Категория: Сандъците

Знаете ли какво означават думите магическо око при радиоприемниците? Прочетете в Сандъците – Sandacite!

За осигуряване на стабилно приемане и избяг­ване на затихването (фадинга) по-съвършените лампови радиоприемници са с автоматично регулиране на усилването (АРУ) на приетия сигнал. АРУ в тези радиоприемници изисква точно настройване, тъй като в противен случай се по­лучава изкривяване на приетия сигнал. Такава точна настройка обаче трудно се постига на слух. Ето защо за улесняване на настройването повечето радиоприемници имат електронна лампа, която играе ролята на оптичен индикатор (показател) на настройката, наричан още магическо око.

Електронната индикаторна лампа е в същност малка електроннолъчева тръба с опростена конструкция и малък екран, който обикновено свети със зелена светлина. На тази фигура е показана една такава лампа.

Съществуват най-различни конструкции на електронни индикаторни лампи. При някои от тях екранът е кръ­гъл, а светлинният образ върху него има форма на четирилистна де­телина. Когато приемникът се настрои точно на желаната станция) светлите листенца на детелината стават най-големи:

Такива са лампите EM1, ЕМ11 и др. При други индикаторни лампи светлинният образ върху екрана се състои от два тъмни и два светли кръгови сектора:

Когато се приемат слаби сигнали, еди­ният от тъмните сектори намалява, а когато се приемат силни сигнали, намалява другият тъмен сектор, т. е. тези лампи имат двойна чувстви­телност. В тях е избягнат недостатъкът на лам­пите с единична чувствителност, които при прие­мането на слаби сигнали почти не реагират, а при приемането на силни сигнали светлите листенда на детелината изпълват целия екран и не може да се следи точността на настройката. От лампите  с два тъмни сектора най-разпространена е ЕМ4. От схемата на тази лампа по-долу се вижда, че тя има индикаторна част, която се състои от катод, решетка, отклонителни пластинки Х₁ и Х₂ и анод-екран Е-А и усилвателна част, състояща се от два гриода, чиито аноди А₁ и A₂ са свързани с отклонителните пластинки. В зависимост от големината на протичащия аноден ток се изменя потен­циалът на пластинките X₁ и Х₂ спрямо ек­рана и по такъв начин се мени големината и на светлите сектори върху екрана.

В радиоприемниците от началото на втората половина на ХХ век широко се използват ин­дикаторните лампи с елиптичен екран. Вър­ху този екран са разположени ветрилооб­разно два светли и един тъмен сектор. Та­кава е например електронната лампа ЕМ80.

Един материал на Сандъците – Sandacite!

Ако не знаете как работи електронната лампа, вижте в Сандъците – Sandacite!

През 1883 г. известният Томас Едисон, като извършвал опити с осветителна лампа, забелязал следното. Ако се постави една метална плочка в балона на лампата и тази плоч­ка се съедини с положителния полюс на източник на постоянно напрежение (ба­терия), а отрицателният полюс на бате­рията се съедини с единия край на светещата жичка, през включения милиамперметър протича електрически ток (долната схемичка). При размяна на полюсите на батерията, т. е. ако се свърже отрицателният полюс е плочката, а положителният — със светещата жичка, стрелката на ми- лиамперметъра не се отклонява, т. е. не протича електрически ток. Едисон не е могъл да обясни това явление и дълго време на него се е гледало като на интересен факт — протичане на ток през «отворена» електрическа верига.

По-късно, след откриването на катодните лъчи (чрез опитите на Крукс), това явление бива обяснено напълно. Било е установено, че при загряване на телата електроните, изграждащи атомите на тези тела, започват да се движат с по-голяма скорост по своите орбити. Когато тем­пературата на жичката в осветителната лампа се повиши и тя започне да свети, част от външните електрони, изграждащи нейните атоми, до­толкова увеличават скоростта си, че излизат вследствие на центробеж­ната сила в по-външни — по-отдалечени слоеве. Някои електрони из­лизат от структурата на атомите и образуват т. нар. електронен облак около светещата жичка. С излизането от състава на жичката на един или на няколко електрона тя се зарежда положително (има недостиг от електрони), поради което започва да привлича отделилите се елек­трони. Под действието на тази привличаща сила електроните се връщат към жичката, пак излитат от нея и т. н.

Този процес прилича много на кипяща вода, от която постоянно излизат капки вода и пак падат в нея. При поставянето на плочка, свързана с положителния полюс на батерията, електронният облак около светещата жичка се привлича от плочката — протича електрически ток. При свързването на плочката с отрицателния полюс на батерията електроните около жичката се отблъскват от плочката и ток не протича.

Такова е било устройството на първата двуелектродна лампа или, както по-късно е била наречена, диод или диодна лампа. Тя се състояла, както видяхме, от два електрода — нагрявана жичка — катод, и метадна плочка — анод, свързана с положи­телния полюс от батерията.

Ако между катода и анода се постави допълнителен електрод (на­дупчена метална плочка) — решетка Р, чрез прилагане на нея на по­ложително или отрицателно напрежение от друга батерия (схемата по-горе) може да се командва анодният ток. Потокът от електрони, какъвто е анодният ток, когато преминава около метална плочка, ако тя е положи­телно заредена, се привлича, а ако е от­рицателно заредена, се отблъсква. По та­къв начин чрез променяне на напреже­нието на решетката на лампата може да се намалява или увеличава нейният аноден ток. Електронни лампи, които имат три електрода — катод, решетка и анод, се наричат триелектродни или триоди

В съвременната радиотехника се изпол­зват лампи, в които има повече от една решетка. Решетките се разполагат в пространството между катода и анода и действието им е аналогично на първата решетка. Чрез прилагане на различни на­прежения на тези решетки се получава подходящо регулиране (командване) на анодния ток, необходимо за различните функции, които изпълнява електронната лампа.

Лампите с четири електрода — катод, анод и две решетки – се наричат четириелектродни или тетроди, лампите с три решетки — петелектродни или пентоди,     лампите с четири, решетки — хексоди, лампите с пет решетки — хептоди и и лампите с шест решетки – октоди.

Един материал на Сандъците – Sandacite!

Нещичко  за моторните масла Емера в Сандъците – Sandacite!

Ако някога срещнете произведени едно време партиди моторни масла Емера, то знайте че, те са от експлоатационно ниво Е и са мас­ла Серия 3. Те удовлетворяват изискванията на спецификацията MIL-L-45199. Класификацията API—Onorm—2014 препоръчва из­ползването им при двигатели, работещи при условия DS.

Маслата Емера са предназначени за мазане на ди­зелови двигатели, на които техническите параметри и употребя­ваното дизелово гориво създават условия, спомагащи силно за образуване на отлагания, предизвикват корозия при износването или работят при изключително неблагоприятни условия.

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Моторните масла Емера се произвеждат в четири вискозитетни класа:

Емера 6W/8 (M-6W/8E) — използването му се препоръчва при температура на въздуха от 18 до 0° С.

Емера 10 (М-10Е) — употребата му се препоръчва при темпе­ратура на въздуха от 0 до 32° С.

Емера 16 (М-16Е) — използва се при температура на въздуха от 0 до 32°С.

Емера 20 (М-20Е) — използването му се препоръчва в двига­тели, изискващи масла с такъв вискозитетен клас през летния сезон.

Транспортира се в жп. или в автоцистерни.

А може би сте използвали тези масла?

Един материал на Сандъците – Sandacite!

Български моторни масла Велана – инфо от Сандъците – Sandacite.

Произвежданите моторни масла в България до 1990 г. и малко след това са подредени в четири възходящи по качество експлоа­тационни нива: В — Велана, С — Селена, Д — Диона и Е — Емера. Всяко ниво има четири вискозитетни класа: 6, 8, 10, 16 и 20. Съответстват на БДС-9784—72.

Означенията на тогавашните наши масла се образуват от името на маслото и число, показващо вискозитетния клас или буквата М (моторно масло) и число, показващо вискозитетния клас и латин­ска буква, която означава експлоатационното ниво. Например: М68В, Ml ОС, M16D, М-20Е.

За моторните масла Велана важно е да се знае следното:

Тези от експлоатационно ниво В са масла HD (Heavy Duty). Те удовлетворяват изискванията на специ­фикация MIL-L-2104 A (DEF-2101 С). Класификацията API-Onorm — С-2014 препоръчва използването им при двигатели, работещи при условия ML, ММ и DG.

Моторните масла Велана са предназначени за смазване на:

— карбураторни двигатели, работещи при средно и кратко­временно, при високо натоварване;

— дизелови двигатели, работещи при средни натоварвания.

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Моторните масла Велана се произвеждат в четири вискозитетни класа:

ВЕЛАНА 6 W/8 (М-6 W/ 8 В) — използва се при температура на въздуха от —18 до 0° С.

ВЕЛАНА 10 (М-10В) — използването му се препоръчва при температура на въздуха от 0 до 32°С.

ВЕЛАНА 16 (М-16В) — препоръчва се за употреба при тем­пература на въздуха от 0 до 32° С.

ВЕЛАНА 20 (М-20 В) — препоръчва се за употреба в дви­гатели, изискващи масла с такъв вискозитетен клас през летния сезон.

Моторните масла Велана се заменят с моторни масла Се­лена от същия вискозитетен клас, без да съществува опасност от увреждане на двигателя или на маслото в случай на доливане.

Транспортират се в добре почистени жп или автоцистерни. За нуждите на собствениците на лични моторни превозни сред­ства маслото е можело да се разфасова в пластмасови опаковки от 1 и 3 литра.

И както се казва в рекламите – това не е всичко! В следващите дни очаквайте още материали за български моторни масла!

Използвана литература: книгата най-горе + лични познания :)

Чували ли сте за безшумни пишещи машини? Вижте в Сандъците – Sandacite!

Въпросът за безшумната работа на пишещите машини е занимавал техните изобретатели, като Мителхофер, Прогин, Брокс, Джаксън и други. Правени са най-различни приспособления за намаляване на работните шумове на съществуващите тогава машини, но първият сериозен опит за производството на безшумни пишещи машини е бил направен през 1924 год. от американската компания ,,Ремингтон“ с модел ,,Ремингтон Нойслес“ (на първата снимка). След това са произвеждани безшумни пишещи машини и от други фирми, предимно в САЩ. В Европа само заводите на „Континентал“ са произвеждали през 1934 г. безшумно пишещата машина „Континентал-Силента“.

При изследване работните шумове на една пишеща машина се установява, че най-характерният и силен шум се получава от удара на буквените чукчета върху гумения вал. Другите типични шумове се получават от спирането на шейната, от сътресенията на цялата ма­шина и от трептенията на всички останали подвижни и неподвижни части.

Скоростите и ускоренията, които има буквеното чукче в момента на удара, са от порядъка на десетки сан­тиметри в секунда за скоростите и десетки хиляди см/сек² за уско­ренията. Доведеното до такава скорост буквено чукче при удара в гумения вал намалява внезапно скоростта (кинетичната си енергия) си на нула. При това енер­гията на буквеното чукче се трансформира в налягане върху гумения вал и в трептения на буквения лост; шейната, носеща гумения вал и останалите части на пишещата машина. Следователно, за да се избяг­нат тези трептения, е необходимо да се намали скоростта на букве­ния лост, без да се промени налягането върху гумения вал. Ето защо буквената лостова система при безшумните пишещи машини  има устройство, коренно различно от устройствата на буквените ло­стове на всички останали системи пишещи машини.

При безшумните пишещите машини буквените лостове се носят от сложни лостови системи. При тях има съчетанието на два фактора, влияещи върху работата на буквеното чукче. Първият фактор разре­шава въпроса за скоростта на буквеното чукче, а вторият разрешава въпроса за налягането на буквеното чукче върху гумения вал. Тук е използван принципът на коляно-мотовилковия механизъм. Известно ни е, че въртеливото движение на коляното в един коляно-мотовилков меха­низъм, което при нашия механизъм приемаме за равномерно, се транс­формира от мотовилката в праволинейно. От диаграмата на скоро­стите на точката от мотовилката (показана на чертежа по-долу), която се движи в паралелите, се вижда, че когато коляното на механизма сключва 90° с мотовил­ката, скоростта на точката Б има своя максимум, след което настъпва нейното постепенно намаляване. Когато точката А₁, оста на въртене 0 и точката В₁ лежат върху една права, скоростта е равна на нула. Ясно е, че за да има безшумно писане, скоростта на буквеното чукче в момента на удара върху гумения вал трябва да бъде много малка. Следователно този механизъм се явява удо­бен за случая.

За да се извърши отпечатване обаче, е необходимо налягане на буквеното чукче върху гумения вал. Налягането при буквената лос­това система на безшумните пишещи машини се получава от допъл­нителен чуков лост. Неговото разположение в буквената лостова ве­рига е такова, че в мо­мента, когато буквено­то чукче достига гуме­ния вал, той притежава максимално ъглово ус­корение и инерционна­та му сила се трансфор­мира в натиск на букве­ното чукче върху гу­мения вал.

За да се избегне рязкото спиране на шейната, острите и удари и създаване на го­леми сътресения в машината, опорните точки на транспортния блок са многопластинчати пружинни възглавнички. Такива пружинни въз­главнички могат да бъдат поставени и на други части, подложени на удари от части с по-голяма маса и движещи се със сравнително по-голяма скорост. По отношение на останалите механизми на без­шумните пишещи машини освен подбиране на подходящи конструк­ции обръща се особено внимание върху всички съединения и тяхната плътност. Тук се прави всичко възможно при сглобките да се по­стигне минимум хлабина и все пак максимум свобода при движение на частите.

А ето и как пишещите машини преместват лентата, докато човекът работи:

Един материал на Сандъците – Sandacite!

Вижте в Сандъците – Sandacite как се навиват ленти за пишещи машини!

Както е известно, за да се отпечата някакъв символ върху белия лист на пишещата машина, е необходимо чукчето с него да удари предварително напоена с мастило мека повърхност – най-често лента. Проблемът за оцветяването на знаците е добил своето класическо разрешение от изобретателя Джузепе Равица още през 1855 г. Става дума за познатата памучна лента, напоена с мастилена течност.

За да се постигне по-дълготрайното използване на една лента, е необходимо тя да бъде непрекъс­нато задвижвана, за да се постигне непрекъсната промяна на мястото, откъдето се отнема оцветяващото вещество. Това задвижване на мастилената лента се осъществява от така наречения лентонавиващ механизъм. Неговата основна задача е да приведе във въртеливо дви­жение ролката, върху която се навива лентата, приемана от друга ролка. Този процес на развиване на свободната ролка про­дължава, докато се свърши мастилената лента, след което механизмът автоматично променя посоката на навиване на лентата. Самата про­мяна се осъществява чрез спиране и освобождаване на задвижваната дотогава от механизма ролка с мастилена лента и задвижване на изпразнилата се ролка, върху която ще започне навиването на мастиле­ната лента в обратна посока. Ако това ще помогне, да направим някаква далечна аналогия с магнетофон.

Устройствата на лентонавиващите механизми през вековете са били най-разно­образни и факторите, които са оказвали влияние върху тези устрой­ства, са били ширините и дължините на мастилените ленти. В мина­лото ширините на мастилените ленти са варирали в границите от 6 до 38 мм. С усъвършенстването и стандартизирането на пише­щите машини се достигна до ограничаване на това разнообразие. Приетите ширини на мастилените ленти са 11 мм (рядко се използва) и 13 мм, която се е оказала най-подходяща от техническа и иконо­мическа гледна точка. Шестнадесетмилиметровата мастилена лента е третият стандартен размер, който също се употреба. По-големите от посочените дотук ширини на мастилени ленти се срещат само при стари модели пишещи машини, чието производство отдавна е преустановено. Дължината на мастилените ленти е нормирана 10 метра.

Посоката на въртене на лентовите ролки при навиване на лента та може да бъде по часовниковата и обратно на часовниковата стрелка. Тя оказва влияние предимно на елементите, които крепят мастилената лента и в същото време изпълняват част от функциите на автоматичното обръ­щане.

Както казахме в началото, задвижването на лентонавиващите механизми винаги е свързано с механизмите, които пък се задвижват винаги, когато се изпише какъвто и да било знак. Затова мастилената лента получава постъ­пателно движение само при задвижване на тастатурната средна и буквена лостова система. Това се отнася и за електрическите пишещи машини. През 50-те години в някои модели счетоводни машини се прилагат лентонавиващи механизми, които имат своя отделна двига­телна система, която непрекъснато ги задвижва до момента на изключ­ване на машината от електрическата верига.

Най-разпространеното разположение на ролките за мастилената лента е хоризонталното, но се срещат и пишещи машини с верти­кално разположени в двете стени на машината ролки на мастиле­ната лента.

Съществува голямо разнообразие на конструкциите на лентонавиващите механизми. Конструкцията на механизма се съобразява с общата конструкция на машината, която определя и възможностите за прилагане на един или друг тип лентонавиващ механизъм. Така например тези със самостоятелно двигателно устройство за всяка ос на лентоносещите ролки са се оказали най-подходящи за портативните машини с оглед на това, да се вместят на малка висо­чина. Изключение прави лентонавиването при някои портативни модели на ,,Мерцедес“ и „Ерика“. Канцеларските модели пишещи машини дават по-голяма свобода за разполагане лентонавиващия механизъм. Затова при тях се срещат приложени всички комбинации от изброените преди това видове задвижвания, предавки и автоматични обръщания на лентонавиващите механизми. Основните изисквания, на които трябва да отговаря един лентонавиващ механизъм, са: да осигури непрекъс­натото навиване на мастилената лента; устройството на автоматичното обръщане да се осъществява сигурно с най-малки задръжки на масти­лената лента в момента, в който тя мени своята посока на движение.

А ето и нещо да оплакнете очите:

Един материал на Сандъците – Sandacite!

Българско зъболекарско оборудване в Сандъците – Sandacite!

През втората половина на 1960-те години г. в България започва разработката и производството на специализирани комплекти за стоматологични кабинети. Идеята е в едно изделие да се обедини всичко нужно за стоматолога. В тази публикация сме подбрали три български зъболекарски комплекта, произвеждани в рамките на ДСО Респром и ДСО Приборостроене и автоматизация. Вероятно някой от тях е произведен и в Завода за медицинска техника в София.

Най-старият комплект оборудване за стоматологичен кабинет, до който успяхме да се доберем, е показан на първата снимка. В производство е от 1971 г.

Следва го долният:

Показаният на третата илюстрация зъболекарски кабинет датира от 1973 г. Той съдържа най-важните апарати и приспособления за пълно и удобно стоматологично обслужване. По наше мнение, той има и най-атрактивната реклама :)

При този комплект новост спрямо предишните модели представлява зъболекарският стол тип Т. Този модел се отличава от всички досегашни конструкции по това, че дава възможност стоматологът да работи седнал, когато и пациентът е седнал. Това се обуславя от ми­нималната височина на седалката от пода — 320 mm.

Едновременно с облекчаването на работата на стома­толога се осигурява удобство на болния.

Електрохидравличната система, леко командвана с крачни педали, създава възможност не само за повдигане и сваляне на седалката, но и за накланяне на облегалката до поло­жение на пълна наркоза.

Максимална височина от пода — 920 mm. Завъртване на облегалката от нормално поло­жение до положение на пълна наркоза — 80°.

https://www.sandacite.bg/първата-българска-кварцова-лампа/

Един материал на Сандъците – Sandacite.