10-те най-ценни български ордена

ОРДЕН СВ. СВ. РАВНОАПОСТОЛИ КИРИЛ И МЕТОДИЙ

Учреден е на 18/31 май 1909 г. по повод обявяването на независимостта па България с рескрипт до канцлера на българските ордени, а през февруари 1910 г. е утвърден със специален закон, гласуван от XIV Обикновено народно събрание.

В орденската система на българската държава до 1944 г. той е най-високото отличие. С него се награждават граждански, во­енни и духовни лица, носители на най-високите степени на бъл­гарските ордени, чуждестранни владетели и князе християни,чуж­дестранни държавници със заслуги към България, българи и чуж­денци с общочовешки заслуги.

Съгласно статута на ордена броят на живите наградени с него не трябва да надхвърля 15. Вследствие на предвидените ограничения до 9 септември 1944 г. българските кавалери са са­мо 9, като при това трима от тях са членове на царската фами­лия – нещо съвсем естествено за монархическата държава. През този период с ордена са наградени екзарх Йосиф I, който е и първият носител на ордена, Иван Е. Гешов, д-р Васил Радославов, Иван Вазов, митрополит Симеон и генерал Данаил Николаев.* С ор­дена са наградени и 52 чужденци, повечето от които короновани особи – руският император Николай II, германският кайзер Вилхелм II, австроунгарският император Франц-Йосиф, английският крал Джордж VI, италианският крал Виктор Емануил III, югослав­ският крал Александър I, президентът на Полша Игнаций Мойчицки и др.

Орденът има Голямо и Малко огърлие, които се носят на шия, и степента Велик кръст, която се носи на светлопортокалова лента през лявото рамо.

Голямото огърлие е привилегия на управляващия владе­тел, който е и Велик магистър на ордена, а Малкото се раздава на членовете на царското семейство и чуждестранни владетели. С Великия кръст се награждават висим граждански, военни и духовни лица.

Голямото огърлие се състои от стилизирани пламъци, покрити с червен емайл, върху които са изобразени редуващи се българският национален лъв, вензелът на учредителя и Бурбонската лилия. С помощта на верижка и Серафим (четирикрил ангел) огърлнето е свързано за знака на ордена небесносин летелино- образен кръст с дължина на раменете 75 мм, между конто са изо­бразени емайлирани в червено пламъци, а върху тях – сребърни

А в е р с: в медальон върху раменете на кръста, върху многоцветен фон, подобен на средновековна мозайка, са изобразе­ни славанските първоучители – братята Кирил и Методий. Кирил държи разтворена книга, а Методий – гръцки кръст. Наоколо златен пръстен, в който на латински е изписан надписът EX ORIENTE LUX и са изобразени две петолъчки и стилизирали орнамен­ти.

Върху реверса в червено емайлиран медальон е изобра­зен вензелът на учредителя на ордена, а в пръстена наоколо – датата на учредяването му XVIII majus MDCCCCIX (18 май 1900 г.).

Малкото огърлие има дължина 50 см и се състои от 26 елипсовидни медальона, покрити с червен емайл, наподобаващ пла­мъци, върху които са изобразени последователно редуващи се бъл­гарски лъв и бурбонска лилия. Огърлието е привързано за знака на ордена.

Наградените с ордена получават и неговата звезда, ко­ято е изработена във вид на спебъпен малтийски кръст с топчета по ъглите и с релефни кантове, декориран с релефна плетеница или с точковидна украса. В средата е изобразен серафим с чер­вени криле, а между раменете на кръста – червени пламъци и сре­бърни лилии. Звездата се носи “от лявата страна на гърдите.

Орденът е изработен по проекта на австриеца Хайер фон Розенфелд във Виена.

ОРДЕН ЗА ХРАБРОСТ

Орденът За храброст е не само най-старият, но и най- известният и популярен у нас и в чужбина български орден. В про­дължение на повече от 100 години с него са наградени хиляди храбри български синове и дъщери, които с оръжие в ръка се би­ят срещу чуждите завоеватели. Мнозина от тях загиват,оставяйки навеки записани в пантеона ни безсмъртните, паднали за свобо­дата и независимостта на нашата родина.

Въпреки забраната за създаване на ордени у нас, нало­жена от Търновската конституция, съгласно нейния чл. 59 за про­явени мъжество, храброст и героизъм във време на война „на кня­за се предоставя да отреди един знак за действително отличие“. Като използва прерогативите, конто този член му дава, на 1/13 януари 1880 г. със специален указ българският княз Ал. Батенберг учредява първия български орден, добил по-късно широка по­пулярност под името „За храброст“. В указа за учредяването между другото се казва, че отличието е създадено, за да се възнаградят „заслугите на лицата, които са се отличили във вой­ната“ (Руско-турската освободителна война 1677 – 1878 г.-б. а.) и за поощрение „за в бъдеще на онези, които ше извършат подви­ти на бойното поле“.

Тъй като ордените са непознати у нас до Освобождение­то и няма традиции в това отношение, орденът „За храброст“ ко­пира характерни за ордените на другите европейски държави еле­менти .

Младият български княз Ал. Батенберг, без да има дос­татъчно познания по въпроса за отличията, решава военният ор­ден, който се предвижда да бъде създаден, да има формата и лен­тата на съшествувашия в неговата родина – Хесенското княжест­во – орден ,,За военна заслуга“. Той използва и статута на широко известния у нас руски военен орден „Свети  Георги“ (познат повече като Георгиевски кръст) и след като се консултира със запасния капитан от австроунгарската армия Хайер фон Розенфелд, специалист по отличията, учредява ордена.

Съгласно първоначалния му статут орденът „За храб­рост* има четири степени за офицери и един „особен знак за отличие, установен за награда на нижните военни чинове“ в тристепени. Но оше на 1/13 декември 1885 г. степените на войниш­кия знак по подобие на знака на руския военен орден „Св. Георги“ са увеличени също на четири. През 1886 г. I степен , а в началото на Първата световна война – през 1915 г. – III и IV степен на офицерския орден „За храброст“ са разделени и на но два класа, с което степените и класовете иу нарастват общо на седем. Този брой на степените и класовете на ордена „За храб­рост“ и неговият войнишки знак остават непроменени до 1950 г., когато е създаден новият републикански орден „За храброст“.

С офицерския орден „За храброст“ се награждават офи­цери и генерали за извършени от тях подвизи за проявена храб­рост по време на война.

Великият кръст на ордена е привилегия на управляващия владетел, който е и Велик магистър на ордена. С I степен ІІ клас ни ордена се награждават български и чужди генерали, а също и чуждестранни владетели – императори, крале, князе и др. ІІ, ІІІ и IV степен на ордена се дават на генерали и офицери в зави­симост от заеманата от тях длъжност. II степен се дава най-малко на командири на дивизии, III степен I клас – на командири на дивизии или бригади, III степен II клас – на старши офицери и само в изключителни случаи на младии офицери, a IV степен I и II клас – на старши и младши офицери.

Двата класа на IV степен на ордена се дават и без мечове, когато са предназначени за цивилни лица – лекари, санитари, свещеници, капелмайстори и др. – за извършен от тях под­виг на бойното поле.

IV степен на ордена има и миниатюр за ежедневно носене.

С четирите степени на войнишкия кръст се награждават войници и подофицери за храброст, показана против неприятеля. Знакът на Великия кръст на офицерския орден (I сте­пен 1 клас) е отсечен във форма на осмоконечен l малтийски) кръст от бял емайл, със златни кантове и с дължина на раменете 61 мм. Аверс (лицева страна): в червен медальон, поставен между два пресечени с остриетата нагоре златни меча, е изобразен симво­лът на мощта и храбростта на българския народ през вековете разгневен лъв, изправен върху задните си крака. Наоколо – в жълт пръстен – наименованието на ордена, изписано с черни сла­вянски букви ЗА ХРАБРОСТЬ, под него – шестолъчна звезда, обгра­дена с две стилизирани лилии и четири точки. В подобен меда­льон на реверса (обратната страна) е изобразен вензелът на учре­дителя Ал. Батенберг, а в пръстена наоколо – надпис КНЯЗ НА БЪЛГАРИЯ 1879 (на използвания тогава правопис) и две шестолъчни звезди.

Чрез златна княжеска хесенска корона орденът е прика­чен за широка 112 мм светлосиня лента със сребърна ивица в двата края, на която се носи през дясното рамо.

