Категория: Други

Ехаа, вижте български робот от 1968 година в Sandacite.BG!

Днес в България все повече се говори за роботика – има училища по роботика, курсове за сглобяване на работи, турнири, изложбени щандове на различни събития и какво ли още не! Те се рекламират като особено подходящи за ученици, защото ги запознават нагледно как работи едно техническо устройство – сглобявайки го, децата научават неговите принципи. Това със сигурност е така, но… какво бихте казали, ако разберете, че още преди 50 години държавата ни се е опитвала да развива роботехническото знание у младите поколения?

През пролетта на 1968 г. ученици от радиоелектронния кръжок на Политехническата гимназия ,,Неофит Рилски“ в Харманли конструират и изработват истински робот! Той  еможел да изпълнява редица авангардни за това време функции: умеел да се включва и изключва сам, движи ръцете и главата си, „крачи“ напред, назад, наляво, надясно… Бивало го да посреща и изпраща гости и даже да изнася лекции и уроци!

Както виждате на снимката, той е означен като Р-2, което ни говори, че преди това на белия свят е имало и друг български робот. За него обаче все още нямаме никаква информация.

Иначе робота Р-2 са го направили сравнително лесно. За изработката му са използвани готови елементи: малки електромоторчета, високоговорител, миниатюрен транзисторен магнетофон, акумулатори от по 6 волта и други подръчни материали.

Дамм… голяма работа беше ТНТМ движението, но вероятно този робот си е останал само на равнище прототип и нищо повече. След това вече идва времето на мащабно производство на роботи в България, но там става дума за по-друг вид такива машини – големи промишлени роботи. За тях обаче ще Ви разкажем по-надире. :D

Вжите неизвестни военнополеви телефони от Царство България от колекцията на Sandacite.BG!

Обикновено много се говори и пише за военната история и слава на България, но по-рядко насочваме вниманието си към техниката, използвана от българските войници и офицери в тяхната работа, а за съжаление малко знаем и за българската военна техника. Затова сега се опитваме да променим това и с тази мисъл подготвихме днешния материал, който ви запознава с почти неизвестни български военни телефони, носещи имената на наши царски особи от ХХ век – Борис ІІІ и Симеон ІІ.

ИНЖЕНЕРНО ИМУЩЕСТВО

Тези телефони са произвеждани в специална фабрика, създадена в началото на ХХ век за нуждите на българската армия. На 27.ХІІ.1906 г. с Височайши указ № 153 е установено създаването на т.н. Инженерна работилница със склад към нея. Строежът започва през януари 1907 г. върху терен на Княжеското шосе, на около 300 метра от Руския паметник. На 4.ІV.1907 г. пък заповед на Военното ведомство на Княжество България съобщава и че ,,Инженерната работилница е формирана при Първа пионерна дружина на 27.ІІ тази година“.

Целта на създаването на тази работилница произтича от неотложната нужда да се поддържа и ремонтира все повече увеличаващото се техническо имущество на българската армия. От началото на 80-те г. на ХІХ век в нея се създават разнообразни ,,телеграфни“, ,,железопътни“, ,,технически“ и ,,минно-понтонни“ части с различен ранг – дружини, роти, полкови, бригади… Общото между всички тях е, че към тях се изпраща различна по вид военна техника, която има нужда от професионално стопанисване. Създадените дотогава частни оръжейни, коларо-железарски и други работилници не задоволяват потребностите на войската с нужния капацитет и бързина, а и при толкова много ,,сервизни центрове“ е трудно те да се координират достатъчно добре с потребностите на постоянно постъпващата нова военна техника – телефони, разнообразна телеграфна техника, друго инженерно имущество…

Една от задачите на създадената през 1907 г. работилница е не само да ремонтира, но и ,,да се изработват ново известни предмети от имуществото на инженерните войски“, т.е. тук говорим вече за истинска фабрика. През следващите десетилетия нейното производство се увеличава, а на 1.V.1924, след началото на строежа на Държавната военна фабрика в Казанлък, Работилницата е преименувана в Инженерен отдел на Държавната военна фабрика; въведена е и самостоятелна емблема. Разширява се производството на военно-свързочна техника – телефони, номератори, светлосигнални апарати, радиостанции… Последното преименуване е на 1.І.1939, когато, именно защото тази дейност се превръща в основна на Инженерния отдел, той е преименуван на Военна инженерно-свързочна фабрика. През 1947 г. тя прекратява дейността си, но след това ляга в основата на построените сетне заводи. Такава е историята на тази фабрика, подредена от най-съвестния й изследовател проф. Манол Млеченков.

С ТЕЛЕФОН НА ГРЪБ

А сега да съсредоточим погледа си върху няколко произведения на тази фабрика. Става дума за преносими военни телефони, изработвани в кутии от брястово дърво, на които са монтирани здрави кожени каиши с цел да се носят през рамо. Отгоре телефонната кутия се затваря с капак, който се заключва с бравичка. Тези апарати са предназначени за телефониране между отдалечени войскови части в полева обстановка – чрез такова устройство напр. командирът на една дивизия може да комуникира с този на ротата. Един такъв апарат действа по следния начин.

Да предположим, че ние сме в ролята на ротния командир. За да можем да разговаряме с друга, отдалечена военна част, първо ще инсталираме телефона там, където се намира нашата част. Сетне ще свържем един двупроводен кабел така, че единият му край да е прикрепен към двете клеми на нашия телефон, а другия му край – оттатък, към апарата, с който желаем да разговаряме. Когато командирът на отдалечената военна единица пожелае да набере нашата, ще завърти стърчащата отдясно манивела, а вследствие на това нашият телефон ще зазвъни. Същото ще трябва да направи и ротният командир, ако иска да разговаря с някого от другата част. Във всички случаи обаче, за да говори, човек трябва да натисне бутона на слушалката, иначе ще може само да слуша.

ПОВИКВАНЕ С МАНИВЕЛА

Този тип започване на разговор с абоната – с въртене на манивелата – се нарича ,,индукторно повикване“. Завъртането създава електрическо напрежение и изпраща електрически сигнал у отсрещния телефон, което пък кара неговия звънец да се задейства. Точното название на този тип телефони през 30-те и 40-те г. пък е ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване“, а след това идва името на модела.

Ако ги инсталираме по описания по-горе начин, тези телефони не могат да избират абонат, различен от онзи, с който директно ги е свързал кабелът. Обаче, ако военните сили са разположен някъде за по-дълго време, може да се установи истинска полуавтоматична телефонна централа! В такъв случай завъртането на манивелата ще свърже телефонния потребител с централата, телефонистът ще му вдигне, а той ще трябва да каже с кого желае да го свържат и след това да изчака връзката да се осъществи. Едва тогава съобщенията ще могат да бъдат разменени.

Първият такъв телефон, произвеждан от българската военно-техническа промишленост, се нарича ЦБТ (от ,,Царъ Борисъ Трети“) и производството му започва през 1937 г. Той притежава повече функции от своите наследници. Нека го разгледаме подробно.

,,Ф“ КАТО ФЕРДИНАНД

Преди всичко, на капака забелязваме два малки хартиени листа с напечатани таблици, поставени в метални рамки. Това е нещо като спомагателна таблица, която да улесни слушащия абонат, ако по време на разговора се появят силни смущения от какъвто и да е вид. При говорене буквите се заместват с думи. Ето как става това. Таблицата се състои от кирилската азбука, а срещу всяка буква е отпечатана дума, която започва с тази буква. И така, като чуем ,,Пенко“ – това е буквата П, като чуем ,,Кирил“ – това е К и т.н. На нашия ,,Царъ Борисъ Трети“ колкото се може повече от буквите са предадени с внушителни ,,царски“ имена – срещу Н стои Наполеон, срещу О – Омуртаг, а срещу Ф – Фердинанд! Романтично…

ВТОРА СЛУШАЛКА

Този военен телефон притежава една интересна функционалност, която не е налична при неговите наследници – възможност за подслушване на разговори между други абонати, напр. – на разговор, воден по вражеска линия. Когато войниците открият прокарана вражеска телефонна линия, единият край на кабела се свързва паралелно към нея (без тя да се прекъсва), а другият – зад малкото капаче на нашия ЦБТ с надпис ,,съ подслушване/ безъ подслушване“:

Зад него се крият два конектора за двупроводен кабел с подслушвателно предназначение. След това разговорът се подслушва на малка капсула, чийто кабел се включва зад другото тайнствено капаче с надпис ,,втора слушалка“. Тя не притежава микрофон и затова чрез нея може само да се слуша, не и да се изпращат звукови съобщения. Така противникът може да разговаря, а нашите да го подслушват, без той да разбере това.

В такъв случай схемата на свързване е различна от стандартната ситуация, когато два телефона са свързани на двата края на линията.

Втората слушалка може да се употребява за подслушване на разговор и в други случаи. Напр. с телефона ЦБТ може да се устрои т.н. междинен телефонен пост – тогава нашият апарат е свързан едновременно към два други, които са свързани и помежду си. Така се съоръжава нещо като малка централа. Когато двата крайни телефона в групата разговарят, разговорът им може да бъде подслушван с капсулата, ако нужният за това проводник бъде свързан в конектора ,,с подслушване“.

Що се отнася до електрозахранването на телефона ЦБТ, то става чрез галваничен елемент – батерия тип Лекланше, чийто вид в тези телефони ще опишем само най-общо.

БАТЕРИЯ С НИШАДЪР

Представете си кутия, в която са поместени два електрода – тя е поместена в единия край на дървеното сандъче с телефона. Единият електрод е цинков и е във вид на цилиндрична кутия, поставена в първата. Другият електрод е коксов, към чиято пръчка е прикрепена тръбичка, пълна със смес от манганов диоксид и въглерод – тя играе ролята на деполяризатор. Пространството между двата електрода пък е изпълнено с нишадър, който се използва като електролит.

За да може да заработи тази батерия, трябва да се налее малко вода в нея, за да се разтвори нишадърът и да се предизвикат химичните реакции, в резултат на които ще възникне електродвижеща сила. Водата се налива през малка фунийка и около 10-12 ч. след това елементът е готов за работа – да ви даде ток да говорите. Когато ще искате да включите телефона в действие, почистете до метален блясък краищата на проводниците и двата електрода. А оттам насетне – каквото сабя покаже, и честта, майко, юнашка!

Един интересен детайл – освен нишадъра, в батерийната кутия фабрично са поставени и вещества, които при заливането с вода образуват нещо като паста, която трудно излиза от елемента. Това е направено нарочно, за да може зареденият галваничен елемент в телефонната кутия да се пренася насам-натам без опасност да се разплиска и разлее.

ТЕЛЕФОН ,,КНЯЗ СИМЕОН“

Както е и в историята, наследникът на телефона ,,Царъ Борисъ Трети“ се нарича ,,Князъ Симеонъ Търновски“, или КСТ. Има няколко телефона с това название, образуващи линия, които имат разлики помежду си – с емблемата на Симеон ІІ и без нея, с различни размери на дървената кутия и с различни индуктори. Първият влиза в производство през 1939 г. и се нарича КСТ`39, а последният – КСТ`43. Дали това са различни образци или промени в технологията, засега обаче не знаем.

И телефонът ЦБТ, и някои КСТ-та имат от вътрешната страна на капака си схемата на действие, гравирана върху месингова табелка. На своята сниманият тук експонат е означен като ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване КСТ`42“ (или `41, не се чете ясно).

Той е с по-малко функции от ЦБТ, с някои разлики в частите, но и по-лек и по-удобен за носене. На другата, по-малка табелка, стриктно е впечатан фабричният номер:

Отдолу пък стои емблемата на Инженерния отдел на Държавната военна фабрика:

Когато вдигнем бакелитената слушалка, забелязваме герба на вече коронясания тогава цар Симеон ІІ. На видно място до нея са също така и двете клеми за включване на телефонния кабел отвън. Звънецът на този апарат е с две камбанки и е по-чувствителен в сравнение с този на ЦБТ. КСТ също притежава и втора слушалка, но не може да действа като междинен телефонен пост, тъй като не разполага с междинен комутатор.

Интересно е да отбележим и факта, че тези ,,царски“ военнополеви телефони, особено от серията КСТ, са използвани в българската армия чак до първата половина на 1960-те г.

Междувременно у нас започва производството и на други такива апарати. През 1951 г. Слаботоковият завод в София пуска модела Б-ТАИ-51, а служилите в казармата и насън ще си спомнят изработваните в Самоков ТАП-77, част от известната серия ТАП, която има различни модели. Но тези апарати са много по-широкоразпространени и познати, затова сега не те, а техните предшественици от 30-те години бяха обект на нашето внимание. Току-що направихме нещо ново – съставихме историята на първите български военни телефони. :)

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 12-2018.

В Sandacite.BG ви представяме историята на българската техника, разказана върху монети!

(Cтaтиятa e пyблиĸyвaнa oт aвтopa и д-р Валентина Григорова-Генчева зa пъpви път във в-ĸ Fіbаnk Nеwѕ – издaниe нa Πъpвa инвecтициoннa бaнĸa (Fіbаnk) – бpoеве 136 – 138, 17 август – 19 октомври 2018 ==>

https://www.fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_2018_136.pdf;

https://www.fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_137_21-09-2018.pdf;

https://www.fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_138.pdf)

Българските възпоменателни монети, емитирани от БНБ, са в по-голямата си част посветени на историческа и религиозна тематика. Има и немалко емисии, свързани с културни и природни забележителности, с годишнини на известни личности и спортни и културни събития. Само 10 от над 250 емисии възпоменателни монети, отсечени от 1965 г. до днес, са на технологична тема. Монетите от последните няколко години са в ограничени тиражи от 3000 екз., докато емисиите, отсечени по времето на Народна република България, са с огромен брой монети – между 10 000 и 300 000 екз. Определено водеща роля при избора на тиражите играе системата за разпостранение на българските монети. Докато в периода на социализма тя е централизирана, държавна и широкомащабна, в наши дни е основно в частни ръце като допълнително е ограничена и от силно намаляващия брой на колекционерите в страната. В следващите редове ще разкажем накратко за всяка една от емисиите на технологична тема.

1. 2016 г. – „150 г. от първата железопътна линия в България: Русе – Варна“

10 лв., сребро 925/1000

Виждате я на горната снимка. Най-съвременната монета на технологична тематика представя влакова композиция с надписи околовръст, „150 ГОДИНИ“ и на два реда „ПЪРВА ЖЕЛЕЗОПЪТНА ЛИНИЯ В БЪЛГАРИЯ“ и „РУСЕ – ВАРНА“.

Темата за железниците е една от малкото в българската модерна нумизматика, на които са посветени две монетни емисии-виж по-нататък написаното за монетата „100 г. Български държавни железници“. И това не е случайно, защото десетилетия наред железопътният транспорт осигурява не само придвижването на хора и стоки в пределите на България, но и е единствената сравнително бърза връзка на страната ни със света.

След края на Кримската война Великите сили в Европа препоръчват начини за модернизирането на Османската империя и един от тях е ускорено усвояване на жп транспорта. От Високата порта се иска да свърже своите балкански райони с Цариград и пристанищата на Егейско, Черно и Адриатическо море и по течението на Дунав. Изборът на трасето и строителите на бъдещата линия се превръща в борба за надмощие между Великите сили заради стратегическото положение на българските земи – кръстопът и мост между Изтока и Запада. Надделява Британската империя и по-точно изборът на трасе между Русе и Варна. Така линията ще може да се включи в международен жп коридор, а „Цариградски вестник“ от 1.ХІІ.1856 г. е доволен, че „този път ще скъси разстоянието от Цариград до Виена със стотина часа“. Високата цена на едно такова дълго пътуване също ще падне.

Строителството е открито със султански ферман от 1.ІХ.1861. Липсата на средства кара Високата порта усилено да търси инвеститори, а сред кандидатите са някои богати български търговци. Поръчката обаче получава английска  компания с главни акционери Хенри и Тревър Бъркли и Уилям Гладстон (братовчед на известния британски политик), която на 1.Х.1863 г. подписва договор и концесия за 99 г. Издадени са и 45 000 акции по 20 англ. лири едната – общо около 22, 5 млн. зл. лв.

Първата копка на жп линията е направена на 21.V.1864 г. Строителството върви бавно, с малко механизация и е не съвсем изгодно. Семафорите са първо дървени, а едва сетне заменени с метални. Междугаровата телекомуникация се извършва с телеграфи. За точността на разписанието по гарите има слънчеви часовници, като този на гара Хитрино напр. – голям и тежък варовиков диск.

Откриването на жп линията Русе – Варна е на 7.ХІ.1866 г. (26.Х стар стил). Тогава дължината ѝ е 224 км и по нея имало десет гари: Русе, Червена вода, Ветово, Разград, Ясеновец, Каменяк, Каспичан, Провадия, Белослав и Варна. В някои от тях са работели като ръководители и телеграфисти български революционери от Априлското въстание.

Влаковете по новата линия се движели само денем – един влак пристигнал в София на 1.VІІІ.1888 г. по обед, но машинистът преценил, че няма да стигне в Пловдив до вечерта да пренощува, затова го направил в София и едва на другата сутрин тръгнал за Филибе. Вагоните имали три пътнически класи, осветявали се с маслени лампи и имали купета отделно за жени и мъже. Отопление имали само І и ІІ класа – със съдове с гореща вода, които обаче бързо изстивали и пътниците чакали гарите Разград и Каспичан, където внасяли нови. В ІІІ класа обаче хората мъкнели със себе си по-топли дрехи и гледали да не се отварят купетата. Зиме стъпалата лесно се заледявали и хората често падали. Снегът пред локомотива се разчиствал с дървен плуг.

При повреда спрелият влак се свързвал с телеграфните жици покрай линията, за да потърсят техническа помощ от близките гари, ако повредата била нещо повече от обикновено дерайлиране и преносимият инвентар от крикове, синджири и лостове не можел да помогне. Пияни, въоръжени и нечисти пътници не се допускали за превоз. Предвидени били и строги наказания за нарушителите на реда – затвор, окови и дори смърт.

Въпреки всичко обаче, заради некачественото строителство влаковете се движели страхотно бавно, дерайлирали наистина често и линията разочаровала, независимо от факта, че при строителната компания предварително си била осигурила от турското правителство гаранция в размер хиляди франкове, а трудът на многобройни местни работници така и останал незаплатен. Самото пътуване било изключително скъпо и повечето обикновени хора не предпочитали влака. След няколко години концесионерите се отказали от жп линията Русе – Варна и Турция прехвърлила управлението ѝ на австрийския барон фон Хирш и дружеството му „Източни железници“.

1. 2015 г. – „100 г. българско самолетостроене“

10 лв., сребро 925/1000

Върху монетата е изобразен първият български самолет, конструиран от международно признатия наш авиоинженер Асен Йорданов. Околовръст има надпис „БЪЛГАРСКО САМОЛЕТОСТРОЕНЕ“ и „100 ГОДИНИ“.

Бипланът „Йорданов 1“ е първият успешно летял самолет, проектиран от българин и изработен в България. Макар преди това и други наши сънародници да са проектирали и патентовали летателни машини, именно Асен Йорданов се смята за родоначалник на българското самолетостроене.

Още като ученик Асен с помощта на баща си – управител на Българската земеделска банка – проектира и изработва безмоторен самолет (планер), с който прави няколко успешни полета, един от които е в продължение на 12 минути. Началото е сложено.

По време на Балканската война у Йорданов-младии се заражда идеята да построи истински моторен собствен самолет. Започва да поръчва части от чужбина и да ги складира на тавана на родната си къща, а когато те стават достатъчно, в края на декември 1914 започва да сглобява самолета в бивше ресторантско помещение. Военното министерство отпуска 4-цилиндров двигател Argus с мощност 100 к.с., а колесникът е взет от пленени самолети от Балканската война.

Самолетът е тип „Албатрос“ – биплан, широк е 14 м, дълъг 8,5 и консумира 30 л масло и 120 л гориво за 1 час. Наречен е „Йорданов 1“ (в някои източници – „Експрес“). Набира височина от 500 м за 8 мин., а максималната му скорост е 85 км/ч. Има и нововъведение, стабилизиращо самолета по хоризонтала – допълнителни плоскости между крилата и управлявани от автоматично устройство.

Първият пробен полет е извършен през юни 1915 от поручик Гаврил Стоянов, когато Йорданов е едва 19-годишен, и едва не завършва с катастрофа. Сетне известният военен пилот Радул Милков отново облита самолета, но не е доволен и извършва някои усъвършенствания. Третият полет вече е напълно успешен и „Йорданов 1“ е признат за годна конструкция. Асен хвърля шапката си във въздуха от радост!

При изпитанията специалната комисия от Министерството на войната заключава, че:  „Апаратът е сигурен. Грешки в изчисленията няма. Признава се за изобретение, а Асен Йорданов – за изобретател. Датата 10.VІІІ.1915 г. да се счита за начало на българското самолетостроене“.

Младият авиатор получава стипендия и субсидия, която покрива половината от строежа на самолета, а той е изложен в царския манеж и показван за гражданството. След това е закупен от Министерството на войната и използван като учебна машина за курсантите-летци от Военното училище. Йорданов вече има проект за по-тежък многомоторен самолет, но Първата световна попречва на тези планове.

До 1941 г. в България заработват общо три самолетостроителни фабрики –  Държавна аеропланна работилница в Божурище (1917), Държавна самолетна фабрика в Ловеч (1941) и „Капрони Български“ (1930)
Казанлък, която е клон на италианския самолетен производител „Капрони“. Във всички тях работят висококвалифицирани конструктори и технолози, някои от които (като проф. Цветан Лазаров и др.) са оставили завинаги имената си в историята на българското самолетостроене. В тези фабрики са произведени над 1000 военни и учебни самолета, като сериите ДАР, Авиа и Лаз (от фамилията на Лазаров).

1. 1996 г. – „Ветроход Калиакра„

1000 лв., сребро 925/1000

Монетата изобразява ветроходът „Калиакра“ с развети платна. Вдясно от него има надпис „КАЛИАКРА“. Интересно е да отбележим, че върху лицевата страна на монетата, числото на номинала „1000“, годината на емисията „1996“ и останалите надписи са рамкирани от венец от рози. Това е реминисценция на монетите от Княжество и Царство България, където розовият венец е използван във всички емисии от 1881 до 1943 г. като символ на страната ни. За съжаление, този елемент присъства само в една емисия на НРБ от 1984 г. – сребърната монета „Десетилетие на ООН за жените“. Красивият венец от рози възкръсва върху българските монети от 1992 г., но, уви, след само 20 емисии съвременни възпоменателни монети отстъпва мястото си на герба на Република България, Мадарския конник и в наши дни на емблемата на БНБ.

Корабът „Калиакра“ е учебна баркентина (вид модерен двупалубен ветроход). През 1981 г. параходство „Български морски флот“ взема решение да се възроди практиката за подготовка на корабоводителски кадри за българския търговски флот. Предприятието поръчва учебния кораб в Полша, който е построен в корабостроителницата „Ленин“ в Гданск. Корабът е от тип „Искра“ (II). С указ на Държавния съвет на НРБ №1163 от 13 май 1982 г. корабът получава името „Калиакра“.

Ветроходът има максимална дължина 52 м и широчина 8 м. Задвижва се от  дизелов двигател с 310 к.с. Корпусът на кораба се състои от стоманени листове с дебелина 6 – 8 мм. Електроенергията идва от два 35-киловатови генератора. Котвеното устройство се състои от хидравличен рудан и две 400-кг котви. Корабът може да плава автономно до 30 дни без презареждане в пристанища, защото има ресурса да поеме запаси в размер на 36,9 т вода, 9 т провизии и 27,7 т гориво. Предвиденият екипаж е 21 моряци и 30 практиканти.

След 1989 г. „Калиакра“ редовно взема участие в международните регати Cutty Sark, а по-късно Tall Ships Races, Stan, а също – във „Ветрило`89“ и Grand Regata Collumbus`92. През 2003 г. баркентината участва в снимките на руския филм „Бягаща по вълните“ – екранизация на романа от Александър Грин. На 28 юни 2005 г. участва в парада по случай 200-годишнината от битката при Трафалгар, където играе ролята на френската фрегата Redoutable.

1. 1995 г. – „Астрономическа обсерватория – връх Рожен„

1000 лв., сребро 925/1000

Това е първата от монетите на технологична тематика, изработена от сребро с по-висока проба, 925/1000. Интересно е, че тази е и една от малкото български възпоменателни монети, върху които е маркирана валутата на Европейската общност „ECU“.

Изобразена е сградата на Националната астрономическата обсерватория на връх Рожен на фона на иглолистни дървета и съзвездия. Над нея има дванадесет петолъчни звезди, образуващи кръг. Отдолу, хоризонтално, е числото на номинала „1000“ и надпис „ЛЕВА“.

Редовната астрономическа дейност и наблюдения в България започват още през 1897 г. с построяването на Университетската астрономическа обсерватория към СУ в Борисовата градина по инициатива на астронома проф. Марин Бъчеваров. Той самият осигурява или спомага да се комплектуват първите телескопи и други изследователски уреди. Идеята за голяма, национална обсерватория е на неговия даровит колега проф. Никола Бонев и датира от 1941 г. Тогава той пише: „Стига се е говорило за ,,бедност на държавата“! Стига сме култивирали чувство за малоценност у нас! Трябва най-после да се създаде нещо достойно за България. […] Не можем и не трябва да казваме, че България съществува само от 60 години и че е още рано да се мисли за обсерватория. 60 години не са малко. България дори е малко закъсняла в това отношение. Един Университет, един Народен театър, една Народна библиотека, една относително добре обзаведена Обсерватория са външните признаци за културната висота на един народ“. Бонев настоява срещу финансовите задължения на Германия към България да се внесат модерни за времето си астрономически уреди – напр. телескоп с диаметър на огледалото 1 м и още един с възможност за фотографиране на небесните тела (астрограф). Изложението е одобрено от Министерството на финансите, но сделката не се осъществява. В следващите десетилетия обаче Бонев и други астрономи продължават усилията си, докато най-накрая, на 15.ХІ.1969, излиза Постановление на МС № 43, в което са заложени строителство на планетариум в Смолян и обсерватория в района, обосновани с необходимостта от „засилване на научно-популяризаторската работа сред населението като елемент от антирелигиозната пропаганда“.

Строежът в Рожен започва през 1974 г. Строителите е трябвало да преодолеят несрещани до момента трудности. Частите за цялостната конструкция на двуметровия телескоп (най-големия на Балканите) пристигат малко след това във вид на големи колети. Отделни възли тежат над 20 т и са придвижвани от 25-тонен кулокран, а някои от тях изискват направо ювелирна точност на преместване и напасване! Само огледалото (рефлекторът) на телескопа е с диаметър 2 м, целият той тежи  80 тона, а куполът – 200!. Телескопът е с оптическа система „Ричи-Кретиен-Куде“ и е произведен от легендарната фирма „Карл-Цайс“ – Йена. Прецизното и плавно движение на тежките над 60 т част се осигурява от маслена „възглавница“ с дебелина няколко десетки микрона.

Днес НАО – Рожен е най-голямата астрономическа обсерватория в България, на Балканите и в Югоизточна Европа. Разположена е на връх Рожен, близо до гр. Чепеларе на надморска височина 1759 м. Открита е официално на 13.ІІІ.1981 г. Като част от инициативите по отбелязването на 1300-годишнината на България. Стопанисва се от Института по астрономия на БАН.

НАО – Рожен още отначало е замислена като класическа универсална обсерватория с допълващи се инструменти и е добре оборудвана за провеждане на научни срещи, стажове и школи. НАО – Рожен осигурява наблюдения по широк клас астрономически и астрофизически задачи – от движението и физиката на небесни тела от Слънчевата система до изследвания, отнасящи ни извън границите на нашата галактика – астероиди, комети, спектри на различни звезди и звездни купове, близки и далечни галактики, квазари… Изграден е Посетителски център с 18-см демонстрационен телескоп, лекционна зала и музейна сбирка. Обсерваторията предлага наблюдение на небесните тела, а също и невероятна панорамна гледка. Годишно се посещава от около 10 000 души.

1. 1988 г. – „100 г. Български държавни железници„

20 лв., сребро 500/1000

Върху монетата са изобразени парен и електрически локомотиви, надясно. Композицията е рамкирана от две хоризонтални линии и кръгъл бордюр. Под изображението е поставена емблемата на БДЖ. Околовръст има надпис „100 ГОДИНИ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИ ЖЕЛЕЗНИЦИ“, а от двете страни – две петолъчни звезди.

През 1885 г. Народното събрание на Княжество България приема Закон за железните пътища, главното нововъведение на който е, че „никакви частни дружества нямат право да построяват за своя сметка железнични линии в Княжеството или да експлоатират такива за своя сметка“, а това практически означава одържавяване на съществуващите и бъдещите жп линии на страната.

През 1888 г. е открита линията Цариброд – София – Вакарел, изцяло проектирана и построена от Българското строително дружество „Иван Грозев и с-ие“, а правителството на Стефан Стамболов завзема и започва да експлоатира линията Белово – Вакарел, чиято употреба дотогава се бави, тъй като Османската империя не изплаща строителството ѝ (извършено от друг предприемач и възложено от самата нея).

Така на 1.VІІІ.1888 г. за международни превози е открита цялата линия Цариброд – София – Белово. По същото време държавата откупува и линията Русе – Варна за 52 млн. 807 хил. лв и на 10.VІІІ започва и нейната експлоатация.

Именно затова 1888 се приема за рождена година на БДЖ. :)

Ето и още две апокрифни снимки от историята на Българските държавни железници:

1. 1988 г. – „25 г. кремиковски метал„

5 лв., CuNi (медно-никелова сплав)

Монетата изобразява бюст на работник металург. Околовръст има надписи „25 ГОДИНИ“ и „КРЕМИКОВСКИ МЕТАЛ“. Това е една от малкото български възпоменателни монети, произведени от неблагороден метал, но за сметка на това в огромен тираж – 200 000 екземпляра.

Предполагаме, че е била връчена на всички служители в металургичния гигант по повод празника на комбината.

1. 1988 г. – „Втори съвместен космически полет СССР-НРБ„

2 вида монети: 20 лв., сребро 500/1000 и 2 лв., CuNi (медно-никелова сплав)

Това е единствената емисия на технологична тема, в която са включени две монети, изработени от различни сплави и с различни изображения и легенди.

Монетата с номинал 2 лв. е от медно-никелова сплав. В центъра е изобразен ромб, а в него, перпендикулярно са кръстосани мост и дъга на фона на звезди. В горната част на композицията има умалено изображение на космическия кораб „Союз“. Околовръст надпис „ВТОРИ СЪВМЕСТЕН КОСМИЧЕСКИ ПОЛЕТ СССР – НРБ”, „СССР-НРБ“, разделени от три броя петолъчни звезди.

В центъра на монетата от 20 лв., изработена от сребро, са представени фигури на трима прегърнати космонавти със скафандри в цял ръст, насреща. Над тях има фон от звездно небе със звезди. Околовръст надпис „ДРУЖБА НА ЗЕМЯТА И В КОСМОСА“.

Всичко започва през 1986 г., когато ген. Добри Джуров се завръща от СССР и обявява, че е уговорил България да изпрати втори свой космонавт. Бъдещият полет на Александър Александров обаче е част от по-голям проект – т.н. проект Шипка – който предвижда по време на полета да се извършат мащабни научни изследвания и експерименти в следните основни насоки: космическа физика и астрофизика, дистанционно изследване на Земята от Космоса, космическа биология и медицина, космическо материалознание и космическа техника. България трябва сама да проектира и произведе научната аппаратура, а след полета тя да остане за бъдеща употреба от СССР.

В масовата си част това е оборудване, което не е било конструирано досега у нас; сроковете са изключително кратки, а обстановката – напрегната. В работата се включва огромна част от научния потенциал на България – общо над 15 лаборатории, предприятия, институти, университети… Проектът Шипка струва на бюджета 7 млн. вал. лв (тогава около 14 млн. дол.). За около 1 г. са изработени по 5 бр. от всеки научен апарат, които после успешно преминават през всички изпитания и са допуснати до истинска космическа работа.

Междувременно около 300 кандидат-космонавти вече са подали документи. Всички са дипломирани летци изтребители, но след всички тестове остават само 10 души, които преминават специализиран курс за обучение на космонавти, организиран в България от СССР. След това пристигнали съветски лекари подбират само 4-ма и те заминават за последни изследвания в Москва. Когато се завръщат у нас, за финална двойка са определени титулярът Александров и дубльорът му Красимир Стоянов. Александров е много подготвен, бил е дубльор на първия наш космонавт Георги Иванов през 1979 г. и е завършил аспирантура в Института за космически изследвания в Москва. Двамата започват 6-месечната си подготовка си през януари 1987 г. в Центъра за подготовка на космонавти „Гагарин“ в т.н. Звездно градче край Москва.

Стартът на кораба е определен за 7.VІ.1988 г. от космодрума в Байконур. В 18:03 ч. московско време корабът Союз ТМ-5 е изстрелян с командир Анатолий Соловьов, бординженер Виктор Савиних и космонавт-изследовател – Александър Александров! Дублиращият екипаж е в състав: командир Владимир Ляхов, бординженер Александър Серебров и космонавт-изследовател Красимир Стоянов.

По план след 2 денонощия корабът трябва да се скачи с орбиталната космическа станция „Мир“, което прави с пълен успех и пръв в нея влиза Александров. Сетне е проведен и разговор с Тодор Живков, предаван от Българската телевизия. Започва изследователската работа в Космоса, в която 9-те български апаратури работят безупречно, без забележки, и са изпълнени над 50 научни експеримента, вкл. и изпитване на българска храна за космонавти. Това прави България и третата страна в света, произвела собствена космическа храна след СССР и САЩ. А накрая идва и успешното приземяване.

1. 1985 г. – „Интеркосмос„

10 лв., сребро 640/1000

Изобразени са фронтално глави на петима космонавти, взели участие в този съвместен космически проект на страните от Източния блок. Под всяка от тях е изписано името на космонавта – Н. Рукавишников, Вл. Джанибеков, Жан Лу Кретиен, Ал. Иванченков, Г. Иванов. Околовръст надпис „КОСМОСЪТ – ЗА ЕДИН МИРЕН СВЯТ“. Надписът завършва със седемнадесет петолъчни звезди.

„Интеркосмос“ е международна космическа програма на СССР, в рамките на която космонавти от страните-членки на Организацията на Варшавския договор (а после и други държави) участват в пилотирани и непилотирани мисии в Космоса. За 10 години съществуване (1978 – 88) с космически кораби от серията „Союз“ са излетели 14 космонавти, а от всички страни в програмата само България има двама – Георги Иванов и Александър Александров.

1. 1979 г. – „Първи съвместен полет в Космоса СССР-НРБ„

2 вида монети: 10 лв., сребро 900/1000 и сребро 500/1000

Изображение на космическия кораб „Союз“. Околовръст надпис „ПЪРВИ СЪВМЕСТЕН ПОЛЕТ В КОСМОСА СССР * НРБ“ и кръг от петолъчни звезди. Върху страничния ръб  (гурта) на тази монета има надпис – врязан текст „СССР-НРБ Интеркосмос ’79“. И в тази емисия са включени две монети: едната е с по-голяма чистота на среброто и с най-високо качество на изработка „мат-гланц“.

На 1.ІІІ.1978 г. военният инженер-пилот Георги Иванов е избран да стане първият българин, който ще излети в Космоса. Това става по линия на програмата Интеркосмос.

Той се обучава в Центъра за подготовка на космонавти край Москва и на 10.ІV.1979 г. в 20:34 часа московско време е изстрелян в орбита около Земята на борда на космическия кораб „Союз-33“. Екипажът е в състав Николай Рукавишников – командир на полета и космонавт-изследовател Георги Иванов.

Двамата правят 31 пълни обиколки около Земята, а в Космоса прекарват 1 ден, 23 ч. и 1 мин.

Полетът обаче се оказва сред най-тревожните в историята на космонавтиката! Точно когато корабът се намира на около 3 км от станцията, възниква повреда на основния му двигател (прогаря едната страна на неговата горивната камера) и скачването му с космическата станция „Салют-6“ става невъзможно.

Наземното управление на полета дава заповед космонавтите да включват резервния двигател и така, въпреки непредвидените трудности, те се приземяват успешно.

„Ако и резервният двигател беше отказал, щяхме да обикаляме 4 месеца около Земята, а въздух имахме само за няколко денонощия“ – спомня си Г. Иванов.

1. 1979 г. – „100 г. български съобщения„

2 вида монети от 5 лв., сребро 500/1000 – мат-гланц и гланц

Върху монетата е изобразена радиоантена, която излъчва концентрични радиовълни. Отдолу е емблемата на Български пощи – пощенска тръба с изправено лъвче в нея, обърнато наляво. Разликата между двата вида монети, част от тази емисия, е в качеството. Тази е една от първите серии в родното монетосечене, произведена в качество „мат-гланц“, известно по света и между колекционерите като proof.

Официалното начало на „българските съобщения“ се отнася към 1879 г., макар че още в годините преди Освобождението революционерите от БРЦК са организирали тайна революционна поща.

Сетне, а през Руско-турската война руските войски строят военнополеви пощенски станции, предназначени изключително за военна употреба. На 14 май 1879 Временното руско управление ги предава на България и в сила влизат одобрените от княз Владимир Черкаски ,,Временни правила по пощовата част в България”, в които се утвърждават валидни навсякъде принципи, като напр. тайната на частната кореспонденция. България получава общо 39 пощенски и 26 телеграфни пункта, 1630 км телеграфни линии с 2582 км проводници и 64 телеграфни апарата в действие.

В употреба влизат и първите български пощенски марки, известни като „сантими“, тъй като поради липса на българска национална парична единица цената им е била означена във валута „златен франк“ според изискванията на Всемирния пощенски съюз.

През същата година младата пощенска администрация на Княжество България става и и редовен член на тази организация, основана през 1874 г. в Берн, Швейцария.

Български металотърсач в Sandacite.BG!

Как мислите, дали някой навремето се е хванал на тази шегичка? :) Във вестник Радио-свят от 1942 г. четем следната дописка:

,,Нашият редовен читател г-н Божко Лафов е построил специален радио-уред за намиране съкровища и метални залежи. Със своя апарат на рамото, г-н Божко Лафов обикаля софийските улици с научна цел. До сега той е намерил една счупена подкова, капак от сарделена кутия, два ръждясали пирона и една монета от 50 стотинки. Интересуващите се от това гениално изобретение да се отнесат до изобретателя“.

Или с образ:

А, разбира се, в съвремието съществуват много по-усъвършенствани български металотърсачи, някои от които са описани в достата такива книги, излезли през 90-те г. и ранните 2000-и. :)

Поздрави! :)

1966 – готов е първият  блок с пълзящ кофраж в София! Вижте повече в Sandacite.BG!

Днес ще изневерим за малко на по-традиционните ни електро теми и ще обърнем внимание на нещо друго, макар и то свързано с традиционната ни и обичана тема за ,,първите български неща“.

Да започнем по-отдалеко – какво е пълзящ кофраж? Това е технология за строителство (изпълнение) на монолитни сгради от стоманобетон, чиято цел е да предложи метод за ускорено (!) изграждане на високи многоетажни здания.

ЩО Е ПЪЛЗЯЩ КОФРАЖ…

,,Философията“ на строителството на сгради пълзящ кофраж е следната. След като се излеят основите и равнището на мазетата (сутерена), се монтира т.н. вертикален кофраж. (Кофражът е временна или постоянна конструкция, използвана в строителството, за да се оформят с нея желаните елементи от бетон или стоманобетон. Поначало ролите на кофражите са 3 – вместяват бетона, оформят повърхност и геометрия и носят товарите по време на строителството.) При типа жили щни сгради, които разглеждаме, кофражът има очертанията на външния и вътрешен контур на носещите вертикални стени на сградата. След това, в кофража и над него се монтират вертикалната и хоризонталната армировка за всеки етаж, армировъчните пръти за свързване с етажните плочи, поставят се т.н. кофржни рамки (каси), за да се излеят отворите в стените за врати, прозорци и пр., а накрая започва изливането на бетона за стените.

Защо кофражът се нарима ,,пълзящ“? Cлед като излетият бетон набере необходимата якост, кофражът (без да се демонтира) започва да бъде преместван нагоре по механизиран начин (тоест започва да ,,пълзи“), докато същевременно „пред него” непрекъснато се монтират армировката и кофражните рамки за следващите етажи. Монтираните конструктивни елементи трябва да бъдат бетонирани, което строителите правят без никакво прекъсване. Хоризонталните части като междуетажни плочи, стълбищни елементи, а също така и довършителните работи се изпълняват почти като при традиционните сгради със стоманобетонен скелет. За довършителни работи могат да бъдат използвани рабнообразни материали, ПК-сградите имат добра пожаро- и земетръсоустойчивост, а експлотационната им годност при добро поддъжане се оценява на около 90-100 г. Техни недостатъци (обаче спорни, хихи!) са обаче еднообразният външен изглед и липсата на възможности за надстрояване и значителни вътрешни преустройства (важно е да се знае, че и при ПК единствения тип стени, които е позволено да се премахват и ,,бутат“, са неносещите, преградните – те често са изпълнени от материали, различни от класически тухли – напр. при тях често е използван пенобетон; да речем, в ПК-боксониера стената между банята и кухненския бокс е такава, което улеснява смяната на тръбите.) Изпълнението на сгради ,,пълзящ кофраж“ изисква висока технологична дисциплина и повишена точност.

…И ИМА ЛИ ТОЙ ПОЧВА У НАС?

В България пълзящият кофраж изобщо е приложен още през 1950 г. – така са построени гранулационните кули на Азотно-торовия завод в Димитровград по план, изготвен от ръководителя на проекта – строителния инженер и изобретател Иван Славчев (1921 – 1995). От 1956 г. до 1959 български строители строят за първи път с пълзящ кофраж в чужбина силоз за зърно в Латакия, Сирия. Освен това, през 50-те и 60-те в България ПК е използван и при строителството на други големи заводски обекти и промишлени съоръжения, по-конкретно при изграждане на силози за цимент и зърнени храни, на водни кули и др.

У нас изследователската работа по приложение на пълзящия кофраж като строителна технология в жилищното строителство започва през първата половина на 60-те г. в Научноизследователския строителен институт, а през 1966 г. са построени и първите жилищни сгради от този тип у нас. През тази година в софийския жк Красно село е издигнат, напр., експериментален 17-етажен блок, който виждате на ето тази снимка:

Знаете ли го сега къде е? :)

На първата снимка най-горе пък виждате, освен този готовия, и началото на строителството на следващия, втори ПК-блок в България.

Главното предимство, което строителните инженери са виждали в ПК-технологията, било бързината. През 60-те г. у нас една обикновена за тогава шестетажна жилищна сграда със 72 апартамента и традиционна монолитна конструкция от стоманобе­тон и тухлени зидове се издигала средно за 14 месеца, а едропанелен блок със същите показатели ставал напълно готов за по-малко от 9 месеца. При въвеждането на ПК обаче хората видели истинска сензация – една от тези жилищни сгради в столицата израствала със скорост един етаж за 24 часа! Направо шампион! По това време целта е била една такава сграда да бъде завършвана за около 100 дни. Те смятали така: за изграждането на 18-етажна сграда направата отнема 30 дни, монтажът на кофража — 15 дни, пълзенето му — още 30 дни (заедно с изливането на подовите конструкции), и накрая за демонтирането на кофража — още 10 дни. Ако към тези 85 дни се прибавят и две седмици за поставяне на всички врати и прозорци, довършване на външната мазилка и всички вътрешни инсталации, наистина излизало, че сградата ще може да бъде готова в груб вид за 100 дни!

Първите резултати надминали очакваното — освен невижданите дотогава темпове, с които се изграждали, новите сгради изисквали и почти два пъти по-малко стомана за 1 кв. м застроена площ в сравнение със 6-етажните едропанелни сгради. По-малки станали и разхо­дите на цимент, дървен материал и др. а производителността на труда била значително по-висо­ка (това се вижда ясно здащо – сравнете пълзящия кофраж с дотогава употребяваните десетки механизми, дървени кофражи, подпори, инструменти и ръчни операции, необходими при традиционните сгради с тухлени стени – ПК опростява технологията и организацията на труда).

ПЪРВИТЕ СОФИЙСКИ ,,ПЪЛЗЯЩИ“ БЛОКОВЕ

Било е предвидено през 1966 г. в София да израстнат няколко ПК-жилищни блока с по 74 апартамента всеки, 30 от които тристайни, а останалите – едностайни. В плана са влизали също така общи сушилни и 75 складови помещения, разположени някои като тавани, други като мазета (това конкретно по-късно се прави масово и при ЕПК-блоковете). На всяка втора стълбищна площадка е било предвидено помещение със сметоприемник (тоест боклукотовод) и мивка.

Външните стени на някои от първите софийски ПК блокове са от керамзитобетон. Пестеливото използване на външни архитектурни елементи е било направено, за да се опрости кофражът и да се улесни неговото движение. В архитектурно отношение за първите софийски ПК-блокове са характерни стройната паралелепипедна форма, лоджиите на всеки етаж, богато остъклените входни врати и разнообразно оцветените плоскости на лоджиите и фриза.

Тук виждате как през 1966 г. строителният кофраж на втория ПК-блок в България започва да ,,пълзи“ нагоре със скорост 2,7 м/денонощие.

Като вътрешна архитектура решенията включват напр. това кухнята да бъде свързана със столовата в едно помещение. Симетрията по отношение двете оси на сградата е била използвана симетрично –  тя е приложена и при планировката на етажите и дава възможност по-икономично да се поемат напреженията в конструкцията, преизвикани от вятър и земетръс.

Интересно е да се отбележи и че тогавашните проектанти търсят начини движението на кофража да бъде не само бързо, ами дори и, ако може, напълно автоматизирано. За целта е създадена експериментална група към Министерството на строежите и строителните материали. Нейната цел е да разработи метод, при който с помощта на електронни прибори и командни устройства да се постигне автоматизация на целия процес – от приготвянето на бетона и неговото изливане в пълзящия кофраж до командата за „пълзене“. Въпросните професионални електронни джаджи (описани в един извор като ,,умни“!) е трябвало да синхронизират отделните операции на обекта и с помощта на написан компютърна програма кофражът да се издига нагоре автоматично, с минимално учас­тие на човешки труд.

АРХИВИТЕ ГОВОРЯТ

За десерт – документ на времето. Ето как една статия в сп. ,,Наука и техника за младежта“ описва строежа на втория ПК-блок в София – от нея ще научим и още някои подробности. ,,Една огромна платформа е опасала със своите невисоки бордове всички фасадни и вътрешни стени на бъдещите апартаменти. Всеки 10 минути операторът, който подава команди чрез електропункта, разположен върху самата платформа, задвижва мощна маслена помпа. Систе­ма от тръби и прибори предава нейното налягане на серия специални крикове — джакове, кои­то изпълзяват едновременно на 2 см нагоре по вертикални стоманени пръти, монтирани пред­варително за тази цел. Заедно с криковете на 2 см се издига и целият кофраж, оставяйки под себе си гладкия бетон на стените. А долу, на площадката непрекъснато работят бетонобър­качките и асансьорите ритмично подават готовата бетонна смес. В непрекъснатия производ­ствен поток са се включили и хората, които монтират дограмата на новата сграда — вратите и прозорците. За тази цел дърводелците са оставили в пълзящия кофраж специални отвори, като не са забравили и местата на всички вътрешни инсталации — електрически, водопровод­ни и канализационни. Ето защо, докато стените „пълзят“ нагоре, фронт за работа имат електромонтажниците и другите специалисти. Ако от външната страна на кофража се закрепят удобни люлки, мазачите могат бързо да нанесат и мазилката на фасадните стени.

Описаната високопроизводителна организация на работа обяснява огромната икономия на вре­ме, която се постига с новия метод. Но с издигането на пълзящия кофраж до последния етаж сградата още не е готова — нейните бъдещи стаи и коридори все още представляват високи вертикални шахти, те са без подове и тавани. Как ще бъдат направени междуетажните плочи на сградата? В построените досега подобни сгради в Русе, Плевен, София и Габрово тази задача беше решена така. От последния етаж се спуска една кофражна платформа, с която последователно, отгоре надолу се изливат всички етажни плочи на сградата. Това е много икономично, но опи­тът показа, че този начин има и сериозни недостатъци — за да се закрепят сигурно плочите, нужно е стените да се изливат от бетон, приготвен от специален, бързовтвърдяващ се цимент. А тази проблема още не е решена в нашата практика. Освен това забавеното изливане на пло­чите разстройва непрекъснатия поток, нарушава организацията при изпълнението на вътреш­ните работи и излятата „кутия“ на сградата. Ето защо вече се експериментира нов вариант на метода — с така нареченото етапно изливане на плочите, при което едновременно се изливат и стените, и подът на всеки етаж. Наистина, това ограничава скоростта на пълзенето, но другите показатели са отлични. Премахва се монтажното състоя­ние на сградата (т. е. вертикалните шахти отдолу догоре). Конструкцията става по-стабилна — плочите преминават през стените на всеки етаж, връзката е по-здрава, а разходите на стомана — с 5—6 кг/кв. м по-малко.“

Този цитат е ценен исторически извор, защото, ако с думите ,,построените досега подобни сгради в Русе, Плевен, София и Габрово“ авторът има предвид жилищни ПК-сгради, то явно показаният експериментален 17-етажен жилищен блок в Красно село (София) не е пръв в страната. В такъв случай, действително става интересно кой е наистина първият  ПК-жилищен блок в България, но засега нямаме отговор на този въпрос! Със сигурност обаче, много са се радвали тогава на новата за страната ни строителна технология и горното ентусиазирано заглавие на статия е добра илюстрация на това. Под ,,втори живот“ имат предвид, че механизираната технология на ,,пълзене“ вдъхва на познатия дотогава строителен кофраж нова полезност.

:) А сега… защо пък да не харесате сайта ни и във Facebook? ==> https://www.facebook.com/sandacite

В новата статия на Sandacite.BG – всичко за легендарния Георги Хаджиниколов и часовниковата фабрика ГНОМОН!

Направо е впечатляващо колко много разнообразни видове техника са произвеждани у нас, а може би най-интересен за изучаване е периодът до 1945 – 7 г., защото за тогавашната ни техническа промишленост знаем по-малко и онова време винаги има с какво да ни изненада. Дали сте предполагали, например, че през 1930-те и 1940-те г. в страната ни е имало истинска фабрика за големи, масивни, внушителни часовници?

Тази фабрика е много интересна, защото нейният създател е наистина знаменит ум, когото можем да наречем един от „строителите на съвременна България“. Той е потомствен колекционер на часовници, влюбен в механизмите, заради което става майстор на часовници в часовникови кули и създател на първата наша часовникарска фабрика. Неговите механизми тиктатат и до днес. Представяме ви Георги Хаджиниколов!

Механизми, циферблати и камбани за фасадни часовници на часовникарска фабрика “Гномон” – Георги Хаджиниколов. София, 1936 г.

Биография и вдъхновение

Хаджиниколов е от онези поколения българи, които са учили в чужбина, а след това вдъхновени са се завърнали у нас, за да използват своите знания и да помагат на България по-бързо да настигне по-напредналия свят. Той е роден в Дупница на 29.І.1892 г. в семейството на колекционер на часовници. Това вдъхновява сина и той се амбицира да следва часовникарство, за да навлезе по-дълбоко в тайните на времеизмерващите механизми, но по това време у нас никъде не се предлага такова академично образование. Ентусиазираният младеж спечелва стипендия от Търговско-индустриалната камара и заминава за центъра на часовниковата мисъл – Швейцария (по-точно Женева) – където се правят най-точните и прецизни хронометрични механизми в света. Курсовете по всички тънкости на тази техника – изискваща толкова много фино внимание, че е колкото наука, толкова и изкуство – увличат Хаджиниколов-младши и той успешно завършва часовникарство през 1916 г. С това става първият българин, получил специално образование в тази област.

Точно в разгара на Първата световна той се връща в България и вдъхновено започва да практикува наученото. По това време някои професии у нас се практикуват от хора с по-самоука квалификация и когато сред тях се появи човек, който носи в ума и ръцете си последните достижения в съответната област, не може да не стане светило поне от национална класа. Затова Хаджиниколов безспорно е добре приет от клиентите, когато започва да практикува научения занаят, а през 1920 създава Часовникарска кооперация „Зора“.

Тогава ,,часовникарска кооперация“ е разпространено название на организация, основана от предприемчив човек, изкусен в занаята, който се занимава с няколко различни дейности във времеизмервателната техника – внос, продажба, последваща поддръжка и т.н. Те най-често носят името на собственика, но може да имат и други названия – Часовникарска кооперация „Подем“ напр.

Георги Хаджиниколов обаче никога не „заключва с девет катинара“ своите познания. „Зора“ организира общообразователни курсове по часовникарство, достъпни за всички желаещи, където вероятно майсторът е набирал талантливи младежи, за да ги обучава за помощници. Започва да издава „Часовникарски преглед“ – първото специализирано, но и популяризиращо тази техника списание в България, от което за съжаление излизат само 4 броя през 1920 г. Целта е статиите в него да издигат часовниковата култура на читателите – налице са теми като „Часовите зони в Европа и света“, „История на часовниците“, „Видове часовници и какъв ни трябва“ и други.

Гномон

Размахът на Хаджиниколов и усетът му, че лесният достъп до точно време ще става все по-нужен на ускоряващата стопанския си живот България, го води до решението да разшири кооперацията си в първата истинска часовникарска фабрика у нас – „Гномон“ – която той основава в София на 1.ІХ.1934 г. (според датата на вписване от фирменото дело 204/1934 г. от Държавния архив – най-ранната, за която открихме документи). Колко дълбоко Хаджиниколов е навлязъл в своята наука, проличава още от марката – „гномон“ е древногръцка дума, част в античен слънчев часовник. Гномонът е отвесен прът, който хвърля сянка върху циферблата и така часът се определя спрямо положението на сянката, а тя пък пада според позицията на Слънцето.

В новата фабрика акцентът вече е върху производството на наши, български часовници, и то от голям калибър и мащаб – стенни, каминни, фасадни… Какво означава това?

Стенни часовници са дървените величия като онзи прекрасен екземпляр с месинговото махало две снимки по-надолу. Каминни са часовниците с циферблат, поставен върху най-често хоризонтален постамент и така целият часовник стои върху плот. А фасадни са градските с голям размер и видимост, които се монтират на стени и кули на обществени здания – църкви, гари, училища… Днес те са жив паметник на Георги Хаджиниколов, защото много от тях работят и до момента – напр. часовниците на църквата Св. Седмочисленици, на Александровска болница, на Търговско-банковата гимназия в Лозенец, Застрахователно дружество „Български феникс“ (днес Агенция по заетостта), Хасковската община и други… Близо 70 са кулните часовници, изработени от Хаджиниколов по градове и села, и почти всички са живи и до ден-днешен! Ако един от първите му фасадни часовници е този на Седмочислениците (1931), последният е онзи на кулата в известното с виното си село Телиш. Майстор Георги поставя този часовник в началото на 70-те г.

Ето и видео от един работещ такъв часовник, поддържан от нашия приятел Борислав Драгиев:

Подобно на други технологични производители от Царство България, и Хаджиниколов е смятал, че всяка произведена машина трябва да е направена по-старателно и дълготрайно от предишната и че продукцията не бива да стои на едно равнище – тя трябва постоянно да се осъвременява. Затова шефът има няколко изобретателски патента на свое име, а в един момент започва да произвежда и електрически часовници за гарите в България.  

Хаджиниколов е бил перфекционист в работата си и я е извършвал наистина с „швейцарска прецизност“! Още по времето на Часовникарска кооперация „Зора“ си е набавял най-точните и съвършени професионални инструменти, „изписани от странство“ – могат да се видят и днес в Политехническия музей в София. Много от тях не се използват от съвременните часовникари, но привличат сетивата с невероятната си изработка и точност – инструменти за човек, който знае какво да прави с тях. А Георги Хаджиниколов наистина е знаел, защото понякога за ремонт са му носени часовници в насипно състояние в торби и само изкусните очи и ум на майстора са съумявали да върнат всяка частица на точното й място, долавяйки с опита, познанията и интуицията си ролята на фините детайли. Неслучайно е поддържал и часовниците в царския дворец!

Едно от прекрасните произведения на „Гномон“ отскоро присъства и в моята колекция от българска техника. Това е електрически часовник с махало, използван за координиране на свързани с него други часовници в няколко помещения – тоест часовник майка, наричан още електропървичен. Произведен е вероятно в средата на 30-те г.; скàлата под махалото показва неговата амплитуда (отклонение).

Ето тук са клемите за свързване на електропроводниците към другите часовници, за чието координиране този е отговарял:

Забележителен е и специалният часовник за отчитане на работното място в предприятие или учреждение. Всеки служител получава индивидуален номер, който се отчита чрез натискане на бутон и се отпечатва на хартиен носител. Така в края на месеца може да се провери дали някой не е закъснявал.

По това време немалко предприемачи са обединявали няколко дейности, което изглежда е било удобно за тогавашните условия в България. Примери са софийската фирма „Клингзор“, произвеждала и грамофони, и радиоапарати, ,,Павел Вълчев – златарство и часовникарство“, а и Часовникарска централа „Гномон“ – София. При вписването предметите на дейност на фирмата са два: „търговия, производство, представителство и поправка на часовници, грамофони, радиоапарати и др.“ и „търговия и преработване на всякакъв вид черва и животински отпадъци; внос и износ на такива и др. стоки“. Цялото название е „Часовникарска централа „Гномон“ на Братя Хаджиниколови – София“, а съдружник на Георги е брат му Константин. „Представителство“ тогава означава, че това е вносител и дистрибутор за България на марка чуждестранни стоки (в нашия случай – на ,,германските часовници стенни и за маса ,,Фридрих Мауте“ и на швейцарските часовници ,,Кортебер“. Що се отнася до хранителните стоки, запазени са документи за износ на месни продукти в Германия от 40-те г. Предвид голямата разлика в двата предмета на дейност, можем да предположим, че с това се е занимавал братът Константин Хаджиниколов.

Времената обаче стават все по-мрачни. По време на въздушното нападение от 16.ІІІ.1944 г. домът на Хаджиниколов на бул. Ген. Гурко № 13 е напълно разрушен, заедно с покъщнината и ценни документи за бизнеса му. В първите години след 9.ІХ.1944 „Гномон“ продължава дейността си, но на 2.ІХ.1949 е обявена в несъстоятелност. Хаджиниколов става преподавател по времеизмервателна техника в Техникума по фина механика и оптика (1948 – 1953). След това отново е майстор часовникар – хората от неговия тип не могат да живеят, без да работят – чак до смъртта си на 17.VІ.1976 г. в София.

Георги Хаджиниколов е от онези люде, за които се казва, че са от най-щастливите, защото при тях работа и хоби се сливат и всъщност са едно. Независимо от усиленото производство, майсторът десетилетия наред отделя време и на любимата си разтоварваща дейност – колекционирането на часовници – и постига наистина страхотни висоти в това начинание. Колекцията му наброявала десетки и стотици механизми – пясъчни, стенни, с махало и без, огромни мастодонти с тежести десетки килограми, изящни джобни часовници с няколко капака един върху друг, за да защитават нежните частички, както и часовници, които са истински произведения на изкуството и циферблатът им е само детайл от цяла старателно изработена скулптурна група със собствен сюжет. В момента част (около 120 експоната) от събираната цели две поколения колекция на Хаджиниколов се намира в Политехническия музей, откупена от наследниците му през 1975 г.

Хора като вдъхновената личност, за която Ви разказахме току-що, са причината историята на техниката да е толкова разнообразна и интересна. Те са доказателство, че в България са се раждали и ще се раждат способни и проникновени умове, които могат да създават чудесни неща в най-различни области.

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 9-2018.

В новата статия на Sandacite.BG ще видим кои са първите филми и кина в България!

В последните няколко години наблюдаваме силен разцвет на българските филми и сериали. Отново зачестиха моментите, в които човек може да иде до кинокасата или киносайта и да си купи билет за български филм. Някак е приятно, живо, създава една особена динамика това да четеш за процеса на работа върху поредния нов български филм и същевременно да те заобикалят рекламите на вече готови и прожектирани такива. Живеем във велико време!

Но само преди малко повече от век нещата не са били точно така. Ама съвсем не!

Началото на кинопрожекциите в България ни отнася в последните години на ХІХ век и е свързано с градовете София и Русе. След десетилетни спорове и неясноти датата на първата кинопрожекция у нас беше закована на началото на декемврви 1896 г., а мястото – хотел Македония на ул. Търговска в София. Там една тайнствена личност, която тогавашния столичен печат описва като ,,професора по физика г-н Мелинсон“ в рамките на различни свои представления показва фокусничества и няколко филма, прожектирани с типичен кинематограф от края на ХІХ век. Става дума за познати западноевропейски филмчета от онова време като ,,Художникът (Кралица Виктория)“ (1896), ,,Сцени от улиците на Париж“ и други, но и за кинохрониката ,,Пристанището на Варна“ (1896), заснета у нас от французи. Тази лента обаче продължава да е малко легендарна и не е засвидетелствана в нито един филмов каталог от онова време, а имаме само косвени сведения за съществуването й (вестникарска реклама).

На 27 февруари 1897 г. във русенския вестник „Законност”, в рубриката „Вътрешна хроника”, излязло съобщението: „В града ни от десетина дена насам е пристигнал един цинематограф, аппарат, който изображава на платно тъй наречената Жива фотография. Аппарата дава възможност да се виждат изображаемите от него картини и сцени в всичката им живост и движения. Пристигналия цинематограф показва, например, един движущ се трен, посрещането на цар Николая в Париж, една от парижските площади и т. н. – всичко това толкова живо и естественно, щото се получава пълна иллюзия. Аппарата се помещава в новата къща на г. Марин Чолакова, на площадьта пред бъдещата градска градина. Входа струва 1 лев”. В публикуваната обява не се посочва точната дата на пристигането на „цинематографа”. Броят обаче е от 27 февруари, което означава, че появата на апарата е станала средата на месеца, някъде около 17 февруари.

Марин Чолаков бил известен русенски търговец на хранителни стоки. Въпросната къща била на два етажа, като приземният етаж представлявал обширно помещение, служещо за склад или дюкян. Според други твърдения обаче там се е помещавала бирария и вероятно точно там – като посещавано обществено място – се е провела и първата кинопрожекция в Русе. ,,Кинематографистът“ се е наричал Георги Кузмич.

Сведението на табелата обаче не отразява най-новите данни по темата ,,първа кинопрожекция в България“, защото в действителност това е станало в салона на хотел Македония в София, както и е описано по-горе.

Сетне започва една истинска епопея, на която авторите са отново чужденци. Защото, подобно на други демонстрации на технически новости (автомобилът напр.), и въвеждането на киното в България е инспирирано от ,,икономическите пътешествия“ на множество чуждестранни предприемачи, които осъществяват турнета из най-големите градове на България, носейки със себе си новото, непознато и тайнствено техническо чудо, наречено ,,кинематограф“, и кутии с целулоидна лента за него. Те подбират места, на които се събират множество хора – хотели, панаири и др., уреждат участието си с организаторите, включват своя апарат и започват важно да се въртят около него с подчертано достойнство, произнасяйки помежду си странни и мистериозни думи – ,,филм“, ,,лента“. По-заможните и успешни от тях – като чеха Франц Прохазка напр. – пътуват и със собствени сгъваеми шатри, които разпъват в определените спирки, както направил Прохазка във Видин, където разпънал палатка за цели 300 зрители! Той бил твърде изкусен киноуправител и освен самите прожекции, въвел атракция между отделните филми – докато сменяли лентите, електрически орган свирел и привличал минаващата публика да види поредното кинопредставление. Друг киносалон на Прохазка е бил ,,Гранд биоскоп“ до Лъвов мост. Той обаче не се посещавал добре, тъй като това място тогава се смятало за много отдалечено от Центъра. А самите филми, разбира се, били неми. Едва по-късно въвели музика, за да може тя чрез силата на нотите да изразява емоциите, които вълнуват персонажите и би трябвало зрителят да съпреживява.

Всички тези кинопредставления наподобявали по нещо цирковите. Разликата е там, че вместо изумителни номера, дресьорски героизми, фокуснически илюзии и т.н., публиката наблюдавлаа нещо, наречено от един русенски вестник през 1897 г. ,,жива фотография“. Това били кинопроизведения, които бихме нарекли праобрази на съвременните документални филми, изобразяващи тържествени събития, животът на хората на публични места в различни чуждестранни градове, обществени прояви на различни политически лица, протоколни събития с участието на царски особи и т.н. Действието на всички тези ленти, разбира се, се развивало в чужбина. ,,Кинематографическите сеанси“ се рекламират шумно и мощно, като че са същински циркови представления.

Горе-долу по това време по българските номадски киноекрани започнали да се появяват и художествени, игрални филми, които били отново чуждестранно производство (най-вече на френската компания ,,Патè фрер“. Сюжетите им показвали приключения на герои в далечни и екзотични страни, в които хитрите персонажи защитават някаква кауза и успешно я постигат, или пък напротив – борят се като Дон Кихот с вятърни мелници и искрено разсмиват публиката с невероятно комичните си подвизи. Друг жанр на филмчетата били мелодрамите, в които героите преодолявали множество препятствия, а в почивките между тях изплаквали очите си един за друг.

Всички тези кинопрожекции се провеждали в набързо разпънати шатри из всеки по-голям град на България. Едва в началото на ХХ век започнали да възникват постоянни, стационарни кинотеатри. От една страна, те разчитали на един информиран зрител, който веднъж е видял и харесал кинематографа и е готов често да посещава нови ,,представления“. От друга обаче, постоянното установяване на едно място заставяло собствениците да се снабдяват с все нови и нови филми, за да показват на посетителите различни заглавия. А това е ставало трудно при недобрата логистика между България и чужбина в началото на миналия век и постоянно растящите цени на лентите с най-прочутите световни актьори. Не стига това, ами и наложилата се тогавашна традиция при показването на тези кратки филмчета повелявала да се прожектират едно след друго разножанрови филмови произведения! Наистина трудно за собственика на малък кинотеатър и всъщност това е причината, поради която – въпреки бързо никнещите тук и там киносалони из София – през 1910 – 15 г. високоразвити остават едва няколко, сред които известни имена са ,,Модерен театър“, ,,Одеон“ и ,,Нова Америка“.

В този период из кинотеатрите вече редовно се показвали хроникално-документални кадри, наречени ,,картини из нашия живот“, чиито сюжет са забележителни и интересни моменти, вече от живота на България – ,,Пристанището на Варна“ (една от първите показани у нас такива кинохроники още през 1896 от Мелинсон),  ,,Посещението на цар Фердинанд в Цетина“, ,,Излетът на авиатора Масленников в София“, ,,Зимният спорт на столичани“, ,,София и околностите ѝ“, сюжети от всекидневието на българската войска и обучението във Военното училище и т.н. Някои от тези ,,документари“ вече могат да се нарекат български, защото са снимани по поръчка на кинотеатрите.

За съжаление днес състоянието на тази историческа ценност – сградата на ,,Модерен театър“ (открит 1907) – е престъпно лошо!

Това ни води към другия вид сюжети, които определено вълнували публиката – военно-патриотичните. Те първи излезли от рамките на хроникално-документалния кадър и дали живот на пълноценни игрални филми, произвеждани от чуждестранни компании, но предвидени за показ у нас. Нерядко чисто български сюжети от военните години са ставали основа за сценарии, разработени от външни продуцентски къщи, но за наша публика, тъй като явно се е смятало, че историята приятно ще подразни патриотичните чувства на зрителите и това ще гарантира търговския успех. Такъв е напр. случаят с филма ,,Марийка – потурчената българка“ на споменатата френска компания ,,Патè фрер“. В този вид, а и в други кинопроизведения, виждаме отколе познатите оперетни сюжети, които задължително включват действия на персонажи като разбойници, неверници, крадци, свръхестествени, същества, невъзможна любов, на вид по-слаби сили на Доброто, множество перипетии, тяхното преодоляване и т.н. Накрая ,,нашите“ все пак успяват да се наложат над ,,лошите“ (напр. ,,неверниците“) и хепи ендът възтържествува. Дори може да се направи успоредица между сюжетната схема на ,,Марийка…“ и операта на Моцарт ,,Отвличане от сарая“.

Обаче, ако трябва да определим най-успешните жанрове в киното в България през началото на ХХ век, това са мелодрамата и комедията.

Точно постепенното настаняване на кинопрожекциите в българското публично ежедневие подготвило почвата и за следващия важен етап – появата на първия български игрален филм ,,Българан е галант“ през януари 1915 г.

Със сигурност много от вас знаят легендарния проф. Йордан Боянов от ТУ – София. Ето и 3 интересни случки с него в Sandacite.BG!

Днес сме ви подготвили нещо необичайно, което, макар да не е свързано 100 % с любимата ни тема ,,българска техника“, все пак е свързано с един прекрасен български електронен инженер и голям Човек. Затова мислим, че със сигурност ще стопли сърцата най-малкото на онези от вас, които са имали щастието да го познават лично. Става дума за няколко анекдота и една истинска история, в които главно действащо лице е известният проф. Йордан Боянов от ВМЕИ (дн. Технически университет София).

Първо, малко биография и щрихи за него, за да бъдем по-обхватни. Пълното му име е Йордан боянов Димитров и е роден на 14.Х.1922 г. в Тутракан. Завършва Държавна политехника – София (тогавашното название на ВМЕИ) през 1949 г. Защитава докторска дисертация (д.т.н.) в област „Машинен анализ на електронни схеми“, СНС по радиолектроника (1979).

Професионалната си дейност започва като технически директор на Радио София. После става началник на отдел в Слаботоковия завод ,,Климент Ворошилов“ в София, е през 1957 вече е доцент по радиотехника в ВМЕИ – София. Професор по автоматизация на проектирането в електрониката в катедра „Електронна техника“ (1966), ръководител кат. „Електронна техника“ (1962- 81). Декан на Факултета по радиоелектроника (1962 – 63). Председател на Научно-техническия съюз по електроника. Създава и ръководи промишлена научноизследователска лаборатория по полупроводникова схемотехника (1971 – 91).

Основните области на научна и преподавателска дейност на проф. Боянов са три: теория на електронните схеми, автоматизация на проектирането в електрониката и приложна електроника. Той е основоположник на научните направления ,,Теория на електронните схеми“ и ,,Автоматизация на проектирането в електрониката“. Автор на е над 200 научни публикации и има патенти за 12 създадени изобретения.

Основните книги на проф. Боянов са „Приложна електроника“ (1960), „Електронни и полупроводникови прибори“ (1966 г., с първо издание като ,,Електронни и йонни лампи“ от 1960), „Теория на електронните схеми“ (1985), ,,Справочник по електронни лампи“ (1962, 1966), „Машинен анализ на електронни схеми“ (1980) и др. Дългогодишен главен редактор на сп. “Млад конструктор“ и член на експертен съвет към сп. “Радио, телевизия, електроника“. Лауреат на званието ,,заслужил деятел на техниката“ и наистина легендарна личност в съзнанията на няколко поколения хора на електронната техника в България!

В стар брой на вестника на ТУ – София ,,Нов технически авангард“ намерихме следните два анекдота с именития учен и преподавател.

БЕЗ ВЪЗРАЖЕНИЯ

Като истински голям учен и ерудит професор Йордан Боянов бил ши­роко скроена личност. Той знаел, че сам човек не може много, затова щедро раздавал своите хрумвания и идеи на съ­трудниците и дипломан­тите си. Бил любопитен и нямал търпение да ги види час по-скоро реа­лизирани Между тях са електронното компози­ране на музика, радио- синхронът за точно вре­ме, електронно проек­тиране с компютър и много други. Известни са неговите чисто чове­шки странности и увле­чения. Професорът бил страстен радиолюби­тел, конструирал си ме- талотърсач, а след Чернобил и Гайгер-Мюлеров брояч. Не вярвал човекът на официални­те данни и редовно про­верявал лично нивото на радиацията. Един ден позната на препо­давател от катедрата помолила да бъде про­верена радиацията на донесени от провинци­ята ягоди и донесла няколко в кабинета на професора. Тази мол­ба така го въодушеви­ла, че той оставил вси­чко друго и тръгнал да вземе от дома си бро­яча и да замери цяло­то количество, защото малката проба не дава верни резултати Же­ната силно се притес­нила, че занимава име­нития учен с такива дреболии но професо­рът не търпял възраже­ния. Междувременно на паркинга блъснал колата си и трябвало да се изкачи до петия етаж без асансиор за­ради щайга ягоди Но на връщане бил дово­лен.

– По важното е, че по­могнахме на жената – споделил той.

КЪДЕ СА КЛЮЧОВЕТЕ?

Професор Йордан Бо­янов много държал на реда и точността, но… Един ден закъснял и влязъл в лаборатория­та по Полупроводнико­ва схемотехника да пи­та кой има ключ от ка­бинета му, за да му от­ключи, защото той не зна­ел къде са му ключо­вете и не можел да ги намери. По-точно знаел – в куфарчето, в колата, но не знаел къде е ко­лата! Мислел, че е пред блока, в който жи­вее, но като не я наме­рил, решил, че я е за­бравил в ВМЕИ. По-скоро по внушение, отколкото по убежде­ние професорът подал молба за издирване. След няколко дни обаче той с учудване видял, че колата му стои пред су­пера, където я бил оста­вил преди пазаруване. Разбрало се, че профе­сорът я забравил и се прибрал пеш Очевидно, разсеяните хора са най- съсредоточени!

А ето и една истинска история, разказана от проф. Йордан Боянов, която разказва ас. инж. Росен Петков – преподавател от ТУ София и Технологично училище по електронни системи – и по негово предложение я препечатваме от блога му! :)

,,Първо, нека кажа няколко думи как се запознах с Професора. Една вечер, около 1987 г., по един от коридорите на Ректората на Техническия университет – София цареше мрак, някои лампи бяха изгорели и още не бяха ги подменили. Видях един възрастен човек, който се беше навел и търсеше нещо изгубено по пода. Попитах го какво, отговорът беше- монета, която е изпусната на пода. Намерихме монетата, оказа се някаква доста стара, не помня каква, но явно ценна и човекът ме покани да пием кафе в кабинета му. Прочетох на табелката на кабинета “проф. д.т.н. Йордан Боянов”. Така започна познанството ми с този изключителен човек, който после стана мой учител. Въпреки, че следвах “Изчислителна техника”, а Боянов беше в катедра “Електронна техника”, работихме по редица проекти и след завършването ми ме покани като преподавател в кат. ”Електронна техника” на ТУ.

Йордан Боянов беше многостранна личност, преподавател, учен, едновременно професионалист и радиолюбител, експериментатор на нови технологии. Като главен редактор на списание “Млад конструктор” беше усетил бъдещето на микрокомпютрите (тогава “Правец 82”, “Правец 16”) и беше открил специална рубрика за алгоритми и програми за микрокомпютри, на езиците Бейсик и Паскал. През 1988 г. с него и Симо Лазаров публикувахме едни от първите в България обработващи и синтезиращи програми за електронна музика, за MIDI интерфейси и нотни редактори. Боянов беше доста властен човек, беше заемал важни постове в държавата- директор на радиоразпръскването в Министерството на пощите, телеграфите, телефоните и радиото, главен конструктор в слаботоковия завод „Климент Ворошилов“ в София, заместник-ректор на ВМЕИ (сега ТУ-София) и други. И така, да започнем интересната и поучителна история, която имах удоволствието да чуя и която предавам по памет след доста години, така че може да има неточности или дори грешки. Разказвал съм я на приятели и те винаги са ме съветвали да я напиша. Ето я написана.

РПС ,,ВАКАРЕЛ“

В началните години на социализма, след овладяването на властта, през 50-те години, започва работа по обновяването на радиоразпръскването в България и създаването на телевизията. Старите станции и антени от царско време не са достатъчни, а и поради липса на резервни части, някои спират или работят с намалена мощност. Между другото, една от емблематичните стари радиопредавателни станции е тази на Вакарел (като се минава по магистралата, се вижда антената), проектирана и построена от специалисти на Telefunken през 1937 г., с мощност 100 kW. Беше спряна през 2015 г. след 78 години непрестанна работа!

През 50-те години проф. Боянов е командирован, заедно с един партиец (придружителят вероятно е и ченге) от другарката Цола Драгойчева, виден функционер на БКП и тогава министър на пощите, телеграфите, телефоните и радиото, в ГДР, да закупят нова антена за Радиото. “Отидохме при една фирма”, разказва проф. Боянов, “да получим предложение и онези ни казаха за антената една солена цена –милиони”. “Като чу сумата, за която трябваше да се подпише договор, партиеца (другият придружител) се поболя, влезна в болница и ме остави аз да подпиша, имал ми доверие, каза”. Естествено, при неправилно решение и профукани милиони “преводни рубли” (валута за разплащания между соц. страните) е щяло да има наказание и то сериозно. “Върнах се в хотела”, разказва Боянов, “и се чудя какво да правя, как да преценя цената в офертата. Реших да питам за съвет един стар продавач на електронни лампи, той имаше магазин в София. Звъня на бай Иван (за целите на разказа, името Иван е условно) и обяснявам, бай Иване, така и така, как да преценя тази антена толкова ли струва?”. А бай Иван отговаря: “Данчо, аз не мога да ти кажа дали струва толкова, но мога да ти кажа, че всяко устройство има един параметър, който е най-важен за цената. При локомотивите знам, че това е тонажа, при антените виж, може би е височината, килограмите и т.н.”. След този прост, но умен съвет на бай Иван, Боянов започнал да рови по каталозите и открил че, да, височината е едни основен параметър, който формира цената. Разгледал и други антени по каталози. “На следващия ден”, разказва Боянов, “отивам във Фирмата и казвам, антената не струва десет милиона преводни рубли (примерно), а осем”. Немците се направили на обидени, казали че нямат повече време за преговори и че се готвят за някакво изложение. Боянов се върнал в хотела смутен, дали е постъпил добре с пазарлъка. Минали дни, Фирмата не се обажда. Но през последния ден от пребиваването му в Германия, немците го извикали и подписали за редуцираната цена. Заради спестените пари на държавата, Цола Драгойчева наградила Йордан Боянов с орден и две заплати. Така благополучно завършило това договаряне.

Тази история ни показва три важни извода: Първо, когато се проектира нещо и искате да знаете колко би струвало ориентировъчно, намерете най-важните ценообразуващи параметри, оставете подробностите, вижте зависимостта на един-два параметъра върху цената. Второ, не се притеснявайте да питате експерти, дори и ако са косвено свързани с темата и направете сравнителен анализ. Трето, бъдете креативни, не се предавайте, мислете как да прецените едно предложение, дори и когато нямате лесна информация за подобни продажби!“

Ще бъдем благодарни, ако ни изпращате различни истории с такива значими и мащабни фигури на българската техника, като проф. Йордан Боянов. Ние имаме вече доста  публикувано за самите изделия, но ни липсват истории за хората зад и около тях; затова, ако пазите такива спомени, не се колебайте да ни ги изпратите в координатите в раздел Контакти горе! :)

Благодарям и поздрави!