В Sandacite.BG разглеждаме стари БГ устройства за ремонт и настройка на телевизори.

Както знаем, когато един завод произвежда нещо, от голямо значение е то да бъде с високо качество, за да работи дълго и безаварийно. За тази цел произведените веднъж устройства още във фабриките се подлагат на строги изпитания, тестове, проби, настройки и т.н. В Слаботоковия завод ,,Кл. Ворошилов“ напр. през 60-те г. вече има специална такава длъжност – настройчик – която се е изпълнява от специалисти със завършено средно техникумско образование. В работата на хората обаче им помагат специализирани инсталации като тези, които ще разгледаме сега – защото когато говорим за такова мосово производство, става дума за хиляди и хиляди телевизионни приемници, които трябва да се обработят.

ТРЕНИРАНЕ

Знаете ли, че още в началото на 60-те г. Заводът за инструментално и нестандартно оборудване в София вече произвежда конвейер за продължително изпробване на телевизори, което симулира истински експлоатационни условия? Наричат тази процедура ,,трениране на телевизори“.

Първо да се запознаем с външния вид на машината и ще Ви разкажем какво се прави на нея. Инсталацията има вид на конвейер (поточна лента), който има в единия си вид задвижващо устройство, а в другия – натегателно. Задвижващото чрез предавка предава движението си на ролкова верига, която пък движи по релсов път носещите платформи с многото телевизори, качени на конструкцията. Като гледаме, това на картинката вероятно е Опера 3, но покрита с платно, затова отдалеко прилича на някакъв Рубин 102 примерно. :)

А ето какво се прави на конвейера. Новопроизведените апарати се движат по нея и накрая попадат под теста на КИТУ – контролно-изпитателната телевизионна уредба. По това време се е работело със съветско КИТУ, а през 1969 г. е произведена и оригинална българска такава уредба, за която подробно сме Ви разказвали ТУК. КИТУ-то извършва различни проверки на бъдещия продаваем телевизор – за резолюция, яркост от черно до бяло, контраст и т.н. На тази поточна линия се извършва и продължително ,,трениране“ със звукови сигнали. Конвейерът е необходим, за да може чрез движението по него да се автоматизира заводският тест на апаратите и те да достигат сами до настройчиците и КИТУ-то. Освен това, ако е нужно да се работи нещо по хардуерната част на приемника, всяка работна маса около поточната лента – на нея стоят заводските техници – е оборудвана със захранване 42 волта за поялници. Човекът ще издърпа телевизора, ще свърши сервизната работа по него и пак ще го върне на лентата – бързо, лесно и удобно! :)

Конвейерът е проектиран така, че да може да се проверяват между 15 и 18 броя новопроизведени телевизори на час. Пълната проверка на един апарат отнема около 6 часа – 360 минути, а самият конвейер се движи със скорост 10 м/мин. Може да се задвижва както ръчно, така и автоматично. В движение го привежда електродвигател с контролер и сервомотор. Има мощност 2,8 киловата, чийто ротор се върти с 950 оборота/мин.

Разбира се, подсигурена е и стабилна система за включване на телевизорите под напрежение. Тя има 2 бр. 220-волтови трансформатори за захранване на контакти с обща мощност 5 киловата и 2 бр. стабилизатора на напрежение тип Т5000 КОВО. Трансформаторите за захранване на поялниците са също 2, с обща мощност 3,5 киловата.

Размерите на поточната лента са такива, че веднага ни отказаха от намерението да си я вземем в нас – дълга е 43 м, широка 105 см и висока 80 см.

НАСТРОЙКА  И ПОПРАВКА

Има и трети конвейер, чиято основна цел е да създаде удобни условия за ремонт и настройка на телевизори с различни размери и в голямо количество. Според нас се използвала или в заводите, или в техните сервизни бази за гаранционен ремонт. Настройката се извършва още докато апаратите са на самия конвейер, а поправката – когато сандъкът се придърпа на специално съоръжените работни маси, прикрепени към поточната линия. Устройството и начинът на задвижване на този конвейер са същите като на първия, който описахме, затова няма отново да ги разказваме подробно.

Ако разгледаме подробно горе на снимката, ще разпознаем на лявата редица включен Кристал 53, а вдясно Оперки.

Контактите за телевизорите на конвейера, които ще слизат на работните маси, са свързани чрез разделителни трансформатори. Останалата част от комплектовката е същата. Тук производителнастта е между 10 и 20 телевизора на час, а работните места са 32 бр. Лентата се движи с 9,5 м/мин, а една нейна стъпка е дълга 1524 мм. Може да се настрои както за ръчно предизвикано, така  и за автоматично задвижване.

Електродвигателят, който задвижва конвейера, е същият като мощност и обороти на ротора. Има работно напрежение 380 волта.

Тази лента е по-къса – 28,42 м, широка е 31,3 м и висока 1,45 м.

ПТК

Заводът за инструментално и нестандартно оборудване е произвеждал и друг конвейер, предназначен специално за настройка на т.н. ПТК – превслючвател на телевизионните канали… е сещате се, онова като ключ на печка, което го имат българските черно-бели телевизори долу вдясно най-вече:

Тук конструкцията на конвейера е тръбна, оформена на отделни секции с дължина 2,4 м. На нея е закрепен релсов път, по който се движат т.н. технологични колички, които носят ПТК-то за проба. Те се задвижват ръчнои имат губени буфери за омекотяване на удари.

Около поточната линия има 16 работни места за настройчиците, които сядат на удобни въртящи се столове (произвеждани в завод Оргтехника Силистра). От лявата ръка има маса с чекмеджета, а  от дясната – специално място за поялник 80 вата с контакт с 40 волта напрежение. В работата си разполагате и с измерителни уреди, поставени върху плота на конвейера и захранващи се от три контакта 220 волта. Примерно осцилоскоп, който си придърпвате към себе си и го свързвате с настройваното ПТК. За една смяна трябва да можете да проверите 100 – 150 броя ПТК-та.

Лентата е дълга 10,41 м, широка 2,3 и висока 1,1 м.

Това беше една малка разходка из заводското ежедневие на телевизионните фабрики на България, за да видите колко труд се влага, та да се постигне такова високо качество, че и сега да успяваме да възстановим старите приемници да работят. А ето тук можете да видите как се произвеждат техните дървени кутии:

1966 – Машина за сушене на дървени телевизори и радиа

See more

Вижте редкия български телевизор Рила в Sandacite.BG!

Здравейте, приятели, днес отново ще Ви говорим за нещо необичайно. Това на снимката е доста рядък и тайнствен български телевизор. За него едва сега успяхме да открием по-подробни сведения, както и да го видим как изглежда. :)

Тази фотография е от луксозен каталог на Слаботоковия завод ,,Ворошилов“ от 1964 г., издаден на български и английски. За телевизора вътре е дадена достатъчно изчерпателна информация, която ще приведем по-долу в статията – това не е проблем. По-важният въпрос е дали Рилата действително е влизала в редовно производство, или включването й в каталога е още един случай на ,,представително“ показване на ,,панаирджийски“ модели, разработени от специален отдел на завода – ,,Мостри и експонати“ – който е правел устройствата за демонстрации по технологични изложения и панаири. Доскоро се смяташе, че и Рилата е именно това.

Наскоро обаче разбрахме за човек, който го е намерил и го описва като ,,Прилича малко на Темп, от тия с пластмасата отвън“. Има предвид Темп 06МК-47 – цъкнете в Гугъл да го потърсите и ще видите, че ще Ви напомни точно Рилата на горната снимка. Тъй че явно Рила все пак е била произвеждана, макар и в някаква свръхмалка серия. Но от друга страна, сведението на нашия познат не е стопроцентова гаранция, че Рилата не е била ,,само за панаир“, защото дори и така може да се е озовала у него – след завръщането си от изложение представяните там апарати са били продавани, а понякога и взимани от работещи в завода за тях самите.

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Сега нека първо видим какво представлява Рилата в технологично отношение, а после ще се върнем към загадката със серийното й производство – има една шизофрения в това.

Телевизорът има 18 електронни лампи, 11 германиеви диода и един селенов изправител. От пръв поглед се забелязва високото равнище на автоматизация в този телевизор: автоматична настройка и поддържане на честотата на собствения осцилатор, автоматично под­държане на честотата на редовете и картините, ключово автоматично регулиране на усилването, автоматика на яркостта и автоматика в зависимост от пространственото освет­ление (!). Освен това, Рилата притежава дефазатор на смущенията, синусов задаващ генератор за хоризонталната развивка и фазосравняващо устройство с честотен дискриминатор. Регулирането на честотната характеристика на видеоусилвателя е стъпално, а това на нискочестотния е пак стъпално и плавно. Гасене на светлото нетно и обратния ход на хоризон­талното и вертикалното отклонение.

Звуковият агрегат е представен от два викоговорителя – широколентов и високочестотен.

Захранването вече само 220 волта; Рилата консумира мощност 190 вата.

Ето и как изглежда цялата страница за този телевизор в каталога – индексът на модела е Т59-30:

Физически размери: размери 700 x 500 x 410 мм, тегло 30 кг.

РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА МОДЕЛА

А сега, молим, обърнете внимание на следната извадка – телевизорът Рила в статия на български всекидневник от 1968 г., за новите разработки на СЗ ,,Кл. Ворошилов“:

Забелязвате ли нещо интересно? В първия каталог през 1964 г. Рилата вече присъства, а тук е отбелязано, че тя ,,ще се появи в магазините през 1969 г.“. Дали е същият? Апаратът на вестникарската снимка много повече прилича на един модел София 59, изработена за износ:

Мистерия! Възможно ли е журналистите да са сбъркали изображението с друго?

Ако се вгледате, ще забележите още едно интересно съвпадение – в каталога е казано, че Рилата притежава автоматично регулиране на яркостта, а във вестникарската статия също е отбелязано, че през 1969 апаратът ,,ще има“ същата характеристика (че даже и щял да бъде първият ни телевизор с автоматично регулиране на яркостта).

Склонни сме обаче да предложим следното, струва ни се, адекватно обяснение за телевизора. Този каталог е пълен с какви ли не луксозни и редки модели телевизори и радиограмофонни шкафове, от които само един-два сме ги виждали на живо. Напр. показаният в каталога български радиотелевизионен шкаф (радио Симфония 10 + телевизор Кристал 59) е инсталиран по луксозни сгради с международни посетители – ММЦ Приморско напр. Та, струва ни се, и Рилата с тези хвалби колко високи характеристики има и т.н. е модел, произведен в съвсем малко екземпляри или поне за демонстриране по различни технологични изложения.

Но това се отнася за горната снимка. За вестникарската нямаме обяснения дали после в завода са пренесли названието Рила на нещо друго. Тя продължава да бъде мистерия.

А още интересни български телевизори можете да откриете тук в нашия форум ==> http://www.sandacite.bg/forum/viewforum.php?f=19

Вижте в Sandacite.BG как са се сушели дървените телевизори във фабриката!

Днешното пътешествие във времето ще ни покаже един интересен етап от производството на стари телевизори и радиа преди повече от половин век. Както е известно, тези апарати с вида си наподобяваха истински къщни мебели – дървени, лакирани (оо, колко ясно личеше натрупаният прах!) и с достолепен вид. За да  бъде това така обаче, в заводите, в които ,,сандъците“ са произвеждани, е кипял усилен труд и са имали съответното специализирано оборудване.

Случайно попаднахме и разгърнахме тези случайно намерени дипляни. Те са издадени през 1966 г. и рекламират изделия на Завода за инструментално и нестандартно оборудване в София, а показаните машини са крайно, крайно любопитни!

Забелязвате ли кутиите от телевизори ,,Опера“, които са окачени на метални рамки в пастта на грамадната ,,фурна“, снимана по-горе? Това е професионална сушилня, произвеждана от първата половина на 60-те г. нататък. Идеята на тази машина е следната. Когато кутията на телевизора или радиото бъде готова, в дърводелския цех на завода я шприцват с полиестерен или друг лак. Той обаче трябва бързо да изсъхне, защото кутиите трябва да бъдат безопасни за пипане, когато в монтажния цех в тях ще монтират шаситата. Освен това,  за да залепне здраво, е добре хубаво да се ,,изпече“. И затова се появява нуждата от ,,бърза пещ“, в която прясно напръсканите кутии да бъдат ,,изпечени“, за да станат удобни за работа. Същата пещ е била използвана  и в мебелната промишленост за произвежданите мебели.

Най-общо казано, сушилната камера за дървени кутии работи по следния начин. Шприцваните кутии се поставят на носещите рамки (виждате ги, хванали са кутиите – представляват нещо като куки) и работникът натиска бутон в единия край на камерата. Рамките са окачени на верига горе и когато веригата се задвижи, се задвижват и куките заедно с окачените на тях кутии. Минавайки през камерата, сандъците биват обдухвани от много топъл въздух, подаван от отоплителна инсталация, и така се изсушават. Миризливите изпарения от лака се отвеждат навън с вентилационна инсталация. Когато ,,печивото“ стане готово, работникът натиска бутон в другия край на ,,фурната“ и веригата спира да се движи.

Движението на веригата (тоест скоростта на въртележката на кутиите) може да бъде с три скорости – 0,4, 0,8 и 1,2 м/мин – да, бавно, но това е нужно, за да се изсушат добре сандъците, защото иначе ще лепкат и по тях дълго време ще остават пръстови отпечатъци. Температурата може да се регулира в различни степени, но максимално може да е 55 градуса Целзий. Самата камера е, разбира се, огромна – дълга е 7,66 м, широка 2,25 и висока 3,44 м. Все пак това е промишлена машина, проектирана за монтиране в халета – не е да си я сложи човек в хола. :)

Вдухващият топъл въздух вентилатор има дебит 6000 куб. м./час, а конвейерът (демек веригата) се задвижва от електродвигател (също български) с мощност 0,250 kW и 1400 об/мин.

Сушилнята за телевизионни кутии (с название АМ-250) има и екстри. При нужда тя може да се раздели по дължина на две с преградна стена от листова ламарина. Задвижващото устройство е можело да се изработи в два варианта по желание на клиента: със степенно регулиране на скоростта или чрез вариатор, което е безстепенно регулиране.

За любителите на точните и подробни описания неща ще споменем, че сушилната камера се състои от отделни секции от железни профили и листова ламарина. Носещата ферма пък е от профилна стомана. Ако погледнем инженерно на нашата сандъкосушилня, трябва да кажем, че главните й възли са работната камера, носещата ферма, веригата, носещата рамка, задвижващото и натегателното устройство, отоплителната и вентилационната инсталация и, разбира се, обезопасената електроинсталация.

Eто това е нашата Фейсбук страница, в която пускаме най-новите си щуротии; ако искате, харесайте я и цъкнете горе ,,виж преди всички“, за да ни следите, където и да сме :D ==> https://www.facebook.com/sandacite/

:) А ето тук можете да видите как са сглобявани първите български телевизори в Слаботоковия завод ,,Климент Ворошилов“ в София:

[1961] В Слаботоковия завод в София

See more

 

Знаете ли кой е проф. Порфирий Бахметиев и какво е изобретил? Вижте в Сандъците – Sandacite.

Направихме една статия за първия професор на България, създал един прадядо на телевизора от ХІХ век. :) Приятно четене!

Ако сега запитате някого кога се е зародила телевизията, вероятно ще получите отговор от типа на ,,началото на ХХ век“. Да, ама не! Историята на движещите се образи е много по-стара, а най-интересното за нас е, че България също има дял в нея.

Но да не избързваме.

През 1855 г. италианският изобретател Джовани Казели създал устройство, наречено ,,пантелеграф“. То е можело да предаде създадено изображение на текст, чертеж или картина, като за тази цел съдържанието трябвало да бъде предварително нарисувано върху оловно фолио с помощта на специален лак. Контактен щифт се плъзгал над поредица участъци, които се редували – имали висока или ниска електрическа проводимост – и по този начин изображението се ,,прочитало“. У приемащата страна предаваният електрически сигнал се записвал по електрохимичен път върху навлажнена хартия, пропита с химическото съединение калиев ферицианид. Първата редовна пантелеграфна линия заработила между Париж и Лион през 1865 г. – 11 г. след като Александър Бел патентовал телефона.

Пантелеграфът на Казели; предаване на изображения чрез него

Това изобретение е първият етап в развитието на телевизионната идея. Следващият започва с изучаването на свойствата на химичния елемент селен (Se).

Селенът е открит през 1817 г. от шведския химик Йенс Якоб Берцелиус. Става важен за темата ни през 1873 г., защото тогава е установено, че той променя електрическото си съпротивление, щом бъде облъчен със светлина.

А сега нека на сцената излезе господин професорът!

Не са много хората, които са чували името на Порфирий Бахметиев (1860-1913). Той е първият професор по физика в България, преподавал в СУ ,,Св. Климент Охридски“ през 1890-1906 г. По произход е руснак и е роден в семейството на крепостни селяни. В Русия Бахметиев завършва гимназия и проявява забележителни дарби в областта на точните науки. Притежава много комбинативен ум и още като младеж изработва хитроумни устройства. На 17 години създава модел на телефон, като за проводници използва струни от старо пиано.

През 1878 г. заминава за Петербург, за да се запише в университет, но не успява да го направи, тъй като е завършил класическа гимназия, а не реална. Междувременно участва в различни политически инициативи, насочени против императорската власт, и е принуден да се премести в Цюрих (Швейцария), където през 1879-1885 следва физика и химия. След това остава в Цюрихския университет като преподавател. Изследва магнитните свойства на различни метали и има над 20 научни публикации, главно в руски научни списания. Бахметиев става все по-търсен лектор и няколкократно при него се записват цели групи от по 30-40 ученици, които след успешно преминат курс успяват да издържат приемните изпити за Цюрихската политехника.

През 1889 г. в СУ (тогава все още Висше училище) е открито т.н. Физико-математическо отделение, в което от октомври 1890 до 1907 г. шеф на катедрата по експериментална физика е Порфирий Бахметиев, станал професор през 1895 г. Той е и първият професор в България въобще. Ученият два  в България по покана на министъра на народното просвещение Георги Живков, който се стреми да попълва новосъздаденото Висше училище с известни имена от световната наука.

Той бил едър човек, висок над 2 метра, тежал 125 кг, а като лектор бил твърде обаятелен. Когато изнасял лекции,  дори студенти от други факултети идвали да го слушат, а според тогавашните критерии това било най-високата атестация за лекторско майсторство. Бахметиев всеотдайно се занимавал не само с чиста наука, а и с обзавеждането на физичните лаборатории. Под негово ръководство най-добрите студенти създавали уреди за доказване на различни електрически, магнитни и други природни явления – като капилярен електромер, апарат за определяне на остатъчен магнетизъм, електрически ареометър… Всяка европейска лаборатория би се гордяла с устройства като Бахметиевия уред за изследване на електрическите вълни по повърхността на проводника например. Със създадените или усъвършенствани от професора уреди – а те са над 40! – университетът успешно се представял  на различни изложения.

 

Работейки в СУ, проф. Бахметиев публикува още 6 научни статии върху различни аспекти на магнетизма, а като адрес на автора е посочена София. За изобретения от него уред за автоматично палене и гасене на уличните фенери още през 1888 г. той получава патент в няколко европейски страни, между които Англия, Франция и САЩ. В света за откривател на магнитосъпротивлението (промяна на електрическата устойчивост под влияние на външно магнитно поле) се смята проф. Бахметиев, а това е първото значително физично откритие с марката на Софийския университет. Сам професорът винаги се е изказвал да България с най-ласкави думи, обичал е да казва: ,,България, която ми даде своето гостоприемство в разцвета на творческата ми дейност“. Тук той среща и жената на живота си – Параскева Николаева – която е вдовица на опълченец с две сирачета.

Интересно е да се отбележи, че Бахметиев се е познавал с откривателя на рентгеновите лъчи Вилхелм Рьонтген. През 1896 г., само една година след като те са забелязани, професорът лично изработва в България рентгенов апарат и прави първата рентгенова снимка на човешко тяло в България.

Ръкопис на лекциите ,,Топлина“, 1895 г.

В Университетската библиотека ,,Св. Климент Охридски“ се съхраняват два тома ръкописи на лекциите, четени от проф. Бахметиев през 1893-1896 г. Техните теми обхващат почти всички аспекти на електричеството, магнетизма, механиката… Лекциите отчитат и последните научни достижения в съответната област. Например, когато преподава светлина и дифракция, той пише: ,,Миналата година бяха намерени методи за доказателство на двойното пречупване на лъчите от електрическата сила…“ (ІІ том на ръкописа, стр. 168). Професорът непрекъснато се е позовавал на практически примери. Дори когато излага абстрактни физични закони, той бърза да обясни теорията със съответната практика, да разкаже за изобретяването на Волтовата дъга, електрическите батерии, електродвигателите, дейността на Никола Тесла и Томас Едисон… Нещо повече – според един от биографите на проф. Бахметиев (доц. д-р Младен Цонев) курсът лекции ,,Теории на електромагнитните мотори“ е първата стъпка в академичното обучение по електротехника в България.

Въпреки неоспоримите си заслуги, професорът е бил изключително скромен човек – когато говори за достиженията на чуждестранни учени, той е забележително прецизен и точен в имената и заслугите им, но когато говори нещо за своите устройства и апарати, обикновено премълчава своето авторство. Днес само след подробна съпоставка на ръкописа с публикувани научни статии можем да заявим със сигурност, че професорът е запознавал студентите, макар и инкогнито и със своите научни разработки, догадки и изобретения.

Съчинението на Бахметиев ,,Материал за изучаване земните електрически токове в България“, 1895 г.

Много са топли думите, с които двама студенти на проф. Бахметиев описват своя лектор: ,,Весел и приятен, пълен с нови плодовити идеи, той не говореше като преподавател, а водеше вдъхновен и интересен разговор със студентите“ (Нестор Бучков); ,,Майстор на научното слово, той правеше студентите да се захласват в него“ (Георги Николов).

В Библиотеката на СУ се пази и ръкопис от 1895 г., наречен ,,Материал за изучаване земните електрически токове в България“. Става дума за телуричните токове (естествени електрически токове в земната кора) в Софийското поле, които проф. Бахметиев изследва, постига сериозни резултати и с тях защитава докторска дисертация в Швейцария. Той е автор и на някои други много значими научни открития, напр. анабиозата – възможността някои организми с прекратена жизнена дейност да бъдат отново върнати към живот.

Именно този чудесен учен е автор и на едно интересно изобретение, което е известно в света като прадядо на телевизора.

В брой 1-1885 г. на руското научно списание ,,Электричество“ проф. Бахметиев предлага схема на устройство, което може да предава движещи се изображения от разстояние. Той пише, че този апарат ,,би могъл да служи на нашето око така, както служи телефонът на ухото ни“. За разлика от множество други изобретатели от тези години, Бахметиев е наясно, че няма как да копира устройството на човешкото око, макар и първите конструктори на телефонни слушалки да са се опитвали да наподобят устройството на човешкото ухо. Уреда Бахметиев нарекъл ,,телефотограф“, а самата статия се нарича ,,Нов телефотограф“. С това заглавие професорът е имал предвид, че неговото изобретение ще сложи началото на нов начин за предаване на движещи се образи, а не само на фиксирани изображения, както пантелеграфът на Казели, между другото наричан понякога ,,фототелеграф“.

Да разгледаме телевизионната система на Бахметиев. Тя има две основни части: предавателна камера и приемник, свързани помежду си по жичен път. В основата на действието й е същият принцип, на който работят и съвременната телевизия и кино – окото, след като е видяло определено изображение, запазва зрителното усещане (впечатление) за известно време.

Предавателят преобразува последователно отделни части от образа на целия предмет в електрически ток. Изменящият се по време ток предизвиква промени в яркостта на светене на съответните участъци на приемащия екран. Този принцип също е използван по-късно в телевизията.

Как е устроен предавателят? Той напомня традиционна фотографска камера. Обектът, чието изображение трябва да се предаде, се разполага пред обектива (двойно изпъкнала леща). Лъчите на обекта се отразяват върху задната повърхност на камерата, където се намират миниатюрни пластинки селен (на схемата означени с с). По думите на Бахметиев, техните размери са подобни на,,главичката на топлийка“. Съвкупността от тези пластинки действа като фотоелемент. С тази дума наричаме полупроводников фотоелектрически уред за пряко преобразуване на светлинна енергия в електрическа. Чрез специален лостов механизъм селеновият фотоелемент се движи, като непрекъснато ,,наблюдава“ обекта. Той се движи спираловидно спрямо него и тъй като всяка следваща извивка на спиралата е близка до предишната, за едно пълно преминаване по спиралата е можел да бъде обхванат целият образ на снимания обект.

Бахметиев е отчитал, че скоростта на движение на фотоелемента трябва да бъде съобразена с времето, в което окото ,,помни“ последното видяно изображение. Според учения окото трябва да вижда осветени точка върху екрана ,,не по-малко от пет пъти в секунда“.

Селеновият фотоелемент в предавателната станция е съединен чрез проводници с електромагнита d. (Електромагнитът е вид магнит, при който магнитното поле се получава само при протичането на електрически ток). Котвата на електромагнита е разположена съвсем близо над тънка желязна пластинка с меден щифт f накрая. Чрез хитроумна схема щифтът автоматично управлява количеството газ, подадено към газова горелка. Ето как става това и как се получава образът.

Първо светлината, излъчвана от пламъка, се отразява от параболично огледало. След това преминава през двойно изпъкнала леща p и дава светла точка върху прозрачния екран от матово стъкло l, разположен точно срещу горелката. През това време кутията заедно с електромагнита и горелката n се движи и описва спираловидния път на фотоелемента при предавателната станция.

Схема на телефотографа на проф. Бахметиев

Само че тук има една уловка. За да се получи (синхронизира) изображението на сниман движещ се обект, е необходимо движението в приемателната станция да бъде синхронно с това в предавателната. А това през 80-те години на ХІХ век още не е било възможно, тъй като синхронните двигатели още не са били изобретени.

В зависимост от това колко интензивна светлина попада върху селеновия фотоелемент, ще се получава електрически ток с различна сила. (Фотоелементът, разбира се, е включен в електрическата верига). Логично, в зависимост от силата на тока електромагнитът на приемателната станция ще привлича по-силно или по-слабо към себе си желязната пластина с щифта. Съответно пламъкът на горелката, осветяващ екрана, също ще свети по-силно или по-слабо.

По такъв начин промяната на осветлението в изображението при предавателя ще се възпроизведе чрез силата на тока, а промените в нейната сила на свой ред ще доведат до изменения в яркостта върху съответните точки на приемателния екран. Тъй като според проекта синхронното движение на фотоелемента и източника на светлина ще се извършва достатъчно бързо, се предполага, че окото на наблюдателя ще запази усещането за светлина в дадена точка до момента, в който тя отново не бъде осветена (когато светлинният източник се върне). Като краен резултат окото би трябвало да възприема една непрекъсната, единна слята картина на образа на предавания обект.

Проф. Бахметиев пише: ,,…тъй като светлите точки ще се появяват с интервал от 1/5 секунди, ние ще имаме пред себе си цялостна картина, идентична с оригинала на първата станция. Всяко движение на оригинала ще се отрази по напълно същия начин върху екранното изображение“.

Поради липса на средства проф. Бахметиев никога не е изработил прототип на своя телефотограф. Тази система обаче заслужено се смята за праобраз на телевизията и е оценена в немалко научни публикации и книги, като напр. голямото изследване на Аркадий Рохлин ,,Как се роди телевизията“ (2000).

Схема ма механичен телевизор, използващ диска на Нипков

По-късните изследвания обаче показват и някои несъвършенства на телефотографа. Например, оказва се, че 1/5 от секундата е недостатъчен времеви интервал, за да бъде избегнато силното трептене на екрана. Необходима е продължителност от не повече от 1/50 секунди, което в края на ХІХ век е трудно осъществимо. От друга страна, при високи скорости на разлагане на образа селеновите фотоелементи започват да проявяват инерция при реагирането и такова забавено действие би довело до непрекъсната размитост на картината. Затова и телевизията започва своето наистина широко разпространение едва при откриването на външния фотоефект – свойството на някои вещества да изпускат електрони при облъчване със светлина. Допълнителен тласък дават изучаването на електричния ток във вакуум, изобретяването на кинескопа и електронната лампа, а след това и на транзистора.

Спираловидният път на движение на фотоелемента също получил по-нататъшно развитие. От 1884 г. насетне изобретатели като Паул Нипков и Джон Лоджи Беърд работили по т.н. механична телевизия. При нея за осъществяването на такъв вид предаване е нужен диск с разположени спираловидно по него еднакво големи дупки – т. н. диск на Нипков (изобразен на първата и горната илюстрации). Това е дървен или метален кръг, който се върти бързо пред прожекционен апарат, а той осветява предаваната сцена. Зад високооборотната шайба тази сцена се разгражда на светли и тъмни точки чрез фотоклетка, поставена зад диска. Така вече е по-лесно тази светлинна серия чрез телеграф да се изпрати на зрителя. За да я види, той трябва да преобразува постъпващите точки в „начален“ образ, което става чрез апарат, оборудван с бързовъртящ се диск като първия.

Такива механични телевизори се разпространявали чак до началото на 40-те години на ХХ век и във всеки от тях била използвана идеите на проф. Бахметиев.

Изобретяването на кое от техническите чудеса не е минало през криволици и лутания, през възходи и падения? Устройства като телефотографа на проф. Бахметиев ще бъдат винаги интересни, защото представляват истински изобретения. Те показват комбинативността на човешкия ум, който изучава природните елементи и е в състояние да ги накара да работят за него.

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 9-2017.

 

Съществувал ли е наистина български цветен телевизор отпреди 115 години? Вижте в Sandacite.BG!

Фрагмент от реклама на  механичния телевизор Octagon на американската компания General Elеctric, модел 1926

Наскоро от архивите изскочи поредната техническа мистерия, която дори не е документирана докрай! А къде започва тя?

Както може би помните от друга статия в нашия сайт, в началото си телевизията не е електронна като съвременната, а механична (1884 г.). При този вид тв предаване се използва бързовъртящ се дървен или метален диск със спираловидно пробити дупки на него. Той се върти пред прожекционен апарат, осветяващ предаваната сцена. Зад диска се намира фотоклетка, която разгражда образа на светли и тъмни точки. Ако тя бъде свързана със светлинен източник зад втори диск, въртящ се със същата скорост като първия, сцената може да се възстанови и да се покаже на зрителя.

След 1880-те из Европа доста конструктори проектират механични телевизори, а по-късно започва и серийно производство.

А сега да се върнем в България!

През 1901 – 2 г. в Русе живее пенсионираният учител Атанас Тодоранов (1859 – 1919). Това е един  високообразован човек, автор на учебници по математика, физика и естествознание, а също и на книгите „Животен магнетизъм“ (с тема биоелектричеството), „Масларство и сиренарство“ и „Съвременна магия, фокусно изкуство“. Пише и много научнопопулярни статии.

Причината да си заинтересуваме от тази личност обаче е един крайно интересен технически проект на Атанас Тодоранов, за който разбрахме, че информация може да се намери в Държавния архив. Съответно бързо-бързо се упътихме натам и в търсачката им намерихме една тайнствена папка, означена като фонд 178, оп. 3, а. е. 909. Казахме тези индекси на служителката и по-късно тя ни зарадва с един дебел куп листове, който беше много прашасал. :) Това обаче не ни спря; даже сметнахме, че са по-тайнствени така, и ги заразагръщахме със светнали очи и треперещи пръсти!

Оказа се, че страниците представляват преписка между Атанас Тодоранов, Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните (ПТТ) и Министерството на обществените стради, пътищата и благоустройството. От разменените писма узнахме, че през 1901 г. учителят изработва проект за устройство, което нарича „електрически далекоглед“. То служи за „предаване на далечни разстояния светлив образ в естествени цветове чрез електрически ток“. Когато той става готов с чертежите на апарата, ги изпраща за разглеждане от комисия в София, съставена от физици-преподаватели от СУ и държавни служители от Дирекцията на ПТТ. След това проектът е върнат с рецензия ,,за доработване“, но само за да го заяви Тодоранов отново на 10.Х.1902 г., и то заедно с още едно устройство!

Папката с преписката между Тодоранов и институциите 

Тук се намесва и още една важна подробност. За съжаление конструкторът на телевизионното устройство е крайно беден и затова моли да му се отпуснат влаков билет и 30 лв, тъй като той сам  се грижи за внуците си и те трябва да живеят с нещо, докато той е в София. Там Тодоранов ще се срещне с комисията, която ще разглежда проектите му. Учителят иска също така да стои в столицата възможно най-малко, а на заседанието на комисията да присъстват премиерът и цар Фердинанд. От всички тези желания обаче най-малко последното може да бъде удовлетворено!

Министърът на обществените сгради, пътищата и благоустройството също не изпраща билет и помощ на Тодоранов. На 26.Х той отговаря, че вижда как с него се случва същото, каквото и с „други изобретатели, които са умирали от глад“, но че ако българската държава похаби така неговите усилия, той ще потърси съдействието на „чужденци капиталисти“ (тоест ще предложи на задгранични компании проекта за своя телевизионен апарат).

Бавно работи чиновническата машина. Чак след два месеца Тодоранов получава жп билет ІІ класа № 564 (Русе – София и обратно) и е запитан кога може да тръгне. На 5.ХІІ.1902 учителят пише, че е готов.

Рано сутринта на 29.ХІІ намираме нашия герой в столицата, отседнал на ул. В. Търново № 6, пие кафе, а комисията ще заседава на 30-и от 14 ч. в Дирекцията на ПТТ. Според протокола, който разгледахме обаче, изслушването е проведено почти на Нова година – на 31-ви. Присъствали са физикът от СУ проф. Порфирий Бахметиев (първият професор на България, който сам изобретява устройство – прадядо на телевизора), химикът проф. Никола Добрев, завършилият в Германия способен електроинженер Борис Кинтишев и инспекторът на ПТТ Т. Цончев. Пред тях Тодоранов е описал два проекта за свои устройства.

След подробен научно-технически анализ комисията комисията предлага промени в конструкцията на Тодорановия телевизор. Кръгът трябва да има по-големи размери (за да носи повече дупки), да е уеднаквено движението на дисковете в предавателя и приемника, съответно да се измисли друг вид регулатор за това и т.н. Сравнен с черно-бял френски апарат от 1898, „далекогледът“ има по-сложна схема, но пък претендира да предава цветен образ (да си припомним описанието – „предаване на далечни разстояния светлив образ в естествени цветове“)! Именно  от това комисията е поразена. Никъде не личи да са анализирали дали използваната от Тодоранов схема действително може да предава цветно, но и не го отричат открито.

Можел ли е Тодоранов да проектира цветен телевизор в България през 1901 г.? А защо не? Той е бил достатъчно запознат с достиженията в телевизионната техника от своето съвремие, познавал е отлично и начина на действие на механичната телевизия. И още повече, че малко по-късно в света се появяват патенти именно за цветни механични телевизори, а шотландският изобретател Джон Лоджи Беърд демонстрира такъв през 1928 г.!

Механичният телевизор Octagon на американската компания General Elеctric, модел 1926 г.

Да се върнем сега в София през 1901. Заключението на учените е, че макар учителят да е проучил достъпната за себе си техническа литература в областта, проектът му се нуждае от още доработване. Комисията предлага правителството да отпусне материална помощ, за да продължи Атанас Тодоранов спокойно работата си. А когато той усъвършенства апаратите си и представи техни подробни чертежи, на държавни разноски да бъде изработен прототип. Най-накрая на упорития конструктор са отпуснати 500 сребърни лв за „бъдеща техническа работа“.

На 25.VІІІ.1903 Тодоранов вече е готов с всички усъвършенствани планове и чертежи, и то „в натурална величина“. „Позволително за пътуване“ № 561 той обаче получава месец по-късно. На 27.ІХ уважаваният физик Порфирий Бахметиев отново дава положително заключение за „електрическия далекоглед“ и призовава: „Многоуважаеми господин Министър! Днес разгледах… с  г. Пенчев и двата апарата на г-н Тодоранов. […] Kакто сте благоволили да му отпуснете субсидия през миналата година, няма да сбъркате, ако го подкрепите и сега“.

Става все по-интересно, нали? За съжаление обаче тук приказката свършва! Просто документите в папката свършват дотук и по-нататък историята мълчи. Но най-вероятно изобретението на Тодоранов така и е останало неразработено докрай и неизползвано. Министерството не оказва на интересния проект заслужената подкрепа и той закономерно потъва в забвение.

Това е то! Както казва знаменосецът Странджата от Вазовите ,,Немили-недраги“ – „Тъй свършваха тогава предтечите на зорницата на българското Освобождение“.

