Етикет: български компютри

Sandacite.BG ще участва в TuxCon 2023!

През този уикенд в Пловдив ще се проведе конференцията за софтуер с отворен код и ретро компютри TuxCon 2023. Нашият сайт участваше на нея през 2018 г., а сега отново имаме покана.

TuxCon е ежегодна конференция организирана от доброволци с цел да популяризира в Пловдив проекти, реализирани с помощта на свободен хардуер и софтуер с отворен код (open source), както и да бъде форум за обмен на идеи и добри практики в ИТ областта.

На 10 юни (събота) в сградата на ТУ-София, филиал Пловдив (ул. „Цанко Дюстабанов“ № 25), ще има 9 презентации на open source и ретро тематика, демонстрации, lightning talks и викторина. Пълната програма е по-долу в текста.

Здравейте! В Sandacite.BG намерихме компютър Правец КСИ-10.

Днес на Битака попаднахме на нещо твърде рядко, което спасихме от унищожение. Става дума за 16-битов български компютър, използван за събиране и анализ на лабораторни данни в научните изследвания. Той датира от 1987 г.. Разработка е на Института по кибернетика и роботика в БАН, по-точно на филиала му към Комбината по микропроцесорна техника в Правец:

Все още за нас остава загадка в какви точно лабораторни опити се е използвал този компютър. За да работи, е свързван с други лабораторни устройства. Думите ,,събиране на данни“ не трябва да се разбират само буквално. Данните се събират и обработват – напр. установяват се закономерности, изчисляват се стойности и други такива действия, присъщи на научната работа, за да има тя резултати. Само може да се съжалява, че още не сме намерили никаква литература за КСИ-10.

Комуникацията му с хард диска и други устройства се осъществява чрез лентови IDЕ-кабели, каквито конектори има на дънната платка. Има и флопи-кабел.

Със сигурност това е рядка находка. Когато научим повече за нея, ще допълним тук.

Ето и още нещо любопитно:

Вижте новата ни находка – централния процесор ИЗОТ 2104С в Sandacite.BG!

Това е много рядък експонат. За този процесор не се знае много. Успяхме да се сдобием с него благодарение на нашия приятел Румен Петров от Русе.

Процесорът е произвеждан в завод Електроника в София от края на 70-те г. и е 16-битов. В архитектурата му влиза и модул за операции с плаваща запетая.

Той е изграден като чекмедже, което влиза по релси (виждате ги на горната снимка, в долната част на процесора) във вертикалния шкаф на компютър минимашина от типа на ИЗОТ 0310 – в случая ИЗОТ 1016С и 1016.М1:

На снимката отгоре се пада точно до лицето на операторката. Над и под процесора се намират всички останали части – магнитолентови устройства, харддискове и т.н. Самият той има големината на табуретка и отстрани изглежда така:

Ето и многото му платки – това са TTL-логики със съветски чипове:

Това е платката, снимана отблизо:

Така се изважда платката от гнездото ѝ:

Надписите по предния панел са на руски, защото ИЗОТ 2104С е монтиран в компютри, предназначени за износ за СССР:

Този процесор е новата ни находка и много му се радваме. Невероятно рядко е да се намери в днешно време. Ето и захранващия блок:

А това тук е една статия за изчислителните центрове, където са работили такива компютри:

В Sandacite.BG се сдобихме с български компютърни перфоленти. Вижте колко са интересни – в статията.

Снимка: лична колекция

Перфолентите са древен носител на компютърни данни, хронологически вторият носител след перфокартите. Принципът на технологията не се различава особено от тях. И тук данните се запаметяват в зависимост от това има ли дупка (перфорация) на точно определени места, наречени позиции. Лентите са естествено продължение на картите, въведен, след като ясно се вижда как перфокартите се разпиляват лесно, трябва често да се сменят в устройството и това създава неудобства. Затова започва употребата на носител, който работи на същия принцип, но представлява непрекъсната лента. Да разгледаме накратко.

На снимките виждаме перфоленти, произведени в софийския завод „Електроника“ през 1986 г., макар че той ги произвежда и по-рано. Невероятно рядко е да се намерят български перфоленти. Тези в моята колекция са съхранени в оригиналните си кутии, а едната, която виждаме, е използвана и носи запис на себе си. Когато лентата се положи в кръглата кутия, се обгръща с продълговат хартиен къс – на  него се пише какво е записано на носителя и дата на качествения контрол.

Другата перфолента тук не е употребявана никога, своеобразна жива капсула на времето. Единствената перфорация на нея – пунктираната линия по дължината – е т.нар. транспортна пътечка или водеща писта. По нея зъбното колело на устройството придвижва лентата.

Дупките по лентата (позициите) не са подредени случайно. Тези, разположени напряко една до друга на лентата, образуват 1 ред. На всеки ред се записва кодът на 1 символ. Всеки такъв ред отвори отговаря на 1 буква, знак или интервал между тях. За запис се използва ASCII-код, а позициите се наричат и кодови отверстия. Редицата пък отвори, разположени надлъжно на перфолентата, се казват кодови пътечки (писти). Масивите от данни могат да се обединяват в зони, отделени една от друга от интервали без перфорация.

Ширината на перфолентата варира според броя на пистите – 17,46 мм за 5-пистовите и 25,4 мм за 8-пистовите ленти (на снимките). У нас са използвани и двата вида, но съществуват и ленти само с 2 пътечки. Перфолентите могат да достигнат 300 м дължина, на които събират толкова данни, колкото 1500 перфокарти!

Снимка: лична колекция

Лентите може да са пластмасови или хартиени. Хартията е дебела 0,1 мм и е с повишена якост, за да не се къса след дупченето. Най-често е жълта, но може и да е бяла. Диаметърът на перфорираната дупчица е 1,83 мм.

Немалко интересни български компютри, като например първият – Витоша (1962 – 1963 г.) – и компютризираната система за контрол на работното време ИЗОТ 1001С (1979) използват именно перфоленти. Методът на запис е електромеханичен (с пробив), а този на четене – електромеханичен или оптичен. При записа дългата ,,опашка“ от перфорирана лента постепенно пада в плексигласов контейнер под перфолентното устройство, откъдето после се събира и навива отново в кутията.

Технологията на перфолентите се използва и преди компютрите. Изобретателят на т.н. химически телеграф Александър Бейн през 1846 г. използва в своята машина перфолента, за да обозначи кода на Морз чрез разположените по определен начин дупчици. С неговия телеграф можело да се предават до 252 символа в 52 сек (около 300 думи/минута). А телеграфът се нарича химически, защото хартиената лента се намокряла с амониева селитра и калиев фероцианид.

Перфолента е използвана и в автоматичния телеграфен апарат на Чарлз Уитстън (1858 г.). Нанесените по нея по даден ред дупчици също означават точките и тиретата в Морзовия код. Тук лентата също се използва за запис, предаване и съхранение на данни, а кодът на Морз се нанася на 2 реда дупчици. На такъв апарат може да се предават по 500 букви/мин, т.е. 5 – 6 пъти по-бързо, отколкото чрез ръчна работа с телеграфния ключ.

През 1874 г. французинът Жан Морис Емил Бодо патентова първия си телеграф. През 1897 г. той е подобрен, като се въвежда перфолента с 5 реда отвори за Морзовия код. Този изобретател е автор и на т.н. код на Бодо – кодиране на символите за телеграфия. С негова помощ и по-късните усъвършествани апарати на Бодо данните можели да се предават в пъти по-бързо от обичайното.

В американския компютър Mark I нa IBM от 1944 г. инструкциите се четат (и после изпълняват) от хартиена перфолента. Всяка програма представлява много дълъг рулон лента. При Mark I програмните цикли се получават чрез свързване на началото и края на четената лента.

Перфолентите и устройствата им са евтини за използване, но недостатъците им са доста ниската скорост на четене и запис (поради ограничената скорост на механичното лентопредаване), а също така – невъзможността да се редактира записът (при перфокартите това може да се направи чрез добавяне или замяна на карта в тестето, но перфолентата е непрекъсната). Обикновено скоростта на запис е 80 – 150 байта/сек, а максималната скорост на четене – 1500 байта/сек, при което лентата се движи с ~4 м/сек. Плътността на запис е ~13 бита/см². Още в края на 70-те г. конкуренция на перфолентите започват да оказват по-бързите магнитни ленти и по-късно те напълно ги изместват.

А ето тук и статия за предшествениците на перфолентите – перфокартите:

В Sandacite.BG открихме неочаквано стара българска компютърна находка – перфокарти! Никой няма такива…

Най-старият носител на компютърни данни – това е перфокартата. Това е енергонезависима памет от механичен тип, използван още през 1930-те – 1950-те г. Те са основен носител за въвеждане на програми и информация в компютрите и такъв за запис на документи. След началото на 70-те г. тези носители започват да залязват, защото са заменени от перфолентите – те са по удобни за манипулиране и заемат по-малко място.

Перфокартата е тънък картонен правоъгълник, надупчен с дупки в строго определен порядък – техният брой и разположение определят записа и четенето на данните, защото те се кодират чрез тях. Записът се изгражда, като специално устройство продупчва (перфорира) или не дупки, разположени на точно определени места (позиции). Позицията във всяка колона е номерирана. Най-често използваните карти са по стандарта на IBM, според който има 80 колони, а във всяка има 12 реда. Горният ляв ръб е косо отрязан, а размерите на самата карта са 187,325 × 82,55 мм. Картонът е с дебелина 0,178 мм. Повече за перфокартите по принцип може да научите ТУК.

Разбира се, програмата, записана на картите, заема много от тях – цяло тесте. Затова при въвеждане се следи кога пъхнатата в перфоратора карта е изчетена, за да се добави нова. Картите се съхраняват на тестето в специални мебели (има и български такива – показахме ги ТУК), като се внимава картончетата да не се разбъркат.

БЪЛГАРСКИ ПЕРФОКАРТИ

Български компютри като легендарния ИЗОТ 310 (1974) или терминала ИЗОТ ЕС 8531 (няколко г. по-късно) използват перфокартни устройства. Знаете, че сайтът ни е посветен на историята на българската техника, а компютърната е важна част от нея. Колкото по-старо българско компютърно нещо открием, толкова по-добре. Доскоро смятахме, че най-старият носител на двоични данни, които страната ни е произвеждала, са перфолентите. Що се отнася до перфокартите, у нас най-често се откриват такива, произведени в Източна Германия – с тях са задоволявани нуждите на страната (много рядко се откриват и унгарски).

И съответно можете да си представите как затреперахме, когато попаднахме на истински перфокарти, произведени в България! Очите ни станаха на палачинки. Няма такова щастие! Новите ни находки са истински принос към историята на българската компютърна промишленост, който сега ще разнищим тук за вас.

Най-горе и тук сега виждате първата порция от тях – два броя стандартни 80-колонни перфокарти. Надписът вляво е ,,Главен изчислителен център при ДСО ,,Машинна обработка на статистическата информация“ – НРБ“. Десният надпис пък казва ,,февруари 1971 г.“ – времето на производство.

ДСО МОСИ е прадядото на днешната държавна фирма Информационно обслужване и е основано през 1971 г.  Явно перфокартите са произведени във завод/цех в рамките на това обединение и за неговите нужди. По-малко вероятно е техен производител да е новооснованият тогава (1970) Завод за регистрационна техника в Самоков, защото той е с принципал ДСО ИЗОТ, а не МОСИ.

Перфокартата най-горе е същата по стандарт, като има само две други разлики – картонът е не розов като втората, а обичайният белезникав и картата е произведена през август 1974 г.

Това бяха две карти, които са предназначени за компютри като цитираните по-горе. Сега да разгледаме други две.

Тук виждаме т.н. карта за работна операция. С нея се отчита количество, вид и други параметри на работата, извършена от даден служител. Начинът на отчитане има специфики.

Първо, виждаме, че полето на картата е разделено на различни секторчета, като всяко от тях е все едно графа, с която се уточняват разни подробности – ,,цех №“, ,,поръчка №“, ,,детайл №“, ,,машинна група“, ,,изработено количество“, ,,фактор вложено време“, ,,инвентарен № на машина“, ,,отчетен месец“ и т.н. Ако ви прави впечатление, всички тези параметри може да се изразят с числа. Върху картата те се отпечатват от машина. Виждаме и че върху носителя има по-големи графи за подпис и печат на ОТК-аря при предаване на работата.

Има само една малка група параметри, които би трябвало да се изпишат с думи, но за да може всички графи да се попълват с машина, и за тях са въведени кодови или шифри. Виждаме ги вдясно:

• за вид заплащане – 04 за ненормиран труд на нормиран работник, 07 – за разлика в квалификацията;
• за това дали се заплаща работа на един човек или на цяла бригада – съответно 01 или 02;
• поредност на приемането от ОТК – 1, 2 и 3 (първо, второ и трето приемане).

На най-долния ред има още параметри – ,,поръчано количество“, ,,начален срок“, ,,краен срок“ и т.н. И тук числата се отпечатват с машина. Има и колони с позиции за перфориране, като най-голямата е 7, но е възможно при тези карти те да не се перфорират, а да са останка от печатния шаблон, който е ползван.

Това предположение идва, след като огледахме и тази карта отдолу. Тя пък е ,,лимитна карта“ и става дума пак за отчитане на работа в някакво производство, може би шивашко или тъкаческо, защото има доста графи с думата ,,възел/възли“. Но позициите, особено на най-долния ред, със сигурност не се перфорират, защото най-малко под една графа знаем какъв код се поставя – 1 или 2. Това е графата КЗ – ,,код за завършване“. Иначе има пак две колони с позиции, като този път те са с най-голям номер 9. Но едва ли нещо се перфорира на тях, а по-скоро графите сепопълват от машина.

Така тези два вида карти носят пълната информация за извършената работа от един работник или смяна. Върнете се горе и разгледайте графите особено вдясно – много са показателни за типа дейност. Иначе и двете карти са по същия стандарт като стандартните перфокарти. Мислим, че това са перфокарти с надпечатани нови графи на шаблона там, където е нужно.

На тях не е отбелязан никакъв надпис на институция, но вероятно отново са производство на ДСО МОСИ. Ето защо мислим така:

• предназачени са за отчитане на статистически данни;
• дойдоха от едно и също място заедно с онези от МОСИ.

Ако може да ни светнете за още подробности за вторите две карти, ще е супер. :) Благодарим ви искрено!

А ето тук сме ви написали подробна статия за по-късен български хардуер, обаче също свързан с компютърните данни:

Запознайте се с неизвестния български компютър Правец 16Н в Sandacite.BG!

Навярно знаете, че освен познатите ни няколко модела Правец 16Н съществуват и модели в много малък тираж (поради различни причини). На един такъв попаднахме наскоро.

Правец 16Н (Н означава ,,настолен“) е завършен през 1986 г. Съществува в 4 варианта, някои от които имат хоризонтални, но някои (по-късни) и вертикално разположени 5,25-инчови флопита – за тях отделно ще кажем. Характерното при този компютър е, че флопитата са монтирани в корпуса, а не стоят отвън като при познатите Правец 8-ици.

Днешният ни герой е разработен в Института по техническа кибернетика и роботика, а дизайнът му е проектиран от Централния институт по промишлена естетика. Всички варианти са произведени в съвсем малко бройки – вероятно само няколко – от Комбината по микропроцесорна техника в Правец. Вярно е, че в производствения план на завода за 1988 г. е заложено да се произведат 1500 такива компютъра, но най-вероятно това е останало неосъществено. Все пак…бъдещите изследвания ще ни покажат.

В статия на проектанти от Комбината от 1987 г. се казва, че този компютър поддържа не само 2 бр. 5,25-инчови, но е оборудван и с един бр. 3,5-инчово флопи. Тук имаме два от вариантите, но със сигурност и на двата флопитата им са 5,25-ици.

Правец 16Н е от серията модулни 16-битови компютри МИК, разработени през 1986 г. – даже ако се загледате в долната снимка, на клавиаурата горе вдясно пише ,,МИК 16″, За тази серия (или линия) компютри са проектирани множество нови хардуерни контролери (,,модули“) и т.н. – напр. памет с обем до 2 мб, К-МОП памети с буферно захранване, самият процесор също е на модул, освен това има разнообразни платки за външно разширение чрез конектори и т.н. Предвидена е, разбира се, и постоянна памет в хард диск – за тези 16-битови РС-та (IBM-съвместими) още от 1986-а има разработен контролер за до два 5,25-инчови харда с MFM интерфейс, а и предходните Правец 16 и 16А също вече са оборудвани с твърди дискове.

Знаем за два дизайна на кутията на Правец 16Н, по-авангардният от които е този на първата снимка, а по-обикновеният – ето този:

Дизайните са два, но самият 16Н има четири варианта. Те се различават по видовете запаметяващи устройства:

• вариант с едно флопи, работещо с двустранни дискети, и хард диск 10 (а може да се включи и 20) мб;
• с две флопита със същите характеристики;
• с едно флопи и разширителна карта за работа в локална мрежа;
• само с едно флопи – явно като пишеща машина. Просто в наличните ни документи не е казано нищо повече за тази модификация на 16Н

За съжаление този екземпляр Правец 16Н (от по-,,хубавия“ дизайн) не е в добро състояние, защото е станал жертва на вандалщина – някой боклук му е строшил екрана – но все пак  той ни дава някаква представа за модела (по-точно за варианта с вертикалните флопита):

Както виждаме и тук, 16Н е от типа ,,всичко в  едно“ (All-in-one). На първата снимка най-горе забелязваме пред екрана плексигласов панел, явно в стремеж да се намали вредното въздействие на монитора върху по-чувствителни очи. Кинескопът е с монохромен екран, но не е познатият ни с комплексния сигнал (с коаксиалния кабел), а с я 9-пиновия конектор DB9. Видеоконтролерът на Правеците 16Н също е от разработените за тази серия разширителни модули, а резолюцията, която поддържа, е 720 х 348. В текстов режим на екрана може да се изобразят 25 реда с 80 символа в ред, при което всеки символ е поместен в поле с размери 9 х 11 растерни точки. По времето, когато компютърът е актуален, това го прави подходящ за използване с графичен софтуер.

Ето тук рекламна снимка на този Правец и на друг компютър от серията МИК – 16С – подредени в изложбена зала, на чиято стена виждаме емблемите на ДСО Приборостроене и автоматизация и СО Програмни продукти и системи (на английски SPS). Снимката открихме на корицата на страхотно сп. Електропромишленост и приборостроене, бр 7-1987:

Процесорът е Intel 8088 с тактова честота 5 мхц, но има възможност да се включи и копроцесор Intel 8087. Оперативната памет (RAM) е 64 килобайта. Флопитата на 16Н не са традиционните от завода ,,Кочо Цветаров“ в Пловдив, а по-различни – вероятно от от този в Чирпан, който е филиал на ДЗУ Ст. Загора. Обаче пак не виждаме никъде 3,5-инчово, така че сведението в споменатата по-горе статия вероятно описва някакъв по-различен етап на разработката. Хардуерът 16Н обаче съдържа и други познати части – например говорителче ,,пищялка“ откъм лявата страница, производство на Завода за високоговорители в Благоевград.

Като представител на линията модулни компютри, и този има доста конектори за връзка с външни устройства. В описанието на линията голямо внимание обръщат на многото разширителни платки, които тя има. Както споменахме по-горе, чрез такава модулна платка 16Н може да се свързва и с мрежи, а освен това виждаме (мислим) и популярния RS232C конектор за принтери и подобни периферни устройства:

Този дизайн на Правец 16 Н е доста футуристичен и интересен за времето си. Заради атрактивния си външен вид е отличен с държавната награда за промишлен дизайн ,,Златни ръце“, а през 1986  е представен на международното изложение Ergodesign`86 в Монтрьо, Швейцария, където е предизвикал много висок интерес. Автори на дизайна: Добролюб Пешин, Александър Василев и Сашо Драганов.

Точно в момента ровим още инфо, за да допълним останалите хардуерни характеристики на този непознат приятел, и когато го направим, ще обновим публикацията.

А това пък е българска счетоводна програма за Правец 16, която претъпява няколко издания (защото е подобрявана според обратната връзка от потребителите) и се е превърнала в истинска легенда: