Статии – Стара техника

Знаете ли какво означават думите магическо око при радиоприемниците? Прочетете в Сандъците – Sandacite!

За осигуряване на стабилно приемане и избяг­ване на затихването (фадинга) по-съвършените лампови радиоприемници са с автоматично регулиране на усилването (АРУ) на приетия сигнал. АРУ в тези радиоприемници изисква точно настройване, тъй като в противен случай се по­лучава изкривяване на приетия сигнал. Такава точна настройка обаче трудно се постига на слух. Ето защо за улесняване на настройването повечето радиоприемници имат електронна лампа, която играе ролята на оптичен индикатор (показател) на настройката, наричан още магическо око.

Електронната индикаторна лампа е в същност малка електроннолъчева тръба с опростена конструкция и малък екран, който обикновено свети със зелена светлина. На тази фигура е показана една такава лампа.

Съществуват най-различни конструкции на електронни индикаторни лампи. При някои от тях екранът е кръ­гъл, а светлинният образ върху него има форма на четирилистна де­телина. Когато приемникът се настрои точно на желаната станция) светлите листенца на детелината стават най-големи:

Такива са лампите EM1, ЕМ11 и др. При други индикаторни лампи светлинният образ върху екрана се състои от два тъмни и два светли кръгови сектора:

 

Когато се приемат слаби сигнали, еди­ният от тъмните сектори намалява, а когато се приемат силни сигнали, намалява другият тъмен сектор, т. е. тези лампи имат двойна чувстви­телност. В тях е избягнат недостатъкът на лам­пите с единична чувствителност, които при прие­мането на слаби сигнали почти не реагират, а при приемането на силни сигнали светлите листенда на детелината изпълват целия екран и не може да се следи точността на настройката. От лампите  с два тъмни сектора най-разпространена е ЕМ4. От схемата на тази лампа по-долу се вижда, че тя има индикаторна част, която се състои от катод, решетка, отклонителни пластинки Х₁ и Х₂ и анод-екран Е-А и усилвателна част, състояща се от два гриода, чиито аноди А₁ и A₂ са свързани с отклонителните пластинки. В зависимост от големината на протичащия аноден ток се изменя потен­циалът на пластинките X₁ и Х₂ спрямо ек­рана и по такъв начин се мени големината и на светлите сектори върху екрана.

В радиоприемниците от началото на втората половина на ХХ век широко се използват ин­дикаторните лампи с елиптичен екран. Вър­ху този екран са разположени ветрилооб­разно два светли и един тъмен сектор. Та­кава е например електронната лампа ЕМ80.

Цокли за електронни лампи

See more

Един материал на Сандъците – Sandacite!

Ако не знаете как работи електронната лампа, вижте в Сандъците – Sandacite!

През 1883 г. известният Томас Едисон, като извършвал опити с осветителна лампа, забелязал следното. Ако се постави една метална плочка в балона на лампата и тази плоч­ка се съедини с положителния полюс на източник на постоянно напрежение (ба­терия), а отрицателният полюс на бате­рията се съедини с единия край на светещата жичка, през включения милиамперметър протича електрически ток (долната схемичка). При размяна на полюсите на батерията, т. е. ако се свърже отрицателният полюс е плочката, а положителният — със светещата жичка, стрелката на ми- лиамперметъра не се отклонява, т. е. не протича електрически ток. Едисон не е могъл да обясни това явление и дълго време на него се е гледало като на интересен факт — протичане на ток през «отворена» електрическа верига.

По-късно, след откриването на катодните лъчи (чрез опитите на Крукс), това явление бива обяснено напълно. Било е установено, че при загряване на телата електроните, изграждащи атомите на тези тела, започват да се движат с по-голяма скорост по своите орбити. Когато тем­пературата на жичката в осветителната лампа се повиши и тя започне да свети, част от външните електрони, изграждащи нейните атоми, до­толкова увеличават скоростта си, че излизат вследствие на центробеж­ната сила в по-външни — по-отдалечени слоеве. Някои електрони из­лизат от структурата на атомите и образуват т. нар. електронен облак около светещата жичка. С излизането от състава на жичката на един или на няколко електрона тя се зарежда положително (има недостиг от електрони), поради което започва да привлича отделилите се елек­трони. Под действието на тази привличаща сила електроните се връщат към жичката, пак излитат от нея и т. н.

Този процес прилича много на кипяща вода, от която постоянно излизат капки вода и пак падат в нея. При поставянето на плочка, свързана с положителния полюс на батерията, електронният облак около светещата жичка се привлича от плочката — протича електрически ток. При свързването на плочката с отрицателния полюс на батерията електроните около жичката се отблъскват от плочката и ток не протича.

Такова е било устройството на първата двуелектродна лампа или, както по-късно е била наречена, диод или диодна лампа. Тя се състояла, както видяхме, от два електрода — нагрявана жичка — катод, и метадна плочка — анод, свързана с положи­телния полюс от батерията.

Ако между катода и анода се постави допълнителен електрод (на­дупчена метална плочка) — решетка Р, чрез прилагане на нея на по­ложително или отрицателно напрежение от друга батерия (схемата по-горе) може да се командва анодният ток. Потокът от електрони, какъвто е анодният ток, когато преминава около метална плочка, ако тя е положи­телно заредена, се привлича, а ако е от­рицателно заредена, се отблъсква. По та­къв начин чрез променяне на напреже­нието на решетката на лампата може да се намалява или увеличава нейният аноден ток. Електронни лампи, които имат три електрода — катод, решетка и анод, се наричат триелектродни или триоди

В съвременната радиотехника се изпол­зват лампи, в които има повече от една решетка. Решетките се разполагат в пространството между катода и анода и действието им е аналогично на първата решетка. Чрез прилагане на различни на­прежения на тези решетки се получава подходящо регулиране (командване) на анодния ток, необходимо за различните функции, които изпълнява електронната лампа.

Лампите с четири електрода — катод, анод и две решетки – се наричат четириелектродни или тетроди, лампите с три решетки — петелектродни или пентоди,     лампите с четири, решетки — хексоди, лампите с пет решетки — хептоди и и лампите с шест решетки – октоди.

Видове електронни лампи

See more

Един материал на Сандъците – Sandacite!

Нещичко  за моторните масла Емера в Сандъците – Sandacite!

Ако някога срещнете произведени едно време партиди моторни масла Емера, то знайте че, те са от експлоатационно ниво Е и са мас­ла Серия 3. Те удовлетворяват изискванията на спецификацията MIL-L-45199. Класификацията API—Onorm—2014 препоръчва из­ползването им при двигатели, работещи при условия DS.

Маслата Емера са предназначени за мазане на ди­зелови двигатели, на които техническите параметри и употребя­ваното дизелово гориво създават условия, спомагащи силно за образуване на отлагания, предизвикват корозия при износването или работят при изключително неблагоприятни условия.

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Моторните масла Емера се произвеждат в четири вискозитетни класа:

Емера 6W/8 (M-6W/8E) — използването му се препоръчва при температура на въздуха от 18 до 0° С.

Емера 10 (М-10Е) — употребата му се препоръчва при темпе­ратура на въздуха от 0 до 32° С.

Емера 16 (М-16Е) — използва се при температура на въздуха от 0 до 32°С.

Емера 20 (М-20Е) — използването му се препоръчва в двига­тели, изискващи масла с такъв вискозитетен клас през летния сезон.

Транспортира се в жп. или в автоцистерни.

А може би сте използвали тези масла?

Български моторни масла Велана

See more

Един материал на Сандъците – Sandacite!

 

Български моторни масла Велана – инфо от Сандъците – Sandacite.

Произвежданите моторни масла в България до 1990 г. и малко след това са подредени в четири възходящи по качество експлоа­тационни нива: В — Велана, С — Селена, Д — Диона и Е — Емера. Всяко ниво има четири вискозитетни класа: 6, 8, 10, 16 и 20. Съответстват на БДС-9784—72.

Означенията на тогавашните наши масла се образуват от името на маслото и число, показващо вискозитетния клас или буквата М (моторно масло) и число, показващо вискозитетния клас и латин­ска буква, която означава експлоатационното ниво. Например: М68В, Ml ОС, M16D, М-20Е.

За моторните масла Велана важно е да се знае следното:

Тези от експлоатационно ниво В са масла HD (Heavy Duty). Те удовлетворяват изискванията на специ­фикация MIL-L-2104 A (DEF-2101 С). Класификацията API-Onorm — С-2014 препоръчва използването им при двигатели, работещи при условия ML, ММ и DG.

Моторните масла Велана са предназначени за смазване на:

— карбураторни двигатели, работещи при средно и кратко­временно, при високо натоварване;

— дизелови двигатели, работещи при средни натоварвания.

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Моторните масла Велана се произвеждат в четири вискозитетни класа:

ВЕЛАНА 6 W/8 (М-6 W/ 8 В) — използва се при температура на въздуха от —18 до 0° С.

ВЕЛАНА 10 (М-10В) — използването му се препоръчва при температура на въздуха от 0 до 32°С.

ВЕЛАНА 16 (М-16В) — препоръчва се за употреба при тем­пература на въздуха от 0 до 32° С.

ВЕЛАНА 20 (М-20 В) — препоръчва се за употреба в дви­гатели, изискващи масла с такъв вискозитетен клас през летния сезон.

Моторните масла Велана се заменят с моторни масла Се­лена от същия вискозитетен клас, без да съществува опасност от увреждане на двигателя или на маслото в случай на доливане.

Транспортират се в добре почистени жп или автоцистерни. За нуждите на собствениците на лични моторни превозни сред­ства маслото е можело да се разфасова в пластмасови опаковки от 1 и 3 литра.

И както се казва в рекламите – това не е всичко! В следващите дни очаквайте още материали за български моторни масла!

---

Използвана литература: книгата най-горе + лични познания :)

Чували ли сте за безшумни пишещи машини? Вижте в Сандъците – Sandacite!

Въпросът за безшумната работа на пишещите машини е занимавал техните изобретатели, като Мителхофер, Прогин, Брокс, Джаксън и други. Правени са най-различни приспособления за намаляване на работните шумове на съществуващите тогава машини, но първият сериозен опит за производството на безшумни пишещи машини е бил направен през 1924 год. от американската компания ,,Ремингтон“ с модел ,,Ремингтон Нойслес“ (на първата снимка). След това са произвеждани безшумни пишещи машини и от други фирми, предимно в САЩ. В Европа само заводите на „Континентал“ са произвеждали през 1934 г. безшумно пишещата машина „Континентал-Силента“.

При изследване работните шумове на една пишеща машина се установява, че най-характерният и силен шум се получава от удара на буквените чукчета върху гумения вал. Другите типични шумове се получават от спирането на шейната, от сътресенията на цялата ма­шина и от трептенията на всички останали подвижни и неподвижни части.

Скоростите и ускоренията, които има буквеното чукче в момента на удара, са от порядъка на десетки сан­тиметри в секунда за скоростите и десетки хиляди см/сек² за уско­ренията. Доведеното до такава скорост буквено чукче при удара в гумения вал намалява внезапно скоростта (кинетичната си енергия) си на нула. При това енер­гията на буквеното чукче се трансформира в налягане върху гумения вал и в трептения на буквения лост; шейната, носеща гумения вал и останалите части на пишещата машина. Следователно, за да се избяг­нат тези трептения, е необходимо да се намали скоростта на букве­ния лост, без да се промени налягането върху гумения вал. Ето защо буквената лостова система при безшумните пишещи машини  има устройство, коренно различно от устройствата на буквените ло­стове на всички останали системи пишещи машини.

При безшумните пишещите машини буквените лостове се носят от сложни лостови системи. При тях има съчетанието на два фактора, влияещи върху работата на буквеното чукче. Първият фактор разре­шава въпроса за скоростта на буквеното чукче, а вторият разрешава въпроса за налягането на буквеното чукче върху гумения вал. Тук е използван принципът на коляно-мотовилковия механизъм. Известно ни е, че въртеливото движение на коляното в един коляно-мотовилков меха­низъм, което при нашия механизъм приемаме за равномерно, се транс­формира от мотовилката в праволинейно. От диаграмата на скоро­стите на точката от мотовилката (показана на чертежа по-долу), която се движи в паралелите, се вижда, че когато коляното на механизма сключва 90° с мотовил­ката, скоростта на точката Б има своя максимум, след което настъпва нейното постепенно намаляване. Когато точката А₁, оста на въртене 0 и точката В₁ лежат върху една права, скоростта е равна на нула. Ясно е, че за да има безшумно писане, скоростта на буквеното чукче в момента на удара върху гумения вал трябва да бъде много малка. Следователно този механизъм се явява удо­бен за случая.

За да се извърши отпечатване обаче, е необходимо налягане на буквеното чукче върху гумения вал. Налягането при буквената лос­това система на безшумните пишещи машини се получава от допъл­нителен чуков лост. Неговото разположение в буквената лостова ве­рига е такова, че в мо­мента, когато буквено­то чукче достига гуме­ния вал, той притежава максимално ъглово ус­корение и инерционна­та му сила се трансфор­мира в натиск на букве­ното чукче върху гу­мения вал.

За да се избегне рязкото спиране на шейната, острите и удари и създаване на го­леми сътресения в машината, опорните точки на транспортния блок са многопластинчати пружинни възглавнички. Такива пружинни въз­главнички могат да бъдат поставени и на други части, подложени на удари от части с по-голяма маса и движещи се със сравнително по-голяма скорост. По отношение на останалите механизми на без­шумните пишещи машини освен подбиране на подходящи конструк­ции обръща се особено внимание върху всички съединения и тяхната плътност. Тук се прави всичко възможно при сглобките да се по­стигне минимум хлабина и все пак максимум свобода при движение на частите.

А ето и как пишещите машини преместват лентата, докато човекът работи:

Лентите за пишещи машини

See more

Един материал на Сандъците – Sandacite!

Вижте в Сандъците – Sandacite как се навиват ленти за пишещи машини!

Както е известно, за да се отпечата някакъв символ върху белия лист на пишещата машина, е необходимо чукчето с него да удари предварително напоена с мастило мека повърхност – най-често лента. Проблемът за оцветяването на знаците е добил своето класическо разрешение от изобретателя Джузепе Равица още през 1855 г. Става дума за познатата памучна лента, напоена с мастилена течност.

За да се постигне по-дълготрайното използване на една лента, е необходимо тя да бъде непрекъс­нато задвижвана, за да се постигне непрекъсната промяна на мястото, откъдето се отнема оцветяващото вещество. Това задвижване на мастилената лента се осъществява от така наречения лентонавиващ механизъм. Неговата основна задача е да приведе във въртеливо дви­жение ролката, върху която се навива лентата, приемана от друга ролка. Този процес на развиване на свободната ролка про­дължава, докато се свърши мастилената лента, след което механизмът автоматично променя посоката на навиване на лентата. Самата про­мяна се осъществява чрез спиране и освобождаване на задвижваната дотогава от механизма ролка с мастилена лента и задвижване на изпразнилата се ролка, върху която ще започне навиването на мастиле­ната лента в обратна посока. Ако това ще помогне, да направим някаква далечна аналогия с магнетофон.

Устройствата на лентонавиващите механизми през вековете са били най-разно­образни и факторите, които са оказвали влияние върху тези устрой­ства, са били ширините и дължините на мастилените ленти. В мина­лото ширините на мастилените ленти са варирали в границите от 6 до 38 мм. С усъвършенстването и стандартизирането на пише­щите машини се достигна до ограничаване на това разнообразие. Приетите ширини на мастилените ленти са 11 мм (рядко се използва) и 13 мм, която се е оказала най-подходяща от техническа и иконо­мическа гледна точка. Шестнадесетмилиметровата мастилена лента е третият стандартен размер, който също се употреба. По-големите от посочените дотук ширини на мастилени ленти се срещат само при стари модели пишещи машини, чието производство отдавна е преустановено. Дължината на мастилените ленти е нормирана 10 метра.

Посоката на въртене на лентовите ролки при навиване на лента та може да бъде по часовниковата и обратно на часовниковата стрелка. Тя оказва влияние предимно на елементите, които крепят мастилената лента и в същото време изпълняват част от функциите на автоматичното обръ­щане.

Както казахме в началото, задвижването на лентонавиващите механизми винаги е свързано с механизмите, които пък се задвижват винаги, когато се изпише какъвто и да било знак. Затова мастилената лента получава постъ­пателно движение само при задвижване на тастатурната средна и буквена лостова система. Това се отнася и за електрическите пишещи машини. През 50-те години в някои модели счетоводни машини се прилагат лентонавиващи механизми, които имат своя отделна двига­телна система, която непрекъснато ги задвижва до момента на изключ­ване на машината от електрическата верига.

Най-разпространеното разположение на ролките за мастилената лента е хоризонталното, но се срещат и пишещи машини с верти­кално разположени в двете стени на машината ролки на мастиле­ната лента.

