Категория: Sandacite

Вижте в Sandacite.BG българската 2000-тонна хидравлична преса!

Днес ще Ви разкажем за едно по-необичайно българско техническо изделие от 1962 г. Това е продукт не за потребление, а за производство. Става дума за хидравлична преса, а това е ценна машина, защото може да обработва големи метални листове и други отрязъци метал, от които се получават напр. дъна на мащабни съоръжения – вагони цистерни, автоцистерни, парни котли, резервоари и др.

Преди изработката на тази преса подобни метални части или се внасят от чужбина (което е скъпо), или се изработват на ръка (което е бавно и трудоемко, а това ще рече пак скъпо) в Железопътния завод Георги Димитров — София. Ръчната изработка на такива наистина е много скъпа. Например дъно с диа­метър 3,400 мм е изработвано от 6 — 7 работници в течение на 12 —14 часа, като за загряването на заготовките се из­разходват дневно към 4—5 тона дървени въглища и поло­вин тон нафта. Дори в условията на непазарно ориентираната социалистическа икономика инженерните умове осъзнават, че това е огромен и оскъпяващ процеса разход.

Затова в началото на 1961 г. конструкторският отдел на Железопътния завод Георги Димитров (начело с инж. Димитър Петков, ст. конструк­тора Георги Стоев и инж. Дойно Манолов) си поставя зада­чата да създаде наша, собствена преса, която да върши тази фабрична работа не по-зле от чуждестранните. Въпреки трудностите (като липса на опит, на машини и съоръжения за изготвянето на отдел­ните части на пресата и пр.), пресата бива построена за относително кратък срок – година и по­ловина!

Новоизработената хидравлична преса, монтирана в ковашко-пресовия цех на Котлостроителния завод Георги Кирков, е голямо и сложно съоръжение.

Тя тежи 230 т, висока е 10,5 м и има размери на основата 5 х 6 м. С тази преса са пресовани ламаринени листове с дебелина до 25 мм, кръгли заготовки с диаметър до 3,400 мм, а правоъгълни — с размери 4,900 х 1,400 мм или 4,000 х 3,600 мм.

Максималният натиск на пресата е 2,000 т при наля­гане в цилиндрите 250 кг/см². Максималният й ход е 1,400 мм, като разстоянието между двете работни плоскости е 2,800 мм.

С тази нова машина агряването на подлежащите на пресоване заготовки става не с дървени въглища, а в специална мазутна пещ, от която те се придвижват до пресата по ролгангов път. Като цяло, с новата преса процесът от загряването на заготовката до пресоването й в дъно е предвидено да трае около 2 часа, при това с голям икономически ефект и далеч по-високо качество! Това е особено важно за тънкостенните дъна, защото те лесно пре­гарят.

При ръчната изработка средно на месец се огъват от 70 до 80 дъна. А след пускането на пресата в редовна екс­плоатация тази продукция може да се изработва само за 8 часа!

Освен това, положителните черти на икономическата самодостатъчност си казват думата и тук – изработката на пресата в България е струвало на завода два пъти по-евтино, отколкото ако са я закупели от чужбина.

Липсва само още един положителен щрих в картинката – да каже някой къде е тази хидравлична преса, за да се снимаме до нея…

В Sandacite.BG намерихме непоказвани досега сведения за българските касети Драгор!

Сигурно си спомняте голямата ни статия за Завода за информационни носители ,,Динко Баненкин“ в с. Драгор, Пазарджишко, в която подробно разказахме и за българските аудио- и видеокасети. Историята на техниката обаче е тема бездънна, а ние обичаме да се ровим в нея! Затова сега с удоволствие Ви представяме новите ни фактологически открития!

Да уточним, че заводът в Драгор е първият и единствен у нас, произвеждал аудио и видеокасети. Аудиокасетите са 60 минутни и 90 минутни. Лентите им са тип normal (двужелезен триокис) и хромдиоксидни (хромен двуокис).

За първи път в България пясъкоструйно PVC  фолио и технологията плотерно рязане се използва  именно от завода за аудио и видеокасети в село Драгор… Това става още през далечната 1987 година! Стикерите за касетите се отпечатват върху пясъкоструй, режат се на плотер и после машина форматира всеки два стикера – съответно за първа и втора страна на касетите.

Пълнещите машини са Tapematik 2000. Обикновено се смята, че записът върху аудиокасети има живот около 30 години. Е, при нашите касетки качеството на лентите и нивото на записа – днес, 30 и кусур  години по-късно – е 6 от 6 възможни.

Пластмасовите тела на касетите са от черна непрозрачна пластмаса.Една 60-мин. нормална касета в магазина тогава струва 7 лева, а една хромна – 10 лева. И така точно до 1991. Тогава качеството на производството се влошава. Пластмасата е подменена с бяла, телата стават криви… Но въпреки това, когато се въртят двете микроролки, никъде няма запиране, касетите не вият и не спират. Лентата е сменена с Raks, защото тя е по-евтина. Дизайнът на обложките и на стикерите е променен.

Сменена е и марката  на касетите – Rossyx. Ако намерите такава, то знайте, че пак е драгорска, просто е след 1991 г.

Това е засега. :) А ето я и предишната ни статия – онази, голяямата ==>

В Sandacite.BG направихме справочник за българските кондензатори!

Познаването на точните данни на различните електронни елементи е важно, ако искаме да имаме добра представа за историята на произвежданите в България електронни елементи. Именно поради тази причина ние от Sandacite.BG продължаваме поредицата си публикации, в които подансяме колкото се може по-пълна информация за техническите характеристики на най-често срещаните български електронни елементи. Днес на ред са кондензаторите.

КЪДЕ СА ПРОИЗВЕЖДАНИ

Преди създаването на специализиран завод за целта, в България кондензатори са произвеждани в съответния цех на Слаботоковия завод ,,Климент Ворошилов“ в София. След това обаче – с Постановление № 16 на Министерския съвет от 5.І.1960 г. – е основан целевият завод ,,Емил Шекерджийски“ в Кюстендил. Споменатият софийски кондензаторен цех е използван като основа при неговото начало. Сформирана е първата група от 20 души – работници и специалисти – и през м. март 1966 г. тя е изпратена на едномесечно обучение в Слаботоковия завод.

Заводът за кондензатори в гр. Кюстендил има 85000 квадратни метра площ, от които застроени 17200 кв. м. Основното производство е разположено в 4 корпуса, от които 3 на два етажа, 4 помощни сгради и 1 инженерен корпус – административна сграда на 7 етажа.
С изключение на керамичния цех, всички останали производствени корпуси са построени и пуснати в експлоатация през периода 1971 – 1980 г.

Заводът за кондензатори е замислен като предприятие за производство на кондензатори с постоянен капацитет. По-късно той започва да произвежда и дебелослойни интегрални схеми.

Още в първата година от основаването започва усвояване на нови производства. Така например, такова са слюдените и стирофлексни кондензатори.

През този период общата промишлена продукция възлиза на 139 хлв., назначени са 77 бр. персонал, а производителността на едно лице е 1805 лв.
В следващите 2 – 3 години се усвояват последователно книжни радиокондензатори, кондензатори за луминисцентни лампи исъщо така телефонни и силови кондензатори.
В края на 1965 г. общата промишлена продукция достига 2291 хлв., в завода работят 443 работници и служители, а производителността нараства на 5172 лв. на едно лице.

В 1965 г. към Завода за кондензатори се създава База за развитие по кондензаторостроене. В резултат на нейната работа (а и на Секцията по кондензатори към Института по радиоелектротехника) се модернизират конструкцията и технологията на произвежданите в кюстендилския завод кондензатори. Внедряват се нови конструкции – книжни радиокондензатори и телефонни. Олекотява се конструкцията на силови кондензатори.Все по това време на нова производствена площадка започва проектирането на нов завод за кондензатори и през 1965 г. му е направена първата копка.В края на 1967 г. става тържественото откриване на цеха за производство на керамични кондензатори.
През годините на петата петилетка общата промишлена продукция расте чувствително, за да достигне в края на 1970 г. 9242 хил лв. Работниците и служителите стават 1031, а производителността достига 8964 лв.През петата и шестата петилетки заводът модернизира съществено производството чрез доставка на ново оборудване, а от друга страна – и обогатява номенклатурата си чрез усвояване на нови типове кондензатори, навлезли от социалистически и западни страни по лицензен път. Така през 1971 г. е монтирана закупената от Съюза на съветските социалистически републики (СССР) технологична линия за производство на електрически кондензатори тип К50-3. През същата година се внедрява и лицензът, закупен от японската фирма „Ничикон“ за полиетилентерефталатни кондензатори.
Тези усвоени по лицензионен път продукти издигат производството на високо технико-икономическо равнище. Това дава възможност в този период Заводът за кондензатори да стане водещо предприятие в областта на електронните елементи. Произвеждат се и учебни комплекти кондензатори – т.н. набори – предназначени за монтиране в изделия, производство на учениците. По този начин чрез практиката те се запознават със света на електронните елементи.
Въз основа на доказаната му ефективност, на потребностите на страната и на възможностите за износ, през 1973 г. се сключва договор за закупуване от фирмата „Никемикон“ на лиценз за нисковолтови електролитни кондензатори с едностранни изводи.

През 1972 г. са внедрени в производството промишлени кондензатори за променливо напрежение с метализирана хартия, които са дело на Базата за развитие към завода.
През 1973 г. общата промишлена продукция вече достига 13201 хлв. с 1103 работници и служители и 11968 лв. производителност на едно лице. В края на шестата петилетка (1975 г.) общата промишлена продукция е 26227 хлв., с 1610 работници и служители и 16286 лв. производителност.

През 1977 г. се усвоява лиценз от френската компания „Томсон“ за монолитни керамични кондензатори.

В духа на популярните през социалистическата епоха в България признания за високи достижения, през 1970 г. заводът е награден с орден „Червено знаме на труда“.

За периода 1974-1979 г. ръководство на завода е както следва:Директори:
1. Димитър Кирилов Рангачев – 1974 – 1976 г.
2. Никола Серафимов Тасев – 1976 – 1977 г.
3. Петър Иванов Пипонов – 1977 – 1979 г.
Главни счетоводители:
1. Васил Николов Фичев – 1974 – 1976 г.
2. Надка Аспарухова Костадинова – 1976 – 1979 г.

Голямо постижение на специалистите от завода и Базата за развитие е разработката и внедряването през 1978 – 1980 г. на някои висококапацитетни кондензатори и интегрални схеми – две изделия собствена разработка на световно ниво.

През въпросния период заводът изцяло задоволява нуждата на българския пазар с кондензатори. Зад граница пък продукцията му се пласира в Чехословакия, Съветския съюз, Германската демократична република, Италия, Турция и др. През 80-те и 90-те г. г. обаче броят на западните странит в които се продава продукцията на завода, все повече се увеличава, за да достигне през 1996 г. следния списък: Англия, Франция, Испания, Австрия, Съединените американски щати, Турция, Гърция, Югославия, Македония, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Русия, Иран, Сирия, Тайван, Сингапур и др.

През 1989 г. работниците са били 2623, през 1991 г. – 1895; персоналът извън производствената дейност за двете години е съответно 52 и 147; обслужващият персонал съответно 23 и 16; ИТР през 1989 г. – 356 и за 1991 г. – 283.

Ако се вгледаме в структурата на завода, ще забележим единството на технологичните звена и на тези за спорт и т.н. по онова време културен отдих. Организационната структура на завода е както следва: 8 производствени цеха, 24 помощнни, 14 функционални отдела, База за техническо развитие, Професионален учебен център, стол и помощни стопанства.
През 1975 г. е обзаведена и заводска поликлиника, която се състои от 2 лекарски кабинета – стоматологичен и гинекологичен и два кабинета по физиотерапия. Заводът полага и грижа за здравето на своите работници – в зависимост от професиите са им раздавани кисело мляко, газирана вода, кафе и пектин. Изплащани са и суми за лекарства и очила.

Популярните през периода художествена самодейност и вътрешнослужебно развивани физкултура и спорт са на високо ниво. Основана е вокално-битова група от 20 души. Вокално-инструментален състав „Метеори“. В завода са основани секции по баскетбол, волейбол, шах, футбол и туристическа секция. Женският баскетболен отбор, волейболният и туристическата секция по ориентиране в много градски, окръжни състезания и работнически спартакиади са завоювали първи места.
Заводът има и собствена, много добре уредена библиотека с два отдела – техническа литература с 9 хиляди тома и художествена литература със 7 хиляди тома. Отделно има добре обзаведена читалня.

Почти през целия соцпериод за високи успехи в социалистическото съревнование, заводът е бил носител на знамето на Министерския съвет и Централния съвет на Българските професионални съюзи. През 1972 г. за високи трудови успехи заводът е награден с орден „Червено знаме на труда“.

Да видим как продължава пътят на Завода за кондензатори в Кюстендил и след 1990 г. През периода 1987 – 1991 са станали следните промени в наименованието на завода: през 1989 заводът става дъщерна фирма към „Микроелектроника“ – Ботевград. На 5.VІІІ.1991 г. на министъра на индустрията заводът се отделя от „Микроелектроника“ и се преобразува в „Конис“ ООД. През периода 1987 – 1991 има и ново строителство, което е започнато през 1987 , но е спряно 1991: склад 21 – укритие, нов изчислителен център, производствен корпус – 2 и разширение на цех „интегрални схеми“.

На 6.ІІІ.1996 г. ,,Конис“ ООД става ,,Конис“ ЕАД. Обръщаме толкова сериозно внимание на това предприятие неслучайно – първо, защото кондензатори се основен градивен елемент в електрониката, и второ – защото поне то е от малкото, които запазиха профила си, и работи и в момента.

Така, а сега, след като разгледахме вече мястото, откъдето произхождат най-често срещаните български кондензатори, нека пристъпим към тях самите.

ВИДОВЕ КОНДЕНЗАТОРИ

Ето какви типове кондери е произвеждал кюстендилският завод в началото на 90-те години. Техният вид е посочен в първата буквена част от означението им – това е видът на диелектрика. И се получава това:

Пред тази буквена част се поставя и буквата К, която означава кондензатор. Останалата част от означението съдържа данни за конструкцията и приложението му. Например ККрД-IB означава ,,Кондензатор Ке­рамичен Дисков I група Високочестотен“.

Българските кондензатори са означавани и според климатична категория. Тя се озна­чава с трицифрено число, което указва долната гранична темпера­тура (първата цифра), горната гранична температура (втората циф­ра) и продължителната издръжливост на влага (третата цифра). Например климатичната категория 455 отговаря на дол­на гранична температура — 55° С, горна гранична температура + 85° С и издръжливост на влажна топлина 21 денонощия. Ето и таблица, която онагледява казаното:

А ето и серия таблици, в които ясно, точно и прегледно са посочени основните видове кондензатори от завода в Кюстендил – напр. легендарните КЕА – заедно с техническите си параметри:

Тези таблици са взети от много надежден източник – книгата на Димитър Рачев ,,Наръчник на радиолюбителя“ от 1990 г. Сега вече със сигурност знаете всичко важно за най-често срещаните български кондензатори, а ние достойно отсрамихме и тях.

До нови срещи! :)

Вижте в Sandacite.BG информация за български резистори!

Напоследък сме го ударили на електронни елементи. :) Дойде ред да Ви покажем техническите данни и характерното в означението на един от най-употребяваните електронни елементи, а именно – съпротивленията. От 1962 г. нататък българските такива се произвеждат в създадената две години по-рано Фабрика за техически въглени в Айтос – едно от двете големи технологични предприятия в града наред с ,,Краностроене“. Но да не избързваме…

МЕСТОПРОИЗВОДСТВО

Фабриката за технически въглени – Айтос е създадена чрез Постановление на Министерския съвет № 116 от 05.V.1960 г., за да изнесе в Айтос производството на някои електротехнически материали. Предпирятието започва работа, оборудвано с машини и работна сила, през август 1961 г. като тогава основното му производство са електрически четки за автотранспорта, гръмоотводни предпазители и сребърни контакти.

През 1962 г. заводът е е преименуван на Фабрика за съпротивления и технически въглени – Айтос и усвоява производството на въглеродослойни и жични постоянни резистори, които до 1967 г. стават основно производство. През 1965 г. фабриката е преименувана в Завод за съпротивления и технически въглени – Айтос. Две години по-късно започва производство на променливи резистори, а заводът приема името на партизаните братя Ченгелиеви. Така и остава най-известен. От 1 март 1969 г. цехът „Технически въглени” е изнесен в Каблешково, а поради увеличаване обема производство на променливи резистори, в края на годината цехът е изнесен на нова самостоятелна площадка.

През 1971 г. е усвоено и производството на постоянни металослойни резистори, с което и в завод навлиза автоматизацията и той се специализира в производство на резистори – постоянни и променливи – като става единствен производител в страната. Голяма част от производството на въглеродни резистори се продава зад граница.

Едновременно с производството на въглеродослойни резистори се увеличава производството и на металослойни резистори (РПМ – резистори постоянни металослойни).

През 1976 г. заводът усвоява изработката и на променливи донастройващи резистори, които се изнасят изцяло за тогавашния СССР. През 1979 г. е спряно производството на въглеродослойните резистори (поради намаляване на потребителското им търсене) и производството на завода се пренасочва към металослойни резистори. От началото на 1981 г. е открит цех за производство на резистори донастройващи жични (ДЖ-3) по лиценз на СССР.

През следващите години дейността на завода расте. Той извършва следните основни дейности:

• стопанска – производство на резистори за вътрешния и външния пазар;
• развойна и внедрителска – извършва се от Базата за развитие и внедряване, която е отдел към завода;
• подготовка на кадри – извършва се от Професионално-учебния център в завода. Центърът осъществява обучение на кадрите в три направления: подготовка на нови работници, повишаване квалификацията на работниците и специалистите и повишаване образованието на работниците;
• изобретателска и рационализатороска дейност

БЪЛГАРСКИ ПОСТОЯННИ РЕЗИСТОРИ

А сега ще насочим погледа си към реалното производство на завода. Както виждате и на снимките, когато ги погледнете, те имат на себе си означение, което носи информация за елемента. Ето и каква е тя:

• РПВ-1А — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IA, с радиални изводи;
• РПВ-1В — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IB, с радиални изводи;
• РПВ-1 —резистор постоянен, слоен, въглероден, тип I, с ра­диални изводи;
• РПВА-1А — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IA, с аксиални изводи;
• РПВА-1В — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IB, с аксиални изводи;
• РПВ-4 — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип 4, с ак­сиални изводи;
• РПВ-ПА — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип ПА, с радиални изводи;
• РПВ-ПВ – резистор постоянен, слоен, въглероден, тип ИВ, с радиални изводи;
• РПМ-2 — резистор постоянен, металослоен, с аксиални изво­ди, топлоустойчив, с повишена механична якост;
• РПМ-3 — резистор постоянен, металослоен, с аксиални изводи, топлоустойчив, с повишена механична якост

Основните технически параметри на тези резистори са дадени в тази табличка:

Е това е – черно на бяло! :D А сега да видим…

КАКВО СТАВА СЪС ЗАВОДА СЛЕД ТОВА…

За любителите на подробностите ще проследим и преобразуванията на айтоския завод за резистори чак до закриването му в края на 90-те. Ако искате, можете да пропуснете… С решение на МС № 30 от 24.ІІ.1989 г. е съдадена Държавна фирма „Микроелектроника” – Ботевград, към която с протокол № 1 от 25.VІ.1989 г., като поделение е включен Завод за резистори – Айтос. Със заповед № РД-17-139 от 28.VІ.1991 г. на Министерство на промишлеността Държавна фирма „Микроелектроника” – Благоевград е закрита, а поделението и Завод за резистори става Фирма „Резистори” – Айтос. Със заповед № РД-17-697 от 05.VІІІ.1991 г. на Министерство на промишлеността Фирма „Резистори” е преобразувана в „Резистори” ЕООД – Айтос и новото дружество е регистрирано с решение на Бургаски окръжен съд от 06.ІХ.1991 г. по ФД № 5902/1991 г. Със заповед № РД-17-146 от 26.ІV.1996 г. на Министерство на промишленостста дружеството е преобразувано в „Резистори” ЕАД и е регистрирано с решение на Бургаски окръжен съд от 15.0V.1996 г. С решение на Бургаския окръжен съд от 16.І.1998 г. дружеството е преобразувано в АД. Скоро след това той спира дейността си.

Затваря се поредната славна страница от историята на българската електроника, която едва ли някога отново ще се отвори…

Вижте в Sandacite.BG каква е тая странна пералня ,,Спътник“ и защо се нарича така!

(Cтaтиятa e пyблиĸyвaнa oт aвтopa зa пъpви път във в-ĸ Fіbаnk Nеwѕ – издaниe нa Πъpвa инвecтициoннa бaнĸa (Fіbаnk) – бpoй 144, 22 февруари 2019 ==> https://fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_2018-134.pdf)

Понякога старата техника може да бъде дотолкова необичайна и причудлива, че направо да се чудим какъв точно уред стои пред нас и за какво се е използвал. Ако за устройството не е запазена никаква документация, литература и т.н., единствено свидетелствата на очевидци могат да разрешат загадката. Точно такъв е и днешният случай.

Да започнем от началото. Първата българска пералня (не, не е тази на снимките :)) е произведена 1953 г. с цел да облекчи домакинския труд и да механизира с един замах домашното пране. Тя представлява вертикална четвъртита ламаринена кутия, в чиято горна част има казанче, а от една от стените му стърчи перка. В казанчето се слагат прането, водата с перилния препарат (в онези години най-често настърган сапун), а след това капакът на казанчето отгоре се затваря. Перката завихря водата, тя пък дрехите и така те се изпират. Под казанчето има и отворче с маркуч, за да изтича отработената вода.

Тази пералня обаче (както и наследниците ѝ от 1957, 1960 г…) не могат да се използват навсякъде, защото работят с електричество, а в края на 50-те г. електрификацията на България все още не е 100 % завършена. (Неслучайно до 1960 г. у нас съществува специално Министерство на електрификацията.) По-високата цена на новите електрически уреди също е била фактор и затова се появява нуждата от ръчни перални.

Една такава е била произвеждана в Силистра през началото на 60-те г. и я виждаме на тези снимки. Тя представлява метална сфера с диаметър около 50 см и малък капак отгоре, широк около 20 см. Сферата е окачена на метален станок по такъв начин, че да може лесно и свободно да се върти на 360 градуса около оста си. От едната страна е монтирана ръчка, за да може ръката на човека да завърта металното кълбо. Отгоре има клапан за изпускане на налягането преди отваряне на капака. От другата страна се намира малък метален лост, с който можем да застопорим сферата да не се превърти неочаквано, докато все още я пълним, защото така ще се изплиска и похаби сапунената вода.

Пералнята работи така: вдига се капакът, слагат се дрехите, водата и настърганият сапун, а после капакът се затваря. За да се изпере прането, ползвателят започва силно и бързо да върти ръчката, завъртайки сферата около оста ѝ. После ще трябва да спре, да смени водата, а после пак… В общи линии, мускулите му вършат работата на електродвигателя на днешна пералня + останалата ѝ работа по изпомпване на мръсната вода и доливане на нова чиста. :) В един момент се предполага, че прането трябва да е изпрано. Не трябва да се върти и прекалено бързо обаче, за да не залепне прането по стените заради центробежните сили!

Пералнята се нарича ,,Спътник“, защото дизайнът ѝ е вдъхновен от този на изстреляния малко по-рано (1957) космически спътник на СССР с име ,,Спутник 1“. Понякога, заради елементарното ѝ устройство, се смята, че именно ,,Спътникът“ е първата БГ пералня… но това е грешка, защото производителят ТПК ,,Метал“ (Силистра) съществува едва от 30.ХІІ.1961 г., а именно той я въвежда в производство.

Друга заблуда е, че това въобще не е пералня, а уред за извличане на масло от мляко, обаче истината е, че хората просто са ползвали пералнята и за това. За това свидетелства следният потребителски отзив: ,,Наливаш млякото, затваряш капака, въртиш като гламав половин час и като отвориш капака – маслото е полепнало по стените“. Говори се, че в ,,Спътника“ са приготвяни и промишлени количества мътенѝца (тур. айрян): ,,Изсипват се няколко тенджери кисело мляко и вода, след което се оставя в ръцете на децата да си поиграят малко с нея. Накрая имаш няколко литра айрян и скромно количество истинско масло“. Направо не пералня, ами наистина цял многофункционален космически спътник!

Най-вероятно през втората половина на 60-те производството на тази пералня е преустановено. Изброените необичайни допълнителни приложения ѝ осигуряват живот и след масовото навлизане на електричеството, но днес е доста трудна за намиране. Ако се съди по думите на различни хора, допреди няколко десетилетия по селата нерядко е можело да се види такава пералня. Тя е евтина, с елементарно устройство (почти няма какво да ѝ се повреди) и не работи с ток – незаменима за неелектрифицирани села. Да завършим с друг отзив: ,,Пере много добре, НО… иска здрави мускули и доста въртене!“.

А ето тук можете да се запознаете и с една друга българска пералня, вече от по-известния вид ,,казан“:

Много стар български стереоскоп в Sandacite.BG!

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-3d-%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D0%BE%D1%82-1964-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D0%BE-%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BE.html=)

Вижте каква прелест! Направо е за изложба! Е… скоро може и там да го изтъпаним де. :) Това е стереоскоп! Знаете ли какво прави той?

Това чудо представлява очила за триизмерно виждане отпреди няколко десетки години! Ако знаете какво е това, можете да пропуснете долните обяснения. За всеки случай обаче, ние сме длъжни да разкажем нещата отначало.

За начало, взимаме някой картон със стереоснимките по избор и го по­ставяме в горния отвор на стереоскопа така, че стрел­ката да бъде обърната към нас и да сочи надолу. След това натискаме картона, докато механизмът за придвижване го захапе. Това ще познаем, като чуем щракване… и хоп! – стерео­скопът е готов за наблюдение. Поставяме го пред очите и вече виждаме нещо. Когато искаме да преминем на следващия кадър, трябва да натиснем докрай малката ръчка отдясно. При това натискане от горно до долно крайно положение, се сменя един кадър с друг. След смяната на кадъра освобождаваме ръчката, за да се върне тя отново в горна позиция. И така, докато целият картон премине през стереоскопчето!

(Да отбележим, че ръчката трябва да се довежда до долно край­но положение, за да могат снимките да застават то­чно пред екранчето (зрителното стъкло). Ако не добутаме докрай ръчката, новата снимка няма да се „настани“ докрай. А след като достигне въпросното долно крайно положение, ръчката трябва леко да се доведе до горно крайно.)

Когато искаме да заредим нова ,,касета“, изваждаме картона отдолу и поставяме друг картон в горния отвор на стереоскопа. Тогава натискаме, докато се чуе щракане, и стереоскопът отново бъде  готов за наблюдение.

Ако при наблюдение на снимките със стерео­скопчето случи да видим два образа, трябва леко да изместим картона наляво или надясно или малко да отдалечим или приближим стереоскопа до очите.

Ако лещите и стъклата се замърсят,  трябва да ги почистим, като ги изтрием леко с памук или мек плат.

Не знаем дали да се продавали отделно картони със снимки за този стереоскоп, или се е карало само с тези в комплекта.

Не знаем дали са се продавали отделно снимки за стереоскопа, или се е карало само с тези в комплекта. Този модел се произвежда само 2 – 3 г., а по-късно стереоскопи произвежда заводът „Оптикоелектрон” в Панагюрище. Макар че гледането на двойки 2D образи е различно от днешните 3D забавления, един признат етап от развитието на 3D технологиите е именно стереоскопът.

Засега ви казваме ,,чао“ и приятно разглеждане на снимките! :)

Вижте в Sandacite.BG рекламата в Радио София и цените ѝ през 1939 г.!

В днешно време възприемаме рекламния поток, който извира към нас из устата на всякакви медии, като нещо най-обикновено и логично. Пишат се и изследвания за различните видове реклами, включително и в България. Досега обаче не сме забелязвали дори една статийка, която да обръща внимание на рекламата в Радио София преди 1944 г. Един такъв съвсем скромен принос мислим да направим сега тук и ние, защото разполагаме с оригинален източник, който да ни каже и покаже много. Долният текст е от ,,Наръчник на радиоабонатите“ на Димитър Алтънков – издание на Радио София през 1939 г. Върху него ние обосновано можем да правим своите изводи.

Рекламата в медиите винаги е струвала пари. В този документ ще ви покажем множество неща, между които и:

• колко добре са осъзнавали важността на радиореклам;ата българските журналисти от 1930-те години;
• каква е била цената ѝ за рекламодателите
• как са се оформяли и по какви правила са се излъчвали рекламите в Радио София преди 80 години

Вижте само началното изречение – ,,Рекламата е душата на търговията“. :) Kрасота!

Приятно четене!

,,РАДИО РЕКЛАМА

Рекламата е душата на търговията.

Да се рекламира, това значи да се поясни една истина, да се докажат неоспорими качества на известен продукт, новост, способ и др.

Начините на рекламиране са най-разнообразни: чрез ежедневната преса, рекламния афиш, филма, тонъ-филма (звуковото кино – бел. ред.), високоговорителя, светлинна реклама и най-ефикасното сред­ство идва радиорекламата

Ако днес в западните държави се основават пред­приятия с огромни капитали и строят радиостанции за предаване само на радиореклами и информации, това го­вори за важността и постигнатите успехи на радиорекла­мата. Постиженията не се спряха само с обикновено че­тене пред микрофона, а напротив, създадоха се приятни за слушане радиосценки придружени с музика, рекламни творения по типът на драми и опери, достигнали своята и вестност на сцената, рекламни репортажи за солидни тър­говски предприятия, достигнали своята световна известност, рекламни информации и др.

Радиорекламата пред микрофоните на българските ра­диопредавател, е застъпена дотолкова, доколкото възможносьта за изпълнението на програмната служба позволява, като се определя време достатъчно, за изпълнение на постъпилитте радиореклами.

Всека реклама трябва да бжде написана по възможност на пишуща машина, ясно и четливо, без поправки, на чист български език, на обикновен канцеларски формат, или ако службата разполага, със специални бланки за напис­ване реклами.

Рекламите се подават в всички телеграфопощенски станции, а за София – в радиоабонаментната служба и телеграфни каси.

Всяка приета реклама се записва по книга 659а (само за реклами), като се впише колко думи е рекламата и колко пжти ще се чете пред микрофона. На рекламния лист се слага номерът на разписката от кн. 659а, подписва се от чиновника, обгербва се рекламният лист, марката се унищо­жава с печата на службата, вписват се датите и часът, когато ще се изпълни пред микрофона, и се изпраща на про­грамната служба, за която е предназначена.

Всяко предаване се заварява с подписа на говорителя, който е отговорен, ако се изпълнят реклами, нетаксувани по реда на службата. Всички реклами се приемат на риск на подателя, тъй като те подлежат на одобрение от съ­ответния уредник.

Всяка приета от службата или станцията реклама се таксува по следната тарифа :

I.    Обикновенна текстова радиореклама:

а) от 1 — 5 съобщения включително се плаща по 4 лв, на дума.

б) от 6 — 20 съобщения включително се плаща по 3 лв. на дума.

в)  от 21 съобщения нагоре се плаща по 2 лв. на дума.

II.  Радиореклама с по-дълго изложение, целяща да ре­кламира патенти, по-сериозно предприятие, техническа новосг и пр., се плаща по 150 лв. на минута.

III. Радиореклама, придружена с шлагерна музика, се заплаща по 200 лв. на минута.

IV.  Абонаментни радиореклами:

За радиореклами на кина, театри, пътнически бюра и пр. до 10 реда се плаща по 1500 лева месечно. Съобщението се чете веднаж дневно и текстът му може да се променя.

Забележка I. Допуща се с разрешението на про­грамния съвет изпълнението на концерти, радиосценки и пр. с художествена стойност, уреждани от институти, фирми, кина и пр. с рекламна цел, като от фирмите се заплащат само хонорарите на изпълнителите.

При тия изпълнения се съобщава следният текст в началото и края на изпълнението: „Концерта или рвдиосценката се урежда от .  .    (името и фирмата)“.

Забележка II. Текстът и музиката на рекламите от II и III категории предварително се преглеждат от про­грамната служба.

V.   Радиорекламите от I, II, III и IV категории с текст на чужд език, се заплащат в двоен размер.

Радио-рекламата се обгербва с 50 лева, безразлично колко пъти ще се чете пред микрофона.

Рекламите за смърт не се обгербват .

Таксите от радио-рекламите се отчитат, както радиоабонаментните такси по чекова сметка 99″.

А междувременно ние тук се сещаме за една стара радиореклама от същата епоха, която ни беше изпяла една стара софиянка: ,,Има само един/ музикален магазин/ ,,Българска лира“ на [ул.] Леге!/ Чудно хубав тон/ има всеки камертон/ и всяка тромба – балон!„. Вероятно, ако разпитате други нейни връстници, те ще се сетят и за други. От сегашните реклами не можем да си спомним за девизи, полетели толкова надалече. ,,Оо, Пепи!“, сравнено с горецитираните, според нас изглежда направо карикатурно.

А ето тук пък можете да разгледате една друга наша статия за реклами от Царство България:

Вижте в Sandacite.BG какъв страхотен парен локомотив ще се реставрира у нас!

100-тонен исторически парен локомотив вече пътува от Виена към България за пълна реставрация, съобщават австрийските медии.

Машината е произведена в Пилзен в тогавашния Трети райх и се смята за една от най-мощните при движещите се с пара. След края на Втората световна война въпросният парен локомотив е останал в бившата ГДР, а след това е бил продаден, за да се окаже в жп музея във Виена през последните 20 години.

Собственичката на локомотива Карин Флайшхакер обаче е решила, че времето му за „почивка“ вече е изтекло и над 100-тонното чудовище отново трябва да забълва сажди и пушек. А възможностите това да са случи в цяла Европа са силно ограничени и до голяма степен зависят от ентусиасти и любители на ретро влаковете. Неслучайно собственичката е избрала локомотивът да замине за цялостна реставрация и ремонт в България. Точно у нас са останали най-много парни локомотиви в Европа и има специалисти, които са „събуждали“ към втори живот дремещи от десетилетия парни красавци.

,,Ремонтът в София ще продължи около девет месеца. Идеята ни е след това да използваме този локомотив за атракционни пътувания, за да можем да изплатим разходите за ремонта“, обяснява Флайшхакер.

А частното жп предприятие от българската столица, което ще се заеме с доста екзотичната задача, ще получи и доста впечатляващ хонорар за услугата – 1 милион лева.

Парите изобщо не спират Карин.

,,Татко беше железничар и първият ми подарък беше едно малко влакче. С кукли почти не съм си играла като малка. Локомотивите не са много традиционна играчка за момиченца, но пък са огромно удоволствие“, обяснява г-жа Флайшхакер.

Преди броени дни парният локомотив бе натоварен на кораб на дунавското пристанище във Виена Фройденау. След това от Русе машината трябва да бъде изтеглена до София от друг локомотив. Друг вариант на практика няма. Огромното желязно чудовище не може да бъде превозвано по пътища заради теглото си.

Източник: Offnews.bg

Надникнете в студиото на Радио София през 1940 г. със Sandacite.BG!

Лекторка чете пред микрофона. В дъното се виждат устройствата за грамофонни плочи, а се чете и надписът на стенната табела: ,,Входъ забраненъ“

Здравейте, фенове на старите лампи! Днес сме Ви подготвили още едно пътуване във времето, по-точно – в миналото на Радио София. Тази статия ще ни отведе в студиото му, така, както то е изглеждало през 1940 г. :)

,,Преди 8 — 9 години по инициативата на неколцина об­щественици и инженери и с техни средства се създаде ра­диопредавателната станция „Родно радио“, която обаче не отговаряше на предназначението си.

По-късно Министерският съвет с Наредба-закон от началото на 1935 г. го направи държавен монопол,  като му промени името от „Родно радио“ на „Радио София“, с клонове в Стара Загора и Варна.

За Радио София бе предвидено да се построи голям предавател във Вакарел,  който вече работи, и голямо студио, което още не е довършено, и за сега временно се по­мещава в втория етаж на спестовната каса — на ул. „Мос­ковска“, зад двореца. (Под ,,недовършено студио“ авторът има предвид сградат ана бул. Драган Цанков 4 – бел. ред.)

„Радио София заработи от средата на 1935 г. и се наложи не само у нас,  но и в чужбина и разнася българ­ската реч и песен по целия свят. Въртите копчето на вашия радиоприемателен апарат и стаята ви се изпълва с приятна музика предаваща се от Радио София. А що представлява от себе си Ра­дио София?

Поставяне на грамофонна плоча върху металния диск. До него е микрофонът, а над прозореца с виждат светлинните сигнали

Главният уредник на последното е г. Сирак Скитник,  български писател и художник,  а неговите помощници – уредници за различните отдали (образователен,  музикален,  информационен и стопански – са: г. г. Йордан Стубел,  Ал. Джаджев,  Б. Икономов и Есто Везенков (по-късно един от директорите на Радио Скопие – бел. ред.)

Над една от стаите в етажа на студиото е поставен надпис „Дискотека“. Там в много шкафове, както в някаква голяма библиотека са наредени 14,000 грамофонни плочи, които по избор на уредниците ние слушаме ежедневно. От тях 14 са пълни опери.

Освен тази стая има и други, които служат за кан­целарии на уредниците, а по средата се намира голям хол,  откъдето се предават концертите на военните музики, голе­мите хорове и оркестри.

Същинското „Студио“ е оная част от радиопреда­вателната система, в която става изпълнението на програ­мата, подредена от уредниците на Радио София. То се състои от две концертни зали и от едно командно поме­щение, в което са инсталирани усилвателите, командните и сигнални апарати.

Дежурният техник предава нарежданията си в кон­цертната зала чрез натискане на система от бутончета, с които се предават светлинни сигнали: „Тишина!“, „Почни!“, „Добре!“, „По-близо!* и „По-далече!“.

В концертната зала се намира електрическият часовник, по който се съобщава точното време, и шкафът с грамофоните плочи, които ще се свирят през деня. В средата е пултът,  откъдето се чете, а в дъното е пианото, там са и столовете на оркестрантите.

В средата на залата, поставен на висок триножник се намира „микрофона“, на разстояние около половин метър пред пулта на говорителя.

Ог микрофона електрическите трептения преминават по кабела в апаратната стая, там се усилват, стигат до командната маса, където се контролира и регулира, за да не бъде ту силен,  ту слаб,  а равномерен. След това те се отпращат по една телефонна подземна линия от София за Вакарел. Тук електричните трептения минават през цяла система от усилватели и регулатори и се пускат по антената на националния радиопредавател. Последният има антени, които се крепят на мачта висока 200 метра. От антените на тази мачта се излъчват в пространството със скоростта на светлината (300,000 клм. в сек.) електро­магнитни вълни.

За предаване на грамофонната музика от студиото, в концертните зали има по една грамофонна маса, с по два металични диска, които се движат от електрични моторчета.

За изтеклите близо 5 години пред микрофоните на трите радиопредавателя (София, Стара Загора, Варна) са изнесени над 3,000 сказки, 8,000 концерти с грамофонни плочи и 3000 концерти от наши и чужди артисти, Слушателите получават всеки ден новини най напред от Радио София и после от вестниците. За всичко има уреден час: за българска литература, история, народни песни, детски, ра­ботнически, смесени и др.

В отделна стая има два апарата, на които върху плочи може да се записват някои от по-важните изпълнения пред микрофона в студиото или другаде. Така записаното може след това веднага да се възпроизведе. От тези плочи после могат да се приготвят и копиета.

За всичко направено до сега от Радио София, при нашите български условия, трябва да се благодари на ръко­водителите му, начело с г. Сирак Скитник,  за тяхното усърдие и разбиране.“

Автор: С. М., сп. Наука за всички, 1940 г.

А ето тук можете да надникнете и в потайностите и на Радио Варна: