Категория: Други

Прочетете в Sandacite.BG за историята на телефона в Царство България и за първите български телефони!

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D1%81-%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0.html.)

Сведенията по въпроса ,,Кога е проведен първият телефонен разговор по българските земи?“ ни насочват към есента на 1877 г., по време на Руско-турската война. Тогава руските войски строят множество военнополеви телеграфопощенски станции, защото телекомуникациите определят успеха на всякакви военни действия.

На 1 и 2.ІХ.1877 г. 1-во отделение на 5-и военнополеви телеграфен парк (заедно с Главното командване на действащата армия) се установява в с. Пордим, Плевенско, където се намира и главната квартира на румънския княз Карол I. Пордим става централен военен команден пункт. На 16.Х в това селище се състои телефонен разговор между румънския княз и главнокомандващия руската армия – великия княз Николай Романов Старши. Това е най-ранната такава размяна на думи, за която до момента имаме сведения. Вероятно обаче преди това новоинсталираната телефонна линия е изпробвана от други хора, най-вероятно военно-технически лица.

Следващата информация – за разговор, по-късен с около два месеца – намираме в дневника на руски офицер от обсадата на Плевен. Тук историята е любопитна! Един генерал си поръчва сандък с вино, но погрешно му изпращат неизвестен апарат с тръбички, подобни на стетоскоп. Началникът на полевия телеграф разбира, че това всъщност е телефон. Загадката е разкрита и военните инсталират телефонна връзка между две палатки, с която няколко дни поред се забавляват, говорейки по жицата.

През 1884 г. група български офицери, завърнали се от военно обучение в Русия, си донасят 2 телефонни апарата и ги инсталират на ул. ,,Георги Вълкович“ в София. На № 18 е тяхната квартира, а на 13 живеят артилерийският полк. Решетин и неговата хубава дъщеря.

Смята се, че именно 25.ХІ.1884 е датата на първия телефонен разговор във вече възстановената държава България. Ето как се стига до него. На този ден е освещаването на новата сграда на Народното събрание. Офицерите канят у дома си премиера Стефан Стамболов, за да му покажат новото чудо – телефона. Кап. Груев набрал полк. Решетин и разговорът протича съвършено – дъщерята на високия чин изпълнява една песен, а Стамболов отговаря с български народни песни.

Първият телефонен номератор у нас е монтиран в София през 1884 г. и може да обслужва до 5 линии, а като най-важни веднага са определени царският дворец, кабинетът на премиера, Главната дирекция на пощите и телеграфите и ІV полицейски участък. Малко по-късно към тях е добавено и търговското представителство на германския производител ,,Круп“. По-късно са монтирани номератори и в следващите най-големи градове на България, а на 13.І.1892 тържествено е проведен първият междуградски разговор между София и Пловдив.

След 3 г. официално са назначени първите двама телефонисти у нас. Това е служител в телефонна централа, който стои пред огромни апарати (номератори) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера. За всеки номер – търсещ и отговарящ – на номератора има съответен ,,жак“. Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с ,,Централа! С кого да Ви свържа?“. Щом му кажат това, най-честата схема е да включи жака на повикващия абонат в буксата (гнездото) на търсения от него и така те могат да си говорят. Тогава казваме, че телефонистът изгражда връзка между телефонните абонати.

Може абонат от едно селище да търси такъв от друго. Затова в междуселищните номератори зад дадено гнездо не стои конкретен телефон на един човек, а някаква свързваща линия, напр. с номератор от друг град, към чиито телефонисти да се прехвърли обаждането. Те вече могат да свържат повикващия абонат от едното селище с търсения номер в своето. А ако телефонната централа в това селище е автоматична, на номератора ще има монтиран номеронабирател – познатата ни от детството ,,шайба“ (като на показания по-долу номератор).

Чрез нея телефонистките могат направо да наберат търсения номер и така да свържат единия абонат с другия. Ако обаче няма такова прехвърляне на обаждането, времето за приемане на повикването, за преценяване кое от многото гнезда е това на търсения абонат и за включването на жака в него не трябва да надвишава няколко секунди!

Номераторите имат сигнализация за входящо повикване – обикновено една обща сигнална лампа отгоре. Възможно е да има лампа над всеки жак, за да укаже дали абонатът е затворил телефона си (обикновено свети при отворен телефон). Различните производители имат различна логика на сигнализация и изграждане на линиите, но при всички тя е проста и лесно се заучава от телефонистките.

Работата на телефониста е изтощителна: дълги дневни и нощни смени и интензивно натоварване. Освен това са нужни добро здраве, ясен и чист глас, висок ръст (за да може ръцете да достигат до върха на големия номератор) и – разбира се – умение да се пази тайната на кореспонденцията. Именно поради тази причина за телефонистки се избират представителни момичета от добри семейства с примерно обществено поведение.

Едва през 1935 г. България започва да въвежда автоматични тел. централи – в София, В. Търново, Пловдив и гара Кричим (до 1942). Да споменем също така, че в Царство България също е имало и улични обществени телефони – те са работели с монети – но за това друг път.

През 1924 заработва и редовно българско производство на телефони – отворена е Телефонно-телеграфната работилница към Главната дирекция на ПТТ. В нея се произвеждат телефони, телефонни номератори, телеграфи и части за тях.

А от задната страна на апарата е отбелязано:

Друг производител е ,,Българска телеграфия“ (,,Анонимно АД с участието на държавата“) на бул. Сливница № 291, основана 1927 и произвеждала и слаботокови компоненти. През 1935 се слива с ТТ работилницата.

На първата снимка и онези с табелите виждаме 3 метални телефона от от ТТ фабрика. Единият е типичен домашен или служебен апарат от 1920-те и 1930-те г. Ползвателят завърта манивелата и така изпраща електрически сигнал до централата, където телефонистката му вдига и го пита с кого желае да го свърже. Звънецът му е монтиран вътре в кутията, но при други модели е отвън. Когато Ви търсят, звъни доста стряскащо. :)

Вторият е по-нов, след 1935, вече предвиден за автоматична телефония, и разполага с ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да изберем търсения номер. Ако обаче този абонат се намира в селище, в което няма автоматични телефони, е нужно първо да наберем централата (с определен номер) и там вече да поръчаме с кого желаем да говорим.

Производител и на този телефон е ТТ работилница към Гл. дирекция на ПТТ (след 1935 се нарича ,,фабрика“).

Третият е нещо, което на пръв поглед може да ни заблуди. Това е пак манивелен телефон от Царство България, но осъвременен – със самоделно добавен ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да набираме търсения абонат. Шайбата не е оригинална, а е по-късна – едно време хората нерядко са преработвали и модернизирали своята техника. Тук неоригиналността познаваме по три признака:

а) шайбата вече е от пластмаса, докато през 1930-те г. би била от бакелит, а и на друг принцип – с т.н. червяк;

б) предният панел е без наклон – строго вертикален е, което не е удобно за движение на пръстите при набиране с шайба, но за манивела не е никакъв проблем;

в) при по-внимателно вглеждане отстрани вдясно на телефонната кутия се забелязва дупка – някога там е била манивелата за индукторно повикване, преди да я демонтират, за да сложат шайбовия номеронабирател

Няма как да подминем и легендарната книга ,,телефонен указател“. Първият такъв в България излиза още през 1900 г. и е наречен ,,Указател на телефонните постове в София, Пловдив, Русе, Варна и Шумен“. През следващите десетилетия почти всяка година се издава редовно телефонен указател. Вероятно след 1937 на цветната му корица се поставя изображение на новородения престолонаследник цар Симеон ІІ. Нашият тук е софийски от 1943 и включва частни, административни и фирмени абонати.

