долуизброените компоненти

В битовите и някои полупрофесионални магнетофони се използват лентодвижещи устройства с един електродвигател Някои по-ка­чествени битови и полупрофесионални магнетофони имат два електро­двигателя. По принцип в студийните, т. е. свръхвисококачествените магнетофони, се използват лентодвижещи устройства с три електродвигателя. Тези три основни групи лентодвижещи устройства притежават редица общи възли, изпълняващи дадени функции. Такива общи възли са:

1. Тон-ос с гумена притискаща ролка, чрез които се осъществява равномерното задвижване на лентата при записване и възпроизвеждане.
2. Лентоуспокояващ механизъм, който представлява механичен филтър. С него се намаляват механичните пулсации, които съпровож­дат движението на лентата при записваме или при възпроизвеждане. Тези пулсации е прието да се наричат детонации.
3. Възли на подаващата и поемащата ролка. При записване и при възпроизвеждане подаващата ролка трябва да има обратен на движе­нието на лентата двигателен момент, който да опъва лентата. В съ­щите условия възелът на навиващата ролка трябва да поема изтегле­ната от тон-оста и гумената притискаща ролка лента, да я навива стегнато, без да я опъва силно. Затова двигателният момент на пое­мащата, т. е. на навиващата ролка, съвпада по посока с движението на лентата. При „бързо напред“ поемащата ролка трябва да притежава голям двигателен момент и високи обороти, а подаващата ролка тряб­ва да има малък съпротивителен момент, така че лентата да се на­вива стегнато на поемащата касета. При „бързо назад“ подаващата ролка трябва да има голям двигателен момент с висока скорост на въртене, а поемащата — да се съпротивлява. Това осигурява стегнато навиване на лентата върху подаващата касета.
4. Спирачна система. Спирачките могат да бъдат механични или електромеханични.
5. Направляващи или стабилизиращи положението на движещата се лента ролки или щифтове.
6. Клавишна система, чрез която се управляват механизмът, реле­тата и електромагнитите. Чрез нея е възможно включването на магне­тофона в различни режими на работа: записване, възпроизвеждане, бързо напред, бързо назад и спиране.
7. Възел, чрез който се изменя работната скорост на движението на лентата. При едноскоростните магнетофони този възел отсъствува.
8. Електродвигатели. Според вида на магнетофона в лентодвижещото му устройство участвуват един, два или три електводвигателя.

Задвижването на лентата при ролковите магнетофоните в режим на запис или възпроизвеждане се осъществява от тон-оста и гумената притис­каща ролка. Лентата е притисната към тон-оста от гумената притис­каща ролка. В резултат на това при въртенето на тон-оста се дви­жи лентата. Очевидно е, че скоростта на движението на лентата за­виси от ъгловата скорост на тон-оста и от диаметъра й.

 

От съществено значение за получаването на равномерна скорост на движението на лентата е определянето на оптималния натиск на гумената ролка върху тон-оста. Ако този натиск е много голям, тон- оста ще се натоварва механично в радиална посока. В резултат на това лагерите й по-бързо се износват. От друга страна, вследствие на това прекомерно натоварване триенето между тон-оста и гумената ролка се увеличава, поради което се намалява филтрационният ефект на свързания за тон-оста механичен филтър. Ето защо при прекомер­но голям натиск има опасност от възникване на детонация. Ако натис­кът на гумената ролка върху тон-оста е недостатъчно голям, двига­телният момент на навиващата ролка ще надделее и движението на лентата ще започне да се определя от него. Тогава лентата ще се из­дърпва от навиващата ролка и ще се преплъзва, в резултат на което ще се увеличи неравномерността в движението й, което е пак увели­чение на детонациите.

За правилното направляване на лентата в ролковия магнетофон е от значение равномер­ността на натиска на гумената ролка върху тон-оста по цялата висо­чина на контакта между нея и гумената ролка. Ако този натиск не е еднакъв по височината на гумената ролка, лентата ще започне да се движи ту надолу, ту нагоре, което ще влоши механичното й контак­туване с магнетофонните глави. Ето защо повърхностите на тон-оста, и на гумената ролка трябва да бъдат добре шлифовани. Освен това тук е необходима строга съосност на тон-оста с гумената ролка.

Поради грапавостта на работната повърхност на лентата и приплъзването й при движението й от тон-оста и гумената ролка въз­никва абразивен ефект. Тон-оста като че ли се шмиргелова от лентата. За да се намали износването на тон-оста поради този ефект, тя се по­крива по галваничен начин с твърд хром. В някои случаи за изработ­ване на тон-оси се използва неръждаема стомана. Но това не е за препоръчване, понеже магнитният окис от лентата действа като ка­тализатор при ръждясването на оста.

За да се получи малка обща неравномерност на скоростта, т. е. малки детонации, тон-оста трябва да бъде твърде прецизен цилиндър. Ако общите детонации са 0,1% и се приеме, че половината от тях, т. е. 0,05%, се дължат на ексцентричност на тон-оста, може да се установи каква точност е нужна при обработката й. Ако диаметърът на тон-оста е 5 ram, допустимата ексцентричност трябва да бъде 1,25 pm.

В повечето случаи, когато лентодвижещото устройство на ролковия магнетофон е с един електродвигател, механичният филтър е маховик, който е неподвижно свързан за тон-оста.

В по-редки случаи лентодвижещото устройство с един електро­двигател може да работи и без маховик. Това е възможно, ако елек­тродвигателят е с външен ротор, така че инертният му момент да бъде достатъчно голям, за да се получи необходимата механична фил­трация. В същност тогава тон-оста е ос на електродвигателя.

При студийните магнетофони рядко се използва маховик. Обик­новено тон-оста е ос на водещия електродвигател. Този електродвига­тел е синхронен и роторът му има достатъчно голям инертен момент.

Когато се натисне клавишът за „бързо напред“, отдалечителните щифтове (ако има такива щифтове) отдалечават лентата от главите. Същевременно на десния електродвигател се подава номинално напре­жение, т. е. пълна мощност, а на левия — понижено напрежение. При „бързо напред“ става обратното. При студийните магнетофони лента с дължина 1000 m се пренавива за 2 min.

При натискането на клавиша „стоп“ всички електродвигатели се изключват. Ако спирачките са механични, по механичен път със или без електромагнит те спират десния и левия електродвигател. Доста често вместо спирачки през навивките на трите електродвигателя се пропуска за момент постоянен ток.

В процеса на спирането гумената ролка трябва да се отдалечи от тон-оста.

Когато се ползва ролков магнетофон и се минава от един режим на работа в друг, е задължително да се спира магнетофонът; в противен случай е възможно да настъ­пят повреди в лентодвижещото му устройство. В края на 1960-те г. са про­изведени и магнетофони, при които се включва „бързо напред и на­зад“, без да се преминава през „стоп“.

В клавишната система на всички ролкови магнетофони е предвидено ме­ханично устройство, което предпазва включването на магнетофона на запис само с един клавиш. Това се прави с цел да се запази записът вър­ху лентата, когато поради разсеяност или умора звукооператорът на­тисне клавиша „запис“ вместо „възпроизвеждане“. За включването на магнетофона на запис е необходима допълнителна манипулация от стра­на на звукооператора. Той трябва да натисне едновременно два кла­виша. Вторият клавиш освобождава механичната блокировка или пък включва захранващото напрежение към високочестотния генератор и записващия усилвател. От казаното дотук може да се установи ка­кви трябва да бъдат електродвигателите при студийните магнетофони. Скоростта на въртене на водещия електродвигател, на който е по­ставена тон-оста, не трябва да се влияе ог приложения към него ме­ханичен товар. Очевидно е, че този електродвигател трябва да има твърда характеристика. Най-подходящ е синхронният хистерезисен дви­гател. Неговият ротор е цилиндър, изработен от магнитно твърд мате­риал с голяма остатъчна индукция и малка коерцитивна сила. Въртящото магнитно поле на статора индуктира магнитни полюси върху образува­щата повърхност на цилиндричния ротор. По такъв начин роторът се върти синхронно с въртящото магнитно поле на статора. Двигателни­ят момент на хистерезисния синхронен двигател не зависи от меха­ничния товар, който е приложен на оста му. За момента на включва­нето, когато скоростта на въртене е равна на 0, двигателният момент е почти равен на момента, който се установява при достигане на ста­билна скорост на въртене.

Важно предимство на хистерезисния двигател е това, че чрез пре­включване на броя на полюсите му в статора може да се изменя ъгло­вата му скорост, т. е. броят на оборотите му за минута. Това го пра­ви особено удобен при многоскоростните ролкови магнетофони.

Двигателният момент на левия и десния навиващ електродвига­тел трябва да зависи от скоростите им на въртене. Очевидно е, че те­зи електродвигатели трябва да имат мека характеристика. Двигател­ният им момент трябва да намалява с увеличаване на скоростта на въртене­то им. Само при тези условия може да се осигури постоянен опън върху лентата при различните режими на работа на магнетофона и при различни моментни радиуси на лентата.

Лентодвижещите устройства на битовите ролкови магнетофони са кон­струирани по най-разнообразни кинематични схеми. Най-популярните са с един електродвигател. Когато магнетофонът трябва да работи с акумулаторни или галванични батерии, електродвигателят е колекторен. Тогава се вземат специални мерки за стабилизиране на оборотите му. Напоследък и в тези случаи се използват синхронни електродвига­тели, които се захранват от стабилни транзисторни генератори. По та­къв начин най-слабото място на транзисторния ролков магнетофон, колектор­ният електродвигател вече е отстранен и срокът на експлоатация на магнетофона значително увеличен.

В някои конструктивни решения се използват два електродвига­теля. Единият от тях служи за задвижване на системите на левия и па десния куплунг, а другият е водещ за движението на лентата. За него чрез фрикция (механизъм, основан на триенето) или ремък е свързан маховикът с тон-оста.

А ето сега тука и една статия как се ремонтират ролкови магнетофони:

Ремонт на ролкови магнетофони І

See more

В Сандъците – Sandacite разглеждаме старите асансьорни въжета и разбираме защо асансьорите падат.

Поначало стоманените асансьорни въжета представляват гъвкав елемент, съставен от определен брой стома­нени жички, усукани около сърцевина от растителни влакна, азбест и др.

Асансьорните въжета са носещи носещи, т. е. на тях се окачват кабината и противотежестта и служат за предаване на праволинейно дви­жение към последните от повдигателния ме­ханизъм, или като помощни — за задвижване на ограничителя на скоростта и централния етажен превключвател, в някои конструкции шахтови врати и др.

Асансьорните въжета имат най-различна конструкция. По отношение на оплитането им те биват с единична, двойна или тройна оплетка. Единичната оплетка представлява един единствен сплитък от съставящите въжето жички. При двойната оплетка те са усукани най-напред в отделни снопчета, а последните от своя страна са усукани около сърцевината. Тройната оплетка е аналогична на двойната, но вместо снопчета са изпол­звани самостоятелни въжета.

При асансьорите най-голямо приложение са получили стоманените въжета с двойна оплетка. Обикновено общият брой на жич­ките във въжето е 114, оплетени в 6 сноп­чета по 19 жички във всяко (6 х 19 = 114), но се използват и въжета с 222 съставни жички (6 снопчета по 37 жички във всяко или 6 х 37 = 222).

Фиг. 2

Ако жичките в едно снопче са усукани в същата посока, в която са усукани снопчетата, въжето е с едностранно усукване (фиг. 2 а и б), а в противна посока — с кръстосано усукване (фиг. 2 в и г). В зависимост пък от посоката на усукване на снопчетата въжетата биват с дясна стъпка (фиг. 2 а и в) и с лява стъпка (фиг. 2 б и г).

Отделните жички в едностранно усуканите въжета имат малък ъгъл помежду си и сле­дователно голяма допирна повърхност. Бла­годарение на това повърхностното натовар­ване на тези въжета в каналите на фрикци­онните шайби или барабаните е по-малко. Такива въжета са по-гъвкави и работят до­бре в полукръгли канали, но имат значител­на склонност към разсукване.

Кръстосано усуканите асансьорни въжета са по-трайни в клиновидните канали на фрикционните шайби. Това се дължи на по-доброто, почти успоредно разположение на жичките спрямо оста на въжето.

Трайността на стоманените въжета до голяма степен зависи от броя на прегъвания­та по шайбите и ролките, през които пре­минават при работа. Особено неблагоприят­ни са обратните прегъвания. Във връзка с това стремежът е да се намалят до минимум прегъванията чрез правилен подбор на не­обходимата кинематична схема (по възмож­ност с най-малко отклонителни ролки).

Триенето на стоманените телчета едно в друго, в каналите на фрикционната шайба и в отклонителните ролки предизвиква с вре­мето износване на въжето и излизането му от строя. Това е и причината неинспектирани стари асансьори да падат. Заводът-производител на асансьорни въжета определя стандарти, при които въжто трябва да бъде бракувано. Когато техническа инспекция не се извършва редовно и въжетата се оставят ,,на магия“, в един момент те поддават на товара.

Най-чувствително се износва по­върхностният слой жички, но в течение па експлоатацията бързината на износване по­степенно намалява. Това е довело до създа­ване на стоманени асансьорни въжета със съставна конструкция, наречени компаундни (фиг. 3 а и б). При тях жичките от външния слой имат по-голям диаметър, но с оглед на за­пазване на гъвкавостта на въжето якостта им на разкъсване е по-малка (100.10⁷ – 150.10⁷ Ра). Жичките във вътрешността на снопчетата пък са по-тънки, а якостта им на разкъсване — по-голяма (до 200.10⁷ Ра).

Фиг. 3

При изчисляване на необходимите носещи въжета се взимат пред вид два фактора: напреженията, които се появяват във въже­то, и свойствата на материала, от който е направено.

Асансьорните въжета са подложени на:

а) напрежения на опън, които се предиз­викват от полезния товар;

б) напрежения на огъване, които се поя­вяват при преминаване на въжето при работа от право в огънато положение по фрикцион­ната шайба или барабана и по отклонител­ните ролки;

в) допълнителни напрежения на огъване, срязване и усукване, които се явяват в ре­зултат на технологичната обработка на въ­жето, а също и на взаимодействието на жи­чките под влияние на товара;

г)  напрежения на натиск в част от жич­ките, които се опират към повърхността на каналите, през които минават;

д) напрежения, предизвикани от силите на триене между въжето и каналите на фрик­ционната шайба и отклонителните ролки.

Свойствата на стоманените асансьорни въжета се да­ват от производителите в сертификат, който представлява лабораторно свидетелство за конструкцията им и за разкъсващите ги сили.

Противотежести за асансьори

See more

---

Литература:
Хубенов, Атанас Сп.,  Панайотов, Панайот Иванов,  Пенчев, Пенчо М.. Асансьори :. Учебник за СПТУ по силнотокова електротехника /. София :, Техника,, 1977, 188 с. :

Хубенов, Атанас Сп.,  Павлов, Тошо Вълчев,  Батанов, Тодор Г.. Асансьори /. София :, Техника,, 1969., 324 с., 4 отд. л. сх. :

Тодоров, Петър Павлов,  Чавушян, Нурхан Кетеон. Асансьори :. Учебник за ХІ клас – ІІ степен на ЕСПУ /. София :, Техника,, 1986, 168 с. :

 

В Сандъците – Sandacite разясняваме какво представлява строителният метод пакетно повдигани плочи.

Строителната система пакетно повдигани плочи (ППП) е разработена в Научноизследователския строителен институт – София през 1962-65 г. от колектив с ръководител инж. Хр. Греченлиев, инж. Г. Димитров, инж. Г. Костов, арх. П. Софиянски, инж. Ат. Радев, технолог В. Йоцев. Една от известните сгради в София, строени по този начин, е тази на КНСБ (на горната снимка я виждате в период на строеж – 1977 г.).

Фиг. 2

Методът пакетно-повдигани плочи е скелетно-безгредова система, при която всички междуетажни стоманбетонни плочи се от­ливат на терена, непосредст­вено една върху друга в па­кет. Предварително монолит­но се изпълнява нулевият ци­къл и се издигат стълбищни- те клетки по метода на пълзя­щия кофраж. След това с по­мощта на повдигателна инста­лация пакетът се издига на проектната височина на ета­жа, като се подпира с колони, които имат в горната си част хоризонтален призматичен от­вор (ухо). В тези „уши“ на колоните се вкарват къси сто­манени греди, на които се опи­рат повдигателните механиз­ми, когато отлепват пакета от долната плоча. Тази операция се повтаря на всеки етаж, от­долу нагоре (фиг. 2 и 3). Възможни са ва­рианти на метода пакетно повдигани плочи , при които пакетът се повдига отначало най-горе, а след това последо­вателно слиза надолу, като горните плочи се отлепват и остават на етажите.

Фиг. 2

Предимство на метода пакетно повдигани плочи е го­лямата икономия на кофраж и скеле. Чувствително се на­маляват разходите за труд, материали и енергия, което съкращава сроковете на строително-монтажните работи. Всъщност този метод съз­дава условия за индустриали­зирано строителство на самия обект. В статическо отношение конструкцията е безгредова. Връзката между колони и пло­чи е чрез стави или еластично запъване.

При строителния метод пакетно повдигани плочи хоризонталните товари от вятър и земетръс се поемат от монолитно изграде­ните кули (асансьорните и стълбищните клетки) и от противоземетръсните стома­нобетонни стени (шайби), кои­то увеличават общата недеформируемост на сградата. Методът дава възможност за съвременни обемно-простран­ствени решения и използува­не на ефективни материали и изделия. Преградните, стени са от тухлена зидария или па­нели. По тази система се из­граждат жилищни, админи­стративни и обществени сгра­ди до 12 етажа. За производствени сгради методът пакетно повдигани плочи е неподходящ.

На долната фигура виждате сграда с пакетно повдигани плочи в строеж:

Един ком­плект повдигателна инстала­ция се състои от 36 механиз­ма. Те могат да бъдат повече или по-малко, но винаги са кратни на 12, като на един механизъм не трябва да се окача товар, по-голям от 60т. Осовото разстояние между ко­лоните зависи от етажността на сградата. При двуетажни сгради се проектират оси 6,00/9,00, 9,00/9,00 и 9,00/12,00 м. Когато етажите са до пет, осите са 4,50/5,10, 4,50. 6,00 и 5,10—5,10 т. При осеметажни сгради осовите разстоя­ния се намаляват — 3,60/5,10, 4,20/5,10 м, при дванадесететажни сгради стават 3,60 3,60 и 3,00//3,90 т. Системата, може да се използва без за­труднения и при наклонени и стръмни терени.

На снимката долу виждате общ вид на спомагателната инсталация, използвана при строителство по пакетно повдигани плочи. Монтира се върху фундаментите на бъдещите колони. Предназначена е да фиксира гирляндите в отделните плочи и да образува технологичните отвори, необходими за монтажа на повдигателната инсталация и за връзките на колоните.

Пакетно повдиганите плочи започват да се прилагат в България през 1965 г.  Първата експериментална сграда е изпълнена в гр. Сливен през 1966 г.:

 Става дума за пететажна едносекционна жилищна сграда с три жилища на етаж, проектирана от арх. Софиянски, инж. Димитров и инж. Костов. След построяването й е построен жилищен комплекс с повторение на същото здание. За тази система са разработени безгредовите подови конструкции, намерили широко приложение в строителството след 1990 г. За първи път се използват и коркови плочи за изпълнение на плаващи подови настилки.

Тази сграда се използва като образец за първоначално внедряване на системата пакетно повдигани плочи в различни градове на България. Първата експериментална жилищна сграда в София е трисекционна, също пететажна, построена през 1969 г. През 70-те години на ХХ век 30 % от жилищното строителство в България се изпълнява по описания в статията метод.

В наши дни в България също понякога се строи с пакетно повдигани плочи:

А ето и нещо друго любопитно, пак на строителна тематика:

https://www.sandacite.bg/1970-първият-епк-блок-в-софия/

---

Литература:

Греченлиев, Христо Ив.,  Димитров, Георги С.. Наръчник за изпълнение на строителство по метода пакетно повдигани плочи /. София :, Техника,, 1976, 152 с. :

Коев, Димитър Савов,  Ничев, Тодор Димов. Сградостроителство :Ч. 1.. , 1981.

Рангелов, Владимир П.,  Тодоров, Марко А.. Единна пулсираща отворена система за жилищно и обществено строителство :. Анализ на експериментално строителство /. София :, Техника,, 1987, 268 с. :

Вижте пинизите на Сандъците – Sandacite при замяната на радиолампи!

Ясно е, че всяка повредена или изтощена радиолампа трябва да се замени с нова. При замяната на една радиолампа е желателно да се използва лампа от същия тип, каквато е била повреде­ната. Това обаче не всякога е възможно, тъй като често пъти се налага да се заменят лампи от стари типове, чието произ­водство е преустановено или които в момента не може да се намерят. В повечето случаи не може да се изчака набавянето на оригинална лампа и тя трябва да се замени с друга под­ходяща. Най-често при правилно извършена замяна на една лампа с друга качествата на апарата не се променят. В някои случаи тези замени са временни с цел да се пусне в действие в кратък срок някаква важна по предназначение радиоапаратура, макар и с цената например на намаляване на мощността й.

При замяна на радиолампи може да има най-разнообразни случаи, тъй като вече се работи с голям брой лампи и с още по-голям брой най-разнообразни радиоапаратури. Видовете за­мени на лампи са:

а)  замяна с точно същата лампа;

б)  замяна с лампа от същия тип, но с друг цокъл (от друга серия);

в)  замяна с лампа от друг подобен тип, отличаваща се от заменяната само по някои второстепенни данни (напр. по ото­плението, отрицателното решетъчно преднапрежение, наличност на втора излишна система и др.);

г)  замяна с лампа, със значително различаваща се характе­ристика ;

д)  замяна с лампа, предназначена за съвсем друга цел;

е)   замяна на една двойна лампа с две отделни, подходящи по характеристики лампи.

При замените, дадени в точките от б) до е) включително, трябва задължително да се разполага с подробните характери­стики на всички видове лампи.

При замяна на радиолампи, чиито цокли са различни, може да се постъпи по следните три начина:

а.  Сменяне на гнездото на лампата на прием­ника с друго, съответстващо на новата лампа. Този начин е свързан с известни неудобства поради изме­ненията на електрическите връзки в апарата, които се налагат при такава смяна.

б.  Направа на двойно гнездо (фиг. 2). То се из­работва лесно, а освен това предимство пред първия начин е, че не е необходимо да се извършат изменения в електричес­ките връзки на апарата.

в. Закрепване на цокъла на негодната лампа към годната лампа. Тази операция е позната сред радио­любителите под името „присаждане“.

Фиг. 2

Ще разгледаме малко по-подроб­но последния начин за замяна, кой­то е по-лесен и се използва най-мно­го. Например нека оригиналната лампа ЕСН11 да трябва да се замени с лам­пата ЕСНЗ.

Както е показано на фиг. 3а, към крачетата на лампата ЕСНЗ се спояват тънки проводници, които се прокарват през отворите на съответ­ните крачета на цокъла на лампата от 11-та серия. Цокълът на повредената лампа ЕСН11 не е подходящ за тази цел, тъй като тя е с ме­тален балон. По-подходящи са лампите от 11-та серия със стъклен балон, например AZ11, EL11 и др. Цокълът от 11-та серия се почиства добре от лепилото, а с поялник се изчист­ват от припоя отворите на крачетата така, че съединителните проводници да могат да преминат свободно.

След като се свържат електродните изводи на новата лампа чрез спояване на проводници към нейните крачета, старият цокъл се издръпва към цокъла на новата лампа, проводниците се опъват силно и веднага след това се огъват под прав ъгъл. Трябва да се внимава проводниците да не се допират помежду си вътре в цокъла. Ако е необходимо, някои от тях може да се изолират с тънка изолационна тръбичка (шлаух). Чрез добре почистен и загрят поялник проводниците се спояват към крачетата на стария цокъл. След това останалите стърчащи краища на проводниците се отрязват. Върховете на крачетата на стария цокъл се заоблят чрез запилване, цокълът се измива добре със спирт, след което присадената лампа ЕСНЗ може да замени лампата ЕСН11 (фиг. 3б).

Фиг. 3

Да видим сега какво трябва да се има пред вид при раз­личните случаи на замяна на радиолампи.

а.  Замяна на една повредена радиолампа с точно същата лампа става най-бързо при най качествено поправяне на радиоприем­ника. Затова е необходимо обаче да се разполага с всички видове лампи, което в повечето случаи е невъзможно.

б. Ако дадена лампа липсва, тя може с успех да се замени с друга от същия тип, но от друга серия, която има обик­новено друг цокъл. Такъв е случаят, както видяхме, ако трябва да се замени лампата ЕСНЗ с лампата ЕСН11. В някои случаи обаче лампата може да има същия цокъл, например лампите ЕСНЗ и ЕСН4. При такива замени двете лампи не се отличават съществено по характеристика една от друга, като се налага само да се смени съответното гнездо в радиоприемника, да се присади новата лампа или само да се смени разположението на проводниците, свързващи отделните електроди. В някои случаи даже и това не е необходимо, например при замяна на лампата ЕКЗ с лампата ЕК2 и обратно.

в. Много често се налага да се замени една лампа с друга подобна, отличаваща се от заменяната само по някои второ­степенни данни. Такива случаи може да бъдат най-разнообраз­ни. Новата лампа може да се отличава само по отоплението си, например ако трябва да се замени лампата AL4 с лампа­та EL11. В други случаи новата лампа е от същия тип и има същата мощност, но се отличава само по своето отрицателно решетъчно преднапрежение, например лампата 42 и лампата EL3.

Този вид замяна в повечето случаи не причинява особени затруднения, като е необходимо само да се извади извод от отоплителната намотка на трансформатора, респ. тя да се донавие, или да се постави или замени някакво жично съпротивление в отоплителната верига на лампата при универсалните апарати с лампи от серия Р, U, С или V. Когато новата лампа се отличава от старата по решетъчното си преднапрежение, трябва само да се смени катодното съпротивление на старата лампа или съпротивлението в общата отрицателна верига при полуавтоматично преднапрежение.

Тъй като при тези замени се налагат и трайни промени в схемата, трябва да се смени и гнездото, в случай че новата лампа има друг цокъл. При тези замени присаждане на новата лампа не се препоръчва, тъй като замяната има траен характер.

г. При замяна на повредена радиолампа с друга, отличаваща се по характеристика, се изисква внимателно разучаване на двете характеристики, за да може замяната да се извърши правилно. Такъв е случаят, когато например лампата 6А10 трябва да се замени с лампата 6А8. Цоклите и на двете лампи са еднакви, като се налага само размяна на проводниците. В други случаи, когато двете лампи се отличават и по цоклите си, необходимо е да се смени цокълът, тъй като замяната има траен характер.

д.  Често пъти се налага една повредена лампа да се замени с лампа, предназначена за съвсем друга цел. Тази замяна най- често се прилага при токоизправителните лампи, например лампата 6Ц5С се заменя с лампата 6Н8С. Първата е токоизправителна, а втората — усилвателна (двоен триод).

Изобщо всяка усилвателна лампа може да се използва като токоизправителна. За тази цел трябва да се съединят всич­ки изведени навън решетки направо с анода на лампата с изключение на управляващата (първата) решетка, която се свързва с анода през едно предпазно съпротивление R = 500~1000 омa за мощност 1 ват. Ако усилвателната лампа има една система, получава се еднопътна изправителна лампа, а ако има две — двупътна изправителна лампа. За да се изчи­сли стойността на постоянния ток, който може да се вземе от една такава лампа, трябва да се има пред вид следното правило: на всеки ват отоплителна мощност на лампата отговаря ток около 15 mA. Така например от лампата ELI 1 с отоплително напрежение 6,3 V и отопли­телен ток 0,9 A може да се вземе постоянен ток

I = 6,3. 0,9.15 = 85 mA.

При тази замяна най-често не е необходимо да се сменя гнездото, тъй като тя има временен характер. Новата лампа се монтира на междинен цокъл, в който се поставя и предпазното съпротивление.

е.  Замяната на една двойна радиолампа с две отделни лампи изисква голяма механическа работа в приемника, тъй като гнездо има само за едната от тях. В такъв случай трябва или да се пробие нов отвор за другото гнездо, или то да се по­стави на височина около 40 мм над шасито с помощта на един ъгълник. Такъв е случаят например при замяната на лампата ECL11 с една лампа EL11 и една лампа ЕВС11, на която диодите се оставят свободни или се свързват с катода на лампата.

Често пъти при заменяне на радиолампи се налага да се постави лампа с отличаващи се отоплително напрежение и отоплителен ток от тези на старата лампа. Когато трябва да се заменят лампи от серия Р, U, С или V в приемници с последователно свързани отоплителни жички (лампи с отоплителен ток 300, 200, 100 и 50 mA), ако е необходимо, трябва да се преизчислят отоплителните кръгове на лампите. Ако например повредената лампа има отоплително напрежение 20 V и отоплителен ток 0,1 A и тя трябва да се замени с лампа с отоплително напре­жение 13 V и отоплителен ток 0,1 A, последователно в отопли­телната верига на лампите се свързва едно допълнително съ­противление, чиято стойност се изчислява, както следва:

R = U_f1-U_f2/ I_f = 20-13/ 0,1 = 7/ 0,1 = 70 ома

мощността е

P = (U_f1 – U_f2). I_f = (20-13) 0,1 = 0,7 ≈ 1 ват

При обратния случай, т. е. ако отоплителното напрежение на новата лампа е по-високо, съществуващото съпротивление в отоплителната верига на лампите, което обикновено е жично, трябва да се намали. Това може да стане най-лесно, като на определено място върху съпротивлението се постави една гривна, която се стяга с винтче. Отводът се споява с тази гривна или с един проводник се свързва накъсо съпротивлението между гривната и съответния край. Ако съпротивлението е емайлирано, гривна не може да се постави и то трябва да се замени с друго жично съпротивление със съответната стой­ност и мощност.

Ако старата лампа трябва да се замени с лампа с по-слаб отоплителен ток, отоплителната жичка на новата лампа трябва да се шунтира с едно съпротивление. Ако например старата лампа има отоплителен ток 0,2 А, а новата — 0,1 А, като и двете имат еднакво отоплително напрежение, например 20 V, отоплителната жичка на новата лампа трябва да се шунтира с едно съпротивление, чиято стойност се изчислява, както следва:

R = U_f/ I_f1 – I_f2 = 20/ 0,2-0,1 = 20/ 0,1 = 200 ома

мощността е

P = U_f. (I_f1 – I_f2) = 20 (0,2-0,1) = 20. 0,1 = 2 вата

Обратният случай, когато отоплителният ток на новата лампа е по-силен от тока на старата лампа, не трябва да се допуска, тъй като това причинява големи изменения в отопли­телния кръг на лампите.

Ако новата лампа се различава от старата по отоплително напрежение и отоплителният й ток е по-слаб, трябва да се на­прави промяна в последователното съпротивление в отопли­телната верига (да се намали или увеличи) и да се шунтира новата лампа с едно съпротивление. Тези съпротивления се изчисляват по начина, разгледан по-горе.

Допълнителните шунтиращи съпротивления в отоплителните кръгове на лампите трябва да бъдат за двойно по-голяма мощ­ност от изчислената, защого изгарянето им причинява най- често прекъсване и на отоплението на шунтираната лампа.

При замяна на лампи „Льове“ от стари типове, които в стъкления си балон имат по 2-3 отделни системи заедно със съответните елементи (съпротивления и кондензатори), трябва задължително да се разполага със схемата на приемника и с ха­рактеристиките на лампите, за да може повредената лампа да се замени с няколко нови лампи, като в електрическия монтаж се добавят липсващите елементи. Такава замяна изисква от техника пълни познания по радиотехника. Налага се да се мон­тират и гнезда за новите лампи.

От началото на 60-те г. все по-често вместо токоизправигелни лампи често се изпол­зват полупроводникови токоизправители. Това е дало възмож­ност токоизправителните лампи и в стари модели радиоприем­ници да се заменят с полупроводникови изправители. При та­кива замени трябва да се има пред вид следното.

Ако приемникът е с трансформаторно захранване, отопли­телната намотка за токоизправителната лампа остава свободна. При избор на полупроводниковия токоизправител трябва да се вземе пред вид напрежението, което трябва да се изправя и силата на постоянния ток, необходим за приемника. Освен, това трябва да се увеличи капацитетът на филтровите кондензатори, ако изправянето се променя от двупътно на еднопътно. Евен­туално трябва да се промени и стойността на филтровото съ­противление, ако поради разлика между вътрешните съпротив­ления на лампата и на изправителя се получи разлика между стойностите на изправеното напрежение.

Ако приемникът е с универсално захранване, т. е. отопли­телните жички на всичките му лампи са свързани последова­телно, на мястото на отоплителната жичка на отстранената токоизправителна лампа трябва да се свърже едно съпротив­ление, чиято стойност и мощност се изчисляват по познатите начини. В този случай видът на изправянето не се изменя, тъй като при тези апарати то е еднопътно.

При замяна на токоизправителна радиолампа от серия U, С, V или Р с полупроводников токоизправител трябва да се отстрани съпротивлението, което е свързано в анодната верига на лампата.

Необходимо е също така да се има пред вид, че мостовата схема (Грец), която често се използува при полупроводнико­вите токоизправители, има приблизително свойствата на двупътния токоизправител. Ако се използва такова свързване, не е необходимо да се увеличава капацитетът на електролитните филтрови кондензатори.

При замяна на токоизправителна радиолампа със селеново стълбче трябва да се има пред вид, че една селенова клетка издържа обратно напрежение около 12 V. Ако трябва да се изправи напри­мер напрежение 360 V, необходимо е стълбче с 360: 12 = 30 клетки. Силата на изправения ток от токоизправителя определя диа­метъра на клетките. Когато не се разполага с точни данни за клетките, може да се използва формулата

I_макс = 35 (D²-d²),

където I_макс е максималният ток, който може да се взема от клетките, mA;

D — най-големият диаметър на селеновия слой, см;

d — най-малкият диаметър на селеновия слой, см.

Ако се окаже, че клетките не могат да дадат необходимия ток, свързват се паралелно две или повече стълбчета с еднакъв брой клетки, като всяко от тях има необходимия брой клетки за даденото напрежение. При две стълбчета максималната сила на тока се удвоява, при три — утроява и т. н.

При замяна на токоизправителна радиолампа с германиеви диоди на тях не трябва да се подава максималното обратно напре­жение и да се взема максимално допустимият ток. Най-добре е да се работи с около 25 % по-малки стойности. Необходимо е да се осигури и добро охлаждане.

При последователно свързване на два или повече германиеви диоди с цел да се изправи по-високо напрежение всеки един от тях трябва да се шунтира с по едно съпротивление поради разлика в параметри­те им. В противен случай един от диодите ще се пробие, като веднага след това ще се повредят и останалите. В таблицата по-долу са дадени стойнос­тите на необходимите шунтиращи съпротивления за старите руски германиеви диоди. Тези стойности могат да се изменят с ± 10 %.

При монтиране на полупроводникови токоизправители трябва да се внимава за техния поляритет.

А ето една друга интересна статийка, където можете да прочетете сбито и сдъвкано цялото важно знание за цоклите на електронните лампи:

Цокли за електронни лампи

See more

---

Литература:

Ведър, д-р Ал. Радиопоправки. София. Наука и изкуство, 1959.

Сокачев, А., А. Доков. Радиопоправки. София. Техника, 1963.

Тодоров, Т., М. Илиев. Слаботокова техника. София. Техника, 1962.

Власов, Ф. Електровакуумни прибори. Електронни и йонни лампи. София. Наука и изкуство, 1955.

Карането на мотор през зимата е било трудно и преди 60 години. Вижте ретро съветите на Сандъците – Sandacite!

Преди тръгване на път при зимни условия необходимо е мотоциклетистът и мотоциклетът да бъдат подготвени за това.

Подготовката на мотоциклета се състои накратко в следното:

Ако мотоциклетът е четиритактов, сменява се лятното мас­ло в картера със зимно. Сменява се маслото в скоростната кутия и диференциала (ако има такъв) с по-рядко.

Повдига се иглата на шибъра на карбуратора по-нагоре, за да се получава по-богата горивна омес, необходима за пра­вилната работа на двигателя.

Проверяват се и се почистват резервоарът и утаителят на кранчето към карбуратора от попаднала в горивото вода, коя­то може да замръзне и да спре редовния приток на бензин.

За да се избегне боксуването и се запази теглителната спо­собност на задното колело въпреки хлъзгавия терен, препо­ръчва се върху задното колело да се монтират вериги или да се намотае обикновено въже (фиг. 2). Препоръчва се също така да се поставят (ако има възможност) нови гуми с по-големи грайфери и размери. Както веригата, така и въжето се поставят само ако има цялостна снежна покривка. Ако се из­ползват, когато шосето не е изцяло покрито със сняг, те не само повреждат гумата и късат спиците, но правят самото пътуване неприятно поради постоянното друсане и подскачане.

Фиг. 2. Начин за поставяне на вериги или въже върху задното колело против боксуване

Върху предното колело и колелото на коша не е необходи­мо да се поставят съоръжения против боксуване и пързаляне, но гумите им трябва да бъдат запазени и с дълбоки грайфери.

Демпферът на кормилото при пътуване на заснежен и за­леден терен трябва да бъде по-затегнат от обикновено.

Мотоциклетистът също така трябва да бъде съответно под­готвен — да бъде облечен с топло, подходящо за случая непро­мокаемо облекло (фиг. 3).

Мотоциклетисти, на които често пъти се налага да пътуват през зимата, най-добре е да си направят предпазителен щит от плексиглас на кормилната тръба.

Фиг. 3. Облекло на мотоциклетиста за зимата

Много практични са и ламаринените предпазители на кра­ката.

Освен ръкавиците сигурно средство против премръзване на ръцете са брезентовите предпазители, изработени от гумиран брезентов плат, монтирани в двата края на кормилната тръба (фиг. 4).

Движението (пътуването) с единичен мотоциклет при за­снежен или заледен терен става по начало с по-малка ско­рост, отколкото при обикновени условия. Скоростта се опре­деля от състоянието на пътя (дали снегът е пресен или замръз­нал, дали има коловози), от конструктивните особености на мотоциклета и най-вече от опитността на мотоциклетиста. Не­зависимо от всичко скоростта на движение не бива да надви­шава 30—35 км/час. При заснежен терен се потегля много по-плавно и внимателно, отколкото обикновено, като миюилшстистът се подпомага и с крака.

Фиг. 3. Предпазител за ръцете на мотоциклетиста

При пътуване по снежна покривка мотоциклетистът трябва да се стреми да поддържа равномерна скорост на движение :и особено равномерна газ. Недопустимо е в такива случаи рязкото даване на газ и рязкото й опиране, тъй като това е съпроводено с боксуване или занасяне на задното колело.

При пътуване по прясна, незамръзнала снежна покривка най-добре е да се използува средата на пътя, която е вече утъпкана и дава малко съпротивление. При пътуване по път с тежка и по-дебела снежна покривка, по която не са минали други превозни средства, има опасност от прегряване на дви­гателя вследствие голямото съпротивление и постоянното бок­суване. Затова трябва да се проверява от време на време тем­пературата на двигателя и при загряване да се остави да поизстине.

Кошове за мотоциклети

See more

Движението по заснежен терен с мотоциклет с кош се от­личава от това при обикновени условия освен по слабото сцеп­ление, което имат колелата с терена, още и с постоянното „теглене“ към страната на коша вследствие съпротивлението, което оказва снежната покривка върху колелото на kоша. По­тегляне на мотоциклет с кош при снежен терен трябва да ста­не внимателно, а при дълбок сняг да се подпомага, като се бута от мотоциклетиста и пътника (ако има такъв).

