Други - ==> SANDACITE BG <== Българският портал за стара техника

БГ телефонни указатели за бюро и още нещо

Sandacite.BG намерихме телефонни указатели за бюро, сувенири на някогашни български фирми.

***Български автоматични телефонни указатели за бюро***

От десетилетия много български организации разпространяват свои сувенири и рекламни подаръци. Още през 30-те и 40-те г. тогавашната банка Български кредит издава художествени календари, а днес такива прави Fibank.

В историята на българската техника интересни са сувенирите на технологичните фирми отпреди 30 – 50 г. Така например, интересни са пепелниците с дизайн на автомобилна гума на Завода за автомобилни гуми ,,Георги Димитров“, металният календар на завод Електроника за периода 1974 – 2000 г. (!) с въртящ се кръг за датите и механичните телефонни указатели за бюро.

От 50-те г. започва все по-мащабен износ на най-разнообразна българска продукция. Заработват големи държавни външнотърговски централи, които откриват представителства по цял свят – Електроимпекс (за електротехническа и електронна продукция), Изотимпекс (компютри и периферия), Машиноекспорт (машиностроене), Балканкаримпекс (електрокари, автобуси…), Агромашинаимпекс (земеделски машини), Родопаимпекс (хранително-вкусова) и много други. Те договарят и вноса на продукция, откриват и работят в задгранични фирми с българско участие и т.н.

Логично се явяват рекламни сувенири за подаръци на делови партньори. Механичният тел. указател с емблемата на Машиноекспорт, който виждаме по-горе, е метална кутия с шайба отгоре ѝ точно като истински телефон. Само че в дупките за пръсти вместо номера имаме букви! Всъщност това не е телефон, а азбучен тел. указател за бюро. В кутията има картонени страници, подредени по азбучен ред и окачени на 2 куки.

Ето как действа. Завъртаме шайбата наляво, все едно набираме по телефон. Внимаваме пръстът ни да е в тази дупка, която съдържа началната буква на търсения абонат (напр. Димитров ще е в гнездото с ДЕ). Когато шайбата се завърти, пръстът ни достига ,,палеца“ за спиране, а той леко мръдва и освобождава металния капак. Той се отваря и пред нас, опрян на капака, изниква точно листът с Д! Под него – в хоризонтално положение – пък е този с Е. Със същата прегледност може да намерим всички останали абонати.

Как става магията? Листовете се прихващат към капака от специални скоби. Всеки лист отляво и отдясно е леко изрязан навътре, като височината на изрязаните му части се увеличава стъпаловидно с всяка следваща буква. Скобите са свързани с шайбата чрез механизъм, местят се чрез него и са точно изчислени да захванат края на изрезката на онзи лист, който съдържа търсената от нас буква. И когато капакът хвръкне, страницата е вече отворена!

А какво правим, когато изпълним листа с тел. номера и искаме да го заменим или добавим нов? Трябва да сме внимателни. Първо завъртаме шайбата, избирайки дупката със знак ,,!“ (важни номера), капакът се отваря. Това е 1-вата страница. Листовете са закачени за дъното на 2 куки. Повдигаме ги, а с тях всички листове наведнъж. Вече се вадят свободно. Вадим внимателно всички листове преди онзи, който ще сменяме (не ги откъсваме!). Махаме го, нанизваме новия на куките (вероятно трябва сами да си изрежем картон с точните размери – едва ли е имало оригинални резервни листове на дъното на указателя). Сетне връщаме листовете, спазвайки азбуката и щракваме куките в изходно положение.

Пак така може и да добавяме по някой лист към буква, но вече е възможно механизмът да не работи с тях така безпогрешно.

Произвеждани са и други азбучни тел. указатели, но не с рекл. цел, като напр. този от 1974 г. на Завода за инструментална екипировка и нестандартно оборудване – Шумен:

Това е пластмасова плоскост, която се поставя под телефон. В нея има листове за запис на номера, пак по азбучен ред. Всеки лист се открива, като натиснем клавиша за дадената буква и издърпаме цялата касета с листовете. На прегледно място излиза търсеният.

Обръщайки указателя и поглеждайки навътре в него, ще видим, че всеки лист също има изрезка – във вътрешния си край – за която е захванат от пластмасова дъсчица. Тя е свързана с клавиша за съответната буква. Оттам нататък лесно разбираме как се изтегля точният лист.

Отдолу указателят има и гумени крачета, за да стои стабилно на бюрото и да не се плъзга.

Досега ви показахме два телефонни указателя, но някогашните български фирми са разпространявали и други хитроумни сувенирни джаджи. Какво ще кажете напр. за този ,,почти вечен“ календар на завод Електроника от 1974 г.? Вижте го:

Той се окачва на стената. Представлява метална плоскост, на която, както виждате, е нанесен кръг с годините, месеците, датите и дните за годините от 1974 до 2000-ната. Отзад пък има въртящ се диск с нанесени и разграфени върху него месеци (в широката му част, към периферията) и дати (в тясната, към центъра му).

Календарът работи, като завъртаме диска и на всяко 1 преместване виждаме как той показва вярната информация за кой ден коя дата се е падала и това през кой месец на съответната година е било! Отдолу (под центъра на кръга) има процеп в металната плоскост, през който виждаме деленията с датите на диска. Непосредствено под процепа – на плоскостта – пък са отбелязани дните, за да може да гледаме кой ден коя дата сме. А пък в горната част на плоскостта (полусферата) са нанесени годините, като пак през процеп се показват нанесените на диска месеци. По този начин с 360 градуса въртене на диска може да напаснем всеки месец към годината, която ни интересува, а като я изберем, да следим отдолу нейните дати. Пробвайте – и на нас не ни се вярваше, но наистина всичко съвпада!

В средата на календара е изобразен сградният комплекс на завод Електроника на тогавашната ул. Чапаев, а вдясно – информация какво произвежда той. Без съмнение това е сред най-интересните паметни предмети на български предприятия, които имаме.

Отворени сме за други интересни паметни предмети на стари български заводи, организации и предприятия. Ако имате такива, може да ни предложите и да ни кажете цена. :)

А ето тук може да видите как изглежда един някогашен таксиметров апарат, производство на същия завод Електроника:

Български таксиметров апарат Елтакс 10 от 80-те

Статията е публикувана от автора за първи път във в. FibankNews, бр. 197, 18 март 2022 г. (https://www.fibank.bg/bg/za-nas/novini/fibank-news).

Първият български електробус ЕЛМОБУС`78 e от 1978 г.

В Sandacite.BG дойде време да покажем и първия български електробус.

Снимка: Иван Колев – ,,Автобусите на Ботевград“, София, 2011 г.

,,Двата основни проблема на нашето време – енергийната криза и замърсяването на околната среда – възродиха идеята за чистия електрически двигател… [Te] накараха специалистите да видят в електромобила оптимален градски транспорт.“ Да ви звучи познато? А е писано преди 44 години в култовия вестник ,,Авто-мото свят“.

Днес ще се пренесем в 1978 г., когато е разработена комплексна програма за развитие и произвеждане на електромобили в България. Една от целите е те да се използват в градския транспорт, а за да е изгодно това, електрическите превозни средства трябва да имат унифицирани възли и детайли, и то вече произвеждащи се в български предприятия.

И ето че през 1978 г. в Националния преглед на движението ТНТМ на Пловдивския панаир дебютира първият български електробус. Отговорен конструктор е инж. Васил Макарски. Виждаме, че превозното средство използва типичната позната каросерия от микробус Чавдар 5С, но в средата, между емблемата на Балканкар и левия фар, се вижда издигнат многозначителен надпис: ЕЛМОБУС`78. Електробусът е боядисан в бяло и светлочервено.

Каросерията е разработена от Лабораторията по двигатели и автомобили, а рамата и окачването – в Научноизследователския институт по електро- и мотокари. Електродвигателят се произвежда в Завода за постояннотокови машини ,,Георги Костов“ София. Предният мост (за камион ГАЗ-51) е от Комбината за товарни автомобили ,,Мадара“ Шумен, а задният е същият като на платформения електрокар ЕП 11.

До волана има въртящ се лостовиден реверсор с 2 положения – за преден и заден ход – а в краката на шофьора 2 педала – тягов и за спирачка. Спирачната уредба е хидравлична и действа на 4-те колела.

Снимка: вестник ,,Авто-мото свят“

Електродвигателят е с мощност 15 kW (20 к.с.), прави 3000 об./мин и заедно с редуктора и задния мост е монтиран под каросерията. ЕЛМОБУС`78 няма предавателна кутия, а задвижването му е опростено: електродвигател – редуктор – колела. Редукторът има двойка сменяеми зъбни колела, за да се монтира в различни по предназначение електрически превозни средства. Така максималната скорост на eлектрическо превозно средство с този редуктор може да се настрои на 35, 40 или 45 км/ч.

Скоростта на електробуса се регулира, като се управляват оборотите на електродвигателя, а това става чрез тиристорен импулсен регулатор. Той ограничава максималния ток и според положението на педала за тяга управлява оборотите на ротора. При спиране, спускане по наклон или движение по инерция, се пести енергия – и регулаторът може да възвърне към акумулаторните батерии около 10 % на 100 от изразходваната енергия.

Батериите са монтирани пред електродвигателя и редуктора и са производство на з. ,,Енергия“ Търговище, на основата на серийния панцерен модел. (Панцерна батерия е такава с тръбна конструкция на положителните електроди.) Имат 2 модификации – с капацитет 240 и 300 амперчаса. Тежки са и затова се сменят с електрокар, както на снимката:

Снимка: вестник ,,Авто-мото свят“

Шофьор изпитател на ЕЛМОБУС`78 става опитният Първан Новоселски. Ако приемем, че при типично градско каране електробусът спира 3 пъти на 1 км (за спирки), първият български електробус ни дава 50 км максимален пробег с едно зареждане, а при движение без прекъсване и по равен път пробегът достига 100 км. Максималната му скорост е 42 км/ч. Движи се почти безшумно. Седящите места вероятно са 16 + 1. Има 2 врати – една за шофьора и една за пътниците.

Интересно е да се отбележи и следното. Тъй като ЕЛМОБУС`78 е замислен за бързо внедряване в транспорта, в конструкцията му съзнателно са пренебрегнати някои най-нови за времето си, но все още недоказали се технологични решения. За сметка на това обаче инж. Васил Макарски и групата му още по време на изпитанията на електробуса се замислят как да го усъвършенстват, като олекотят каросерията му, и започват работа над пластмасова каросерия. Както се казва – най-доброто предстои.

А ето и други любопитни данни за българските електромобили от същия период:

1977 – нова серия български електромобили!

Тайнственият филтон от Монтана

Знаете ли какво е филтон? Научете със Sandacite.BG!

**Любен Истатков** през 1933 г. Сн. Димитър Церовски

Множество български изобретения и техника са забравени под тежестта на времето.

Тази рядка история се разиграва в България през Втората световна война. Проследихме я по писмо със спомени на главния герой в нея и 2 вестникарски дописки. Друго няма. Качваме се в машината на времето и отиваме в гр. Фердинанд, дн. Монтана.

През 1939 г. началният учител Любен Георгиев Истатков (1911 – 1993), родом от с. Горно Церовене (тогава във Фердинандска околия, обл. Враца), е уволнен, но си намира работа в прогимназия в свиленградското с. Кочаш. Там го угнетява почти пълната липса на материална база за обучение, вкл. по музика – няма инструменти и средства за нагледно обучение. Цари ,,музикално невежество“ (както определя Истатков, сам цигулар). Учителят изписва текст на песен на дъската или учениците гледат от учебника и разучаването върви така. Обучението зависи само от таланта и нотната грамотност на самия учител. 5-те – 6-те песни за годината учениците усвояват изключително по слух. Понякога дори и преподавателите са заучили песните така и те звучат ,,лошо, фалшиво, неверно, неубедително“.

Тъй като Истатков смята, че знанията са трайни само когато ,,влязат в съзнанието през повече сетива“, се замисля да направи ,,инструмент, при който всяка нота да издава съответен тон“. Така ученикът ще получава не само слухова, но и зрителна представа за тоновете.

През лятото на 1940 г. Истатков проектира и начертава нов струнен музикален инструмент. Свързва се със съселянина си – дърводелеца Александър Костов – който изработва дървената част на новия уред.

Той прилича на голямо сметало, висок е 1,5 м и широк 70 см. Бял е, от яворово дърво. Стои върху 2 крака (подпори), а те са от масивен орех, с квадратно сечение и страна 8 см. В горния и долния край на краката (съответно към инструмента и към земята) има по още 1 хоризонтална подпорна греда. Тя се пада успоредна на ширината на инструмента и е със същото кв. сечение със страна 8 см. Така между уреда и пода се образува правоъгълна рамка. Откъм земята тя е закрепена към 2 греди, перпендикулярни на инструмента, като така му дават устойчивост.

Истатков нарича изобретението си ,,филтон“, т.е. ,,обичащ тоновете, тонелюбец“ (срв. филантроп = човеколюбец). Има резонатор, дълъг 70 и широк 35 см, с цвят като на китара. Двете дъски на резонатора са свързани с дебела 6 мм летва – тя предава трептенията от горната към долната дъска на резонатора. Върху левия крак на инструмента, скосени под ъгъл, са завинтени неподвижно стоящи болтчета, а на срещуположната страна – механизми за настройване на струните. Това се прави чрез механизъм с ключове, подобен на този при китарите.

Върху горната дъска на резонатора, на около 6 см от неподвижното място на струните, е поставено прагче от твърдо крушово дърво, което пречи на струните да опират в дъската, а спомага при докосване да трептят свободно. Самите струни са така комбинирани, че започват от ,,сол“ под петолинието и стигат до горно ,,фа“.

Срещу горната дъска на резонатора, на разстояние около 5 см, се намира друга дъска, а на лицевата ѝ страна има петолиние с изрязани ноти. Те са едновременно и клавиши, а на обратната страна на дъската е електрическата част от филтона. Там има електромагнити, чиито котви стоят на ~8 мм от струните. Ел-магнитите се захранват от няколко батерии 4,5 волта, поставени на пода, до стойката на филтона. Единият полюс на батерията е свързан с електромагнита, а другият – с нота клавиш. Когато той се натисне, се затваря ел. верига – котвата удря върху съответната струна и прозвучава търсеният тон. Нотата ще трае толкова, колкото се държи натиснат клавишът.

За да свири на електрическия филтон, човек трябва да познава нотите и да има чувство за такт. А ако имаме дадена песен, достатъчно е да се знаят местата на нотите и времетраенето им, за да се изсвири и заучи тя с учениците. Според изобретателя тембърът на филтона е подобен на мандолина, но е по-дълбок и по-чист.

Любен Истатков започва да преподава музика с филтона и да свири с него, запалвайки доста хора по изобретението и правейки го известно. А в бр. 808 (26.Х.1940 г.) фердинандският в-к ,,Наше слово“ помества новина за изобретението:

През лятото на 1941 учителят отива в Министерството на народното просвещение, за да представи уреда си и да предложи да се започне масовото му производство. Влиза и иска да бъде приет от министъра, обаче той тогава отсъства. Висш служител на МНП среща Истатков и го пита какво търси. Изобретателят му показва творението си, но чиновникът изсумтява: ,,Музикален инструмент ли? Хм… Млади момко, ако бяхте изобретили оръжие – това е вече друго нещо. Нам оръжие трябва сега, не музикални инструменти. Впрочем, за какво служи изобретеният от Вас инструмент?“. ,,Да разигравам мечки с него!“ – отвръща ядосаният Истатков и огорчен си заминава от просветното министерство.

Изобретателят е ,,потресен“ и обиден и захвърля в ,,магазата“ (мазето) електрическия филтон, който му е коствал безсънни нощи. Не патентова уреда, както гръмко обещава дописката от 1940 г. Няколко месеца не пипва и цигулката си, а пък ,,от дългото стоене във влъжната магаза инструмента се разлепи и развали.“ Тъй свършваха някога предтечите на зорницата на българското Освобождение…

А за филтона някой се сеща едва през 1971 г., когато в бр. 8171 (от 12.I) на в-к ,,Отечествен фронт“ излиза малка дописка от 5 изр. В края ѝ се приканват ,,онези, които знаят нещо [за инструмента], да се обадят в редакцията“. Тогава Любен Истатков пише пространно писмо с подробности за изобретението си, но след това вестникът не публикува нищо повече по темата.

Учителят има и забележителен род. Баща му Георги Истатков Ковачки (1890 – 1975) е човек с огромни знания, живата история на с. Горно Церовене. Братът на Георги – Борис – в по-късен период от живота си е свещеник на селото, а преди това – жандармерист. Изобретателят има две дъщери – Екатерина и Соня – и един син – Иван Истатков, известен иконописец и дърворезбар.

Историята на Любен Истатков и филтона е открита и предоставена от г-н Димитър Церовски – краевед и изследовател от Монтанския край – комуто изказвам искрена благодарност. Миналото не трябва да се забравя.

Метеор-Природа 2-4 от 1981 – (почти) български спътник

Знаете ли другия спътник от Интеркосмос-България 1300 – Метеор-Природа 2-4? Ако не – научете в Sandacite.BG!

***Метеор-Природа 2-4*** – (почти) ***български спътник***

Това е поредната наша статия, разглеждаща малко известните факти от историята на българската техника в Космоса. В нея ще видите както наша научна апаратура, така и още български компютри.

Днес разглеждаме другия космически спътник от юбилейната научна програма Интеркосмос-България 1300. 2,2-тонният Метеор-Природа 2-4 е изведен на 10.VII.1981 г. (от космодрума в Байконур) в слънчево-синхронна орбита с височина ~650 км. При нея спътниците преминават над дадена точка от земната повърхност в прибл. същото време като Слънцето – т.е. спътникът винаги прелита над осветена част от земното кълбо. За целта е нужно точно съчетание от височина и наклон на орбитата. Удобно е за спътници, изследващи и снимащи Земята от Космоса (М-П-2-4), метеорологически спътници и др.

Работата на М-П-2-4 (международен № 1981-065A) спомага за по-разумна употреба на земните ресурси, за решаване на задачи в климатологията, корабоплаването, екологията и др. Търси се връзката между състоянието на земни природни обекти и електромагнитното лъчение на Слънцето, отразено и излъчено от Земята в атмосферата. Изследва се радиацията във видимия и близкия инфрачервен и свръхвисокочестотния диапазони на електромагнитния спектър. Усъвършенстват се и методи за дистанционни измервания на параметри от повърхността и атмосферата на Земята.

Сред целите са също: 1) да се получат данни за съставяне на геоспектрометрични карти, 2) да се изпробват нови изследователски методи и електронни информационни устройства, работещи в разл. спектрални диапазони и правещи по-ефикасни дистанционните изследвания на Земята от Космоса, 3) да се обогатят данните за спектрометрията на природни обекти и др. Не само се разпознават и анализират данните от М-П-2-4 за тях, но и им се извършват съответни подспътникови наблюдения от няколко точки в България.

За работата и задачите се ползват спътникът, самолети лаборатории и наземни станции (т.н. автономни пунктове) в София и Москва за приема, обработката и записа (на магнитни носители) на космическите данни.

Главни лица в научната програма са Бащата на българската космонавтика Кирил Серафимов и Димитър Мишев. Като космически летателен апарат самият М-П-2-4 е произведен в СССР, но мисията му за програмата Интеркосмос-България 1300 е по българска инициатива и с решаващо наше участие. Отговорна организация е Централната лаборатория за космически изследвания на БАН.

М-П-2-4 е цилиндър с наклон 98º и обикаля Земята за 98 мин (± 1). Траекторията му го води от север на юг през Европейски СССР, Черно, море, Турция, Египет… Както и при спътника Интеркосмос-България 1300, триосна координатна система го ориентира спрямо вектора на скоростта и радиуса на Земята. Ъгълът на равнината на орбитата спрямо Екватора е 97º, а точността на ориентация по трите оси на координатната система е 1,5º. Ъгловата скорост при стабилизиране по небесната координатна система е < 0,05º/сек. Електрозахранва се от 2 слънчеви панела, осигуряващи 27⁺⁵_–₂ В бордно напрежение. Цилиндърът има и херметичен отсек с температура на газа в него между +5 и +40º Ц и налягане – в границите 0,5 – 1,5 ата. Съставът на газовата среда е от кислород (между 4 и 6 %), 0,1 % хелий и останалото – азот.

В М-П-2-4 има 2 съветски и 3 български научни уреда, проектирани в БАН: многоканален програмируем спектрометър СМП-32, 1-канален микровълнов радиометър РМ-1 и най-важното – бордовият компютър (в блока управление) с ботевградския процесор СМ 601 и др. чипове от серията СМ 600. Комплексът от 5 уреда е наречен Тангра. В него влизат и системата за управление на автономната работа на М-П-2-4, и захранващите устройства. Научната апаратура е извън херметичния отсек, в модулни автономно-херметични субконтейнери.

,,Тангра“ се управлява от отделна бордна система. Тя включва: 1) командна радиолиния за връзка със Земята, 2) програмно-времево устройство и 3) борден комутационен апарат.

Има набор от 32 земни команди – подготвителни и изпълнителни (функционални). На всеки сеанс по линията се подават напр. 2 – 3 от вторите и ето – на апаратите вече е казано какво да правят. Да се зареди програма, да се избере режим на работа в изследването и т.н.

Научните уреди на ,,Тангра“ получават командите и електрозахранване от споменатия комутационен апарат. Той логически обработва командите, размножава ги и ги насочва. Ел-енергията идва от общата токозахранваща система на спътника.

Радиолиния се използва и когато трябва да се задейства механизмът за корекция на орбитата на М-П-2-4.

8-битовият компютър има 8 КБ RAM, 16-битова адресна магистрала и 2 микросекунди време за такт. Той управлява (програмно) и синхронизира научните уреди, установява режимите им на работа и задачите, контролира събирането, обработката и записа на данни, поддържа единното бордно време, превключва радиокомуникационните канали, формира цифровите данни за предаване по радиолинията, избира захранващи устройства, самодиагностицира се и др. Енергонезависимата му (постоянната) памет е 300 КБ (магнитолентово устройство). Аналоговите информационни канали са 16, цифровите – 34. Заема 1300 см³ в спътника. Потребява 13,5 вата мощност.

Софтуерът на спътниковия компютър също е български. Съдържа алгоритъм за планираните научни опити, автономно управлява апаратите в реално време и т.н.

РМ-1 (работи с вълни с дължина 4 см) изследва с висока точност промяната на температурата на морската повърхност, атмосферната влага, водното съдържание на облачната покривка над моретата и океаните, свойствата на ледената и снежната покривка и позволява определяне на зоната на валежите.

СМП-32 има 32 спектрални канала и спектрален диапазон 450 – 900 nm. Работи с отразената от Земята слънчева светлина и анализира спектралните видеоданни за природните обекти. Има сравнително висока пространствена резолюция за времето си.

Предполетните изпитания на ,,Тангра“ са в 2 етапа. В 1-вия се изпитва прототипен образец на апаратурата, във 2-рия – вече летателен. При прототипните изпитания се отбелязва сериозно влияние на излъчванията от радиопредавателите върху изходните сигнали на измервателните канали на радиометрите РМ-1 и РМ-2. Освен това, спектрометърът СМП-32 генерира излъчване, засичано от приемника на командната радиолиния, а индуцираното напрежение на входа на прибора е няколко пъти над нормата.

За да се отстранят проблемите, след прототипните изпитания се разработват няколко комплексни технически решения за потискане излъчванията в апаратурата и защитата ѝ от външни полета. В резултат на летателния образец се слагат допълнителни екранировки на кабелите и конекторите, монтират се допълнителни екрани в по-чувствителните устройства, метализират се цели блокове, добавят се и високочестотни филтри на входните токозахранващи вериги на уредите от ,,Тангра“.

Към компютъра в М-П-2-4 има 2 магнитолентови запаметяващи устройства. Едното записва данни от СМП-32 за време до 7 мин., а другото – само от радиометрите, но до 90 мин.

Цифровите данни от научните уреди се предават от спътника на ,,траншове“ (т.н. сеанси) към автономните пунктове в София и Москва. Когато спътникът се намира източно от Москва, отговорността за данните е на съветския пункт, а когато е западно от София – на българския, но данните се и обменят. Информацията от междинните положения се приема и на двата пункта.

Данните от Космоса пътуват по радиолиния с честота 137,15 мхц и скорост 8 килобита/сек. Приема ги антенен комплекс с усилвател и приемник и сетне честотно модулираният сигнал се преобразува в цифров вид. (По-точно, след излизането си от антенния приемник демодулираният сигнал постъпва в УВС – устройство за възстановяване и синхронизация на сигнала – където се прави последователността на битовете и се синхронизира тактовата честота.) Преобразуваните данни се записват на магнитна лента с добре познатото ни пловдивско магнитолентово устройство ИЗОТ ЕС 9002, като тук то е с 1 малка модификация. На входа му са инсталирани 2 блока памет от по 1 КБ и интегрална схема за управлението им. Целта е да се подсигури непрекъснат запис на предаваните данни в блокове по 1024 байта всеки. Когато спътникът завърши сеанса, току-що записаната лента се слага в български компютър ИЗОТ 0310 (в СССР е друг). Той обработва данните и създава (вер. на магнитни дискове) архив на космическите измервания.

Данните от спътника могат да се предават или пряко (за най-много 10 мин.), или чрез четене на записа от магнитните ленти. Решението кое да се предпочете зависи от годишното време. Летният период е най-благоприятен за изследване на отразената от различни повърхности радиация (поради малкото облачно време и високото положение на Слънцето). Тогава ,,Тангра“ се включва над българска и съветска територия в низходяща част от обиколката на спътника и при режим на пряко предаване. През зимните месеци обаче се ползва четенето на запаметена информация, за да се предадат СВЧ-радиометрични данни от океанските и полярни области. При низходящо движение се анализират териториите над Африка, южната част на Атлантика, Антарктида, Тихия океан, Арктика, а при възходящо – над Арктика, Северна Америка, Тихия океан, Антарктида и Индийския океан.

В пунктовете има и българска апаратура за преобразуване на видеосигнал в цифрова форма. От спътника към наземните пунктове в България и СССР може да се излъчи и телевизионен сигнал с честота 466,5 мхц – пряко предаване или записани изображения – получени от 2 разл. многозонални скениращи устройства (с ниска и средна резолюция). Едновременното получаване на данни за едни и същи земни региони се налага заради употребата им при детайлната обработка и интерпретиране на данните от Космоса. Споменахме, че при заснемане над българска територия на специални полигони в същото време се правят съответстващи снимки от самолети лаборатории и с наземни способи.

Разбира се, пълноценна информация може да се получи само ако научната апаратура и данновата радиолиния работят изправно. Ето защо, за да има независим контрол върху ,,Тангра“, в спътника има контролни датчици, които предават данните си към Земята чрез собствената радиотелеметрична система на М-П-2-4. Местата на датчиците, честотата и режимите им на заявка са така избрани, че да позволяват оперативно наблюдение и бързо взимане на решения за работата на ,,Тангра“.

От 1981 до средата на 1983 г. са натрупани огромни обеми данни от М-П-2-4, използвани в посочените в началото на статията сфери. Поредното космическо приключение на България завършва успешно.

30 г. от най-голямото българско космическо постижение!

40 г. от Първия БГ космически спътник Интеркосмос-България 1300!

Чествайте със Sandacite.BG 40-годишния юбилей на Първия български космически спътник!

Първият български космически спътник Интеркосмос-България 1300

Едно от най-важните достижения на българската космическа програма е изстрелването на изкуствен спътник с изцяло наша научна апаратура на борда. Той е известен като Първият български космически спътник. Формалният повод е 1300-годишнината на българската държавност, която се чества през 1981 г. Тогава е проведена научната програма Интеркосмос-България 1300.

Идеята за нея е на легендарните български космически учени от Института за космически изследвания на БАН Кирил Серафимов (,,бащата на българската космонавтика“), Иван Кутиев и Митко Гогошев. Към тях се присъединяват и космически учени от следващото поколение като Таня Иванова. Интеркосмос-България 1300 се подготвя от 1978 г. Тогава се провежда и международен научен семинар в Стара Загора, на които участват и десетина от най-известните имена на американската космическа наука, заинтересувани от новото българско астрофизическо начинание. Участието им на конференция в малка страна от Източния блок по вреве на Студената война е знак за високото равнище на българската наука.

През 1981 г. програмата Интеркосмос-България 1300 извежда в орбита 2 спътника с научна апаратура и продължава българските традиции в космическата физика и изследването на Земята от Космоса.

Този месец се навършват 40 години от това събитие, но от всички медии в България го отбеляза само БНР. Никой друг не каза нищо, не писа.

За да отдадем дължимото на този юбилей, Sandacite.BG подготви своя статия за спътника, която публикувахме във вестник Fibank News и тук. Тази статия съдържа информация, която никой друг няма. Има статии и статии. С тази изпълняваме един национален дълг. Българската техника заслужава това, ние ѝ го даваме, така смятаме, че трябва.

И така, приятно четене!

Първият спътник от програмата е Метеор-Природа 2-4 с наша и съветска апаратура и излита на 10.VII.1981 на орбитална височина ~650 км. В 13:35 ч. на 7.VIII.1981 от космодрума Плесецк с ракетата носител 8А92М (Восток-2М) е изведен в орбита на ~900 км височина и вторият спътник – 1,5-тонният Интеркосмос-България 1300 или Интеркосмос 22 (международен каталожен № 1981-075A). Ето и орбиталните му характеристики: апогей 906 км, перигей 825, наклон 81.2º, обикаля Земята за 101,9 мин.

Спътникът представлява цилиндър с полусферични дъна, стабилизиран от 3 оси като координатна система. Оста Z, пресичаща вертикално цилиндъра, е ориентирана спрямо земния радус, а оста Х – по вектора на скоростта. Електромеханична система ориентира спътника спрямо небесната координатна система с точност 1,0°, а има и още по-точен датчик за определяне положението на Слънцето по височина. Той позволява да се контролира системата за ориентация по тангаж и крен с точност не по-малко от 0,3°. (Тангаж, крен и занасяне са трите ъгъла, които задават ориентацията на даден летателен апарат спрямо нормалната координатна система.)

Корпусът носи научната апаратура и управляващия (служебен) хардуер на ИК-Б-1300 , а също така осигурява управлението на различните топлини режими и наблюдателните ъгли на оптичните научни и спътникови уреди. На дъното му и на външната страна на отсека с уредите са монтирани антенно-фидерни устройства за радиовръзка със Земята, датчици на служебните системи и разгъващи се след старта щанги с разл. дължина. Те носят част от датчиците за събиране на научна информация, за да се избегнат смущенията върху измерваните параметри. Уредите са в обърнатата към Земята част на спътника. Корпусът е херметизиран.

Има и многозадачен автомат за комутация. Той разпределя ел-енергията между консуматорите, защитава захранването от къси съединения, размножава и насочва командите, управлява с-мите с тях и следи работния статус.

Електрозахранването идва от 2 слънчеви панела с 2 kW мощност, а когато ИК-Б-1300 не е огряван от Слънцето, се ползва заредена от тях акумулаторна батерия. Панелите се насочват към Слънцето чрез собствена система за ориентация. Елетрическото напрежение е в границите 25 и 32 V.

ИК-Б-1300 се управлява от Земята по радиолиния. Има автоматична бордна система за управление със заложени програми за включване на научната и служебната апаратура да събират данни в определено време и място по трасето. В тях е заложено и отказване (отклоняване) на информацията над дадени точки на приемане. Изборът на управляваща програма и корекции в нея се правят от Земята 1 път на 5 – 7 ч. в зависимост от режима на работа и прецесията на орбитата. Така спътникът се свързва със земните радиопредавателни станции, приемат се радиокоманди, разшифроват се и се предават на изпълнителните устройства.

На борда има 2 магнитолентови устройства за запис на събраните от уредите данни (всяко с капацитет 7,5 мб) и 2 радиотелеметрични системи. Първата (цифрова, с разл. работни режими) събира, обработва, запомня и предава научните данни към Земята, където се архивират на магн. лента. Въпросните режими са 3: непосредствено предаване на данните, запаметяването им със средна или висока честота на заявките и възпроизвеждане на записаните данни. Втората телеметрична система събира, запаметява и предава инфо за състоянието на спътника 1 път/24 ч. или по-рядко. Тя излъчва в 130-мхц обхват.

Интеркосмос-България 1300 има система за терморегулиране, която отвежда и изхвърля топлината в космическото пространство около апарата, компенсира топлинните загуби чрез подаване на топлина от специален нагревател и преразпределя топлинните потоци, изравнявайки температурата на елементите или намалявайки температурната разлика между тях.

Тази система има и пасивно, и активно регулиране на топлоомбенните процеси. Топлинният режим на апаратурата извън херметическия отсек си осъществява чрез пасивни средства: топлинен контакт на уреда с корпуса, чията температура се регулира от вътрешна система за терморегулиране; използване на екранно-вакуумна топлоизолация; корпусите на уредите са обработени с терморегулиращи покрития със зададени определени оптически коефициенти. Особено внимание конструкторите са отделили на топлинните деформации на щангите – там това е важно заради нуждата да се поддържа точността на датчиците. Температурният режим на щангите също е подсигурен от пасивни методи за терморегулиране.

Уредите на Метеор-Природа 2-4 изследват природните образувания на Земята, а тези на ИК-Б-1300 – йоносферно-магнитосферните взаимодействия. Апаратурата му разкрива как енергията се пренася от Слънцето към Земята във времето и пространството.

Плазмата е 1 от 4-те агрегатни състояния на веществото в природата. Слънцето също се състои от плазма и има силно магнитно поле. То поражда явления като слънчевия вятър – потока от заредени частици (плазма), които изригват от горния слой (слънчевата корона) на Слънцето. Това са предимно високоенергийни електрони и протони, които достигат Земята със скорост 400 – 800 км/сек.

12-те произведени у нас уреда измерват йоносферната плазма и високоенергийните потоци заредени частици, постоянните и променливи електрически и магнитни полета, светенето на високите слоеве на атмосферата в UV и видимия диапазон на спектъра… Уредите се командват от блок автоматика, свързан с управляващия хардуер на спътника.

Първите научни данни от ИК-Б-1300 се получават на 13.VIII.1983, а последните – на 16.II, т.е. спътникът работи активно ~1,5 г. Той предава общо около 750 сеанса. Данните от тях са систематизирани и в последните 40 г. често използвани в световната наука и цитирани в международни форуми. Отворете ресурса за научни публикации Astrophysics Data System на НАСА и Харвард и при ключова дума Bulgaria 1300 ще ви излязат над 200 разл. резултата от цял свят. Това говори чудесно за разпознаваемостта на работата по проекта Интеркосмос-България 1300.

Ето и 12-те уреда по области: 1. плазмени изследвания – Йонен уловител (П6-ИЛ), Йонен дрейф (ИД-1), Йоносферна плазма (П7-ЗЛ), Електронна температура (ДИЕТ), Анализатор на маси и енергии на йони (АМЕЙ); 2. потоци – Анализатор на нискоенергиийни протони и електрони (АНЕПЕ), Спектрометър протонни потоци (ПРОТОН-1 – на снимката горе); 3. ел. и магнитни полета – Електростатични полета (ИЕСП), Магнитно поле (ИМАП); 4. оптични – Ултравиолетова спектрометрична система (ФОТОН-1), Спектрофотометър за видимата област (ЕМО-5) и 5. геодезични измервания – Оптическа лазерна светлоотражателна система (ОЛСС).

И сега може да следим ИК-Б-1300 – оттук ==> https://www.n2yo.com/?s=12645. До ~14 хил. г. той вероятно ще изчезне, така че е добре някога да си го приберем.

,,СПЪТНИК“ – българската космическа пералня

Из българската космическа техника

В Sandacite.BG направихме екскурзия из старата българска космическа техника. Ето какво открихме…

Често слушаме за 2-та полета в Космоса на българските космонавти Георги Иванов и Александър Александров (1979 и 1988 г.). Но рядко се говори защо са осъществявани те, каква е работата на хората в орбита и с каква апаратура те я извършват.

Наскоро ви разказахме за първия български космически уред П-1 от 1972 г. Той е последван от още 12 сондови прибора за измерване на параметри на йоносферната плазма, като всеки следващ е с повишена точност и информативност на резултатите. Последният е изведен в орбита през 1981.

През февруари – април 1979 г. с автоматичната универсална орбитална станция (АУОС) Йонозонд-Интеркосмос 19 лети и БГ спътников електрофотометър ЕМО-1. Това е първият наш космически уред, работещ в открития Космос – монтиран е отвън, на корпуса на АУОС-а. Създават го учени и инженери от София, Стара Загора и Русе (напр. от ДЗУ Ст. Загора и Завода за селскостопански машини в Русе). ЕМО-1 изследва разпределението на светенето на земната атмосфера, измерва характеристиките на естествените светлинни излъчвания от дневното и нощното небе и др. На 5.IV.1979 уредът доставя много ценна информация за условията на проникване на заредени частици, идващи от Слънцето.

Българската космическа техника – електрофотометър ЕМО-1

За полета на първия български космонавт (1979) са изработени нови прибори – напр. спектрометричната система Спектър 15. В 15-те спектрални обхвата (канала) на камерата Спектър 15К се получават данни за достигналото и отразено от Земята слънчево излъчване и близката инфрачервена област на светлинните електромагнитни вълни. Спектрометрират се космически обекти и свойствата на земната атмосфера, като по този начин се установява атмосферното замърсяване и физическите и химически характеристики на обектите.

Засечените данни се записват на касета от специален блок с касетофон – Спектър 15КР – който е неразделен от апаратурата. Тя се и управлява от него. Лентата позволява да се запишат и коментарите на космонавта изследовател (през 1979 – Георги Иванов):

Българската космическа техника – касетофон Спектър 15МКР

По брой на спектралните линии Спектър 15 е най-доброто в света за времето си. До 13.V.1979 на орбиталната станция Салют 6 са комплектувани всички елементи на системата и след успешния край на опитите с нея тя остава сред щатните апаратури. През 1980 е готова и модернизираната Спектър 15М (камерата от нея виждате на снимката по-долу).

Българската космическа техника – камера Спектър 15МК

През 1988 г. на линия е проектът Шипка. В полета на Ал. Александров (старт на 7.VІ) са предвидени научни изследвания и опити по космическа физика и астрофизика, дистанционно изследване на Земята от Космоса, космическа биология и медицина, материалознание, техника… и всичко с българска апаратура. Създадени са 9 изрядни електронни съоръжения. Тяхната работа разкрива на човека повече за поведението на организма на космонавтите в безтегловност, а също и за най-разл. свойства на Космоса. Това натрупване на познания е важно за бъдещите полети и излизането на човечеството в Космоса, ето защо Шипка е международен проект.

Астрофизичният комплекс Рожен е компютризирана система за бърза идентификация на небесни обекти. Има астрономическа камера, датчик и 16-битов компютър (от специалната серия МИК на Института по техническа кибернетика и роботика) за обработка на в реално време на снимките – астрофизични и геофизични изображения. Те се записват на хард диск, а с извеждането в орбита на Рожен е извършен и експеримент – дали хард диск ще работи нормално в условия на безтегловност. Космонавтът изследовател определя кое да се наблюдава и контролира качеството на резултатите. За времето си Рожен е 1 сред най-добрите системи за звездна ориентация.

Плевен-87 е компютърна система за изследване висшите психични функции и емоционално-волевата устойчивост и надеждност на космонавтите – космически психотест. Резултатът се разпечатва на матричен принтер от Приборостроителния завод в Петрич. Клавиатурата е противопрахово защитена. В по̀лета са направени над 15 опита.

Българската космическа техника – Плевен`87

Стигаме и до Паралакс-Загорка. Не, това не е първата българска космическа бира – знаем, и ние се зарадвахме! :) Приборът работи заедно с Рожен. Изследва физиката на околоземното пространство и определя вертикалното разпределение на светенето на земната атмосфера. Определя характеристичната енергия на навлизащите заредени частици.

Българската космическа техника – Паралакс-Загорка

Изследван е и сънят на космонавтите чрез 3-ия апарат от серията Сън – Сън 3. С този регистратор се прави непрекъснат 12-часов запис на физиологични сигнали като електроенцефалограма, електрокардиограма и т.н. С апарата са правени опити със съня на космонавтите в условия на безтегловност.

Комплектът Доза-Б съдържа интегрални детектори и биоматериали. С тях се оценява разпределението на дозата радиация в отсеците на основния модул на орбиталната станция Мир.

На 07.VIII.1981 г. в орбита е изведен и първият български изкуствен спътник – Интеркосмос-България 1300 – и 1-ви с изцяло наша апаратура за разностранни научни направления. Но това е една друга приказка…

Българската космическа техника отдавна е регистрирана в множество международни бази данни (като напр. NASA Space Science Data Coordinated Archive), а резултатите обогатяват космическото познание на човечеството.

А ето тук можете да научите още за българските космически подвизи ==>

Българската техника върху монети – неочаквано добра комбинация!

Първият български космически уред П-1 от 1972

В Sandacite.BG разглеждаме историята на Първия български космически уред П-1

През 1967 г. започва международната космическа програма Интеркосмос на страните от Източния блок, за която в следващите години държавите изработват апаратура за научни изследвания в орбита и извеждат свои космонавти. Така се ражда и първият БГ космически прибор П-1.

Той е проектиран в създадената през ноември 1969 Група по физика на Космоса в БАН, съставена от ентусиазирани млади хора. Пред новороденото ни космическо уредостроене застава въпросът – за изследвания в коя научна област може да се изработят уреди с най-голям успех? По това време страната вече има традиции в наземните проучвания на йоносферата (наелектризираната от Слънцето ,,обвивка“ на планетата). Йоносферата трябва да се познава – напр. благодарение на нейните свойства човечеството може да изпраща радиовълни (и съобщения) до разл. места на Земята и между сателитите и нея. Мощни радари на СВ и КВ (2 йоносферни станции – в София и Мичурин, дн. Царево) и 3 йоносферни обсерватории изпращат радиоимпулси с разл. дължина вертикално към йоносферата. Получената информация разкрива специфики на йоносферата над България на височина 100 – 200 км.

Логично учените решават да създадат уред за йоносферни изследвания, който да се монтира на следващия изкуствен спътник от Интеркосмос. Първият БГ космически прибор се казва П-1, трябва да работи на Интеркосмос 8 (И-8) и да измерва пряко параметрите на йоносферната плазма около него чрез датчици. Те формират единия му блок, а другият е с електрониката. Електронната база на уреда е българска – ботевградски MOS-интегрални схеми, айтоски съпротивления, кюстендилски кондензатори, севлиевски проводници и т.н. – БГ-електрониката излита в Космоса.

Инженерите проектират уреда, а двама техници се заемат с монтажа на механичната и електронната част. Произведени са 3 екземпляра. Сетне, като останалите космически уреди, П-1 е подложен на тежки изпитвания (топлинни, ударни, електромагнитни, вибрационни) в монтажно-изпитателните сгради в Москва и на космодрума Плесецк, откъдето ще излети И-8. Тества се само 1 образец, за да не се натоварва летателният, а само да се внесат в него наложилите се промени.

Ето как П-1 се монтира към спътника. Блокът електроника се фиксира под защитната обшивка, а отвън, на дълги разгъваеми щанги (за да се избегнат смущенията около корпуса), се монтират датчиците. Те са т.н. цилиндрична сола на Ленгмюр, която измерва електронната компонента на йоносферната плазма, и 2 сферични йонни уловителя – за йонната компонента.

Как работи П-1? В блока електроника се генерират напрежения, необходими на електродите в сондите за привличане на онези частици от заобикалящата плазма, които са предмет на изследване. В студената йоносферна плазма се ,,потапя“ метален електрод и му се подава напрежение. Ако бъде наелектризиран положително, по него ,,полепват“ електроните, а ако е отрицателен, привлича положително заредените йони.

Електрическите сигнали от уловителите и сондата се усилват от постояннотокови усилватели и се преобразуват в напрежение. А когато се получат волт-амперните характеристики на уловителя или сондата, данните се предават от И-8 към телеметрични станции на Земята. След обработката могат да се определят температурата, концентрацията на йоните и електроните, както и масовият състав на изследваните компоненти от йоносферната плазма.

Към уловителите и сондата се подават разл. напрежения с високоточни и стабилни сигнали, изработени от генератори – отново БГ производство, също както и токозахранванията за тях.

Ето го уреда на живо. :) Надписът ГФК означава ,,Група по физика на Космоса“.

Чрез електронен ключ 1 усилвател се превключва към двата уловителя. Дотогава в съветските и американски подобни уреди се използват 2 еднакви постояннотокови усилвателя към всеки 1 уловител. Но дори и съвсем еднакви, ел. частите им стареят и променят характеристиките си, което влошава прецизността на измерването. Превключването на 1 усилвател гарантира еднаква работа, подобрява точността, а и намалява малко теглото, обема и енергопотреблението на уреда.

Интересен е и 1 БГ принос при постояннотоковия усилвател. До 1972 г. при опити с уловители и сонди в съветските и американски спътници на входа на подобни усилватели се употребяват електромеханични лампи, защото те имат голямо входно съпротивление, а усилването е с висока стабилност. Това е важно при плазмените измервания, защото измервателният уред не трябва да внася смущения в измеряемата среда, а тогавашните транзистори нямат голямо входящо съпротивление. Затова и, въпреки напредъка на транзисторните елементи, в космическо оборудване все още се ползват лампи.

Но за П-1 конструкторите поръчват в Централния институт за елементи БГ MOS-полупроводници, които да имат високо входно съпротивление! След доста трудности и неуспехи са изработени качествени образци, което и позволява целият постояннотоков усилвател на П-1 да работи само с полупроводници. Пак се намаляват обемът, теглото и т.н.

П-1 успешно е изведен в орбита на 1.XII.1972 със спътника И-8 и успешно поставя началото на българския щурм в Космоса!

А ето и още нещо подходящо, ако желаете да разширите познанията си за българската космическа техника ==>

Български компютър полетя в Космоса

БГ електронна игра автомобилен симулатор от 1987 г.

В Sandaicte.BG намерихме български автомобилен симулатор.

***Българска електронна игра автомобилен симулатор***

Напоследък осветлихме историята на българските електронни игри. Тя започва още от 1976 – 7 г. с пускането на прототипа на телевизионната игра Турнир.

Не щеш ли, преди няколко седмици се натъкнахме на едно нещо, което допълва колекцията ни. Стаова дума за ето този автомобилен симулатор от 1987 г., в който играчът става шофьор. Машинката е произведена в завод в структурата на комбинат Електрон – София.

Машинката има пластмасов корпус, тежи около 3 кг и работи с 6 броя батерии:

Натиска се пусковият бутон и екранът светва с диагонал около 15 см светва. Показва се шосе с идващи насреща коли, които трябва да се избягват. Има и борчета, в които шофьорът може да се блъсне, както може и в колите! От ръчката вдясно се променя скоростта, с която се движи нашият автомобил – от 20 до 80 км/ч. Ролята на скоростомер се изпълнява от светодиодите в горната част на командното табло с надписи 20, 40, 60, 80 над всеки.

От кормилото пред екрана пък можем да изменяме посоката на колата – отклонение вляво или вдясно. Колкото по-висока става скоростта, толкова по-голяма е опасността да се блъснем в нещо и ако го допуснем, играта отчита грешка.

В повечето електронни игри има възможност за пауза и ето – тук също може да се направи такава. Знак за това е бензиноколонката – един вид шофьорът е спрял да зареди бензин.

Тази българска електронна игра може да се използва като симулатор за обучение по шофьорски умения, а 4-те степени на увеличение на скоростта прекрасно съответстват на 4 равнища на трудност.

Ето и една друга българска електронна игра, само че за включване към телевизор ==>

==> Българска електронна ТЕЛЕВИЗИОННА игра ТВ СПОРТ от 1985 г.

Български детски роботи играчки от 1980-те г. (ВИДЕО)

В Sandacite.BG се сдобихме с няколко български детски играчки роботи от 80-те г. – записахме и видео как работят.

Днес ще разгледаме едни от най-интересните представители на българската игрова електроника – серията симпатични хуманоидни роботи, произвеждани през 1980-те г. във Фабриката за механизирани играчки в Силистра към ДСО Младост София. Там са правени и други подобни играчки, като напр. колички и хеликоптери на батерии – също част от нашата колекция.

Споменатата серия роботи е известна просто като Ро, влиза в производство през първата половина на 80-те и има 3 модела – Ро 1, 2 и 3. Освен тях, пристигна и друг робот – той е от фабриката Детска радост в София. Голяма рядкост е човек да се сдобие с толкова добре пазени устройства – в кутиите, с оригиналната документация – но в нашия случай това щастие беше налице.

На първата снимка в статията виждаме 3-те модела Ро. Те се различават в дизайна на телата си (основно в главата – тя става все по-футуристична), а отделно от това всеки един модел има модификации с различни цветове на частите. Те обаче не влияят на класификацията – обикновено тя стига само до различаването на 3-те модела Ро и това е.

Ро 1 започва серията през 1981, а през 1986 следва Ро 2. Ро 3 е най-редкият от тях – от 1989/90 г.

На гърба си всеки робот Ро има отсек за 2 батерии 1,5 волта R6. Когато те се поставят и се затвори капачето, трябва да се цъкне малко ключе за пуск:

Това задейства редуктора с електрически микродвигател вътре в тялото на робота и той оживява – очите му започват да святкат, той тръгва да ходи и движи ритмично ръце. За да не се препъне някъде, е добре да го поставим на равна повърхност. Изключва се също с ключето.

Другият робот пък е около 2 пъти по-голям от моделите Ро и дори е въоръжен с нещо като бластер, а в лявата ръка – и щит:

***Български детски роботизирани играчки***

На кутията си той е изобразен на фона на странна, непозната планета. Това не е учудващо, като вземем предвид какво значение отдава тогавашната култура на овладяването на Космоса. През периода 50-те – 80-те г., ако трябва да се покаже колко модерно е нещо, задължително в него се влага някаква космическа символика – название на небесно тяло, придава му се форма на летателен апарат или просто се правят такива илюстрации.

При големия робот батериите се поставят пак на гърба, но сега са 2 бр. 1,5 волта R14.

Хуманоидът също се движи и размахва въоръжени ръце, докато очите му заплашително святкат. Отдолу на ходилата си има и колелца, за да се плъзга. Датира от средата на 80-те г., най-вероятно 1985 г.

Тези роботи са малки, но много вдъхновяващи експонати. Дори и само с името на единия производител; съсредоточете се и усетете как звучи – ,,фабрика Детска радост – София“.

Ето и видео как се движат новите ни находки. А за ,,странното нещо“ в средата ще ви разкажем тия дни:

Българската сценична механизация

Замисляли ли сте се какво е сценична механизация? Разберeте в Sandacite.BG!

Когато зрителите влизат в театъра, мислят най-вече за актьорите и сцената, която ще видят. Очакват да се вдигне завесата и прожекторите да осветят мястото на действието. По време на представлението хората в салона са съсредоточени в играта на актьорите и сцената около тях. За да може всичко това да функционира обаче, са нужни машини – сценичната механизация.

В античния театър идващите от ,,небето“ богове, които разрешават на вид безизходен конфликт, се спускат от машина (кран), задвижвана от човешка тяга – оттам идва и изразът ,,бог от машина“. Ако персонажът се възкачва от земята в небесния свят, ще го качат със също такава машина. А днес театралните машини работят чрез електродвигатели.

Под ,,сценична механизация“ се разбира комплексът от устройства и механизми, които задвижват различни обекти в театъра. Примери за такива у-ва са: въртящи се сцени, падащи завеси, отварящи/затварящи се портали, декороподемници, движещи се мостове, натоварени с осветителни съоръжения и т.н. Без всички тези съоръжения професионалното театрално представление не би се различавало от обикновено ученическо упражнение.

Още през 1950 г. в София заработва предприятие за производство на осветителна техника, а по-късно и друго сценично оборудване. От 1987 г. то се превръща в известното СП ,,Сценична механизация и апаратура“. Продукцията му се обособява в 5 групи: всякаква осветителна техника, сценична механизация, пусково-управляващи у-ва за всички видове сценична техника и блокове за тях, изработка на сценични завеси и тапициране и отдел с по-широка дейност, произвеждащ дори градински люлки и големи подвижни стелажи с ръчно задвижване – компактоси.

Тук ще разгледаме някои по-интересни у-ва, разпространени из българските театри.

Когато сцената трябва да се завърти и да се покаже декор за друго място на действието, се използва т.н. сценичен диск. Той представлява кръгла метална конструкция с диаметър, вариращ според размерите на сцената. Обхваща средата ѝ и се намира на едно равнище с пода. Завъртат я реверсивен електродвигател и редуктор с верижно или фрикционно задвижване. Този механизъм се намира в специална шахта под сцената.

**Българска сценична театрална механизация**

Понякога режисьорът може да поиска в дадена сцена актьорите и декорът бавно да ,,изплуват“ пред зрителите, все едно изкачвайки се с асансьор. Затова се използва т.н. изравнителен сценичен подиум – част от сцената, която се движи вертикално със скорост 0,025 м/сек. Задвижващият ѝ механизъм отново е отдолу – трансмисия с потъващи или стоящи винтове. Подиумът се води по твърди недеформируеми направляващи.

Т.н. противопожарна завеса опазва публиката от огъня, в случай че на сцената възникне пожар. Под ,,завеса“ се разбира метална преграда – рамкова метална конструкция с пълнеж от огнеустойчив материал (напр. азбест), външно облицована със стоманени ламарини. За да е ефикасна, тя е добре уплътнена към архитектурно-строителния портал на сцената, а в спуснато положение – и към пода. Тя се спуска и вдига по електромеханичен начин и може да се задейства аварийно. Спускането е с постоянна скорост, а спирачката е центробежна. Поставяна е в зали с над 900 зрителски места.

Когато представлението започва, трябва да се вдигне главната сценична завеса. Има 2 вида такива – единна, отвесно движеща се (спускаща се) и състояща се от 2 части, раздалечаващи се една от друга. Разполага се зад архитектурно-строителния портал на сцената. Задвижва се и ръчно и има скорост до 0,5 м/сек.

Друг вид ,,твърда“ завеса е противозвуковата. Понеже в един театър често има и други сцени освен главната и често на тях представления се играят по едно и също време, звукът не трябва да се смесва. Затова се използва противозвукова завеса, която затваря отворите между главната и страничните сцени. Представлява метална рамкова конструкция, запълнена със звукоизолиращи и огнеустойчиви пластове, а отвън облицована с ламарина. Движи се със скорост напр. 0,25 м/сек.

Осветителната техника за сцената (прожектори, рампи, вани, проследители…) се разполага на т.н. мостове. Те са стационарни (за малки сцени) и по-функционалните – подвижни (за зали и големи сцени). Размерите се определят от архитектурния отвор и осветителните изисквания. Такъв мост се разполага между двете кули с осветителна техника (портални кули) и се движи нагоре-надолу с до 0,2 м/сек с полуавтоматично управление. Както при асансьорите, собствената тежест на съоръжението се компенсира с противотежест.

Освен моста и кулите, осветителна техника се монтира и на ферми и по т.н. свободни мостове – и двете се движат вертикално. Така се движат и декороподемниците. Това е система от основна носеща щанга, стоманени въжета, макари и противотежест. Подемникът се движи и ръчно със скорост до 1 м/сек.

Над главната сцена се намират т.н. технически таван на 2 нива и обслужващите галерии. Там сценичните техници управляват механизмите на съоръженията (в долното ниво, т.н. шнурбоден) и са разположени макарите с въжета (на горното, т.н. ролбоден).

Всички тези съоръжения се задвижват от пускови механизми, отделно заводът произвежда и както стационарни, така и портативни регулатори за сценичното осветление (марка Нилукс), монтирани в удобни куфарчета, като онези за тестерите на флопита и хард дискове ИЗОТ. Ето някои примери.

**Български регулатор на сценично осветление**

Това е Нилукс П12/2. Състои се от силов Блок Нилукс Д62М и пулт за управление Нилукс МА212. Регулира сценично осветление с до 12 токови кръга. Използва се в малки сцени и студиа и от пътуващи театрални и естрадни състави.

Номиналното му захранващо нарежеиние е 220/380 волта, а максималното изходно – 217. Има 3 работни полета и 12 изходни канала. Пултът Нилукс МА212 е с размери 400 х 270 х 90 мм, а силовият блок Д62М – 450 х 330 х 270 мм. Пултът тежи 2,7, а блокът – 24 кг.

***Комутационен шкаф за управление на електрически машини***

Горе виждате комутационен шкаф, коъто помага да се управляват преместваемите обекти, за които разказахме. Оттук се командва задвижването на правотокови електрически машини. Шкафът има вграден тиристорен преобразувател тип КЕМРОН. От шкафа може да се регулират оборотите на машините. Има още силов трансформатор, разделителен трансформатор, токоизправители, дросели, кондензатор, контактор, релета, входно-изходни клемореди и кабелни снопове. Конкретните му характеристики могат да бъдат променени според желанието на купувача.

**Български пулт за управление на сценична механизация**

Този пулт за управление е част от устройството на тиристорния електронен регулатор. Има метален корпус и панел, на който са разположени бутоните за пуск и стоп и лампи за предварителна и обратна сигнализация.

***Български пулт за управление на сценично осветление***

Този аналогов пулт подава управляващо напрежение от 0 до 10 волта към силовите клетки, чрез които се регулира интензитетът на светлинните източници. Активните загуби на токовия кръс +/- 10 мА. Брой на токовите кръгове – 12, 24, 48, 60, 72…

А ето и по-подробно за българските електрически машини, ако ви се чете ==>

Производство на електрически машини в България