Носителите на Великия кръст получават и звездата на ордена,която повтаря формата и изображенията от аверса, но пръ­стенът около лъва е покрит със зелен емайл, а дължината на ра­менете е 58 мм. Звездата се отличава от знака на ордена и по сребърния обръч около пръстена, изработен във вид на камъни. Носи се от лявата страна на гърдите.

Първоначалната първа степен на офицерския орден,офор­мена през 1686 г. като втори клас на същата степен, се разли­чава от Великия кръст по дължината на раменете, които имат размер 59 мм, и по лентата (широка 40 мм), на която орденът се носи на шия.

В Националния военноисторически музей – София се съ­хранява и една сребърна звезда на ордена „За храброст“, принад­лежала на княз Ал. Батенберг. Тя има форма на ромб с диаметър 70 мм, върху който са поставени медальонът от аверса на ордена и два пресечени златни меча с остриета нагоре.

Втората степен на ордена има дължина на раменете 52 мм и се носи на широка 37 мм лента на шия.

Знакът на ордена III степен I клас има дължина на ра­менете 52 мм (по-късните емисии 53 мм) и няма корона и изобра­жения върху реверса. Макар и твърде рядко се срещат и ордени от същия клас, които върху горното и долното си рамо носят над­писа 1915   1916 или 1915      1917.

Кръстът на III степен II клас, който до 1915 г. е III степен на ордена, има размер на раменете 38 мм (по-късните еми­сии 39 и 40 мм). Върху емисиите от 1915 и 1941 г. годините са изписани и в пръстена с надписа върху аверса.

И двата класа на III степен се носят отляво на гърди­те, като знакът на I клас се прикрепва с помощта на игла, понеже няма лента, a II клас се носи на триъгълна лента.

Знаците на двата класа на IV степен на ордена са покрити с червен емайл и имат сребърни кантове и мечове. Подобно ва I клас на III степен и I клас на IV степен е без лента, корона и изображения върху реверса. Дължината на раменете на IV степен I клас на ордена е 50 мм (на по-късните емисии 49 мм), а на II клас – 39 (40) мм.

Наред с познатите надписи върху раменете на IV степен I клас се срещат и надписи 1915      1916 и 1915   1917 , а в емисията от 1941 г. в пръстена с надписа ЗА ХРАБРОСТЬ се поста­вя и годината. Върху аверса на II клас надписите са два вида – ЗА ХРАБРОСТЬ 1915 и ЗА ХРАБРОСТЬ 1941. Двата класа на IV степен се носят по същия начин, както и класовете на III степен.

IV степен на ордена има и миниатюр за всекидневно но­сене.

Войнишките знаци на ордена „За храброст“ имат същата форма и изображения, както и офицерските, но са без корона и са отсечени от жълт (I и II) или от бял (III и IV степен) ме­тал. Те имат дължина на раменете 33 или 34 мм и се носят от ля­вата страна на гърдите на описаната по-горе лента, като лентите на I и III степен имат и т.нар. бант.

Надписите въгху реверсите са четири вида – ЗА ХРАБ­РОСТЬ, ЗА ХРАБРОСТЬ 1915, ЗА ХРАБРОСТЬ 1941 и ЗА ХРАБРОСТЬ 1945.

В различните периоди от своето съществуване орденът „За храброст“ и войнишкият му знак са произвеждани на различни места – първоначално в Русия, а по-късно в Австро-Унгария (Ав­стрия), Германия и у нас – в ателиетата на Никола Събов, Стра­хил Т. Нилошев, Оник Одабашян, Оник Чакъров и Бердж Керестеджиев. В деня на орденския празник – 17/29 април 1880 г. се е състояло първото официално награждаване с ордена. За сво­ите героични подвизи по време на Освободителната война с раз­лични степени на офицерския и воинския орден „За храброст“ са наградени 33 души руси и българи – бивши офицери, унтерофицери и войници, били се за свободата на нашата родина в редовете на Българското опълчение. Между тях са подполковниците Павел По­пов и Константин Куртянов, капитаните Тимофей Розанов и Нико­лай Попов, попучик Стефан Кисов, подпоручиците Олимпий Панов, Никола Генев и Атанас Узунов, а също и юнкерите Андрей Парло- панов, Константин Кисов и др.

Със специален княжески патент от същата дата е награ­ден и служещият по това време в милицията на Източна Румелия щабскапитан Данаил Николаев.

По случай третата годишнина от кръвопролитието боеве при Стара Загора на 19/31 юли 1880 г. се състояло юбилейно честване. По време на тържеството на знамето на 3-а опълченска дружина – Сакарското – за пръв път е връчено първа стенен на ордена. Днес знамето е свята реликва за всеки българин, съхранявано грижливо в НВИМ. Наред с него се пази и орденът „За храброст“, вграден в пиката на зна­мето.

Освен на Сакарското знаме в повече от 100-годишната история на ордена първата му степен е дадена само на трима бъл­гари – Стефан Стамболов, Георги Живков и Сава Муткуров – и на няколко чужденци.

С втората степен на ордена са отличени някои българ­ски генерали, участници в Сръбско-българската, Балканските и Първата световна война – Радко Димитриев, Данаил Николаев,Вла­димир Базов, Никола Иванов, Стефан Тошев и др.

Войнишкият знак на ордена „За храброст“ е раздаден на хиляди български подофицери и войници. Заслужава да бъдат спо­менати имената на храбреците М. Бенковски, Т. Вътев, чиито гърди са окичени с по шест кръста „За храб­рост“.

След 9 септември 1944 г. орденът „За храброст“ продължава да се връчва, но с някои промени във външния вид – лъчът на аверса е некоронован, премахната е и короната,
свързваща кръста с лентата. Сега кръстовете се прикрепват лентите по два начина – с помощта на венец или посредство метално ухо.

След 1950 г. орденът „За храброст“ единствен от старите военни ордени запазва съществуването си в орденската система на България, но вече с нова форма, лента и статут.

ОРДЕН СВЕТИ АЛЕКСАНДЪР

Създаването на един „Александровски орден“ е замисле но от княз Ал. Батенберг още преди идването му в България през про­летта на 1879 г., но попради забраната на Търновската конститу­ция учредяването на отличието се забавя. Едва на 25 декември 1881 г. (6 януари 1882 г.), като се възползва от факта,че кон­ституцията е суспендирана, князът осъществява своята идея и копира съществуващия в Хесенското княжество орден „Филип Великодушни“ – основава ордена, но под името „Св. Александър“. За разлика от пъпвоначалния проект от 1879 г., в който се предвижда да има пет степени, новоучреденият орден освен споменатите степени има и един сребърен кръст, който през 1888 г. с указ е оформен като шеста степен на отличието и със съшия указ е установено и огърлие (вeригa на ордена, а вероятно в края на 1918 г. е създадена и степента Велик кръст“.

През 1686 г. са въведени и категориите с мечове над кръста – за заслуги по време на война и с мечове по средата – за боеви отличия, а от 1668 г. последната категория започва да се раздава и на „лица за заслуги, оказани през усилни и опас­ни времена в мирно време“.

С ордена се награждават военни и граждански лица ‘за държавни заслуги, за храброст и в знак на лично благоволение“ от страна на монарха.

Огърлието (веригата) на ордена „Св. Александър“се раз­дава по два начина – Голямото огърлие е привилегия на управля­ващия владетел и престолонаследниците, а с Малкото огърлие се награждават чужди владетели, членове на техните семейства, ге­нерали, видни политически дейци и др.

Великият кръст, I и II степен се дават на владетели, князе, министри, генерали, висан духовници и др. Съгласно устава на ордена от 1888 г. посочените степени и III степен на ордена може да бъдат раздавани и украсени с брилянти,  но само по лично благоволение на управляващия владетел, който е и Велик магистър на ордена.

С III степен на ордена „Св. Александър* се награждават висшичиновници, генерали и полковници, a с IV степен – чи­новници, учени и щабни офицери, но със звание, не по-високо от „Подполковник“. V степен може да бъде получена от чиновници, младши офицери и духовници, a VI – от фелдфебели, подофицери, войници и низши чиновници.

Голямото огърлие на ордена се състои от свързващи се чрез короновани лъвове 30 елипсовидни медальона, в които последователно се редуват два вида изображения – вензелът на учре­дителя на ордена княз Ал. Батенберг и осмоконечен кръст.

Огърлието има дължина 148 см и е изработено от злато. Посредством хесенска корона то е привързано за знака но ор­дена – емайлиран в бяло леополдов кръст със златни кантове и дължина на раменете 53 мм. Златни са и мечовете, ако орденът има такива.

Аверс: червено емайлиран медальон, поставен между ра­менете на кръста, върху който със славянски букви е изписано името на ордена СВ. АЛЕКСАНДРЬ. Наоколо – бял емайлиран пръс­тен, а в него – девизът на ордена и на Хесенския княжески дом, от който произхожда Ал. Батенберг, СЪ НАМИ БОГЬ. Под него две лаврови клончета.

Върху реверса в медальон от бял емайл е изписана да­тата на Освобождението на България от османско робство по стар стил – 19 ФЕВРАЛЯ 1876.

Изображенията върху медальоните но Малкото огърлие са еднакви с тези върху Голямото, но медальоните са покрити с тъм нозелен и червен емайл, а кръстът има дължина на раменете 39 мм. Дължина на Малкото огърлие – 90 мм.

Носители на Малкото огърлие са 13 души, на четирима от които то е дадено с брилянти. Сред наградените са турският сул­тан Мехмед V, канцлерът на Германската империв д-р фон Бетман Холвег, турският престолонаследник Юсуф Иззедин, гръцкият прес­толонаследник княз Константин, румънският княз Фердинанд,сръб­ският княз Александър, генерал-фелдмаршал Хинденбург и др.

Двете огърлиета се носят на шия.

Знакът на Великия кпъст на ордена повтаря изображени­ята върху кръста на Голямото огърлие, но има дължина на раме­нете 55 мм. Чрез златна царска корона кръстът е прикрепен за широка 104 мм пурпурночервена лента, завърша в долния край с розетка и бант, на която орденът се носи през дясното рамо.

Наградените с Великия кръст получават и осемлъчна сре­бърна звезда с размер на диаметъра 90 мм, в средата на която е поставено релефно изображение от аверса на ордена. Когатосте­пента е с мечове, те се поставят над изображението или под не­го в зависимост от категорията.

Звездата на Великия кръст се носи на лявата страна на гърдите.

Първоначалната емисия на 1 степен на ордена е еднаква по размери и изображения с Ьеликия кръст с изключение на лен­тата, която е без розетка и бант и е фланкирана по краищата с черна ивица, а диаметърът на звездата е 80 мм.

След създаването па Великия кпъст знакът на І степен получава някои изменения. Кръстът вместо от бял е изработен от зелен емайл. В медальона на звездата е поставен златен българ­ски лъв, пръстенът наоколо е от зелен емайл, а лентата е широ­ка 50 мм. Размерът на кръста е 50 мм, а на звездата – 83 мм.

Знакът на ІІ степен (Голям офицерски кръст) повтаря изображенията па знака на Великия кръст с изключение на разме­рите, които иа кръста са 5о мм, а на звездата – 81 мм. Орденът се носи на шия, а звездата – на лявата гръд.

Между наградените с най-високите степени „Св. Александър“ – Велик кръст, I и II степен, включително и с брилянти, са Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Димитър Петков, Константин Величков, Михаил Маджаров, Констан­тин Стоилов, Александър Малинов, Андрей Ляпчев, генералите Да­наил Николаев, Сава Муткуров, Радко Димитриев, Михаил Савов, Рачо Петров, Никола Иванов, Стилиян Ковачев, Васил Кутинчев, висшите духовници екзарх Йосиф, митрополитите Натанаил, Григо- рий, Авксентий Велешки, Стефан и др.

III степен (Командирски кръст) е еднакъв със знака на 1 степен. Първоначално той се изработва от бял емайл, а след 1908 г. – от зелен, но сега в медальона вместо надпис е изоб­разен българският лъв. Степента се носи на лента на шия.

ІV степен на ордена (Офицерски кръст) повтаря изобра­женията на Великия кръст, но кръстът има размер на раменете 39 мм и се носи от лявата страна на гърдите на триъгълна лента с розетка, която до 1888 г. е оформена като бант.

V степен (Кавалерски кръст) е от бял емайл и има дъл­жина на раменете също 39 мм. Различава се от по-горните сте­пени по сребърните изображения и кантове, няма корона и се но­си на триъгълна лента на лявата гръд.

Шестата степен (Сребърен кръст) е също без корона,има дължина на раменете 37 мм и е изработен от бял мотал. Носи се на триъгълна лента от лявата страна на сърдито.

Между знаците на ордена „Св. Александър“, изработван по време на управлението на Ал. Батенберг, и знаците нв по- късните емисии на ордена се наблюдават известни различия – вър­ху дръжките на мечовете от началната емисия са изобразени пе­рона и две дъбови клончета, които в по-късните емисии отсъстват, шрифтът на надписите в началната емисия е по-разлят, а лъ­вът в емисията, раздавана по време на управлението на Ферди­нанд, носи заоблен щит със саксонски герб. известно различие се наблюдава и в различните степени на ордена от категорията с ме­чове над кръста – в Батенберговата емлсия короната е със спус­нати кисти, а в царските емисии – без кисти.

Автор на ордена вероятно е Хайер фон Розенфелд,близък съветник на княз Ал. Батенберг по въпроса за отличията, а зна­ците на ордена са изработвани и доставяни от частни фирми в Петербург, Виена, Будапеща и София.

Орденът „Св. Александър“ се раздава и след Девети септември 1944 г. Последните награжда­вания с него се извършват на 8 септември 1947 г., а на 15 юни 1948 г. същият е отменен.

Голямото огърлие на ордена:

ОРДЕН ЗА ГРАЖДАНСКА ЗАСЛУГА

Учреден е на 2/14 август 1891 г. с княжески рескрипт до канцлера на българските ордени и е предназначен „за всички онези държавни служители, които с примерната си непрекъсна­та служба или с извънредни заслуги са придобили правото на бла­годарността на Отечеството“.

До 1933 г., когато е въведена най-високата степен на ордена – Велик кръст , отличието има шест степени – Голям кръст, Голям офицерски кръст, Командирски кръст, Офицерски кръст, Кавалерски кръст и Сребърен кръст.

Великият кръст се раздава на български и чужди държав­ници, а 1 и II степен – на министри, общественици, учени, за­пасни генерали, висши духовници, чужди дипломати. С III степен се награждават висши чиновници, с IV и V – чиновници от по-ниска категория, a с VI – дребни чиновници и служители от най-ниска категория.

С трите степени на Дамския кръст се награждават ди­ректорки, професорки, учителки, актриси, журналистки и др., а след 9 септември 1944 г. и работнички.

Великият кръст на ордена е изработен във форма на пи- зански кръст, емайлиран в бяло и със златни кантове.Дължина на раменете – 75 мм.

А в е р с: вензелът на учредителя, покрит с бял емайл, поставен в средата на червен медальон. В белия пръстен наоко­ло – надпис ЗА ГРАЖДАНСКА ЗАСЛУГА. Между раменете – по­крити със зелен емайл дъбови клончета и желъди от жълт метал.

Р е в е р с: в аналогичен медальон на раверса – бъл­гарският лъв, носещ заоблен пит със саксонския герб. Първона­чално дъбовите листа и желъдите между раменете са от жълт ме­тал, а по-късно (вероятно след 1936 г.) – се емайлират със зе­лен, а желъдите с червен емайл. В белия пръстен наоколо -над­пис 2 АВГУСТ 1891. Лентата, на която степента се носи през дясното рамо има пирочина 99 или 1U2 мм, заиърова в долния си край с розетка и бант и е бяла, със зелена и червена ивица по двата края.

С помощта на корони орденът е прикрепен за лентата. Великият кръст има и звезда с диаметър 97 мм. Състои се от 8 снопчета златни и сребърни лъчи, всяко от конто е със­тавено от 9 лъча. В средата на звездата е поставен знакът на степента в аверс.

След 1936 г. на наградените с Великия кръст на ордена се раздават и маркезитии звезди, които on но-големи по размепи (диаметър 102 мм) и много по-пренизно изработени.

Звездата на Великия кръст се носи на лявата страна на гърдите. I степен на ордена и неговата що ща, която е израбо­тена от сребро, са еднакви по форма и изображения с тези на Великия кръст, но знакът на ордени има дължини на раменете 55 мм, а звездата е с диаметър 84 мм.

Големият кръст и звездата му си носят но същия начин, както и Великият кръст, но лентата му е с широчина 85 (по-късната емисия 90 мм) и няма розетка и бант.

Втората и третата степен са еднакви по размери (54,55 или 56 мм) и се носят на лента на шия, ио втора степен има и ромбовидна лъчиста звезда с диаметър 86 мм, която се носи от­ляво на гърдите.

Великият кръст и първите три степени, но само от цар­ската емисия, раздавана след 1908 г., се дават и с брилянти.

Подобно на II и III степен и IV и V степен са еднакви по размери помежду си (48,50 или 51 мм), но знакът на IV сте­пен е емайлиран, а на V степен е изцяло от бял метал. И двете степени се носят отляво на гърдите на триъгълна лента, но лен­тата на IV степен има и розетка.

VI степен на ордена (Сребърен кръст) е изработена от тъмнобял метал, има размери на раменете 46 мм и също се носи отляво на гърдите на триъгълна лента.

Последните две степени се дават по два начина – с ко­рона и без корона, като степените с корона са по-високи по стар­шинство.

Към ордена е причислен и Дамски кръст, който се състои от три степени – I, II и III, отговарящи на IV, V и VI сте­пен на ордена. Носят се отляво на гърдите на бант и се раздават само па жени.

Знаците на ордена са изработвани и доставяни от ви- енските филми на Г. А. Ьейд, на Й. Швердтнел и на Роте и Нефе.

След 9 септември 1944 г. орденът и Дамският кръст пре­търпяват известна промяна във външния си внд и вместо с колона се дават с венец.

През 1947 г. с министерско постановление те са отменени , но въпреки това в малки количества са раздавани и до 1950 г.

Орден За гражданска заслуга І степен с розетка:

ОРДЕН ЗА ВОЕННА ЗАСЛУГА

Учреден е с княжески рескрипт до канцлера на българските ордени на 18/31 май 1900 г. в знак на „особено благово­ление към храбрата ни… армия* и се дава на военни лица „за непорочна служба и извънредни заслуги“ в мирно и военно вре- ме.

Първоначално орденът има шест степени – Голам кръст, Голам офицерски кръст, Командирски кръст, Офицерски кръст, Кавалерски кръст и Сребърен кръст, а от 1933 г. е въведена и сте­пента Велик кръст, която е по-висока от съществуващите дотогава степени.

С Великия кръст, 1 и 11 отепон се награждават българ­ски генерали в зависимост от .шнманата от тях длъжност, с 111 степен се награждават полковници и подполковници (командири на полкове), с IV степен – майори, служащи в щабовете и капитани – ротни командири, – a с V и VI стенен ротни и взводни ко мандири, със звание до капитан, подофицери, доброволци в Сръбско-бълrapeката война и в Балканските войни, опълченци и др.

Великият кръст на ордена „За военна заслуга“ е изра­ботен във форма на пизански (ключов) кръст от малиненочервен емайл със златни кантове. Между раменете на кръста, чиято дъл­жина е 75 мм, са прикрепени два пресечени с остриетата нагоре златни меча.

А в е р с: червен медальон, в който с бял емайл е изо­бразен вензелът на учредителя, а в зеления пръстен наоколо- на­именованието на опдена „За военна заслуга“. В аналогичен чер­вен медальон на реверса е поставен златен коронован български лъв, държащ заоблен шит със саксонския герб. Наоколо – зелен пръстен с надпис 2 АВГУСТ 1891.

Чрез златна корона орденът е прикрепен за лентата.

Наградените с Великия кръст на ордена получават и не­говата звезда. Тя има диаметър 97 мм и се състои от осем ради­ално разпръскващи се златни и сребърни снопчета лъчи, всяко от които се състои от по пет лъча, върху които е поставеп знакът на ордена в аверс.

Звездата на Великия кръст се носи от лявата страна на гърдите.

Големият кръст на ордена първоначално не се различава от Великия му кръст, но впоследствие, след въвеждането му през 1933 г., получава някои промени. Знакът на кръста е намален по размери и има дължина на раменете 54 мм, лъвът е без щит,а лен­тата на Големия кръст е без розетка и бант и е широка 86 мм.Из­вестни различия претърпява и звездата на 1 степен, която макар че е осемлъчна, е с по-малък размер на диаметъра – 83 мм – и е изпяло изработена от сребро.

II степен (Голям офицерски кръст) и III (Командирски кръст) са еднакви по размери (63 мм) и се носят на лента на шия, но II степен има и ромбовидна (четирилъчна) сребърна звезда с диаметър 98 мм, която се състои от четири снопчета лъчи, а вся­ко от тях от 9 гладки лъча.

От 1908 г. Големият кръст, Големият офицерски кръст и Командирският кръст, а след създаването му през 1933 г. и Ве­ликият кръст на ордена се раздават и с брилянти. ІV и V степен са с еднакви размери (51 мм) и се носят на триъгълни ленти от лявата страна на гърдите, но лентата на ІV степен е с розетка, а изображенията, кантовете и короната на V степен са посребрени.

VІ степен е изцяло посребрена, без емайл и се носи от лявата страна на гърдите също на триъгълна лента. Дължина на раменете – 46 мм.

V и VI степен на ордена се дават и без корона, а във време на война последните три степени се раздават и с лентата на военния орден „За храброст“.

Освен това с изключение на последната степен орденът се раздава и за бойни отличия във време на война, украсен с лавров венец. В тези случаи без изключение IV и V степен се да­ряват само на лентата на ордена За храброст, а пръстенът око­ло медальона на аверса и реверса е винаги от бял емайл.

Орденът се раздава и след 9 септември 1944 г., до 1947 г., когато с министерско постанов­ление е отменен. Ордените За военна заслуга от т.нар. репу­бликанска емисия претърпяват известни промени във външния си вид – на мястото на короната, поставяна между лентата и орденския знак, се поставя венец от дъбови клончета и житни класов^ превързани в основата с две ленти и роза, лъвчето е без корона и е поставено в медальона на аверса, а в медальона на реверса е изобразен българският национален трицвет.

Различните степени на ордена са изработвани във Вие­на – от фирмите на Г.„ А. Шейд и П. Швепдтнер, в Будапеща,а също и у нас – от Н, Събев и Парсамян.

ІІІ степен с розетка:

ОРДЕН ЗА НАСЪРЧЕНИЕ КЪМ ЧЕЛОВЕКОЛЮБИЕ

Учреден е на 15/28 октомври 1908 г. и след учредява­нето на почетен знак със същото име през 1917 г. е причислен към същия. Има три степени – златен, сребърен и бронзов — и се дава „за человеколюбиви и благотворителни дела“.

Медалът е с корона и има форма на правилен кръг с ди­аметър 29 мм. I степен е отсечена от жълт метал, II – от среб­ро, a III – от мед.

А в е р с: образът на владетеля (Фердинанд или Бо­рис IIIj, а наоколо – името и титлата му. Върху реверса в че­тири реда има надпис ЗА НАСЪРДЧЕННЕ КЪМЪ ЧЕЛОВЪКОЛЮБИЕ, заоби­колен от лавров венец.

Медалът се раздава и след 9 септември 1944 г.,до 18 юли 1947 г,, когато с министерско постановление е отменен.

Носи се па триъгълна червена лента, с бяла липи ивици в двата края от лявата страна на гърдите.

Автор на началната медална емисия, която е сечена в Германия, е Паул Телге.

ОРДЕН ГЕОРГИ ДИМИТРОВ

,,За да ознаменува делото и паметта на великия син на българския народ Георги Димитров“, Президиумът на Народното съ­брание на НРБ учредява на 17 юни 1950 г. най-високия български орден в наградната система на НРБ, който носи неговото име.

Орденът „Георги Димитров“ има само една степен. Дава се „на български граждани и граждани на чужди държави за извън­редно големи заслуги в отстояване на независимостта и свободата на родината, за активно участие в борбата против фашизма и ка­питализма и за изключителен принос в изграждането на социализма и комунизма в Народна република България и другите социалистически страни“. С него се награждават по право и удостоените с почетните звания „Герой на Народна република България“ и „Герой на социалистическия труд“. Връчва им се едновременно със злат­ната звезда на съответното звание.

В средата на ордена в червено емайлиран медальон ре­лефно е изобразен бюст на Георги Димитров, обърнат наляво.Около медальона – бял кант, прекъснат в основата. Долу – симетрично разгъната лента, покрита с червен емайл, а върху пея надпис ГЕ­ОРГИ ДИМИТРОВ. Медальонът е заобиколен от два реда житни класо­ве, чиито пърхопе се разделят от миниатюрна петолъчка. В осно­вата им – кръстосани сърп и чук върху зъбно колело. Петолъчката, сърпът и чукът, а също и двете ленти, с които са препасани кла­совете, са покрити с червен емайл. Всички останали изображения са от жълт метал.

Орденът има овална форма с размери 45×42 мм и се носи от лявата страна на гърдите на малиновочервена лента, каптирана с алена ивица от двете страни.

Изработва се в държавния монетен двор в Софня.

Началният проект на ордена е дело на скулптора Кирил Лазаров. Впоследствие Оник Одабашян – художник-гравьорът,който спечелва конкурса, обявен за изработката на ордена – внася ня­кои частични изменения и допълнения към първоначалния проект. Той поставя белия кант около медальопа с образа на Георги Ди­митров и оцветява с червен емайл лентата с надписа в основата и пресечените сърп и чук, които в началния вариант на К. Лаза­ров са щамповани в метала и почти не личат, като по този начин приповдига изображенията. В този вид орденът е даван до 1990 г.

ОРДЕН СТАРА ПЛАНИНА

Учреден е с указ на 4 август 1066 г. и се дава на ,,държавни ръководители, ръководители на правителства,министри, дипломати, политически, обществени, културни и стопански дейци, граждани на други страни, които имат извънредно големи за слуги за установяването, укрепването и поддържането па близки и приятелски отношения с Народна република България и за укрепването на мира с народите“.

На наградените лица орденът може да бъде връчен с дои то или без лента. С лента няма степени, а без лента е с две степени. Всяка от тях притежава и категориите с мечове и низ мечове.

Орден „Стара планина“ с лента се дави на държавни гла­ви и министър-председатели. Неговият знак представлява петко- нечна емайлирана от двете страни звезда със златни кантове. Чрез златно лъвче, намиращо се над петолъчката, тя се прикреп­ва под напречния бант в долния край на широка лента. Звездата е изработена от злато и се носи на бяла лепта с български три- кольор в единия край през дясното рамо.

Наградените с тази степен на ордена получават и вто­ра петолъчна звезда, покрита с бял емайл и с металически рам­ки по края. диаметър – 72 мм. В средата – зелен емайлиран пръс­тен с жълти кантове и златен надпис в него СТАРА ПЛАНИНА. Звездата е монтирана върху златни стилизирани лъчи, показващи се между лъчите на петолъчката. Изработена е от злато и се но­си на гърдите.

С орден „Стара планина“ без лента се награждават ми­нистри, политически, обществени и културни дейци. Знакът му е комбинация от двете петолъчни звезди на ордена с лента. Въпре­ки официалното название „без лента“ той има бяла лента, фланкирана от едната страна с български трицвет, и се носи на шия. По размери, форми и изображения орденът без лента е еднакъв със звездата на същия орден с лента, която се носи на гърдите, но стилизираните лъчи са сребърни. Лъвчето и останалите елементи се изработват също от сребро, но са позлатени, а мечовете на категорията за военни лица са между звездата и лъвчето, ка ко­ито са прикрепени, и са кръстосани с обърнати нагоре върхове.

II степен се различава от I по това, че всички еле­менти на звездата са сребърни, а емайлът е червен. С покритие от червен емайл са и буквите на надписа в пръстена, който за II степен е бял.

Орденът има и миниатюр за всекидневно носене с диа­метър 22 мм.

Проектът на ордена е дело на авторски колектив, ръко­воден от з.х. Валентин Старчев и Крум Дамянов, а знаците му са изработени в Държавния монетен двор.

В списъка на наградените с орден „Стара планина“ с лен­та първи е Исмаил Ел Ахзари, а с ордена без лента – Сайед Ахмед Нуктар – судански политически дейци, наградени на 20 сеп­тември 1967 г.

ОРДЕН МАДАРСКИ КОННИК

Граждани на други държави – „дипломатически представители в нашата страна,  обществени, военни и други които имат особено големи заслуги за установяването и развитието на приятелски отношения с Народна република България“, – се награждават с орден „Мадарски конник“. Той е учреден с указ на Президиума на Народното събрание на 4 август 1966 г. и има две степени – I и II – и категориите с мечове и без мечове, съответно за военни и граждански лица.

Наименованието на ордена идва от миниатюрното изобра­жение на Мадарския конник върху знака на ордена, който има форма на бял емайлиран петоъгълник, заобиколен от пет снопа по­златени лъчи, оформени като петолъчна розета. Мечовете на ка­тегорията за военни лица се намират над розетата и са кръсто­сани с върховете нагоре. Диаметърът на ордена е 50 мм, а диаметърът на използувания за всекидневно носене миниатюр на орде­на – 20 мм.

Двете орденски степени са изработват от сребро и по форма, размери и изображения са напълно еднакви. Втората сте­пен се различава единствено по лъчите на розетата, които са сре­бърни.

Орденът се носи на шия на бяло лента, каптирана с бъл гарския трицвет. Изработен е по проект но колектив, ръководен от н.х. проф. Дечко Узунов в Държавния монетен двор – София.

Първият отличен с „Мадарски конник“ – І степен е д-р Карой Нрат, посланик на Унгарската народна република в на­шата страна от 1963 до 1966 г. Награден е на 3 декември 1966 г. Първи носители на останалите степени и категории на ордена са судански граждани.

ОРДЕН НА РОЗАТА

Вторият български орден, предназначен само за граж­данки, който съществува Народна република Ьългария- „Орден на розата“, е учреден на 4 август 1966 г. Той се да­ва на чужди гражданки, за „големи заслуги към Народна републи­ка България, за укрепването на мира и дружбата между народите и [за] значителен принос в социалния прогрес“.

Има две степени – златен и сребърен.

Орденът е с форма, сведена до кръг с диаметър 40 мм. В средата му – елипсовидна плочка със златни бордюри, покрита с ромбчета от червен емайл, а върху нея – позлатена,релефно из работена роза. Плочката е поставена върху розета, състояща се от 10 снопчета лъчи, всяко от които е образувано от по три лъ­ча. Четири от снопчетата имат по-къси лъчи с триъгълен връх, а върховете на останалите са с форма на лястовича опашка. За все кидневно носене орденът има миниаткр с диаметър 18 мм.

„Орден па розата“ – сребърен – се различава от злат­ния единствено по това, че с изключение на розата, която е по­златена, пелият е от сребро.

Отличието се носи от лявата страна на гърдите на но­сач, имаш формата на симетрично развята лента, позлатен или по­сребрен за съответната степен, като и двете се изработват от сребро.

Автор на орденския проект е колектив, ръководен от н.х. проф. Дечко Узунов, а знаците на ордена се изработват в Държавния монетен двор в София.

За пръв път Орден на розата – златен – е връчен на 11 юни 1908 г. Наградената е Жоржет Буанга, председателка но Революционния съюз на конгоанските жени.

---

Литература:

Петров, Тодор Петров. Български ордени и медали :. [Изследване] /. София :, Воен. изд.,, 1982., 160 с., 32 л. ил. ;

Преносим рентгенов апарат Рп10

След като в предишната публикация Ви запознахме с българския стационарен диагностичен рентгенов апарат Рд100, сега ще разгледаме и преносимия му събрат (П в названието = Преносим).

Преносимият рентгенов апарат Рп10 датира също от 50-те години на ХХ век и е произвеждан от Слаботоковия завод в София. Рп10 е използван за снимки за крайниците като помощен апарат в поликлиники и болници. Предназначен е обаче преди всичко за работа вън от лечебното заведение — при леглото или в дома на болния или на мястото на злополуката. Там с него могат да се извършват прегледи с криптоскоп на светло, както и помощни снимки на гръд­ния кош. Апаратът се използва и за други по-тежки и спешни слу­чаи вън от лечебното заведение или когато лежащоболният е в такова състояние, че не може да бъде пренасян до рентгеновия ка­бинет.

Апаратът Рп10 се състои (фиг. 2—45) от:

а)  блок-генератор с встроена рентгенова тръба,

б)  ръчно часово реле за включ­ване и експонация;

в)  разглобяем возим стълбов статив.

Ето и схемата на преносимия рентгенов апарат Рп10:

Той се разглобява и сглобява леко и бързо и се събира в два куфара за носене — единия за блок-генератора, а другия за ста­тива, релето и другите принадлеж­ности. Свръзката на блок-генера­тора с ръчното реле и мрежовия кабел става посредством комби­ниран куплунг, който е монтиран в оста на вилката.

Мощността на преносимия рентгенов апарат е 10 мА при 60 kV_макс с твърдо устано­вени стойности за анодното напрежение и анодния ток на рентгено­вата тръба. Високоволтовият генератор има полувълнова схема (фиг. 2—46). Рентгеновата тръба има малък прохват и затова анод­ният ток се влияе по-слабо от колебанията на мрежовото напрежение, а интензитетът на лъченето е с около 50% по-висок, отколкото при тръбите с голям прохват при същото анодно натоварване.

Конструкцията на високоволтовия трансформатор (фиг. 2—47) има обикновена форма с две вторични бобини, която дава значителни предимства за охлаждането при продължителна работа. За снимки рентгеновата тръба работи с 10 мА аноден ток, а за прегледи — с 2 5—3 мA. За да се компенсира спадането на вторичното напрежение, причинено при по-силен аноден ток, първичното захранване на транс­форматора при правене на сним­ки се свързва с по-малък брой първични намотки. Това превключ­ване, както и превключването на отоплението на тръбата става ав­томатично, когато щекерът на ръч­ното реле или крачният ключ се по­стави за работа на пролъчване.

Устройство на блок-генератора на Рп10: 1 – високоволтова бобина ; 2 — отоплителен дросел; 3 — гетинаксов цилиндър за рентгеновата тръба; 4 —-  гумен маслоразширител; 5 — потенциометър за анодния ток; 6 — контактен куплунг за връзките н. н.

Главната част от отопление­то за рентгеновата тръба се по­лучава от допълнителна намотка върху катодната високоволтова бобина. Един помощен трансфор­матор с отворен магнитопровод подава допълнително, противо­положно насочено напрежение в отоплителната верига. Това скач­ване има две предимства:

а. Чрез изменение на пър­вичното захранване на помощния трансформатор анодният ток на рентгеновата тръба се променя независимо от анодното напре­жение.

б. Осигурява се чувствител­на компенсация на мрежовите ко­лебания върху анодния ток на рент­геновата тръба. Отоплителното напрежение представлява разлика­та между напрежението от допълнителната намотка върху катодна­та бобина и напрежението от по­мощния трансформатор и затова се влияе слабо от колебанията на мрежовото напрежение.

В едната шийка на кожуха на блок-генератора се намират нисковолтовите изводи и съпротивлението 5 за нагласяване и фикси­ране на тръбното отопление. В другата шийка пък има мембрана от изкуствен каучук, която позволява значително разширение на маслото в танка, с което увеличава неговия топлоемен капацитет и осигурява по продължителна работа с апарата.

Разглобяемият статив се състои от двуделен крак, който се събира и стяга към колоната само с един винт с дръжка. Квадрат­ната колона се разделя на две части и има зъбчат гребен по дъл­жината си, по който се придвижва главата с хоризонталното рамо за блок-генератора. Придвижването става посредством ръчка със самозадържане.

Преносимият рентгенов апарат Рп10 е пригоден за включване само в мрежи с напрежение 220 V.

За други напрежения апаратът се ком­плектува с преносимо автотрансформаторче със стъпален превключ­вател и волтмер за мрежово изравняване.

 

 

Средновековни български оръжия

Средновековна Бъл­гария съществува по­вече от шест века. То­ва са години на непре­къснати въоръжени бор­би срещу византийци, маджари, кръстоносци, печенеги, татари, фран­ки— България е по­стоянен военен про­блем за константино­полските владетели. През този дълъг период Българската държава на два пъти достига по­ложението на първосте­пенна европейска сила— по времето на Симеон Велики три са държави­те, които решават съд­бините на континента: Карловата империя, Византия и между тях България. При Иван Асен II от Ламанша до Босфора няма друг владетел, който да дър­жи под скиптъра си тол­кова много народи и земи. Тази бурна исто­рическа съдба е нераз­ривно свързана с бъл­гарския войник и не­говото въоръжение.

Двата главни етнически компонента на ос­нованата в края на VII век Българска държа­ва — славяни и прабългари — идват на Бал­канския полуостров с различен по характер военен бит.

Както всички славяни, така и нашите пра­деди — южните славяни — във време на война са били пехотинци. Обратно, типични представители на степните народи, прабългарите били конници. Единствени източници на сведения за военното дело на южните славяни са византийските хроники. Към тях обаче трябва да се подхожда предпазливо и критично, защото авторите пишат от пози­цията на враждебността и с презрение към „варварите“. Независимо от това, те ни дават известни данни, от които можем да направим изводи за въоръжението на славян­ските племена, завоювали полуострова.

На първо място внимателното им изучава­не позволява да се даде отговор на въпроса „имали ли са славяните конница, или не?“ Някои сведения на стари автори за нали­чието на коне в славянската войска са дали основание да се предполага, че такава е имало. Против това обаче говорят съоб­щенията на Теофан за бягството на славян­ски вожд върху неоседлан кон (не е възмож­но да се води ефикасен бой без седло и стре­мена) и на Теофилакт Симоката, който изрично пише ,,славянските конници при сражение скачали от конете и се сражавали пеш“. Това показва, че славяните не са имали конница в истинския смисъл на думата, тъй като конят бил използван само като транспортно средство.

Съкровшцето от Наги Cент Миклош — изобра­жение на старобългарски тежковъоръжен кон­ник върху една от каните

В „Стратегикона“ на Псевдо-Маврикий (края на VI — началото на VII век) е отбе­лязано: „. . .славяните са въоръжени всеки с две малки копия, някои от тях — и с щи­тове — яки, но трудно преносими. Употре­бяват и малки стрели, намазани със силна отрова. .

От своя страна, Прокопий Кесарийски твърди:    ,,…славяните са въоръжени с малки щитове и копия, без ризници. . .“

Между двамата автори има явно противо­речие по въпроса за щитовете. Обяснението му се крие в друг един византийски текст — съобщението на Йоан Ефески. Той пише, че до влизането си в контакт с византийците, славяните имали само къси копия, а по-късно се въоръжили по византийски образец. Явно, Псевдо-Маврикий отразява преходен етап на въоръжение при славяните — когато те започват да обогатяват своя традиционен арсенал със заети от постоянния си против­ник — византийците.

Любопитно е да се отбележи, че буквално същото нещо е станало няколко века по-рано, но с германските пленена, когато те влизат в допир с Рии. Тяхното традиционно оръжие било късото копие — т. н. „асагаи“, което служело както за хвърляне, така и за ръкопа­шен бой. Но постепенно те усвоили цялото римско въоръжение.

 

Ако се върнем към сведенията на посоче­ните вече византийски автори, не може да не ни направи впечатление, че те никъде не го­ворят за мечове като част от славянското въоръжение. От друга страна, в отговора си до аварите един славянски вожд казва: ,,….те няма да се покорят, докато има война и мечове…“ На пръв поглед това може да се приеме като пряко указание, че мечът бил масово оръжие при славяните, също както и при римляните и византийците. Обаче ар­хеологическите находки досега не са потвър­дили това предположение. Като се има пред­вид доказаното единство на раннославянските култури, може спокойно да се прибег­не до аналогии с други типично славянски страни, например Русия. Изследванията на руски учени са довели до извода, че на руска почва мечът се появява като нов еле­мент в славянската материална култура едва в последната четвърт от първото хиля­долетие на нашата ера. Различията в случая могат да се отнасят само до по-ранното или по-късното възприемане от славянските наро­ди на това чуждо по произход оръжие. По всяка вероятност в края на VI и първата по­ловина на VII век мечът при славяните е имал само случайна поява. Отново въз осно­ва на изследвания в Русия е уста­новено отдавна, че мечът се намира само в богати погребения, следователно той е по-скоро социален, отколкото етнически белег. Както и да стои въпросът с мечовете, многобройни са сведенията, че в първата половина на VII век славяните по нашите земи достигнали много високо за времето си равнище на развитие на военната техника. В изключител­но богатия исторически извор за военното дело на южните славяни, познат като ,,Чудесата на Св. Димитър Солунски’*, ано­нимният автор пише: ,,….те (славяните) вече бяха приготвили обсадни машини, железни овни и грамадни каменометни оръ­дия, така наречените костенурки.. . каменометните машини…“, и    продължава: ,,… стрелците им със стрелите си създаваха впечатление, че се сипе зимен сняг.. . външ­ната стена (на крепостта) се разклащаше безброй пъти от удари с топори и брадви.“

В същото съчинение намираме и подробно описание на каменометните машини: ,,…те бяха четириъгълни, с по-широки основи, за­вършващи с по-тясна част, на която имаше поставени твърде дебели цилиндри с железни краища и върху тях бяха поставени дървени греди. .. които, като се издигнат, хвърлят големи и много камъни, така че kито земята, нито човешките постройки могат да издър­жат техните попадения…“ От всичко това се вижда, че славянската войска в началото на VII век вече е добре организирана военна сила.

Военната сила на прабългарите била кон­ницата. Първи сведения за тяхното оръжие имаме от около 480 година от нашата ера Според Маврикий, по онова време въоръже­нието им се състояло от броня, меч, лък и дълго копие, а по време на бой често носели и две копия. Веднага прави впечатление спо­менаването на меч, броня и дълго копие — явно става дума за тежка бронирана кавале­рия, която нанася първи мощен таранен удар със своите дълги копия — пики, след което започва ръкопашна схватка. А в нея реша­ващо значение има умението на добре обу­чените бойци да си служат изкусно с меча.

В следващите 70—80 години българите мно­гократно нахлуват във византийските про­винции. Въпреки това сведенията за тяхното въоръжение, които намираме у византийски­те автори, не са изобилни. Теофан съобщава накратко, че българите използвали мечове и аркани (разпространена у степните народи примка за хвърляне). Друго съобщение нами­раме пак в „Чудесата на Св. Димитрий Со­лунски“. Според него: „… конниците (на българо-аварската войска) облечени в же­лязо, се появиха от всички страни…“ И по- нататък: „— самият хаган, заедно с друго множество българи и гореизброени племе­на. .. връхлетя… на града… гражданите видяха несравнимото с нищо множество варвари, цялото обковано с желязо, високо издигащите се до небето каменометни ма­шини. .. други подготвяха костенурки от плет и кожи, трети — стемобитни машини и колела, други — огромни дървени кули, превишаващи височината на стените. По тях стояха напълно въоръжени младежи и други готови да забиват тъй наречените же­лезни колове… други придвижваха стълби на колела, други пък движеха запалителни уреди…“

Някои по-ранни автори са смятали, че в българската войска копията били предна­значени за хвърляне. Това схващане е из­градено в резултат от некритичното използване на изворовия и от части — на иконографския материал. Например, един от ар­гументите, използвани от привържениците на тази теза, било изображението на хана-победител върху една от каните на съкро­вището от Наг Сент-Миклош. Там конникът носи на рамо масивно, но доста късо колие, което може да бъде интерпретирано като метателно поради малката си дължина. Това, че колието е изобразено късо, има много просто обяснение — то е резултат от стреме­жа да бъде спазено композиционното един­ство в декорацията на каната. Там, където фактологическата действителност не влиза в кон­фликт с естетическата норма, тя била пре­давана вярно — флагчето, дебелината на копието, ризницата, шлема и т. н.

Какво ни сочи конкретният археологически материал? В Плиска е намерен връх от колие — четириръб, с почти конусообразна форма и дъл­жина 26 сантиметра. Друг подобен, дълъг 29,5 сантиметра, е намерен край Нови пазар. Отворът, в който се поставяла дръжката, има диаметър 3,5 сантиметра. Още по-убедите- лен е намереният в Преславско връх с дъл­жина 38 сантиметра. Явно е, че колие с толкова масивен и тежък връх не е предна­значено за хвърляне. Допълнителен аргу­мент за това е и внушителната дебелина на дръжките. В световната историческа литера­тура копията от този вид са известни лед името „номадски тип“.

Безспорно, българите са използвали и лека конница, за която е характерно по-сла­бото защитно въоръжение — кожени брони с пришити метални пластини и кожени или плъстени шлемове. Като средство за бой от разстояние, освен използувания и от тежката конница лък, те прилагали и по-леки мета­телни копия. Арканът вероятно бил предимно тяхно въоръжение.

Интерес представлява използуваният от българите сложно-съставен лък. Във връзка с него са създадени (волно или неволно) много легенди: за неговата уникалност, за тройното му превъзходство над византий­ския, уж потвърдено от някакви експерименти на неизвестен чуждестранен институт, и т. н. Истината е, че българите наистина са из­ползвали едни от най-съвършените из­вестни форми на съставния рефлексен лък, но той бил познат на почти всички номадски народи, не бил чужд и на някои части от византийската армия. Стрелбата с такъв лък изисхва изключително умение и постоян­ни упражнение. Лъв VI Философ (X век) пише: „Българите обръщат голямо внимание на стрелбата с лък и се упражняват да стрелят от конете си.“ В зависимост от предна­значението били използвани различни, най-разнообразни стрели.

Много интересно е защитното въоръжение на прабългарите: както вече видяхме, още първите съобщения отбелязват масовото из­ползване на железни ризници и шлемове. Трябва да обърнем особено внимание на факта, че в общо взето оскъдните писмени сведения навсякъде изрично се подчертава наличието на такова защитно облекло. Това не е случайно — ранните византийски автори били много силно впечатлени от факта, че тяхната собствена страна — една от най-могъщите и богати империи, които познавал тогавашният свят — все още не можела да въоръжи цялата си армия с ме­тални брони, а често продължавала да из­ползва наследените от римската практика кожени. Докато новият противник, „варва­рите“ (!), постигнали онова, което било невъзможно за войниците на империята.

В по-късно време писмените сведения за броните се увеличават — Псевдо-Маврикий също говори за ризниците на българите. Освен това той съобщава, че и конете на знатните българи също били отчасти за­щитени с плъстена броня или железни на­гръдници и наколенници. Византийският патриарх Никифор пък е оставил съобщение за извършен през 712 година набег на тежка бронирана българска конница към Кон­стантинопол.

Теофан ни известява, че в 813 година Крум изпратил в Тракия „… 30 хилядна конница, цялата облечена в желязо.“ Определението „цялата“ не е само метафора на автора. В действителност българският конник бил покрит с желязо от главата до петите. За­щитното облекло включвало и панталони от плетена броня, които покривали целите крака. На ръцете си носел ръкавици с дълги предпазни маншети, усилени с метални пла­стини. Очевидно тази броня била твърде тежка (15 и повече килограма). Тя била обли­чана непосредствено преди сражение, а по време на поход се носела в специална торба или сандъче на гърба на коня.

Преди да се занимаем с въпроса какви точно са били тези български брони, заслу­жава да обърнем внимание на самия факт на тяхното масово присъствие. То убедител­но говори за две неща: че българската дър­жава е имала устойчива икономика и много добре организирано държавно устройство, които позволявали тези изключително скъпи предмети на военния бит да се произвеждат в грамадни количества. И второ — бълга­рите били изкусни майстори в обработката на металите, защото такива количества защитно въоръжение не биха могли да бъдат доставени само по търговски път.

Какви били всъщност тези брони? Иконографските източници и археологическите находки говорят, че били използувани главно ризници, изплетени от хиляди малки халки. Някои от тях имали двойна плетка. Успоред­но с тях е прилаган и по-тежкият тип люспе­сти ризници — върху кожа или плат се при­крепвали с нитове малки железни пластини, подредени като рибени люспи. Голям брой такива пластини с по четири отвора за за­крепване към основата са намерени при ар­хеологически проучвания в района на Пре­слав.

След основаването на българската държа­ва двата етнически компонента вливат в едно общо цяло своите типични военни мето­ди и организация и към X век армията на Средновековна България вече представлява хармонично единство между конница, пехо­та и специални инженерни части. Следвайки общата тенденция в развитието на европей­ското военно дело, леката конница посте­пенно започнала да изчезва от кадровата българска армия и по време на Втората бъл­гарска държава нейните функции са поети от кумани и наемници-татари. Все през Вто­рата българска държава (пак в рамките на общите европейски тенденции) мечовете ста­ват по-дълги и по-тежки, а в XIV век към личното въоръжение се появяват два нови предмета — боздуган и арбалет. Археологи­ческите находки в Царевец говорят, че по това време част от царската гвардия въз­приела тежките правоъгълни щитове с ме­тално покритие по западен образец.

Както видяхме от самото начало, нашите прадеди са владеели цялата позната през Средновековието военна инженерна техни­ка. Имаме много потвърждения (писмени и археологически), че тяхното военноинже­нерно изкуство останало на завидна висота и след образуването на Българската държава В съчинението на „Скриптор инцертус“ („Неизвестният автор“) са изброени военните машини и приспособления, които хан Крум подготвил за проектирания поход срещу Цариград. Споменава се за „хелеополи“ (градопревземачи — подвижни обсадни кули), преогромни метателни машини, трибали и петраболи, „коританки“ — специални защитни съоръжения за атакуващата пехота, стълби, „шарове“ (кръгли камъни за мета­телните машини), „овни“ (тарани за разби­ване на стени), стрелометни и каменометни машини и… огнеметни машини! Специално ще отбележим, че под „огнеметни машини“ хронистът явно разбира „сифоните“ за из­хвърляне на прочутия „гръцки огън“ — све­дения за използването му имаме както от времето на Първата, така и на Втората бъл­гарска държава. Особено показателен в това отношение е фактът, че в своите „Съвети и поучения“ Кекавмен споменава като нещо съвсем обикновено използването и пригот­вянето на „гръцки огън“ от българите по време на обсадата на Мореа.

Никола Даскалов, Григори Костандиев

Видове контакти и щепсели

Контактните съединения са едно от слабите места в електрическата инсталация. Тук най-много са възможни повреди, причини за изгаряне на предпазителите, токови удари при обслужване и др. При монтира­нето на тези съединения е необходимо електротехникът да проявява високо съзнание за качествен монтаж, да спазва всички технически правила и да не нарушава естетиката на помещенията.

Сега в Сандъците – Sandacite ще Ви покажем първото масово произвеждано поколение български контакти и щепсели, което датира от началото на 50-те години.

Както знаем, контактите са уреди, с които се постига връзката на отделни точки от електрическата инсталация с токопотребителите посредством шнурове и щеп­сели. .Те се монтират не­подвижно към стени, табла и др.

В зависимост от вида на инсталацията различаваме кон­такти за скрити и контакти за открити инсталации. Освен то­ва те биват контакти за влаж­ни и за сухи помещения. По отношение броя на провод­ниците (фазите), които се при­качват към тях, те биват дву­фазни и трифазни.

ВИДОВЕ КОНТАКТИ

1. Двуполюсни контакти за скрити инсталации с кръгъл или квадратен бакелитов капак (фиг. 1—45). Тялото на тези контакти е изработено от бакелит или порце­лан. В него са монтирани затегачи (приспособления за скачване на провод­ниците) и две цилиндрични гнезда от вибриращ (федер) месинг за поставяне щифтовете на щепселите. Към тялото са монтирани още две вилки и е запресувана гайка за болта, чрез който се закрепва капакът към тялото. Тези видове контакти се монтират в конзолни кутии. Прикрепването се из­вършва с помощта на вилките, които със завиване на болтчета се при­тягат към стените на конзолната кутия. Капакът има два отвора за преминаване на щифтовете за щепсела и трети отвор за болтчето, което прикрепва капака към тялото. Тези контакти се произвеждат за   6 и 10 A при напрежение 220 v. Употребяват се в електрически инстала­ции за домакински нужди и в обществени и административни сгради.

2. Двуполюсни контакти за скрита инсталация тип „шуко“. Устройството на тези контакти е почти същото като на горните. Различават се от тях по това, че имат пластина за зазе­мяване и на капака си имат вдлъбнатина за поместване на част от тя­лото на щепсела, който също трябва да бъде тип „шуко“. Тези кон­такти се употребяват за електрически инсталации със заземен или занулен проводник, в индустриални предприятия, за подвижни токопотребители до 25 А.

3. Двуполюсни контакти за открита инсталация тип „шуко“ (фиг. 1—46). Те се произвеждат с порцеланово тяло и кръгъл бакелитов капак. На тялото са монтирани затегачите с вибри­ращи цилиндрични месингови гнезда и заземителна пластина. Тялото има два отвора за винтчета за дърво, чрез които става прикрепването на контакта към стени и др. Като контактите за скрита инсталация тип „шуко“ и тези контакти имат на капака гнездо за по-добро придър­жане на щепсела. В долната част капакът има утънена стена — място за захващане на инсталационната тръба. Тези контакти се употребяват за открити електрически инсталации в индустриални предприятия. Произвеждат се за сила на тока до 10 А и напрежение 220 А.

4. В България през 50-е и 60-те години са произвеждани също така двуполюсни контакти без заземяване за открити и скрити инсталации. Тези контакти се различават от контактите тип „шуко“ по това, че нямат заземителна пластина и размерите им са по-малки. Ето например най-популярните модели – първите две снимки показват контакт за скрита, а вторите две – за открита инсталация:

5. Трифазни контакти за открити инсталации с порцеланова основа и кръгъл бакелитов капак (фиг. 1—47). Размерите на тези контакти са по-големи от тези на досега описаните. Към порцелановото тяло са монтирани три контактни вибриращи гнезда, изработени във форма на цилиндър с по-дебел месинг. Върху тях се поставя гривна от стоманен тел за създаване на по-добър кон­такт между щепселните щифтове и вибриращите гнезда. Прикрепва­нето към стените се извършва с винтове за дърво, в загипсирано колче. На капака има шест отвора, три от които служат за прикрепване на капака към тялото чрез болтове, а останалите три — за щепселните щифтове. Трифазните кон­такти се произвеждат за сила на тока до 3 X 25 А и за на­прежение 380 V. Употребяват се в индустриалните пред­приятия – за трифазен ток.

6. Трифазни кон­такти за открити ин­сталации със заземителна пластина. Конструкцията на тези контакти е сравнително по-масивна и здрава, отколкото на останалите видове. Кон­тактните части се изработват от месинг във форма на вилки, между които се пъхат плос­ките щифтове на щепселите. По подобие на контактите тип „шуко“ и тези контакти имат гнездо на капака си за поместване на част от щепселите. Употребяват се в индустриални предприятия за трифазни инсталации с нулев или заземителен проводник за 25 А и 380 А.

7. Противовлажни кон­такти (фиг. 1—49). Вътрешното устройство на тези контакти е съ­що като на контактите за сухи по­мещения. Различават се от тях с уплътненията по капака (кожуха). Произвеждат се двуполюсни и три­фазни за открити инсталации с порцеланова основа, бакелитов ко­жух и шарнирно прикрепена капач­ка. Кожухът се състои от две ча­сти и обгръща целия контакт с уплътнения. На долната част има две уши за прикрепване на контакта към стени и др. с помощта на винтчета за дърво и загипсирани дървени трупчета. От единия край кожухът има цилиндричен отвор с резба за за­виване към инсталационните тръби и гайка с гумен пръстен за уплът­няване. За предпазване на проводниците от проникване на влага, когато към контакта няма прикачен токовземател, горната част на ко­жуха има шарнирно прикрепена капачка, която пада от тежестта си и уплътнява отворите на контакта. Съединяването на двете части (горна и долна) става с болтчета. Между тези части, както и между шар­нирната капачка и горната част на кожуха, има уплътнение от кау­чукова смес (гума). Тези контакти се употребяват за 220 и 380 V и 25 А в индустриални и др. помещения, където има влага.

Устройството на всички видове контакти трябва да е такова, че да няма възможност от допир до частите, които се намират под напрежение, при включване и изключване на щепселите. Освен това те трябва да са калибровани, т. е. в контакти, които са изработени например за до 6 А, да не може да се пъхне щепсел за повече от 6 А. Капакът на три­фазните контакти с пластина за заземяване трябва да има ръб, който да не позволява неправилно включване на щепсела при обратно по­ложение.

Освен контактите за неподвиж­но полагане произвеждат се и подвижни контакти. Това са раз­личните видове удължители и щекери. Първите се употребя­ват за удължаване на подвижни шнурове, а вторите — за скачване на подвижните шнурове към кот­лони, ютии и др.

ВИДОВЕ ЩЕПСЕЛИ

Щепселите се подразделят на двуфазни за 6 и 10 А и трифазни до 25 А. Освен това те биват със заземителна клема и без така­ва. Произвеждат се от бакелит или порцелан с месингови щифтове.

1. Обикновени двуполюсни щепсели за 6 и 10 А (фиг. 1—50). Употребяват се при двуполюсни контакти, предимно за домакински нужди, при напрежение до 220 V.

2. Двуполюсни щепсели тип „шуко“ с цилиндрично тяло и заземителна клема (фиг. 1—51). Употребяват се за двуполюсни контакти тип „шуко“ в индустриални и битови сгради за напреже­ние 220 V и за ток 10 А.

Между другото, същият щепсел като втория на снимката е монтиран на ето ТАЗИ българска казан пералня.

3. Трифазни щепсели тип „шуко“ плоски, със зазе- мителна клема (фиг. 1—52). Употребяват се за трифазни инсталации в индустриалните предприятия за напрежение 380 V и за ток 25 А.

Щепселите трябва така да са устроени, че при включено състо­яние или в момента на включване да няма възможност от допир до металните им части, по които протича ток.

Всички представени видове контакти и щепсели са произвеждани в завод Н. Киров – Русе, но преди това производството е било в София. Ето тук можете да изтеглите и производствена номенклатура на ДСО Елпром от 1955 г., където са същите контакти и щепсели, плюс още доста, които не са изобразени в статията

==> Electroinstalationni materiali_1955.pdf

---

Литература: