Категория: Сандъците

Разучете какво е Телекард и какво прави със Sandacite.BG.

Чат-пат изнамираме и по някой стар български електромедицински уред. В случая той се намира в това куфарче, което получихме миналата седмица. Апаратът в него е производство на Приборостроителния завод Беласица в Петрич и е на конвейера от 1977 г., а е проектиран в Централната лаборатория по биофизика през 1976 г.

Интересният дизайн е дело на Добролюб Пешин и Александър Василев и за него печели награда ,,Златни ръце“ през 1977 г.:

Съществуването на Телекард е доказателство за това колко много внимание е отделяла навремето българската държава за здравето на хората, за удобството на лекарската работа и за пълноценното осигуряване на здравните звена с удобна медицинска техника! Апарати като Телекард показват едно мислене с перспектива. Преди 1990 г. малките населени места се обслужват от здравни пунктове (здравпунктове) или т.н. участъкови здравни служби, а в по-големите населени места има болници. Целта на устройството Телекард е да могат да се предадат до кардиологичното отделение на най-близката болница сигналите от електрокардиограмата на пациента, за да може кардиологът да прецени доколко е тежък случаят и дали се налага превозването на пациента в болница. По този начин се прави бърза и компетентна кардиологична консултация от разстояние. Електрокардиограмите се предават по телефонна линия или чрез радиовръзка. Това се нарича телеметрична ЕКГ-консултация. По този начин, освен удобство, се спестяват и разходите за превоз, ако пациентът все пак не е спешен. Използвайки Телекард, не е нужно да се открива многопрофилна болница с кардиологично отделение във всяко малко населено място. Сигнал от Телекард може да се предаде и от линейка, което означава, че е използван и в службите за бърза помощ – ето го напр. тук в линейката, която мислим, че е бус РАФ 977:

Телеметричната ЕКГ-консултация е система, която тогава държавното здравеопазване много поощрява. Целта е да се доближи квалифицираната медицинска помощ до хората и в най-отдалечените райони. Телекард позволява да се подобри оказването на спешна помощ при сърдечно-съдови заболявания и да се разширят диагностичните възможности на лекарите в малките населени места. Освен това, тъй като при диспансеризираните болни със сърдечно-съдови заболявания се прави периодичен ЕКГ-контрол и наблюдение, чрез Телекард това може да става логистично по-лесно, а също така и профилактични ЕКГ-изследвания. Въобще, много полезна джаджа! Освен в България, бил е използван в бившия СССР и ГДР.

Този Телекард дойде в колекцията на Sandacite.BG чисто нов, абсолютно никога неизползван – ние бяхме първите, които отворихме пликовете с различните му части. Той се състои от няколко елемента, като двете главни са предавател и приемник. Някои от снимките по-надолу са автентични и показват как се работи с него, а ето такова е съдържанието на куфарчето:

Тук виждаме задния панел на предавателя и на него конектор DIN5, означен с ,,пациент“ – тук се включва електрокардиографът и постъпват сигналите от него:

Електрокардиографът се свързва към предавателя Телекард чрез ето тези 4 жици с 4 жака от едната страна (към ЕКГ-то) и с DIN5 към предавателя:

Предавателят се състои от 3 основни звена: биоусилвател (с коефициент на усилване 400), честотен модулатор и нискочестотен усилвател. Разбира се, цялото устройство е напълно транзисторизирано – прекалено късно е, за да съдържа електронни лампи.

Когато ще работите с Телекарда, първо го включете и изчакайте 1 минута. След това предавателят преобразува сърдечните биотокове в честотно-модулиран сигнал, който се предава от акустичен излъчвател – това дебелото, кръглото, оранжевото:

За него залепяте телефонна слушалка откъм микрофона, както е направила сестрата на долната снимка, за да навлезе звуковият сигнал в телефонния микрофон и да се предаде по телефонната линия. Същото можете да направите с микрофон на радиопредавател и да го предадете по радиото, но трябва да се чува чисто! Сумарното ниво на шумовете и смущенията, приведени към входа на предвателя при нормална телефонна връзка, е </= 50 миливолта. Освен това, преобразуваният в звуци сигнал може и да се запише на магнетофон, ако Ви се занимава.

В кардиологичния консултативен център се намира друг Телекард, който обаче се използва като приемник:

Той усилва и демодулира приетия по телефона или радиото сигнал и дава изходен сигнал, който съответства на оригиналния електрокардиографски образ. Връзката на приемника с телефонната линия е директна, електрическа. Оттам идва сигналът, но той може и да се възпроизведе и от включен в конектора DIN5 магнетофон, ако е предварително записан оттатък с предавателя. Можете да включите и уред, за да се възпроизведе сигналът не звуково, а графично – електрокардиограф или дори осцилоскоп!

Това е в основни линии работата на Телекард. Сега да видим и какви са неговите технически характеристики. Носещата честота на сигнала е 1500 херца, максималната девиация – +/- 300 херца, а максималният входен сигнал +/- 5 миливолта. Неравномерността на амплитудно-честотната характеристика на честотите е 3 децибела. Входното съпротивление на предавателя е >/= 4,5 мегаома. Времеконстанта – >/= 1,2 сек, коефициент на предаване >/= 0,6.Коефициентът на потискане на синфазния сигнал е >/= 60 децибела. Общата амплитудно-честотна характеристика за ЕКГ-сигнала е 0,2 до 100 херца при 3 децибела.

А как се захранват предавателят и приемникът? Предавателят – с акумулаторна батерия Мусала, същата като онази на полицейските радиостанции Микрон. Ето я тук:

Приемникът пък се захранва с 12 волта, които получава, като 220-те от мрежата минат през стабилизиран токоизправител с превключвател:

Той също може да се захранва от батерията, но това е аварийна възможност – само ако спре токът.

Ето тук можете да изтеглите пълното техническо описание на Телекарда, ако ви е интересно ==> Телекард – техническо описание

Предавателят тежи 1,1 кг, а приемникът – 900 грама. Размерите им са еднакви – 233 х 150 х 84 мм.

Между другото, интересните стари български електромедицински апарати не спират дотук! Ето това напр. е първият български рентген ==>

Български рентгенов апарат Рд100 от началото на 1950-те г.!

See more

В Sandacite.BG днес разказваме подробно за митичните изчислителни центрове.

В развитието на професионалните компютри в България важно понятие са изчислителните центрове. Те са основните организационни звена, в кои­то се осъществява информационното обслужване и съответно през 70-те и 80-те г. работят българските суперкомпютри от серията ЕС, за които сме ви разказвали. Тези центрове са много видове и сега ще ги разгледаме по-подробно.

Изчислителни центрове могат да се създават в рамките на различни организации, обединени от своя отрасъл. Да вземем напр.  транс­порта. Там центрове може да има в специализирани автостопанст­ва в пощенските съобщения а също и в някои по-големи организации, пред­приятия и учреждения.

По аналогичен начин стоп въпросът и с енергетиката. Там се образуват и поддържат изчислителни центрове в големи предприятия и организации, които са извън организационните рамки на специали­зираната отраслова организация.

Именно в тази светлина се налага да бъдат разгледани функ­циите, структурата и организацията на различните видове из­числителни центрове, които съществуват в България още от края на 60-те години.

По  функционално предназначение използваните у нас изчислител­ни центрове могат да се класифицират по следния начин:

• ведомствени изчислителни центрове;
• учебни изчислителни центрове;
• изчислителни центрове за колективно ползване.

Първо да разгледаме ведомствените изчислителни центрове. Те са главният вид, с който досега сме ви давали пример за приложение на големите компютри от серията ЕС. Ведомствени ИЦ се изграждат в дадено предприятие, за да задоволяват неговите нужди.

Ведомствените ИЦ се делят на две големи групи. В едната влизат онези, които обслужват едно предприятие или организация в рам­ките на дадено ведомство (напр. ИЦ към Държавния комитет по планиране, към Комитета за наука, технически прогрес и висше образование, към Металургичния комбинат „Кремиковци“, към Химическия комбинат във Враца и др.). Ха­рактерно за тази група изчислителни центрове е, че те са органически свър­зани със системата за управление и в максимална степен са съобразени с нея и нейните особености. Създаването на подоб­ни центрове се налага или от мащабите на обслужваното пред­приятие или организация (ИЦ към МК „Кремиковци“), или от спецификата на решаваните в тях задачи (ИЦ към ДКП).

Втората група ведомствени изчислителни центрове са тези, които обслужват група предприятия или органи­зации, подчинени на дадено ведомство. Подобни ИЦ се създават, когато това се на­лага от спецификата на информацията, която се обработва. Характерни в това отношение са ИЦ към Централното статистическо управление (то е към Министерския съвет на тогавашната НРБ) или към системите на Министерството на народната отбрана и Вътрешното министерство, където характерът на информацията налага специални изисквания по отношение на поверителността. Знаем и че в широко разпространените окръжни изчислителни центрове, каквито преди 1990 г. има във всеки окръжен град, на големи компютри с магнитнодискови и магнитнолентови запаметяващи устройства се обработва всеобхватна статистическа информация, която идва от всякакви заводи, предприятия, училища, болници и т.н. в окръга – напр. колко бебета са се родили в еди-кой си град тази година, колко продукция от даден вид е била произведена в еди-кой си завод, колко служители са ползвали болничен за даден месец и на базата на какво заплащане колко им е било обезщетението и т.н. Други примери за ИЦ към звена на подчиннение към по-големи са ИЦ на завод „В. Коларов“ — Бургас, на Електроапаратурния завод Пловдив или на комбината „Г. Генев“ – Габрово.

Учебните изчислителни центрове се изграждат към ВУЗ-овете  и средните специални учебни заведения (най-вече техникумите, разбира се), а и към някои организации, които извършват фир­мена подготовка на специалисти. Независимо от различните варианти, в които тези ИЦ могат да съ­ществуват, основната им функция е свързана с обучението и повишаване квалификацията на кадрите. Заедно с това те изпълняват задачи, свързани с научноизследо­вателската работа на преподавателите и обучаваните, а освен това се ползват и за  определени производствени задачи. Така например, в дадено учеб­но заведение редица поставени на студентите/учениците се из­пълняват от тях в ИЦ с помощта на компютрите, за да придобият те умения и навици да работят с тях. Такива задачи напр. са: класиране на участниците в приемния конкурсен изпит, съста­вяне на разписание за провеждане на учебните занятия и из­питните сесии, водене на сведения за успеха и др.

Във всеки изчислителен център, без значение за какво се използва, има екип от проектанти и програмисти, които работят по проектното и програмното осигуряване на зада­чите, решавани с помощта на компютри. Между техните пултове за управление, запаметяващи устройства и контролери се разхождат операторите. Забелязвате, че никъде по пода няма кабели – това е, защото те са под настилката, за да не се спъват хората, т.е. подът е двоен.

В структурата на учебните ИЦ съществуват две звена – по подготовка на данните и по елек­тронна обработка. За тях са осигурени достатъчно оператори демонстратори, които работят на компютрите или непосредствено да наблюдават работата на обучаваните. Разбира се, има и екип по тех­ническото осигуряване на учебния процес – тези хора извършват ежедневното техническо обслужване на машинния парк.

От икономическа гледна точка учебните изчислителни центрове са вътрешноведомствени, бюджетни мероприятия на стопанска сметка.

Разбираемо, в синхрон с подетите през 70-те години държавни лозунги за ,,електронизация на народното стопанство“ и ,,електронизацията – стратегическа задача“ и ускоряващата се компютризация на българския обществен живот, ролята на учебните ИЦ е водеща за подготовката на кад­ри за различните отрасли, в които се използват компютри.

Изчислителните центрове за колективно ползване (ИЦКП), които са основна организационна форма на информационно обслужва­не при поставяне на тази дейност на индустриална основа, имат по-различни функции. В българските условия тези функции се оформят в три основни направления:

• информационно обслужване на отделни предприятия и ор­ганизации;
• информационно обслужване на териториалните органи на социално управление (окръжни, градски и др.) се изразяват в комплексното информационно обслужване на предприятията и организациите на дадена територия. Тази функция позволява компютърната техника в ИЦ да се обслужва по-малки предприятия и организации;
• диспечиране на информационния обмен между органите на социално управление на различните негови равнища.

В структурата на ИЦКП също трябва да има различни производствени звена. Обикновено има по един отдел „Електрон­на обработка на данни“. Но в ИЦКП, където се експлоатират по 2 — 3 и повече големи компютръа и в които се извършва огромна по обем работа по подготовка на информацията за обработка, са обособени няколко структурни звена, за да има нормално ръководство на производствения процес. Това изисква формирането на необходимия брой отдели и участъци. Техническото обслужване на концентрираната в по-големи мащаби сложна техника на ИЦКП е причина за наличие на технически отдели по подрръжката, но в случай на по-сложни повреди (напр. ако се наложи дадено устройство да се отнесе за ремонти) от ИЗОТ централно докарват ново оборотно устройство, докато ремонтират повреденото.

Надяваме се, че с тази статия поне малко сме доближили до вас тайнственото понятие ,,изчислителни центрове“. Ето едно типично лентово запаметяващо устройство, използвано в тях:

ИЗОТ ЕС 5012.03 – компютърно лентово устройство или 300 кг шкаф?

See more

 

Вижте в Sandacite.BG коя е първата българска радиотехническа книга…

Когато едно техническо достижение се разпространи до такава степен, че се превърне в масово употребявана от хората технология, се появява и нуждата от специализирана литература. Обикновено това са книги и статии, насочени и към професионалистите, и към масовите потребители. Колкото по-широко е усвоена дадена технология, толкова повече хора желаят да се запознаят с нея и да се възползват от предимствата ѝ.

В края на ХІХ и началото на ХХ век чрез периодичния печат в България навлизат познанията и темата за радиото – с немалко статии, още повече преводни информации и една изнесена през 1897 г. в София публична лекция (Димитров 1988: 29). Липсва обаче изчерпателна научнопопулярна книга.

Такъв труд успява да се появи през 1905 г. Заглавието е ,,Телеграф без жици. С 65 фигури“, а автор е електротехникът в Главната дирекция на пощите и телеграфите Борис Ив. Лещов. Заглавието е старо название на радиото, калкирано от други езици – напр. от френски (télégraphе sans fil). Авторът иска да запознае читателите с новата технология, като надскочи равнището на статиите и лекциите. Затова ,,Телеграф без жици“ не само излага в достъпен и популярен стил радиотехническата теория, но и преминава през цялата история на радиото, започвайки от основните открития и положения във физиката и електротехниката.

Запознаването с първата българска радиотехническа книга изпълва читателя с уважение към автора ѝ Борис Лещов. Предвид специализираното му образование, за написването на книгата широко са ползвани чуждестранни публикации и това в случая е предимство, тъй като професионализмът на автора му позволява да избере ценното от тях, да го подреди в една стройна структура и да създаде труд, който наистина просвещава читателите и ги приобщава към новия свят на радиото. Книгата от 1905 г. е и филологически интересна заради необичайните авторски преводи на технически термини и като илюстрация как специфичните радиотехнически думи навлизат в българския език.

За пръв път в научната литература книгата ,,Телеграф без жици“ е спомената в края на 80-те години (Димитров 1988: 65). Именно историкът на радиото в България проф. В. Димитров я определя като първа в областта си у нас, а нашето издирване също не успя да открие по-стари български книги по радиотехника. Досега за ,,Телеграф без жици“ не е изработено специално изследване.

Книгата е с обем 80 страници, формат 8° (25 см). Oтпeчaтaнa e в пeчaтницa ,,Дневник“ в Coфия. Тиражът не е означен. Илюстрацията на корицата съдържа множество символи – радиоприемане, преминаващи през етера вълни, небесна богиня, носеща в ръка книга (т.е. знание за новата технология) и лавров венец (т.е. победата, извоювана с добре овладяната съвременна техника). Около главата ѝ прелитат радиовълни, под тях виждаме радиоприемник.

Ако ,,Телеграф без жици“ беше официално издание на Главната дирекция на ПТТ, това щеше да е отбелязано някъде, както при други нейни издания. Но книгата на Лещов носи само знака на печатницата и най-вероятно е издание на самия автор, който с научнопопулярния си труд се заявява като полезен на страната си гражданин. Той притежава познания, които негово време са можели да бъдат придобити на достатъчно задълбочено равнище само извън България. Но след като поема отговорната си работа на експерт в държавна дирекция, Борис Лещов не се изолира, а остава близо до непросветените читатели и написва за тях книга, с която им разкрива възможностите на новата технология. През 1905 г. масовизирането на радиотехниката тепърва предстои, а човечеството все още открива тайните и усъвършенства устройствата ѝ, за да получи от нея по-удобен живот. Те трябва да отговарят на изискванията на бъдещото време – не трябва за нищожни поправки да се иска  помощта на специалиста техник… ценността на апарата много зависи от неговата простота… и от… лекото и бързото му поправяне (Лещов 1905: 51). Но все пак ,,Телеграф без жици“ вероятно е излязла в малък тираж; тя няма съдбата на първата българска автомобилна книга от 1914 и нейните три тиража.

Предговора си Лещов започва с тезата, че напредъкът на една страна зависи преди всичко от средствата ѝ за съобщение (Лещов 1905: 5) и се изказва положително и дори възторжено за бързия технически напредък на България, която, била недавнашна робиня на Турската империя, сега диша заедно със западните културни държави; человеческият прогрес… смело преодолява днес границите на нашето отечество (Лещов 1905: 5). Но според автора страната има още много да работи, докато изгради удобни, практични и добре уредени служби за телекомуникации. Важно е да отбележим, че във времето, когато все още съществуват съмнения в абсолютната пригодност на радиото като технология и комуникационно средство, Борис Лещов е категоричен: бъдещето принадлежи нему (Лещов 1905: 5). Предговорът завършва с имена на най-бележитите автори на радиотехническа литература (сред които са някои от изобретателите на радиото), от чиито съчинения авторът е черпил информация, за да идва тя от най-надежден източник.

Борис Лещов притежава вярно чувство за подреждане на информацията. След първите две структурни единици на книгата – Предговор и Въведение – материалът е разделен на девет различни по обем глави. За Лещов основите на електротехниката са кратък увод, след който авторът може да излага същността на книгата – радиотехниката. Това е видно и от думите Всичко изложено дотук представя като подготовка на въпроса, на който трябва да спрем нашето внимание. […] Прочее, на въпроса! (Лещов 1905: 29), с които завършва последната уводна глава – ,,Естество на електрическите вълни“.

Обемът на главите потвърждава горното твърдение. Първите пет – Предговор, Въведение, ,,Електрическото трептение и телеграфът без жици“, ,,Електровъзбудителната машина“ и ,,Лайденската стъкленица“ – са по страница и половина, ,,Индуктивната бубина (sic!) e 4, ,,Електрическите вълни“ – 12, ,,Естеството на електрическите вълни“ – също 4. Обаче централната глава ,,Телеграф без жици“ заема 48 стр. – между 32-ра и 80-а!

Въведението Б. Лещов започва от основите – физика и електротехника – и споменава някои важни открития, предтечи на ,,телеграфа без жици“.

Първите няколко глави излагат същността на електрическия ток, електромагнитната индукция, първия известен кондензатор – лайденската стъкленица, Румкорфовата спирала (стар вид повишаващ трансформатор) и др.

В главата ,,Осцилаторни изпразвания“ са изложени научни опити на Фарадей и Максуел, а следващата ,,Електрическите вълни“ описва експериментите, очертали това понятие. Илюстрациите тук са подробни и точно обяснени в текста, за да стане разказваното максимално понятно – белег за сериозното научнопопулярно писане на Борис Лещов.

Главата ,,Телеграф без жици“ започва с кратко изложение на Морзовата азбука, подробно разказва опитите на патентовалия радиото през 1896 г. Гулиелмо Маркони и описва устройствата, създадени от хора, изобретили и усъвършенствали различни елементи на радиоприемника. Детайлно узнаваме за устроените от Маркони радиопредавания между отдалечени точки, конструкциите на предавателите и приемниците му и други опити. Данните са много задълбочени, защото са почерпани от записките на самите автори на опитите.

Последните пет страници на книгата ясно доказват убедеността на българския електроинженер колко значим ще стане в бъдеще ,,безжичният телеграф“. Авторът е сигурен, че въвеждането на радиото в България (във вид на държавен монопол) въобще не трябва да се бави. Лещов отбелязва, че географският релеф на страната е благоприятен за разполагането на радиотранслатори – орографията ни напълно подхожда за по-удобното приспособяване на безжичния телеграф, близките до градовете височини представляват най-добри пунктове (Лещов 1905 :77), а след това посочва и важно предимство на безжичния пред обикновения кабелен телеграф – непосредственото свързване с метална жица лесно може да бъде прекъсвано (Лещов 1905: 78). Той дава пример от тогавашни военни действия, в които радиото се е оказало непрекъсваемо и ефикасно съобщително средство.

А сетне Б. Лещов ясно изразява критичния си поглед и позицията на техническо лице: България засега не може да се радва на никаква инициатива за въвеждане телеграфа без жици. А желателно е нашето правителство да обърне внимание на това… (Лещов 1905: 80).

Ето и поглед към езика, с който книгата представя новата за България техническа материя.

Още в Предговора и Въведението (Лещов 1905: 6–9) се забелязва колко стриктен е авторът. Тъй като явно не е бил сигурен как точно трябва да се изпишат на български имената на западните изобретатели и учени, той не ги транслитерира, а ги предава в оригинал с латиница (както по-долу илюстрираме с примери)[1].

В Предговора Борис Лещов изброява радиотехническите дейци, чиито статии и трудове в областта е ползвал в съчинението си. Там фигурират изписаните на латиница имена на Marconi, на ,,европейския Едисон“ Siemens, англичаните Arco и Braun, германците Adolf Slaby, Bauer и Eichborn и наглед странното име Popoff (Leshtov 1905: 6). Всъщност това е хронологически първият изобретател на радиото, чиито трудове Борис Лещов е успял да си намери на немски език. Отново руско име е изписано на латиница и когато става дума за Lebedow, малко след това предаден и като Lebedov (Лещов 1905: 31); това е известният руски физик Пьотър Лебедев (1866–1912). По-нататък в книгата изписването на лични имена в оригинал продължава с бележките под линия за Heinrich Rudolf Hertz и Michael Faraday (Лещов 1905: 7–8) и въобще множество пъти до края на ,,Телеграф без жици“ чуждестранните имена се предават само в оригинал.

Топоними са изписвани по същия начин – родните места на Фарадей и Джеймс Максуел, съответно Newington Butts и Edinburg (Лещов 1905: 7–8), а по-нататък Leyden, където е изобретена лайденската стъкленица (Лещов 1905: 11), и Potsdam (Лещов 1905: 34)

Понякога обаче възприетото в ,,Телеграф без жици“ правило да се предават чужди имена и градове с латиница е нарушено – напр. Попов (Лещов 1905: 36), Гуарини, Карл Циклер, гр. Брюн, Брюксеел, Антверпен (Лещов 1905: 42). Но пък Хайнрих Херц е изписан там като Hertz, докато на горния ред четем за Хертцовия неизчерпаем извор, а малко по-нататък – за Херцовите резонансни явления (Лещов 1905: 46). Терминът Kohaerer е предаден веднъж с дифтонга ae (Лещов 1905: 25), а друг път като Antikohärer (Лещов 1905: 40). Тоест Борис Лещов е непоследователен при правилото си, а понякога изписва едно име по повече от един начин – Arco (Лещов 1905:  6) и Arko – (Лещов 1905: 46).

Влиянието на немската техническа литература личи и от длъжността на английския телеграфен оберинженер Preece – т.е. ,,главен инженер“ (Лещов 1905: 32)  – представката ober е немска и издава, че Лещов е получил тази информация от германски източници. Друго доказателство е изписването на Бристолския канал в Англия (където Гулиелмо Маркони е правил опити за радиопредаване) като Bristolkanal (Лещов 1905: 32) – точно както е и на съвременен немски. На немски е изписано и името на историко-географската област Шотландия, макар и неправилно – Schottlband  (Лещов 1905: 72), а под линия стои пояснение: Шотландия.

Немска е и чуждицата колбен, когато става дума за колбените на кохьорера (Лещов 1905: 57) – т.е. буталата му.КОЛБЕН Вероятно още една германска следа е и че думата schema [ˈʃeːma] е предадена на български като шема  (Лещов 1905: 63, 69) заради четенето на sch като [ш] в немски език, а не като схема, както е прието днес.

Когато въвежда нов за българския език технически термин или просто малко позната дума, авторът желае да бъде максимално ясен и недвусмислен и затова в скоби слага вече позната дума като синоним, която може да бъде и превод на български. В текста се откриват множество примери: транслатор с в бележка под линия преносител (Лещов 1905: 40), марина (флотилия – Лещов 1905: 50), варира (играе – Лещов 1905: 57), ехото (отгласа – Лещов 1905: 19), локализират (определят – Лещов 1905: 20) и ламарини (тенекии – Лещов 1905: 20), оранжева (портокалена) и виолетова (морава – Лещов 1905: 30), сребърна покривка (амалгама – Лещов 1905: 40), амплитуда (бел. под линия дистанция, размах – Лещов 1905: 52), курзира (циркулира – Лещов 1905: 25), Румкорфов индуктор (бел. под линия спирала, макара – Лещов 1905: 12), антени (пъртове – Лещов 1905: 61). В последния случай едва ли думата пърт е пълноценен превод на антена, която е нещо много повече, но явно тук авторът е решил да не се задълбочава. Има и случай, при които специално е указано, че се употребява непозната дума – т.н. кондензатори, а терминът е изписан с разреден шрифт (Лещов 1905: 11). Понякога се поясняват и термини, различаващи се само по представката, явно смятана за трудно разбираема – демагнетизирваме и размагнетизирваме (Лещов 1905: 69).

Още от Възраждането в  българската  книжнина  се изковават  нови  думи,  които  да  заместят  трудния за усвояване  нов  технически  термин. Известни са усилията на енциклопедиста д-р Иван Богоров в тази област, който  напр. нарича сбирност вместимостта на плавателен съд, а фотографията – самосвет (Уикипедия: Иван Богоров). Първата българска радиотехническа книга не е чужда на тази традиция – с неологизми като превръщач (Лещов 1905: 55) – преобразувател на напрежение, ток и т.н., впущач (Лещов 1905: 59) – четков възел за отнемане на ток от високочестотен генератор, сплотител (т.е. кохерер – ранно устройство, един от първите приемници на електромагнитни вълни; произлиза от лат. глагол cohaereo – допирам се, свързан съм 25), възобновител (Лещов 1905: 41) – ретранслатор; става дума за автоматичния радиорелеен ретранслатор, изобретен през 1899 г. от италианския физик Емилио Гуарини (Слюсар 2015: 108). Нека да споменем и интересния неологизъм изнамервание (изобретение).

Борис Лещов предлага и някои сполучливи неологизми, които не са превод на технически термини, но спокойно биха могли да се употребяват и днес, като напр. магнитоспособност (Лещов 1905: 15) – способността на намагнетизираното желязо да привлича други железни късчета, и токозатваряне (Лещов 1905: 55) – т.е. затваряне на електрическа верига. Абсолютният брой на неологизмите обаче е по-малък в сравнение с първата българска автомобилна книга (1914). В ,,Телеграф без жици“ можем да намерим и ,,предтечите“ на общоприети днес технически термини – напр. тлеюща ламба (Лещов 1905: 7) вм. лампа с нажежаема жичка, предавач (Лещов 1905: 35) вм. предавател и също така приемач (Лещов 1905: 35) вм. приемник.

Съществуват и случаи, при които непознат термин се замества с позната дума, за да се осмисли по-лесно от читателите – кобилицата на релето (Лещов 1905: 39) – това е държачът на контактите на релето. В техниката нищо не възниква от само себе си, а всяко откритие по някакъв начин е свързано с предходни етапи в материалната култура и човек е склонен да си опростява сложните нововъведения, като ги етикетира с вече познати названия.

При някои от преводите обаче оригиналът е запазен в скоби – явно авторът, знаейки, че предлага един нов, неутвърден още превод на важен термин, желае да избегне всяко двусмислие. Така забелязваме електровъзбудителна (Influenz) машина и въртящо (Rotation`o) движение (Лещов 1905: 10), етера (Aether) – Лещов 1905: 17, 28), сплотител (Kohaerer, транслитериран като кохьорер (Лещов 1905: 25). След като вече е обяснил какво означава кохьорер, Лещов без притеснение е превел Antikohärer c противокохьорер (Лещов 1905: 40). Понякога препратката към оригинала може и да е на кирилица, като напр. първи (премиерен) ток, втори (секундерен) ток (Лещов 1905: 13).

В отделни случаи дадени названия на устройства не се превеждат на български, а направо се изписват на латиница и след това се обясняват. Така е напр. с тъй наречения Dinabolometer (Лещов 1905: 22), на който са посветени подробно описание и фигура, а по-нататък вече е изписан и на кирилица – динаболометровия уред (Лещов 1905: 23), а и съчетанието Umformer превръщач (Лещов 1905: 55) – т.е. вид преобразувател, веднага след това описан с текст и фигура.

Описани са и устройства, изписани само с латиница – oscillator (Лещов 1905: 31).

Използването на важните в радиотехниката термини ,,първична намотка“ и ,,вторична намотка“ заслужава отделно внимание. Поначало за намотка в българската литература от десетилетия се използва думата бобина и се пише първична намотка, вторична намотка и т.н. В ,,Телеграф без жици“ обаче срещаме всякакви комбинации – премиерната (първичната) бобина, секондерната бобина (Лещов 1905: 13), премиерната бобина (Лещов 1905: 15), първичната и вторичната бобина (Лещов 1905: 16). Тоест новият термин понякога е пояснен, понякога не е, а от един момент авторът преминава направо към превод, защото явно е сметнал, че читателят знае за какво става дума. Интересно е обаче, че думата бобина е изписана, като че ли идва от буба – бубина – и това е явление, което ще се наблюдава в българската радиотехническа литература чак до края на 40-те г. на ХХ век.

Ако четем внимателно ,,Телеграф без жици“, ще забележим редица отклонения спрямо днешната българска книжовна езикова норма – напр. котия (Лещов 1905: 26), същественната и на сам и на там (Лещов 1905: 31), а и неправилно изписани названия на чуждестранни търговски марки, заглавия и т.н. Понякога една дума се пише по повече от един начин – върлина, варлина (Лещов 1905: 38–39). Книгата не е снабдена с индекс на използваните литературни източници, но единственият упоменат, е отново немски, макар и грешно изписан – Elekotrotecqnische Zeitschrift от 1901 год. (Лещов 1905: 46). Никъде в книгата не се открива име на редактор, а като имаме предвид, че като издател е означена само печатницата, вероятно редактор не е имало и с оглед на това грешките са обясними. Названието на известната марка електронно оборудване Telefunken е изписано като Telefunicen (Лещов 1905: 51), обаче, като се има предвид кои букви точно са сгрешени (ic вм. к), e възможно това да е неправилно разчетен текст от печатаря, ако текстът на книгата е бил предаден написан на ръка.

В книгата се забелязва и ясно изразено влияние на руския език – напр. думата роля е роль (Лещов 1905: 38) – никаква важна роль, лекото е легкото (Лещов 1905: 51), а представа – представление (Лещов 1905: 9) – за да се дойде до едно ясно представление, били разгледани два случая. Един подковообразен детайл на магнитен приемник е описан като полукръг якор (Лещов 1905: 73) (от рус. якорь – ,,котва“ (Иванова1974: 588). Всичко това е обяснимо със съвременния на книгата етап на развитие на българския език – тогава за него са характерни множеството русизми.

Интересен е отговорът на въпросите дали първата българска радиотехническа книга може да бъде четена като информационен източник, а дори и да може – дали специфичният ѝ език би бил пречка при разбирането на нейното съдържание. А и защо беше важно да прочетем внимателно ,,Телеграф без жици“?

Това е ценна книга не само поради своето първенство в жанровата си област у нас, но и като ресурс за началото и перипетиите по създаване на радиото. Сведенията са задълбочено изложени от достоверни източници и в по-голямата си част не присъстват в други заглавия на български. А самобитният език на книгата не би бил затруднение, ако читателят има поне основни знания по електро- и радиотехника. Само по този начин ще съумеем да разберем какво е имал предвид Борис Лещов под думи като впущач и възобновител. Такива находки издигат ,,Телеграф без жици“ до интересно свидетелство за навлизането на непознати технически термини в българския език в началото на ХХ век, затова книгата става интересна за изследване и от филологически гледна точка.

Първата българска радиотехническа книга едва ли е придобила голямо количествено  разпространение, но както през 1905 г., така и сега тя има приноса на научнопопулярен труд, който събира в себе си подробни сведения за радиотехниката – физични и електротехнически основи, редки факти за забравени и непознати радиотехнически апарати, за тяхното приложение в различни страни, но и вероятно най-важното за техническа книга в тази епоха – дух, отворен към предстоящото и новото.

–-

[1] Подобна хиперкоректност виждаме и в съвременни преводни статии в Интернет – името на някакво лице (напр. учен) се изписва транслитерирано на български, но в скоби стои и на родния език източник. Днес това уточнение улеснява търсенето  на  информация  в  чуждоезични  интернет ресурси, но може би и авторът на първата българска радиотехническа книга е имал предвид улеснено търсене на сведения (в библиотечни каталози например).

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Димитров 1988: Димитров, В. Българите и радиото. София: Унив. издателство ,,Св. Климент Охридски“, 1998. [Dimitrov 1988: Dimitrov, V. Balgarite i radioto. Sofiya: Univ. izdatelstvo ,,Sv. Kliment Ohridski“, 1998.]

Иванова 1974: Иванова, Ана (състав.). Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. София: БАН, 1974. [Ivanova 1974: Ivanova, Ana (sastav.). Rechnik na redki, ostareli i dialektni dumi v literaturata ni ot XIX i XX vek. Sofiya: BAN, 1974.]

Лещов 1905: Лещов. Д. Телеграф без жици. С 65 фигури. София: Дневник, 1905.] [Leshtov 1905: Leshtov. D. Telegraf bez zhitsi. S 65 figuri. Sofiya: Dnevnik, 1905.]

Слюсар 2015: Слюсар, В. Радиорелейным системам связи 115 лет. – Первая миля, 3/2015, 108 – 112. [Slyusar 2015: Slyusar, V. Radioreleynayim sistemam svyazi 115 let. – Pervaya milya, 3/2015, 108 – 112.]

Уикипедия: Иван Богоров. [Uikipediya: Ivan Bogorov [прегледан на 31.01.2019.]  <https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%BE% D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2>.]

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Филологически форум, бр. 11 (2020) ==> https://philol-forum.uni-sofia.bg/wp-content/uploads/2020/08/FF_2020_11_140-149_10_BG.pdf

Вижте в Sandacite.BG какво прави Микролаб – БГ компютърна образователна система за упражнения по електроника.

Неразделна част от образованието по електроника в техникумите и висшите учебни заведения е редовното провеждане на лабораторни упражнения по електротехника, електроника, различни технии дялове – електротехнически материали, измервателна техника, полупроводникови елементи – и т.н. Навремето за този цел са отпечатвани стотици книги, заглавието на които винаги започва с ,,Ръководство за лабораторни упражнения по…“.

Обикновено упражнението протича, като се изследва  даден обект (уред, схема и т. н.) чрез пода­ване на въздействия на входа му и се наблюдава неговата реакция (това е т.н. метод „стимул – реакция“). Чрез мно­гократно повтаряне на три еле­ментарни действия — подаване на входен сигнал, измерване на изходния сигнал и записване на двете стойности — се получава т.н. предавателна характеристика на обекта. Така обаче се губи доста време, а получените резултати често са неточни. Дори и след въвеждане на компютрите в упражненията зададените и измерените стойности пак трябва да се въведат на ръка чрез клавиатурата. След това се извършва обработка (математи­ческа или графична) с подходя­ща програма и при нужда резултатите се отпечатват. Тоест, по този начин компютърът облекчава само обработката на получените ре­зултати, а самите те продължават да се получават примитивно. 

Затова през 1986 г. Направление ,,Учебно-производствена дейност“ на ВМЕИ ,,Ленин“ – София (днес Технически университет) се замисля да автоматизира още повече процеса на упражнения и проектира системата, която виждате на първата снимка. Това е Микролаб! Между 1986 и 1987 г. той е пуснат в опитна употреба, като с него се провеждат лабораторните упражнения по дисциплината Изчислителни аналогови устройства и системи, преподавана в катедра Изчислителна техника на ВУЗ-а. Тъй като Микролаб се оказва много удобен, през 1987 г. започва производството му за нуждите на ВМЕИ. Днес ще разгледаме по-подробно какво съдържа и как се работи с това любопитно нещо.

Навремето Микролаб е наречен ,,интелигентна система“. Първото важно обстоятелство в неговата работа е, че с него компютърът може да се свърже непосредствено към изследваната схема (т. е. машината работи в „реално време“). Това ускорява многократно технологичния процес на работа в упражнението – напр. предава­телна характеристика от 200 точ­ки с Микролаб се снема за части от секунда­та, докато по „ръчния“ начин това става за цели минути. 

Микролаб е пуснат в употреба първоначално за упражненията по изчислителна техника, но може да използва и в други дисциплини, защото има общо предназначение. Как изглежда цялостната система, виждаме на първата снимка в статията, най-горе. А на фигурата отдолу схематично са показани и номерирани различните му блокове: 8-битов персонален компю­тър Правец (напр. 8М, означен тук с цифрата 1), към който са включени външно флопидисково устройство от завод ,,Коцо Цветаров“ (2) и принтер (3), контролер (4), лентов съединителен кабел (5) и ключовата част – лабораторен макет (6) – това е онова, зеленото по-горе, дето прилича на футболно игрище. :D

Всъщност макетът съдържа постоянна универсална аналогово-цифрова периферия (7) и сменяема изследвана плат­ка 8. Връзката между тях се осъществява външно чрез ко­мутационните кабелчета 9 и вътрешно чрез лентов кабел. Ла­бораторният макет (постоянната и сменяемата част) се захранва от компютъра с постоянно стабилизирано напрежение 15 волта. Размерите на ,,игрището“са 486 х 367 х 32 мм.

Микролаб има и екранче, на което се отразяват резултатите от изследването:

Екранът има декоративна рамка, която ограничава полезната му част. В нея се разполагат графичните изображения на сигналите (2), вертикалният мар­кер 3 и курсорът 4. Деления­та 5 служат за грубо отчитане на стойностите, а полета­та 6, 7 и 8 — за точно. Маркерът 9 означава канала, подлежащ на обработка. 

Ето и още малко технически характеристики на системата. Микролаб има 4 аналогови входа. Може да се включи напрежение 10 волта и входно съпротивление 1 мегаом. Максималната честота на дискретизация е 2 килохерца. Аналоговите изходи са отново 4. Изходното напрежение е пак 10 волта, а изходното съпротивление – < 1 ом. Максималната честота тук е 10 килохерца, а формата на изходящия сигнал може да е всякаква – произволна. Използва TTL-интегрални схеми. Дуракоустойчив е – има защита от къси съединения.

Микролаб има няколко възможности, в които работи. Те му дават доста сили да ни помага, докато учим. Ето ги кои са:

• Конфигуриране на системата. Тук се задават номерата на аналоговите входове и из­ходи, които ще се ползват, честотата на дискретизация, форматът на аналогово-цифро­вото и цифрово-аналоговото пре­образуване и др.

• Измерване на входни анало­гови сигнали. При този режим последовател­но се сканират зададените ана­логови входове със съответната честота на дискретизация (точ­ната й стойност се изобразява върху полето, означено със 7 на горната  илюстрация. Полу­чените чрез аналогово-цифрово преобразуване отчети се записват в съответните входни буфери и се изобразяват върху екрана, ка­то именно така образуват графичните изобра­жения, означени с 2.

• Генериране на изходни ана­логови сигнали. Този режим е обратен на режи­ма „измерване на входни анало­гови сигнали“. Състои се от две части:

а) задаване на формата на гене­рираните изходни аналогови сигнали. Това може да става аналитично, графич­но, таблично, чрез измерване или чрез прочитане на дискета;

б) същинско генериране на сигналите. Състои се от последователно прочитане на предварително за­писаните в буферите отчети и преобразуването им от цифров в аналогов вид.

• Снемане на предавателните ха­рактеристики. Този режим представлява по­следователно редуване на режи­мите „генериране“ и „измерва­не“. Предвидена е възможност за изобразяване на сигналите със и без предварително изтриване на екрана. Този случай е под­ходящ за получаване на семей­ство предавателни характери­стики.

• Графичен редактор. Дава следните възможности за обработка на измерените и за­помнени в буферите сигнали:

а) преместване на изображенията във вертикална посока с пред­варително зададена стъпка;

б) също – преместване в хоризонтална посока;

в) мащабиране на изображе­нията, за да ги виждме възможно най-добре. Ето как изглежда екранът на Микролаб в момент на извършване на лабораторни упражнение:

• Текстов редактор – да, и това има! Позволява да се правят над­писи върху графиките (напри­мер означаване на координатните оси, маркиране на характерни точки по тях и др.).
• Цифрова обработка на полу­чените резултати. Тук се включват интегриране, диференциране, интерполиране, спектрален анализ, филтрация, отлепяне на обвивката на сиг­налите.
• Отчитане на моментна стой­ност на сигналите. Осъществява се с помощта на вертикалния маркер 3 (пак според схемата на третата ни илюстрация),  който може да се премества в хо­ризонтална посока. Ординатите на пресечните точки на маркера с графичните изображения (2) на сигналите се изобразяват като петцифрени десетични числа със знак върху четирите полета, означени с 8. Стойността на абсцисата (положението на маркера) се изобразява върху по­лето 6, а честотата на дискрети­зация на входните сигнали — върху полето 7.
• Обслужване на файлове: а) каталог на файловете; б) записване на получените ре­зултати във вид на файл върху флопидисковото устройство;в) четене на файл с предвари­телно получени или синтезирани сигнали и зареждането им в буферите на системата.
• Отпечатване на резултатите чрез принтер:
• а) визуализиране върху екра­на и отпечатване върху принтера на отделен файл; б) отпечатване на всички на­трупани резултати от лабора­торното упражнение във вид на протокол. Тази възможност изисква да въведем допълнителна информация — номер на лабора­торното упражнение, име на ученика/студента, група (клас), дата и т. н. Заедно с информацията от дискетата тя се отпечатва в протокола. 

Микролаб може да работи в два режима – директен и програмен. В директния отделните възможности се избират чрез удобна система от менюта и се изпълняват веднага.Програмният режим изисква предварително написване на програма на БЕЙСИК, в която чрез отделни команди да зазадем по­редица от необходими действия. Този режим обаче разкрива по-пълноценно възможностите на системата, защото позволява лесно да се направят уроци за програмирано обучение, разни демонстрационни програми и др.

Ето и какви са предимствата, които системата Микролаб е донесла при упражненията, в които се използва:

• Гъвкавост и универсалност. Могат да се изследват аналого­ви, цифрови и хибридни елемен­ти и схеми от всички области на електрюониката (ако сменяемата платка съдържа подходящи преобразуватели, мо­гат да се изследват и неелектрични обекти). Чрез разработва­не на разнообразни програмни продукти могат да се провеждат различни експерименти върху един и същ обект;
• Пълна или частична автома­тизация на упражнението. В ре­зултат на това рязко се повиша­ва ефективността — в рамките на едно лабораторно упражнение студентите/учениците получават много повече информация за изследва­ния обект;
• Графично изобразяване, за­помняне и отпечатване на резул­татите от лабораторното упражнение чрез принтер – графичното представяне спомага да се онагледи добре процесът и да се запомнят добре изводите. Ето и още един екран от работата на системата:

• Възможност за програмира­но обучение (преподаване на материал, задаване на въпроси) по време на лабораторното упражнение. При това управляващият Микролаб компютър получава информация за под­готовката на упражняващите се не само от клавиатурата, но и от състоя­нието на изследваната схема. Така се разкриват интересни възмож­ности за създаване на „инте­лигентни“ уроци за програмира­но обучение;
• Възможност за допълнител­на обработка на получените ре­зултати чрез пакет приложни програми с математически и гра­фични възможности;
• Премахва се необходимостта от използване на традиционна измервателна апаратура (генератори, осцило­скопи, волтметри и т. н.) и от захранващи токоизточници. Друг е обаче въпросът, че всеки седен техник и инженер ТРЯБВА да може да работи правилно и уверено с тази уреди!
• Възможност за включване към произволни персонални ком­пютри (чрез нужните  кон­тролери);
• Допълнително разширяване на възможностите на системата чрез монтиране на допълнителни устройства върху сменяемата платка. Според изискванията на изследвания обект това могат да бъдат програмируеми усилвате­ли, схеми „следене — запомняне“, преобразователи на неелектрически в електрически величини, цифрово управляеми генератори и др.;
• Няколко системи Микролаб заедно с един управляващ ги компютър могат да се включат в мрежа с широки възможности за центра­лизирано обучение и контрол.

Без съмнение системата, която разгледахме днес, е една интересна, непозната част от българската електронна промишленост. Въобще навремето в университетите са проектирани и произвеждани множество устройства, повишаващи ефективността на образованието. Едно такова е ето този компютър:

Български учебен ЕДНОПЛАТКОВ компютър ЕМК-14 от 1980-те г. + схема

See more

 

 

Sandacite.BG намерихме и магнитна карта за контрол на достъпа чрез устройството ИЗОТ 1035С

Преди доста време ви бяхме описали накратко първото българско електронно устройство за контрол на достъпа – ИЗОТ 1001С от 1979 г. Нека си я припомним. То е инсталирано на служебните входове на административни сгради и предприятия. Състои се от главен блок с компютърен модул, основан на чипове от българската серия СМ 600, и пул­тове с четящи устройства на магнитни карти. Всеки служител има собствена кар­та, върху която, наред със снимката и дан­ните му, по магнитен способ е записан и уникален служебен номер. Всяко преминаване през входа (влизане или излизане) се записва в па­метта на централното устройство и се прави баланс на времето на този служи­тел, за да се установи колко от предварително зададените присъствени часове човекът е бил в сградата.

ИЗОТ 1001С позволява и задаването на „плаващо“ работно време с различни параметри. На­пример, времето от 9 до 16 часа е задължително за всички служители, а от 7 до 8 и от 16 до 18 часа е „плаващо“ — служителят може да присъства или не при условие, че общият му баланс дава необхо­димите часове за работния ден.

Ето как изглежда нейният карточетец:

Даа, но се оказа, че по-късно традицията е продължена и на смяна идва втори модел електронна пропускна система, наречена ИЗОТ 1035С. Тя е произвеждана вероятно в Завода за запаметяващи устройства в Пловдив. Научихме за нея, когато случайно ни попадна картата от устройството – виждате я на снимката най-горе в публикацията. Такава карта досега на живо никъде не сме виждали, а тези пропускни компютри са изхвърлени от различните сгради още в началото на 90-те, така че това сега се превръща в един от най-редките експонати в колекцията на Sandacite.BG.

Тази пластика е напълно същата като най-масовите български фонокарти от 80-те години, произвеждани в ГДР след 1983 г. В това няма нищо чудно – на една такава карта с магнитна лента като тях може да се запише всякаква информация. Те са само с тази лента, без чип. Именно на черната магнитна лента отгоре се записва уникалният служебен номер на служителя. Долу вдясно виждаме и кода на производството, който при българските карти е отпечатван само на тези от държавната поръчка в ГДР, изпълнена от тамошното предприятие Zimex. Нашият екземпляр е произведен през 1987 г., а компютърът за контрол на достъпа ИЗОТ 1035С влиза в употреба през 1984.

Всъщност това отгоре е обратната страна на картата – предната е тази отдолу, с името на предприятието, чийто вход отваря картата. В случая това е Централният институт по изчислителна техника и технологии на днешното Цариградско шосе:

Тази карта също е използвана от служители на предприятия, институции и т.н., а принципът е същият – прокарваш през процепа на карточетеца и се отбелязва кога си влязъл/излязъл. Компютърът балансира времето, което човекът е изкарал в сградата, и така удостоверява дали е заработил задължителния брой часове. В такъв вход сме виждали надпис: ,,МОЛЯ, ОТЧИТАЙТЕ КАРТИТЕ СИ ПРИ ВЛИЗАНЕ И ИЗЛИЗАНЕ!“ (забележете какъв хубав български език – ,,отчитайте“, а не ,,чекирайте“, както сега!). 

Тази магнитна пропускна карта е още едно доказателство, че колко е важен един експонат, не се определя от неговата големина и тегло! :) Да си пожелаем обаче да намерим някой ден и поне един от двата ИЗОТ-а…

Българският контрол на достъпа

See more