Статии – Стара техника

Българската сокоизстисквачка Малина вече е в Sandacite.BG заедно с рецепти!

Днес ще пийнем фрешче! :)

Малина или Малина 1, както още я наричат, е най-популярната българска сокоизстисквачка. Произвежда се от средата на 1960-те г. в завода Елпром Варна.

Ние наистина наскоро си направихме доста ябълков фреш на тази сокозстисквачка! :) Тя е класически пример за  т.н. интегрална колекция – служи еднакво добре и като експонат, и чисто практически.

Когато отворим кутията, се натъкваме на самия уред:

Изваждаме го…

Поначало сокоизтисквачката тогава е била наричана ,,центрофуга за сокове“. Може да ви прави  сок от плодове, зеленчуци или билки. Сокчетата стават съвсем пресни, защото когато поставите суровините в машинката и я включите, отделеният сок веднага се центрофугира през въртящия се с високи обороти филтър и изтича през улея в поставения отдолу съд. За около 3 мин. Малината може да ви направи сок от 1 кг плодове.

Дали соковете ще са по-бистри и с по-малко съдържание на плодови парченца, или по-бистри и с по-малко парченца, решава потребителят. Ако в перфорирания цилиндър поставите филтърна хартия, парченцата суровина ще останат там, но соковете ще са с по-ниска хранителна стойност.

Между другото, ето и ,,сертификата за произход“. Както виждате, нашата е прозведена 1966 г.:

Надписът на нашия екземпляр е на полски, защото той е от партида, изнасяна за ПНР.

Що се отнася до ТЕХНИЧЕСКИТЕ ДАННИ, машинката консумира около 110 вата мощност от мрежата. Оборотите й са около 2000, а максималното време, през което трябва да я оставяте да си почива – 30 минути.

Малко СЪВЕТИ ЗА ОБСЛУЖВАНЕ на уредчето. След употреба филтърът на Малината трябва добре да се почисти. За тази цел тя трябва да бъде частично разглобена, но за тази цел е нужно, разбира се, да я изключите от контакта с цел почистването са филтъра. А след това обратното сглобяване става по следния начин. Поставете улея върху отвора за изтичане на сока от горното тяло и го закрепете заедно с него в специално оформеното легло. После филтърът се поставя върху бакелитовия фланец така, че да легне добре върху водещата го част. След това вър­ху него, чрез специалната гайка, се затяга резачката. Филтърлентата се поставя по вътрешната цилиндрична повърхност на филтъра, а капакът се наглася така, че  зъбчето, намиращо се над шахтата за зареждане на уреда, да легне в леглото си върху горното тяло. А онази горната метална скобата, дето е за притягане и носене, се плъзга върху капака, докато влезе във вдлъбнатините. После притискачът се поставя в шахтата. И ето – Малината вече е готова за работа!Разглобяването й става по обратен ред.

А ето и сведения от нас за още един важен момент – почистването. При тази манипулация всичкн части на сокоизстисквачката трябва да се пазят от удар, защото могат да се счупят или деформират. Електромоторът н пре­късвачът трябва да се газят от намокряне или потапяне във вода!

Всички оставали части могат да се почистват със студена или умерено топла вода Използваните препарата за миене не трябва да бъдат неразтворими и да не драскат повърхностите на частите. Освен това, при миенето не трябва да се използват ме­тални предмети (лъжици, ножове и т.н.), а само мека четка или кърпа. :)

Ако през време на работа е необходимо бързо да се mочистите Малината, достатъчно е да се извадите филтърлентата и да я измиете под течаща вода.

Ето и гаранционната карта на нашата – купена е точно преди 40 години – през октомври 1978 – от ЦУМ:

Не се и съмняваме, че сте много добри в кухнята, ама искате ли все пак да ви дадем някои практически указания за работа с нашето чудо на сокоизтисквачките?  J Поначало всички плодове, зеленчуци или билки преди центрофугиране трябва да се измият много грижливо. С изключение на цитрусовите, всички останали плодове с кори не трябва да есе почистват от тях, за да се запазят витамините им. Плодове­те трябва да се нарязват на парчета, удобни за поставяме в шахтата за зареждане на изстисквачката. По разни приятни вкусови причини пък се препоръчва при ябълките, кру­шите и т.н. да се изрязват и отстраняват семките.

Плодовете с костички трябва да се изчистят от тях, преди да ги набутатe в Малината. :)

Когато Малината работи, не трябва да я натискате с пръсти или каквото и да е друго, а само с притискача отгоре. Притискането не трябва да става силно н много бързо, защото това пречи на спокойната работа на уреда и на количеството получени сокове. Между отделните допълвания се препоръчват кратки паузи, за да може уредът да центрофугира добре поставените плодове.

Препоръчваме почистването на филтъра да става по-често – така се осигурява по-добро изцеждане.

Имайте предвид, че количеството получен сок отпадъци при цеитрофугирането на различните плодове и зеленчуци зависят от техните качества и от преснотата им!

Когато изтичането на сока значително се забави и отложеният слой отпадъци във филтъра стане с дебелина приблизително колкото пръст, фил­търът и фнлтърлеитата трябва да се изчистят. Понякога е възможно при центрофугираие отпадъците да се натрупат неравномерно по стените на филтъра, което причинява вибрации на Малината. В тоя случай тя трябва да се спре незабавно и да й се почисти филтърът.

А сега Ви предлагаме и следните РЕЦЕПТИ!

Всяко годишно време предлага различни плодове и зеленчуци за получаване на сокове, по вкус за различни цели.

Натуралните (едно време наричани ,,сурови“) сокове са особено здравословни.

Соковете за лекуване трябва по възможност да се употребяват на­турално или – с цел за подобряване на вкуса – да се подправят с аромати и захар. Натуралните сокове трябва да се пият редовно. Препоръчително е на малки количества неколкократно вместо наведнъж. Натурален сок, консумиран преди храна, се приема особено леко от организма.

Заедно с натуралните сокове могат да се получат многобройни вку­сови и освежителни комбинации от сокове е или без алкохол. Те разме­сени в миксер с парченца лед са особено търсени и желани. Разчесването им може да стане и ръчно.

Разбира се, в тази по-скоро историко-техническа публикация е невъзможно да изброим всички рецепти за сок от какво ли не; затова ви предлагаме само някои насочващи рецепти.

1. Питие от плодов сок с мляко (основна рецепта)

Това плодово малко може да се  получи от всички ароматични плодове и зеленчуци: ягоди, моркови, целина, краставици, ябълкн, домати и т.н. Съотношението на сок към мляко, приведени към една чаша за вода, е 1/3 сок и 2/3 прясно мляко. При слабо ароматен сок количеството му трябва да се увеличи. Прибавката на захар е според сладостта или тръпчивостта на сока. Получе­ната смес трябва да се размеси добре и да се сервира хладка, със сламка.

По същия начин може да се подучи плодово мляко от мътеница или кисело мляко. При това добре а да се прибави една щипка канела. Плодово мляко с до­бавка на един жълтък, е особено усилващо в вкусно! Ако се използва цяло яйце, всички прибавки трябва да се разбият добре на пяна, да се филтрират в чаши и да се сервират веднага и добре охладени ‘със сламка.

2. Плодов сок с минерална вода (основна рецепта)

Съотношението между сок и вода е също като в горната рецепта

Сокът се налива в чашата и се допълва с минерална вода. Сервира се без захар. Добре охладено с малко сок от лимон, това питие е особено ос­вежително и утоляващо жаждата.

3. Млечен сок с ванилия

Едно топче ванилов сладолед, 4 супени лъжици плодов сок от яго­ди, малини, портокали, боровинки и т.н., 1/8 л мляко. Всичко се размесва добре на пяна. Налива се в чама и се сервира със сламка или лъжица. Може да се гарнира с една супена лъжица сметана и плод, което го прави особено пикантен. От тази рецепта могат да се съставят н дру­ги млечни или сметанови сокове.

4. Ябълковшейк

1/3 л ябълков сок, 1/8 л. прясно мляко, сок от половин лимон,

1 супена лъжица захар.

Млякото, лимоновият сок и захарта трябва да се размесят добре, да се налеят в чаша и последната допълни с ябълков сок. По възможност да се сервира с парченце лед и сламка.

5. Питие за спортисти

1/4 чаша прясно мляко, 1/4 чаша сок от грозде или ябълки, 1 супена лъжица лимонов сок, 1 чаена лъжица сироп от захар, 1 яйце и мине­рална вода. Освен минералната вода всичко останало се разбърква и добре се прецежда в една водна чаша. Допълва се с минерална вода н сервира веднага. Към него се поднася сламка.

Ами, това е! Мислим, че ви разказахме доста интересни неща както за най-популярната българска сокоизстисквачка Малина, така и за това, което можете да правите с нея! Потърсете си една и хайде – започвайте! :)

Когато ще работи, поставете сокоизстисквачката върху маса или твърда подложка. Ако горните указания се спазват, центрофугата Малина ще ви служи дълго и вярно, както нашата такава! :)

Коментари можете да отправяте тук – http://www.sandacite.bg/forum/viewtopic.php?f=44&t=4976

Ръководството за употреба можете да откриете тук, защото и него сме скенирали – Сокоизстисквачка Малина.djvu

В новата статия на Sandacite.BG – всичко за легендарния Георги Хаджиниколов и часовниковата фабрика ГНОМОН!

Направо е впечатляващо колко много разнообразни видове техника са произвеждани у нас, а може би най-интересен за изучаване е периодът до 1945 – 7 г., защото за тогавашната ни техническа промишленост знаем по-малко и онова време винаги има с какво да ни изненада. Дали сте предполагали, например, че през 1930-те и 1940-те г. в страната ни е имало истинска фабрика за големи, масивни, внушителни часовници?

Тази фабрика е много интересна, защото нейният създател е наистина знаменит ум, когото можем да наречем един от „строителите на съвременна България“. Той е потомствен колекционер на часовници, влюбен в механизмите, заради което става майстор на часовници в часовникови кули и създател на първата наша часовникарска фабрика. Неговите механизми тиктатат и до днес. Представяме ви Георги Хаджиниколов!

Механизми, циферблати и камбани за фасадни часовници на часовникарска фабрика “Гномон” – Георги Хаджиниколов. София, 1936 г.

Биография и вдъхновение

Хаджиниколов е от онези поколения българи, които са учили в чужбина, а след това вдъхновени са се завърнали у нас, за да използват своите знания и да помагат на България по-бързо да настигне по-напредналия свят. Той е роден в Дупница на 29.І.1892 г. в семейството на колекционер на часовници. Това вдъхновява сина и той се амбицира да следва часовникарство, за да навлезе по-дълбоко в тайните на времеизмерващите механизми, но по това време у нас никъде не се предлага такова академично образование. Ентусиазираният младеж спечелва стипендия от Търговско-индустриалната камара и заминава за центъра на часовниковата мисъл – Швейцария (по-точно Женева) – където се правят най-точните и прецизни хронометрични механизми в света. Курсовете по всички тънкости на тази техника – изискваща толкова много фино внимание, че е колкото наука, толкова и изкуство – увличат Хаджиниколов-младши и той успешно завършва часовникарство през 1916 г. С това става първият българин, получил специално образование в тази област.

Точно в разгара на Първата световна той се връща в България и вдъхновено започва да практикува наученото. По това време някои професии у нас се практикуват от хора с по-самоука квалификация и когато сред тях се появи човек, който носи в ума и ръцете си последните достижения в съответната област, не може да не стане светило поне от национална класа. Затова Хаджиниколов безспорно е добре приет от клиентите, когато започва да практикува научения занаят, а през 1920 създава Часовникарска кооперация „Зора“.

Тогава ,,часовникарска кооперация“ е разпространено название на организация, основана от предприемчив човек, изкусен в занаята, който се занимава с няколко различни дейности във времеизмервателната техника – внос, продажба, последваща поддръжка и т.н. Те най-често носят името на собственика, но може да имат и други названия – Часовникарска кооперация „Подем“ напр.

Георги Хаджиниколов обаче никога не „заключва с девет катинара“ своите познания. „Зора“ организира общообразователни курсове по часовникарство, достъпни за всички желаещи, където вероятно майсторът е набирал талантливи младежи, за да ги обучава за помощници. Започва да издава „Часовникарски преглед“ – първото специализирано, но и популяризиращо тази техника списание в България, от което за съжаление излизат само 4 броя през 1920 г. Целта е статиите в него да издигат часовниковата култура на читателите – налице са теми като „Часовите зони в Европа и света“, „История на часовниците“, „Видове часовници и какъв ни трябва“ и други.

Гномон

Размахът на Хаджиниколов и усетът му, че лесният достъп до точно време ще става все по-нужен на ускоряващата стопанския си живот България, го води до решението да разшири кооперацията си в първата истинска часовникарска фабрика у нас – „Гномон“ – която той основава в София на 1.ІХ.1934 г. (според датата на вписване от фирменото дело 204/1934 г. от Държавния архив – най-ранната, за която открихме документи). Колко дълбоко Хаджиниколов е навлязъл в своята наука, проличава още от марката – „гномон“ е древногръцка дума, част в античен слънчев часовник. Гномонът е отвесен прът, който хвърля сянка върху циферблата и така часът се определя спрямо положението на сянката, а тя пък пада според позицията на Слънцето.

В новата фабрика акцентът вече е върху производството на наши, български часовници, и то от голям калибър и мащаб – стенни, каминни, фасадни… Какво означава това?

Стенни часовници са дървените величия като онзи прекрасен екземпляр с месинговото махало две снимки по-надолу. Каминни са часовниците с циферблат, поставен върху най-често хоризонтален постамент и така целият часовник стои върху плот. А фасадни са градските с голям размер и видимост, които се монтират на стени и кули на обществени здания – църкви, гари, училища… Днес те са жив паметник на Георги Хаджиниколов, защото много от тях работят и до момента – напр. часовниците на църквата Св. Седмочисленици, на Александровска болница, на Търговско-банковата гимназия в Лозенец, Застрахователно дружество „Български феникс“ (днес Агенция по заетостта), Хасковската община и други… Близо 70 са кулните часовници, изработени от Хаджиниколов по градове и села, и почти всички са живи и до ден-днешен! Ако един от първите му фасадни часовници е този на Седмочислениците (1931), последният е онзи на кулата в известното с виното си село Телиш. Майстор Георги поставя този часовник в началото на 70-те г.

Ето и видео от един работещ такъв часовник, поддържан от нашия приятел Борислав Драгиев:

Подобно на други технологични производители от Царство България, и Хаджиниколов е смятал, че всяка произведена машина трябва да е направена по-старателно и дълготрайно от предишната и че продукцията не бива да стои на едно равнище – тя трябва постоянно да се осъвременява. Затова шефът има няколко изобретателски патента на свое име, а в един момент започва да произвежда и електрически часовници за гарите в България.  

Хаджиниколов е бил перфекционист в работата си и я е извършвал наистина с „швейцарска прецизност“! Още по времето на Часовникарска кооперация „Зора“ си е набавял най-точните и съвършени професионални инструменти, „изписани от странство“ – могат да се видят и днес в Политехническия музей в София. Много от тях не се използват от съвременните часовникари, но привличат сетивата с невероятната си изработка и точност – инструменти за човек, който знае какво да прави с тях. А Георги Хаджиниколов наистина е знаел, защото понякога за ремонт са му носени часовници в насипно състояние в торби и само изкусните очи и ум на майстора са съумявали да върнат всяка частица на точното й място, долавяйки с опита, познанията и интуицията си ролята на фините детайли. Неслучайно е поддържал и часовниците в царския дворец!

Едно от прекрасните произведения на „Гномон“ отскоро присъства и в моята колекция от българска техника. Това е електрически часовник с махало, използван за координиране на свързани с него други часовници в няколко помещения – тоест часовник майка, наричан още електропървичен. Произведен е вероятно в средата на 30-те г.; скàлата под махалото показва неговата амплитуда (отклонение).

Ето тук са клемите за свързване на електропроводниците към другите часовници, за чието координиране този е отговарял:

Забележителен е и специалният часовник за отчитане на работното място в предприятие или учреждение. Всеки служител получава индивидуален номер, който се отчита чрез натискане на бутон и се отпечатва на хартиен носител. Така в края на месеца може да се провери дали някой не е закъснявал.

По това време немалко предприемачи са обединявали няколко дейности, което изглежда е било удобно за тогавашните условия в България. Примери са софийската фирма „Клингзор“, произвеждала и грамофони, и радиоапарати, ,,Павел Вълчев – златарство и часовникарство“, а и Часовникарска централа „Гномон“ – София. При вписването предметите на дейност на фирмата са два: „търговия, производство, представителство и поправка на часовници, грамофони, радиоапарати и др.“ и „търговия и преработване на всякакъв вид черва и животински отпадъци; внос и износ на такива и др. стоки“. Цялото название е „Часовникарска централа „Гномон“ на Братя Хаджиниколови – София“, а съдружник на Георги е брат му Константин. „Представителство“ тогава означава, че това е вносител и дистрибутор за България на марка чуждестранни стоки (в нашия случай – на ,,германските часовници стенни и за маса ,,Фридрих Мауте“ и на швейцарските часовници ,,Кортебер“. Що се отнася до хранителните стоки, запазени са документи за износ на месни продукти в Германия от 40-те г. Предвид голямата разлика в двата предмета на дейност, можем да предположим, че с това се е занимавал братът Константин Хаджиниколов.

Времената обаче стават все по-мрачни. По време на въздушното нападение от 16.ІІІ.1944 г. домът на Хаджиниколов на бул. Ген. Гурко № 13 е напълно разрушен, заедно с покъщнината и ценни документи за бизнеса му. В първите години след 9.ІХ.1944 „Гномон“ продължава дейността си, но на 2.ІХ.1949 е обявена в несъстоятелност. Хаджиниколов става преподавател по времеизмервателна техника в Техникума по фина механика и оптика (1948 – 1953). След това отново е майстор часовникар – хората от неговия тип не могат да живеят, без да работят – чак до смъртта си на 17.VІ.1976 г. в София.

Георги Хаджиниколов е от онези люде, за които се казва, че са от най-щастливите, защото при тях работа и хоби се сливат и всъщност са едно. Независимо от усиленото производство, майсторът десетилетия наред отделя време и на любимата си разтоварваща дейност – колекционирането на часовници – и постига наистина страхотни висоти в това начинание. Колекцията му наброявала десетки и стотици механизми – пясъчни, стенни, с махало и без, огромни мастодонти с тежести десетки килограми, изящни джобни часовници с няколко капака един върху друг, за да защитават нежните частички, както и часовници, които са истински произведения на изкуството и циферблатът им е само детайл от цяла старателно изработена скулптурна група със собствен сюжет. В момента част (около 120 експоната) от събираната цели две поколения колекция на Хаджиниколов се намира в Политехническия музей, откупена от наследниците му през 1975 г.

Хора като вдъхновената личност, за която Ви разказахме току-що, са причината историята на техниката да е толкова разнообразна и интересна. Те са доказателство, че в България са се раждали и ще се раждат способни и проникновени умове, които могат да създават чудесни неща в най-различни области.

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 9-2018.

В новата статия на Sandacite.BG ще видим кои са първите филми и кина в България!

В последните няколко години наблюдаваме силен разцвет на българските филми и сериали. Отново зачестиха моментите, в които човек може да иде до кинокасата или киносайта и да си купи билет за български филм. Някак е приятно, живо, създава една особена динамика това да четеш за процеса на работа върху поредния нов български филм и същевременно да те заобикалят рекламите на вече готови и прожектирани такива. Живеем във велико време!

Но само преди малко повече от век нещата не са били точно така. Ама съвсем не!

Началото на кинопрожекциите в България ни отнася в последните години на ХІХ век и е свързано с градовете София и Русе. След десетилетни спорове и неясноти датата на първата кинопрожекция у нас беше закована на началото на декемврви 1896 г., а мястото – хотел Македония на ул. Търговска в София. Там една тайнствена личност, която тогавашния столичен печат описва като ,,професора по физика г-н Мелинсон“ в рамките на различни свои представления показва фокусничества и няколко филма, прожектирани с типичен кинематограф от края на ХІХ век. Става дума за познати западноевропейски филмчета от онова време като ,,Художникът (Кралица Виктория)“ (1896), ,,Сцени от улиците на Париж“ и други, но и за кинохрониката ,,Пристанището на Варна“ (1896), заснета у нас от французи. Тази лента обаче продължава да е малко легендарна и не е засвидетелствана в нито един филмов каталог от онова време, а имаме само косвени сведения за съществуването й (вестникарска реклама).

На 27 февруари 1897 г. във русенския вестник „Законност”, в рубриката „Вътрешна хроника”, излязло съобщението: „В града ни от десетина дена насам е пристигнал един цинематограф, аппарат, който изображава на платно тъй наречената Жива фотография. Аппарата дава възможност да се виждат изображаемите от него картини и сцени в всичката им живост и движения. Пристигналия цинематограф показва, например, един движущ се трен, посрещането на цар Николая в Париж, една от парижските площади и т. н. – всичко това толкова живо и естественно, щото се получава пълна иллюзия. Аппарата се помещава в новата къща на г. Марин Чолакова, на площадьта пред бъдещата градска градина. Входа струва 1 лев”. В публикуваната обява не се посочва точната дата на пристигането на „цинематографа”. Броят обаче е от 27 февруари, което означава, че появата на апарата е станала средата на месеца, някъде около 17 февруари.

Марин Чолаков бил известен русенски търговец на хранителни стоки. Въпросната къща била на два етажа, като приземният етаж представлявал обширно помещение, служещо за склад или дюкян. Според други твърдения обаче там се е помещавала бирария и вероятно точно там – като посещавано обществено място – се е провела и първата кинопрожекция в Русе. ,,Кинематографистът“ се е наричал Георги Кузмич.

Сведението на табелата обаче не отразява най-новите данни по темата ,,първа кинопрожекция в България“, защото в действителност това е станало в салона на хотел Македония в София, както и е описано по-горе.

Сетне започва една истинска епопея, на която авторите са отново чужденци. Защото, подобно на други демонстрации на технически новости (автомобилът напр.), и въвеждането на киното в България е инспирирано от ,,икономическите пътешествия“ на множество чуждестранни предприемачи, които осъществяват турнета из най-големите градове на България, носейки със себе си новото, непознато и тайнствено техническо чудо, наречено ,,кинематограф“, и кутии с целулоидна лента за него. Те подбират места, на които се събират множество хора – хотели, панаири и др., уреждат участието си с организаторите, включват своя апарат и започват важно да се въртят около него с подчертано достойнство, произнасяйки помежду си странни и мистериозни думи – ,,филм“, ,,лента“. По-заможните и успешни от тях – като чеха Франц Прохазка напр. – пътуват и със собствени сгъваеми шатри, които разпъват в определените спирки, както направил Прохазка във Видин, където разпънал палатка за цели 300 зрители! Той бил твърде изкусен киноуправител и освен самите прожекции, въвел атракция между отделните филми – докато сменяли лентите, електрически орган свирел и привличал минаващата публика да види поредното кинопредставление. Друг киносалон на Прохазка е бил ,,Гранд биоскоп“ до Лъвов мост. Той обаче не се посещавал добре, тъй като това място тогава се смятало за много отдалечено от Центъра. А самите филми, разбира се, били неми. Едва по-късно въвели музика, за да може тя чрез силата на нотите да изразява емоциите, които вълнуват персонажите и би трябвало зрителят да съпреживява.

Всички тези кинопредставления наподобявали по нещо цирковите. Разликата е там, че вместо изумителни номера, дресьорски героизми, фокуснически илюзии и т.н., публиката наблюдавлаа нещо, наречено от един русенски вестник през 1897 г. ,,жива фотография“. Това били кинопроизведения, които бихме нарекли праобрази на съвременните документални филми, изобразяващи тържествени събития, животът на хората на публични места в различни чуждестранни градове, обществени прояви на различни политически лица, протоколни събития с участието на царски особи и т.н. Действието на всички тези ленти, разбира се, се развивало в чужбина. ,,Кинематографическите сеанси“ се рекламират шумно и мощно, като че са същински циркови представления.

Горе-долу по това време по българските номадски киноекрани започнали да се появяват и художествени, игрални филми, които били отново чуждестранно производство (най-вече на френската компания ,,Патè фрер“. Сюжетите им показвали приключения на герои в далечни и екзотични страни, в които хитрите персонажи защитават някаква кауза и успешно я постигат, или пък напротив – борят се като Дон Кихот с вятърни мелници и искрено разсмиват публиката с невероятно комичните си подвизи. Друг жанр на филмчетата били мелодрамите, в които героите преодолявали множество препятствия, а в почивките между тях изплаквали очите си един за друг.

Всички тези кинопрожекции се провеждали в набързо разпънати шатри из всеки по-голям град на България. Едва в началото на ХХ век започнали да възникват постоянни, стационарни кинотеатри. От една страна, те разчитали на един информиран зрител, който веднъж е видял и харесал кинематографа и е готов често да посещава нови ,,представления“. От друга обаче, постоянното установяване на едно място заставяло собствениците да се снабдяват с все нови и нови филми, за да показват на посетителите различни заглавия. А това е ставало трудно при недобрата логистика между България и чужбина в началото на миналия век и постоянно растящите цени на лентите с най-прочутите световни актьори. Не стига това, ами и наложилата се тогавашна традиция при показването на тези кратки филмчета повелявала да се прожектират едно след друго разножанрови филмови произведения! Наистина трудно за собственика на малък кинотеатър и всъщност това е причината, поради която – въпреки бързо никнещите тук и там киносалони из София – през 1910 – 15 г. високоразвити остават едва няколко, сред които известни имена са ,,Модерен театър“, ,,Одеон“ и ,,Нова Америка“.

В този период из кинотеатрите вече редовно се показвали хроникално-документални кадри, наречени ,,картини из нашия живот“, чиито сюжет са забележителни и интересни моменти, вече от живота на България – ,,Пристанището на Варна“ (една от първите показани у нас такива кинохроники още през 1896 от Мелинсон),  ,,Посещението на цар Фердинанд в Цетина“, ,,Излетът на авиатора Масленников в София“, ,,Зимният спорт на столичани“, ,,София и околностите ѝ“, сюжети от всекидневието на българската войска и обучението във Военното училище и т.н. Някои от тези ,,документари“ вече могат да се нарекат български, защото са снимани по поръчка на кинотеатрите.

За съжаление днес състоянието на тази историческа ценност – сградата на ,,Модерен театър“ (открит 1907) – е престъпно лошо!

Това ни води към другия вид сюжети, които определено вълнували публиката – военно-патриотичните. Те първи излезли от рамките на хроникално-документалния кадър и дали живот на пълноценни игрални филми, произвеждани от чуждестранни компании, но предвидени за показ у нас. Нерядко чисто български сюжети от военните години са ставали основа за сценарии, разработени от външни продуцентски къщи, но за наша публика, тъй като явно се е смятало, че историята приятно ще подразни патриотичните чувства на зрителите и това ще гарантира търговския успех. Такъв е напр. случаят с филма ,,Марийка – потурчената българка“ на споменатата френска компания ,,Патè фрер“. В този вид, а и в други кинопроизведения, виждаме отколе познатите оперетни сюжети, които задължително включват действия на персонажи като разбойници, неверници, крадци, свръхестествени, същества, невъзможна любов, на вид по-слаби сили на Доброто, множество перипетии, тяхното преодоляване и т.н. Накрая ,,нашите“ все пак успяват да се наложат над ,,лошите“ (напр. ,,неверниците“) и хепи ендът възтържествува. Дори може да се направи успоредица между сюжетната схема на ,,Марийка…“ и операта на Моцарт ,,Отвличане от сарая“.

Обаче, ако трябва да определим най-успешните жанрове в киното в България през началото на ХХ век, това са мелодрамата и комедията.

Точно постепенното настаняване на кинопрожекциите в българското публично ежедневие подготвило почвата и за следващия важен етап – появата на първия български игрален филм ,,Българан е галант“ през януари 1915 г.

Българска професионална картофобелачка в Sandacite.BG!

След като дълго време обръщахме сериозно внимание на българските електродомакински уреди, мислим, че е време да огреем и произвежданите за професионална употреба – от готвачите в големите заведения за обществено хранене. Едно такова чудо е тази голяяма машина за белене на картофи, която ще ви представим днес!

Тя се използва в случай, че ви се наложи да обелите голямо количество картофи във вашия ресторант или стол, от който ще наготвите манджа за народа, а иначе за обелването им биха се ангажирали повече работници да го правят. Такава картофобелачка е била употребявана напр. в казармените столови, а и в много други.

Машината я виждате на снимката по-горе. Тази картофобелачка е изцяло метална, задвижва се от електродвигател и може да смели до 200 кг картофи за 1 час., но не трябва да слагате повече от 8 кг на едно зареждане, които тя ще обели за има-няма 2 минути. Самите картофи се обелват от бързичко въртящ се диск с абразивна повърхност, който прави 260 оборота за 1 мин. На 1 кг картофи щуротията хаби 2,5 л вода – те са й необходими, за да може на диска и между картофите да има смазка и хладина и устройството да не се поврежда. Вероятно е свързано с триенето. :)

Електродвигателят пък е с 270 вата мощност, 940 оборота/мин и може да работи при напрежение 380 и 220 волта.

Всичко професионално е бая голямо и картофобелачката не прави изключение – 65 см дължина, 61 см ширина и 87,8 височина. Тежи 88 кг.

Даа… тежичко е! Ама все пак ще е хубаво да си го пускаме отвреме-навреме това нещо. :D

Ето един друг наш професионален уред ==>

Със сигурност много от вас знаят легендарния проф. Йордан Боянов от ТУ – София. Ето и 3 интересни случки с него в Sandacite.BG!

Днес сме ви подготвили нещо необичайно, което, макар да не е свързано 100 % с любимата ни тема ,,българска техника“, все пак е свързано с един прекрасен български електронен инженер и голям Човек. Затова мислим, че със сигурност ще стопли сърцата най-малкото на онези от вас, които са имали щастието да го познават лично. Става дума за няколко анекдота и една истинска история, в които главно действащо лице е известният проф. Йордан Боянов от ВМЕИ (дн. Технически университет София).

Първо, малко биография и щрихи за него, за да бъдем по-обхватни. Пълното му име е Йордан боянов Димитров и е роден на 14.Х.1922 г. в Тутракан. Завършва Държавна политехника – София (тогавашното название на ВМЕИ) през 1949 г. Защитава докторска дисертация (д.т.н.) в област „Машинен анализ на електронни схеми“, СНС по радиолектроника (1979).

Професионалната си дейност започва като технически директор на Радио София. После става началник на отдел в Слаботоковия завод ,,Климент Ворошилов“ в София, е през 1957 вече е доцент по радиотехника в ВМЕИ – София. Професор по автоматизация на проектирането в електрониката в катедра „Електронна техника“ (1966), ръководител кат. „Електронна техника“ (1962- 81). Декан на Факултета по радиоелектроника (1962 – 63). Председател на Научно-техническия съюз по електроника. Създава и ръководи промишлена научноизследователска лаборатория по полупроводникова схемотехника (1971 – 91).

Основните области на научна и преподавателска дейност на проф. Боянов са три: теория на електронните схеми, автоматизация на проектирането в електрониката и приложна електроника. Той е основоположник на научните направления ,,Теория на електронните схеми“ и ,,Автоматизация на проектирането в електрониката“. Автор на е над 200 научни публикации и има патенти за 12 създадени изобретения.

Основните книги на проф. Боянов са „Приложна електроника“ (1960), „Електронни и полупроводникови прибори“ (1966 г., с първо издание като ,,Електронни и йонни лампи“ от 1960), „Теория на електронните схеми“ (1985), ,,Справочник по електронни лампи“ (1962, 1966), „Машинен анализ на електронни схеми“ (1980) и др. Дългогодишен главен редактор на сп. “Млад конструктор“ и член на експертен съвет към сп. “Радио, телевизия, електроника“. Лауреат на званието ,,заслужил деятел на техниката“ и наистина легендарна личност в съзнанията на няколко поколения хора на електронната техника в България!

В стар брой на вестника на ТУ – София ,,Нов технически авангард“ намерихме следните два анекдота с именития учен и преподавател.

БЕЗ ВЪЗРАЖЕНИЯ

Като истински голям учен и ерудит професор Йордан Боянов бил ши­роко скроена личност. Той знаел, че сам човек не може много, затова щедро раздавал своите хрумвания и идеи на съ­трудниците и дипломан­тите си. Бил любопитен и нямал търпение да ги види час по-скоро реа­лизирани Между тях са електронното компози­ране на музика, радио- синхронът за точно вре­ме, електронно проек­тиране с компютър и много други. Известни са неговите чисто чове­шки странности и увле­чения. Професорът бил страстен радиолюби­тел, конструирал си ме- талотърсач, а след Чернобил и Гайгер-Мюлеров брояч. Не вярвал човекът на официални­те данни и редовно про­верявал лично нивото на радиацията. Един ден позната на препо­давател от катедрата помолила да бъде про­верена радиацията на донесени от провинци­ята ягоди и донесла няколко в кабинета на професора. Тази мол­ба така го въодушеви­ла, че той оставил вси­чко друго и тръгнал да вземе от дома си бро­яча и да замери цяло­то количество, защото малката проба не дава верни резултати Же­ната силно се притес­нила, че занимава име­нития учен с такива дреболии но професо­рът не търпял възраже­ния. Междувременно на паркинга блъснал колата си и трябвало да се изкачи до петия етаж без асансиор за­ради щайга ягоди Но на връщане бил дово­лен.

– По важното е, че по­могнахме на жената – споделил той.

КЪДЕ СА КЛЮЧОВЕТЕ?

Професор Йордан Бо­янов много държал на реда и точността, но… Един ден закъснял и влязъл в лаборатория­та по Полупроводнико­ва схемотехника да пи­та кой има ключ от ка­бинета му, за да му от­ключи, защото той не зна­ел къде са му ключо­вете и не можел да ги намери. По-точно знаел – в куфарчето, в колата, но не знаел къде е ко­лата! Мислел, че е пред блока, в който жи­вее, но като не я наме­рил, решил, че я е за­бравил в ВМЕИ. По-скоро по внушение, отколкото по убежде­ние професорът подал молба за издирване. След няколко дни обаче той с учудване видял, че колата му стои пред су­пера, където я бил оста­вил преди пазаруване. Разбрало се, че профе­сорът я забравил и се прибрал пеш Очевидно, разсеяните хора са най- съсредоточени!

А ето и една истинска история, разказана от проф. Йордан Боянов, която разказва ас. инж. Росен Петков – преподавател от ТУ София и Технологично училище по електронни системи – и по негово предложение я препечатваме от блога му! :)

,,Първо, нека кажа няколко думи как се запознах с Професора. Една вечер, около 1987 г., по един от коридорите на Ректората на Техническия университет – София цареше мрак, някои лампи бяха изгорели и още не бяха ги подменили. Видях един възрастен човек, който се беше навел и търсеше нещо изгубено по пода. Попитах го какво, отговорът беше- монета, която е изпусната на пода. Намерихме монетата, оказа се някаква доста стара, не помня каква, но явно ценна и човекът ме покани да пием кафе в кабинета му. Прочетох на табелката на кабинета “проф. д.т.н. Йордан Боянов”. Така започна познанството ми с този изключителен човек, който после стана мой учител. Въпреки, че следвах “Изчислителна техника”, а Боянов беше в катедра “Електронна техника”, работихме по редица проекти и след завършването ми ме покани като преподавател в кат. ”Електронна техника” на ТУ.

Йордан Боянов беше многостранна личност, преподавател, учен, едновременно професионалист и радиолюбител, експериментатор на нови технологии. Като главен редактор на списание “Млад конструктор” беше усетил бъдещето на микрокомпютрите (тогава “Правец 82”, “Правец 16”) и беше открил специална рубрика за алгоритми и програми за микрокомпютри, на езиците Бейсик и Паскал. През 1988 г. с него и Симо Лазаров публикувахме едни от първите в България обработващи и синтезиращи програми за електронна музика, за MIDI интерфейси и нотни редактори. Боянов беше доста властен човек, беше заемал важни постове в държавата- директор на радиоразпръскването в Министерството на пощите, телеграфите, телефоните и радиото, главен конструктор в слаботоковия завод „Климент Ворошилов“ в София, заместник-ректор на ВМЕИ (сега ТУ-София) и други. И така, да започнем интересната и поучителна история, която имах удоволствието да чуя и която предавам по памет след доста години, така че може да има неточности или дори грешки. Разказвал съм я на приятели и те винаги са ме съветвали да я напиша. Ето я написана.

РПС ,,ВАКАРЕЛ“

В началните години на социализма, след овладяването на властта, през 50-те години, започва работа по обновяването на радиоразпръскването в България и създаването на телевизията. Старите станции и антени от царско време не са достатъчни, а и поради липса на резервни части, някои спират или работят с намалена мощност. Между другото, една от емблематичните стари радиопредавателни станции е тази на Вакарел (като се минава по магистралата, се вижда антената), проектирана и построена от специалисти на Telefunken през 1937 г., с мощност 100 kW. Беше спряна през 2015 г. след 78 години непрестанна работа!

През 50-те години проф. Боянов е командирован, заедно с един партиец (придружителят вероятно е и ченге) от другарката Цола Драгойчева, виден функционер на БКП и тогава министър на пощите, телеграфите, телефоните и радиото, в ГДР, да закупят нова антена за Радиото. “Отидохме при една фирма”, разказва проф. Боянов, “да получим предложение и онези ни казаха за антената една солена цена –милиони”. “Като чу сумата, за която трябваше да се подпише договор, партиеца (другият придружител) се поболя, влезна в болница и ме остави аз да подпиша, имал ми доверие, каза”. Естествено, при неправилно решение и профукани милиони “преводни рубли” (валута за разплащания между соц. страните) е щяло да има наказание и то сериозно. “Върнах се в хотела”, разказва Боянов, “и се чудя какво да правя, как да преценя цената в офертата. Реших да питам за съвет един стар продавач на електронни лампи, той имаше магазин в София. Звъня на бай Иван (за целите на разказа, името Иван е условно) и обяснявам, бай Иване, така и така, как да преценя тази антена толкова ли струва?”. А бай Иван отговаря: “Данчо, аз не мога да ти кажа дали струва толкова, но мога да ти кажа, че всяко устройство има един параметър, който е най-важен за цената. При локомотивите знам, че това е тонажа, при антените виж, може би е височината, килограмите и т.н.”. След този прост, но умен съвет на бай Иван, Боянов започнал да рови по каталозите и открил че, да, височината е едни основен параметър, който формира цената. Разгледал и други антени по каталози. “На следващия ден”, разказва Боянов, “отивам във Фирмата и казвам, антената не струва десет милиона преводни рубли (примерно), а осем”. Немците се направили на обидени, казали че нямат повече време за преговори и че се готвят за някакво изложение. Боянов се върнал в хотела смутен, дали е постъпил добре с пазарлъка. Минали дни, Фирмата не се обажда. Но през последния ден от пребиваването му в Германия, немците го извикали и подписали за редуцираната цена. Заради спестените пари на държавата, Цола Драгойчева наградила Йордан Боянов с орден и две заплати. Така благополучно завършило това договаряне.

Тази история ни показва три важни извода: Първо, когато се проектира нещо и искате да знаете колко би струвало ориентировъчно, намерете най-важните ценообразуващи параметри, оставете подробностите, вижте зависимостта на един-два параметъра върху цената. Второ, не се притеснявайте да питате експерти, дори и ако са косвено свързани с темата и направете сравнителен анализ. Трето, бъдете креативни, не се предавайте, мислете как да прецените едно предложение, дори и когато нямате лесна информация за подобни продажби!“

Ще бъдем благодарни, ако ни изпращате различни истории с такива значими и мащабни фигури на българската техника, като проф. Йордан Боянов. Ние имаме вече доста  публикувано за самите изделия, но ни липсват истории за хората зад и около тях; затова, ако пазите такива спомени, не се колебайте да ни ги изпратите в координатите в раздел Контакти горе! :)

Благодарям и поздрави!

Преди 40+ години у нас сме правили и барово оборудване с бирена колона – вижте в Sandacite.BG!

Днес ще ви запознаем със българско специализирано оборудване от началото на 70-те години. Става дума за т.н. РБК-200 – съкращението се разшифрова като ,,ресторантски бюфет с бирена колона“, но на нас ни прилича по-скоро на обикновен баров такъв. :)

Това чудесо не е от най-големите възможни неща… тоест при желание може да си го добавите към колекцията вкъщи. :D Ето неговото кратко описание и възможности.

Бюфетът се състои от мивка с кранове за топла и сту­дена вода, бирена колона с три крана за наливане на бира и три букси за продажба на алкохолни напитки. Водата от мивката се отвежда навън с помощта на инсталация от тръби и гъв­кави маркучи. На челото от­към продавача са направени два извода с колена от 1/2″ за топла и студена вода. Вдясно пък има три извода, снабдени с накрайници за маркуч за наливна би­ра.

Отгоре бюфетът е затворен с плот, облечен с неръждаема ламарина. Плотът е херметизиран и не позволява проникването на вода в хладил­ната камера и корпуса на бюфета. Вратата на хладилната камера е снабдена със стабилно уплътнение и брава. В дясната половина се намира отсекът с хладилния агрегат, затворено с решетка. Хладилната камера е облицована с поцинкована ламарина, а в дяс­ната част има и подложени скари от неръждаема ламарина. Вдясно се намира съдът, в който са поставени серпентините за охлаждане на бира. Захранването на агрегата се осъществява чрез кабел, поставен в стоманена тръба. Изпарителят е  ребрест, хоризонтален.

Над хладилния агрегат пък пък е монтирано касово чекмедже, снабдено със секретна ключалка.

Ето и как изглежда баровият бюфет с бирена колона, погледнат отзад:

Отпред и отстрани бюфетът е облечен с цокли от неръждаема стомана. Краищата на цоклите са подвити под корпуса. Челото му е облечено с декоративен гетинакс, който е можел да бъде с различен цвят съгласно изискванията на общия интериор в заведението, където ще бъде монтиран бюфетът. От двете страни корпусът му завършва с две декоративни сайтни, коиго влизат в плота и дават завършен вид на бюфета отстрани. Неговата носеща конструкция се състои от метален корпус, боядисан с влагоустойчиви покрития и изолиран със стиропор. Фугите между корпуса и сайтните са запълнени с каучуков уплътнител.

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ:

Полезният обем на шуротията е 520 литра

Температурата на охлаждащи въздух е от —3° С до —1° С, но това при положение че бюфетът работи при външна температура 25° С – тоест обичайна стайна.

Студопроизводство 700 kcal/li; хладилен агрегат ^:— вграден АХТ

Габарити: дължина кръгло 2 м, ширина 825 м, височина 1015 – 1330 м

Номинално напрежение – 380/220 волта

Това чудо е било произвеждано в завод в системата на ДСО Търговско обзавеждане, макар и да не знаем в кой точно. За някои от другите неща сме сигурни, че са от Завод Хладилна мебел Сливница, но за това не знаем откъде идва… :(

Мдаа… А българските професионални фритюрници дали ги знаете?

Знаете ли, че днешните табели по ел. таблата носят един мноого стар дизайн и за 80 години не са се променили особено? Вижте повече в Sandacite.BG!

Всички сме ги виждали и ги помним още от детството си – жълти, изпъкнали метални табели със стрелката-светкавица (международният знак за високо напрежение) и релефни черни букви – ,,ВНИМАНИЕ! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!“ Този дизайн го помним още от детството си, а повечето такива предупредителни табели, които можем да видим сега, са поставени преди 1990 г. В последните години започнаха да ги заменят с не толкова старателно направени  – напр. основата вече не са изпъкнала – но общото въздействие си е същото.

Даа, но един поглед в архивите показва интересния факт, че този дизайн съвсем не е измислен ,,по бай Тошово време“! За да установим и докажем това, ни помогнаха няколко листа стари стандарти на Българския институт за норми (БИН), издадени през април 1941 г. Тази институция е основана през 1938 г. и е родоначалник на днешния Български институт по стандартизация, който нормира и унифицира начините, по които се правят и изглеждат различни неща от обществена важност в България.

Всъщност  стандартизацията на тези стари табели е приложение към  по-голям нормативен документ, наречен ,,Предписания за силнотокови уредби и правила за приложението им“. Той урежда как да се поддържат силнотоковите (с напрежение над 1000 волта) ел. уредби, какъв надзор да се осъществява над тях, дава упътвания за предпазване от нещастни случаи и пожар, казва какви правила трябва да спазват работещите там, какви са дисциплината и мерките, които биха осигурили безаварийната им и безопасна експлотация…

Някой ден и тях може да публикуваме, но това е по-високоспециализирано и изследователско… дайте да видим сега табелите! :D

ОБЩ ВИД

Те е трябвало да бъдат изработени от материал, ,,издръжлив против атмосферни влияния“, което в тази епоха е означавало да бъдат метални. Надписът е трябвало да бъде черен върху жълта или светла основа, а буквите – да бъдат плоски, ,,без украшения“, за да се четат лесно от далечно разстояние. Ако табелата е ламаринена, високоволтовата стрелка и текстът е трябвало да бъдат ,,изпъкналопресовани“, тоест, да са пресовани в материала така, че да изпъкват отвън – откъдето се чете табелата. И, разбира се, закрепват се с 4 винта – по един във всеки ъгъл.

Така, сега вече може да си ги представите! :) Разположете се удобно, разгледайте добре тук, после затворете очи, и релаксирайте… :D Ето напр. тази табела с размер 30 х 20 см е висяла на входните врати на големи предприятия и работилници, двор на електроцентрала или монтажно отделение на машинна фабрика:

Тази долу пък е със същите размери, но са я поставяли на входовете на електроразпределителните подстанции, трансформаторните постове и при електроцентрали, а и  в помещенията с ел. табла под високо напрежение:

Тази е по-малка – 20 х 20 см – и е за места, където се ремонтира и изпитва новоремонтирана електроапаратура. То си личи и по надписа:

Пред входовете на помещения с ел. уредби ниско непрежение е имало и тази важна практическа табела:

Като се замисли човек – наистина важно да ги предупредят! Ток, вода  и човек – неочаквано добра комбинация :)

По-долната табела пък се е поставяла при входовете на електроразпределителните подстанции, в трансформаторните постове, при електроцентрали и в помещенията с ел. табла под високо напрежение, но само в случаите, когато там има паралелно работещи трансформатори. (От електротехниката знаем, че два трансформатора работят паралелно, когато първичните им намотки са свързани към обща захранваща мрежа, а вторичните им намотки са свързани към общи събирателни шини, към които се присъединяват консуматорите.) Размерите тук са отново 30 х 20 см:

По обикновените стълбове на електропреносната мрежа пък е можело да видим ето тази табела с размери 12 х 20 см:

Имало е и табели, предназначени за монтиране на електропроводи с напрежение до 250 волта. Те са служели за заостряна на вниманието на хора, които работят и извършват техническа дейност около електропроводите. Първата табела е с размери отново 12 х 20, а втората е със същите размери, но обърната на 90 градуса – 20 х 12:

Като си дадем сметка какво може да се случи, е лесно да си дадем сметка защо ,,проводниците не трябва да се пипат, даже ако са паднали на земята“:

Долната табела е по-специфична. Обясняваме си я с това, че при приключване на ремонтните работи и ,,вдигане на тревогата“ техническият ръководител е можел да разпореди демонтиране на табелата:

Досега не сме намирали на живот такива табели, но е близко до ума как са изглеждали – от подобна изработка са старите табели с номера на улици, които могат да се видят по стените на някои стари сгради, особено в центровете на големите градове. Когато обаче си намерим и истинска такава стара електротабела, с радост ще я добавим! :)