Почти всички стари БГ телефонни указатели имат няколко страници най-подробни инструкции как човек да си служи с телефон, защото централите на някои градове са автоматични, а на други – все още ,,ръчни“ (с телефонистки).

Днес това е истински исторически извор и той убедително опровергава мнението за телефонния указател като за най-скучната книга на света.

Цялото това досега беше материал с тема телефоните за домашно и обществено ползване. А ако Ви интересува историята на българските телефони, специализирани за военна употреба, то последвайте долния линк:

Вижте в Sandacite.BG за най-големия производител на ски в България преди 1948 г. – Марко Костурков!

Верни на влечението си към забравените стари български неща, се заинтересувахме дали някога е можело да се спускаме по склоновете със ски екипировка изцяло родно производство. Две съвсем неочаквани открития – стари дървени ски от Царство България и каталог на фирмата производител – легнаха в основата на днешния ни материал. Уредихме Ви среща с един изключителен човек, когото можем да наречем един от строителите на съвременна България. Стягайте ските и да потегляме към планината!

Първите български ски

За момента е трудно да определим със сигурност кой е първият ски производител в България, но със сигурност до 1945 г. е имало няколко – напр. т.н. ,,Славевки“ на самоковски майстор, който се е казвал Радослав Стоилков – бай Славе. За него стари скиори твърдят, че бил най-добрият в производството на ски за бягане. Знае се е и за друга фирма, работила в Княжево, София. През 1925 г. пък  в Габрово група ученици започват да купуват дъски, изработват калъп и казанче за изваряване и извиване на дървото и заедно започват масово производство на ски.

Само че това не е достатъчно, защото на скиорите са необходими и щеки, облекло, аксесоари… въобще всички останали принадлежности, за да се спускат по склоновете. А на хоризонта не закъснява да се появи и човекът, който да осигури всичко това!

Кой е той

През 1884 г. в Панагюрище се ражда дете на име Марко Костурков. Този известен род е свързан с Райна Княгиня и е дал на България известни обществени личности, като основателя и лидер на Радикалната партия Стоян Костурков – министър в десет различни кабинета преди 1944 г., много надарен оратор. Още докато Марко е на 6 – 7 години, семейството му се мести в София, за да търси по-добро препитание. Отначало той работи като помощник в магазин (вероятно за мъжка мода), а през 1907 г. – значи на 23 г. – започва първия си бизнес – отваря собствен магазин за спортни стоки. Там се продават принадлежности за зимен и летен спорт, които са все още предимно вносни и съвсем малко са българските. Само след няколко години обаче Марко Костурков заминава като войник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Показва голяма храброст в сражението при завоя на р. Черна и остава с шрапнели в тялото до края на живота си. Това обаче изобщо не намалява хъса му за развитие и не пречи на бизнес нюха му!

Междувременно в началото на ХХ век в България се създават първите футболни клубове от съвременен тип, някои от които, преминали през множество преобразувания, функционират и досега. Развиват се ските, футболът, тенисът и т.н., а това поражда необходимостта от предлагане на спортни стоки и открива пазар за тях.

Спортна къща ЕМ-КА

Завърнал се в София след края на Първата световна, предприемчивият Костурков решава да изгради проспериращ бизнес, който удовлетворява все по-нарастващите потребности на напредваща България. Той наема известния на фирмата строителен инженер и проектант инж. Димитър Агура да му проектира шестетажна сграда на ъгъла на ул. Леге и бул. Дондуков № 24 (при парадния вход на днешното Президенство), която да приютява магазин (на партера и І етаж) и четири етажа работилница, където да се произвеждат стоките, продавани отдолу.

Именно тук в следващите над 25 години се развихря производствено-търговската дейност на Марко Костурков. В трите най-горни етажа се помещават ателиетата, едно от които е напр. обущарското. То изработва футболни, планинарски и ски обувки, лекоатлетически шпайкове и обувки за каране на кънки (по онова време кънките не са лети като днес, а се монтират към обувката).

В друго ателие работят т.н. сарачи. Те шият здрави волейболни и футболни топки от кожа (всъщност оттам идва брадатото клише на спортните коментатори за ,,коженото кълбо“!), а също така забележителни са скиорските и туристическите раници, при които моделите носят имена на върхове и местности – Мусала, Алеко, Момина скала…

При сарачите се изработват и т.н. еднодневки – вид туристическа чанта, но това название не трябва да значи, че тя е некачествена и лесно се къса! Не – просто това е вид лека чанта, в която туристът слага манерка с вода и храна за един ден.

Сарачите шият и здравите кожени ремъци, колани и каиши, които са важни при старите ски – скоро ще видим защо.

В шивашкото ателие се шият екипите за футбол, за лека атлетика и дрехите за скиори –готови екипи (поне пет модела), клинове, ветроустойчиви якета, вълнени чорапи и всякакви ръкавици (от различен плат и с един и пет пръста), топли пуловери и панталони… Оттам излизат и голфове, бархетни спортни ризи, дюшеци за физически упражнения и какво ли още не.

Дърводелският цех се е занимавал както с изработката на ски и шейни, така и с принадлежности като щеки, стеги (после ще обясним за какво се ползват), а и с едно друго забележително изделие – прътове за овчарски скок, направени от бамбук! Един такъв се намира запазен у по-малкия внук на Марко Костурков – Борислав, който си сппомня как е брулел с него череши в двора на родната си къща на бул. Цариградско шосе. В този цех са правени и някои гимнастически уреди.

С времето фирмата на Костурков се превръща в най-голямата спортна къща на Балканите. Наричали са я ,,фабрика без комин и дим“ заради мащабите на производството. А то е било на много високо качествено равнище, бързо се налага в практиката и му печели голямо име. Дворецът и известни личности в Царство България са закупували спортни стоки от Марко като най-елитен доставчик. На всички свои изделия Костурков поставя марката ЕМ-КА (от инициалите си) и отдолу надпис: Този знак гарантира за доброкачественость. Звучи чудесно, нали? До 1946 г. всички официални футболни мачове в България са се играели изключително с топки от тази спортна къща. Най-известните ни рефери от този период Георги Огнянов и Тодор Анастасов (по прякор Точето) не са допускали на терена друга топка освен ЕМ-КА.

Как работят дървените ски

На една от илюстрациите виждаме оригинални български ски ЕМ-КА от моята колекция с автентичните щеки. Закупени са през 1943 г. Изработката на тогавашните ски се различава немалко от днешните. Самите ски са дървени, а по външните им ръбове минава специален кант. Той, както и всички останали принадлежности, се закупува отделно, защото клиентът може да избере между няколко метала – стомана, месинг, дуралуминий… Благодарение на канта ските могат лесно да спират, успешно да завиват и скиорът не губи контрол. Дървените ски имат по цялата си дължина и характерен канал откъм долната част, който дава изпъкналост отгоре – също за стабилност.

Друг елемент, който клиентът избира, е това, което днес наричаме ,,автомати“, а тогава тези части са се означавали с немската дума ,,биндунг“. Това е цялата система за закрепване на обувката на скиора върху ската. По времето на Костурков в употреба са били два вида биндунг – по-стар и по-нов тип.

При по-стария обувката първо влиза между две специални метални скоби, наречени баки. Лявата и дясната бака могат да се доближават или раздалечават според ширината на обувката, а когато се напаснат оптимално, баките се фиксират. Горният и долният край на всяка скоба са назъбени – зъбците се ,,захапват“ с отсрещно назъбени метални пластини, завинтени в ската, а после баките се завинтват здраво в дървото с четири винта. Накрая стягаме обувката: лявата и дясната бака имат по едно ,,ухо“, от което тръгват здрави кожени каишки (т.н. лангримени) и обрамчват обувката до петата, а там се стягат с катарама – като колан.

