Производство на лампови радиоапарати в България

Написах тази статия по молба на Василий Ръйбин за http://www.radiocollector.ru – интернет проект по историята на радиото. Нямах възможност да отделя много време, но се постарах да отбележа основните моменти по темата. Публикувам я първо тук, преди да бъде качена на руския сайт. Очаквам вашите забележки и мнения.
Поздрави на всички! Петко Мъжлеков

Производство на лампови радиоапарати в България

Производството на лампови радиоапарати в България е една тема, която не е разработвана до сега в своята цялост. Съществуват книги, статии и интервюта, които засягат отделни моменти от историята, но те са разпръснати като източници и медии в голям период от време. В настоящото изложение се постарах да обобщя всичко, което успях да намеря по темата към настоящия момент.
Поради промените в обществено-икономическия строй, настъпили в България на 9.ІХ.1944г., историята на развитието на радиопроизводството в България може да бъде разделена условно на два периода – преди и след 9.ІХ.1944г. За първия период е характерно навлизането на радиото както в технически, така и в културен аспект, частната инициатива и частното производство. За втория период е характерно плановото държавно производство, навлизането на унификацията и стандартизацията.

Част І
Производство преди 9.ІХ.1944г.

България следва общото развитие на радиотехниката и радио комуникациите. Първата безжична искрова телеграфна станция е построена при Франгя край Варна. Монтажът е завършен през 1910 г. Тя е доставена от английската фирма „Маркони”. Предвидена е да работи на 300 и 600 m дължина на вълната с мощност в антената 2 kW, но при включването й предавателят отказва и по-нататък станцията служи само за приемане. През 1912г. е внесена подвижна радиотелеграфна станция от фирмата „Телефункен”, която е монтирана на борда на крайцера „Надежда”. През 1914г. е пусната в действие радиостанция на гара София. Тя все още е искрова, доставена е от „Телефункен” и е с мощността 7.5 kW. Тази станция служи за размяна на телеграми между България и европейските страни, предимно с Будапеща. Както е посочено в книгата „Радиолюбителството в България – история, факти, спомени” от инж. Панайот Данев, LZ1US, издание София, 1998г., през 1923г. по настояване на инж. Никола Узунов в телеграфопощенското училище са доставени батерийни приемници, с които са направени първите наблюдения в България на малкото по това време радиоразпръсквателни станции. През 1924г. Главна дирекция на пощите внася от Франция първите приемници марка „Радиола” за общо ползване. През 1925г. се създава акционерно дружество „Радио Балкан”. То поисква концесия за радиоразпръскване от държавата. С помощта на Ангел Петров започва изработването отначало на любителски, а през 1926 – 1927г. и на търговски радиоприемници с добри качества.
На 6 април 1927г. е приет първият закон за радиото в България, който се е състоял само от 9 члена. Ангел Петров, бивш технически инспектор в пощите, се обявява за държавно радиоразпръскване и успява да убеди правителството в тази концепция, която е реализиран в чл.2 от Закона, където се казва, че „Радиото е монопол на държавата”. Държавният монопол върху радиоразпръскването в България продължава чак до 1992г. Той позволява инсталирането на радиоприемници срещу получаване на разрешение и заплащане на такса. През тази година в България се чуват добре /по тогавашните разбирания/, но само вечерно време 27 западноевропейски станции – на дълги вълни Лондон и Париж, а на средни – Виена, Прага , Будапеща, Рим, Берлин и някои други предаватели. За да може да се разбере количеството на радиоапаратите, произведени в България или внесени от вън, ще цитираме статистиката за издадените разрешения за абонамент, посочена в книгата „История на радиото в България” от Веселин Димитров, издание София 1994г., книга първа. В нея дадени следните данни - към 21 юни 1928г. са били издадени разрешения за 992 абонамента, като 17 са били отказани. От тях на българи са издадени 700 разрешения, а на чуждестранни граждани – 292 броя. Статистически погледнато, един радиоапарат се е падал на 2 650 душе от населението на българия.Разпределението по градове е било следното: СОФИЯ -44% - 437 апарата, Русе – 8% - 78 апарата, Пловдив – 5% - 49 апарата, Варна – 3,6% - 36 апарата, Горна Оряховица – 26, Лом – 22, Плевен – 18, Видин – 17, Кюстендил – 16, Габрово – 14, Свищов – 14, Сливен – 13, Враца – 11, Ловеч – 9, Пазарджик, Княжево, Казанлък, Дупница, Плачковци, Трявна – по 7, Стара Загора, Хасково, Ямбол – по 6, Дряново, Оряхово, Радомир – по 5, Провадия, Търговище, Стражица, Елин Пелин – по 4, Златоград, Павликени, Червен Бряг – по 3. Тринадесет населени места са с по 2 апарата и 47 – с по един радиоапарат.
Първи опити за радиоразпръскване у нас са направени през 1929г. с малък 100-ватов радиопредавател в първа инженерна дружина. През 1930 г. е построен първият официален предавател в зданието на Пощенска спестовна каса, като е използван предавателя на инженерната дружина. През 1934г. е построена радиоразпръсквателната станция София с мощност 250W. За изготвяне на програмите е основан съюзът „Родно радио”. Между основателите му са Асен Златаров и Елин Пелин. През 1936г. са пуснати радиостанциите в Стара Загора и Варна (по 2,2kW), работещи съответно на 214m 235,1m, както и един предавател в София на къси вълни. През 1938г. е пуснат радиопредавателят при село Вакарел (100kW), работещи на 352,9m. По това време броят на радиоприемниците у нас достига 20 000.
Фирмите, произвеждащи или продаващи радиоприемници преди 9 септември са били многочислени. По това време всички световноизвестни фирми са имали представителства в България – Телефункен, Филипс, РСА, Менде, Лоренц, Кьортинг, АЕГ, Лумофон, Хорнифон, Блаупункт и др. Родното производство е било представено в голямата си част от малки радиоработилници, които са се занимавали предимно с ремонт на радиоапарати. Изработваните приемници са били в малки серии, непретенциозни като схемотехника и технология на изпълнение. Някои от апаратите са изработвани от готов набор от вносни части, като на място са изработвани кутиите и евентуално скалите. Други апарати са изработвани от части, закупувани от различни доставчици. Шаситата са огъвани по доста примитивен начин, основите на скалите са от калайдисана ламарина, връзките са с винтчета или калаени спойки. Използвани са готови филтри и блокове (предимно RCA, PHILIPS, MARELLI, Geloso). Трансформаторите са правени в България и не са се отличават с високо качество на изработката или използваните материали. Говорителите са както вносни, така и произвеждани у нас - в София от Бехар на "Мария Луиза". Скалите са изработвани чрез ситопечат върху стъкло или са от целулоид, които са се продавали в няколко разновидности). Изработваните в радиоработилниците апарати са били доста по-евтини от подобните, внос от чужбина и са били популярни сред хората с по-ниски доходи. Почти във всяко ателие за ремонт на радиоапарати са се произвеждали такива по-непретенциозни приемници, обикновено по предварителна поръчка. Основният стремеж при тяхното производство е била ниската цена. Като следствие на това могат да се видят изпълнения, които бихме ги определили като аматьорски от съвременна гледна точка – например липса на фасунки на скалните крушки, при което проводниците са запоени направо на самите крушки. Друг характерен признак на тези апарати е липсата на заден капак или неговото изпълнение от тънък /около 3 мм./ шперплат. Надписите по капаците са на ръка с химически молив или боя, а отворите са грубо и неточно изработени. Изключенията, които съм срещал са капаците от пресован картон на марките „Тулан”, „Херц”, „Вево”, „Ира” както и капака от тънък лист бакелит на „Дескоп”. Ако разлистим броевете на старите списания „Български радиолюбител”, ще видим рекламите на тези фирмички. Освен радиоапарати, някои от фирмите са предлагали изработването и само на отделни компоненти – бобини, филтри, трансформатори и др., както и продажбата на всички останали компоненти.
Ако трябва да се направи някаква систематизация на производството на приемници, то може условно да се откроят три направления – американско, европейско и италианско, като разделението е основно на база използваните компоненти – радиолампи, готови бобинни блокове и други компоненти. Трябва да се отбележи и едно изключение, а именно фирмата „Тулан”, която е успяла да организира производството на всички компоненти, без радио лампите. По фирмени и патентни съображения някой от елементите не носят марката „Тулан”, а имат самостоятелни марки. Основателят и собственик на „Тулан” - инж. Пренеров в партньорство с колеги от стъкларската промишленост в България, дори е бил в състояние да пусне и производство на радиолампи, но условията, които настъпили след 1933 г. в Европа попречили на вноса на специфични суровини, които са необходими за производството на стъклото и съставните елементи на лампите.
Фирмите, които успях да издиря от различни източници, са само една малка част от съществуващите. Марките на радиоапаратите могат да съвпадат с името на фирмата, но може и да се различават. Ако няма някаква информация съм приел, че името на фирмата и на марката съвпадат. Установих и фирми със сходни имена, но дали са различни фирми или една и съща фирма с различно изписване на името или с променено име, поне за сега не е възможно да се установи.
1. „Родно радио” – Г. Георгиев - гр.София, ул.Царица Йоана №34. - марката Адмирал
2. „Клинзор”
3. „ИРА” – Д. Крепиев – марката Ирафон
4.„АЛМА” – Ал. Манов – гр.София
5. „Бралт” – Сава Алтимирски - гр. Русе. Основана 1938г.
6. „Електрон“ - инж. Светозар Пренеров - гр. Бургас. Основана 1925г. - марката Универсал
7. „Тулан” – инж. Светозар Пренеров - гр. Бургас. Основана 1927г.
8. „Пиловски” - гр. Габрово
9. „Бекоп” – инж. Никола Белопитов - гр. София. Основана 1938г.
10. „Вево радио” – гр.София, ул. Леге №13. Основана 1927г.
11.„Арена радио”
12.„Херц радио”
13.„Радио вести” ООД– гр. София, ул. Дондуков №37 – марката Силвания
14.„Mideast”
15."Радиочасти" - Н. Джебаров – гр.София, ул.Аксаков №5, по-късно на ул.Мария Луиза №63
16. радио лаборатория „Славия” - Сава Маринов Савов – гр. Русе, ул. Тулча №12
17. радио ателие „Маркони”
18. „Електрон” АД – гр.София, ул. Мария Луиза №61 по-късно на №63
19. радио лаборатория „Херц” – гр.София, ул.Мария Луиза №69
20. „Първа българска фабрика за електрически машини и апарати” – Основана вероятно 1927г.
21. „Първо българско радио ателие Електрон” – Г. и Б. Вълкови – гр.София, ул. Александър І №12. Основана 1925г.
22. Радио лаборатория на списание „Български радиолюбител” гр.София, ул.Мария Луиза №63. Предлага радиоапарати от 1936г.
23. „Български капрони” – Казанлък – 1934г.

Въпреки големия брой фирми, до момента успях да събера от различни източници информация само за три - „Тулан”, „Бекоп” и „Бралт”. Историята на тези три фирми, както и на техните основатели, показва характерните черти на производството на радиоприемници в България по това време, както и съдбите на хората, свързани с него.
Фирма „Тулан”
Създателят на фирмата „Тулан” е инж. Светозар Матеев Пренеров. За историята на фамилията, основала първата фабрика за радиоприемници в България, може да се прочете в "Уикипедия" в статията за село Градец, Област Сливен. За фабрика „Тулан“ и нейния създател, има информация в двутомната „История на българското радио“ на проф. В. Димитров. Настоящото изложение за тази фирма е обобщено и основано на публикации в интернет.
Началото на фамилията в България поставя известния виенски лекар д-р Йохан фон Бреннер Той е бил може би първият европейски лекар, които е практикувал медицина и модерна медицинска фармация в България по време на турското робство, от средата на 19 век. Макар и от благородническо потекло и от изтъкнат род, известен от началото на 13 век, докторът бил антимонархист. Участвал в революцията в Австро-Унгария през 1848. След неуспеха и е бил принуден да избяга от Австрия и да се скрие от издадената смъртна присъда някъде в затънтените части на в турската империя, чакайки удобен момент да се върне в родината си. Докторът обаче остава завинаги в България, приема православната вяра /ортодоксалното християнство/ и се преименува на д-р Иван Пренеров. Поколението му след него носи тази фамилия. Живее в Бургас и София. Синът на д-р Иван Пренеров, Матей Пренеров, е виден телеграфопощенец, получил образованието си във Виена, основал пощи в много градове на България. Бил е началник на пощи в София, Бургас, в Скопие и Одрин, по време на войните и др. Бил е и образован, ерудиран богослов, радетел за разбирателство между християнските църкви. Инженер Светозар Матеев Пренеров, създателят на фабрика „Тулан”, както и на фабриката за кабели в Бургас, е негов син . Той завършва с отличие образованието си във Франция. През 1925 година му предлагат да участва в проекта на „Филипс“ за започване на производство на радиоапарати в Холандия. Младият човек отхвърля примамливото предложение и решава, че ще произвежда радиоапарати в родината си България. Първият радиоапарат на холандците се появил на пазара през 1929 г., две години след „Тулан“. „ТУЛАН“ е абревиатура. Означава девиза на инж. Пренеров и братята му Веселин и Иван: „Трудолюбие и упоритост лансират активност и напредък“. Фирмата „Тулан“ печели държавни и обществени поръчки — на пощите, на железниците, на общините, на отбраната, на учителите. Начинът на провеждане на конкурсите е много интересен - журито е настанявано пред завеса зад която са наредени апаратите за конкурса. Журито не е знаело реда на подреждането - този ред постоянно се променял. Техници зад завесата последователно пускат от конкурсните апарати говор и музика от възможно най-далечно разположени станции. Журито е слушало тона, преценявало селективността и класирала чутото. Отделна група от инженери оценявала схемите на хартия и изпълнението им на шасита, за да установят качеството на конструирането и изработката. По тях не трябва да се чете марката на приемника. На тези конкурси, например през 1937г., „Тулан“ е побеждава такива марки като „Оптальове“, „Менде“, „Кьортинг“, „Телефункен“, „Саксен-Верке“, „Олимпия“, американския „Пилот“ и др. Радиоапаратите „Тулан“ били евтини и стабилни, с прецизна селективност и комфортен тон, с много оригинални, патентни решения в тях, които дават значителни предимства в конкурентната пазарна. Нестандартен е и начина за продажба: купувачите плащат цената на радиоприемника едва след четири месечна пробна експлоатация у дома или в учреждението, след като се уверят, че са купили нещо добро. От 1931 година до 1941 година в гаранционен срок са върнати за поправка само 6 броя радиоапарати и то поради неправилна експлоатация. Били заменени веднага с нови. Отначало заради тогавашното законодателство в България инж. Пренеров бил принуден да регистрира в Бургас не индустриално предприятие, а само занаятчийска работилница с фирма „Електрон“. През 1925г. започва производството на линейни апарати под името „Универсал“, със скала, на която била нарисувана картата на България. Линейни апарати с тази марка е правил и когато била регистрирана и започнала работа първата българска радиофабрика „Тулан“, но за много кратък период. Всички радиоапарати, с наименуванията „Универсал“ и „Тулан“, са оригинални продукти на българската фабрика. Повечето от запазените досега модели са предимно произведени след 1930—1935 година. Бързо конструирал и пуснал суперхетеродинни приемници, включващи модели, в класовете, от първо и второ поколение, „Камер“, „Класик“, „Комфорт“, „Пиколо“, „Виола“, „Турист“ и други, в батериен и мрежов вариант на захранване. Заблуда е, че „Тулан“ - "Комфорт", модел 460, 560 и 660, 1936–1941 г., е бил направен по лиценз на „Блаупункт 4w77“, който се е появил по-късно и само през 1937 г. При това единствен без емблематичната синя точка върху скалата му и със име, което не е написано с фирмения шрифт на „Блаупункт“. Тези модели на „Тулан“ и „Блаупункт 4w77“ нямат нищо общо, като схема и като фабрична изработка, освен прилика във външния вид. Дясната част на дизайна на кутията на „Тулан-Комфорт“, където е разположен високоговорителят, е различен. „Тулан“ успешно подръжа този стил на дизайн в различни варианти /например „Тулан Камер“, модел 640, 1936–1937 г., модел 650-1939-1941, „Тулан Класик“, модел 7, 630, 1936–1938 г./ продължително време с цел да наложи името си и чрез едно приятно, дълго присъстващо на пазара и запомнящо се определено „радиолице“. „Тулан“ не напускал прибързано този дизайн и защото осигурявал много добра акустика, тон и тембър. Обработката на дървото е специално решение на „Тулан“. Бакелитът е недопустим. Пренеров считал, че една добра дървена кутия, на вид, акустика, тон и тембър, не бива току-така да се изоставя заради търговията и модата. Тя трябва така да е направена и така да изглежда, че да е силно актуална за продължително време, защото е продукт на дългогодишен изследователски и експериментален труд, както цигулката. Трябва време, за да я замести друга дървена кутия. Вътрешностите на кутията, напротив, трябвало да се сменят бързо, защото просто всеки следващ ден, раждал ново инженерно и конструктивно решение, принципи, материали и елементи от все по-авангардни поколения. С друг също така успешен дизайн са суперхетеродинни модели 220, 240, 320, 340 и малките 141, 145, 147, които са произвеждани между 1934–1941 г. За съжаление, към настоящия момент, макар да се намират доста радиоапарати с марката „Тулан”, не е възможно точно да се определи конкретния модел на даден апарат, тъй като не е запазена абсолютно никаква документация от фабриката, а на задните капаци на апаратите няма означения на модела. Изключение правят моделите 141Б и 642, тъй като имат означения на задния капак.
Всички части, освен радиолампите, са били произвеждани във фабрика „Тулан“. По фирмени и патентни съображения някой носят самостоятелни марки. Инж. Пренеров в партньорство с колеги от стъкларската промишленост в България, дори е бил в състояние да пусне и производство на радиолампи, но условията, които настъпили след 1933 година в Европа попречили на вноса на специфични суровини, които са необходими за производството на стъклото и съставните елементи на лампите.
Предизвикан от епохалния телевизионен напредък в САЩ още преди Втората световна война, инж. Пренеров създава лабораторно и телевизионен предавател и телевизионен приемник, които били иззети през 1944 г. от новата политическа власт в България, и отнесени незнайно къде. Възнамерявал след края на Втората световна война да се изравни с американците и в производството на телевизионни приемници. Верен съратник на инж. Пренеров е англичанинът инж. Чарлз, случайно озовал се в Бургас около 1935 година и останал в България единствено заради фабрика „Тулан“.
Производството, с участието на братята му Веселин и Иван, убедително просъществувало до 1944 година, когато фабриката била национализирана от новата политическа власт в България. След 1944 година, с кабелите произведени във фабрика „Тулан“ е възстановена значителна част от електрическата мрежа на София, която е тотално засегната по време на бомбардировките през Втората световна война. Фабриката създава първите специалисти в България, мъже и жени, които проправят проспериращия път на българската радиопромишленост. Освен радиоапарати и проводници фабрика „Тулан“ е произвеждала различни електрически машини и съоръжения за промишлеността и енергетиката, изграждала е електропреносни мрежи и инсталации за индустрията, учреждения и бита.
Фабрика „Тулан“ е национализирана и закрита след политическата промяна в България през 1944 г. Инж. Светозар Пренеров почива на 52 годишна възраст, съкрушен от ударите, които политическия режим несправедливо му е нанесъл тогава. Синът на Светозар Пренеров — инж. Емил Пренеров, сега покойник, е дългогодишен преподавател по микроелектроника в техническия институт в Бургас и изобретател.
Фирма „Бралт”
Историята на фирма „Бралт” и нейния основател Сава Алтимирски е разказана от неговия син Емил Алтимирски пред Гергана Семерджиева и публикувана в Интернет. Сава Алтимирски е вторият син на семейство със седем деца. Излагам я тук с незначителни съкращения. Роден е през 1907 г. в Русе. За да преживее, фамилията се мести в Бяла. Първите години там са изключително трудни. Баща му умира след Балканската война от болести и рани, придобити на фронта. Майката на Сава постепенно продава всичко, за да нахрани децата си. Преди войната съпругът и е бил представител на “Сингер”. Останали са няколко шевни машини на склад, които вдовицата продава. Когато собствениците установяват липсата, дават ги на съд. На делото адвокатът на майката представя пред съда седемте гладни деца. Тогава “Сингер” оттеглят иска си и опрощават дължимата сума. Нещо повече, отпускат и еднократна помощ, за да си стъпи на краката. Междувременно Сава и по-големият му брат Петър започват работа в една тухларна още като деца. Собственикът е доста богат. Негов приятел вижда потенциала у двамата братя и им прави необикновено предложение – да им купи едно шаси от “Форд”. Те се съгласяват и с него започват да извозват хора от гарата до Бяла. След една година вече са се издължили напълно и имат не едно, а четири рейсчета за превозване на хора. Поддържат автобусен транспорт до Русе и Свищов. Същевременно Сава Алтимиров усвоява и фотография. Доста хора по това време заминават за Америка, за което са им необходими експресни снимки. Той усеща пазарната ниша и се специализира в тази насока. Автобусните линии също вървят добре. Братята събират достатъчно капитал, за да закупят в Русе една хубава сграда, която правят хотел. Сградата се намира до старата поща на Русе. В края на 1934 г., без да предупреди никого от семейството си, Сава Алтимирски заминава за Америка. Отива в Чикаго и се записва в професионалното училище “Коен”. Учи радио и телевизионна техника. Работи извънредно, за да се издържа. Завършва през 1937 г. със златен медал като абсолютен първенец на випуск от 1800 души. Веднага му предлагат работа от най-голямата тогава фирма за радиотехника RCA. Сава Алтимирски приема предложението с уговорката, че няма намерение да остава завинаги в Щатите, а ще работи само докато събере необходимите средства, за да се върне в родината си. И наистина, след десет месеца той се връща в родния Русе, вече дипломиран специалист. Отваря дюкян в центъра на града и започва да разработва собствени модели радиоапарати.
Сава Алтимирски си поставя амбициозната цел да развие цяла индустрия. Първоначално започва да произвежда различни модели, както сам ги нарича “за бедни и за богати”. Големият му удар са радиоапарати специално за селата. По това време почти всички села в страната са без електричество. Той разработва батерийни апарати. Новото, което прави е, че замества сложната дотогава батерия с опростен модел, който има само едно напрежение от 120 волта. Това е много удобно, защото хората от селата не са затруднени при ползването на радиоапаратите си. “Селското” радио на Сава Алтимирски става номер едно по продажби в страната за периода 1938-1939 г. Той практически остава без конкуренция. Радиоапаратите се казват “Бралт” /съкращение от братя Алтимирски/. Сава Алтимирски разработва още модели и развива производство от 5000 апарата годишно /струва ми се доста преувеличена цифра/, което е невиждано дотогава за България. Наема голяма къща и започва серийно производство на такава техника в България. Тъй като са по-евтини, “Бралт” са предпочитани. Като кумира си Форд, който иска да постави света на четири колела, амбицията на Сава е: „Аз искам да поставя радиоапарат в дома на всеки българин.” Синовете му още пазят грижливо изработен надпис, който е стоял на видно място в дюкяна на Сава. “Страна без собствена индустрия е колония”, гласи той. Показателен е фактът, че Сава Алтимирски е бил в първата десетка на най-надеждните хора, на които Народната банка в Русе е била готова по всяко време да отпусне неограничен кредит. В есента на 1939 г. директорът на русенския клон на Народна банка кани радиоспециалиста на среща и му предлага да му отпусне кредит, за да се подготвите за трудностите на започващата война. Сава приема предложението и прави огромна доставка на резервни части и материали за радиотехника от Германия и Италия. Директорът на банката предоставя на Сава Алтимирски безвъзмездно последния етаж от своята сграда, където да се съхранява доставката. Благодарение на тази прозорливост, през цялото време на Втората световна война Сава Алтимирски не престава да развива своята индустрия.
Радиоапаратите “Бралт” остават една от най-добрата техника на пазара по време на цялата война. Сава Алтимирски най-после намира време да се ожени. Жена му Елена му ражда двама синове - Веселин и Емил. Към края на войната семейството е със стабилно финансово състояние и нещата изглеждат добре. Но идва Девети септември и обръща живота наопаки. Новата власт национализират всичко, което Сава е успял да съгради. Семейството му се мести в Търново и започва всичко от нулата. Тъй като Сава не желае да влезе в държавния сектор, единственото, което му позволяват да прави, са радиопоправки. Работи за жълти стотинки. Принуждава се да обикаля селата вечер, за да ремонтира своите модели. За семейството му настават тежки дни. Местят се от град на град, докато най-сетне се установяват в София. И досега по-старите софиянци помнят работилницата на Савата, защото, особено след 1980 г., тя е била единствената, където са се ремонтирали лампови радиоапарати. Въпреки всичко, той продължава да работи до последно. Не спира да изучава новите неща в радио-телевизионната техника. Синът му Емил разказва, че и на 70 години той е научил всичко за транзисторите и УКВ апаратите, на 80 години е изучил цветната телевизия. До последно е разработвал най-различни устройства за поправка. На 93 години Сава най-после решава да спре активна работа и година и половина по-късно, през февруари 2002 г. майсторът умира.
Фирма „Бекоп”
Разказаната тук история на фирма „Бекоп” и нейния създател Никола Белопитов е основана на книгата „Никола Белопитов и приятели” с автори Панчо Дундаров и Георги Гемиджиев, издание СОФИЯ, 2005г.
Никола Белопитов e роден на 15 август 1901г. в гр. Панагюрище. Бащата – Райко Николов Белопитов е роден в началото на 1876г. преди избухването на Априлското въстание, умира на 17 декември 1939г. Белопитови са били голямо семейство. Имали са четири деца. С упоритият си труд и пословична спестовност, въпреки недоимъка и беднотията, родителите са успели да изгледат и изучат децата си, да ги възпитат в традиционните български добродетели, родолюбие и здрав патриотичен дух. Най-големият е Никола. Юношеството и ранните младежки години на Никола Белопитов минават под знака на Балканската и Първата световна война. Баща му заминава на фронта и Кольо, макар и 14-годишен, но много буден и предприемчив и като най-голям, работи в семейната книжарница и издържа цялото семейство. Никола Белопитов развива активна обществена дейност, която не остава скрита за властите. Приятели посъветвали баща му час по-скоро да го изпрати в чужбина, защото има реална опасност да бъде арестуван и затворен. С оскъдните средства, спестени от баща му и зашити в хастара на палтото от майка му, през 1921г. Никола Белопитов заминава да следва електроинженерство във Виена. След завръщането си през 1929г. в България като дипломиран електроинженер Никола Белопитов трудно намира работа, защото е известен вече с демократичните си идеи. Започва работа в електроцентрала “Въча”, Кричим. По това време става член на Българското инженерно и архитектурно дружество (БИАД). През целия си живот инж. Белопитов е участвал активно в дейността на научно-техническите съюзи и ревностно се е грижил за стимулиране и пропагандиране на научните постижения и за повишаване престижа на българската научно-техническа мисъл.
През 1938г. със своите колеги и приятели Георги Ковачев и Тодор Прахов, инж. Белопитов основава фирма БЕКОП (Белопитов, Ковачев, Прахов). Фирмата е учредена на 6 септември 1938г. като дружество с ограничена отговорност с предмет на дейност производство и продажба на радиоприемници, всички видове слаботокови и силнотокови апарати и съоръжения, представителство на чуждестранни фирми и обществени предприятия и доставки. Дружеството създава техническа работилница и разкрива магазин за складиране и продажба на произведените изделия. Кантората на “БЕКОП” ООД е с адрес пл. “Славейков” №9. Тук инж. Белопитов създава собствена конструкция на металотърсач за войската. Специалистите се изказват много положително за неговото действие. Потвърждение за това е документът, който му издават военните власти. В него е написано: „Той е конструирал първите български минотърсачни апарати и с тяхна помощ минотърсачните команди, назначени от полка, разчистиха минните полета по сръбско-българската и гръцко-българската граница. Това показва, че Белопитов е инженер от висока класа.” Пак в „БЕКОП” Белопитов разработва устройство за възпламеняване на мини чрез радиосигнал, което с генерал Вл. Заимов предлагат на министерството на войната, но там се отнасят високомерно към това устройство. След спечелен търг фирмата е поела изработването на полилеите на новостроящата се съдебна палата в София, а така също и в сградата на Централна поща.
След обявяването на Втората световна война и военната експанзия на хитлеристка Германия в Европа той се включва и активно работи в конспиративната група на ген. Заимов. През 1941г. ген. Заимов получава от Съветското посолство един радиопредавател, по който е уговорен шифър да вика станция “ДОК” и да предава сведения под псевдонима “Азорски”. След получаването генералът, заедно с Евгени Чимширов отиват при електроинженера Никола Белопитов, и искат от него да им посочи един добър радиотелеграфист, който да разбира от манипулациите и да има “леви” убеждения. Белопитов им посочил като подходящ Тодор Лулчев Прахов. Фирмата “БЕКОП” осигурява и прикрива радиста и се грижи за поддръжката и изправността на радиопредавателите и намиране на подходящи места за предавания при осъществяване на конспиративната дейност. Антените се поставят в комините. Радио сеансите се извършват през нощта. Осигурява се охрана и всички необходими мерки за запазване на тайната. Куфарите с предавателите се укриват грижливо. Групата провежда активна разузнавателна работа, като събира сведения за движението на хитлеристките войски в Източна Европа и ги предава на съветското разузнаване. Едно от първите сведения, предадени на Съветския съюз е, че се готви нападение на фашистка Германия над СССР.
Владимир Заимов е арестуван в средата на март 1942г. Два дни след това бях арестуван и Белопитов. Започва процес. На първи юни 1942г. в 9 часа сутринта председателят на съда полковник Николов прочита присъдата. За генерал Заимов тя е смърт чрез разстрел още същата вечер. Белопитов и другите двама подсъдими са оправдани поради недоказаност.
Поради активното си участие в антифашистката борба, след 9.ІХ.1944г. инж. Белопитов не последва горчивата участ на другите, а играе важна роля в създаването на българската радиопромишленост.