Български домашен фризер в Сандъците – Sandacite!

В началото на 80-те г. Институтът по хладилна техника – София разработва една интересна новост – описаният като ,,консерватор за за­мразени продукти“ уред с индекс КЗП-315, който по-късно се произвежда в за­вод „Хладилна мебел“ гр. Сливница. На практика това си е обикновен фризер (който уред по това време  е наричан и ,,замразител“ – напр. Мраз ЗД`70).

КЗП-315 е един от трите типоразмера уреди от този вид, за които се е предвиждало широко приложение у нас в българските домакинства и търговия. В сравнение с друг модел български фризер от началото на 70-те години, за този може да се каже, че вече има на практика съвременен вид!

Поради настъпилата през тези десетилетия по-голямата заетост на жената в производството и въобще обществе­ния живот, все повече се е на­лагала употребата на продукти, полуфабрикати и готови ястия, които се купуват и съхраняват в замразено състояние. Фризерът е можел да се из­полва също и в раз­личните заведения на търгов­ската мрежа и общественото хранене за съхранение на всички видове замразени храни до продажбата им.

КЗП-315 има в комплекта си три кошни­ци за съхраняване на продук­тите, които могат да се разполагат и на дъното му.. Кошниците са с по­движни дръжки, което позво­лява както закрепването им на корпуса или поставянето им направо върху дъното.

Конструкцията е изпълнена в съвременен за тогава стил и с удобни про­порции.

КЗП-315 работи с херметичен компресор (хладилен агрегат), разположен в специално отде­ление на шкафа, а подаването на техен хладилен агент към изпарителя става чрез капиляр­на тръба). Красиво оформени подвижни решетки, поставени отстрани и отзад на корпуса, осигуряват охлаждането на агрегата, както и достъпа до него при монтаж или ремонт.

Компресорът е комплектуван с не­обходимата пускова и защитна апаратура и  е зареден със нужното количество масло и традиционния за тогава хладилен агент фреон 12 още в заводски усло­вия; затова не се нуждае от допълнително зареждане. Ох­лаждането става чрез гладкотръбен изпарител от мед­ни тръби, разположени плътно по външните стени на ваната, в изолацията.

Върху предната част на фризера е разположено сиг­налн-командното табло. На него са монтирани термостатът и две сигнални лампи — зеле­на н червена.

Работата на хладилната инста­лация е напълно автоматизи­рана — температурният режим се поддържа автоматично чрез термостат за изпарител с въз­можност за настройка и втори сигнален контакт, който включ­ва червената сигнална лампа при температура, по-висока от – 14° С. Това е сигнал за настъпване на ненормален тем­пературен режим на фризера. Зелената сигнална лам­па пък свети, когато има напреже­ние и температурата в търбуха е по-ниска от споменатите – 14° С.

Захранването с електрически ток се осъществява чрез шнур. завършваш с щепсел тип ,,шуко“.

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ:

• номинален общ обем 315 dm^3;
• температура на охлаждания обем при температура на окол­ната среда 32° С — минус 18° С;
• външни размери — дължина 1200 mm. широчина 800 mm. височина 850 mm;
• тегло — 88 кг;
• хладилен агрегат — тип АСК 2.5 със студопроизводстяо при стандартни условия (t_o = 15°С; t_см. = 32°С;
• ниво на звуково налягане на разстояние 1 m от консерватора 45 dB/А);
• но­минално напрежение 220 V;
• номинална мощност на електродвигателя на компресора (едно­фазен за вграден монтаж) 350 W, в номинална мощност на електродвигателя на венти­латора (еднофазен) ~ 25 W.

Фризера трябва да монтирате в помещения с обем. не по-ма­лък от 10 м³ и температура на околния въздух от 32 до 5° С при естествена циркулация, по възможност далеч от отопли­телни тела и слънчево облъч­ване и задължително върху добре нивелиран под! Пускането му в действие става с настройващия диск на термостата, разположен отпред на командното и сигнално табло.

Почистването на КЗП-315-ката трябва да правите при всяко ново за­реждане или приблизително веднъж на 1 до 2 месеца, като ваната се избърсва с влажна кърпа, напоена в сапунен раз­твор, а след това се змива с вода и се подсушава.

ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ЗА СЪХРАНЕНИЕ

са показани на вътрешната страна на капака на фризера, но дори и ние в момента го нямаме пред очи и затова ще ги изброим тук. За различните хранител­ни продукти, групирани в за­висимост от гарантирания срок на съхранение в месеци, са дадени следните данни:

• наденици. суджук, луканки, риба, пуйка, гъска: свинско месо — от 3 до 4 м.;
• свински котлети около 6 м.;
• кълцано месо — от 8 до 10 м.;
• фазани, диви па­тици. заек от 10 до 12 м.;
• телешко, говеждо, агнешко, пи­лешко месо — около 12 месе­ца и др.

Оох… прихапна ни се! :(

Продуктите се съхраняват само добре опаковани в картон, алу­миниево или пластмасово фо­лио и др.

При пускането це­ната на КЗП-315 е била около 700 лв.

---

Ако Ви е било интересно, предлагаме Ви да харесате и нашата Фейсбук страница, за да следите овреме и другите ни публикации за българска техника ==> https://www.facebook.com/sandacite

Историята на електронния часовник

Преди няколко месеца в Сандъците – сандъците Ви запознахме с два модела български електронни часовници Булетроник. Те са произведени в момент на разцвет на тази техника в световен мащаб. Но откъде започва животът на електронния времеизмерител?

С тази статия ще се опитаме да отговорим на този въпрос.

Хората отдавна се стремят към точното измерване на времето. Първите опити в това отношение са правени още преди 5000 години. Слънчевият часовник, наречен по-късно ,,гномон“, е използван в Месо­потамия, Египет и Китай още около 3000 година пр. н. е.

После се появяват пясъчните часовници. Условно можем да ги приобщим към тъй нареченото „второ поколение“ часовници. Удобни в много отношения, те притежа­ват и един основен недостатък — измер­ват отрязъци от време, за съжаление, твърде кратки — от 10-15 най-много 30 минути.