Съществува голямо разнообразие на конструкциите на лентонавиващите механизми. Конструкцията на механизма се съобразява с общата конструкция на машината, която определя и възможностите за прилагане на един или друг тип лентонавиващ механизъм. Така например тези със самостоятелно двигателно устройство за всяка ос на лентоносещите ролки са се оказали най-подходящи за портативните машини с оглед на това, да се вместят на малка висо­чина. Изключение прави лентонавиването при някои портативни модели на ,,Мерцедес“ и „Ерика“. Канцеларските модели пишещи машини дават по-голяма свобода за разполагане лентонавиващия механизъм. Затова при тях се срещат приложени всички комбинации от изброените преди това видове задвижвания, предавки и автоматични обръщания на лентонавиващите механизми. Основните изисквания, на които трябва да отговаря един лентонавиващ механизъм, са: да осигури непрекъс­натото навиване на мастилената лента; устройството на автоматичното обръщане да се осъществява сигурно с най-малки задръжки на масти­лената лента в момента, в който тя мени своята посока на движение.

А ето и нещо да оплакнете очите:

Бултекст 20 – електронна пишеща машина + ръководство

See more

Един материал на Сандъците – Sandacite!

Българско зъболекарско оборудване в Сандъците – Sandacite!

 

През втората половина на 1960-те години г. в България започва разработката и производството на специализирани комплекти за стоматологични кабинети. Идеята е в едно изделие да се обедини всичко нужно за стоматолога. В тази публикация сме подбрали три български зъболекарски комплекта, произвеждани в рамките на ДСО Респром и ДСО Приборостроене и автоматизация. Вероятно някой от тях е произведен и в Завода за медицинска техника в София.

Най-старият комплект оборудване за стоматологичен кабинет, до който успяхме да се доберем, е показан на първата снимка. В производство е от 1971 г.

Следва го долният:

Показаният на третата илюстрация зъболекарски кабинет датира от 1973 г. Той съдържа най-важните апарати и приспособления за пълно и удобно стоматологично обслужване. По наше мнение, той има и най-атрактивната реклама :)

При този комплект новост спрямо предишните модели представлява зъболекарският стол тип Т. Този модел се отличава от всички досегашни конструкции по това, че дава възможност стоматологът да работи седнал, когато и пациентът е седнал. Това се обуславя от ми­нималната височина на седалката от пода — 320 mm.

Едновременно с облекчаването на работата на стома­толога се осигурява удобство на болния.

Електрохидравличната система, леко командвана с крачни педали, създава възможност не само за повдигане и сваляне на седалката, но и за накланяне на облегалката до поло­жение на пълна наркоза.

Максимална височина от пода — 920 mm. Завъртване на облегалката от нормално поло­жение до положение на пълна наркоза — 80°.

https://www.sandacite.bg/първата-българска-кварцова-лампа/

Един материал на Сандъците – Sandacite.

Познавате ли ОГАС – съветския интернет? Не? Вижте в Сандъците – Sandacite!

Това е названието на изключително скъп и модерен за времето си проект, погълнал милиарди и милиарди държавни средства. По мащаб на информационните ресурси и по обем на отделеното финансиране ОГАС превъзхожда космическия и атомния проект на бившия СССР, взети заедно. Едва ли е нужно да казваме, че ОГАС е ,,дело секретное“ и достъпната информация за него в момента е доста малко.

ОГАС (на руски – ОбщеГосударственная Автоматизированная Система) е проект за компютърна информационна мрежа, която да се занимава със събиране и обработка на данни с цел планиране и управление на икономиката в СССР. Става дума за ,,йерархична децентрализирана мрежа в реално време за управление на всички информационни потоци в плановата икономика“ – определението е на Бен Питърс, преподавател в Масачузетския технологичен институт и автор на книгата „Как една държава не се свърза в мрежа: неудобната история на съветския Интернет“ (How Not to Network a Nation: The Uneasy History of the Soviet Internet).

Мрежата е разработвана под ръководството на акад. Виктор Глушков, учен в областта на математиката и изключително перспективната тогава наука кибернетика. ОГАС поглъща огромни научни усилия от 1964 г. до края на 80-те.

Каква е била целта на съветската компютърна мрежа? За разлика от Интернет, който първоначално е бил предназначен основно за комуникация и предаване на данни, задачите на ОГАС са други – да трансформира целия документооборот на страната в нехартиен, електронен вид. Замисълът е бил по такъв начин да може да се управляват процесите на равнища от завод до министерство (както в реално време, така и в други режими), да се оптимизират технологичните и организационните процеси, да се създаде индустрия, основана на информационните технологии. Накратко – да работи по модела на т.н. в СССР безхартиена информатика – концепция за натрупване, подготовка и обмен на данни с използване само и единствено на компютърна техника. Нещо повече – в първоначалния вариант на мрежата се е предвиждала дори замяна на хартиените пари с изцяло електронни плащания.

Може да се каже, че ОГАС е първият в света опит да се създаде информационно общество в някаква област – в случая икономиката. Също така историята на ОГАС е един от онези случаи, в които историята на техниката се състои повече от предприети и непредприети административни мерки, отколкото на въведени действителни технически решения.

Но ОГАС е и борбата на двама напредничави учени с бавната и губителна бюрократична система.

Нашите системи за телеобработка

По това време компютърът изобщо не представлявал това, което познаваме в момента. В Източния блок било общоприето названието ,,електроноизчислителна машина“ (ЕИМ). Тя притежавала почти всички елементи на съвременен компютър, но… с огромни размери. Хард дисковете приличали на нещо с големина на фризер, процесорите – на чекмеджета, а обичайният носител за архивиране бил магнитната лента, записвана от високи устройства, подобни на еднокрилен гардероб. Ако добавим, че към една такава машина често се свързвало повече от едно запаметяващо устройство (например 4-5 ,,фризера“), става ясно защо типичната ЕИМ от втората половина на ХХ век заема цели зали.

Такава система е прекалено голяма, за да работи на нея само един човек. Бързо се появил въпросът как да се направи така, че изчислителните ресурси да се споделят и да се ползват не само от няколко души в залата, а… от разстояние.

Това отворило пътя към т.н. телеобработка на данни. Тя представлява съвкупност от методи (хардуерни и софтуерни), осигуряващи на потребителите отдалечен достъп към ресурсите на голям суперкомпютър. Това се постига чрез високо равнище на далекосъобщителните средства – най-често телефонни връзки, но не само.

Телеобработката трябвало да стане основа на ОГАС .

Первый человек

Първият човек, който се замислил за ползите на съветската икономика, ако тя се управлява чрез свързани в компютърна мрежа ЕИМ, бил професорът по кибернетика и инженер-полковник от Въоръжените сили на СССР Анатолий Китов (по сведение на С. Герович, сътрудник от Института по история на науката към Масачузетския технологичен институт). Идеята се заражда у Китов още през 1956 г., а  проектът му е от 1959 и се наричал Единна държавна система от изчислителни центрове (ЕГСВЦ).

На 7 януари 1959 г. Китов пише до съветския лидер Никита Хрушчов и излага плана си за преустройство на икономиката чрез изграждане на компютърна мрежа. Властта обаче разочаровала академика, защото било издадено… само постановление за необходимостта от създаване на нови мощни ЕИМ за стопанско приложение. Нито дума за нещо повече!

През есента Китов изпратил на Хрушчов второ писмо, в което прилагал 200-страничен проект на име ,,Червена книга“. Тя описвала ,,всесъюзна“ мрежа от изчислителни центрове с двойно предназначение – за управление на икономиката в мирно време и на въоръжените сили във военно. Звената трябвало да решават научно-технически и икономически задачи за своите принципали и за регионални институции. Трябвало да се обслужват от военен персонал и достъпът до информацията да бъде дистанционен (да, точно така, телеобработка!).

Този втори тласък намерил отклик, но повече в научните среди. Както пише акад. В. К. Левин, ,,предложението на Китов предвиждаше онази технология, която сега се нарича Grid и тя по-късно получи световно разпространение – обединение на множество изчислителни ресурси за решаване на задачи от глобален мащаб“.

Накратко казано, Китов загубил години от живота си да убеждава висши правителствени чиновници, че проектът му ще помогне на СССР да задмине САЩ в електронноизчислителната техника (той подчертавал – ,,да задминем, не да догоним“). Но за съжаление, със своите предложения за високотехнологични промени в системата на Министерството на отбраната ученият толкова започнал да досажда на хората от Политбюро, че в началото на 60-те г. проектът му бил окончателно отхвърлен, а самият Китов – изключен от КПСС, уволнен от работа и със забрана да заема длъжност в структурата на съветските Въоръжени сили.

Структура на ОГАС

По времето, за което става дума, статистическите органи и част от плановите отдели били обзаведени със счетоводно-аналитични машини поколение 1939 г., докато в САЩ те вече били напълно заменени от електронноизчислителна техника. До 1965 г. американците развивали два вида ЕИМ: за научни изчисления и за приложение в икономиката, като след това те били обединени в изделията на компанията IBM. В същото време в СССР нищо не можело да се обедини, тъй като съществували само компютри за научни изчисления, а с такива за икономическа употреба никой не се занимавал. Споменатият по-горе акад. Глушков се опитал да заинтересува двама конструктори точно с това, но никой не му обърнал внимание.

Чудото ОГАС трябвало да включва в себе си следните елементи: автоматизираните системи за управление на производството по отрасли (АСУ), държавната система от местни изчислителни центрове и изчислителните центрове на Държавния план и Централното статистическо управление. ,,Изчислителният център“ представлява съвкупност от мощни ЕИМ, които приемат дадена информация и я обработват, архивират или препращат някъде другаде. АСУ на свой ред се състои от автоматизирани системи за управление на предприятия (АСУП) и изчислителни центрове по отрасли.

АСУП се разполага в дадено предприятие и задачата й е автоматизиране на неговата комуникация и документооборот. Тя събира информация за складовете, заводите и останалите звена. Получените данни се използват за организиране, планиране и управление, синхронизация на процесите и т.н.. За усъвършенстване работата на инженерите техните работни места се обзавеждат с автоматизирани системи за проектиране, част от АСУП В България също са разработвани такива лични работни терминали, като напр. ИЗОТ 1027С:

Когато едно предприятие притежава обща АСУП, в неговия изчислителен център с ЕИМ постъпва информация от няколко склада, няколко конвейера и множество датчици, инсталирани на различни производствени линии. След въвеждането на такава система в Лвовския телевизионен завод съгласуваността между отделните звена на производството значително се повишила.

Спираме се по-подробно на тези системи, защото общите АСУП трябвало да станат звено на ОГАС . Когато се включат в нея, освен своите вертикални йерархически връзки АСУП вече имат и други, хоризонтални – те свързват предприятията, произвеждащи продукция в един отрасъл, като по този начин също се повишава съгласуваността.

Създаденият ОГАС трябвало да се опира на единна автоматизирана мрежа за връзка (поначало в тогавашната научно-техническа терминология са много характерни ,,единните“, ,,автоматизираните“, ,,електронизираните“ и ,,комплексните“ неща). Тя се създавала по това време в СССР и работела с телефони, телевизия, телеграф, телекс… Тази мрежа трябвало да свързва всички звена на ОГАС .

Управлението на информационните потоци в мрежата се извършвало от специализиран изчислителен център – на практика общодържавна (,,всесъюзна“) диспечерска служба.

С въвеждането на ОГАС държавните ръководители трябвало да получават статистическа информация за работата на цялата икономика. Данните се подавали от предприятията към ,,диспечерната“, а оттам поемали по мрежовите канали. Ясно е, че сведенията били нужни за съставяне на нови планове или корекция на съществуващите. Друга амбициозна идея била освен статистическа, да се предава и научно-техническа информация. По този начин специалисти от дадено предприятие биха могли да получат нови данни по интересуващи ги проблеми, а също да потърсят решение на затруднение.

Независимо от всичко, ОГАС не трябвало да замени човешкия труд, а само да го улесни.

На сцената – Виктор Глушков

След разжалването на Китов да се занимаваш с проекти като ОГАС, изисквало ентусиазъм и известна доза кураж. Явно акад. Виктор Глушков е бил точно такъв човек. Той не оставил идеята да се забрави и успял да продължи проекта ЕГСВЦ.

През 1962 г. Глушков пише, че, ако не се извърши коренна реформа, през 1980 г.,,цялото възрастно население на СССР“ ще се занимава само с икономическо планиране. През май 1963 г. излязло постановление на КПСС и МС работата да бъде ускорена.

ЕГСВЦ предвиждал 100 центъра в големи промишлени градове, обединени чрез широколентови канали за връзка. Тези центрове трябвало да обслужват около 20 000 големи предприятия, министерства и други ведомства. Характерно е наличието на разпределена база данни и възможността за безадресен достъп от всяка точка на системата до всяка информация след автоматична проверка на правата на потребителя, желаещ достъп. Допълнително била разработена и серия въпроси, удостоверяващи самоличността му.

Както вече сте се досетили, историята на ОГАС е историята на един незавършен проект. След като изложението било разгледано в бюджетна комисия, от първоначалния план не останало почти нищо. Бил определен максимален бюджет от 5 млрд. рубли и подготовка на около 300 хиляди висококвалифицирани специалисти. Самият ОГАС бил ,,накъсан“ на по-малки системи, като Автоматизирани системи за управление на предприятия (АСУП) и Автоматизирани системи за управление на технически процеси (АСУТП). Техните функции покривали само събирането и предаването на статистическа информация за работата на отделни предприятия, несвързани в мрежа. На плана на Глушков не било съдено да се сбъдне.

Съществуват няколко причини, довели до забавянето и краха на ОГАС :

• преди всичко – Държавният планов комитет на СССР и неговият тромав бюрократичен апарат. Ръководствата на регионите и големите производствени отрасли не били заинтересовани от изпращане в реално време на информация за тяхната дейност, а самите организации били лошо подготвени за въвеждане на такъв вид обработка на икономическата информация.
• второ, осъществяването на идея като ОГАС се нуждаело от значителни средства.
• трето, процедурата на въвеждане на данните от страна на оператора била недостатъчно съвършена и изисквала дълго обучение на персонала.

Изпреварилият времето

В края на 60-те години излязла информация, че през 1966 г. в САЩ бил завършен ескизен проект на информационна мрежа (всъщност, няколко мрежи) – което значи две години след Глушков. Стартът на легендарната мрежа ARPANET – предшественикът на Интернет – бил планиран за 1969 г. Нека поясним, че идеята на ARPANET е да обединява компютри, инсталирани в различни американски градове. Тогава в СССР се върнали към ОГАС .

На насроченото заседание обаче започнало обсъждане на важните въпроси кой да оглави предвидените нови бюрократични учреждения, които да се занимават с мрежата, както и с колко точно да се увеличи финансирането. Не станало дума за чисто технически въпроси. За всичко това Виктор Глушков подробно пише в своите мемоари ,,Изповеди“. През 1972 или 1973 г. – сякаш като подигравка! – той бил посъветван да не се занимава с това да търси подкрепа у властимащите, а да напише статия-изложение на ОГАС , която да бъде публикувана в органа на ЦК на КПСС вестник ,,Правда“. Статията носела заглавие ,,За цялата страна“ и инженерът наивно мислел, че щом текстът е излязъл така, то въвеждането на мрежата наистина ще стане национален приоритет. Напразно…

На снимката: В. М. Глушков на среща с колеги – той е в средата.

Министърът на отбраната Дмитрий Устинов посъветвал Глушков да реализира ОГАС само във военната промишленост. Действително, стегнатата организация в този отрасъл помогнала в кратко време да бъде създадена стройна система от множество АСУ за контрол на предприятия. Но не спели и старите противници на конструктора, които обявили въвеждането на такава организация в останалите икономически сфери за излишно, под предлог, че гражданската индустрия не трябвало да се военизира. В тази борба много частни факти се поднасяли като повсеместно валидни.

На практика иначе добрата идея на Глушков била погубена от бюрократичното чиновничество и политиката да се отрицава ускорената компютризация и информатизация на обществото – поне тогава когато тя можела да бъде заплаха за комфорта на висшия управленски апарат. Нов враг на конструктора станала бързо развиваща се болест. В ранното утро на 30 януари 1982 г. сърцето на Виктор Михайлович Глушков завинаги престанало да бие.

Може да се каже, че акад. Глушков е изпреварил не времето си, а по-скоро се е намирал на грешното място в грешното време. В страна със съвсем различен икономически и обществен строй човек с такива знания и идеи без съмнение би постигнал значително повече. За него като инженер необходимостта от автоматизирана икономическа мрежа била очевидна, но за административния апарат – едва ли.

Към 1980 г. изграждането на ,,осакатения“ ОГАС вече било напреднало. Съществували близо 5097 АСУ за различни организации. След смъртта на Глушков работата спряла почти навсякъде. Единствено нашият стар познат Китов се опитвал  да убеждава новия лидер Михаил Горбачов в необходимостта от компютърна мрежа, която да вдъхне нов живот на разпадащата се съветска икономика. В началото на 90-те проектът ОГАС напълно загубил актуалност след отварянето на страната съм света и въвеждането в нея на съвременни средства за комуникация.

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 1-2017.