Етикет: Професор Йордан Боянов

Със сигурност много от вас знаят легендарния проф. Йордан Боянов от ТУ – София. Ето и 3 интересни случки с него в Sandacite.BG!

Днес сме ви подготвили нещо необичайно, което, макар да не е свързано 100 % с любимата ни тема ,,българска техника“, все пак е свързано с един прекрасен български електронен инженер и голям Човек. Затова мислим, че със сигурност ще стопли сърцата най-малкото на онези от вас, които са имали щастието да го познават лично. Става дума за няколко анекдота и една истинска история, в които главно действащо лице е известният проф. Йордан Боянов от ВМЕИ (дн. Технически университет София).

Първо, малко биография и щрихи за него, за да бъдем по-обхватни. Пълното му име е Йордан боянов Димитров и е роден на 14.Х.1922 г. в Тутракан. Завършва Държавна политехника – София (тогавашното название на ВМЕИ) през 1949 г. Защитава докторска дисертация (д.т.н.) в област „Машинен анализ на електронни схеми“, СНС по радиолектроника (1979).

Професионалната си дейност започва като технически директор на Радио София. После става началник на отдел в Слаботоковия завод ,,Климент Ворошилов“ в София, е през 1957 вече е доцент по радиотехника в ВМЕИ – София. Професор по автоматизация на проектирането в електрониката в катедра „Електронна техника“ (1966), ръководител кат. „Електронна техника“ (1962- 81). Декан на Факултета по радиоелектроника (1962 – 63). Председател на Научно-техническия съюз по електроника. Създава и ръководи промишлена научноизследователска лаборатория по полупроводникова схемотехника (1971 – 91).

Основните области на научна и преподавателска дейност на проф. Боянов са три: теория на електронните схеми, автоматизация на проектирането в електрониката и приложна електроника. Той е основоположник на научните направления ,,Теория на електронните схеми“ и ,,Автоматизация на проектирането в електрониката“. Автор на е над 200 научни публикации и има патенти за 12 създадени изобретения.

Основните книги на проф. Боянов са „Приложна електроника“ (1960), „Електронни и полупроводникови прибори“ (1966 г., с първо издание като ,,Електронни и йонни лампи“ от 1960), „Теория на електронните схеми“ (1985), ,,Справочник по електронни лампи“ (1962, 1966), „Машинен анализ на електронни схеми“ (1980) и др. Дългогодишен главен редактор на сп. “Млад конструктор“ и член на експертен съвет към сп. “Радио, телевизия, електроника“. Лауреат на званието ,,заслужил деятел на техниката“ и наистина легендарна личност в съзнанията на няколко поколения хора на електронната техника в България!

В стар брой на вестника на ТУ – София ,,Нов технически авангард“ намерихме следните два анекдота с именития учен и преподавател.

БЕЗ ВЪЗРАЖЕНИЯ

Като истински голям учен и ерудит професор Йордан Боянов бил ши­роко скроена личност. Той знаел, че сам човек не може много, затова щедро раздавал своите хрумвания и идеи на съ­трудниците и дипломан­тите си. Бил любопитен и нямал търпение да ги види час по-скоро реа­лизирани Между тях са електронното компози­ране на музика, радио- синхронът за точно вре­ме, електронно проек­тиране с компютър и много други. Известни са неговите чисто чове­шки странности и увле­чения. Професорът бил страстен радиолюби­тел, конструирал си ме- талотърсач, а след Чернобил и Гайгер-Мюлеров брояч. Не вярвал човекът на официални­те данни и редовно про­верявал лично нивото на радиацията. Един ден позната на препо­давател от катедрата помолила да бъде про­верена радиацията на донесени от провинци­ята ягоди и донесла няколко в кабинета на професора. Тази мол­ба така го въодушеви­ла, че той оставил вси­чко друго и тръгнал да вземе от дома си бро­яча и да замери цяло­то количество, защото малката проба не дава верни резултати Же­ната силно се притес­нила, че занимава име­нития учен с такива дреболии но професо­рът не търпял възраже­ния. Междувременно на паркинга блъснал колата си и трябвало да се изкачи до петия етаж без асансиор за­ради щайга ягоди Но на връщане бил дово­лен.

– По важното е, че по­могнахме на жената – споделил той.

КЪДЕ СА КЛЮЧОВЕТЕ?

Професор Йордан Бо­янов много държал на реда и точността, но… Един ден закъснял и влязъл в лаборатория­та по Полупроводнико­ва схемотехника да пи­та кой има ключ от ка­бинета му, за да му от­ключи, защото той не зна­ел къде са му ключо­вете и не можел да ги намери. По-точно знаел – в куфарчето, в колата, но не знаел къде е ко­лата! Мислел, че е пред блока, в който жи­вее, но като не я наме­рил, решил, че я е за­бравил в ВМЕИ. По-скоро по внушение, отколкото по убежде­ние професорът подал молба за издирване. След няколко дни обаче той с учудване видял, че колата му стои пред су­пера, където я бил оста­вил преди пазаруване. Разбрало се, че профе­сорът я забравил и се прибрал пеш Очевидно, разсеяните хора са най- съсредоточени!

А ето и една истинска история, разказана от проф. Йордан Боянов, която разказва ас. инж. Росен Петков – преподавател от ТУ София и Технологично училище по електронни системи – и по негово предложение я препечатваме от блога му! :)

,,Първо, нека кажа няколко думи как се запознах с Професора. Една вечер, около 1987 г., по един от коридорите на Ректората на Техническия университет – София цареше мрак, някои лампи бяха изгорели и още не бяха ги подменили. Видях един възрастен човек, който се беше навел и търсеше нещо изгубено по пода. Попитах го какво, отговорът беше- монета, която е изпусната на пода. Намерихме монетата, оказа се някаква доста стара, не помня каква, но явно ценна и човекът ме покани да пием кафе в кабинета му. Прочетох на табелката на кабинета “проф. д.т.н. Йордан Боянов”. Така започна познанството ми с този изключителен човек, който после стана мой учител. Въпреки, че следвах “Изчислителна техника”, а Боянов беше в катедра “Електронна техника”, работихме по редица проекти и след завършването ми ме покани като преподавател в кат. ”Електронна техника” на ТУ.

Йордан Боянов беше многостранна личност, преподавател, учен, едновременно професионалист и радиолюбител, експериментатор на нови технологии. Като главен редактор на списание “Млад конструктор” беше усетил бъдещето на микрокомпютрите (тогава “Правец 82”, “Правец 16”) и беше открил специална рубрика за алгоритми и програми за микрокомпютри, на езиците Бейсик и Паскал. През 1988 г. с него и Симо Лазаров публикувахме едни от първите в България обработващи и синтезиращи програми за електронна музика, за MIDI интерфейси и нотни редактори. Боянов беше доста властен човек, беше заемал важни постове в държавата- директор на радиоразпръскването в Министерството на пощите, телеграфите, телефоните и радиото, главен конструктор в слаботоковия завод „Климент Ворошилов“ в София, заместник-ректор на ВМЕИ (сега ТУ-София) и други. И така, да започнем интересната и поучителна история, която имах удоволствието да чуя и която предавам по памет след доста години, така че може да има неточности или дори грешки. Разказвал съм я на приятели и те винаги са ме съветвали да я напиша. Ето я написана.

РПС ,,ВАКАРЕЛ“

В началните години на социализма, след овладяването на властта, през 50-те години, започва работа по обновяването на радиоразпръскването в България и създаването на телевизията. Старите станции и антени от царско време не са достатъчни, а и поради липса на резервни части, някои спират или работят с намалена мощност. Между другото, една от емблематичните стари радиопредавателни станции е тази на Вакарел (като се минава по магистралата, се вижда антената), проектирана и построена от специалисти на Telefunken през 1937 г., с мощност 100 kW. Беше спряна през 2015 г. след 78 години непрестанна работа!

През 50-те години проф. Боянов е командирован, заедно с един партиец (придружителят вероятно е и ченге) от другарката Цола Драгойчева, виден функционер на БКП и тогава министър на пощите, телеграфите, телефоните и радиото, в ГДР, да закупят нова антена за Радиото. “Отидохме при една фирма”, разказва проф. Боянов, “да получим предложение и онези ни казаха за антената една солена цена –милиони”. “Като чу сумата, за която трябваше да се подпише договор, партиеца (другият придружител) се поболя, влезна в болница и ме остави аз да подпиша, имал ми доверие, каза”. Естествено, при неправилно решение и профукани милиони “преводни рубли” (валута за разплащания между соц. страните) е щяло да има наказание и то сериозно. “Върнах се в хотела”, разказва Боянов, “и се чудя какво да правя, как да преценя цената в офертата. Реших да питам за съвет един стар продавач на електронни лампи, той имаше магазин в София. Звъня на бай Иван (за целите на разказа, името Иван е условно) и обяснявам, бай Иване, така и така, как да преценя тази антена толкова ли струва?”. А бай Иван отговаря: “Данчо, аз не мога да ти кажа дали струва толкова, но мога да ти кажа, че всяко устройство има един параметър, който е най-важен за цената. При локомотивите знам, че това е тонажа, при антените виж, може би е височината, килограмите и т.н.”. След този прост, но умен съвет на бай Иван, Боянов започнал да рови по каталозите и открил че, да, височината е едни основен параметър, който формира цената. Разгледал и други антени по каталози. “На следващия ден”, разказва Боянов, “отивам във Фирмата и казвам, антената не струва десет милиона преводни рубли (примерно), а осем”. Немците се направили на обидени, казали че нямат повече време за преговори и че се готвят за някакво изложение. Боянов се върнал в хотела смутен, дали е постъпил добре с пазарлъка. Минали дни, Фирмата не се обажда. Но през последния ден от пребиваването му в Германия, немците го извикали и подписали за редуцираната цена. Заради спестените пари на държавата, Цола Драгойчева наградила Йордан Боянов с орден и две заплати. Така благополучно завършило това договаряне.

Тази история ни показва три важни извода: Първо, когато се проектира нещо и искате да знаете колко би струвало ориентировъчно, намерете най-важните ценообразуващи параметри, оставете подробностите, вижте зависимостта на един-два параметъра върху цената. Второ, не се притеснявайте да питате експерти, дори и ако са косвено свързани с темата и направете сравнителен анализ. Трето, бъдете креативни, не се предавайте, мислете как да прецените едно предложение, дори и когато нямате лесна информация за подобни продажби!“

Ще бъдем благодарни, ако ни изпращате различни истории с такива значими и мащабни фигури на българската техника, като проф. Йордан Боянов. Ние имаме вече доста  публикувано за самите изделия, но ни липсват истории за хората зад и около тях; затова, ако пазите такива спомени, не се колебайте да ни ги изпратите в координатите в раздел Контакти горе! :)

Благодарям и поздрави!

[1951] Началото на телевизията в България

След като Ви разказахме за първата жива демонстрация на телевизионно предаване в България, редно е да обърнем поглед и към по-нататъшния развой на тази технология у нас.

През 1951 г. екип от ентусиасти в Катедрата по радиотехника и физика в Машинно-електротехническия институт (днес Технически университет) започва работа по предаване на образи на разстояние. Идеята за телевизия е на тогавашния доцент Кирил Кирков, който, повлиян от информациите за телевизионни предавания в чужбина, предлага на ректора на ВМЕИ (днес ТУ София) – уважаваният физик проф. Саздо Иванов – да започнат експерименти за създаването на телевизия у нас. Екипът е ръководен от проф. Саздо Иванов, а другите пионери на телевизията в България са проф. Кирил Кирков, Йордан Боянов, Борис Боровски, Ангел Ангелов, Никола Бъчваров, Александър Доков, Минко Минков, Димитър Мишев и техните сътрудници, тогавашните студенти Стефан Ковачев, Николай Стефанов и Маргарита Петкова. Хората в удебелен шрифт само няколко години по-късно стават автори на първокласни технически книги по различни клонове на електрониката – както високоспециализирана литература, така и популярни заглавия като ,,Радиотехника за радиолюбители“ и ,,Практически наръчник на радиолюбителя“. Тези книги са четени и досега в немалко техничарски среди и не са изгубили своето значение.

Създаването на телевизионния център съвсем не е лека работа дори за големи специалисти. Членовете на така органи­зирания колектив не разполагат с ни­каква техническа документация за по­строяването на телевизионен център. Пре­хвърлена е и е прочетена много лите­ратура за телевизията. Добър помощник в работата на всички е съветската ли­тература, книгата на С. И. Катаев „Телевидение“, на Разсадников и Клопов — „Основы телевидения“, други книги от масови библиотеки.

Появяват се и първите трудности. Лип­сват голяма част от необходимите спе­циални радиочасти, лампи, измервателни и контролни уреди. Студиото с апаратурите приличало на радиоработилница с много радиоапарати без ку­тии. Когато обаче се поговори със строителите на апаратурата, могат да се научат много неща. Да вземем на­пример крайното стъпало. Това е сло­жен уред с много специални радиолампи, трансформатори и безброй съпро­тивления. Гледаш отстрани и мислиш, че това е част от радиоапаратура, израбо­тена например в завода „Кл. Ворошилов“ — толкова внимателно е изпипано всичко. Месеци наред много безсънни нощи доцент инж. Кирил Кирков и старши асистентът Николай Бъчваров са работили над него. Тогава, когато не са достигали части, когато са липсвали ма­териали, опитът, натрупан от дългого­дишната практика, е помагал да бъдат преодолени срещнатите трудности по своеобразен начин.

Проф. Саздо Иванов и инж. А. Анге­лов изработват сложната оптична систе­ма на снимачната телевизионна камера. Но дотук работата с камерата не е свършена. По нея има още много да се направи, с което се заема инж. Алексан­дър Доков.

Бъдещият телевизионен предавател, който се строи, ще предава и филми, а за това е необходима, специална кино- машина. Добрият специалист — техник Минко Минков — се заема да прерабо­ти една стара, бракувана киномашина още от времето на немия филм за нуж­дите на телевизионния предавател.

Понякога положението се спасява от оригиналната находчивост на тези, които са се нагърбили да строят първия те­левизионен център. Намират се разни непотребни и износени части, бракувано свързочно имущество, други се вземат от сродни учреждения и институти. За малко повече от половин година схема след схема са завършени, телевизионна­та снимачна камера, която работи със супериконоскоп, смесителната и им­пулсни групи, токозахранващите и стабилизиращи устройства, предавателната антена.

След усилена работа, в края на 1952 г. идват и първите успешни опити за предаване на телевизионен образ. На 16 май 1953 г. за първи път е осъществено стабилно телевизионно предаване – по кабел от една зала до друга е предадена снимката на проф. Ангел Балевски.

Отначало образите се наблюдават с по­строен тук на място телевизионен прием­ник. По-късно се използува последен мо­дел съветски телевизор „Ленинград — Т—2“, с помощта на който се регулират останалите предавателни групи съоб­разно изискванията на съветския стан­дарт. На покрива на „Политехниката” срещу паметника на Васил Левски в София са поставени две предавателни антени: 20-метрова за предаване на изображение и 10-метрова за звука, чрез които през 1953 и 1954 г. се правят сполучливи опитни телевизионни излъчвания. Не е безинтересно да се знае, че апаратурата на предавателя съ­държа над 150 радиолампи.  В навечерието на 1 май 1954 г. е осъществено първото официално предаване по безжичен път. След тази дата Експерименталния център на МЕИ започва редовни предавания веднъж седмично, а след септември 1954 г. – два пъти седмично. Телевизионната апаратура се състои от една камера и старата киномашина, а Българска кинематография предоставя филми, които първата българска телевизия излъчва.

Построената телевизионна предавател­на уредба задоволително предава кино­филми на разстояние от няколко кило­метра в района на цяла София. Ако би се внесла от чужбина цялата конструкция на уредбата, би струвала над един милион лева. За изработването й у нас са изразходвани почти седемде­сет пъти по-малко средства. Постигнатото обаче не задоволява ко­лектива. Проектира се да бъдат напра­вени нови подобрения, да бъде разши­рен кръгът яа работата.
На 7 ноември 1954 г. телевизионният екип на Политехниката пренася цялата си уредба и апаратура в старата сграда на хотел „България” и осъществява първото живо външно телевизионно предаване. Камерата е разположена на балкона на сградата на улица „Васил Левски” № 1 в столицата, а телевизионното излъчване се наблюдава от няколко телевизора, разположени около площада.

Появява се и първото съобщение на БТА за телевизията в България:

„В чест на 37-ата годишнина на Великата октомврийска социалистическа революция опитният телевизионен център, построен във ВМЕИ, започва редовни пробни предавания. Първото предаване се състоя на 7 ноември в 22:00 часа. Предадени бяха два късометражни спортни прегледа. Първоначално предаванията се провеждат два пъти седмично — вторник от 10:30 ч. и събота от 22:00 часа. Те се излъчват по телевизионния канал с честота на картината 59.25 мегахерца, а звуковият съпровод е с честотна модулация на вълна 65.75 мегахерца.”

През 1956 г. пък по проект на Димитър Мишев и Атанас Венков е изработена първата изпитвателна телевизионна таблица, през 1957 г. е разработен и втори вариант, който се използва от телевизията до 1960 г. Мощността на предавателя е увеличена до 150 вата. Оттам нататък до създаването на БНТ и началото на редовните телевизионни излъчвания крачката е съвсем, ама съвсем малка! Можете да я видите в този интересен фрагмент:

https://www.sandacite.bg/%D0%B2%D1%8A%D0%BB%D0%BA%D0%BE-%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%80%D0%B8%D0%B2%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%BD/

Още по темата ,,история на българската телевизия“ можете да прочетете в нашия форум ==> http://www.sandacite.bg/forum/viewtopic.php?f=20&t=2066

---

Снимки: сп. Наука и техника за младежта.