„Третото поколение са водните часовници, наречени клепсидри. Около 380 го­дина пр. н. е. Платон използва такъв из­мерител на времето, основан на принципа на спадане и покачване на водата в сис­тема от специално направени прозрачни съдове. Така минават години и векове в усилени търсения на средство за удобно и прецизно измерване на времето. Александрийци, гърци, араби, по-късно римляни и византийци показват изумителна за времето си изобретателност. На тях дъл­жим уредите, които красят колекциите на много световноизвестни музеи.

Важен момент в историята на времеизмервателната техника е появата на механичния часовник. Въпросът за неговите първо­откриватели е спорен, но в Европа още през 1344 година Алесандро Донди от Падуа изработва изключително точен часовник с детайли, направени от месинг, и задвиж­ван чрез тежести.

В края на XV и началото на XVI Век в часовниковия механизъм се появява сто­манената спирална пружина — онази, която и днес движи механичните часовници. На вре­мето това предизвиква истинска рево­люция, защото освен прецизно измерване на времето, спиралната пружина осигурява и така желаната миниатюризация. В на­чалото на XVIII век се появяват джобните часовници, а по-късно — и ръчните Часовникът става неизменен спътник в жи­вота на човека.

До началото на XX век почти нищо не го про­меня, докато през 1925 година на сцената се появяват кварцовите часовници. В този нов вид измерители на времето липсват зъбните колела, рубините, осите, пружи­ните и дори стрелките. Те са заменени с нови елементи, а коренно различният принцип на действие осигурява неподози­рана дотогава точност. Възможността за „вграждане“ на допълнителен набор от по­лезни „странични“ функции, правят този вид часовници още по-привлекателни,

Първото споменаване за електронен часовник в световната преса датира от 1952 г., когато две компании – френската Leap Besancon и американската Elgin Watch Company – обявили, че започват развойна работа в тази област. Първият работещ прототип се появил след пет години – през 1957 г – и принадлежал на компанията Hamilton. Електронен в него бил само механизмът. Макар че циферблатът на модела Hamilton Electric 500 бил стрелкови, не било нужно да бъде предварително навиван.

Причина за толкова необичайно дълго забавяне в развитието на електронния часовник били проблемите на миниатюризиразацията, и по-точно – липсата на разработки на миниатюрни захранващи блокове. В първите електронни часовници на германската компания Deutsche Waren-Roverke батерията се намирала в гривната, обгръщаща ръката. други производители пък започнали да правят корпуса по-голям, като хитро разполагали по него различни декоративни елементи.

Чак през 1960 г. някои френски производители се сетили да използват вместо батерия малък акумулатор, а част от зарядното му устройство се помещавало в корпуса на часовника. Другата част – първичната намотка на изправителя – се намирала върху стойка, от която часовникът се зареждал. В скоро време обаче се отказали от тази технология, тъй като методиката на производство на акумулатори още не била съвсем усъвършенствана и по този начин самият процес на зареждане отнемал твърде много време.

Тук историята на този тип времеизвервателни уреди става много интересна за нас, тъй като в нея е намесен и българин – роденият на 21.Х.1919 г. в с. Брестовица инженер и изобретател Петър Петров. Животът му е отделна тема, затова сега ще започнем разказа за участието му от факта, че през 1968 г. в САЩ той основал компания на име Care Electrics. През 1969 – 70 тя (вече под името ElectroData), заедно с известната  Hamilton Watch, се занимавала с разработката на първите в света електронни часовници с цифров индикатор (с LED екран) – Pulsar – пуснат на пазара през 1972 г. В него за изобразяване на информацията се използвал дискретен светодиод. Над часовника е работил проектантски колектив (повече от един човек), но за автор на това изобрегение се признава Петров (или най-малкото, има огромния и решаващ принос в работата на инженерния колектив от компаниите!) и затова в повечето източници (вкл. и американски книги) този вид часовници се споменават като негово еднолично изобретение (made, developed и т.н.). Един от първите произведени такива Pulsar-и все още може да се види изложен в Смитсоновия институт

За жалост обаче продажбите на изделието не потръгнали особено успешно, тъй като компанията решила да го представи като някаква невероятна новост и изключителност, което, разбира се, веднага се отразило на цената. Определено 2100 долара не били точно количеството, което повечето хора биха платили за един ръчен часовник, та бил той и последна дума на техниката. В момента часовници като Casio G-7500-1VER, имащи относително добри характеристики, струват неособено скъпо. Но в зората на електронните времеизмерители за всичко, създавано в тази област, се смятало, че трябва непременно да струва извънредно скъпо.

През 1977 г. Seiko отново зарадвали ентусиастите с революционна разработка – електронен часовник с вграден калкулатор – Pulsar Module 1. Освен бутоните за управление и настройка на времето, на лицевия си панел джаджата имала под светодиодния дисплей стандартна клавиатура за калкулатор. В скоро време и други компании възприели идеята, пускайки на пазара цял ред подобни устройства.

Три години по-късно не по-малко иновативната компания Casio захранила пазара с модела Game-10. Негова особеност било наличието на вградена игра тип ,,шутър“ (стрелба) с доста опростен сюжет.

През 1982 г. излиза моделът Seiko TV Watch. Както навярно вече сте се досетили, този модел бил снабден с вграден телевизор. В часовника се разполагал единствено екранът. Приемникът бил оформен като отделно устройство, което потребителят трябвало да носи заедно в джоба си в специален калъф. Макар изображението често да се губело и звукът да стържел, моделът TV Watch направил такъв фурор, че даже Джеймс Бонд носи такъв в един от филмите за Агент 007, излязъл през 1983 г.

През 1983 г. видяла бял свят поредната новост от Seiko – електронен часовник с вграден преводач. Моделът TE-2500 можел да преведе отделни думи от японски, испански, френски и немски език на английски. В електронната памет на джаджата се съхранявали около 1,5 хиляди думи.

През 1985 г. в нишата на електронните часовници се намесила друга компания – Epson. Моделът RC-20 разполагал с вграден миникомпютър с 8-битов процесор, 2 кб оперативна памет и 8 кб памет за постоянно съхранение на данни. Екранът имал резолюция 42 х 32 точки.

През 2000 г. на пазара се появил моделът Casio WQV-1, при който забележителното била камерата  и достатъчно добрият едноцветен дисплей, който можел да изобразява до 16 отсенки на сивото.

А сега Ви предлагаме да ,,отворим“ един такъв електронен часовник и да разгледаме как работи всичко това! :)

Казахме, че първият кварцов часовник е конструиран през 1925 година, но едва 1970-те години години могат да се ха­рактеризират като епоха на „големия взрив”: тогава около 2/3 от продаваните ча­совници са кварцови, а през следващите години техният дял нараства до 90 процента. Освен спо­менатата точност, кварцовите часовни­ци правят и много други неща: свирят две-три, а понякога и повече мелодии, бу­дят в желаното от нас време, и то с особен сигнал, който в началото е твърде приятен и гали ухото, но след 30—40 се­кунди променя тона си, докато ни накара да напуснем леглото. Някои часовници „помнят“ годишнини на близки за нас хора и подсещат собственика си навреме да посети ма­газините за подаръци и цветя. Както видяхме, други са „въоръжени“ с миниатюрни калкулаторчета и с тях може да събираме, изваждаме, делим и умножаваме с голяма точност. Видяхме също така, че с електронните часовници може „да убием“ част от свободното си време в различни електронни игри.

Още през 1880 година френският физик Жак Кюри (1850-1941) забелязва,.че ако парче кварц се подложи на механични напрежения — натиск или опън — в двете му страни се получава разлика в потен­циалите: възниква електрически ток. Този феномен е наречен пиезоелектричен ефект. Важно обстоятелство се оказва обратимостта на процеса. При провоки­ране на разлика в потенциалите на същото парченце кристал чрез подаване на про­менлив ток, той започва да вибрира с определена постоянна честота. По-късно възниква въпросът не е ли възможно из­граждането на своеобразен „мотор“, кой­то би помогнал за прецизно измерване на времето. За сравнение ще използваме принципа на действие на часовниковия механизъм, задвижван с тежести.

Превръщането на потенциалната енер­гия в кинетична, осъществено от издиг­натата на определена височина тежест, осигурява въртенето на зъбно колело, кое­то чрез кобилица задвижва махалото. Тази връзка е обратна, защото махалото огра­ничава скоростта на движение на тежес­тите. Периодът му е точно фиксиран и зависи само от дължината на махалото. То прави един мах за едно придвижване от зъб в зъб и отмерва половин, секунда. Ако колелцето например има 6 зъба, то ще прави един пълен оборот за 3 секунди Ние сме свободни дз определяме броя на зъбите на колелцата. В такъв случай можем да конструираме колелцето със 120 зъба и тогава то ще прави по един оборот за 60 секунди или точно толкова, колкото ни е необходимо за секундната стрелка. Чрез система от зъбни колела, наричани редук­тори, можем да преценим точно как да изведем минутната, а след това и часо­вата стрелка.

Въпросът как е възможно в едно миниа­тюрно предметче да се вмести „машина“ с такива удивителни качества е напълно естествен. Ако си припомним някои факти от физиката и достиженията на електронната миниатюризация през 70-те години, ще се убедим, че място за чудеса тук няма.

Вероятно така са разсъждавали майсто­рите на часовникови механизми още през XV—XVI век и днес всеки може да се убеди в това, гледайки как работят огромните старинни часовници в Лондон, Па­риж, Москва, Кьолн…

А сега отново да се върнем при кварца и неговото свойство да вибрира с учуд­ваща стабилност, забелязана впрочем и при други еластични субстанции.

В този случай имаме на разположение надежден „контрольор“, с чиято помощ можем да управляваме честотата на про­менливия ток. Не случайно едно от пър­вите приложения на пиезоелектричния ефект е да се регулира и контролира чес­тотата на радиовълните.

И така, ако изберем парченце кварц и го свържем с източник на променлив ток, ще се получат механични вибрации, които ще осигурят стабилизирана честота на тока. Следващата стъпка е да се намери елек­трическият еквивалент на механичния ре­дуктор, за който споменахме по-горе. По тази тема вече електрониката си е казала ду­мата и този „делител“ на честоти е из­вестен под името тригер. Тригерът, раз­бира се, е само елемент на интегралната схема.

Онова, което спира вниманието ни при пръв поглед, сравнявайки механичния и електронния часовник, е начинът, по който отчитаме времето. Точното време или поне онова, което в даден момент механичният часовник показва, се отчита върху циферблата в зависимост от раз­положението на стрелките. Това е извест­но като аналогово отчитане нз времето

Електронният часовник е снабден с екранче и върху него в „явен десетичен вид“ с „електронен шрифт“ се изписва съ­ответното време — 10,23.31 или 12.30.42, или пък 16,33,57.

Как е реализирано екранчето и на какъв принцип са изградени многообразните и твърде полезни функции, които електрон­ният часовник изпълнява? Тайната е в теч­ните кристали — още един важен елемент в конструкцията. Тези субстанции в нор­мално състояние са поозрачни, но ако бъ­дат захранени с електрически ток, гледани под различен ъгъл, те стават непрозрачни. Когато течните кристали са представени като отделни миниатюрни порции под формата на точици или тиренца и са снаб­дени с изводи, свързани към източник на електрически ток, има възможност за се­лективно захранване. От контраста и комбинацията на прозрачни и непрозрачни (съответно незахранени и захранени) точици и ти­ренца се получава „образ“ върху екранчето — цифри, букви или картинки. Тогава въз­никва въпросът как екранчето показва ту времето, ту надписи, ту рисунки и то по наше желание само с едно натискане на миниатюрните бутончета. Явно, необхо­дими са памет, логика, дешифратор. Всич­ко това съществува в кварцовия часовник и е заложено в интегралните схеми, за кои­то стана дума по-горе. Наричат ги ГИС — големи интегрални схеми, каквито са и възможностите им. Разбира се, въпреки помпозно­то си име, те са твърде миниатюрни.

Това (в общи линии) представлява електронният измерител на времето. Неговото изоставане или избързвзне с няколко секунди на година са отклонения, които не тревожат и най-ревностните привърже­ници на точността.

В Сандъците – Sandacite сега ви показваме много стари български автомобилни гуми!

През 1949 г. (на основата на национализираната фабрика за каучукови изделия ,,Хаим Бакиш и брат“) в София е създаден Държавен каучуков завод (ДКЗ), който през 1949 г. приема името ,,Георги Димитров“. Първоначално той произвежда както гумени обувни изделия, така и автомобилни гуми, но обувното производство постепенно се преустановява и заводът се превръща в голям такъв за автомобилни гуми. От 1.І.1962 г. заводът се преименува в Завод за автомобилни гуми ,,Г. Димитров“.

Именно тези гуми са темата на днешната ни публикация. Ще ви покажем няколко различни типа гуми на завода, а след тях ще можете да изтеглите и цял негов каталог от 1962 г., който обаче обхваща множество модели, така че сред тях има и такива, чието производство е започнало много по-рано – за някои още през втората половина на 1950-те г.

Мемоарен пепелник на завода във вид на авотомобилна гума

Първо нека се запознаем със специфичната система на маркиране на гумите от стария софийски завод. Техните названия се състоят от група цифри и по-малко букви, всяка от които значи различен показател. По онова време, както за много други неща, е действал български държавен стандарта (БДС) за маркиране на автомобилните гуми.

Както знаем, автомобилната гума се състои от вътрешна и външна такава. И така, на външните гуми се указва:

• търговският размер;
• вътрешно налягане на въздуха в атмосфери;
• максимално допустимо натоварване в кг за една гума;
• знак за посоката на въртене — в случай, че шарката на гумата е с опре­делена посока;
• марката на завода;
• серийният номер (той напр. може да е във вид V 62 025321, което ще означава: V — месец май; 62 — 1962 година; 025321 — сериен № на външната гума);
• накрая идва ред и на печата на ОТК (техническия контрол)

Всички маркировки, без печата на ОТК, са гравирани върху пресформите, а печатът се нанася върху страниците на гумите с неизтриваема боя.

На вътрешните гуми пък се указва :

• размерът;
• марката на завода;
• печатът на ОТК

Първите две маркировки се гравират върху вулканизационните форми, а печатът на ОТК и тук се нанася с неизтриваема боя върху гумата.

На колана се указва:

1. размерът;
2. печатът на ОТК

Първата марка е гравирана отново на вулканизационните форми.

И така, да започваме!

На долната илюстрация виждаме две пневматични гуми за автобуси, тролейбуси, ремаркета и товарни коли. Около 1960 г. тези гумаци вече са били в производство. :) Тези две са с маркировка 12,00-22 и всъщност са двете модификации на този модел – едната е ,,шосейна“, а другата – ,,с повишена проходимост“. Броят на платовете при модела 12,00-22 е 12 + 2. В надуто състояние външният му диаметър е 1180 мм +/-10, а ширината на профила е 295 +/-5. Максималното допустимо натоварване е 2550 кг (2,55 т), а вътрешното налягане е 6 кг/см2.

След тях идва моделът 12,00-20, обозначен като шосеен, със същия брой на платовете, външен диаметър в надуто състояние 1126 +/-10 мм и ширина на профила е 290 +/-5. Максималното допустимо натоварване е 2400 кг (2,4 т), а вътрешното налягане е 6 кг/см2.

Ето и шосейната гума с моделно означение 10,50-20, която има 10 + 2 плата, външен диаметър в надуто състояние 1073+/-10 мм и ширина на профила е 258+/-5. Максималното допустимо натоварване е 2050 кг (2,05 т), а вътрешното налягане е 5,5 кг/см2.

Идва ред и на модела 9,00-200 D, който е произвеждан в три варианта – шосеен,  с повишена проходимост и универсален. При шосейния имаме също така 10 + 2 плата, външен диаметър в надуто състояние 1034+/-10 мм и ширина на профила е 240+/-5. Максималното допустимо натоварване е 1550 кг (1,55 т), а вътрешното налягане е 6 кг/см2.

Ето и архивна снимка на автобус от градския транспорт в Бургас от началото на 60-те години, ,,обут“ в гуми като току-що показаните:

Друг вид гуми, които ще ви покажем по-подробно, са тези за мотоциклети:

Една такава е напр. шосейната 3,50-19 с 4 броя платове, външен диаметър в надуто състояние 678+/-5 мм и ширина на профила е 90+/-3. Максималното допустимо натоварване е 215 кг, а вътрешното налягане е 1,9 кг/см2:

3,25-18 има същия брой платове, външен диаметър в надуто състояние 646+/-5 мм и ширина на профила е 85 +/-3. Другите две характеристики нямат разлика.

 

Съществува и 3,25-16 със същия брой платове, външен диаметър в надуто състояние 594+/-5 мм и ширина на профила 84 +/-3.  Максималното допустимо натоварване е 185 кг, а вътрешното налягане е 2 кг/см2:

Произвеждани са също така няколко модела гуми за леки коли, електрокари и селскостопански машини, но тъй като ,,именникът на българските ханове вече стана твърде голям, ни е страх да не сме ви досадили и затова ще си ги разгледате от целия скениран каталог на завода, който можете да изтеглите от линка по-долу. Там ще намерите и много по-подробна информация. Форматът е DjVu, а самият файл е в в RAR архив. Заповядайте ==> Каталог на Завод за автомобилни гуми ,,Георги Димитров„ от 1962

От завода са публикували също така прецизно съставени 31 ,,Правила за съхранение и експлоатация на автомобилните гуми“, които привеждаме дословно:

,,П Р А В И ЛА  за съхранение и експлоатация на автомобилните гуми

1. Външните и вътрешни гуми се съхраняват в сухо помещение. Те трябва да бъдат защитени от слънчева светлина.
2. В помещенията, където се съхраняват гумите, температурата на въздуха трябва да бъде в пределите — 10° С до + 25° С при относителна влажност на средата 60 — 70 %.
3. Външните гуми трябва да се съхраняват във вертикално поло­жение и през 2 — 3 месеца да се превъртат, за да се измени точката на превъртането им,

Съхранение на външни гуми една върху друга не се допуска!

4. Вътрешните гуми се съхраняват в леко надуто състояние, по­ставени във външните гуми или по специални закачалки с полукръгли стойки. Вътрешните гуми от време на време (през 1 — 2 месеца) трябва да се превъртат по окръжност, за да се избегне образуването на гънки.
5. Външните и вътрешни гуми трябва да се намират на разстоя­ние не по-малко от един метър от отоплителните уреди,
6. Не се разрешава съвместно съхранение на външните и вът­решни гуми с топливни материали, смазки и химикали (киселини, ос­нови и други),
7. Не се допуска съвместен монтаж на една автомобилна ос, външни гуми с различни типове рисунки на протектора (универсални, комбинирани, за повишена проходимост и др.).
8. Да се следи да не попада масло и бензин върху гумата.
9. Да не се пускат в движение автомобили, на които вътрешното налягане в гумите им не съответствува на установената норма.
10. Да не се допущат странични предмети между гумите и в про­тектора (гвоздеи, стъкла, камъни и т. н.).
11. Да не се пътува с отворена каруцерия, което спомага повреж­дането страниците на автомобилните гуми.
12. При паркиране на превозните средства страниците на гумите да не се трият в тротоара.
13. Да не се допуска боксуване на транспортните средства.
14. За избягване повреждането на гумите препятствията трябва да се минават при малка скорост (5 — 7 км/час). В противен случай може да се получи диагонално, кръстообразно или с друга форма раз­рушаване на скелята.
15. Да не се претоварва транспортното средство, да се следи за равномерното разпределение на товара върху платфората на каруце- рията.
16. На завои да се намалява скоростта на движение.
17. Транспортното средство трябва да тръгва и спира плавно.
18. Ако транспортното средство залита в страни, незабавно трябва да се спре и провери налягането в гумите и да се вземат необходи­мите мерки.
19. Да не се допуска гариране на транспортните средства с ненапомпани гуми.
20. Гарирането на превозното, средство за повече от 10 дни да става чрез повдигане на същото върху трупчета.
21. За да се избегне неправилното износване на гумите, трябва периодически след всеки 4 — 5 хиляди километра същите да се въртят на място.

21. Не се допуска във вътрешната гума игличката да се заменя с тапи и други приспособления, не позволяващи да се измери наляга­нето в гумата.
22. При излизане и връщане на превозното средство е необхо­димо да се прави преглед на гумите.
23. Да се следи за правилния монтаж на гумите върху джантата.
24. По време на движение на превозното средство в горещо вре­ме се забранява намаляване на налягането в нагретите вътрешни гуми.
25. Понижаване на вътрешното налягане причинява следните де­фекти на външната гума :

а)   концентрично насичане на скелята,

б)   разместване на корда,

в)   зъбообразно (керимидално) износване на протектора,

г)    разлепване (подкожушване) на протектора.

При повишено налягане с 20 % от нормалното пробегът на гумата се понижава с 25 — 40 %. При понижено налягане с 50 % пробегът на гумата се понижава с 60 — 75 %.

27. При повишено вътрешно налягане в гумата текстилът работи при увеличено напрежение, външната гума става по-твърда и скелята при удар по-бързо се пробива.
28. Неправилното отклонение на плоскостите на предните колела предизвиква преждевременен износ на протектора.
29. Неизправности в превозното средство, като износване и от­слабване на лагерите в колелата, втулките на шенкелите, хлабави бол­тове на джантите и др., водят към бързо и неравномерно износване на протектора.
30.  Неизправните и разцентровани джанти водят до разрушение на борта и намаляване на пробега.

31. Неправилно регулираните спирачки предизвикват бърз износ на протектора“

Ами, това е! Поне за нас беше интересно това пътешествие из българското гумопроизвдство преди близо 60 години. Надяваме се, че е било интересно (а и полезно) и за вас! :)

 

Днес в Сандъците – Sandacite е ред на първите български аеройонизатори от 1983 г.!

Да започнем от буквата А – какво е аеройонизатор?

Това е уред, предназначен за йонизиране на въздуха с цел повишаване концентрацията на отрицателните йони. Това е важно, защото вдишването на въздух с повишена такава концентрация се отразява добре на хора, страдащи от следните заболявания: мигрена, хипертония, алергични заболявания на горните дихателни пътища; освен това така се потиска развитието на болестни вируси (особено грипни вируси) и бактерии. Повишеното съдържание на кислорода във въздуха облекчава сърдечната дейност, облекчава дишането и също така повишава физическата и умствена работоспособност и концентрацията на вниманието. Продължителни медицински изследвания още преди десетилетия са доказали, че повишената концентрация на отрицателни йони във въздуха има освежаващ и лечебен ефект.

И както почти всичко, така и аеройонизатори са произвеждани в България! Първият български уред от този вид е конструиран през 1983 г. от колектив на Научно-про­изводствената лаборатория по аеройонизацинни технически средства и технологии към ДКНТП с ръководител инж. Христо Димов, а сетне е приет за производство в Завода за електропреобразувателни елементи (ЗЕПЕ) в София в два варианта – промишлен (за индустриални помещения) и домашен, битов. Те носят названията съответно  АИМ 1 и АЕМ 3. Първия можете да видите на горната снимка, а домашния – ето тук:

Както се вижда, това са съвсем малки уреди с кълбовидна форма и диаметър около 15 см. Харак­терна за българските аеройонизатори са не само удобната форма и мал­ките размери. Те са конструирани на осно­вата на последните постижения в област­та на електрониката, което ги прави си­гурни и с голяма мощност при минимален разход на електроенергия. Използвани са изцяло материали българско производство, приборът в напълно безшумен и евтин. Постижение при конструирането му е много ниското съдържание на озон и азот­ни окиси по време на работа.

Аеройонизаторът може да се постави на бюро, маса, библиотека и т.н., но на разстояние около 1 м от човека. В деноношието може да се включва от 3 до 5 пъти за по 30 минути. При поставяне на разстояние от човека, по-голямо от 2,5 м, уредът може да се изпол­зва денонощно. Уредът обаче не трябва да се използва в помещение със силно запрашен въздух или примесен с цигарен дим, тъй като при тези усло­вия се образуват т.н. ,,тежки“ йони, които дават обратен на желания ефект .

Почистването на устройството от прах да се прави само при изключено състояние със суха кърпа, а остриетата да се почистват чрез  продухване.

Като индикация за наличие на йонизация във въздуха може да послужи слабото светене на неонова лампа, разпо­ложена в процепа – тя ще се запалва само от протичащия разряден ток ма излъчвателя, защото, както знаем, йонизираната среда е електропроводима.

А ето и как работи самият уред, обяснено електротехнически! :)

Аеройонизаторът генерира високо постоянно напрежение с отрицателен поляритет. Схемата е реализирана на базата на умножител на напрежение и се състои от 14 стъпала, изпълнени с полупроводникови диоди и кондензатори. От острието през процепа  се излъчват електрони с голяма скорост. При срещата с неутралните частици на въздуха електроните образуват отрицателни йони.
Потенциалът на ускоряващия електрод се взема от подходяща точка на същата умножителна схема и има положителен потенциал относно онзи на остриетата на излъчващия електрод.

Чрез коронен електрически разряд, към атомите и молекулите на кислорода от въздуха се ,,прикачат“ електрони, при което се по­лучават отрицателно заредени аеройони. Изследванията показват, че коронният разряд в най-ефективният способ за ге­нериране на електрически заряди с опре­делена полярност и контролирано количе­ство. Той се осъществява по следния на­чин. В проводник с малък диаметър {или острие с подходяща форма, какъвто е слу­чаят при българския битов аеройонизатор се подава напрежение, което води до постигане на значителен електричен по­тенциал (от 4 до 16 kW). При тези условия и градиентите на потенциала близо до проводника стават много големи. Свобод­ните електрони на газа (при отрицателна стойност на потенциала) около провод­ника силно се ускоряват, като при среща с елактронеутрални молекули им придават електричен заряд. Този процес протича лавинообразно, като са постига висока концентрация на леки отрицателни йони на кислорода.

След края на съществуването на ЗЕПЕ София аеройонизатори от този тип продължават да се произвеждат в България – напр. моделът Сатурн 5. :)

Още една стара бг киномашина Плевен в Сандъците – Sandacite!

Наскоро поместихме статия, в която подробно Ви запознахме с устройството и работата на българската учебна киномашина Плевен 1, произвеждана през 80-те г. От тази линия обаче има и по-стар модел, наречен Плевен М или просто Плевен, който наскоро ни попадна и решихме да го направим герой на досегашния ни разказ. По-долу виждате самия него, даже на места можете да забележите оригиналния прах от училищния склад, откъдето е взет. :)

Както и предишната машина, тази също е произвеждана в завода ,,М. Ломоносов“ в Плевен, но още от 1970 г. Предназначена е за прожектиране на 16-милиметрови звукови филми в неголеми зали (до 200 зрители) максимална площ на екрана 4,5 м². Устройството на първата ,,Плевенка“ обаче е такова, че тя има повече преносими части, а за да заработи машината, е необходимо те да се обединят и навключат една в друга – за разлика от Плевен 1, където всичко необходимо е поместено в едно тяло. Останалите части от комплекта са произведени в завод Електроакустика Монтана: нискочестотен усилвател КУП 12-2, захранващ автотрансформатор А-АТ-КУП (на долните снимки) и тонколона „Микро“.

Принципната електрическа схема на киномашината е показана тук:

Тук разположението на елементите е следното: Д — електродвигател; ПрЛ  — прожекционна лампа; ТЛ — тонлампа; Кл — превключ­вател за електродвигателя  и прожекционната лампа

Ако трябва да разгледаме Плевенката по-подробно, светлинно-оптичната й система се състои от про­жекционна лампа К22 (30 V, 400 W), трилещов кондензор и просвет­лен обектив (50 mm, 1:1,3). При „стоп-кадър“ се използва топлинен филтър.

Схемата на лентодвижещия механизъм е дадена на долната фигура. За­движването се осъществява от асинхронен електродвигател с кондензаторно включване (220 V, 40 W и 2700 об/мин). Връзката между вала на електродвигателя 4 и главния вал 10 е фрикционна, като електро­двигателят е закрепен шарнирно. С натискането на лоста 8 надолу електродвигателят се измества и фрикционната връзка се прекъсва. Така може да се осъществи „стоп-кадър“ до 3 мин, като с лоста 8 се измества в оптичната ос и шарнирно окаченият топлинен филтър 7. Прекъсването на фрикционната връзка е лоста 8 е необходимо и при включването на електродвигателя.

1 — навиващо устройство; 2 — пружинен ремък; 3 — електродвигател; 4 — вал иа електродвигателя; 5 — обтуратор; 6 — грайферен механизъм; 7 — топлинен филтър; 8 — лост за „стоп-кадър“; 9 — зъб­но колело на теглещия барабан; 10 — главен вал; 11 — зъбно колело на задържащия барабан

Скоростта на прожекцията е 24 кадъра/сек. Грайферният механизъм е рамково-ексцентриков с тризъбец гре­бен. Обтураторът има две лопатки.

Звуковият блок на киномашината включва светлинен адаптер и споменатите киноусилвател КУП 12-2 и тонколоната „Микро“. Ако клиентът специално е пожелаел, заводът е можел да монтира и магнитен адаптор. Оптичният адаптор се състои от тонлампа К29 (4 V, 3 W), микрообектив тип С200 и фотодиод тип 1РР75 на чехословашкия производител Tesla.

Между другото, нашата киномашина дори дойде с платнена торба за 16-мм филмчета, носеща емблемата на някогашното ДП Разпространение на филми:

 

Cигурно знаете – те се съхраняват в кръгли кутии, вътре навити на едни такива голееми метални ролки… Ама ни като това, това си е още само торбата! :D

Киноусилвателят КУП12-2 е показан на долните снимки. Той е лампов, със захранващо напреже­ние 220 V и полупроводников токоизправител 4 V за тонлампата К29. Номиналната му изходна мощност е 8 W при товарен импеданс 4 ома. Има четири входа — за светлинен адаптор, магнитен адаптор, микро­фон и грамофон. Включването на нужния източник към усилвателя става с превключвател, разположен на задната страна.

Всички тези части от комплекта си имат отгоре ръкохватки и изглежда примамливо да ги хванете да си ги разнасяте насам-натам, но имайте предвид, че те са масивни и тежки – целият комплект тежи над 70 кг!

Тонколоната „Микро“ има номинална мощност 8 W, номинален импеданс 4 ома и честотна лента от 80 до 15 000 Hz.

Както споменахме, захранването на киномашината „Плевен М“ става с ръчно регули­руемия автотрансформатор, чиято схема е показнаа по-долу.. Чрез стъпалния ре­гулатор може да се получи захранващо напрежение 220 V (за електродвигателя и киноусилвателя) и 30 V (за прожекционната лампа) при напрежение в електрическата мрежа в границите 150 — 240 V.

Захранващите връзки между автотрансформатора, киномашината и усилвателя се осъществяват с четирижилни кабели и съответни четириполюсни щекери и контакти…

…а включването на електродвигателя и прожекционната лампа става с роторен превключвател с четири положения:

Ами, това е! Като че ли остана само да докараме някоя голяяма киномашина – като Балкан или Родина – и да Ви представим и нея наживо… кой знае, сигурно ще заеме половината ни баня! :D

Българско сглобяемо бунгало Камчия от 80-те

На горната снимка виждате едно интересно българско изделие! Но откъде започва неговата история?

На 01.ІІ.1977 г. в Пазарджик се създава  Строително управление (СУ) „Балканстрой“, което впоследствие прераства в Стопанско-производствено предпирятие (СПП) „Метални конструкции”.  Неговият предмет на дейност е ,,експериментиране, строителство и монтаж на едноетажни жилищни сгради, къмпинги, гаражи и сгради азбесто-циментови панели за временно строителство“, както пише в документите, които изискахме за него. Това предприятие е било поделение на Национално производствено обединение (НПО) „Балканстрой”- София, а от 1.І.1979 г. преминава към Стопански комбинат (СК) „Метални конструкции”- София. През 1980 г. предприятието е преименувано в Завод за сглобяеми къщи (ЗСК) „Метални конструкции”- Пазарджик, с основна дейност комплектация и монтаж на сгради от леки сглобяеми елементи. Тогава вече е разположено върху площ от 21 дка извън регулацията на града в посока стария път за София, с адрес на управление – ул. „Хр. Касапвелев” № 3, Пазарджик.

Такаа… а защо Ви избълвахме всичко това? Чисто и просто защото горе виждате едно от изделията на завода като такъв за сглобяеми къщи. Това е преносимо сглобяемо бунгало, тип „Камчия“, състоящо се от 2 помещения и с полезна жилищна площ 15 кв.м. Произведено е през втората половина на 80-те. Конструкцията му е метална, обшита с азбесто-циментови трислойни панели, които осигуряват добра топлинна изолация. Цветовете на фасадата и интериора  са били според желанието на купувача. Инсталациите от всякакъв вид са вградени предварително (заводски) а след закупуването превозът на бунгалото, докъдето клиентът каже, е бил осигурен от завода. Монта­жът се е извършвал на място, също от специалисти на ЗСК.

Както става ясно,преносимото сглобяемо бунгало е подходящо за временно обитаване, примерно от курортисти във вилни зони и къмпинги. ,,,Създава условия за приятно изкарване на сво­бодното време, лесно и бързо разрешава пробле­ма за летния отдих!“, както пишеше в рекламата! :)

Мдаа… остана да добавим само, че това предприятие прекратява дейността си в началото на ХХІ век, след 2002 г. със сигурност.

Транзисторният радиоприемник Ехо е вече в Сандъците – Sandacite!

Ехо (с индекс Ехо РДТ-63) е разработка на Слаботоковия завод Кл. Ворошилов София и се продава в търговската мрежа от 1964 г. Той е съвсем мъничък – побира се в дланта на човек. :) Има пластмасов корпус и характерна, скроена специално за него кожена обшивка, към която е пришит каиш, за да може да се носи на врата. Като преносим приемник, се захранва от батерии – три кръгли батерийки по 1,5 волта с размери 14 х 51 мм. Консумацията на Ехото от тях зависи от силата на звука при слушане – времеживотът на батериите ще бъде по-малък при по-силен звук и обратно, а при средно силно възпроизвеждане е около 50 часа.

Корица на потребителското ръководство на Ехо, издание на ДСП Реклама, 1964 г.

Поначало първото условие за добрата работа на Ехото (а и на всеки друг приемник) е изправността на захранващите токоизточници. С изтощаване на батериите и спадане на тяхното напрежение се намалява чувствителността на приемника и се увеличават нелинейните изкривявания за номинална изходяща мощност. Затова трябва да знаем и как да сменим батериите на нашия приемник, когато те се изхабят.

Снимка от оригиналната реклама на Ехо – 1964 г.

Смяната на стари батерии с нови става по следния начин. Първо, поставете в процепите на долната стена на кутията една монета и я завъртете (прекарайте по процепа) последователно, докато се отвори капакът. Ще видите три гнезда за батерии (1, 2, 3 — фиг. 2). Минусът на батерийката (плоското дъно) се поставя към пружината (вижте там фигурата върху вътрешната страна на капака). Недейте разполага батериите по обратния начин! За най-добър резултат се препоръчва да ги сменяте едновременно. :)

Ехото е изградено е на базата на SFT транзистори. Приема радиостанции само на средни вълни и работи с вградена феритна антена. По-надолу в статията сме дали още технически данни за него.

Радиоприемникът се включва, като се завърти регулаторът 2 (на долната илюстрация) в посока, обратна на часовниковата стрелка. Индикатор за включване и из­ключване на приемника е бялата черта върху регулатора, която при положение „изключено“ се намира в средата на видимата част на копчето.

Чрез въртене на същия регулатор се ре­гулира и силата на звука. След като се избере желаната станция чрез регулатор 1, ориентирайте Ехото в такава посока, в която прие­мането на сигнала е максимално ясно. Както може би се вижда от снимките, скалата на примника е разграфена в kHz х 100.

Честотният обхват на Ехото е 520 — 1600 kHz.  Ето и още данни за него:

Пълно техническо описание – транзистор-ехо-описание

Схема –

Има и Ехо 2:

Старо транзисторно радио Ехо 2 + схема и описание

See more

 

Днес в Сандъците – Sandacite Ви показваме АБСОЛЮТНАТА КЛАСИКА – табло за бойлер тройна комбинация!

Ако сте живели в панелен блок, строен след 1985 г., не може да не си спомняте това! Тези табла се монтираха на стената между банята и шахтата с водомерите. Както много други неща от бита, с които сме свикнали, и за тия джаджи рядко се замисляме откога и са, що са и въобще някакви подробности около тях. Тази статийка е тук, за да допълни някои информации. Илюстрациите са от собственото наше такова табло – както виждате, имахме невероятния късмет да намерим чисто ново такова, никога неотваряно и немонтирано, произведено втората половина на 80-те! След 30+ години ние първи го отваряме – направо жива хибернация, представяте ли си какъв късмет…

Производството им започва през 1985 г., когато е приета т.н. отраслова нормала 0476548-85, с която се кодифицират техническите данни на тези тройни табла, които се предвижда да се монтират пред т.н. санитарни кабини. Вероятно ,,санитарна кабина“ е техническото название на баните на панелните блокове след 1983 г., защото след тази година те вече не се сглобяват на местостроежа по традиционния начин – от заварени панели, както другите елементи на блока – а пристигат от завода готови, спускат ги с кулокран и ги монтират към строящата се конструкция.

Както се вижда от надписа по оригиналната кутия на нашето, тези табла се правят в известния русенски електротехнически завод ,,Найден Киров“, работещ и в момента. Това табло е замислено да обедини три функции: да пуска бойлера, да пуска отоплителна печка и да Ви осигурява един 220-волтов контакт, в който да си включите прахосмукачка напр. – той е обикновен, двуполюсен, с максимално напрежение 250 волта и номинален ток 16 А, каквито са и показателите на ключовете. Когато сте включили бойлера или печката, съответното им бутонче трябва да е светнало. :)

Като се замислим, повечето електроинсталационни джаджи по кутията ги имаме… без тия, които смятаме за безинтересни и затова не сме си ги набавили. :)

Таблото-чудесия е предназначено за т.н. полускрита инсталация, при която около половината от корпуса му стои изпъкнала над стената (ама пък и ние, как го обяснихме… :) ). В техническата му документация много настоятелно предупреждават таблото да не се монтира на вътрешната, а на външната стена на банята – според нас това опасение е леко странно, защото нали все пак гнездото за него се намира отпред между банята и водомерницата… ама кой знае – може да е имало прецедент и някой да е проявил ,,творчество“. :D При монтажа към таблото да бъдат свързани жиците на бойлера и на печката, ако има такава.

За таблото е допустимо максимално общо натоварване 4000 вата при 220 волта. Притежава степен на електрическа защита IP20 по стандарт на СИВ 778-77 – този стандарт, колкото и странно да Ви изглежда, си действа и в момента. Нещо повече – самите табла дори се произвеждат и сега, но с разлика в оформлението – чисто бели са, докато старите като нашето са или с тъмнокафяв преден панел, или с черен.

А ето и схемата на чудесото – тя ще Ви е нужна, ако имате да си правите нещо по него, а и наизуст да го знаете, пак е недопустимо схемата на тая класика да седи заключена с девет катинара:

Ние взехме това табло специално, за да заменим ето това разбитото на снимката по-долу и затова ни беше изключително важно заместителят да бъде на еднаква възраст и с еднакъв дизайн с онова, което ще замести:

Не е особено яко, нали? Е, и ние мислим така, затова му осигурихме онова новичкoто. :)

Доскоро и леко с тоците! :)

Вижте в Сандъците – Sandacite джаджата, която за печатане на данни на лента и управляване на принтер!

Измежду многото различни компютърни устройства за работа с информация, произвеждани в България през 1970-те и 80-те години, особен интерес предизвикват устройствата за подготовка на данни, защото те не са праобраз на нещо днешно, а вид техника, която вече не се употребява. Затова е добре да обърнем внимание на произвежданите образци. Как работят тези джаджи пък писахме неотдавна в друга наша статия – ЦЪК!

Днес във фокуса на нашата публикация са лентови уреди, произвеждани от вече несъществуващия Завод за запаметяващи устройства в Пловдив. Техните устройства за подготовка на данни са предназначени за непосредствен запис на информация върху магнитна лента (ЕС 9004 и модификациите му) и гъвкав магнитен диск (ЕС 9114), като информацията се въвежда направо чрез клавиатурата. Те са намирали приложение във всички области, където е необхо­дима обработка на информация посредством ЕИМ. Ако сте чели линкнатата в началото статия, сигурно сте си дали сметка какъв възторг е бил при тяхната разработка и въвждане – ,,облекча­ват труда на оператора, позволяват многократно използване на магнитните носители, ускоряват процеса на въвеждане на дан­ните в ЕИМ“.

В сравнение с традиционните устройства за подготовка на данни върху перфокарти и перфоленти (използвани напр. в Първия български компютър Витоша) предлаганите от ЗЗУ Пловдив през  80-те г. устрой­ства имат следните основни предимства:

• обединяват всички етапи на подготовката на данни — въ­веждане, проверка, корекция;
• имат възможност за многократно използване на магнитния но­сител (лентата) — не по-малко от 20 000 пъти;
• обладават висока надеждност, ниски разходи по поддържането и безшумна работа;
• и, разбира се, увеличават производителността на труда (с около 30 до 40%).

Дългогодишната експлоатация на тези устройства в България, СССР и Унгария (защото масово са изнасяни за тези страни) е показала, че те задоволяват напълно изискванията на потребителите във функционално и експлоатационно отно­шение.

ЗЗУ Пловдив ZZU Plovdiv

Така например, през 1986 г. в редовно производство е внедрена една от най-добрите разра­ботки на Обединени заводи за запаметяващи устройства — Плов­див – устройство на име УУПУ ЕС 9070, което автономно управлява печатащо устрой­ство. Такава конфигурация е давала възможност да се намалят значително разходите за обработка на информацията и да се спести ценно машинно време. При работа на компютъра изходната информация, вместо да се отпечатва на хартия, се извежда на магнитна лента, а това става с около шест пъти по-ви­сока скорост! Записаната на магнитна лента информация може да се разпечата в автономен режим под управлението на УУПУ ЕС 9070, а същевременно изчислителната система се освобождава за решаване на други задачи. Данните се записват върху лен­тата под управлението на вече използваното тогава програмно осигуряване (демек софтуер), без да е необходима промяна на приложните прог­рами.

УУПУ ЕС 9070 е предназначено за работа във всички обекти, където тогава са се използвали големи компютри – изчислителни центрове, промишлени предприятия, складови стопанства – накратко казано, на всички места, където е необходимо отпечатването на големи ма­сиви информация след обработката й от компютър.