Статии – Стара техника

Вижте в Sandacite.BG какви електронни кабинети за чуждоезиково обучение сме правили някога! :)

Днес ще ви запознаем с поредното интересно старо българско устройство. Ето откъде произтича нуждата от него.

Вероятно знаете, че когато изучаваме чужд език, от висока важност е да усвоим правилното произношение на него. За тази цел старателното езиково обучение предвижда внимателно слушане на чуждата реч, записана на аудионосител, а след това – упражнение в говорене от страна на учещите, за да свикнат те с новото произношение. Често обаче усвояващите новия език допускат грешки, затова понякога (особено едно време) са правили запис на говореното от тях, за да може след това то да се прослуша и да се открият и обсъдят грешките. Когато не е имало компютри с програми за звукозапис от включен микрофон, като носител са използвани най-често магнетофонни ленти и касети. Необходими са и допълнителни съоръжения в комплекта, за да може той да работи удобно и ефикасно.

Именно две такива джаджи от началото на 80-те г. ще ви покажем днес. Запознайте се с езиковите кабинети на Респром!

ЕК 20 А – ОТ КАКВО СЕ СЪСТОИ

Както виждате на първата снимка, това представлява нещо като две бюра, от които едното е разделено на две. Нека обаче това не ви заблуждава – този кабинет за езикообучение може да обслужва до 20 ученици, и тогава имаме 10 такива двойни бюра! Всеки ученик си има кабина, на която са монтирани микрофон и слушалки, монтирани на едно тяло за прикрепяне към главата. Ученическите кабини са отделени чрез плоскости от изолиращ материал. След малко ще видите за какво им служат.

Сега да насочим вниманието си към преподавателския пулт. Той е оформен  като голямо бюро, чиято по-близка до стола част  е хоризонтална, а по-далечната е с наклон 10°. Пред стола виждате четири чекмеджета. В едно от тях има отново микрофон плюс слушалки, в другото грамофон, а в останалите две магнетофони – т.н. дидактомати. (Дидактоматът поначало е учебен магнетофон, който е свързан с няколко ученически пулта, на които чрез слушалки може да се чува учебният запис, а също и оттам да се записва нов, изговарян от упражняващите се ученици. После учителят може да го прослушва и да казва примерно ,,Иван е казал правилно, Марийка не е спрегнала глагола правилно“ и т.н.)

Освен това, в описвания езиков кабинет пред преподавателя има команден пулт за до 20 ученически кабини, команден пулт, обслужващ вградените в чекмеджетата апарати, и пусков команден пулт с нивоиндикатор. Преподавателската част от комплекта има и изнесен високоговорител.

КАК РАБОТИ ЕК 20 А

През 60-те, 70-те и 80-те (а и 90-те) беше нещо обикновено аудиокомплектите към учебниците по чужди езици да се издават на грамофонни плочи, магнетофонни ленти или аудиокасети. ,,Балкантон“ и други обединения издаваха всякакви такива. Това е тясно свързано с функционирането на нашия езиков кабинет.

И така, когато преподавателят желае да демонстрира на учениците образцово произношение на чужда реч, той поставя плочата в грамофона или лентата или касетата в магнетофона (не знаем обаче магнетофон или касетофон е имало в чекмеджетата на езиковия кабинет, тъй като думата ,,магнетофон“ тогава се е употребявала и за обикновения касетофон с компакт-касета), а по високоговорителя учениците слушат речта. Тъй като обаче във всяка ученическа кабина има и слушалки, вероятно те са можели да слушат и през тях. Учителят може да регулира времетраенето на записа, откъде да започне той, нивото на звука, когато звукът е през слушалки – в кои кабини да го слушат и т.н.

Когато пък преподавателят желае да провери произношението на учениците, той задейства опцията за звукозапис и върху магнетофонна лента (или касета) се записва запис от говореното в микрофона в кабина (или кабини) по избор. След това се прави разбор на прослушаното (или се поставя оценка, ако е изпит).

Това е т.н. активен езиков кабинет, наречен така, вероятно защото позволява гласова активност и от двете страни – преподавателят може и да говори с учениците по микрофона, а най-вероятно може и да запише звук чрез своя микрофон и да го пусне учениците да го чуят.

Ето и спомен  на някогашен ученик, изкарал дълги часове пред тази уредба за езиков кабинет – нашия приятел Димитър Димитров. Той си спомня следното: ,,Моето училище имаше напълно оборудван такъв кабинет. Всеки ученик в кабинка има микрофон и слушалки с два бутона върху масата (превключвателя). Учителя пуска плоча която се слуша. После пак се пуска същата плоча в режим стоп или с дълги паузи след всяко изречение, като по време на паузата ученика повтаря изречението. През цялото време се записват всички ученици на магнетофон. Когато свърши, учителя може да пусне най-доброто изпълнение на ученик, за да го чуят всички, това беше голяма гордост и награда за старанието. Също, ученика сам може да си пусне неговия запис в слушалките, за да се чуе как изговаря думите. Има вътрешен интерком с който може да се свързваш с учителя или ако прецени той, към целия клас. Класа е разделен на кабини по двойки за да си четат един на друг и за контрол. Обикновено през часа се четат текстове, един на друг с партньора ти по кабинка. Учителя може да се включва незабелязано във всеки ученически интерком и да слуша как четеш и произнасяш.
Всички мои връстници обичаха тези езикови часове и нямаше отсъстващи“.

Тази уредба за чуждоезиково обучение е производство на Завода за високоговорители ,,Гроздан Николов“ в Благоевград. Изнасяна и и за чужбина от ВТО ,,Електроимпеккс“.

Ето и нейните подробни

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ!

Има и възможност за едновременно предаване на до 4 програми.

Така… а сега да видим и другия представител на серията! :)

ЕК 20 ПА – ОТ КАКВО СЕ СЪСТОИ

Като компоненти е вторият модел е напълно същият:

Пак имаме две части – преподавателска и ученическа, пак може да обслужва до 20 ученици, и тогава имаме 10 такива двойни бюра. И тук всеки ученик си има кабина, на която са монтирани микрофон и слушалки, монтирани на едно тяло за прикрепяне към главата. Ученическите кабини са отделени чрез плоскости от изолиращ материал. Единствената разлика в окомплектовката, която можем да забележим, е, че докато в горния модел е отбелязано, че във всяка ученическа кабинка е са монтирани слушалки с микрофон, тук пише само, че кабинките имат куплунг за тях. Според нас обаче, без слушалки пултът би се обезсмислил, затова вероятно при този модел те са се добавяли допълнително.

Що се отнася до преподавателския пулт, той е напълно същият.

Този езиков кабинет е означен като ,,полуактивен“, но с изключение на слушалките, не откриваме причина за неговата ,,полуактивност“, освен, може би, ако се има предвид, че монтираните слушалки може и да нямат микрофон. В такъв случай учениците ще могат само да слушат чуждоезиковата реч, не и да се упражняват. Пак казваме – това са само догадки въз основа на прочетеното в техническото описание, тъй като не притежаваме на живо нито един от двата езикови кабинета. Ако имате някакви допълнителни идеи – трибуната под статията е ваша, не се колебайте да ни светнете! :)

Ето и оригиналната му рекламна дипляна:

ТЕХНИЧЕСКИТЕ ХАРАКТЕРИСТИКИ на ЕК 20 ПА са следните:

Ами, това е от нас засега по темата!Ако искате, разгледайте и този интересен Hi-Fi комплект, също е много рядък. :)

Български металотърсач в Sandacite.BG!

Как мислите, дали някой навремето се е хванал на тази шегичка? :) Във вестник Радио-свят от 1942 г. четем следната дописка:

,,Нашият редовен читател г-н Божко Лафов е построил специален радио-уред за намиране съкровища и метални залежи. Със своя апарат на рамото, г-н Божко Лафов обикаля софийските улици с научна цел. До сега той е намерил една счупена подкова, капак от сарделена кутия, два ръждясали пирона и една монета от 50 стотинки. Интересуващите се от това гениално изобретение да се отнесат до изобретателя“.

Или с образ:

А, разбира се, в съвремието съществуват много по-усъвършенствани български металотърсачи, някои от които са описани в достата такива книги, излезли през 90-те г. и ранните 2000-и. :)

Поздрави! :)

Българският журналистически диктофон Репортер в Sandacite.BG!

Днес сме на линия с едно ново-старо чудо, което за пореден път ни накара да си кажем: ,,Майчицее, колко много неща са се произвеждали в България едно време!“. Толкова по-добре, защото ще имаме още дъълги години какво да ви разказваме! :)

Героят на тази публикация е оръдие на труда, използвано от нашите професионални пишещи братя журналистите (но и не само). Създаването му е дело на няколко млади хора от Обединеното предприятие по радиоелек­троника в София, а появата му е инспирирана от напредъка на транзисторите и миниатюрните радиоелектронни елементи, които през втората половина на 50-те и началото на 60-те г. правят възможно създаването на множество малогабаритни носими сред­ства за съобщения и звукозапис. Същевременно в тогавашна България вече е била осъзната необходимостта от употреба на диктофон, който в сравнение с широкоразпространения (тогава вече) тежък лампов маг­нетофон е показвал своите предимства: малко тегло, удобна манипулация, възможност за управление от разстояние и др.

Допреди да се появят телефоните с възможност за неограничен по времетраенето си звукозапис, ние асоциирахме диктофоните преди всичко с журналистите. Дори авторът на тази статия си спомня как като дете си е играл с придобилия легендарен статус във фамилията диктофон ,,Сони“ на баба му, закупен по традиционин за соцвремето начин – от магазин на  ,,Кореком“. Захранвеше се от 2 стандартни батерийки и поразяваше детското съзнание.

ИЗСЛЕДВАНЕ

По времето на създаването на описвания от нас български диктофон обаче тези устройства са се ценели като важно средство за механизация на канцеларския труд. Причината – установили са, че използването на такава машинка повишава повече от 3 пъти произ­водителността на работата при съставяне на документация и освен това подобрява организацията. Също така (нека цитираме изследването), ,,диктофонът позволява на ръководителя, секретар, филолога, журналиста и т.н. да икономисват време, да работят бързо и точно, с верни данни. Диктофонът има подчертано предимство пред магнетофона и при изучаването на чужди езици“. Това последното го запомнете, защото то ще ни трябва, когато разнищваме конфигурацията на произвежданите у нас през 70-те бюра с езиковообучителни кабинети.

Трябва да кажем обаче, че преди създаването на снимания по-горе диктофон тази ценна машинка е малко позната и почти не се използва в административно-управленческата дейност.

,,РЕПОРТЕР“ Е ТУК!

И така до лятото на 1966 г., когато въпросните младежи ентусиасти приключват работата по конструирането на комплект транзисторни диктофони — първите апарати от този род, произведени у нас. :)

Комплектът съдържа: настолен диктофон с мре­жово захранване, негов портативен вариант, който черпи ток от акумулатор, захранващо-изправително устройство за портативния, микрофонно-телефонен електроакустичен преобразувател с възможност за управление от разстояние, педали за командване от разстояние (!), телефонен адаптор, слушалка и накрая – дискови звуконосители.

ФУНКЦИИ

Проектираните диктофони имат следните възможности: запис от микрофон и те­лефон; възпроизвеждане през слушалката (при портативния тип) и през слушалката и високоговорителя (при мрежовия); ускорено обратно връщане с моментален „стоп“ и комбинирана индикация за записа и напрежението – на акумулаторите.

По-важните му технически данни са:

• характеристика на честотата — 300 + 3500 Hz;
• захран­ване — а) за портативния тип – напрежение 6.5 V, 100 ома; б) за мрежовия — 220 или 127 V, 200 W;
• тегло — на портативния 4 кг, на мрежовия 5 кг;
• размери около 300 x 200 x 150 средно за двата типа

Конструираните транзисторни диктофони имат външно оформление, отговарящо на естетиката на времето, ста­билен запис и чисто възпроизвеждане. При разработката им са използвали сериозни за времето си висо­коефективни материали и унифицирани елементи, за да може при серийно производство това да  окаже чувствително влияние върху себестойността, а при експлоатация — върху трайността им.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

По това време България се е стремяла да произвежда сама колкото се може повече неща и да не зависи от внос на външна продукция, особено на западна. Каквото щетеговорете, но такава една ситуация рязко оказва влияние върху равнището на инженерните кадри – мозъците зад създаването на изделията. В този смисъл създаването на комплект транзисторни диктофони е било успех на българската ра­диоелектронна промишленост. Хората са работили със съзнанието, че внедряването на тези апаратчета в административните, промиш­лени, учебни, информационни и други учреждения ще механизира голяма част от труда в тях и ще допринесе за повишаването на ефективността му. За съжаление обаче не разполагаме с данни дали това се е осъществило широко на практика. Но някакъв брой ,,Репортчета“ със сигурност са били произведени, тъй като сме виждали тяхно описание и в стара книга от 60-те.

Ако намерите такова – веднага звънкайте на админа (0896 625 803); очаква ви добро възнаграждение! :)

1966 – готов е първият  блок с пълзящ кофраж в София! Вижте повече в Sandacite.BG!

Днес ще изневерим за малко на по-традиционните ни електро теми и ще обърнем внимание на нещо друго, макар и то свързано с традиционната ни и обичана тема за ,,първите български неща“.

Да започнем по-отдалеко – какво е пълзящ кофраж? Това е технология за строителство (изпълнение) на монолитни сгради от стоманобетон, чиято цел е да предложи метод за ускорено (!) изграждане на високи многоетажни здания.

ЩО Е ПЪЛЗЯЩ КОФРАЖ…

,,Философията“ на строителството на сгради пълзящ кофраж е следната. След като се излеят основите и равнището на мазетата (сутерена), се монтира т.н. вертикален кофраж. (Кофражът е временна или постоянна конструкция, използвана в строителството, за да се оформят с нея желаните елементи от бетон или стоманобетон. Поначало ролите на кофражите са 3 – вместяват бетона, оформят повърхност и геометрия и носят товарите по време на строителството.) При типа жили щни сгради, които разглеждаме, кофражът има очертанията на външния и вътрешен контур на носещите вертикални стени на сградата. След това, в кофража и над него се монтират вертикалната и хоризонталната армировка за всеки етаж, армировъчните пръти за свързване с етажните плочи, поставят се т.н. кофржни рамки (каси), за да се излеят отворите в стените за врати, прозорци и пр., а накрая започва изливането на бетона за стените.

Защо кофражът се нарима ,,пълзящ“? Cлед като излетият бетон набере необходимата якост, кофражът (без да се демонтира) започва да бъде преместван нагоре по механизиран начин (тоест започва да ,,пълзи“), докато същевременно „пред него” непрекъснато се монтират армировката и кофражните рамки за следващите етажи. Монтираните конструктивни елементи трябва да бъдат бетонирани, което строителите правят без никакво прекъсване. Хоризонталните части като междуетажни плочи, стълбищни елементи, а също така и довършителните работи се изпълняват почти като при традиционните сгради със стоманобетонен скелет. За довършителни работи могат да бъдат използвани рабнообразни материали, ПК-сградите имат добра пожаро- и земетръсоустойчивост, а експлотационната им годност при добро поддъжане се оценява на около 90-100 г. Техни недостатъци (обаче спорни, хихи!) са обаче еднообразният външен изглед и липсата на възможности за надстрояване и значителни вътрешни преустройства (важно е да се знае, че и при ПК единствения тип стени, които е позволено да се премахват и ,,бутат“, са неносещите, преградните – те често са изпълнени от материали, различни от класически тухли – напр. при тях често е използван пенобетон; да речем, в ПК-боксониера стената между банята и кухненския бокс е такава, което улеснява смяната на тръбите.) Изпълнението на сгради ,,пълзящ кофраж“ изисква висока технологична дисциплина и повишена точност.

…И ИМА ЛИ ТОЙ ПОЧВА У НАС?

В България пълзящият кофраж изобщо е приложен още през 1950 г. – така са построени гранулационните кули на Азотно-торовия завод в Димитровград по план, изготвен от ръководителя на проекта – строителния инженер и изобретател Иван Славчев (1921 – 1995). От 1956 г. до 1959 български строители строят за първи път с пълзящ кофраж в чужбина силоз за зърно в Латакия, Сирия. Освен това, през 50-те и 60-те в България ПК е използван и при строителството на други големи заводски обекти и промишлени съоръжения, по-конкретно при изграждане на силози за цимент и зърнени храни, на водни кули и др.

У нас изследователската работа по приложение на пълзящия кофраж като строителна технология в жилищното строителство започва през първата половина на 60-те г. в Научноизследователския строителен институт, а през 1966 г. са построени и първите жилищни сгради от този тип у нас. През тази година в софийския жк Красно село е издигнат, напр., експериментален 17-етажен блок, който виждате на ето тази снимка:

Знаете ли го сега къде е? :)

На първата снимка най-горе пък виждате, освен този готовия, и началото на строителството на следващия, втори ПК-блок в България.

Главното предимство, което строителните инженери са виждали в ПК-технологията, било бързината. През 60-те г. у нас една обикновена за тогава шестетажна жилищна сграда със 72 апартамента и традиционна монолитна конструкция от стоманобе­тон и тухлени зидове се издигала средно за 14 месеца, а едропанелен блок със същите показатели ставал напълно готов за по-малко от 9 месеца. При въвеждането на ПК обаче хората видели истинска сензация – една от тези жилищни сгради в столицата израствала със скорост един етаж за 24 часа! Направо шампион! По това време целта е била една такава сграда да бъде завършвана за около 100 дни. Те смятали така: за изграждането на 18-етажна сграда направата отнема 30 дни, монтажът на кофража — 15 дни, пълзенето му — още 30 дни (заедно с изливането на подовите конструкции), и накрая за демонтирането на кофража — още 10 дни. Ако към тези 85 дни се прибавят и две седмици за поставяне на всички врати и прозорци, довършване на външната мазилка и всички вътрешни инсталации, наистина излизало, че сградата ще може да бъде готова в груб вид за 100 дни!

Първите резултати надминали очакваното — освен невижданите дотогава темпове, с които се изграждали, новите сгради изисквали и почти два пъти по-малко стомана за 1 кв. м застроена площ в сравнение със 6-етажните едропанелни сгради. По-малки станали и разхо­дите на цимент, дървен материал и др. а производителността на труда била значително по-висо­ка (това се вижда ясно здащо – сравнете пълзящия кофраж с дотогава употребяваните десетки механизми, дървени кофражи, подпори, инструменти и ръчни операции, необходими при традиционните сгради с тухлени стени – ПК опростява технологията и организацията на труда).

ПЪРВИТЕ СОФИЙСКИ ,,ПЪЛЗЯЩИ“ БЛОКОВЕ

Било е предвидено през 1966 г. в София да израстнат няколко ПК-жилищни блока с по 74 апартамента всеки, 30 от които тристайни, а останалите – едностайни. В плана са влизали също така общи сушилни и 75 складови помещения, разположени някои като тавани, други като мазета (това конкретно по-късно се прави масово и при ЕПК-блоковете). На всяка втора стълбищна площадка е било предвидено помещение със сметоприемник (тоест боклукотовод) и мивка.

Външните стени на някои от първите софийски ПК блокове са от керамзитобетон. Пестеливото използване на външни архитектурни елементи е било направено, за да се опрости кофражът и да се улесни неговото движение. В архитектурно отношение за първите софийски ПК-блокове са характерни стройната паралелепипедна форма, лоджиите на всеки етаж, богато остъклените входни врати и разнообразно оцветените плоскости на лоджиите и фриза.

Тук виждате как през 1966 г. строителният кофраж на втория ПК-блок в България започва да ,,пълзи“ нагоре със скорост 2,7 м/денонощие.

Като вътрешна архитектура решенията включват напр. това кухнята да бъде свързана със столовата в едно помещение. Симетрията по отношение двете оси на сградата е била използвана симетрично –  тя е приложена и при планировката на етажите и дава възможност по-икономично да се поемат напреженията в конструкцията, преизвикани от вятър и земетръс.

Интересно е да се отбележи и че тогавашните проектанти търсят начини движението на кофража да бъде не само бързо, ами дори и, ако може, напълно автоматизирано. За целта е създадена експериментална група към Министерството на строежите и строителните материали. Нейната цел е да разработи метод, при който с помощта на електронни прибори и командни устройства да се постигне автоматизация на целия процес – от приготвянето на бетона и неговото изливане в пълзящия кофраж до командата за „пълзене“. Въпросните професионални електронни джаджи (описани в един извор като ,,умни“!) е трябвало да синхронизират отделните операции на обекта и с помощта на написан компютърна програма кофражът да се издига нагоре автоматично, с минимално учас­тие на човешки труд.

АРХИВИТЕ ГОВОРЯТ

За десерт – документ на времето. Ето как една статия в сп. ,,Наука и техника за младежта“ описва строежа на втория ПК-блок в София – от нея ще научим и още някои подробности. ,,Една огромна платформа е опасала със своите невисоки бордове всички фасадни и вътрешни стени на бъдещите апартаменти. Всеки 10 минути операторът, който подава команди чрез електропункта, разположен върху самата платформа, задвижва мощна маслена помпа. Систе­ма от тръби и прибори предава нейното налягане на серия специални крикове — джакове, кои­то изпълзяват едновременно на 2 см нагоре по вертикални стоманени пръти, монтирани пред­варително за тази цел. Заедно с криковете на 2 см се издига и целият кофраж, оставяйки под себе си гладкия бетон на стените. А долу, на площадката непрекъснато работят бетонобър­качките и асансьорите ритмично подават готовата бетонна смес. В непрекъснатия производ­ствен поток са се включили и хората, които монтират дограмата на новата сграда — вратите и прозорците. За тази цел дърводелците са оставили в пълзящия кофраж специални отвори, като не са забравили и местата на всички вътрешни инсталации — електрически, водопровод­ни и канализационни. Ето защо, докато стените „пълзят“ нагоре, фронт за работа имат електромонтажниците и другите специалисти. Ако от външната страна на кофража се закрепят удобни люлки, мазачите могат бързо да нанесат и мазилката на фасадните стени.

Описаната високопроизводителна организация на работа обяснява огромната икономия на вре­ме, която се постига с новия метод. Но с издигането на пълзящия кофраж до последния етаж сградата още не е готова — нейните бъдещи стаи и коридори все още представляват високи вертикални шахти, те са без подове и тавани. Как ще бъдат направени междуетажните плочи на сградата? В построените досега подобни сгради в Русе, Плевен, София и Габрово тази задача беше решена така. От последния етаж се спуска една кофражна платформа, с която последователно, отгоре надолу се изливат всички етажни плочи на сградата. Това е много икономично, но опи­тът показа, че този начин има и сериозни недостатъци — за да се закрепят сигурно плочите, нужно е стените да се изливат от бетон, приготвен от специален, бързовтвърдяващ се цимент. А тази проблема още не е решена в нашата практика. Освен това забавеното изливане на пло­чите разстройва непрекъснатия поток, нарушава организацията при изпълнението на вътреш­ните работи и излятата „кутия“ на сградата. Ето защо вече се експериментира нов вариант на метода — с така нареченото етапно изливане на плочите, при което едновременно се изливат и стените, и подът на всеки етаж. Наистина, това ограничава скоростта на пълзенето, но другите показатели са отлични. Премахва се монтажното състоя­ние на сградата (т. е. вертикалните шахти отдолу догоре). Конструкцията става по-стабилна — плочите преминават през стените на всеки етаж, връзката е по-здрава, а разходите на стомана — с 5—6 кг/кв. м по-малко.“

Този цитат е ценен исторически извор, защото, ако с думите ,,построените досега подобни сгради в Русе, Плевен, София и Габрово“ авторът има предвид жилищни ПК-сгради, то явно показаният експериментален 17-етажен жилищен блок в Красно село (София) не е пръв в страната. В такъв случай, действително става интересно кой е наистина първият  ПК-жилищен блок в България, но засега нямаме отговор на този въпрос! Със сигурност обаче, много са се радвали тогава на новата за страната ни строителна технология и горното ентусиазирано заглавие на статия е добра илюстрация на това. Под ,,втори живот“ имат предвид, че механизираната технология на ,,пълзене“ вдъхва на познатия дотогава строителен кофраж нова полезност.

:) А сега… защо пък да не харесате сайта ни и във Facebook? ==> https://www.facebook.com/sandacite

В Sandacite.BG намерихме и Сигнал М – военен лампов радиоприемник!

Този военен радиоприемник е разработка на Слаботоковия завод Ворошилов в София от началото на 60-те г. и е предназначен за ,,служебни телефонни и телеграфни връзки“ на различни институции, в това число – и армията. Изработен е с повишени показатели по отношение на механичната устойчивост на корпуса и работните характеристики на елементите, затова и осигурява стабилна и надеждна радиовръзка при тежки приемателни условия.

Честотният му обхват е между 1 и 30 МHz, разпределен в 29 подобхвата. Чувствителността при телефони е не по-лоша от 0 мкв (при отношение сигнал – шум до 20 dB), а при телеграфия – не по лоша от 2 мкв при същия показател на отношението сигнал – шум.

Точност на отчитане на честотата – 1,5 kHz от скалата по целия честотен обхват. По отношение на стабилността на честотата нещата стоят така: отклонение, не по-голямо от 200 Hz след 3 ч. работа и при стабилно захран­ващо напрежение и околна температура.

Консумираната мощност е 125 вата. Тежи 35 кг, а размерите му не са огромни, споко – 530 х 318 х 440 мм. :)

За повече технически характеристики вижте оригиналната таблица на Сигнала:

Нямаме си такъв засега обаче. :( Ако намерите – вземете дръннете един телефон – 0896 625 803, Антон Оруш. :)

Вижте една българска сокоизстисквачка от 1963 в Sandacite.BG!

Разглеждайки списание Стоки, магазини и реклама от 1963 г., открихме на една от страниците ето тази интересна картинка, а под нея описание такова – ,,Нов модел машинка за получаване на сокове“. Тъй като пише ,,нов“, явно това не е първата българска сокоизстисквачка, но така и така е най-старата, за която знаем, така че защо да не я представим, доколкото можем, тук и сега?

Производството на тази джаджа започва през 1963 г. в софийската ТПК Бакелиткооп. Машинката се задвижва от електромотор с мощност 300 вата, който работи при максимално непрекъснато натоварване до 15 минути. Тоест, това означава, че през най-много 15 мин. време трябва да изключвате уредчето, за да не му прегрее двигателят.

Както и при други сокоизстисквачки, и тази може да ви направи вкусни свежи сокчета от плодове, зеленчуци и т.н. При преработка продуктите напълно запазват витаминното си съдържание, а материалът, от който е изготвена машината, не отделя никакви вредни за здравето съединения. Вижте само как са го отбелязали – десетилетия още преди да тръгне истерията по вредните материали на посуда и уреди.

Симпатична машинка! :) Единственото нещо, което ни смущава обаче, е, че все още не сме успели да си намерим нито такава, нито предшественикът й, но най-вероятно това е свързано с тяхната малка разпространеност.

Не такава обаче е работата с  най-популярната българска сокоизстисквачка Малина – повече за нея можете да научите тук ==>