Ето за какво говорим. Под и над баката се виждат и зъбците.

Следващото поколение ,,биндунг“ е т.н. кандахар – названието идва от пистата Кандахар в германския ски курорт Гармиш-Партенкирхен. При кандахарите обувките също се стягат с кожен каиш към баки, но по друг начин, а всяка ска има и пружина, която хваща обувката и после с лост (т.н. щраймер) се опъва, докато я стегне. За разлика от днешните автомати, тези две системи на закрепване не освобождават крака при падане.

Самите ски обувки също изглеждат интересно – върхът им не е остър или заоблен отпред, а е изрязан – цялата предна част е като правоъгълник, за да може обувката да влиза добре в баките и да не стои хлабаво.

Интересен момента са щеките за старите дървени ски. За да са възможно най-полезни и удобни, те трябва да са леки, но също така здрави и издържливи, което в нашия случай ще рече гъвкави. Костурков произвежда около 15 вида, различаващи се по вида дърво (по-евтината леска или скъпите тръстика и бамбук), по големината и по материала, от които са направени колелцата в края на щеките. На върха си те имат метален шип, за да пробиват лесно снега, а колелцата ограничават щеките да не затъват прекалено.

Дървеният материал, от който са изработени старите ски, налага и някои специфични грижи за тях. Когато през лятото ските се съхраняват на топло, дървото се разсъхва и донякъде губи еластичност. Преди самото каране пък те също имат нужда от обработка – освен с ,,ленено или минерално масло“, списание ,,Български турист“ от 1933 г. препоръчва да мажем ските (особено новозакупените) ,,с основен (грунд) восък, за да не попиват влагата, та да прогният, и да издържат на променлива температура“. За да бъдат винаги еластични старите ски и да са защитени при употреба, в магазина на Костурков се продава специално ,,масло за импрегниране ските през лятото и зимата“, наречено ,,Ски-ол“, с което те се натриват и обработват. За старите ,,дървета“ можем да се погрижим и с друго вещество – ,,специален катран за напояване“, означен като ,,Ски-тер“. Някои от тези ски козметики могат могат и да отблъскват дървоядите; продават се в ламаринени кутии, като днешните консервирани храни.

Друг интересно изделие на Костурков са стегите за ски. Ако дървените ски и тенис ракети бъдат оставени на топло, те се „измятат“ и изкривяват. Затова в двата края на ските се поставят стеги, които стягат комплекта с винт подобно на менгеме и пазят ските от изметване.

Скиорите са мажели ските със специална вакса, за да се плъзгат по-добре. Тя обаче е твърда и за да се разтопи и нанася по- удобно, фирма ЕМ-КА произвежда и предлага специална ютия на пара в алуминиева кутия. Ютията нагрява ваксата и тя се размазва по-лесно по дървото.

Една важна принадлежност към старите дървени ски са т.н. подхлъзници – това са ленти, изработени напр. от тюленова кожа (по-качествените) или от коноп (по-евтините), които се закрепват за долната част на ските и така те не се пързалят назад при изкачване на големи стръмнини и хълмове, защото между подхлъзника и снежната покривка се създава силно триене. В Костурковата спортна фирма са се предлагали и двата вида подхлъзници.

Друг важен аксесоар при ски спорта и сега са очилата за сняг. В магазина на Марко Костурков те са с целулоидни наочници, за да не се счупват при евентуално падане и така да не нараняват очите.

Произвежданите на бул. Дондуков 24 спортни раници също са много старателно направени – те имат откъм задната си част т.н. самар – две кожени презрамки, за да не прилепва раницата към  гърба и да не го изпотява.

Вносител на водещи световни марки спортно оборудване

Спортната къща ЕМ-КА произвежда огромно разнообразие от спортни артикули, но също така има заслуга за проникването и трайното установяване в България на изделията на водещите световни марки спортна екипировка. Някои от тях съществуват  досега.

Костурков продава елитните тенис топки и ракети на ,,Дънлоп“, ,,Слезинджър“ (с такава ракета играе известният тогава английски тенисист Фред Пери, трикратен шампион на ,,Уимбълдън“ и играч № 1 в света през 1934 – 8 г.) и ,,Уилсън“, ски ,,Росиньол“ и ,,Алпина“, оборудване за тенис на маса ,,Максиматор“, спортни обувки и топки на ,,Пирели“…

Той внася и екипировка за малко познати в България спортове – щеки за голф, стикове и шайби за хокей на лед, кънки… ,,До средата на 70-те г. металните колове и обтегачи  около мрежата на тенис кортовете в Борисовата градина бяха марка „Дънлоп“, внесени от нашия дядо Марко Костурков“ – спомня си внукът му Борислав.

Дарител, спомоществовател и деен гражданин

Много значими са дейността и ролята на Марко Костурков за създаването на съвременна материална база за българския спорт. Тъй като бизнесът му без съмнение е вървял много добре, той е можел да си позволи да бъде голям спонсор и дарител. Този човек оборудва на собствени разноски гимнастическите салони в българските училища с успоредки, халки, кози, халки, висилки и други уреди Днес в известната хижа Еделвайс на Витоша може да се види термометър ,,Байер“, който работи и досега и е дарен там в средата на 30-те години от самия Костурков. С финанси и много екипировка и оборудване подпомага Българския туристически съюз (БТС) и младежката му секция – Юношеския туристически съюз. Костурков е един от основните, ако не и основният спонсор но ФК Левски с пари, екипи и спортно оборудване. Изобщо отношенията на Марко Костурков с футболните запалянковци са забележителна тема. ,,Дядо ми е разказвал, че след мач от ,,най-старото столично дерби“ – Левски срещу Славия – е канел футболистите и треньорите от двата отбора на приятелска вечеря. И всички фенове са се държали културно и възпитано един към друг, нямало обиди, побоища и глупости като сега“ – отбелязва Борислав Костурков.

На 12 януари 1930 г. във Витоша, между Княжево и Владая, е открита и ски шанцата Черния кос – едно ново, модерно и много важно за българските зимни спортове съоръжение, изградено със средствата и спомоществователството на Марко Костурков. Нещо повече – до 1946 г. шанцата носи неговото име и на нея са провеждани първите в България състезания по ски скок.

С тези свои начинания Костурков действа като един чудесен гражданин на България и е запомнен именно като такъв. Защото, както казва по-късно основателят на българския хокей на лед Александър Воронов, ,,колкото и малка да е била материалната база на българския спорт преди 1945 г., тя се дължи на Марко Костурков“.

Маркетинг и реклама на ЕМ-КА

След завършването на висшето си образование в магазина работи и най-големият син на Марко Костурков – Борислав, който въвежда две много важни промени: твърдите цени (т.н. прификс) и сменящата се според световните спортни събития витрина. Дотогава определянето на цените става с пазарене, но след 1934 г. започват да се отпечатват каталози с отбелязани в тях твърди цени на стоките. Каталозите са два – за летни и за зимни спортове. Тези оферти се изпращат и извън София, откъдето клиентите могат да си поръчват артикули. Един такъв каталог от края на 1930-те г. – зимен – имам щастието да притежавам и аз – истински писмен източник за дейността на ЕМ-КА. Можете да го изтеглите от този линк ==> каталог-ски-магазин-марко-костурков.pdf

Когато вниманието на спортния свят е приковано от голямо събитие – зимни и летни олимпийски игри, балканиада, световни първенства и т.н. – витрината веднага грейва със стоки, адекватни на провежданото събитие. Така например, когато през 1936 г. започват ХІ Летни олимпийски игри в Берлин, рекламите на Марко Костурков гласят: ,,Олимпийци и спортисти! Пристигнаха всички видове спортни облекла и съоръжения по правилника за олимпиадата в Берлин 1936 г.!“.

Придворен доставчик с известни клиенти

Магазинът на Марко е винаги пълен, а понякога му го навестяват и чуждестранни клиенти. През 1940 г. важно събитие във футболна България е първото в нашата история гостуване на съветски отбор – Спартак Москва. Те идват тук по покана на Славия и играят два мача с тях и националния отбор, като побеждават и двата български тима. След това целият Спартак Москва – футболисти, треньори, ръководство – влизат в магазина на Дондуков 24 и закупуват всякакви футболни стоки с цели куфари – наколенки, ръкавици за вратарите, футболни обувки… Клиенти на магазина са били и чуждестранни посланици, а един от най-интригуващите такива е Фьодор Разколников, убит по-късно от агенти на Сталин в Ница през 1939 г.

Съпругата на Марко Костурков – Станка – произхожда от Цариброд. Баща й е бил мирови съдия – най-високата категория в тази професия – в различни градове, между които Одрин. Когато в края на 20-те години решава, че вече е време за стабилен дом, Марко за втори път ангажира строителното бюро на инж. Димитър Агура да проектира и изгради здрава къща със стоманобетонна конструкция. Тя се намира на ул. Хан Аспарух № 25 и е била украсена подобаващо за собственика й – отпред е имало две скулптури на седнали футболисти, всеки от тях авторитетно поставил ръката си върху футболна топка.

Освен съвременна стока, магазинът има и най-модерната за времето си каса тип Манчестър, която може да печата касови бонове – голяма новост за времето си!  Марко Костурков като търговец е бил безукорно честен и неслучайно толкова много чуждестранни партньори са му имали доверие. Години след края на Втората световна война известните западни фирми все още му изпращат писма, мислейки, че е възможно деловите отношения да продължат. Бялата ракета ,,Уилсън“, същата като на Фред Пери, е получена след 1944 г. като благодарност от производителя за изрядното бизнес сътрудничество.

Човекът от желязо

Самият Марко Костурков е бил железен човек! Думата не е само в това, че магазинът е работел и на Бъдни вечер, Нова година и други празници. Когато през 1942 г. съпругата му Станка получава тежък инсулт и се парализира напълно, той в продължение на 12 години се грижи за нея и я гледа неподвижна на легло.

След по-малко от две години – в ужасната разрушителна бомбардировка на 10 януари 1944 г. – магазинът изгаря до основи. Унищожена е почти цялата стока както в складовете, така и в работилницата.

След преврата на 9 септември Марко дава всичките си спестявания (и дори тегли кредити!), за да възстанови бизнеса си. Той смята, че новият обществено-политически строй няма да попречи на честните търговци и производители и че няма да му донесе злини, още повече, че той никога не се е занимавал с политика, не е обичал политически партии и е нямал отношения с тях..

Това обаче не се оказва достатъчно. В края на 1948 г. сградата му е национализирана по Закона за едрата градска собственост и по-късно съборена, защото не се вписва в новия център на София, т.н. Ларго. Новите управници отпускат на Марко Костурков една мизерна пенсия и за да изхранва себе си и парализираната си съпруга, отглежда и продава ягоди близо до днешния кв. Бъкстон. ,,Беше много здрав човек, спеше на земята само върху едно яке. Доживя до 75-годишна възраст – до 15 февруари 1959 г. – когато си отиде след грип и една неуспешна операция“ – разкрива за последните години на Марко Костурков неговият внук Борислав.

Години след 1948 западните фирми все още му изпращат писма с идеята деловите отношения да продължат. Той е бил безукорно честен и неслучайно толкова много чуждестранни партньори са му имали доверие!

От старата школа

Колко сръчни и умели са били майсторите от спортната къща на стария производител, личи от факта, че някои от тях продължават своята работа и след Втората световна война.Старите софийски спортисти още помнят техните работилници, в които, освен да купиш нова футболна топка или шейна, можеш да поправиш старата и да научиш каки ли не спортни тайни. Такива легендарни хора са напр. сарачът Стоян Алексиев (р. 1906) – най-добрият майстор на футболни топки в София цели десетилетия. На ъгъла на работилницата му на бул. Дондуков и ул. 11 август са се събирали най-известните български футболисти от 60-те и 70-те – Георги Аспарухов – Гунди, Никола Котков, Христо Илиев – Патрата и много други. Сред тези хора все още е бил жив духът на някогашното спортсменство.

Друг такъв забележителен човек е майсторът на шейни тип ,,Давос“ бай Павел. Той до края на живота си е поправял ски и шейни в работилница на бул. Тодор Александров, до Арменския дом на културата ,,Ереван“.

Аз се смятам за щастлив, че успях да се докосна до все още оцелелите свидетелства за дейността на този изключителен човек, станал бляскава част от историята на българското спортно оборудване и техника. Наистина благодарение на такива хора една страна може да върви напред. Марко Костурков е не само производител, той е и образцов предприемач, и истински загрижен за развитието на България гражданин. Дано имаме колкото се може повече като него!

Друг такъв невероятен български производител на техника е собственикът на легендарната Часовникарска централа ,,ГНОМОНЪ“ в София – Георги Хаджиниколов. Нашето изследване за него можете да видите тук:

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 2-2019 (дата на излизане 8.ІІ.2019), под заглавие ,,Слалом в царско време“.

Вижте в Sandacite.BG проекта за първия и единствен български танк!

Всички сме свикнали с представата, че в периода преди 1990 г. (а и след него) Българската армия разполага предимно със съветска бойна техника, но дали това е щяло да бъде винаги така? Нашите издирвания ни отведоха до дебрите на изключително интересен български военен проект, който е имал потенциала да осигури сериозни български оръжия за нашата армия. Нека го разгледаме заедно!

Всичко започва през втората половина на 80-те години, когато след извършен анализ български военни решават, че специфичният планински релеф на Балканите изисква специален лек ,,планински“ танк – много подвижен, с голяма огнева мощ и трудно забележим от радиолокаторите. По това време България има развита военно-техническаа промишленост от десетилетия, а в София съществува и цяла научно-развойна организация, която се занимава с такива задачи – това е Военният научно-технически институт. Именно към него се обръща Министерството на народната отбрана и му възлага задачата да разработи лек плаващ танк.

Като потенциален боен опонент е разглеждан югославският М-84 – на средна дистанция оръдието на българския трябва да му нанася поражения. М-84 представлява разработка на основата на съветския Т-72 и неслучайно именно намиращите се в България танкове от този модел е било планирано да се използват в изпитанията. Българският танк трябва да бъде и лесно подвижен и трудно забележим. По това време се очаква и Гърция и Турция скоро да приемат на въоръжение германския танк Леопард 2, затова целта е да му се противопостави адекватно противодействие сред специфичния балкански релеф.

По това време в Казанлък се произвежда бойната машина за пехотата БМП-23 и за основа е взета именно тя. Проектантите скъсяват борда ѝ (за да се увеличи маневреността),  усилват бронята, повдигат борда (за по-добро плаване) и увеличават просвета. По това време заводът ,,Зебра“ в Курило отдавна произвежда гъсеници с гумени тампони за Т-72 и такива са проектирани и сега за новата българска машина. Плаването на танка трябва да става чрез преместване на гъсениците.

Иновация е използването в танка на многослойна броня от плочи зеолит – минерал, добиван в Родопите, изключително устойчив срещу противотанкови боеприпаси. Такава броня преди това е разработена и поставяна на куполите на приетите на въоръжение в България съветски танкове Т-55. Тя има и антирадарни качества заради специфичния материал и липсата на процеп между листовете ѝ. Ето чертеж на бронята:

Теглото на танка е проектирано да бъде 18 тона, а екипажът от трима души. Въоръжението е съветско – картечниците са 7,62-мм сдвоена ПКТ и 12,7-мм НСВТ (или 14,5-мм КПВТ). Основно оръжие е 100-мм оръдие МТ-12 ,,Рапира“, която да се произвежда по лицензна японска и немска технология в Завода за тежко машиностроене в Радомир. Конструкторите имат предвид, че там ще усъвършенстват оръдието и то ще стане лесно съвместимо с автомата за зареждане. Отделно се предвижда специален боекомплект от 40 снаряда, който да се произвежда във ВМЗ Сопот. Има сведения, че за да са сигурни пораженията върху бронирана техника от далечна дистанция, е разработен и специален боеприпас с ядро от високотвърд материал.

Двигателят на танка е проектирано да е дизелов, с мощност 600 – 700 к.с. Първоначално конструкторите смятат да използват двигател от Т-55 или Т-72, но впоследствие се отказват от идеята. Максималната скорост е планирана за 70 км/ч на суша и 6 при плаване. Заводът за дизелови двигатели във Варна е предвидено да изработи въпросния двигател.

Производството трябва да се разпредели няколко предприятия. Заводът ,,Зебра“ в Курило е предвидено да изработва гъсениците, а картечницата ПКТ вече се произвежда от завод ,,Арсенал“ – Казанлък.  Производители на броня са няколко завода в различни градове – напр. Военноремонтният завод ,,Хан Крум“ в Търговище и ,,Бета“ в Червен бряг. Самият танк накрая трябва да се сглоби също в ЗТМ Радомир.

В края на 1988 г. амбициозният проект е вече готов и се разглежда на високо държавно равнище. Той е одобрен и от съветски военни експерти, макар те да не го гледат с особено добро око. Тъй като в българските планове влиза танкът да се експлоатира не само в БНА, но и да се изнася в чужбина (Южна Америка, напр. Бразилия), руснаците започнат да усещат нещо като ревност. Затова на България е предложено, вместо да продължи разработката си, да приеме внос на съветските ПТ-76 на много ниска цена и помощ в модернизирането им, но заместник-министърът на отбраната ген.-полк. Борис Тодоров категорично се противопоставя. Освен чисто родолюбивия му аргумент, че България трябва да има повече свои оръжия (той иска България да стане независима държава в областта на танкостроенето), според него ПТ-76 е остарял, има слаба броня и маломощно оръдие (Д-56). Пратениците уважават този и други доводи и обективно оценяват, че българският танков проект е много по-съвременен и отговаря на всички изисквания. И работата отново закипява,  пристъпва се към изработка на макети и детайли. След това предстои изработка на пробни образци, които да се изпитат на български и съветски полигони.

Междувременно обаче идва 10.ХІ.1989 г. и в обществения, икономически и политически живот настъпват коренни промени. Макар финансирането на проекта рязко да намалява, все пак започват контакти с израелски производители, които да доставят за танка системи за управление на огъня и високотехнологични наблюдателни уреди. Малко след това обаче Военият научно-технически институт е закрит, конструкторите му са уволнени, а документацията – унищожена. Настъпва онова време, в което папки с чертежи на разнообразна съвременна техника се изхвърлят от прозорците и се откарват на вторични суровини. Точно това се случва и с документацията на Института, а от амбициозния проект за модерен български танк оцелява единствено макетът…

Вижте в Sandacite.BG българската 2000-тонна хидравлична преса!

Днес ще Ви разкажем за едно по-необичайно българско техническо изделие от 1962 г. Това е продукт не за потребление, а за производство. Става дума за хидравлична преса, а това е ценна машина, защото може да обработва големи метални листове и други отрязъци метал, от които се получават напр. дъна на мащабни съоръжения – вагони цистерни, автоцистерни, парни котли, резервоари и др.

Преди изработката на тази преса подобни метални части или се внасят от чужбина (което е скъпо), или се изработват на ръка (което е бавно и трудоемко, а това ще рече пак скъпо) в Железопътния завод Георги Димитров — София. Ръчната изработка на такива наистина е много скъпа. Например дъно с диа­метър 3,400 мм е изработвано от 6 — 7 работници в течение на 12 —14 часа, като за загряването на заготовките се из­разходват дневно към 4—5 тона дървени въглища и поло­вин тон нафта. Дори в условията на непазарно ориентираната социалистическа икономика инженерните умове осъзнават, че това е огромен и оскъпяващ процеса разход.

Затова в началото на 1961 г. конструкторският отдел на Железопътния завод Георги Димитров (начело с инж. Димитър Петков, ст. конструк­тора Георги Стоев и инж. Дойно Манолов) си поставя зада­чата да създаде наша, собствена преса, която да върши тази фабрична работа не по-зле от чуждестранните. Въпреки трудностите (като липса на опит, на машини и съоръжения за изготвянето на отдел­ните части на пресата и пр.), пресата бива построена за относително кратък срок – година и по­ловина!

Новоизработената хидравлична преса, монтирана в ковашко-пресовия цех на Котлостроителния завод Георги Кирков, е голямо и сложно съоръжение.

Тя тежи 230 т, висока е 10,5 м и има размери на основата 5 х 6 м. С тази преса са пресовани ламаринени листове с дебелина до 25 мм, кръгли заготовки с диаметър до 3,400 мм, а правоъгълни — с размери 4,900 х 1,400 мм или 4,000 х 3,600 мм.

Максималният натиск на пресата е 2,000 т при наля­гане в цилиндрите 250 кг/см². Максималният й ход е 1,400 мм, като разстоянието между двете работни плоскости е 2,800 мм.

С тази нова машина агряването на подлежащите на пресоване заготовки става не с дървени въглища, а в специална мазутна пещ, от която те се придвижват до пресата по ролгангов път. Като цяло, с новата преса процесът от загряването на заготовката до пресоването й в дъно е предвидено да трае около 2 часа, при това с голям икономически ефект и далеч по-високо качество! Това е особено важно за тънкостенните дъна, защото те лесно пре­гарят.

При ръчната изработка средно на месец се огъват от 70 до 80 дъна. А след пускането на пресата в редовна екс­плоатация тази продукция може да се изработва само за 8 часа!

Освен това, положителните черти на икономическата самодостатъчност си казват думата и тук – изработката на пресата в България е струвало на завода два пъти по-евтино, отколкото ако са я закупели от чужбина.

Липсва само още един положителен щрих в картинката – да каже някой къде е тази хидравлична преса, за да се снимаме до нея…

В Sandacite.BG направихме справочник за българските кондензатори!

Познаването на точните данни на различните електронни елементи е важно, ако искаме да имаме добра представа за историята на произвежданите в България електронни елементи. Именно поради тази причина ние от Sandacite.BG продължаваме поредицата си публикации, в които подансяме колкото се може по-пълна информация за техническите характеристики на най-често срещаните български електронни елементи. Днес на ред са кондензаторите.

КЪДЕ СА ПРОИЗВЕЖДАНИ

Преди създаването на специализиран завод за целта, в България кондензатори са произвеждани в съответния цех на Слаботоковия завод ,,Климент Ворошилов“ в София. След това обаче – с Постановление № 16 на Министерския съвет от 5.І.1960 г. – е основан целевият завод ,,Емил Шекерджийски“ в Кюстендил. Споменатият софийски кондензаторен цех е използван като основа при неговото начало. Сформирана е първата група от 20 души – работници и специалисти – и през м. март 1966 г. тя е изпратена на едномесечно обучение в Слаботоковия завод.

Заводът за кондензатори в гр. Кюстендил има 85000 квадратни метра площ, от които застроени 17200 кв. м. Основното производство е разположено в 4 корпуса, от които 3 на два етажа, 4 помощни сгради и 1 инженерен корпус – административна сграда на 7 етажа.
С изключение на керамичния цех, всички останали производствени корпуси са построени и пуснати в експлоатация през периода 1971 – 1980 г.

Заводът за кондензатори е замислен като предприятие за производство на кондензатори с постоянен капацитет. По-късно той започва да произвежда и дебелослойни интегрални схеми.

Още в първата година от основаването започва усвояване на нови производства. Така например, такова са слюдените и стирофлексни кондензатори.

През този период общата промишлена продукция възлиза на 139 хлв., назначени са 77 бр. персонал, а производителността на едно лице е 1805 лв.
В следващите 2 – 3 години се усвояват последователно книжни радиокондензатори, кондензатори за луминисцентни лампи исъщо така телефонни и силови кондензатори.
В края на 1965 г. общата промишлена продукция достига 2291 хлв., в завода работят 443 работници и служители, а производителността нараства на 5172 лв. на едно лице.

В 1965 г. към Завода за кондензатори се създава База за развитие по кондензаторостроене. В резултат на нейната работа (а и на Секцията по кондензатори към Института по радиоелектротехника) се модернизират конструкцията и технологията на произвежданите в кюстендилския завод кондензатори. Внедряват се нови конструкции – книжни радиокондензатори и телефонни. Олекотява се конструкцията на силови кондензатори.Все по това време на нова производствена площадка започва проектирането на нов завод за кондензатори и през 1965 г. му е направена първата копка.В края на 1967 г. става тържественото откриване на цеха за производство на керамични кондензатори.
През годините на петата петилетка общата промишлена продукция расте чувствително, за да достигне в края на 1970 г. 9242 хил лв. Работниците и служителите стават 1031, а производителността достига 8964 лв.През петата и шестата петилетки заводът модернизира съществено производството чрез доставка на ново оборудване, а от друга страна – и обогатява номенклатурата си чрез усвояване на нови типове кондензатори, навлезли от социалистически и западни страни по лицензен път. Така през 1971 г. е монтирана закупената от Съюза на съветските социалистически републики (СССР) технологична линия за производство на електрически кондензатори тип К50-3. През същата година се внедрява и лицензът, закупен от японската фирма „Ничикон“ за полиетилентерефталатни кондензатори.
Тези усвоени по лицензионен път продукти издигат производството на високо технико-икономическо равнище. Това дава възможност в този период Заводът за кондензатори да стане водещо предприятие в областта на електронните елементи. Произвеждат се и учебни комплекти кондензатори – т.н. набори – предназначени за монтиране в изделия, производство на учениците. По този начин чрез практиката те се запознават със света на електронните елементи.
Въз основа на доказаната му ефективност, на потребностите на страната и на възможностите за износ, през 1973 г. се сключва договор за закупуване от фирмата „Никемикон“ на лиценз за нисковолтови електролитни кондензатори с едностранни изводи.

През 1972 г. са внедрени в производството промишлени кондензатори за променливо напрежение с метализирана хартия, които са дело на Базата за развитие към завода.
През 1973 г. общата промишлена продукция вече достига 13201 хлв. с 1103 работници и служители и 11968 лв. производителност на едно лице. В края на шестата петилетка (1975 г.) общата промишлена продукция е 26227 хлв., с 1610 работници и служители и 16286 лв. производителност.

През 1977 г. се усвоява лиценз от френската компания „Томсон“ за монолитни керамични кондензатори.

В духа на популярните през социалистическата епоха в България признания за високи достижения, през 1970 г. заводът е награден с орден „Червено знаме на труда“.

За периода 1974-1979 г. ръководство на завода е както следва:Директори:
1. Димитър Кирилов Рангачев – 1974 – 1976 г.
2. Никола Серафимов Тасев – 1976 – 1977 г.
3. Петър Иванов Пипонов – 1977 – 1979 г.
Главни счетоводители:
1. Васил Николов Фичев – 1974 – 1976 г.
2. Надка Аспарухова Костадинова – 1976 – 1979 г.

Голямо постижение на специалистите от завода и Базата за развитие е разработката и внедряването през 1978 – 1980 г. на някои висококапацитетни кондензатори и интегрални схеми – две изделия собствена разработка на световно ниво.

През въпросния период заводът изцяло задоволява нуждата на българския пазар с кондензатори. Зад граница пък продукцията му се пласира в Чехословакия, Съветския съюз, Германската демократична република, Италия, Турция и др. През 80-те и 90-те г. г. обаче броят на западните странит в които се продава продукцията на завода, все повече се увеличава, за да достигне през 1996 г. следния списък: Англия, Франция, Испания, Австрия, Съединените американски щати, Турция, Гърция, Югославия, Македония, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Русия, Иран, Сирия, Тайван, Сингапур и др.

През 1989 г. работниците са били 2623, през 1991 г. – 1895; персоналът извън производствената дейност за двете години е съответно 52 и 147; обслужващият персонал съответно 23 и 16; ИТР през 1989 г. – 356 и за 1991 г. – 283.

Ако се вгледаме в структурата на завода, ще забележим единството на технологичните звена и на тези за спорт и т.н. по онова време културен отдих. Организационната структура на завода е както следва: 8 производствени цеха, 24 помощнни, 14 функционални отдела, База за техническо развитие, Професионален учебен център, стол и помощни стопанства.
През 1975 г. е обзаведена и заводска поликлиника, която се състои от 2 лекарски кабинета – стоматологичен и гинекологичен и два кабинета по физиотерапия. Заводът полага и грижа за здравето на своите работници – в зависимост от професиите са им раздавани кисело мляко, газирана вода, кафе и пектин. Изплащани са и суми за лекарства и очила.

Популярните през периода художествена самодейност и вътрешнослужебно развивани физкултура и спорт са на високо ниво. Основана е вокално-битова група от 20 души. Вокално-инструментален състав „Метеори“. В завода са основани секции по баскетбол, волейбол, шах, футбол и туристическа секция. Женският баскетболен отбор, волейболният и туристическата секция по ориентиране в много градски, окръжни състезания и работнически спартакиади са завоювали първи места.
Заводът има и собствена, много добре уредена библиотека с два отдела – техническа литература с 9 хиляди тома и художествена литература със 7 хиляди тома. Отделно има добре обзаведена читалня.

Почти през целия соцпериод за високи успехи в социалистическото съревнование, заводът е бил носител на знамето на Министерския съвет и Централния съвет на Българските професионални съюзи. През 1972 г. за високи трудови успехи заводът е награден с орден „Червено знаме на труда“.

Да видим как продължава пътят на Завода за кондензатори в Кюстендил и след 1990 г. През периода 1987 – 1991 са станали следните промени в наименованието на завода: през 1989 заводът става дъщерна фирма към „Микроелектроника“ – Ботевград. На 5.VІІІ.1991 г. на министъра на индустрията заводът се отделя от „Микроелектроника“ и се преобразува в „Конис“ ООД. През периода 1987 – 1991 има и ново строителство, което е започнато през 1987 , но е спряно 1991: склад 21 – укритие, нов изчислителен център, производствен корпус – 2 и разширение на цех „интегрални схеми“.

На 6.ІІІ.1996 г. ,,Конис“ ООД става ,,Конис“ ЕАД. Обръщаме толкова сериозно внимание на това предприятие неслучайно – първо, защото кондензатори се основен градивен елемент в електрониката, и второ – защото поне то е от малкото, които запазиха профила си, и работи и в момента.

Така, а сега, след като разгледахме вече мястото, откъдето произхождат най-често срещаните български кондензатори, нека пристъпим към тях самите.

ВИДОВЕ КОНДЕНЗАТОРИ

Ето какви типове кондери е произвеждал кюстендилският завод в началото на 90-те години. Техният вид е посочен в първата буквена част от означението им – това е видът на диелектрика. И се получава това:

Пред тази буквена част се поставя и буквата К, която означава кондензатор. Останалата част от означението съдържа данни за конструкцията и приложението му. Например ККрД-IB означава ,,Кондензатор Ке­рамичен Дисков I група Високочестотен“.

Българските кондензатори са означавани и според климатична категория. Тя се озна­чава с трицифрено число, което указва долната гранична темпера­тура (първата цифра), горната гранична температура (втората циф­ра) и продължителната издръжливост на влага (третата цифра). Например климатичната категория 455 отговаря на дол­на гранична температура — 55° С, горна гранична температура + 85° С и издръжливост на влажна топлина 21 денонощия. Ето и таблица, която онагледява казаното:

А ето и серия таблици, в които ясно, точно и прегледно са посочени основните видове кондензатори от завода в Кюстендил – напр. легендарните КЕА – заедно с техническите си параметри:

Тези таблици са взети от много надежден източник – книгата на Димитър Рачев ,,Наръчник на радиолюбителя“ от 1990 г. Сега вече със сигурност знаете всичко важно за най-често срещаните български кондензатори, а ние достойно отсрамихме и тях.

До нови срещи! :)

Вижте в Sandacite.BG информация за български резистори!

Напоследък сме го ударили на електронни елементи. :) Дойде ред да Ви покажем техническите данни и характерното в означението на един от най-употребяваните електронни елементи, а именно – съпротивленията. От 1962 г. нататък българските такива се произвеждат в създадената две години по-рано Фабрика за техически въглени в Айтос – едно от двете големи технологични предприятия в града наред с ,,Краностроене“. Но да не избързваме…

МЕСТОПРОИЗВОДСТВО

Фабриката за технически въглени – Айтос е създадена чрез Постановление на Министерския съвет № 116 от 05.V.1960 г., за да изнесе в Айтос производството на някои електротехнически материали. Предпирятието започва работа, оборудвано с машини и работна сила, през август 1961 г. като тогава основното му производство са електрически четки за автотранспорта, гръмоотводни предпазители и сребърни контакти.

През 1962 г. заводът е е преименуван на Фабрика за съпротивления и технически въглени – Айтос и усвоява производството на въглеродослойни и жични постоянни резистори, които до 1967 г. стават основно производство. През 1965 г. фабриката е преименувана в Завод за съпротивления и технически въглени – Айтос. Две години по-късно започва производство на променливи резистори, а заводът приема името на партизаните братя Ченгелиеви. Така и остава най-известен. От 1 март 1969 г. цехът „Технически въглени” е изнесен в Каблешково, а поради увеличаване обема производство на променливи резистори, в края на годината цехът е изнесен на нова самостоятелна площадка.

През 1971 г. е усвоено и производството на постоянни металослойни резистори, с което и в завод навлиза автоматизацията и той се специализира в производство на резистори – постоянни и променливи – като става единствен производител в страната. Голяма част от производството на въглеродни резистори се продава зад граница.

Едновременно с производството на въглеродослойни резистори се увеличава производството и на металослойни резистори (РПМ – резистори постоянни металослойни).

През 1976 г. заводът усвоява изработката и на променливи донастройващи резистори, които се изнасят изцяло за тогавашния СССР. През 1979 г. е спряно производството на въглеродослойните резистори (поради намаляване на потребителското им търсене) и производството на завода се пренасочва към металослойни резистори. От началото на 1981 г. е открит цех за производство на резистори донастройващи жични (ДЖ-3) по лиценз на СССР.

През следващите години дейността на завода расте. Той извършва следните основни дейности:

• стопанска – производство на резистори за вътрешния и външния пазар;
• развойна и внедрителска – извършва се от Базата за развитие и внедряване, която е отдел към завода;
• подготовка на кадри – извършва се от Професионално-учебния център в завода. Центърът осъществява обучение на кадрите в три направления: подготовка на нови работници, повишаване квалификацията на работниците и специалистите и повишаване образованието на работниците;
• изобретателска и рационализатороска дейност

БЪЛГАРСКИ ПОСТОЯННИ РЕЗИСТОРИ

А сега ще насочим погледа си към реалното производство на завода. Както виждате и на снимките, когато ги погледнете, те имат на себе си означение, което носи информация за елемента. Ето и каква е тя:

• РПВ-1А — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IA, с радиални изводи;
• РПВ-1В — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IB, с радиални изводи;
• РПВ-1 —резистор постоянен, слоен, въглероден, тип I, с ра­диални изводи;
• РПВА-1А — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IA, с аксиални изводи;
• РПВА-1В — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IB, с аксиални изводи;
• РПВ-4 — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип 4, с ак­сиални изводи;
• РПВ-ПА — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип ПА, с радиални изводи;
• РПВ-ПВ – резистор постоянен, слоен, въглероден, тип ИВ, с радиални изводи;
• РПМ-2 — резистор постоянен, металослоен, с аксиални изво­ди, топлоустойчив, с повишена механична якост;
• РПМ-3 — резистор постоянен, металослоен, с аксиални изводи, топлоустойчив, с повишена механична якост

Основните технически параметри на тези резистори са дадени в тази табличка:

Е това е – черно на бяло! :D А сега да видим…

КАКВО СТАВА СЪС ЗАВОДА СЛЕД ТОВА…

За любителите на подробностите ще проследим и преобразуванията на айтоския завод за резистори чак до закриването му в края на 90-те. Ако искате, можете да пропуснете… С решение на МС № 30 от 24.ІІ.1989 г. е съдадена Държавна фирма „Микроелектроника” – Ботевград, към която с протокол № 1 от 25.VІ.1989 г., като поделение е включен Завод за резистори – Айтос. Със заповед № РД-17-139 от 28.VІ.1991 г. на Министерство на промишлеността Държавна фирма „Микроелектроника” – Благоевград е закрита, а поделението и Завод за резистори става Фирма „Резистори” – Айтос. Със заповед № РД-17-697 от 05.VІІІ.1991 г. на Министерство на промишлеността Фирма „Резистори” е преобразувана в „Резистори” ЕООД – Айтос и новото дружество е регистрирано с решение на Бургаски окръжен съд от 06.ІХ.1991 г. по ФД № 5902/1991 г. Със заповед № РД-17-146 от 26.ІV.1996 г. на Министерство на промишленостста дружеството е преобразувано в „Резистори” ЕАД и е регистрирано с решение на Бургаски окръжен съд от 15.0V.1996 г. С решение на Бургаския окръжен съд от 16.І.1998 г. дружеството е преобразувано в АД. Скоро след това той спира дейността си.

Затваря се поредната славна страница от историята на българската електроника, която едва ли някога отново ще се отвори…

Много стар български стереоскоп в Sandacite.BG!

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-3d-%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D0%BE%D1%82-1964-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D0%BE-%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BE.html=)

Вижте каква прелест! Направо е за изложба! Е… скоро може и там да го изтъпаним де. :) Това е стереоскоп! Знаете ли какво прави той?

Това чудо представлява очила за триизмерно виждане отпреди няколко десетки години! Ако знаете какво е това, можете да пропуснете долните обяснения. За всеки случай обаче, ние сме длъжни да разкажем нещата отначало.

За начало, взимаме някой картон със стереоснимките по избор и го по­ставяме в горния отвор на стереоскопа така, че стрел­ката да бъде обърната към нас и да сочи надолу. След това натискаме картона, докато механизмът за придвижване го захапе. Това ще познаем, като чуем щракване… и хоп! – стерео­скопът е готов за наблюдение. Поставяме го пред очите и вече виждаме нещо. Когато искаме да преминем на следващия кадър, трябва да натиснем докрай малката ръчка отдясно. При това натискане от горно до долно крайно положение, се сменя един кадър с друг. След смяната на кадъра освобождаваме ръчката, за да се върне тя отново в горна позиция. И така, докато целият картон премине през стереоскопчето!

(Да отбележим, че ръчката трябва да се довежда до долно край­но положение, за да могат снимките да застават то­чно пред екранчето (зрителното стъкло). Ако не добутаме докрай ръчката, новата снимка няма да се „настани“ докрай. А след като достигне въпросното долно крайно положение, ръчката трябва леко да се доведе до горно крайно.)

Когато искаме да заредим нова ,,касета“, изваждаме картона отдолу и поставяме друг картон в горния отвор на стереоскопа. Тогава натискаме, докато се чуе щракане, и стереоскопът отново бъде  готов за наблюдение.

Ако при наблюдение на снимките със стерео­скопчето случи да видим два образа, трябва леко да изместим картона наляво или надясно или малко да отдалечим или приближим стереоскопа до очите.

Ако лещите и стъклата се замърсят,  трябва да ги почистим, като ги изтрием леко с памук или мек плат.

Не знаем дали да се продавали отделно картони със снимки за този стереоскоп, или се е карало само с тези в комплекта.

Не знаем дали са се продавали отделно снимки за стереоскопа, или се е карало само с тези в комплекта. Този модел се произвежда само 2 – 3 г., а по-късно стереоскопи произвежда заводът „Оптикоелектрон” в Панагюрище. Макар че гледането на двойки 2D образи е различно от днешните 3D забавления, един признат етап от развитието на 3D технологиите е именно стереоскопът.

Засега ви казваме ,,чао“ и приятно разглеждане на снимките! :)

Вижте в Sandacite.BG какъв страхотен парен локомотив ще се реставрира у нас!

100-тонен исторически парен локомотив вече пътува от Виена към България за пълна реставрация, съобщават австрийските медии.

Машината е произведена в Пилзен в тогавашния Трети райх и се смята за една от най-мощните при движещите се с пара. След края на Втората световна война въпросният парен локомотив е останал в бившата ГДР, а след това е бил продаден, за да се окаже в жп музея във Виена през последните 20 години.

Собственичката на локомотива Карин Флайшхакер обаче е решила, че времето му за „почивка“ вече е изтекло и над 100-тонното чудовище отново трябва да забълва сажди и пушек. А възможностите това да са случи в цяла Европа са силно ограничени и до голяма степен зависят от ентусиасти и любители на ретро влаковете. Неслучайно собственичката е избрала локомотивът да замине за цялостна реставрация и ремонт в България. Точно у нас са останали най-много парни локомотиви в Европа и има специалисти, които са „събуждали“ към втори живот дремещи от десетилетия парни красавци.

,,Ремонтът в София ще продължи около девет месеца. Идеята ни е след това да използваме този локомотив за атракционни пътувания, за да можем да изплатим разходите за ремонта“, обяснява Флайшхакер.

А частното жп предприятие от българската столица, което ще се заеме с доста екзотичната задача, ще получи и доста впечатляващ хонорар за услугата – 1 милион лева.

Парите изобщо не спират Карин.

,,Татко беше железничар и първият ми подарък беше едно малко влакче. С кукли почти не съм си играла като малка. Локомотивите не са много традиционна играчка за момиченца, но пък са огромно удоволствие“, обяснява г-жа Флайшхакер.

Преди броени дни парният локомотив бе натоварен на кораб на дунавското пристанище във Виена Фройденау. След това от Русе машината трябва да бъде изтеглена до София от друг локомотив. Друг вариант на практика няма. Огромното желязно чудовище не може да бъде превозвано по пътища заради теглото си.

Източник: Offnews.bg

Вижте в Sandacite.BG каква репортажна кола е ползвало Радио София през 1939 г.!

Както знаем, радиоколата (а при телевизията – ПТС – подвижната телевизионна станция) е много важно ,,сечиво“ за всяка радиостанция. Чрез нея радиото има възможност не само да изпрати свои репортери на мястото на горещо събитие, но и да излъчи пряк репортаж оттам. Днес ще Ви покажем как се е правело това в България през 1939 г. – един малко познат момент от историята на българското радио.

По времето на Царство България Радио София е разполагало с пикапи като ето този. Всеки е бил съоръжен специално за радиорепортажи и наречен в една рекламна книжка (откъдето взехме и снимката) ,,специален автомобил“… а ние го нарекохме радиомобил! :) В задната му част се е съдържала преносима апаратура и подходящи маси, които са мебелировка за нея. По-точно, в колата се намират 2 – 3 – 4 микрофона, смесител, усилвател, акумулаторна батерия, токоизправител и неколкостотин метра кабел – може би за свързване на микрофона към останалата апаратура, ако е нужно репортерът да го използва на по-отдалечено от радиоколата място. Както виждате на снимката най-горе, не липсва и задължителната за всеки сериозен автомобил резервна гума! :D

За тази снимка благодарим на Рr-office.org. Вляво се забелязват два грамофона, левият от които е бил вероятно записващ на лакови или меки грамофонни плочи. Радио София със своята репортажна кола е правило също звукозаписи на лакови (восъчни) или меки „децелитни” грамофонни плочи на преносима апаратура Телефункен. На такива плочи са били записани и редица бележити българи из страната през годините около 1938 – 1940. (Това сочи в своята публикация «Средна вълна 352 метра» от 1942 година Матвей Вълев, за когото пък Ви разказахме ТУК.)

Самите коли са санитарни Опели, използвани в българската армия.

Ето още една снимка:

Но как се е осъществявало самото пряко предаване? Във всички обществени институции (Народното събрание, съдилищата и други традиционни места на важни събития) и в кварталите на София са били поддържани специално предвидени за ,,радиорапортажната служба на Радио София“, както са я наричали тогава, специално предвидени за това телефонни линии, свързани директно със студиото или телефонната централа. По тях радиоговорители са предавали своите информации. С помощта на такива телефонни линии радиоколата е можела да бъде от полза за излъчване на репортажи не само от София, а и от други градове.

Репортажният автомобил се е обслужвал от четирима или петима специалисти: един инженер, един или двама техници, един говорител и един ,,уредник от предавателната служба“. Всички те са били много дисциплинирани радиослужители, отговорни за изработването на успешни репортажи.

Със сигурност радиомобилът е представлявал интересна гледка по улицата, а според нас и сега изглежда авторитетно с този надпис ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ НА ПОЩИТЕ, ТЕЛЕГРАФИТЕ И ТЕЛЕФОНИТЕ. :)

А Вие очаквайте от нас още публикации, свързани с историята на радиото в България. Доскоро!