Етикет: История на компютрите в България

Вижте в Sandacite.BG какво може българската компютърна програма Цветограф!

Цветограф е 16-битов софтуер от 1986 г., който представлява съвкупност от програми, предназначени за рисуване на ръка чрез персонален компютър. Разработка е на българо-съветския софтуерен институт Интерпрограма и е разпространявана от българския Технологичен комбинат Национален програмен и проектен фонд.

С програмите в Цветограф могат да се правят илюстрации, цветни диаграми, рекламни материали, да се проектират цвето­ве и десени за тъкани, да се правят мултипликации и много други графични илюстрации. Цветограф е предвиден да се използва от специалистите в рекламните звена, художници оформители. дизайнери, архитекти, конструктори и моделиери. На потребителя са предоставени различни режими за работа: създаване на рисунка, редакция на съществуваща рисунка, запазване на рисунка или част от нея на диск и възстановяване от диска, оформяне на рисунка с текст, оцветяване на части от рисунката и т.н. От запазените на диск кадри (рисунки) може да бъде създаде­на рекламно-справочна диплянка.

За изпълнение на горните функции Цветограф предлага рисувателни принадлежности и ва­рианти на използването им.

Има 14 рисувателни инструмента:

•  празен правоъгълник (само рамката);
• запълнен нравоътълник (плътен);
• празна елипса;
• запълнена елипса;
• гума за цвят;
• гума за фон;
• линия;
• четка;
• валяче;
• пулверизатор;
• ножица;
• зона;
• ръка;
• текст.

Създаването на рисунка и текстовото оформяне се извършва чрез мишка, светлинно перо, цифров преобразувател или джойстик. В Цветограф има програма имитатор на мишка. При използването ѝ се работи от клавиатурата.

Предвидена е връзка с някои функционални програми (например ВАРИТАБ-86, с която Ви запознахме преди време).

За да работим с него, Цветограф изисква:

• 16-битов х86 компютъър;
• операционна система ДОС ПК или съвмести­ма;
• операративна памет не по-малко от 256 кб:
• цветен монитор и видеокарта с резолюция 320 х 200 т/инч;
• 1 бр. 5,25-инчово флопидисково устройство, защото Цветограф се разпространява на 2 дискети;
• ако искаме да разпечатаме резултата, ще ни е нужно и печаташо устройство, принтер.

Повече за възможностите на Цветограф можете да научите от ръководството му за употреба, което може да изтеглите оттук – Cvetograf

А ето тук повече за една друга стара българска компютърна програма – Варитаб`86 ==>

Sandacite.BG ще участва в TuxCon 2023!

През този уикенд в Пловдив ще се проведе конференцията за софтуер с отворен код и ретро компютри TuxCon 2023. Нашият сайт участваше на нея през 2018 г., а сега отново имаме покана.

TuxCon е ежегодна конференция организирана от доброволци с цел да популяризира в Пловдив проекти, реализирани с помощта на свободен хардуер и софтуер с отворен код (open source), както и да бъде форум за обмен на идеи и добри практики в ИТ областта.

На 10 юни (събота) в сградата на ТУ-София, филиал Пловдив (ул. „Цанко Дюстабанов“ № 25), ще има 9 презентации на open source и ретро тематика, демонстрации, lightning talks и викторина. Пълната програма е по-долу в текста.

Здравейте! В Sandacite.BG намерихме компютър Правец КСИ-10.

Днес на Битака попаднахме на нещо твърде рядко, което спасихме от унищожение. Става дума за 16-битов български компютър, използван за събиране и анализ на лабораторни данни в научните изследвания. Той датира от 1987 г.. Разработка е на Института по кибернетика и роботика в БАН, по-точно на филиала му към Комбината по микропроцесорна техника в Правец:

Все още за нас остава загадка в какви точно лабораторни опити се е използвал този компютър. За да работи, е свързван с други лабораторни устройства. Думите ,,събиране на данни“ не трябва да се разбират само буквално. Данните се събират и обработват – напр. установяват се закономерности, изчисляват се стойности и други такива действия, присъщи на научната работа, за да има тя резултати. Само може да се съжалява, че още не сме намерили никаква литература за КСИ-10.

Комуникацията му с хард диска и други устройства се осъществява чрез лентови IDЕ-кабели, каквито конектори има на дънната платка. Има и флопи-кабел.

Със сигурност това е рядка находка. Когато научим повече за нея, ще допълним тук.

Ето и още нещо любопитно:

В Sandacite.BG се сдобихме с български компютърни перфоленти. Вижте колко са интересни – в статията.

Снимка: лична колекция

Перфолентите са древен носител на компютърни данни, хронологически вторият носител след перфокартите. Принципът на технологията не се различава особено от тях. И тук данните се запаметяват в зависимост от това има ли дупка (перфорация) на точно определени места, наречени позиции. Лентите са естествено продължение на картите, въведен, след като ясно се вижда как перфокартите се разпиляват лесно, трябва често да се сменят в устройството и това създава неудобства. Затова започва употребата на носител, който работи на същия принцип, но представлява непрекъсната лента. Да разгледаме накратко.

На снимките виждаме перфоленти, произведени в софийския завод „Електроника“ през 1986 г., макар че той ги произвежда и по-рано. Невероятно рядко е да се намерят български перфоленти. Тези в моята колекция са съхранени в оригиналните си кутии, а едната, която виждаме, е използвана и носи запис на себе си. Когато лентата се положи в кръглата кутия, се обгръща с продълговат хартиен къс – на  него се пише какво е записано на носителя и дата на качествения контрол.

Другата перфолента тук не е употребявана никога, своеобразна жива капсула на времето. Единствената перфорация на нея – пунктираната линия по дължината – е т.нар. транспортна пътечка или водеща писта. По нея зъбното колело на устройството придвижва лентата.

Дупките по лентата (позициите) не са подредени случайно. Тези, разположени напряко една до друга на лентата, образуват 1 ред. На всеки ред се записва кодът на 1 символ. Всеки такъв ред отвори отговаря на 1 буква, знак или интервал между тях. За запис се използва ASCII-код, а позициите се наричат и кодови отверстия. Редицата пък отвори, разположени надлъжно на перфолентата, се казват кодови пътечки (писти). Масивите от данни могат да се обединяват в зони, отделени една от друга от интервали без перфорация.

Ширината на перфолентата варира според броя на пистите – 17,46 мм за 5-пистовите и 25,4 мм за 8-пистовите ленти (на снимките). У нас са използвани и двата вида, но съществуват и ленти само с 2 пътечки. Перфолентите могат да достигнат 300 м дължина, на които събират толкова данни, колкото 1500 перфокарти!

Снимка: лична колекция

Лентите може да са пластмасови или хартиени. Хартията е дебела 0,1 мм и е с повишена якост, за да не се къса след дупченето. Най-често е жълта, но може и да е бяла. Диаметърът на перфорираната дупчица е 1,83 мм.

Немалко интересни български компютри, като например първият – Витоша (1962 – 1963 г.) – и компютризираната система за контрол на работното време ИЗОТ 1001С (1979) използват именно перфоленти. Методът на запис е електромеханичен (с пробив), а този на четене – електромеханичен или оптичен. При записа дългата ,,опашка“ от перфорирана лента постепенно пада в плексигласов контейнер под перфолентното устройство, откъдето после се събира и навива отново в кутията.

Технологията на перфолентите се използва и преди компютрите. Изобретателят на т.н. химически телеграф Александър Бейн през 1846 г. използва в своята машина перфолента, за да обозначи кода на Морз чрез разположените по определен начин дупчици. С неговия телеграф можело да се предават до 252 символа в 52 сек (около 300 думи/минута). А телеграфът се нарича химически, защото хартиената лента се намокряла с амониева селитра и калиев фероцианид.

Перфолента е използвана и в автоматичния телеграфен апарат на Чарлз Уитстън (1858 г.). Нанесените по нея по даден ред дупчици също означават точките и тиретата в Морзовия код. Тук лентата също се използва за запис, предаване и съхранение на данни, а кодът на Морз се нанася на 2 реда дупчици. На такъв апарат може да се предават по 500 букви/мин, т.е. 5 – 6 пъти по-бързо, отколкото чрез ръчна работа с телеграфния ключ.

През 1874 г. французинът Жан Морис Емил Бодо патентова първия си телеграф. През 1897 г. той е подобрен, като се въвежда перфолента с 5 реда отвори за Морзовия код. Този изобретател е автор и на т.н. код на Бодо – кодиране на символите за телеграфия. С негова помощ и по-късните усъвършествани апарати на Бодо данните можели да се предават в пъти по-бързо от обичайното.

В американския компютър Mark I нa IBM от 1944 г. инструкциите се четат (и после изпълняват) от хартиена перфолента. Всяка програма представлява много дълъг рулон лента. При Mark I програмните цикли се получават чрез свързване на началото и края на четената лента.

Перфолентите и устройствата им са евтини за използване, но недостатъците им са доста ниската скорост на четене и запис (поради ограничената скорост на механичното лентопредаване), а също така – невъзможността да се редактира записът (при перфокартите това може да се направи чрез добавяне или замяна на карта в тестето, но перфолентата е непрекъсната). Обикновено скоростта на запис е 80 – 150 байта/сек, а максималната скорост на четене – 1500 байта/сек, при което лентата се движи с ~4 м/сек. Плътността на запис е ~13 бита/см². Още в края на 70-те г. конкуренция на перфолентите започват да оказват по-бързите магнитни ленти и по-късно те напълно ги изместват.

А ето тук и статия за предшествениците на перфолентите – перфокартите:

В Sandacite.BG си имаме още един тестер за хард дискове – ТИДУ 3П.

Сервизният тестер (пробник) за дискови запаметяващи устройства е уред, който служи за настройка и/или ремонт на системата за позициониране на четящо-пишещите глави и възела за запис и четене на данни. В годините, когато България произвежда хард дискове и флопита, се използват такива тестери за тях.

Миналата седмица, за голяма наша радост, успяхме да намерим най-стария тестер от този тип, който ени е попадал до момента. Това е ТИДУ 3П от 1980 г., а мястото му на производство е Заводът за дискови запаметяващи устройства в Стара Загора (за разлика от по-късните тестери, изработвани в този за регистрационна техника в Самоков). Той е едно много ценно попълнение към нашата колекция български компютри и периферия.

ТИДУ-то идва в ето този куфар. Тежи около 18 кг и е с по-големи размери от събратята си – дължина 250 мм, ширина 80 и височина 170:

Той е съвместим с призвежданите в същия завод хард дискове ИЗОТ ЕС 5061 – онези, които са с големина на пералня. Използва се в изчислителните центрове, ремонтните бази и заводите, произвеждащи твърдите дискове, за да им се прави следзаводска настройка. Смисълът да се използват такива машини е в намаленото влияние на останалите части от компютъра, удобството на работа (операторът ползва пулта в куфара). Необходим ни е и осцилоскоп, за да наблюдаваме сигналите от позиционирането и данните от записа.

Тестерът имитира сигналите, нужни за функционална проверка на работата на хард диска – позициониране на четящо-пишещите глави, запис и четене. Включват се тестерът и хард дискът към захранването, кабелът за данни на ТИДУ-то се включва към харда, включвате го, изчаквате да светне жълтият индикатор ,,Подключен“ и първо започвате да засичате параметрите.

Ето данновия кабел за към харда. По принцип това ,,черво“ трябва са стои в платнения джоб от вътрешната страна на капака – по-горе се вижда.

Впрочем, може да включите пробника и към самия компютър с харда и така да го изследвате.

Надписите на куфарното ТИДУ са на руски, защото е изнасяно много за СССР. Произведено е точно 1980 г.:

То има различни възможности и всички команди за тях се дават от пулта. Може да изпълним търсене между два адреса, последователно търсене напред или назад, случаен достъп до данните, запис на единици и на нули (тестерът прави това, като генерира импулси с честота 5 мхц за единиците и 2,5 за нулите), четене, нулиране на регистъра на главите, диагностик и изтриване, индикация на състоянието и други неща (за тях по-подробно може да прочетете в документацията на много подобния ТИДУ-3М, която може да изтеглите от по-долу). Ето подробности за някои от тези операции.

При ,,последователно търсене напред“ задаваме на главите на харда да се позиционират последователно от началния адрес 000 до 202-ри и обратно.

При същото, но назад те изминават идентичен път и извършват същата работа, но от 202 до 000.

Ако поискаме да изпробваме случайния достъп, логиката на ТИДУ-то им задава произволни адреси, от които главите да прочетат данни. Вплочем, скоростта на всички тези операции контролираме от потенциометъра ,,време на цикъла“ от 10 до 200 ms.

При четене се чете и пренасят данни от магнитните плочи по линията за предаване на данни.

Има и команда ,,Възстановяване“, при която главите, където и да се намират, се връщат към адрес 000.

С ,,Диагностика“ задаваме изтриване на неизправности в логиката на хард диска (при активни шина 3, шина 1 и линия Управление).

Може и да се въвеждат номера на главите в регистъра им, а също и на цилиндрите – в техния. ТИДУ 3П и 3м имат и още възможности, може да ги видите във файла по-долу.

Записваемото пространство на хард диска е разделено на виртуални колони, наричани цилинди. Те ,,преминават“ вертикално през всички магнитни плочи във въртящия се пакет. С нашето ТИДУ можем да тестваме най-много с 202 цилиндра и най-много с 20 глави. Методът на запис е двойночестотен.

Тези операции се командват с бутони, ключове и потенциометри (като времето за 1 цикъл), ето ги:

Поглед към задната част на тестера. Отвътре той е построен на основата на TTL-интегрални схеми.

При работа тестерът използва 10 вата мощност и се захранва от +5 волта напрежение.

Ето и документацията му, за да си я изтеглите и четете: TIDU 3M

Тук пък сме разгледали друг пробник, но за 5,25-инчови флопита:

В Sandacite.BG открихме неочаквано стара българска компютърна находка – перфокарти! Никой няма такива…

Най-старият носител на компютърни данни – това е перфокартата. Това е енергонезависима памет от механичен тип, използван още през 1930-те – 1950-те г. Те са основен носител за въвеждане на програми и информация в компютрите и такъв за запис на документи. След началото на 70-те г. тези носители започват да залязват, защото са заменени от перфолентите – те са по удобни за манипулиране и заемат по-малко място.

Перфокартата е тънък картонен правоъгълник, надупчен с дупки в строго определен порядък – техният брой и разположение определят записа и четенето на данните, защото те се кодират чрез тях. Записът се изгражда, като специално устройство продупчва (перфорира) или не дупки, разположени на точно определени места (позиции). Позицията във всяка колона е номерирана. Най-често използваните карти са по стандарта на IBM, според който има 80 колони, а във всяка има 12 реда. Горният ляв ръб е косо отрязан, а размерите на самата карта са 187,325 × 82,55 мм. Картонът е с дебелина 0,178 мм. Повече за перфокартите по принцип може да научите ТУК.

Разбира се, програмата, записана на картите, заема много от тях – цяло тесте. Затова при въвеждане се следи кога пъхнатата в перфоратора карта е изчетена, за да се добави нова. Картите се съхраняват на тестето в специални мебели (има и български такива – показахме ги ТУК), като се внимава картончетата да не се разбъркат.

БЪЛГАРСКИ ПЕРФОКАРТИ

Български компютри като легендарния ИЗОТ 310 (1974) или терминала ИЗОТ ЕС 8531 (няколко г. по-късно) използват перфокартни устройства. Знаете, че сайтът ни е посветен на историята на българската техника, а компютърната е важна част от нея. Колкото по-старо българско компютърно нещо открием, толкова по-добре. Доскоро смятахме, че най-старият носител на двоични данни, които страната ни е произвеждала, са перфолентите. Що се отнася до перфокартите, у нас най-често се откриват такива, произведени в Източна Германия – с тях са задоволявани нуждите на страната (много рядко се откриват и унгарски).

И съответно можете да си представите как затреперахме, когато попаднахме на истински перфокарти, произведени в България! Очите ни станаха на палачинки. Няма такова щастие! Новите ни находки са истински принос към историята на българската компютърна промишленост, който сега ще разнищим тук за вас.

Най-горе и тук сега виждате първата порция от тях – два броя стандартни 80-колонни перфокарти. Надписът вляво е ,,Главен изчислителен център при ДСО ,,Машинна обработка на статистическата информация“ – НРБ“. Десният надпис пък казва ,,февруари 1971 г.“ – времето на производство.

ДСО МОСИ е прадядото на днешната държавна фирма Информационно обслужване и е основано през 1971 г.  Явно перфокартите са произведени във завод/цех в рамките на това обединение и за неговите нужди. По-малко вероятно е техен производител да е новооснованият тогава (1970) Завод за регистрационна техника в Самоков, защото той е с принципал ДСО ИЗОТ, а не МОСИ.

Перфокартата най-горе е същата по стандарт, като има само две други разлики – картонът е не розов като втората, а обичайният белезникав и картата е произведена през август 1974 г.

Това бяха две карти, които са предназначени за компютри като цитираните по-горе. Сега да разгледаме други две.

Тук виждаме т.н. карта за работна операция. С нея се отчита количество, вид и други параметри на работата, извършена от даден служител. Начинът на отчитане има специфики.

Първо, виждаме, че полето на картата е разделено на различни секторчета, като всяко от тях е все едно графа, с която се уточняват разни подробности – ,,цех №“, ,,поръчка №“, ,,детайл №“, ,,машинна група“, ,,изработено количество“, ,,фактор вложено време“, ,,инвентарен № на машина“, ,,отчетен месец“ и т.н. Ако ви прави впечатление, всички тези параметри може да се изразят с числа. Върху картата те се отпечатват от машина. Виждаме и че върху носителя има по-големи графи за подпис и печат на ОТК-аря при предаване на работата.

Има само една малка група параметри, които би трябвало да се изпишат с думи, но за да може всички графи да се попълват с машина, и за тях са въведени кодови или шифри. Виждаме ги вдясно:

• за вид заплащане – 04 за ненормиран труд на нормиран работник, 07 – за разлика в квалификацията;
• за това дали се заплаща работа на един човек или на цяла бригада – съответно 01 или 02;
• поредност на приемането от ОТК – 1, 2 и 3 (първо, второ и трето приемане).

На най-долния ред има още параметри – ,,поръчано количество“, ,,начален срок“, ,,краен срок“ и т.н. И тук числата се отпечатват с машина. Има и колони с позиции за перфориране, като най-голямата е 7, но е възможно при тези карти те да не се перфорират, а да са останка от печатния шаблон, който е ползван.

Това предположение идва, след като огледахме и тази карта отдолу. Тя пък е ,,лимитна карта“ и става дума пак за отчитане на работа в някакво производство, може би шивашко или тъкаческо, защото има доста графи с думата ,,възел/възли“. Но позициите, особено на най-долния ред, със сигурност не се перфорират, защото най-малко под една графа знаем какъв код се поставя – 1 или 2. Това е графата КЗ – ,,код за завършване“. Иначе има пак две колони с позиции, като този път те са с най-голям номер 9. Но едва ли нещо се перфорира на тях, а по-скоро графите сепопълват от машина.

Така тези два вида карти носят пълната информация за извършената работа от един работник или смяна. Върнете се горе и разгледайте графите особено вдясно – много са показателни за типа дейност. Иначе и двете карти са по същия стандарт като стандартните перфокарти. Мислим, че това са перфокарти с надпечатани нови графи на шаблона там, където е нужно.

На тях не е отбелязан никакъв надпис на институция, но вероятно отново са производство на ДСО МОСИ. Ето защо мислим така:

• предназачени са за отчитане на статистически данни;
• дойдоха от едно и също място заедно с онези от МОСИ.

Ако може да ни светнете за още подробности за вторите две карти, ще е супер. :) Благодарим ви искрено!

А ето тук сме ви написали подробна статия за по-късен български хардуер, обаче също свързан с компютърните данни: