Категория: Техническа литература

Прочетете за учебника по математика на Христо Ботев в Sandacite.BG.

Малко хора знаят, че освен поет и революционер, Христо Ботев се е занимавал и с други дейности. Преди да стане войвода, той е учител, а също разработва и учебна литература. В тази книга ще се запознаем с едно любопитно негово произведение. То го представя като математик – амплоа, което традиционно остава в сянка, за сметка на известността на Ботев като поет и революционер.

В книгата на Захари Стоянов ,,Христо Ботйов. Опит за биография“ четем: ,,Засега покрай другите ни занятия отделяй по няколко часа на ден да преведеш на български аритметиката на Михайлова — казал [на Хр. Ботев Любен] Каравелов. — Xристо Данов се моли да му преведем няколко учебници от руски, с които хем ще да подпомогнем нашите училища, хем ще да излезе някоя парà за дневна прехрана“.

По това време в българските училища в Османската империя липсва учебник за преподаване на математика на роден език. Книгата, за която Каравелов говори, е руският учебник ,,Уроци за първите четири аритметически правила и за счетовете, от Михайлова“. Ботев е съгласен – започва да работи и книгата излиза на български в Букурещ с това заглавие през 1873 г., шест години след второто руско издание. Цената е ,,7 гроша“, както ни осведомява надпис на задната корица.

Тази интересна творба от 112 страници се състои от осем беседи, които по естествен и достъпен начин излагат аритметиката на целите числа. В уроците няма никаква теория. Аритметическите операции с цели числа са разкрити пред читателя само с примери. От осемте урока в превода на Ботев Ι и ΙΙ не са озаглавени, а следващите носят съответно заглавията За събиранието, За изважданието, За счетовете, За умножението, За делението и За испитванието на задачите. Накрая има и Задачи за упражнение с отговори към тях.

Независимо че на корицата под заглавието е отбелязано ,,превод от руски“, в работата си по тази книга Христо Ботев не е просто преводач, а активен съавтор. Работата му над авторизирания превод може да се синтезира до следните намеси: редакция на словесните задачи в беседите (уроците), внасяне на допълнителен текст в тях, създаване на нови задачи за упражнение и нещо още по-значимо – описание на българското сметало.

При задачите Ботев е използвал само аритметическия материал, а останалото творчески е преработил. Както пише Захари Стоянов, при превода Ботев ,,взел и нахакал нови задачи“. В резултат текстовете на словесните задачи отразяват типично българска действителност, бит и култура и ясно се различават от руския оригинал. Ботев променя текстовото съдържание на задачите, като запазва само числовите данни. Сравнение между оригинала на учебника и Ботевия превод показва, че принос на Христо Ботев в пособието са цели 47 задачи, чийто автор е именно той като създател на авторизирания превод! Ето задача 3, тя гласи: ,,Асен и Петър освободиха България от игото на гърците в 1190 г. След 206 години България падна под властта на турците. В коя година отечеството ни изгуби своята свобода?“, а задача 16: ,,България падна под властта на турците в 1396 г. Колко години тя добрува под сянката на султаните? (До която година искате.)“. Характерно за задачите е, че те едновременно носят знания както по математика, така и по други науки, напр. история, физика, география… Напр.: ,,Борис, цар Български, принял християнската вяра в 862 година, а Владимир, княз русски, в 988 г. Колко години българите са се покръстили по-рано от руссите?“ (задача 17) или ,,Напречникът (диаметърът) на слънцето е 192 000 мили, а на месечината 454. Колко мили е по-голям първият от вторият?“ (задача 21).

При редакцията в задачите Христо Ботев заменя не само текста, но и някои парични и мерни единици от метрологията, като напр. рубла с грош, копейка с парà, фунт с турската мярка за тежест ока, руската пуд с килограм, персийската дума аршин с българската лакът и т.н. Ето директно сравнение между руска и българска задача. В оригинала: ,,Нужно е да се превозят 4003 пуда хляб от Москва в Петербург по жп линия, а за превоз на 1 пуд се заплаща 36 копейки. Колко трябва да се заплати на всичките 4003 пуда?“, а у Ботев: ,,Искаме ние да купим 4003 кила ръж и пазариме се да заплатим по 36 гроша за килото. Колко трябва да заплатим за всичкото жито?“.

В задачите има и политически елемент, а другите народи в Османската империя обикновено са отрицателни герои: ,,Един селенин карал за продан в градът 16 кила жито, заспал на пътят и черкезите му откраднале 5 кила. Колко кила са останале на селенина?“. Задачите обаче могат да бъдат и хумористични със социален заряд: ,,В селото Гламаво живял някога богат търговец Хитар Петар…“ (стр. 33).

Съдържанието на сборника показва, че Христо Ботев вижда в текстовите задачи възможност да разшири познанията от различни области на знанието, да стимулира логическото мислене на учениците и не на последно масто – да ги възпитава в патриотизъм и да формира политически убеждения.

За разлика от създаденото през 1829 г. от руския ген.-майор Фьодор Свободски руско сметало, българското е много по-старо и широко разпространено сред народа, а приложението му не създава никакви трудности. Христо Ботев описва българското сметало и  намисля решенията на задачите в урок V (,,За счетовете“) да замени с такива, осъществени с българското сметало. Това е дървена рамка с 13 напречни телчета, на които са окачени малки зърна като на броеница. При смятане те се местят от дясно наляво. Описанието, което Ботев прави на сметалото, е първата научна работа по математика на български език.

Книгата не е академичен или класически училищен учебник, а е написана като самоучител. ,,Преводът, примерите и упражненията са така нагласени, като че четеш роман“, пише Захари Стоянов. Учебникът предполага напълно незапознат със смятането читател и на моменти имитира образователен разговор между учител и ученик. Напр.: ,,С такива малки числа задачи и баба знае да решава, и, както видите, не е никак мъчно; може човек на пръсте да сметне, може даже и тъй да се усети. А как се решават такива задачи, в които има големи числа. Например…“ (стр. 37). А ето какво четем в урок Ι: ,,През сичкият ни живот ние купуваме и продаваме, а как лесно може да са измами такав човек, който не знае да счита и да смята добре. Измамат го, па после му са още и смеят“.

Интересна е терминологията на учебника, която е почти съвременна. Напр. казва се ,,десетак“ вм. ,,десетица“, ,,считам“ вм. ,,броя“, ,,четвъртити мили“ вм. ,,квадратни мили“ (задача 8). На места са употребени много сполучливи български названия – заместители на чуждици термини. Така в задача 21 се казва: ,,Напречникът (диаметърът) на слънцето…“, а в задача 38 срещаме: ,,Поясът на земята… В географията тоя пояс или, както са нарича, екватор се дели…“.

Учебникът по математика на Христо БотевВ урок Ι се въвеждат цифрите от 0 до 9, дадени са правила за записване на числата от 1 до 99 в десетичната система и читателят се научава да брои до 100. Урок II показва броенето и записването на числата над 100. В уроци III, IV, VI и VII се разглеждат четирите основни аритметически действия – събиране, изваждане, умножение и деление. Изложението не е сухо и формално, а поддържа интереса с примери от ежедневието: ,,Секи човек купува, но не секи умее да сметне колко трябва да заплати за купеното“ (стр. 24), ,,А такива задачи са срещат на всяка стъпка: купувате вие, например, масло…“ (стр. 64). Урок V показва смятане с механичното сметало – т.н. счет.

Учебникът отделя същественото от несъщественото: ,,До тука ние свършваме умножението. За да ви бъде лесно да умножавате, трябва да научите добре таблицата на умножението. В нея стои сичката мъка“ (стр. 81).

Каква е по-нататъшната съдба на ,,Уроците за първите четири аритметичeски правила“ на Христо Ботев?

Аритметиката била отпечатана и влязла в продажба. На 110 страница се съдържат две провокативни задачи – за цивилната листа на султана и точно под нея – за пресмятане на свинчетата при опрасване на свиня. Нито Любен Каравелов, нито Христо Данов забелязали подигравателното съседство между свинята и султана и останалите ,,опасни“ задачи. Но един пловдивски учител ги видял и разтревожен ,,се затекъл в книжарницата на Данова. Същата нощ книжарите си направили сами обиск, като унищожили всички екземпляри“, съобщава Захари Стоянов.

За случилото се Данов написал писмо на Каравелов. Той започнал да преглежда учебника, после двамата се срещнали и не можали да се сдържат да не се засмеят.

В действителност останалите бройки от ,,Уроците“ не са унищожени, а само са отстранени страниците, които съдържат задачите. Впоследствие Христо Данов съставя нови задачи, които прибавя към книжното тяло и книгата е пусната отново в продажба.

Не е известно колко екземпляра от учебника по математика са продадени, но вероятно броят им е малък. По тази причина тази книга десетилетия наред остава в сянка. Дори описанието на българското сметало не е впечатлило повечето изследователи на Ботевото творчество. Това вероятно се дължи на факта, че те обикновено са историци и литератори, които не са виждали в революционера и математически талант.

Авторизираният превод на руския учебник по аритметика показва Христо Ботев като умел математик и педагог. Захари Стоянов оценява труда му така: ,,Тук не е сакат и сляп преводът. И в сухите цифри и правила Христо е оставил блясък от своя талант, от своята калоферска оригиналност“. За разлика от дотогава издавани учебници на български език, пособието на Христо Ботев не е написано на изкуствено усложнен и архаизиран, а на жив, дори говорим език, и може да се ползва за начално учене на математика дори в наши дни.

Вижте в Sandacite.BG коя е първата българска радиотехническа книга…

Когато едно техническо достижение се разпространи до такава степен, че се превърне в масово употребявана от хората технология, се появява и нуждата от специализирана литература. Обикновено това са книги и статии, насочени и към професионалистите, и към масовите потребители. Колкото по-широко е усвоена дадена технология, толкова повече хора желаят да се запознаят с нея и да се възползват от предимствата ѝ.

В края на ХІХ и началото на ХХ век чрез периодичния печат в България навлизат познанията и темата за радиото – с немалко статии, още повече преводни информации и една изнесена през 1897 г. в София публична лекция (Димитров 1988: 29). Липсва обаче изчерпателна научнопопулярна книга.

Такъв труд успява да се появи през 1905 г. Заглавието е ,,Телеграф без жици. С 65 фигури“, а автор е електротехникът в Главната дирекция на пощите и телеграфите Борис Ив. Лещов. Заглавието е старо название на радиото, калкирано от други езици – напр. от френски (télégraphе sans fil). Авторът иска да запознае читателите с новата технология, като надскочи равнището на статиите и лекциите. Затова ,,Телеграф без жици“ не само излага в достъпен и популярен стил радиотехническата теория, но и преминава през цялата история на радиото, започвайки от основните открития и положения във физиката и електротехниката.

Запознаването с първата българска радиотехническа книга изпълва читателя с уважение към автора ѝ Борис Лещов. Предвид специализираното му образование, за написването на книгата широко са ползвани чуждестранни публикации и това в случая е предимство, тъй като професионализмът на автора му позволява да избере ценното от тях, да го подреди в една стройна структура и да създаде труд, който наистина просвещава читателите и ги приобщава към новия свят на радиото. Книгата от 1905 г. е и филологически интересна заради необичайните авторски преводи на технически термини и като илюстрация как специфичните радиотехнически думи навлизат в българския език.

За пръв път в научната литература книгата ,,Телеграф без жици“ е спомената в края на 80-те години (Димитров 1988: 65). Именно историкът на радиото в България проф. В. Димитров я определя като първа в областта си у нас, а нашето издирване също не успя да открие по-стари български книги по радиотехника. Досега за ,,Телеграф без жици“ не е изработено специално изследване.

Книгата е с обем 80 страници, формат 8° (25 см). Oтпeчaтaнa e в пeчaтницa ,,Дневник“ в Coфия. Тиражът не е означен. Илюстрацията на корицата съдържа множество символи – радиоприемане, преминаващи през етера вълни, небесна богиня, носеща в ръка книга (т.е. знание за новата технология) и лавров венец (т.е. победата, извоювана с добре овладяната съвременна техника). Около главата ѝ прелитат радиовълни, под тях виждаме радиоприемник.

Ако ,,Телеграф без жици“ беше официално издание на Главната дирекция на ПТТ, това щеше да е отбелязано някъде, както при други нейни издания. Но книгата на Лещов носи само знака на печатницата и най-вероятно е издание на самия автор, който с научнопопулярния си труд се заявява като полезен на страната си гражданин. Той притежава познания, които негово време са можели да бъдат придобити на достатъчно задълбочено равнище само извън България. Но след като поема отговорната си работа на експерт в държавна дирекция, Борис Лещов не се изолира, а остава близо до непросветените читатели и написва за тях книга, с която им разкрива възможностите на новата технология. През 1905 г. масовизирането на радиотехниката тепърва предстои, а човечеството все още открива тайните и усъвършенства устройствата ѝ, за да получи от нея по-удобен живот. Те трябва да отговарят на изискванията на бъдещото време – не трябва за нищожни поправки да се иска  помощта на специалиста техник… ценността на апарата много зависи от неговата простота… и от… лекото и бързото му поправяне (Лещов 1905: 51). Но все пак ,,Телеграф без жици“ вероятно е излязла в малък тираж; тя няма съдбата на първата българска автомобилна книга от 1914 и нейните три тиража.

Предговора си Лещов започва с тезата, че напредъкът на една страна зависи преди всичко от средствата ѝ за съобщение (Лещов 1905: 5) и се изказва положително и дори възторжено за бързия технически напредък на България, която, била недавнашна робиня на Турската империя, сега диша заедно със западните културни държави; человеческият прогрес… смело преодолява днес границите на нашето отечество (Лещов 1905: 5). Но според автора страната има още много да работи, докато изгради удобни, практични и добре уредени служби за телекомуникации. Важно е да отбележим, че във времето, когато все още съществуват съмнения в абсолютната пригодност на радиото като технология и комуникационно средство, Борис Лещов е категоричен: бъдещето принадлежи нему (Лещов 1905: 5). Предговорът завършва с имена на най-бележитите автори на радиотехническа литература (сред които са някои от изобретателите на радиото), от чиито съчинения авторът е черпил информация, за да идва тя от най-надежден източник.

Борис Лещов притежава вярно чувство за подреждане на информацията. След първите две структурни единици на книгата – Предговор и Въведение – материалът е разделен на девет различни по обем глави. За Лещов основите на електротехниката са кратък увод, след който авторът може да излага същността на книгата – радиотехниката. Това е видно и от думите Всичко изложено дотук представя като подготовка на въпроса, на който трябва да спрем нашето внимание. […] Прочее, на въпроса! (Лещов 1905: 29), с които завършва последната уводна глава – ,,Естество на електрическите вълни“.

Обемът на главите потвърждава горното твърдение. Първите пет – Предговор, Въведение, ,,Електрическото трептение и телеграфът без жици“, ,,Електровъзбудителната машина“ и ,,Лайденската стъкленица“ – са по страница и половина, ,,Индуктивната бубина (sic!) e 4, ,,Електрическите вълни“ – 12, ,,Естеството на електрическите вълни“ – също 4. Обаче централната глава ,,Телеграф без жици“ заема 48 стр. – между 32-ра и 80-а!

Въведението Б. Лещов започва от основите – физика и електротехника – и споменава някои важни открития, предтечи на ,,телеграфа без жици“.

Първите няколко глави излагат същността на електрическия ток, електромагнитната индукция, първия известен кондензатор – лайденската стъкленица, Румкорфовата спирала (стар вид повишаващ трансформатор) и др.

В главата ,,Осцилаторни изпразвания“ са изложени научни опити на Фарадей и Максуел, а следващата ,,Електрическите вълни“ описва експериментите, очертали това понятие. Илюстрациите тук са подробни и точно обяснени в текста, за да стане разказваното максимално понятно – белег за сериозното научнопопулярно писане на Борис Лещов.

Главата ,,Телеграф без жици“ започва с кратко изложение на Морзовата азбука, подробно разказва опитите на патентовалия радиото през 1896 г. Гулиелмо Маркони и описва устройствата, създадени от хора, изобретили и усъвършенствали различни елементи на радиоприемника. Детайлно узнаваме за устроените от Маркони радиопредавания между отдалечени точки, конструкциите на предавателите и приемниците му и други опити. Данните са много задълбочени, защото са почерпани от записките на самите автори на опитите.

Последните пет страници на книгата ясно доказват убедеността на българския електроинженер колко значим ще стане в бъдеще ,,безжичният телеграф“. Авторът е сигурен, че въвеждането на радиото в България (във вид на държавен монопол) въобще не трябва да се бави. Лещов отбелязва, че географският релеф на страната е благоприятен за разполагането на радиотранслатори – орографията ни напълно подхожда за по-удобното приспособяване на безжичния телеграф, близките до градовете височини представляват най-добри пунктове (Лещов 1905 :77), а след това посочва и важно предимство на безжичния пред обикновения кабелен телеграф – непосредственото свързване с метална жица лесно може да бъде прекъсвано (Лещов 1905: 78). Той дава пример от тогавашни военни действия, в които радиото се е оказало непрекъсваемо и ефикасно съобщително средство.

А сетне Б. Лещов ясно изразява критичния си поглед и позицията на техническо лице: България засега не може да се радва на никаква инициатива за въвеждане телеграфа без жици. А желателно е нашето правителство да обърне внимание на това… (Лещов 1905: 80).

Ето и поглед към езика, с който книгата представя новата за България техническа материя.

Още в Предговора и Въведението (Лещов 1905: 6–9) се забелязва колко стриктен е авторът. Тъй като явно не е бил сигурен как точно трябва да се изпишат на български имената на западните изобретатели и учени, той не ги транслитерира, а ги предава в оригинал с латиница (както по-долу илюстрираме с примери)[1].

В Предговора Борис Лещов изброява радиотехническите дейци, чиито статии и трудове в областта е ползвал в съчинението си. Там фигурират изписаните на латиница имена на Marconi, на ,,европейския Едисон“ Siemens, англичаните Arco и Braun, германците Adolf Slaby, Bauer и Eichborn и наглед странното име Popoff (Leshtov 1905: 6). Всъщност това е хронологически първият изобретател на радиото, чиито трудове Борис Лещов е успял да си намери на немски език. Отново руско име е изписано на латиница и когато става дума за Lebedow, малко след това предаден и като Lebedov (Лещов 1905: 31); това е известният руски физик Пьотър Лебедев (1866–1912). По-нататък в книгата изписването на лични имена в оригинал продължава с бележките под линия за Heinrich Rudolf Hertz и Michael Faraday (Лещов 1905: 7–8) и въобще множество пъти до края на ,,Телеграф без жици“ чуждестранните имена се предават само в оригинал.

Топоними са изписвани по същия начин – родните места на Фарадей и Джеймс Максуел, съответно Newington Butts и Edinburg (Лещов 1905: 7–8), а по-нататък Leyden, където е изобретена лайденската стъкленица (Лещов 1905: 11), и Potsdam (Лещов 1905: 34)

Понякога обаче възприетото в ,,Телеграф без жици“ правило да се предават чужди имена и градове с латиница е нарушено – напр. Попов (Лещов 1905: 36), Гуарини, Карл Циклер, гр. Брюн, Брюксеел, Антверпен (Лещов 1905: 42). Но пък Хайнрих Херц е изписан там като Hertz, докато на горния ред четем за Хертцовия неизчерпаем извор, а малко по-нататък – за Херцовите резонансни явления (Лещов 1905: 46). Терминът Kohaerer е предаден веднъж с дифтонга ae (Лещов 1905: 25), а друг път като Antikohärer (Лещов 1905: 40). Тоест Борис Лещов е непоследователен при правилото си, а понякога изписва едно име по повече от един начин – Arco (Лещов 1905:  6) и Arko – (Лещов 1905: 46).

Влиянието на немската техническа литература личи и от длъжността на английския телеграфен оберинженер Preece – т.е. ,,главен инженер“ (Лещов 1905: 32)  – представката ober е немска и издава, че Лещов е получил тази информация от германски източници. Друго доказателство е изписването на Бристолския канал в Англия (където Гулиелмо Маркони е правил опити за радиопредаване) като Bristolkanal (Лещов 1905: 32) – точно както е и на съвременен немски. На немски е изписано и името на историко-географската област Шотландия, макар и неправилно – Schottlband  (Лещов 1905: 72), а под линия стои пояснение: Шотландия.

Немска е и чуждицата колбен, когато става дума за колбените на кохьорера (Лещов 1905: 57) – т.е. буталата му.КОЛБЕН Вероятно още една германска следа е и че думата schema [ˈʃeːma] е предадена на български като шема  (Лещов 1905: 63, 69) заради четенето на sch като [ш] в немски език, а не като схема, както е прието днес.

Когато въвежда нов за българския език технически термин или просто малко позната дума, авторът желае да бъде максимално ясен и недвусмислен и затова в скоби слага вече позната дума като синоним, която може да бъде и превод на български. В текста се откриват множество примери: транслатор с в бележка под линия преносител (Лещов 1905: 40), марина (флотилия – Лещов 1905: 50), варира (играе – Лещов 1905: 57), ехото (отгласа – Лещов 1905: 19), локализират (определят – Лещов 1905: 20) и ламарини (тенекии – Лещов 1905: 20), оранжева (портокалена) и виолетова (морава – Лещов 1905: 30), сребърна покривка (амалгама – Лещов 1905: 40), амплитуда (бел. под линия дистанция, размах – Лещов 1905: 52), курзира (циркулира – Лещов 1905: 25), Румкорфов индуктор (бел. под линия спирала, макара – Лещов 1905: 12), антени (пъртове – Лещов 1905: 61). В последния случай едва ли думата пърт е пълноценен превод на антена, която е нещо много повече, но явно тук авторът е решил да не се задълбочава. Има и случай, при които специално е указано, че се употребява непозната дума – т.н. кондензатори, а терминът е изписан с разреден шрифт (Лещов 1905: 11). Понякога се поясняват и термини, различаващи се само по представката, явно смятана за трудно разбираема – демагнетизирваме и размагнетизирваме (Лещов 1905: 69).

Още от Възраждането в  българската  книжнина  се изковават  нови  думи,  които  да  заместят  трудния за усвояване  нов  технически  термин. Известни са усилията на енциклопедиста д-р Иван Богоров в тази област, който  напр. нарича сбирност вместимостта на плавателен съд, а фотографията – самосвет (Уикипедия: Иван Богоров). Първата българска радиотехническа книга не е чужда на тази традиция – с неологизми като превръщач (Лещов 1905: 55) – преобразувател на напрежение, ток и т.н., впущач (Лещов 1905: 59) – четков възел за отнемане на ток от високочестотен генератор, сплотител (т.е. кохерер – ранно устройство, един от първите приемници на електромагнитни вълни; произлиза от лат. глагол cohaereo – допирам се, свързан съм 25), възобновител (Лещов 1905: 41) – ретранслатор; става дума за автоматичния радиорелеен ретранслатор, изобретен през 1899 г. от италианския физик Емилио Гуарини (Слюсар 2015: 108). Нека да споменем и интересния неологизъм изнамервание (изобретение).

Борис Лещов предлага и някои сполучливи неологизми, които не са превод на технически термини, но спокойно биха могли да се употребяват и днес, като напр. магнитоспособност (Лещов 1905: 15) – способността на намагнетизираното желязо да привлича други железни късчета, и токозатваряне (Лещов 1905: 55) – т.е. затваряне на електрическа верига. Абсолютният брой на неологизмите обаче е по-малък в сравнение с първата българска автомобилна книга (1914). В ,,Телеграф без жици“ можем да намерим и ,,предтечите“ на общоприети днес технически термини – напр. тлеюща ламба (Лещов 1905: 7) вм. лампа с нажежаема жичка, предавач (Лещов 1905: 35) вм. предавател и също така приемач (Лещов 1905: 35) вм. приемник.

Съществуват и случаи, при които непознат термин се замества с позната дума, за да се осмисли по-лесно от читателите – кобилицата на релето (Лещов 1905: 39) – това е държачът на контактите на релето. В техниката нищо не възниква от само себе си, а всяко откритие по някакъв начин е свързано с предходни етапи в материалната култура и човек е склонен да си опростява сложните нововъведения, като ги етикетира с вече познати названия.

При някои от преводите обаче оригиналът е запазен в скоби – явно авторът, знаейки, че предлага един нов, неутвърден още превод на важен термин, желае да избегне всяко двусмислие. Така забелязваме електровъзбудителна (Influenz) машина и въртящо (Rotation`o) движение (Лещов 1905: 10), етера (Aether) – Лещов 1905: 17, 28), сплотител (Kohaerer, транслитериран като кохьорер (Лещов 1905: 25). След като вече е обяснил какво означава кохьорер, Лещов без притеснение е превел Antikohärer c противокохьорер (Лещов 1905: 40). Понякога препратката към оригинала може и да е на кирилица, като напр. първи (премиерен) ток, втори (секундерен) ток (Лещов 1905: 13).

В отделни случаи дадени названия на устройства не се превеждат на български, а направо се изписват на латиница и след това се обясняват. Така е напр. с тъй наречения Dinabolometer (Лещов 1905: 22), на който са посветени подробно описание и фигура, а по-нататък вече е изписан и на кирилица – динаболометровия уред (Лещов 1905: 23), а и съчетанието Umformer превръщач (Лещов 1905: 55) – т.е. вид преобразувател, веднага след това описан с текст и фигура.

Описани са и устройства, изписани само с латиница – oscillator (Лещов 1905: 31).

Използването на важните в радиотехниката термини ,,първична намотка“ и ,,вторична намотка“ заслужава отделно внимание. Поначало за намотка в българската литература от десетилетия се използва думата бобина и се пише първична намотка, вторична намотка и т.н. В ,,Телеграф без жици“ обаче срещаме всякакви комбинации – премиерната (първичната) бобина, секондерната бобина (Лещов 1905: 13), премиерната бобина (Лещов 1905: 15), първичната и вторичната бобина (Лещов 1905: 16). Тоест новият термин понякога е пояснен, понякога не е, а от един момент авторът преминава направо към превод, защото явно е сметнал, че читателят знае за какво става дума. Интересно е обаче, че думата бобина е изписана, като че ли идва от буба – бубина – и това е явление, което ще се наблюдава в българската радиотехническа литература чак до края на 40-те г. на ХХ век.

Ако четем внимателно ,,Телеграф без жици“, ще забележим редица отклонения спрямо днешната българска книжовна езикова норма – напр. котия (Лещов 1905: 26), същественната и на сам и на там (Лещов 1905: 31), а и неправилно изписани названия на чуждестранни търговски марки, заглавия и т.н. Понякога една дума се пише по повече от един начин – върлина, варлина (Лещов 1905: 38–39). Книгата не е снабдена с индекс на използваните литературни източници, но единственият упоменат, е отново немски, макар и грешно изписан – Elekotrotecqnische Zeitschrift от 1901 год. (Лещов 1905: 46). Никъде в книгата не се открива име на редактор, а като имаме предвид, че като издател е означена само печатницата, вероятно редактор не е имало и с оглед на това грешките са обясними. Названието на известната марка електронно оборудване Telefunken е изписано като Telefunicen (Лещов 1905: 51), обаче, като се има предвид кои букви точно са сгрешени (ic вм. к), e възможно това да е неправилно разчетен текст от печатаря, ако текстът на книгата е бил предаден написан на ръка.

В книгата се забелязва и ясно изразено влияние на руския език – напр. думата роля е роль (Лещов 1905: 38) – никаква важна роль, лекото е легкото (Лещов 1905: 51), а представа – представление (Лещов 1905: 9) – за да се дойде до едно ясно представление, били разгледани два случая. Един подковообразен детайл на магнитен приемник е описан като полукръг якор (Лещов 1905: 73) (от рус. якорь – ,,котва“ (Иванова1974: 588). Всичко това е обяснимо със съвременния на книгата етап на развитие на българския език – тогава за него са характерни множеството русизми.

Интересен е отговорът на въпросите дали първата българска радиотехническа книга може да бъде четена като информационен източник, а дори и да може – дали специфичният ѝ език би бил пречка при разбирането на нейното съдържание. А и защо беше важно да прочетем внимателно ,,Телеграф без жици“?

Това е ценна книга не само поради своето първенство в жанровата си област у нас, но и като ресурс за началото и перипетиите по създаване на радиото. Сведенията са задълбочено изложени от достоверни източници и в по-голямата си част не присъстват в други заглавия на български. А самобитният език на книгата не би бил затруднение, ако читателят има поне основни знания по електро- и радиотехника. Само по този начин ще съумеем да разберем какво е имал предвид Борис Лещов под думи като впущач и възобновител. Такива находки издигат ,,Телеграф без жици“ до интересно свидетелство за навлизането на непознати технически термини в българския език в началото на ХХ век, затова книгата става интересна за изследване и от филологически гледна точка.

Първата българска радиотехническа книга едва ли е придобила голямо количествено  разпространение, но както през 1905 г., така и сега тя има приноса на научнопопулярен труд, който събира в себе си подробни сведения за радиотехниката – физични и електротехнически основи, редки факти за забравени и непознати радиотехнически апарати, за тяхното приложение в различни страни, но и вероятно най-важното за техническа книга в тази епоха – дух, отворен към предстоящото и новото.

–-

[1] Подобна хиперкоректност виждаме и в съвременни преводни статии в Интернет – името на някакво лице (напр. учен) се изписва транслитерирано на български, но в скоби стои и на родния език източник. Днес това уточнение улеснява търсенето  на  информация  в  чуждоезични  интернет ресурси, но може би и авторът на първата българска радиотехническа книга е имал предвид улеснено търсене на сведения (в библиотечни каталози например).

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Димитров 1988: Димитров, В. Българите и радиото. София: Унив. издателство ,,Св. Климент Охридски“, 1998. [Dimitrov 1988: Dimitrov, V. Balgarite i radioto. Sofiya: Univ. izdatelstvo ,,Sv. Kliment Ohridski“, 1998.]

Иванова 1974: Иванова, Ана (състав.). Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. София: БАН, 1974. [Ivanova 1974: Ivanova, Ana (sastav.). Rechnik na redki, ostareli i dialektni dumi v literaturata ni ot XIX i XX vek. Sofiya: BAN, 1974.]

Лещов 1905: Лещов. Д. Телеграф без жици. С 65 фигури. София: Дневник, 1905.] [Leshtov 1905: Leshtov. D. Telegraf bez zhitsi. S 65 figuri. Sofiya: Dnevnik, 1905.]

Слюсар 2015: Слюсар, В. Радиорелейным системам связи 115 лет. – Первая миля, 3/2015, 108 – 112. [Slyusar 2015: Slyusar, V. Radioreleynayim sistemam svyazi 115 let. – Pervaya milya, 3/2015, 108 – 112.]

Уикипедия: Иван Богоров. [Uikipediya: Ivan Bogorov [прегледан на 31.01.2019.]  <https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%BE% D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2>.]

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Филологически форум, бр. 11 (2020) ==> https://philol-forum.uni-sofia.bg/wp-content/uploads/2020/08/FF_2020_11_140-149_10_BG.pdf

В Sandacite.BG сега изнамерихме един малко познат вид електронни лампи – тези с пръчкова конструкция.

Ако си спомняте, преди години Ви направихме една голяма серия статии за всякакви видове електронни лампи, цокли за тях, как се заменят, как се попревят и т.н. Наскоро обаче попаднахме на информация за един вид, който мислим, че не сме разгледали достатъчно подробно, и затова сега ще си наваксаме пропуска.

Става дума за т.н. лампи с пръчкова конструкция. Когато са били разработвани – през 40-те – 50-те г. на ХХ век – е взето предвид, че обикновените лампи с навити решетки притежават редица недостатъци. Траекториите на електроните, движещи се към анода на тези лампи, са твърде различни по дължина и форма. Само малка част от електроните се движат по най-краткия път към анода. Поради различията в тези траектории се затруднява правилното управляване на електронния поток и се увеличава собственият шум в обикновените лампи. Значителна част от електронния поток попада на решет­ките, които имат положителен потенциал, и образува във веригите им токове, които увеличават разхода на енергия от източника за захранване. В резултат се получава лошо изпол­зване на емисията на катода и това пречи да се създадат достатъчно икономични лампи. Производството на лампите с навити решетки тогава е сравнително сложно и все още изисква много ръчен труд. Освен това се получават значителни различия в параметрите на лампите, а тяхната механична устой­чивост и сигурност в работата също са недостатъчни.

УСТРОЙСТВО

Устройството на лампите с пръчкова конструкция е такова, че в тях са отстранени до голяма степен посочените по-горе недостатъци. Всяка решетка в тези лампи има конструкция във вид на метални пръчки, между които преминава електронният поток към анода.На горната фигура схематично е показано схематично прин­ципното устройство на лампа с пръчкова конструкция, като за про­стота е изобразена само половината от лампата. В действител­ност системата от електродите е разположена симетрично от двете страни на катода и поради това наляво от него се на­мира втората половина на решетките р_1, р₂, р3, р₄ и анода, които представляват също такива пръчки като показаните на фигурата. Електроните в подобна система се движат от катода към анода по почти успоредни траектории с еднаква дължина. Встрани от катода е разположена управляващата решетка, която е във вид на две пръчки с правоъгълно сечение. По такъв начин тази решетка стои настрана от електронния поток.

На пръв поглед може да се помисли, че така тя няма да може да управлява електрон­ния поток. В действителност обаче електрическото поле, създавано от зарядите на решетката р_1, влияе твърде ефикасно върху елек­тронния поток, при условие че катодът има малка дебелина. Поради това пръчковата конструкция се използва главно в лампи с пряко отоплявани катоди във вид на тънка жичка За да се разбере по-добре прин­ципът на конструкцията, на нашата фигура 1 не е спазен мащабът. Дължи­ната на пръчките в сравнение с раз­стоянията между тях в действител­ност е значително по-голяма. Пред­става за относителните размери на електродната система и елементите на ламловата конструкдня дава фиг. 2 долу, в която е показано устройство­то на съветската лампата 1Ж17Б с пряко отопляван катод и пръчкова конструкция. От фигурата се вижда, че екранната и защитната решетка имат по две двойки пръчки, които са заварени в горната си част. В долната част една ог пръчките е изведена навън. От анода е направен извод върху балона. Пръчките на всички електроди преминават през отво­рите на няколко слюдени плочки, които осигуряват неизменно взаимно разположение на електродите.

Устройство на пентода 1Ж17Б: 1 – траверса на катода; 2 – катод; 3 – трета решетка; 4 – втора решетка; 5 – екран; 6 – анод; 7 – гетер; 8 – слюда; 9 – първа решетка

ПРЕДИМСТВА

Както забелязвате, своеобразната конструкция на електродите на лампите от този тип има за цел осъществяването на по-съвършено управление на електронния поток, основано на принципите на електронната оптика. Тук тази задача е изпълнена успешно. Електроните се дви­жат от катода, към анода между пръчките на решетките и могат въобще да не попадат на решетките с положителни потенциали. Траекториите на електроните са най-къси и имат приблизително еднаква дължина. Електронният поток се полу­чава равномерен и управляването му става по-ефикасно. Значи­телно се подобрява използването на емисията на катода.

В тези лампи са възможни някои по-различни принципи на управ­ление на анодния ток. Например, ако от пръчките на управ­ляващата решетка се направят отделни изводи и на тях се подадат променливи напрежения с различна честота, се получава нов метод за преобразуване на честотата.

Производството на лампите с пръчкова конструкция е зна­чително по-просто от това на обикновените лампи с навити решетки. ,,Пръчковите“ лампи се изработват с ма­шини без съприкосновението на човешка ръка, което осигурява изключителна чистота на производството и висока точност на монтажа. Едновременно с това се намаляват рязко различията в параметрите – те не превишават 5 %. Устойчивостта, сигурната работа и дълготрайността на лампите с пръчкова конструкция са много високи.

Поради доброто използуване на емисията на катода и ра­ционалното управление на електронния поток лампите с пръч­кова конструкция са значително по-икономични от обикновените лампи. По-късно са разработени и лампи с батерийно захранване, които при отоплително напрежение 0,625 волта консумират отоплителен ток само 12 милиампера и работят при анодно напрежение 10—15 волта. Това обаче не е граница и съществуват реални перспективи за по-нататъшното намаляване на отоплителния ток и анодното напрежение. При използването в лампите на още по-тънки отоплителни жички отоплителният ток може да се намали до 5 милиампера.

Лампите с пръчкова конструкция имат много интересни свойства. Така например са конструирани лампи, екранният ток на които е равен на нула, т. е. електроните въобще не попа­дат на проводника на тази решетка. Входното съпротивление на новите лампи е няколкократно по-високо от това на лампите с навити решетки. Шумовете в пръчковите пентоди са при­близително същите както в триодите с обикновена конструк­ция. Възможно е създаването на лампи с различни по форма характеристики.

НЕДОСТАТЪЦИ

Като недостатък на лампите с пръчкова конструкция може да се посочи трудността за получаването на висока стръмност. В началото на 60-те г. напр. тя не превишава няколко милиампера на волт. Стръм­ност от този порядък обаче е характерна и за много лампи от обикновен тип. Освен това в редица случаи не е необходима много висока стръмност и може да се получат напълно задоволи­телни резултати с лампи, които имат средна такава.

Работата по усъвършенствува- нето на лампите с пръчкова кон­струкция довежда до създаването на лампи с щанцовани решетки. Тези лампи имат всички предим­ства на пръчковите, само че вместо пръчки за решетките се използва система от рамки, щанцовани от листов метал. Електронният поток преминава през вътрешните отвори на рамките. Прин­ципното устройство на такива лампи е показано на фиг. 3 горе. Конструкцията с щанцовани решетки е по-ефикасна при лампи с косвено отоплявани катоди.

На всички нас са познати разработените много типове батерийни и мрежови лампи с пръчкови и щанцовани решетки, като  триоди, двойни триоди, различни пентоди, смесителни лампи и редица други. Те са оформени като свръхминиатюрни лампи с диаметър на балона 10,5, 8,5 и 6,8 мм. Наред със новоразработените модели лампи, във вариант с пръчкови и щанцовани решетки могат да се срещнат също и широкоизвестните 1K1II, 1Б1П, 2П1П, 6Ж1Г1, 6П1П, 6Н15П, 6Н1П, 6Н2П и др.

А ето и още нещо по темата с радиолампите:

Цокли за електронни лампи

See more

Днес в Sandacite.BG разясняваме какво представляват лампомерите.

Електронните лампи са най-важните градивни елементи на старите радиоприемници, усилватели, телевизори, първите компютри и ред други устройства. За да сме сигурни обаче, че те са в добро техническо здраве и могат да се монтират с доверие в някой апарат, е нужно да ги проверим със специализиран уред. Тази проверка се нарича с думи като ,,изпробване“, ,,измерване“, ,,мачване“, които можете да чуете в радиолюбителския жаргон. Преди време Ви бяхме говорили за българския лампомер ИЛ-1, но тогава пропуснахме да напишем малко общообразователен материал за тези уреди, както сме правили  с други. Сега ще поправим тази грешка – надяваме се да сме от полза.

Апаратите за изпробване и измерване на електронни лампи са най-различни. Освен по методите за изпробване на лампите, те се различават и по конструктивните си особености, по начина на работа и т.н. Общо за всички видове лампомери обаче е, че те имат измервателни гнезда, в които се поставят изследваните вакуумни прибори. Различен е обаче начинът, по който се нагласява режимът на изследваната лампа за отделните измервания. В зависимост от този начин раз­личаваме няколко вида такива уреди. Ето ги и тях:

• лампомер с превключватели. При тези, след като изследваната лампа се постави в съответното гнездо, тя трябва да се нагласи за различните видове измервания и да й се подадат необхо­димите напрежения. Това се постига чрез отделните превключватели. Различните положения на превключвателите са отбелязани или със стойностите на измервателните напрежения, или с цифри, букви или други знаци. В специални таблици, които вървят към апарата, са дадени положенията, в които трябва да се поставят превключвателите, за да се извърши изпробването. Резултатът от тестовете се отбелязва от измервател, сигнална лампа и т.н.;
• лампомер с карти. Тук, след като изследваната лампа се постави в нужното гнездо, тя се нагласява за из­пробване чрез специални измервателни карти и щекери. В лам­помера са предвидени необходимите букси за измервателните напре­жения. За различните видове лампи има отделни карти, на които е означено в кои букси трябва да се поставят щекерите, а резултатът от измерва­нето се отчита с измер­вателен апарат или сигнални лампи. В лампомера обикновено е предвиден и един превключвател, който служи за нагласяване на изпробването, което искаме да извършим. Благодарение на всичко това работата с тези видове лампомери е по-опростена, отколкото с превключвателния. Българският апарат ИЛ-1, който споменахме в началото, е точно такъв.
• лампомер за автоматично изпробване и измерване. При този вид манипулирането е още по-опростено. И при него за отдел­ните видове лампи са изготвени перфорирани карти, обикновено от пертинакс. След като поставим изследваната лампа в съответното гнездо на лампомера, трябва да пуснем измервателната карта в един отвор и да задействаме предвидения за тази цел лост. През дупките на измервателната карта се установяват различни контакти и се включват различни напре­жения към изследваната лампа. Следователно това, което при горния вид лампомери се извършва чрез включването на отделни щекери, при този става автоматично. Резултатът от различните изпробвания и тук се установява чрез измервателен апарат и сигнални лампи

Освен за изпробване и измерване на електронни лампи, и трите вида лампомери може да се използват и за други цели, като измерване на токове, напрежения, съпротивления, кондензатори и др.

Е, това е лекцията днес от нас! Станахте ли по-знаещи? Ако сме Ви подействали стимулиращо, тогава вижте това:

За сериите електронни лампи

See more

Вижте в Sandacite.BG какво е предлагал Системинженеринг!

Днес ще ви запознаем не с някое конкретно българско техническо изделие, а с предприятие, което ги е обслужвало, защото и от това има нужда, нали? :)

Горе виждате емблемата на Инженерингово предприятие Системинженеринг – информационно и сервизно предприятие от 80-те години, занимавало се с българска компютърна техника за дома и работните места. Вероятно е създадено през 1987 г. То е поделение на СО Микропроцесорни системи. Със Заповед на министъра на промишлеността от 1995 г. в Микропроцесорни системи ЕАД – Правец се влива Системинженеринг ЕООД – Правец, а предметът  на дейност се допълва с инженерингова и сервизна работа и търговия в България  и чужбина. Оттам нататък следите на предприятието се губят в множеството преобразувания на Микропроцесорни системи, които в крайна сметка завършват с края на съществуването му.

Но ето какви услуги са се предлагали от разглежданото от нас предприятие пред втората половина на 80-те години. Сервизни центрове на Системинженеринг са функционирали във всички окръжни градове в България. Чрез тях предприятието е осъществявало следната дейност:

1. Приема заявки и доставя: компютри на базата на известните Правец 8М и Правец 16 с нужния според целта софтуер; професионални работни станции на базата на Правец 16, предвидени да се използват в инженерно-конструкторската, управленската и други дейности; различни видове софтуер на СО Микропроцесорни системи и други производители;
2. При заявка на потребители Системинженеринг оказва и специализирана помощ при инсталиране и настройване на закупени от тях компютри;
3. Обучава специалисти за работа с новия за тях хардуер и софтуер;
4. Осигурява гаранционно и следгаранционно обслужване на закупените компютри и софтуер, включително сте можели и да сте абонирате и така да имате абонаментен серви, за да бъдете всякога спокойни, че компютрите Ви ще работят на 6!;
5. Дава експертни консултации и инфромация това какъв компютър да закупи потребителят според това какво ще прави с него (точно какъвто е и най-добрият критерий за това и днес!) и избора на софтуера за този компютър

А ако искате пък да разгледате официална рекламна дипляна на предприятието, щракнете върху тази картинка:

Ето и карта за показани дефекти по време на експлоатация на компютърна конфигурация, основана на някой от моделите Правец – както виждате, проблеми не са регистрирани, българският компютър е работел ОТЛИЧНО: :)

Наистина голяма работа е била българската компютърна промишленост тогава! Дори и компютърни мрежи сме имали, наше производство – като напр. ето тази:

Българската компютърна мрежа ОМИР от 1980-те

See more

 

 

Вижте в Sandacite.BG коя е Първата българска автомобилна книга!

Прието е разглеждането на всяко ново събитие да започва с фиксирането на добре познати предишни моменти. Нека постъпим така и тук. Започваме разказа от 1886 г., когато германският инженер Готлиб Даймлер конструира двуместен бензинов автомобил с четири колела. Тази машина, прилична по-скоро на моторизирана талига, можем да наречем прадядото на съвременната кола. А само десет години след това настава време автомобил да се разходи и на българска земя.

Това се случва през 1896 г., когато чехът с унгарска фамилия Август Шедеви, майстор-железар и търговец в София, се появява на Великденския събор по пътя за с. Надежда, гордо управляващ чудна и непозната дотогава машина. Свидетелство за това безспорно изумително за хората зрелище ни е оставил писателят Георги Каназирски- Верин: ,,Едно червено, високо купе, покачено на високо шаси с колела“, снабдено с ,,гуми  от  твърд  каучук, без  пневматици,  моторът  под  седалището  на шофьора,  без предна част, без днешния радиатор, волана отвесен, а самият кръг наподобява масичка“ Каназирски-Верин 1996: 108). Нека се има предвид обаче, че автомобилът на Шедеви (производство на френската компания De Dion Bouton) още не е първият бензинов автомобил в България, защото е използвал парен двигател (Колев 2011: 11).

Първата кола с двигател с вътрешно горене у нас пристига, вероятно, през 1902 г., когато Министерството на войната закупува първия в България бензинов автомобил, снабден с едноцилиндров двигател от 8 к с. Този автомобил, също както и парния самоход на Шедеви, е изработен от De Dion Bouton (Колев 2011: 11). Сетне, макар и бавно, автомобилният парк на различните български държавни институции и частни организации започва да се разраства. В следващите години с автомобили се сдобиват Царският дворец, Дирекцията на пощите, столичният хотел ,,Империал“, акционерно дружество ,,Изида“ и състоятелни частни лица. Чрез свои търговски представителства в България навлизат една по една и световните производители на автомобили. Началото е сложено.

С постeпенното разпространение на автомобилната техника из страната става необходимо собствениците на новия вид машини да разполагат с адекватна на потребностите си литература, в която да намират всичко нужно за приключението да притежаваш и управляваш собствена кола – устройство, употреба, обслужване, ремонт. Още преди Първата световна война различни периодични издания отделят място на популяризаторски и образователни статии на автомобилна тематика, някои от които са написани   с    голямо    старание    и    вещина.   Продължава    да    липсва   обаче    една специализирана, конкретна и по-възможност по-пълна монография. Като се има предвид, че първата организация, обзавеждаща голям за времето си автомобилен парк, е Военното министерство, логично е с написването на настолното шофьорско четиво да бъдат натоварени военни кадри.

И   ето,  през   1914   г.   първата   българска   автомобилна   книга   е   вече   по книжарниците! Тя носи следното дълго заглавие: Автомобил. Пълно и подробно ръководство за изучване устройството, управлението, ползуването, спазването и поправките му. Полезни сведения за купувачи, притежатели и шофьори с около 250 фигури в текста. Имената, които имат заслуга за появата му, са  капитаните Ст. Тафров и Л. Богданов. Нейната титулна страница виждате на снимката в началото. Оттук насетне започват спецификите.

Дотогава, достъпната в България автомобилна литература е пристигала от напреднали  в техническо  отношение страни  –  главно  Германия,  Франция  и  Чехия. Затова         лицата,   съставили              Автомобил,                широко           са             ползвали          предоставените   от чуждестранната техническа литература сведения.  Работната добросъвестност  на Ст. Тафров и Любомир Богданов обаче не им позволява да се нарекат ,,автори“ и затова на корицата на книгата прилежно е отбелязано: ,,съставили капитаните Ст. Тафров и Л. Богданов“ (Тафров, Богданов 1914: 1) *. Тоест, те държат да са съставители, а не автори – независимо че в днешно време приемаме за нормално едно лице да ползва за съчинението       си        дори                         десетки      и              десетки         източници   (разбира    се,    изброени   в библиография) и пак да се нарече автор.

Изданието започва с малък предговор, в който накратко е описан ,,грамадният напредък на автомобилното дело“  (пак там:  4) и приложението на автомобила във всички аспекти на тогавашния човешки живот. Сетне е отбелязана ,,липсата у нас на едно какво-годе ръководство, което да обема всичко що се отнася до автомобила“, която е и причината за написването на ,,настоящия скромен труд“ (пак там: 4). Предговорът  завършва  с  имена  на  седем  френски,  един  германски  и  двама  руски автори, от чиито ,,крупни, пълни и подробни съчинения“ (пак там: 4) са се ползвали съставителите на първата българска автомобилна книга. Наистина забележителна коректност!

Книгата е с обем 174 страници, с формат 4° (37 см). Отпечатана е в печатница ,,Искра“ на ул. Г. Раковски в София. Тиражът не е известен. На втората корица и на първа страница са поместени две знаменателни снимки – на двамата князе – престолонаследникът Борис Търновски и Кирил Преславски, разхождащи се с автомобил из парка на двореца Врана. Шофира княз Борис, известен и по-късно със своята любов към автомобили, влакове и радиотехника.

Съдържанието на Автомобил е видно от илюстрацията и затова няма нужда да го описваме съвсем подробно. Книгата възприема йерархично деление на материала в следната последователност (вървейки от общото към частното): отдел – глава – параграф. Произведението на Тафров и Богданов действително е актуално за времето си и в него не е изпуснато нищо важно – нито една част, нито един вид гориво, нито една процедура по поддръжката. Преинтересен е параграфът ,,Превоз на автомобила“ (в Отдел ІІІ), който разказва за ,,експедирането автомобилите от фабриките или автомобилните къщи“ (пак  там:  119).  Има и таблици  – напр. тази за ,,Причини за намаляване  силата  на  моторите  с  вътрешно  горене“.  В  Отдел  V  пък  присъстват сведения дори за произвежданите през тази епоха електромобили. Това говори, че, независимо от факта, че такива машини не са били внасяни в България към 1914 г., авторите наистина са желаели да образоват читателите за всичко най-ново в автомобилната техника. Този стремеж личи, напр., и от целия Отдел VІ. Той съдържа няколко глави за значението на автомобила в различни области на живота. Като се има предвид, че книгата е писана от военни, е лесно да си отговорим защо най-обширната от главите в VІ отдел е посветена на ,,Приложението на автомобила за войската в разни случаи“. Сред тях най-атрактивно звучащите са параграфите ,,Пренасяне на въоръжени хора“, ,,Телеграф без жици“, ,,Автомобила в крепостите“, ,,Автомобил-прожектор“ и ,,Условия,  на  които  трябва  да  отговарят  военните  автомобили“.  Най-практически ориентираният е Отдел VІІ, разделен на глави ,,За купувачите на автомобили“, ,,За притежателите“, ,,За шофьорите“ и накрая отново ,,Правила за пазене и гледане на автомобила“.  Не  е  безинтересно  и  Приложението   –  актуалният  за  времето  си ,,Правилник за движението на автомобилите в столицата“, утвърден от цар Фердинанд и публикуван в ,,Държавен вестник“, бр. 71 от 1912. г.

А сега да обърнем поглед към крайно любопитната част с езика, на който е представена новата за България техническа терминология в първата ни автомобилна книга.

Още от самото начало на изложението (пак там: 5) се забелязва стремежът на авторите да бъдат добросъвестни в предаването на информацията, дори в по-голяма степен, отколкото им позволява все още неуточнената тогава норма за изписване на чуждоезични имена с кирилица. Затова те са възприели подхода, който се наблюдава понякога и в съвременния гръцки език – чуждестранното име не се транскрибира, а се предава в оригинал с латиница между думите от кирилския текст (както по-долу илюстрираме с примери). Тази хиперкоректност е подобна на явлението, което наблюдаваме и в съвременни преводни статии в Интернет – там понякога името на някакво лице (напр. учен) се транскрибира на български, но в скоби стои и оригиналът. Разбира се, в съвременния ни случай целта на тази подробност е друга – да направи по- лесно  търсенето  на  информация  за  същото  лице  в  чуждоезични  интернет-ресурси (смята се, че без присъствието на името в оригинал евентуалните разлики при транскрибирането му биха затруднили търсенето).

И така, на стр. 5 виждаме абзац, който разказва за няколко по-забележителни етапа в ,,произхождението и историята“ на автомобила. Там като изобретатели, конструктори   и   проектанти   са   споменати   имената   на   френския   инж.   Cugnot, англоговорящите лица Griffith, Brustal и Hill, германеца Fischer и някои други.

Нека, още преди да сме започнали анализа кои от техническите термини в книгата са преведени и кои са оставени траскрибирани, да споделим едно очевидно наблюдение. Прави впечатление, че много от терминологията в Автомобил е твърде подобна на онази, които използваме и ние сега, а някои  думи даже звучат съвсем адекватно и спокойно биха могли да заместят употребяваните термини и днес – били те чуждици или не. Такива сполучливи думи са напр. рамка (пак там: 83) вм. масово използваното днес шаси, запал (пак там: 38) – обикновено днес запалителна система, охладител (пак там: 51) – днес радиатор, усилвателна макара (пак там: 37) вм. бобина и някои други, на които ще се спрем по-нататък в текста.

За отбелязване е обаче, че при някои от преведените  термини  е  запазено  в  скоби  изписването  на  оригиналния  термин  на френски език (chassis – пак там: 5, bobine –  пак там:  37).

Според нас може да се предположи, че това се дължи отново на коректността на авторите – те, знаейки, че предлагат един нов, още неутвърден превод на важен термин, с оглед лесна разпознаваемост  дават  препратка към  оригинала  му.  А той  вече е бил известен  от чуждоезичните заглавия, където опитните автомобилисти са свикнали да го срещат в латинско изписване.

Още  от  Възраждането  датира  традицията  в  българската  книжнина  да  се изковават  нови  думи,  които  да  заместят  трудния  за  внос  нов  технически  термин. Крайно интересни  усилия  в тази насока прави  известният  енциклопедист  д-р  Иван Богоров,  който,  напр.,  нарича                  сбирност      вместимостта     на    плавателен           съд,    а фотографията – самосвет (Уикипедия: Иван Богоров). Създателите на първата българска автомобилна книга явно са прихванали нещо от тази традиция. Така например, на стр. 18 откриваме думата корито като заместител на добре познатия днес термин картер (метално неподвижно тяло на двигател с вътрешно горене, което е опора за монтажа на коляновия вал, маслената помпа и други важни части, свързани с управление на горивния цикъл на двигателя).

На 84-а стр. пък ресорите са назовани яйове. Тази дума е често употребима в по-старите преводи на класически романи от ХІХ век (напр. Клетницитe) – в изданията от първите десетилетия на ХХ век почти винаги движението на файтона е омекотявано от яйове.

В очите на хората от края на ХІХ и началото на ХХ век основното удивляващо качество на автомобила е високата скорост на движение в сравнение с ,,обикновените коли“ (пак там: 4). Това понятие е употребено и в разглежданото от нас заглавие – имат се предвид всевъзможните видове коли с конска и въобще животинска тяга). Въодушевлението от постигнатите повече километри в час от бензиновите автомобили личи в множеството журналистически материали на всякакви езици, заливащи публиката с възторзи и сравнения в превъзходна степен. И ето че тази идея е намерила израз и в думата бързина, с която ръководството Автомобил от 1914 нарича чисто и просто скоростите (напр. на стр. 63, където се говори за лост, който е регулятор на бързините). Според нас това си струва отбелязването – регулатор на бързините, не на бавностите! Освен това, вероятно този превод не се е сторил достатъчно ясен на авторите и, за да елиминират всякаква възможност за объркване, са добавили в скоби механизъм за сменяване скоростите (пак там: 63).

Цели два синонима са предложени да заместят днешния колянов вал – коленчата ос и главен вал (пак там: 15). Ние мислим, че и двата са сполучливи и ако актуалното днес съчетание не бе навлязло в употреба, нямаше да има никаква пречка да употребяваме двете рожби на словотворчеството в първата българска автомобилна книга.

Друга интересна дума (открива се на стр. 94) е ръкодръжка. Какво е това? Както знаем,   за  да   запалят,   автомобилите   от   епохата  на  тази   книга   се   нуждаят   от първоначална ръчна намеса. Нужно е неколкократно да се завърти прикрепена към коляновия вал извита подвижна тръба, за да ,,даде първоначалното движение на коленчатата ос“,  тоест,  да се започне процесът  по  ,,туряне на мотора в действие“. Именно тази въртяща се тръба с ръкохватка по-късно става популярна като манивела, но в ръководството Автомобил това все още не е така. Там, явно с цел да се запомни максимално ясно как се манипулира с нея, тя е наречена ръкодръжка.

Интересен момент виждаме и при превода на онова, което означаваме с днешния автомобилен термин мотовилка (съставна част на двигателя с вътрешно горене). Като български термин е предложена и употребена няколко пъти думата сполучливата дума стебло (пак там: 15), а след нея в скоби е означен русизмът шатун. Тук съзираме стремежа на авторите да се превеждат и термини от по-близък, незападен език, който иначе е източник на голям брой непреведени и директно заети технически думи – а именно руският.

Доста интригуващ е и случаят с лагерите на колелата, и по-точно с плъзгащите се такива. Те са наименувани с крайно любопитното название лагери с гладки пурии 77. Според ,,Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век“  (1974)  пурия  е  ,,желязна  тръба  в  главината  на  колело,  о  която  се  трие  оста“ (Иванова 1974: 414). Със сигурност тази дума е била добре позната в речника на хората, занимаващи се с коли с животинска тяга, затова тя логично е пренесена в терминологичния апарат и на бензиновите автомобили. Това наблюдение още веднъж илюстрира как в света на техниката нищо не възниква от самосебе си, как всяко откритие по някакъв начин е свързано с предходните етапи в развитието на материалната  култура и                  как  човекът  е склонен   да  се      опростява   сложните нововъведения, прииждащи в живота му, като добавя към тях етикети от вече познати реалии.

Какъв извод може да се направи след този поглед към специфичния език на първата българска автомобилна книга?  Може ли тя да бъде четена с днешните  ни познания по авто-мото техника, в които боравим с наложилите се днес названия на части и процеси? Нашият отговор е – да, ако имаме поне основни познания по устройство, конструкция и работа на автомобила. Само по този начин ще съумеем, гледайки съседните изречения, да се досетим какво имат предвид Ст. Тафров и Л. Богданов под думи като пурия и яйове. В разгадаването им много би помогнал и опит в четенето на стари преводи на западна литература, защото в тях вече е бил направен опит да се предадат такива термини на български език.

Както беше посочено в началото, при съставянето на книгата ,,Автомобил“ Тафров и Богданов ползват преди всичко френскоезична техническа литература. Вследствие на това, когато създателите на ръководството не правят опит да преведат един термин, а просто го транскрибират, те ползват френската му форма (могат да седадат множество такива примери, като карбюратор, анбрейяж, диферансиялъ, кардан (Тафров, Богданов 1914: 175-6). Въз основа на това, интересно мнение е изказано от автомобилния историк Иван Колев, според когото книгата ,,утвърждава в българския език една специфична терминология, голяма част от която е валидна и днес“ (Колев 2011: 118). Подобен процес изглежда логичен, особено като се има предвид последвалата голяма читаемост  на първата българска автомобилна книга (цели  три преиздания до 1918 г.). Но все пак, преди със сигурност да изкажем позиция за приноса конкретно на книгата Автомобил към обогатяването на българския език с актуални и днес  технически  термини,  е  добре  щателно  да  прегледаме  печатаните  преди  1914 съвсем  не  малко  статии,  да  разберем  какъв  е  бил  техният  тираж  и  влияние,  да извършим  наблюдения  какви  точно  термини  са  използвани  там,  а  най-вече  –  да проучим кога един термин е употребен за първи път в българското печатно слово.

И накрая, нещо любопитно от последните страници на Автомобил. Както в наши дни, така и по времето на издаване на първата българска автомобилна книга широко разпространена форма на набиране на средства е било спонсорството от всевъзможни стопански организации. При издаваните през първите три-четири десетилетия на ХХ век книги се наблюдава стремежът, ако рекламите са много, те да бъдат разположени на няколко страници след главния четивен текст на книгата.

Ако сравним това с днешната практика рекламите на спонсора да ни заливат едва ли не още от първата корица, за да бъдат възможно най-видими и забележими, вероятно практиката на тогавашните  книгоиздатели  да  поместват  десетки  страници  рекламни  карета  след текста ще ни се стори на пръв поглед дори наивна – че кой ли би ги прегледал така! Да, но работилите по първата българска автомобилна книга не мислят по този начин. Те знаят, че който си купи това ръководство, ще го изчете от кора до кора не само като теория, а от чист практически интерес. И първият му въпрос след това ще бъде: а откъде да намеря всичко нужно за качествената поддръжка на автомобила ми, така прилежно обяснено в книгата?

На помощ идват дванадесетте страници всевъзможни реклами в ръководството от 1914, които, впрочем, не влизат в официално обявения брой от 174 прочитни страници + 2 съдържание (отбелязани с римски цифри).

Както е видно от представените илюстрации, рекламите са най-вече на българските представителства на известни чуждестранни производители на автомобили и автоаксесоари (напр. ,,каскети за автомобилисти“, ,,артикули за автомобилния спорт – гумени палта, гетри, ръкавици, шишета ,,Термос“).

Присъстват обаче и ,,Най-голямото предприятие за всякакви електрически инсталации“, реномираните пишещи машини ,,Адлер“, ,,Фонограф Патè“, мебели, театър, военна екипировка (,,сабли, портопей, пагони, темляци, шнурове“), ,,банкерска и представителска кантора“ и какво ли още не.

Според нас, за отбелязване е и използваното транскрибиране на рекламираните американски автомобили Studebaker според немския гласеж – Щудебакер (вероятно по инерция от популярната в България немска техническа литература).

Интерес предизвиква и рекламата на вносителя на американските автомобили ,,Овърленд“, ,,пригодени специално за нашите балкански пътища“. Подобно нещо е казано и в рекламата на продаваните от автокъща ,,Торпедо Палас“ София автомобили Brennabor – ,,Бренабор“ е автомобил, с който можете да пътувате по всички пътища и стръмнини в България, без да рискувате да останете насред пътя“. Като се замислим, и в днешни дни често се случва начинаещи шофьори да задават въпрос коя е най- подходящата ,,кола като за нашите пътища“. Някои неща по-трудно се променят…

---

*Освен ако не е посочено друго, всички цитати, указани страници в текста (стр …) и думи с курсив в настоящия доклад са от първата българска автомобилна книга, чието означение е: Тафров, Богданов 1914. Бел. ав.

 

Библиография

Колев 2011. Колев, Иван. История на автомобила в Царство България. София : ЕТ Хронограф – Иван Колев. 2011.

Тафров, Богданов 1914. Тафров, Ст., Л. Богданов. Автомобил. Пълно и подробно                    ръководство    за    изучване    устройството,    управлението,    ползуването, спазването и поправките му. София: Печ. Искра. 1914.

Каназирски-Верин 1996. Георги Каназирски-Верин. София преди 100 години. София : В. Люцканова. 1996.

Иванова 1974. Иванова, Ана (състав.). Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. София : БАН. 1974.

Уикипедия: Иван Богоров. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%BE% D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2 (24.ІІІ.2018).

Със сигурност много от вас знаят легендарния проф. Йордан Боянов от ТУ – София. Ето и 3 интересни случки с него в Sandacite.BG!

Днес сме ви подготвили нещо необичайно, което, макар да не е свързано 100 % с любимата ни тема ,,българска техника“, все пак е свързано с един прекрасен български електронен инженер и голям Човек. Затова мислим, че със сигурност ще стопли сърцата най-малкото на онези от вас, които са имали щастието да го познават лично. Става дума за няколко анекдота и една истинска история, в които главно действащо лице е известният проф. Йордан Боянов от ВМЕИ (дн. Технически университет София).

Първо, малко биография и щрихи за него, за да бъдем по-обхватни. Пълното му име е Йордан боянов Димитров и е роден на 14.Х.1922 г. в Тутракан. Завършва Държавна политехника – София (тогавашното название на ВМЕИ) през 1949 г. Защитава докторска дисертация (д.т.н.) в област „Машинен анализ на електронни схеми“, СНС по радиолектроника (1979).

Професионалната си дейност започва като технически директор на Радио София. После става началник на отдел в Слаботоковия завод ,,Климент Ворошилов“ в София, е през 1957 вече е доцент по радиотехника в ВМЕИ – София. Професор по автоматизация на проектирането в електрониката в катедра „Електронна техника“ (1966), ръководител кат. „Електронна техника“ (1962- 81). Декан на Факултета по радиоелектроника (1962 – 63). Председател на Научно-техническия съюз по електроника. Създава и ръководи промишлена научноизследователска лаборатория по полупроводникова схемотехника (1971 – 91).

Основните области на научна и преподавателска дейност на проф. Боянов са три: теория на електронните схеми, автоматизация на проектирането в електрониката и приложна електроника. Той е основоположник на научните направления ,,Теория на електронните схеми“ и ,,Автоматизация на проектирането в електрониката“. Автор на е над 200 научни публикации и има патенти за 12 създадени изобретения.

Основните книги на проф. Боянов са „Приложна електроника“ (1960), „Електронни и полупроводникови прибори“ (1966 г., с първо издание като ,,Електронни и йонни лампи“ от 1960), „Теория на електронните схеми“ (1985), ,,Справочник по електронни лампи“ (1962, 1966), „Машинен анализ на електронни схеми“ (1980) и др. Дългогодишен главен редактор на сп. “Млад конструктор“ и член на експертен съвет към сп. “Радио, телевизия, електроника“. Лауреат на званието ,,заслужил деятел на техниката“ и наистина легендарна личност в съзнанията на няколко поколения хора на електронната техника в България!

В стар брой на вестника на ТУ – София ,,Нов технически авангард“ намерихме следните два анекдота с именития учен и преподавател.

БЕЗ ВЪЗРАЖЕНИЯ

Като истински голям учен и ерудит професор Йордан Боянов бил ши­роко скроена личност. Той знаел, че сам човек не може много, затова щедро раздавал своите хрумвания и идеи на съ­трудниците и дипломан­тите си. Бил любопитен и нямал търпение да ги види час по-скоро реа­лизирани Между тях са електронното компози­ране на музика, радио- синхронът за точно вре­ме, електронно проек­тиране с компютър и много други. Известни са неговите чисто чове­шки странности и увле­чения. Професорът бил страстен радиолюби­тел, конструирал си ме- талотърсач, а след Чернобил и Гайгер-Мюлеров брояч. Не вярвал човекът на официални­те данни и редовно про­верявал лично нивото на радиацията. Един ден позната на препо­давател от катедрата помолила да бъде про­верена радиацията на донесени от провинци­ята ягоди и донесла няколко в кабинета на професора. Тази мол­ба така го въодушеви­ла, че той оставил вси­чко друго и тръгнал да вземе от дома си бро­яча и да замери цяло­то количество, защото малката проба не дава верни резултати Же­ната силно се притес­нила, че занимава име­нития учен с такива дреболии но професо­рът не търпял възраже­ния. Междувременно на паркинга блъснал колата си и трябвало да се изкачи до петия етаж без асансиор за­ради щайга ягоди Но на връщане бил дово­лен.

– По важното е, че по­могнахме на жената – споделил той.

КЪДЕ СА КЛЮЧОВЕТЕ?

Професор Йордан Бо­янов много държал на реда и точността, но… Един ден закъснял и влязъл в лаборатория­та по Полупроводнико­ва схемотехника да пи­та кой има ключ от ка­бинета му, за да му от­ключи, защото той не зна­ел къде са му ключо­вете и не можел да ги намери. По-точно знаел – в куфарчето, в колата, но не знаел къде е ко­лата! Мислел, че е пред блока, в който жи­вее, но като не я наме­рил, решил, че я е за­бравил в ВМЕИ. По-скоро по внушение, отколкото по убежде­ние професорът подал молба за издирване. След няколко дни обаче той с учудване видял, че колата му стои пред су­пера, където я бил оста­вил преди пазаруване. Разбрало се, че профе­сорът я забравил и се прибрал пеш Очевидно, разсеяните хора са най- съсредоточени!

А ето и една истинска история, разказана от проф. Йордан Боянов, която разказва ас. инж. Росен Петков – преподавател от ТУ София и Технологично училище по електронни системи – и по негово предложение я препечатваме от блога му! :)

,,Първо, нека кажа няколко думи как се запознах с Професора. Една вечер, около 1987 г., по един от коридорите на Ректората на Техническия университет – София цареше мрак, някои лампи бяха изгорели и още не бяха ги подменили. Видях един възрастен човек, който се беше навел и търсеше нещо изгубено по пода. Попитах го какво, отговорът беше- монета, която е изпусната на пода. Намерихме монетата, оказа се някаква доста стара, не помня каква, но явно ценна и човекът ме покани да пием кафе в кабинета му. Прочетох на табелката на кабинета “проф. д.т.н. Йордан Боянов”. Така започна познанството ми с този изключителен човек, който после стана мой учител. Въпреки, че следвах “Изчислителна техника”, а Боянов беше в катедра “Електронна техника”, работихме по редица проекти и след завършването ми ме покани като преподавател в кат. ”Електронна техника” на ТУ.

Йордан Боянов беше многостранна личност, преподавател, учен, едновременно професионалист и радиолюбител, експериментатор на нови технологии. Като главен редактор на списание “Млад конструктор” беше усетил бъдещето на микрокомпютрите (тогава “Правец 82”, “Правец 16”) и беше открил специална рубрика за алгоритми и програми за микрокомпютри, на езиците Бейсик и Паскал. През 1988 г. с него и Симо Лазаров публикувахме едни от първите в България обработващи и синтезиращи програми за електронна музика, за MIDI интерфейси и нотни редактори. Боянов беше доста властен човек, беше заемал важни постове в държавата- директор на радиоразпръскването в Министерството на пощите, телеграфите, телефоните и радиото, главен конструктор в слаботоковия завод „Климент Ворошилов“ в София, заместник-ректор на ВМЕИ (сега ТУ-София) и други. И така, да започнем интересната и поучителна история, която имах удоволствието да чуя и която предавам по памет след доста години, така че може да има неточности или дори грешки. Разказвал съм я на приятели и те винаги са ме съветвали да я напиша. Ето я написана.

РПС ,,ВАКАРЕЛ“

В началните години на социализма, след овладяването на властта, през 50-те години, започва работа по обновяването на радиоразпръскването в България и създаването на телевизията. Старите станции и антени от царско време не са достатъчни, а и поради липса на резервни части, някои спират или работят с намалена мощност. Между другото, една от емблематичните стари радиопредавателни станции е тази на Вакарел (като се минава по магистралата, се вижда антената), проектирана и построена от специалисти на Telefunken през 1937 г., с мощност 100 kW. Беше спряна през 2015 г. след 78 години непрестанна работа!

През 50-те години проф. Боянов е командирован, заедно с един партиец (придружителят вероятно е и ченге) от другарката Цола Драгойчева, виден функционер на БКП и тогава министър на пощите, телеграфите, телефоните и радиото, в ГДР, да закупят нова антена за Радиото. “Отидохме при една фирма”, разказва проф. Боянов, “да получим предложение и онези ни казаха за антената една солена цена –милиони”. “Като чу сумата, за която трябваше да се подпише договор, партиеца (другият придружител) се поболя, влезна в болница и ме остави аз да подпиша, имал ми доверие, каза”. Естествено, при неправилно решение и профукани милиони “преводни рубли” (валута за разплащания между соц. страните) е щяло да има наказание и то сериозно. “Върнах се в хотела”, разказва Боянов, “и се чудя какво да правя, как да преценя цената в офертата. Реших да питам за съвет един стар продавач на електронни лампи, той имаше магазин в София. Звъня на бай Иван (за целите на разказа, името Иван е условно) и обяснявам, бай Иване, така и така, как да преценя тази антена толкова ли струва?”. А бай Иван отговаря: “Данчо, аз не мога да ти кажа дали струва толкова, но мога да ти кажа, че всяко устройство има един параметър, който е най-важен за цената. При локомотивите знам, че това е тонажа, при антените виж, може би е височината, килограмите и т.н.”. След този прост, но умен съвет на бай Иван, Боянов започнал да рови по каталозите и открил че, да, височината е едни основен параметър, който формира цената. Разгледал и други антени по каталози. “На следващия ден”, разказва Боянов, “отивам във Фирмата и казвам, антената не струва десет милиона преводни рубли (примерно), а осем”. Немците се направили на обидени, казали че нямат повече време за преговори и че се готвят за някакво изложение. Боянов се върнал в хотела смутен, дали е постъпил добре с пазарлъка. Минали дни, Фирмата не се обажда. Но през последния ден от пребиваването му в Германия, немците го извикали и подписали за редуцираната цена. Заради спестените пари на държавата, Цола Драгойчева наградила Йордан Боянов с орден и две заплати. Така благополучно завършило това договаряне.

Тази история ни показва три важни извода: Първо, когато се проектира нещо и искате да знаете колко би струвало ориентировъчно, намерете най-важните ценообразуващи параметри, оставете подробностите, вижте зависимостта на един-два параметъра върху цената. Второ, не се притеснявайте да питате експерти, дори и ако са косвено свързани с темата и направете сравнителен анализ. Трето, бъдете креативни, не се предавайте, мислете как да прецените едно предложение, дори и когато нямате лесна информация за подобни продажби!“

Ще бъдем благодарни, ако ни изпращате различни истории с такива значими и мащабни фигури на българската техника, като проф. Йордан Боянов. Ние имаме вече доста  публикувано за самите изделия, но ни липсват истории за хората зад и около тях; затова, ако пазите такива спомени, не се колебайте да ни ги изпратите в координатите в раздел Контакти горе! :)

Благодарям и поздрави!

Знаете ли, че днешните табели по ел. таблата носят един мноого стар дизайн и за 80 години не са се променили особено? Вижте повече в Sandacite.BG!

Всички сме ги виждали и ги помним още от детството си – жълти, изпъкнали метални табели със стрелката-светкавица (международният знак за високо напрежение) и релефни черни букви – ,,ВНИМАНИЕ! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!“ Този дизайн го помним още от детството си, а повечето такива предупредителни табели, които можем да видим сега, са поставени преди 1990 г. В последните години започнаха да ги заменят с не толкова старателно направени  – напр. основата вече не са изпъкнала – но общото въздействие си е същото.

Даа, но един поглед в архивите показва интересния факт, че този дизайн съвсем не е измислен ,,по бай Тошово време“! За да установим и докажем това, ни помогнаха няколко листа стари стандарти на Българския институт за норми (БИН), издадени през април 1941 г. Тази институция е основана през 1938 г. и е родоначалник на днешния Български институт по стандартизация, който нормира и унифицира начините, по които се правят и изглеждат различни неща от обществена важност в България.

Всъщност  стандартизацията на тези стари табели е приложение към  по-голям нормативен документ, наречен ,,Предписания за силнотокови уредби и правила за приложението им“. Той урежда как да се поддържат силнотоковите (с напрежение над 1000 волта) ел. уредби, какъв надзор да се осъществява над тях, дава упътвания за предпазване от нещастни случаи и пожар, казва какви правила трябва да спазват работещите там, какви са дисциплината и мерките, които биха осигурили безаварийната им и безопасна експлотация…

Някой ден и тях може да публикуваме, но това е по-високоспециализирано и изследователско… дайте да видим сега табелите! :D

ОБЩ ВИД

Те е трябвало да бъдат изработени от материал, ,,издръжлив против атмосферни влияния“, което в тази епоха е означавало да бъдат метални. Надписът е трябвало да бъде черен върху жълта или светла основа, а буквите – да бъдат плоски, ,,без украшения“, за да се четат лесно от далечно разстояние. Ако табелата е ламаринена, високоволтовата стрелка и текстът е трябвало да бъдат ,,изпъкналопресовани“, тоест, да са пресовани в материала така, че да изпъкват отвън – откъдето се чете табелата. И, разбира се, закрепват се с 4 винта – по един във всеки ъгъл.

Така, сега вече може да си ги представите! :) Разположете се удобно, разгледайте добре тук, после затворете очи, и релаксирайте… :D Ето напр. тази табела с размер 30 х 20 см е висяла на входните врати на големи предприятия и работилници, двор на електроцентрала или монтажно отделение на машинна фабрика:

Тази долу пък е със същите размери, но са я поставяли на входовете на електроразпределителните подстанции, трансформаторните постове и при електроцентрали, а и  в помещенията с ел. табла под високо напрежение:

Тази е по-малка – 20 х 20 см – и е за места, където се ремонтира и изпитва новоремонтирана електроапаратура. То си личи и по надписа:

Пред входовете на помещения с ел. уредби ниско непрежение е имало и тази важна практическа табела:

Като се замисли човек – наистина важно да ги предупредят! Ток, вода  и човек – неочаквано добра комбинация :)

По-долната табела пък се е поставяла при входовете на електроразпределителните подстанции, в трансформаторните постове, при електроцентрали и в помещенията с ел. табла под високо напрежение, но само в случаите, когато там има паралелно работещи трансформатори. (От електротехниката знаем, че два трансформатора работят паралелно, когато първичните им намотки са свързани към обща захранваща мрежа, а вторичните им намотки са свързани към общи събирателни шини, към които се присъединяват консуматорите.) Размерите тук са отново 30 х 20 см:

По обикновените стълбове на електропреносната мрежа пък е можело да видим ето тази табела с размери 12 х 20 см:

Имало е и табели, предназначени за монтиране на електропроводи с напрежение до 250 волта. Те са служели за заостряна на вниманието на хора, които работят и извършват техническа дейност около електропроводите. Първата табела е с размери отново 12 х 20, а втората е със същите размери, но обърната на 90 градуса – 20 х 12:

Като си дадем сметка какво може да се случи, е лесно да си дадем сметка защо ,,проводниците не трябва да се пипат, даже ако са паднали на земята“:

Долната табела е по-специфична. Обясняваме си я с това, че при приключване на ремонтните работи и ,,вдигане на тревогата“ техническият ръководител е можел да разпореди демонтиране на табелата:

Досега не сме намирали на живот такива табели, но е близко до ума как са изглеждали – от подобна изработка са старите табели с номера на улици, които могат да се видят по стените на някои стари сгради, особено в центровете на големите градове. Когато обаче си намерим и истинска такава стара електротабела, с радост ще я добавим! :)