Да не Ви натъжихме? Тогава нека Ви зарадваме – макар и около половин век по-късно, но български електронни инженери и талантливи конструктори успяват със собствения си ум и разработки да поставят началото на телевизията в България! :) Как се е случило това, можете да прочетете ето тук:

[1951] Началото на телевизията в България

See more

---

(Материал по темата е публикуван от автора за първи път във в-к Fibank News – издание на Първа инвестиционна банка (Fibank) – брой 129, 16 февруари 2018.)

[1940] Първото телевизионно предаване в България

(Статията е публикувана от автора за първи път във в-к Fibank News – издание на Първа инвестиционна банка (Fibank) – брой 123, 29 септември 2017 ==> https://www.fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_2017-123.pdf.)

30-те години на ХХ век са период на ускорено развитие и разпространение на телевизията като знание и практика. Лятната олимпиада в Берлин от 1936 г. е първата, предавана пряко за „малкия екран“. А какво се случва в България?

Още през 1912 г. на втория етаж на двореца в София престолонаследникът княз Борис е разполагал със стая, обзаведена с мощен за времето си радиоприемник. Често пъти нощем князът и придворен телеграфист са ловели „по ефира“ звуци от близо и далеч. И веднъж Борис казал: „Какво велико откритие: да слушаме през ефира музика, опери, речи… Ами телевизията – да виждаме хората далеч от нас, на хиляди километри?“

Интересуващият се от техниката княз е бил наясно с разпространената по това време в света механична телевизия, предшественик на електронната. През 1922 г. в Телеграфопощенското училище (ТПУ) в София започва да се преподава предмет „Телевизия“. А през 1934 е публикувана първата българска книга по темата. Томчето има заглавие „Радиотехника и далечно виждане“, а автор е преподавателят от ТПУ Марко Манчев. Той се опитва да наложи превод на термина („далечно виждане“), а в книгата подробно е обяснена механичната телевизия. По-късно излизат 4-5 статии, компетентно обясняващи нейните принципи, като някои вече описват и електронната. А през 1938-9 г. съществува цяло „месечно списание за техническа просвета“ със заглавие „Телевизия“! Българските издатели и автори желаят да са в крак с времето и запознават читателите си с най-новите технологии, независимо че по това време у нас няма истински ТВ предавания.

Но ето че през 1940 държавният ТВ монополист в Германия – Deutsche Reichspost – предлага да организира в София изложение, на което да покаже последните достижения на немската техника, а сред участниците да бъдат и двата производителя, направили най-много за телевизията в Германия до този момент – Telefunken и Fernseh. След като през 1937 г. първата построява най-мощния предавател на Българското радио, логично е тя да се надява на нови поръчки от България.

През м. ноември в Дома на техниката към БИАД, намиращ се на ул. Раковски, изложбата е грандиозно открита с два отдела – радиотехника и телевизия. Ръководител е известният електро- и радиоинженер Георги Гетов, автор на отлични книги в тази област от 1930-те г. Участват над 40 производителя. Една камера с усилвател е разположена отпред на улицата, а заснеманото от нея движение е можело да се наблюдава на телевизори в сградата. Посетителите изпращали приятели отвън, за да могат да ги видят и да се уверят, че това не са фокуси. Могат да се гледат също и предварително заснети филмчета, показващи сцени от града. ТВ предаванията са изцяло по жичен път, тъй като мястото не е било достатъчно за монтиране на истински предавател и приемна станция с антени.

Друг акцент в програмата е видеотелефонът, разработен от Deutsche Reichspost за Берлинската олимпиада през 1936. Обикновено той се състоял от две затворени ТВ системи (камера + приемник), а свързаността се осъществявала чрез коаксиален кабел. Такава система функционирала между Берлин и няколко по-големи града между 1936 и 1940. Определено тя е поразила най-силно хората. В. „Радио свят“ пише: „Телевизионният телефон прави най-голямо впечатление […] и запознава с новото чудо. Посетителите по двама разговарят и същевременно се наблюдават на екрана от две съседни кабини“ (в партера и в подземието). А за да може повече хора да видят, че видеотелефонът наистина работи, „движущите се снимки с двамата говоривши се проектираха на приематели и извън кабините“ и така сеансът става още по-забележителен. Първата снимка в тази статия показва именно този момент.

На изложбата се изнасят и множество лекции, като 15 от тях са за ученици. Концерти в една зала на БИАД „се предават направо в другата чрез шест различни апарата“. На горната снимка виждате типичен телевизор на Telefunken от 1937 г..

Събитието посещават над 50 000 души, но по това време далеч не всеки български дом има дори обикновен радиоприемник и малцина били убедени в нуждата от телевизия. „Хората наблюдаваха всичко това само като новост в техниката, но нищо повече. Шегаджии подмятаха „Цървули няма, гайда иска!“ – спомня си един от създателите на телевизията в България инж. Недялко Велев.

И наистина, една лястовичка пролет не прави. След като през 1936 г. радиото в България става държавен монопол, плановете са били малко след 1941 да започне и развитие на телевизия в страната. Но дотам никога не се стига. Поради добре известните ни исторически събития работата по наше собствено „далечно виждане“ се отлага чак до 1952-3 г.

 

Повече за телевизията в Царство България можете да научите от друга наша публикация – http://www.sandacite.bg/%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D0%B7%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/

Що се отнася до Фейсбук страницата на сайта ни, можете да я намерите тук – https://www.facebook.com/sandacite