При спиране е необходимо особено внимателно и плавно действие, като скоростта на движение се намалява със затва­ряне на газта, с плавното задействване на двете спирачки. При занасяне спирачките веднага да се отпуснат и след това отново да се започне спирането.

Лятото в града е малко по-лесно – можете да минете и така:

Каране на мотор в града през 1956

See more

---

Литература:

Георгиев, Димитър Хр., Тимчев, Григор. Наръчник на мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1958., 292 с. :

Напетов, Витомир П., Тимчев, Григор К., Гайдаров, Симеон Н.. Учебник за мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1959., 344 с., 1 л. ил. :

Златарев, Пантелей,  Гайдаров, Симеон Василев. Наръчник на мотоциклетиста /. София :, Техника,, 1962

Статията на Сандъците – Sandacite описва как трябва да се кара мотор в града според указанията от 1956 г.

Когато се излиза от гараж с пуснат в ход двигател, трябва да се даде предварително сигнал с клаксона, скоростта да не бъде повече от 5 км/час и да се излезе на улицата, ако това не пречи на останалите участници в движението. Ако по ули­цата се движи друго превозно средство, трябва да се изчака преминаването му и след това да се излезе.

Движението по улиците на града става само по дясната половина на пътното платно на около 1,5 м от края на тро­тоара. При тесни улици мотоциклетистът може да се движи по-близо до тротоара, но не по-малко от 1 м. Мотоциклети­стът няма право в никакъв случай да се движи в лявата поло­вина на улицата, освен ако е еднопосочна.

Обикновено при това упражнение мотоциклетистът трябва да се движи на втора или трета скорост (в зависимост от това, дали мотоциклетът е три- или четирискоростен).

При наближаване на около 50 м до кръстовище мотоци­клетистът дава сигнал е клаксона, постепенно намалява ско­ростта на 5—10 км/час, като скоростите съответно се превключ­ват. Кръстовището се пресича само ако през неш не пре­минава в момента или не предстои да премине друго превозно средство, което има предимство на движение (съгласно действащия тогава Пра­вилник за движение). Никога не бива да се смята, че е до­статъчно да се даде сигнал и без да се огледа кръстовището, да се премине. Не бива да се превключват скоростите на само­то кръстовище, защото с това се заангажира вниманието на обучавания; в момента то трябва да бъде насочено към пеше­ходците, пресичащи кръстовището, и към това, пресичането да стане правилно и безопасно.

Мотоциклет с кош и как се управлява

See more

В случай че кръстовището е заето от друго превозно сред­ство, мотоциклетистът намалява скоростта, приближава се до десния тротоар и спира. След освобождаването на кръсто­вището дава сигнал с клаксона и внимателно потегля, като наново добре оглежда кръстовището. Ако мотоциклетистът се движи по първостепенна улица, то при пресичане на второ­степенна улица се дава сигнал с клаксона. Самото пресича­не обаче се извършва, без да се намали скоростта на движе­нието, ако, разбира се, по второстепенната улица не се движи моторно превозно средство с предимство (санитарна линейка, противопожарни автомобили и др.).

Когато моторно превозно средство застигне мотоциклети­ста и дава сигнал с клаксона, че иска път, той е длъжен не­забавно да се отбие вдясно и да намали скоростта, като изчака задминаването.

При пресичане на кръстовище, движението на което се ре­гулира от милиционер регулировчик, при наближаване на око­ло 50—60 м мотоциклетистът дава сигнал с клаксона и знак за посоката, по която желае да се движи (иска път). При това газта се затваря и постепенно се намалява скоростта на движение, докато милиционерът регулировчик даде сигнал за свободен път. Такова кръстовище, макар и регулирано, трябва да се пресича със скорост, не по-голяма от 15 км/час, като своевременно се превключи, ако е необходимо, на низходяща скорост и се даде сигнал на пешеходците. При преминаване на кръстовище, по което мотоциклетистът иска да завие вляво или вдясно, той задължително трябва да показва посоката, в която ще завие, независимо от това, дали кръстовището се регулира от милиционер регулировчик или не. Когато мото­циклетистът се движи по улиците на града и чуе тревожните сигнали на автомобилите на противопожарна защита или на бърза помощ, той трябва да ое отбие до тротоара и да спре до преминаването им.

Преминаването покрай спрял на спирката трамвай, когато това се разрешава, трябва да става много внимателно и със скорост, не по-голяма от 15 км/час.

Когато мотоциклетистът иска да спре по улиците на гра­да, съобразявайки се с всички правила за движение, той се приближава първо до тротоара, дава сигнал е клаксона, нама­лява скоростта и продължава да се приближава до тротоара с разчет опирането да стане до ръба на бордюра. След спира­нето, ако обучаваният трябва да слезе, мотоциклетът ое повди­га на стойката. Мотоциклетистът трябва да вземе със себе си контактния ключ, за да не се използва мотоциклетът от дру­ги лица.

Основното в това упражнение е да свикне обучаваният с движение на мотоциклета по улиците на населеното място, като спазва правилата за движение.

А ето какво трябва да направите, преди да потеглите на волно каране из улиците:

Разработване на мотоциклета и какво е това

See more

---

Литература:

Георгиев, Димитър Хр., Тимчев, Григор. Наръчник на мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1958., 292 с. :

Напетов, Витомир П., Тимчев, Григор К., Гайдаров, Симеон Н.. Учебник за мотоциклетиста /. 2. прераб. и доп. изд.. София :, Медицина и физкултура,, 1959., 344 с., 1 л. ил. :

Златарев, Пантелей,  Гайдаров, Симеон Василев. Наръчник на мотоциклетиста /. София :, Техника,, 1962.