Статии – Стара техника

В Sandacite.BG ще ви покажем български автомат за продажба на вестници и списания от 1970-те г. – т.н. вендинг машина.

Когато в един град се четат много вестници и списания, е много удобно те да се продават от машини, а не от хора. Сега те се наричат вендинг автомати, но още през 1970-те години у нас започват да се монтират автоматични машини, които правят точно това – продават вестници и списания. Машините са произведени в България, а хората ги използват във фоайетата на жп гари, автогари, летища, пощенски станции, хотели и т.н.

На снимката се вижда такъв типичен български автомат за продажба на преса, използван през 70-те и 80-те г. Произвеждан е в ПРПС Русе, иначе предприятие за производство на телефони и друга телекомуникационна техника. Известен е със съкращението УАПВС и може да продава вестници и списания с размери от 210 х 140 до 40 х 320 мм, дебели от 1 до 6 мм. Работи само с монети.

Главният корпус на УАПВС е стоманен и обединява няколко елемента. Отгоре има витрина, през която се виждат пресата и заглавията ѝ, а вдясно под нея отвор за приемане на монетите и друг отвор за връщане на неразпознати монети (малкият отдолу). Дългият хоризонтален процеп отдолу е за изхвърляне на вестника или списанието. Всичко това е монтирано на врата, която се заключва със секретна брава. Отвътре пък автоматът има 2 монетни механизма, 2 устройства за проверка на монетите, 2 монетопровода, 2 каси за приетите монети (намират се в долната му част – падат се горе-долу срещу краката на застаналшя пред автомата купувач), а също така – механизъм за подаване на пресата и, разбира се, електрически блок за захранването.

УАПВС е наречен универсален автомат, защото има многономинален монетен механизъм. Той разпознава монети с различна номинална стойност и така позволява на купувача да използва различни монети, за да закупи вестника или списанието. Изпълнителният механизъм на автомата (механизмът, който пуска към потребителя вестника или списанието) може да захваща различни издания, защото се регулира според геометричните им размери.

В зависимост от цените на пресата техникът, който настройва УАПВС, може да регулира двата монетни механизма така, че да приемат от 1 до 4 монети, а според комбинацията автоматът може да работи с единия или с двата заедно. Когато пуснем парите, монетопроверящо устройство се задейства и започва да идентифицира монетите. Неразпознатите могат да се върнат към отвора за връщане, за да си ги получим обратно.

Ето и схемата на българската вендинг машина от 70-те години:

Как УАПВС проверява монетите? Монетопроверителят ги идентифицира по няколко признака: диаметър, дебелина, маса, феромагнитни свойства, специфична електропроводимост, материал на изработката и др.

Диаметърът и дебелината се проверяват още на входа при пускането в прорез, който е калиброван – неговите размери са еднакви с тези на монетите, с които УАПВС работи. Напр. ако това са 2 стотинки, височината на калибрования отвор е 1,82 мм, а широчината – 1,2.

Масата се проверява от лостов механизъм, работещ като везна. Чрез такива везни се проверява и диаметърът. След тази проверка разпознатите като негодни монети (с по-малка маса и различен диаметър) попадат в монетопровода, водещ към отвора за връщане към ползвателя, за да си ги получи той обратно. А монетите с по-голям диаметър се спират от неподвижна опора и от везна и ако тогава купувачът натисне бутона за връщане, те също се изтъркулват в монетопровода към него.

Феромагнитните свойства се проверяват с помощта на постоянни или електромагнити. Координацията между суматора, сравнителя, изпълнителния механизъм и другите възли се осъществява чрез електромагнитни датчици.

А как автоматът продавач ,,преценява“ дали парите са достатъчни за покупка? Многономиналният му монетен механизъм има сумиращо (подобно на старите касови апарати с ръчка) и сравняващо устройство. Първото сумира и отброява общата стойност на пуснатите монети, а второто сравнява стойността им с цената на исканата стока. Докато монетите се проверяват, отброяват и сравняват, механизмите ги задържат в междинен бункер и могат да ги върнат на ползвателя. Когато дадени монети се разпознаят като годни за търговска размяна, суматорът започва да ги пресмята, а след това – да ги сравнява сравняващото устройство. Когато то отчете съответствие на сумата с цената на стоката, дава управляващ импулс (разрешение) на изпълнителния механизъм да изпрати към купувача вестника или списанието. Механизмът отделя най-горния вестник или списание и го пуска към отвора за получаване. През това време монетите се пускат по монетопровода, за да паднат в касата на автомата.

А, и търсим такъв автомат за колекцията ни от стара българска техника, така че, ако знаете някъде да има, пишете ни. :)

Ето още един интересен български автомат ==>

Български автомат за аркадни игри ИЗОТ 127Д

See more

 

 

Още през 1979-а сме имали българска електронна пропускна система – ИЗОТ 1001С. Сега Sandacite.BG ще ви я покажем.

В днешно време на големите служебни сгради се разполагат пропускни устройства, на които служителите отчитат електронни карти и така се идентифицират, а и може да се следи работното им време. Подобно българско устройство е конструирано още преди 40 години – през 1979 г. – като то се нарича ИЗОТ 1001С и има най-разнообразни възможности. Използвано е в различни институти, предприятия и ведомства. Първо да го видим какво прави и после подробно от какво се състои.

КАКВО МОЖЕ СИСТЕМАТА

Електронната пропускна система ИЗОТ 1001С контролира и отчита влизането и излизането на личния състав на институтите, предприятията и ведомствата, които  използват. В оперативната памет на компютризирания ѝ главен блок се натрупва статистика за определен период, дължината на който се задава оправомощен човек – системния оператор. На базата на натрупаните данни и водената от компютъра статистика може да се определи какъв е балансът на отработеното време за всеки служител на организацията, в която е монтиран ИЗОТ 1001С. Това е много удобно, когато трябва да се подготви първоначалната информация за оформяне на заплати, хонорари и други парични възнаграждения. Може да се следи и за използваните през периода дни платен почивен отпуск, платен болничен отпуск, кога служителят е излизал от работната сграда по служба (напр. за среща), дали някой е закъснявал за работа и т.н. Електронната пропускна система може да обслужва до 3000 лица. Тя има и още полезни възможности, които ще разгледаме по-долу, а и освен това позволява да се задава плаващо работно време.

Отчитането на влизанията и излизанията на хората става чрез прокарване на лична магнитна карта през карточетящо устройство, разположено на всеки портал на сградата. Всички тези входно-изходни карточетци са свързани към главния изчислителен блок и информацият от тях се предава към него. ИЗОТ 1001С е първото устройство в историята на българската електроника, което използва магнитна идентификационна карта. Магнитните му карти са 1:1 като размер и начин на действие с фонокартите за Първия български фонокартов телефон ИЗОТ 0115 от 1983 г. Тези карти нямат чип, а само магнитна лента, на която в случая се записват личните му данни и данните на организацията, използваща ИЗОТ 1001С. Поначало на такава магнитна карта може да се запише всякаква информация (повече за тези пропускни карти можете да прочетете ТУК). Служителят не може да редактира записаната информация, защото достъп до магнитозаписващото устройство, което я кодира, има само операторът, който седи пред главния блок на ИЗОТ 1001С.

По-горе споменахме за опцията за плаващо работно време. Както ще видим подробно, системният оператор може да задава продължителността му индивидуално за всеки служител, а може и да определи плаваща обедна почивка. Чрез опциите на заводския софтуерната с ИЗОТ 1001С може да се определи най-гъвкав график, а отработеният баланс да се запише на дискета или да се разпечата на принтер, за да може ръководството да проследи кой колко е работил и какво заплащане трябва да му се определи.

КАКВО ИМА В НЕГО

На първата снимка в статията виждаме снимка на ИЗОТ 1001С, а отдолу – блоковата му схема.

Най-общо, системата представлява главен изчислителен блок и няколко отдалечени терминала, свързани към нея (входно-изходните), като те могат да са най-много на 2000 м. Главният блок, пред който сяда операторът, е с конструкцията на типичен бюрокомпютър, какъвто е напр. ИЗОТ 1003С, специализиран в счетоводството на складове. Тежестта, разбира се, пак е над 200 кг, а размерите – подобни на училищен чин или истинско бюро. На първата снимка в статията виждаме именно главния изчислителен блок на ИЗОТ 1001С. На него има две 8-инчови флопидискови устройства отляво, клавиатура, светодиодите за индикация и магниточетящото и магнитозаписващо устройство за картите – то е сложено върху флопитата. Зад клавиатурата се намира принтер с печатащо устройство тип ,,маргаритка“. Отделно по входовете на сградата има входно-изходни терминали.

Вътре изчислителния блок са поместени неща като микропроцесора СМ601, оперативната памет (RAM) 49 152 байта и постоянната (ROM) 16 кб, часовникът за реално време и няколко контролера: за флопитата, за принтера, за магниточетящото и магнитозаписващо устройство, за линията с входно-изходните терминали по входовете на сградата, на които служителите отчитат картите си, а също така – за клавиатурата и индикацията и за перфолентовия четец и инженерния пулт към него.

КАКВИ СА МОДЕЛИТЕ

на различните модули? Микропроцесорът на ИЗОТ 1001С е СМ601 от известната серия СМ600, произвеждана в Комбината по микроелектроника в Ботевград, а използваните периферни интерфейсни адаптери са СМ602. Постоянната памет на системата е изградена от платки ИЗОТ 2100Е. Принтерът на ИЗОТ 1001С се нарича ЕС 7187 и печата на безконечна хартия, перфорирана отстрани – той е същият като на терминала ИЗОТ ЕС 8501М, за който сме ви разказвали ТУК. Контролерът му е ИЗОТ 7502Е. Флопитата са добре познатите ни 8-инчови ЕС 5074, които обикновено се поставят по две в комплект – едното за зареждане на управляващата програма, другото за работа с дискети с данни или за запис на резервно копие. Клавиатурата, пред която сяда операторът на цялата пропускна система, е производство на завод ,,Електроника“ София, като контролерът за нея се именува ИЗОТ 1001С.0002. Магниточетящото и магнитозаписващото устройство горе вляво се нарича ИЗОТ 6500С, а контролерът му – ИЗОТ 1001С.0007. Индексът на часовника за реално време е ИЗОТ 1001.0004. Входно-изходните терминали по вратите на сградата са ИЗОТ 6600С и в тях има магнитен карточетец ИЗОТ 6501С, а контролерът за тях също е разположен на платката ИЗОТ 1001.0004. Споменахме и за перфолентов четец (той има и инженерен пулт – ще обясним защо е нужен) – той е модел FS 1501, а контролерът му е ИЗОТ 1001С.0005.

КОЙ КАКВО ПРАВИ

Ето и за какво отговаря всеки модул от ИЗОТ 1001С. Процесорът в главния блок направялва работата на цялото устройство. В оперативната памет системният оператор записва променлива информация като личните партиди на служителите, на които институтът, предприятието или ведомството е издало магнитна идентификационна карта. Информацията е променлива, защото параметите на работното време или даже личните данни на човека могат да се променят – напр. той да напусне. Та в RAM-a се пази информация като брой на служителите картодържатели, номер на организацията издател, категории на служителите/работниците и техните номера в звената на организацията и т.н. За всяка партида се използват 16 байта памет. 1 модул динамична RAM съдържа 8 кб, а в цоклите могат да се поставят най-много 6 платки оперативна памет. За обслужване на организации с около 3000 души е необходимо да са запълнени всички цокли.

Част от RAM-a е буферна памет – за да може в нея да се запише временна, буферна информация, получена от входно-изходните терминали, която не може са разпечата в момент, когато процесорът е зает с нещо друго.

Едното флопи служи за зареждане на първоначалната служебна управляваща програма на ИЗОТ1001С (т.н. програма за генериране на системата). С другото може да се запише информация от времето на работа на устройството, която ще е необходима в края на отчетния период – за съставяне на счетоводни баланси, отчети, таблици, които са нужни за изчисляване на трудовото заплащане. Освен това, когато някой служител отчете магнитната си карта долу на даден вход на сградата, тази информация се изпраща в оперативната памет, за да може да се запише и така да се документира кой какво прави. И ако желае, операторът може да настрои така ИЗОТ-а, че да записва на дискета през 1 час получените от входните устройства данни.

Подобна е ролята на принтера – на него също може да се разпечата инфото от входовете, а може и да се разпечата баланс за присъствие на личния състав в определен период. Този баланс се изготвя от служебната програма, а какъв да е периодът, се задава от оператора.

Да отбележим също така, че време на време дискетата може да служи и като буферна памет, за да се разтовари оперативната.

Клавиатурата е същата като на ИЗОТ ЕС 8501М напр. и разполага с две групи бутони – функционални и символни (с букви и цифри). Всеки от функционалните клавиши задейства определена функция на ИЗОТ 1001С. На долната фигура може да видим разположението на клавишите, а функциите им са следните: ВЗСТ – въстановяване, РЕЖ – режим, ПЧТ – печат, ИЗХ – изход, ТЕСТ – диагностичен тест при сервизиране, ЗКРТ – запис на карта, БАЛ – изготвяне на баланс, ОТП – включване на отпуск в баланса на даден служител, АБН – абониране (добавяне на нов служител в базата данни), ЗВРМ – задаване на време, ИВРМ – индикация на време, БОЛН – включване на болничет отпуск в даден личен баланс, ИЗТР – изтриване на служител от базата данни, ИЗАП – индикация на запис, ДИСК – извършва се дискова операция, СЛУЖ – включване в даден личен баланс на предварително обявено служебно излизане (напр. за среща), ВЪВ – въвеждане на данни, ОТЧТ – отчет, ИЗВТ – задаване на период извънреден труд в нечий баланс, № – номер на абонат, КТГР – категория, ВРМ – време.

Светлинната индикация се прави чрез 14 броя LED-цифрови полета на главния блок и показва на оператора какво правят флопито, принтерът, магнитното устройство и какво става на линията, към която са свързани входно-изходните устройства за картооотчитане.  Цифровата индикация може да покаже и различни данни от работата, които операторът да поиска чрез натискане на определени клавиши. Най-лявата LED-цифричка показва дали е налично 5-волтовото захранващо напрежение в главния блок. Ето как изглежда цифровата индикация:

В лявото поле първите 2 разреда цифри от ляво надясно са за категорията на служителя, като могат да се задават до 14 категории. На вторите 5 разреда пък се изписва номерът на служителя. В дясното поле разредите са разпределени така: ,,+“ или ,,–“ за задаване на плаващо работно време, 2 разреда за ден, 2 за час и 2 – за минута.

Сега да погледнем магниточетящото и магнитозаписващо устройство ИЗОТ 6500С. С него системният оператор записва на служителските магнитни карти личните данни на картодържателите и тези на организацията издател – институт, предприятие, ведомство… Размерите на картата му са 86,5 х 54 мм, а записът се извършва със скорост 25 мм/сек. След записа ИЗОТ 6500С правии контролно четене на новозаписаните данни, за да се увери, че всичко с тях е наред. Такива карти може да се запишат и още в завода производител, ако организацията купувач на ИЗОТ 1001С си поръча това.

Интересна е функцията на инженерния пулт и бързия четец за перфолента FS 1501. Освен от оператор пред клавиатурата, електронната пропускна система ИЗОТ 1001С може да се настрои и от компютър, затова е направен пулт и съответно контролер за връзка с изчислителната машина. Перфолентовият четец е там, защото е предвидено операторът да зададе на компютъра инструкции, записани на перфолента. Повече за този носители на информация сме казали ТУК.

Входно-изходните терминали ИЗОТ 6600С са онези части от ИЗОТ 1001С, с които личният състав на организацията има досег – когато отчита картите си. Ето го как изглежда:

В 6600С също има микропроцесорен чип СМ601 и е монтиран магнитен карточетец ИЗОТ 6501С. Скоростта на вкарване на картата в ,,устата“ се определя от възможностите на човешката ръка и може да се променя – от 10 до 80 мм/сек.  При всяко влизане или излизане служителят поставя в ,,устата“ картата с лентата надолу и от бутончетата до нея набира някои данни за преминаването си: дали в момента е в плаващо работно време, а ако е във фиксирано – дали излиза по служба, в обедна почивка или по лична работа, дали излиза след положен извънреден труд извън фиксираното или плаващото работно време. А ако това е последното излизане на служителя преди платен отпуск, натиска бутон ,,Платен отпуск“, за да сигнализира, че от утре няма да е на работа.

ИЗОТ 6600С мигновено анализира прочетената от магнитната карта информация и ако е достоверна, я препраща за обработка към главния изчислителен блок на 1100С. Ако и там не се намери грешка в идентификационните данни, компютърът анализира часа на преминаването, заявената причина, изчислява баланса на служителя и връща информация към входно-изходния терминал, през който е прокарана картата. Там на индикационното му поле се появява балансът на служителя. Ако има грешка, на цифровата LED-индикация ще се изпише номер на грешка 88.88. Тогава картата отново трябва да се постави в терминала.

Ако се постави карта на друга организация издател, след анализ ще се покаже номер на грешката 77.77. Ако ли пък информацията в картата е променена – не може да се прочете, изтрита или лентата е механично нарушена – терминалът отново ще даде грешка 88.88 и е необходимо картата да се презапише или подмени.

Важен е и часовникът за реално време ИЗОТ 1001С.0004, защото именно по времето, показвано от него, се засичат часовете и минутите на служителите.

КАК СЕ РАБОТИ С ИЗОТ 1001С

ИЗОТ 1001С има няколко режима на работа, с които операторът му е добре запознат. Те са определени от заводската (служебна) компютърна програма, която управлява устройството. Режимите са:

• генерация;
• експлоатация;
• поправки;
• запис на съдържанието от RAM върху дискета;
• диагностичен тест;
• възстановяване, ако захранващото напрежение е паднало за време не повече от 8 часа;
• същото, но ако това е станало за повече от 8 часа.

Генерация се нарича основният режим. След включването на ИЗОТ 1001С заводската дискета се поставя в едното 8-инчово флопи, оттам задействащата програма автоматично се въвежда в RAM-a и операторът в диалогов режим трябва да зададе всички променливи параметри, с които ще работи ИЗОТ-ът през тази сесия. (А за да се включи електрически цялата система – главен блок и входно-изходни терминали – е необходимо само да включите захранващите кабели в 220-волтовата мрежа, нищо друго.) Програмата за генериране се нарича резидентна, а дискета с нея – резидентна дискета, защото ,,резидира“ в RAM-a през цялото време на работа на пропускната система. През това време свети индикаторният светодиод ГЕН. През време на този режим ИЗОТ 1001С не може да регистрира натискането на клавиши от терминалите отдолу, не реагира на натискате на функционалните клавиши и, разбира се, не може да прави никакви баланси и приключвания.

Затова е необходимо възможно най-бързо да влезем в режим ,,Експлоатация“, което става, като натиснем клавиша РЕЖ за избор на режим. Светва индикаторът ЕКСПЛ. Сега входно-изходните терминали работят, а опеаторът може да активира добавяне на платен отпуск, болничен, да добави извънреден труд към партидата на някого, да му смени категорията, да му сметне и разпечата баланса и т.н. Може да зададе и през колко часа програмата да направи баланс на работното време на някого и през колко часа да записва някой личен баланс в оперативната памет и/или на дискета.

Ако искаме да запишем съдържание от RAM-a на дискета, трябва да натиснем клавиш ДИСК и до 5 секунди след това – ВЗСТ. Във второто флопи трябва да е поставена дискета. Когато индикаторът ЕКСПЛ изгасне и започне чегъртане отдолу, записът е започнал. При успешно завършване на безконечната хартия се отпечатва това съобщение:

ОПЕРАТИВНАТА ПАМЕТ ПРЕХВЪРЛЕНА НА ДИСК

и ИЗОТ 1001С се връща в режим ,,Експлоатация“.

(Да отбележим, че при този компютър словните съобщения се изписват на безконечна хартия, защото още не се използват монитори – чудно, нали? Освен това е и доста ресурсоемко.)

Ако захранващото напрежение падне, ИЗОТ 1001С започва да се захранва автоматично от акумулаторна батерия, защото върши важна работа и не може да се позволи да не работи, а трябва да е на линия поне докато последният от персонала си тръгне. Батерията захранва часовника и поддържа неизтрито съдържанието на енергозависимата RAM. След като ,,токът отново дойде“, системата автоматично се връща в режим ,,Експлоатация“.

Ако обаче ,,токът спре“ за повече от осем часа, батерията престава да поддържа живо съдържанието на оперативната памет и то, както и часът на часовника, се загубват. Затова, след като се възстанови напржението, операторът трябва отново да постави дискетата и да влезе в режим ,,Генерация“. След това, ако постави дискета с последните записани от RAM-a данни и часовниково време, може да възстанови донякъде пълноценността на работата на ИЗОТ-а. Но след това е нужно да влезе в режим ,,Експлоатация“, където да зададе актуалното точно астрономическо време на часовника. Може и да види кои са последно регистрираните в оперативната памет входно-изходни манипулации и операторски действия, които обаче не са записани на дискета – за това е нужно да им направи разпечатка на принтера.

Има и режим ,,Тест“, в които ИЗОТ 1001С се подготвя за сервизно обслужване. След някои манипулации по платките памет към контролера за инженерен пулт се включва четецът на перфолента FS 1501, чрез който в ИЗОТ 1001С се въвеждат тестови програми на перфолентни носители. Чрез тях се установява дали всички блокове на системата са работоспособни.

Плаващото работно време е нещо много удобно и в наши дни все повече се разстраства неговата употреба, дори съчетано с работа от жилището, а не на фиксирано работно място. Създателите на ИЗОТ 1001С още през 1979 г. са отчели това и са предвидили възможност операторът да го зададе за всички служители на организацията, която използва системата. Ето по каква схема става това:

А — начало на сутрешното плаващо работно време;

В — нормално начало на работния ден;

С — край на сутрешното плаващо работно време;

D — начало на обедна почивка;

Е — край на обедна почивка;

F — начало на вечерно плаващо работно време;

G — нормален край на работния ден;

Н — край на вечерно плаващо работно време.

Фиксираното работно време е времето, през което личният със¬тав на предприятието е длъжен да бъде по работните си места.

Около моментите на начало и край на работното време се създават зони на плаващо работно време. Служителите могат да идват на работа във всеки момент в зоната на сутрешното плаващо работно време и да излизат от сградата във всеки момент в зоната на вечерното плаващо работно време.

Определянето на лично плаващо работно време става, като за  включения в оперативната памет на ИЗОТ 1001С служител се създава партида (запис) за плаващо работно време, което съдържа необходимата информация за него. Тази информация включва: номера на служителя, категорията, баланса от плаващото работно време (часове и минути със знак плюс или минус), кода и времето на последното входно-изходно преминаване (ден, час и минута), отработеното време (часове и минути), служебното време (часове и минути), положения извънреден труд (часове) и използвания платен годишен отпуск и отпуска по болест (дни). Личният състав се разпределя на категории и за всяка категория се определят параметри на работното време.

За отработено се счита времето, през което служителят е присъствал в сградата. То се включва в нормалния работен ден. Ако излезе по служба, това се брои като служебно излизане и време, в което той е отработил извън предприятието – съответно то се включва в нормалното работно време. Извънреден е трудът, положен извън плаващото работно време или в празник. Балансът от плаващото работно време се изчислява като излишък или като недостиг на отработени часове и минути.

Периодът на плаващо работно време се задава от оператора и може да бъде напр. седмица или месец. В края на всеки отчетен период автоматично (софтуерно) се прави завършването му. Пак чрез програмата се отпечатва пълна информация за всеки служител. Тогава в оперативната памет се нулират личните полета на хората с плаващо работно време, като се запазват балансът, кодът и моментът на последната входно-изходна манипулация на служителя. В началото на следващия период пък системата отново започва да натрупва и обработва описаните параметри.

ИЗОТ 1001С от 1979 г. е първата електронна пропускна система, произвеждана в България.  Самата форма на бюрокомпютъра по това време е изключително използвана и с такава конструкция са конструирани най-разнообразни компютърни системи. Напр. тази:

ИЗОТ 1008С Бензин – нов проблемно-ориентиран комплекс!

See more

Запознайте се с първия български шредер на име Секрет в Sandacite.BG.

И такаа, на ред за статия е новата придобивка в нашата колекция! Този път тя е образец на устройство, което изобщо не предполагахме, че някога е произвеждани в България.

Шредерът (от англ. shredder, понякога у нас неправилно и ,,шрьодер“) е устройство за раздробяване или дори смилане на хартия на много фини лентички или малки късчета. Шредери се използват от държавни и частни организации и от физически лица, за да се унищожават документи, които, макар да са изтекли или вече ненужни, все още съдържат поверителна информация, която не трябва да се разпространява безконтролно – напр. лични данни, технологична или друга професионална информация от интерес за промишления шпионаж и т.н. В практиката предмет на такова унищожаване могат да са подробни описания на пропагандни действия, замислени от институции на дадена държава и обсъждани секретно, военни планове, също – изложения на бизнес-стратегии или части от тях, различни банкови документи и т.н. Накратко – всякаква хартия с написана информация, която дори след края на употребата е задължително да не стига до външни страни (т.н. ,,изтичане“). В историята са правени опити да се възстанови информация по отрязъците и в някои случаи това е успешно, затова колкото по-тънки са ивиците или по-малки парченцата, толкова по-сигурно е унищожена информацията.

И неслучайно в средата на 1970-те години в завод Оргтехника Силистра започват да произвеждат ,,машина за унищожаване на документи“, която наричат ,,Секрет“. Това е първият български шредер, нов експонат в колекцията ни от българска техника. Предназначен е за институции, работещи с поверителна информация – напр. Министерството на народната отбрана. Този на снимката е произведен през 1975 г., а това е оригинална негова снимка от каталог на завода:

Шредерът се състои от почти квадратна дървена кутия, боядисана в нестандартното оранжево, а под нея има талашитен шкаф. В него се слага кошница за тънките хартиени ленти. А горе, под шредера, в горния плот на шкафа, е пробит голям отвор по такъв начин, че изрезките свободно да изпадат от въртящите се ножове на апарата и да отиват в кошницата. Когато тя се напълни, просто я изпразвате. Ще забележите, че лентите, които са се натрупали в нея, са широки само 2 мм – Секретът добре нарязва. В него има електродвигател (с 1400 об/мин) от завода Елпром Тетевен, който чрез зъбни колелета върти два 30-инасантиметрови оси с монтирани на тях остри ножчета зъбци. Осите се движат едновременно, а зъбците им захапват и придвижват листа в посока от процепа към вътрешността на кутията. Ножчетата се разминават едно до друго и именно те превръщат хартията в тънки ивици.

С шредера се работи така. Поставяте най-много 12 листа хартия в процепа в горната част на кутията му и натискате зеления бутон. (С повече от 12 листа ще затрудните работата на ножовете и нещата няма да вървят ефикасно.) Чува се шум като… от миксер и Секретът започва да нарязва. Листовете могат да бъдат с ширина най-много 22 см, т.е. малко над А4 формат. А ако знаете колко кг тежат документите ви за унищожаване, можете да си направите и приблизителна сметка колко време ще ви е необходимо да ги нарежете, защото ножовете могат да се справят със 100 кг ,,суровина“ за 1 час.

Другите два бутона са червен и бял. Червеният спира електродвигателя и съответно работата на шредера, а белият има аварийни функции. Ако го натиснете, осите с ножовете веднага започват да се въртят отвътре навън и вместо да поглъщат, изблъскват през процепа листата. Това е полезно, ако напр. няколко неправилно поставени в процепа листа (или повече от позволения брой) се заплетат и заклещят между зъбците – ако осите се завъртят наобратно и изхвърлят проблемния материал, по-лесно ще се разчисти ,,коридорът“.

Освен това, случва се погрешно да сте взели някой важен документ и да се усетите, когато той е вече между ножовете. Ако не ги спрете, а само започнете да го дърпате от процепа, ще го разкъсате още повече. Но ако с белия бутон можете да ги накарате те сами да го изхвърлят, листът ще си остане само с онези повреди, които зъбците са му нанесли – а откъм ръката ви ще си е цял, макар и малко намачкан.

Отстрани на дървената кутия са изрязани и вентилационни отвори, за да се проветрява вътрешността на корпуса – тя се затопля главно от електродвигателя:

Шредерът е с размери 750 х 370 х 365 мм, обаче тежи неочаквано много за такова неголямо нещо – цели 35 кг! Помня как го вадехме от багажника на автомобил и в момента, когато го вдигнахме, цялата задна част на колата отскочи нагоре. Секрет наддава на тегло заради електродвигателя, зъбните колелета и тежките стоманени оси с ножове, отговорни за нарязването на хартията. Напр. само електродвигателт тежи 6,5 кг!

Шредерът Секрет потребява 460 вата мощност от мрежата. Работи с 220 волта напрежение, а електродвигателят му е модел ЕОРК 022/4. Шкафчето пък по изработка прилича на обикновена битова мебел… И наистина, най-интересното в него все пак е разположено отгоре – първият български шредер за документи. :)

Ето тук пък можете да разгледате едно доста по-известно произведение на завод Оргтехника Силистра – първия български калкулатор, изнасян в Западна Европа ==>

Български калкулатор Елка 22 от 1966 г. в оригиналния си калъф

See more

Вижте легендарната полицейска радиостанция Микрон в Sandacite.BG.

Култово нещо са тези радиостанции! И се оказа, че доста трудно се намират – поне и с батерията към тях. Години наред се разминавахме с хубав екземпляр, докато най-сетне успяхме да си намерим този на снимките. Днес ще ви запознаем с него.

Микрон е ултракъсовълнова транзисторна радиостанция, която е най-разпространена в полицията у нас през 70-те и 80-те години. Производство е на Завода за УКВ-радиостанции ,,Михаил Антонов“ в Гоце Делчев. Представлява алуминиева тухла с тегло около 700 грама, която има отстрани спираловидна антена и с нейното стърчане малко напомня някогашен мобилен телефон, но няма клавиатура и екранче.

Макар да се асоциира най-вече с полицейските структури, радиостанциите Микрон са използвани и от други организации – групите на Планинската спасителна служба, работещите в други големи площи – напр. селскостопански комплекси и големи заводи, други аварийни служби, жп поделения, строителни обекти и т.н.

МИКРОН

Под марката Микрон всъщност са произвеждани няколко различни модела, пускани между 1967 и 1969 г. и означени със съкращенията РСД 67 ЧМ, РСД 68 ЧМ и РСД 69 ЧМ. Отделно всеки от тези модели също има модификации, напр. РСД 67 ЧМ А 25, В 25 или РСД 69 ЧМ А 25 или пак В 25… Важна разлика между тях са радиочестотите, на които приемат и предават, но имат и доста други. За времето си те имат малки размери и тегло, ниска консумация на енергия и голяма чувствителност на приемника.

Всички тези станции представляват преносим приемо-предавател с микрофон, работещ на 12-волтова батерия. Кутията им винаги се състои от две части – шаси и капак. В шасито е поместена електрониката. При РСД 67 ЧМ и РСД 68 ЧМ на капака е разположен високоговорителят. Отдолу е потенциометърът за смяна на каналите и за включване и изключване на радиостанцията. Отзад в специално гнездо е монтирана акумулаторната никел-кадмиева батерия марка Мусала, 225 милиамперчаса. В горния край на шасито се намират куплунгът, на който се закача антената:

Там са също копчето за свързване на пулта, потенциометърът с надпис ,,У“, с който се регулира силата на звука, и потенциометърът за шумозаглушителя, който е означен с ,,Ш“.

Моделът РСД 69 ЧМ има и слушалки – ето как изглежда в комплект с ремъка:

Като електронна база схемата на приемника и тези на предавателя – от микрофонния вход до първия умножител – са изцяло изпълнени с хибридни интегрални схеми. Останалите модули са с дискретни елементи.

Модификацията, която намерихме, е РСД 67 ЧМ В 25. Тя работи на честоти между 51 и 58 мхц:

В тази статия ще отделим най-голямо внимание на нея, но накрая сме ви пуснали за свободно изтегляне и техническото описание и на останалите модели и модификации, за да имате пълни сведения.

Като комплектация РСД 67 ЧМ А и В 25 идват с вградени в кутията команди и антена АН 671, чийто диапазон е между 44 и 58 мхц. В комплекта влизат кожена калъфка и ремък за носене на радиостанцията през рамо. Станцията се зарежда от зарядно устройство УЗ-05, което може да зарежда едновременно до 10 батерии Мусала и работи с 220-волтово напрежение от мрежата:

КАК РАБОТИ РАДИОСТАНЦИЯТА МИКРОН

След монтиране на заредената батерия в радиостанцията тя е вече готова за работа. Включвате Микрона на уговорения канал и той вече е в положение ,,готовност за приемане“, а в микротелефонната слушалка се чува характернотото пукане, резултат от работата на икономайзера на приемника вътре. Регулаторът ,,У“ служи за усилване на звука и си го нагласяте според това колко е шумно около Вас. Шумозаглушителят ,,Ш“ трябва да се нагласи така, че да изчезне шумът в телефона. Когато се включи шумозаглушителят, чувствителността на приемника се влошава до известна степен, затова при приемане на много слаби сигнали регулаторът на шумозаглушителя трябва да се завърти в обратна посока, докато в микротелефона се появят все пак шумове.

Ако искаме да предаваме, трябва да натиснем бутона на десния ръб:

Тогава високоговорителят работи като микрофон.

Изключването на тази радиостанция става, като превключвателят за каналите се постави в такава позиция, че нулевото означение да застане срещу маркировката на капака на Микрона.

За да работи добре Микронът, батерията трябва да бъде винаги добре заредена. Трябва да си контролирате това. За 225-те милиамперчаса станцията може да работи 8 часа при съотношение дежурен прием – приемане – предаване 8:1:1, тоест след всеки работен ден батерият трябва да се презарежда – горе-долу като на днешен смартфон. Батерията Мусала може да се презарежда около 150 пъти, след това трябва да я смените.

Каква ще е далечината на връзката, която що осъществите, силно зависи от местните условия. При откит терен и ако поне единият от разговарящите е на височина, можете да осъществите връзка на разстояние до 10 км. При градски условия обаче, при наличие на сгради между кореспондентите на малки разстояния връзката ще бъде нестабилна. Затова в градски условия мрежите с радиостанции Микрон са изграждани, че да се разговаря между портативна и стационарна или мобилна радиостанция.

По-нагоре споменахме за батерията Мусала. Тя има 10 никел-кадмиеви клетки в себе си. В нормално състояни държи 12,4 волта номинално напрежение и има заряден ток 23 милиампера:

ТЕХНИЧЕСКО ОБСЛУЖВАНЕ

Много е важно да пазите радиостанцията Микрон в сухо помещение и през това време да сте демонтирали акумулаторната батерия, за да не се разтече! Ако е необходимо, станцията трябва да премине периодичен преглед и донастройка, за да поддържа експлоатационните си параметри, като интервалът за това е не по-дълъг от шест месеца. Ако ще е за повече от шест месеца, демонтирайте антената и ремъка за носене през рамо. Там, където ще съхранявате, не трябва да има киселини, основи и въобще разни химически активни вещества и трябва също така да е добре вентилирано. А Мусалата, за да се запази от необратими промени, трябва да се подлага на всеки шест месеца на автоматично разреждане-презареждане с УЗ-устройството.

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Сега да видим и някои от тях, а за останалите ще четете в долния документ, който сме ви дали за изтегляне. За честотния диапазон вече писахме. Отстоянието между каналите е 25 килохерца, а максималната девиация – 5. Номиналният импеданс на антената е 5 ома. Размерите на РСД 67 ЧМ В 25 са 188 х 34 х 72 мм.

Тук можете да изтеглите техническото описание на радиостанцията, за да се запознаете и със схемата ѝ и с още данни ==> РСД 67 ЧМ, РСД 68 ЧМ, РСД 69 ЧМ.

Това беше за днес от нас. Ако искате, прегледайте и тази доста по-стара, лампова радиостанция. Поздрави! :)

Българска лампова радиостанция У-104

See more

Разучете какво е Телекард и какво прави със Sandacite.BG.

Чат-пат изнамираме и по някой стар български електромедицински уред. В случая той се намира в това куфарче, което получихме миналата седмица. Апаратът в него е производство на Приборостроителния завод Беласица в Петрич и е на конвейера от 1977 г., а е проектиран в Централната лаборатория по биофизика през 1976 г.

Интересният дизайн е дело на Добролюб Пешин и Александър Василев и за него печели награда ,,Златни ръце“ през 1977 г.:

Съществуването на Телекард е доказателство за това колко много внимание е отделяла навремето българската държава за здравето на хората, за удобството на лекарската работа и за пълноценното осигуряване на здравните звена с удобна медицинска техника! Апарати като Телекард показват едно мислене с перспектива. Преди 1990 г. малките населени места се обслужват от здравни пунктове (здравпунктове) или т.н. участъкови здравни служби, а в по-големите населени места има болници. Целта на устройството Телекард е да могат да се предадат до кардиологичното отделение на най-близката болница сигналите от електрокардиограмата на пациента, за да може кардиологът да прецени доколко е тежък случаят и дали се налага превозването на пациента в болница. По този начин се прави бърза и компетентна кардиологична консултация от разстояние. Електрокардиограмите се предават по телефонна линия или чрез радиовръзка. Това се нарича телеметрична ЕКГ-консултация. По този начин, освен удобство, се спестяват и разходите за превоз, ако пациентът все пак не е спешен. Използвайки Телекард, не е нужно да се открива многопрофилна болница с кардиологично отделение във всяко малко населено място. Сигнал от Телекард може да се предаде и от линейка, което означава, че е използван и в службите за бърза помощ – ето го напр. тук в линейката, която мислим, че е бус РАФ 977:

Телеметричната ЕКГ-консултация е система, която тогава държавното здравеопазване много поощрява. Целта е да се доближи квалифицираната медицинска помощ до хората и в най-отдалечените райони. Телекард позволява да се подобри оказването на спешна помощ при сърдечно-съдови заболявания и да се разширят диагностичните възможности на лекарите в малките населени места. Освен това, тъй като при диспансеризираните болни със сърдечно-съдови заболявания се прави периодичен ЕКГ-контрол и наблюдение, чрез Телекард това може да става логистично по-лесно, а също така и профилактични ЕКГ-изследвания. Въобще, много полезна джаджа! Освен в България, бил е използван в бившия СССР и ГДР.

Този Телекард дойде в колекцията на Sandacite.BG чисто нов, абсолютно никога неизползван – ние бяхме първите, които отворихме пликовете с различните му части. Той се състои от няколко елемента, като двете главни са предавател и приемник. Някои от снимките по-надолу са автентични и показват как се работи с него, а ето такова е съдържанието на куфарчето:

Тук виждаме задния панел на предавателя и на него конектор DIN5, означен с ,,пациент“ – тук се включва електрокардиографът и постъпват сигналите от него:

Електрокардиографът се свързва към предавателя Телекард чрез ето тези 4 жици с 4 жака от едната страна (към ЕКГ-то) и с DIN5 към предавателя:

Предавателят се състои от 3 основни звена: биоусилвател (с коефициент на усилване 400), честотен модулатор и нискочестотен усилвател. Разбира се, цялото устройство е напълно транзисторизирано – прекалено късно е, за да съдържа електронни лампи.

Когато ще работите с Телекарда, първо го включете и изчакайте 1 минута. След това предавателят преобразува сърдечните биотокове в честотно-модулиран сигнал, който се предава от акустичен излъчвател – това дебелото, кръглото, оранжевото:

За него залепяте телефонна слушалка откъм микрофона, както е направила сестрата на долната снимка, за да навлезе звуковият сигнал в телефонния микрофон и да се предаде по телефонната линия. Същото можете да направите с микрофон на радиопредавател и да го предадете по радиото, но трябва да се чува чисто! Сумарното ниво на шумовете и смущенията, приведени към входа на предвателя при нормална телефонна връзка, е </= 50 миливолта. Освен това, преобразуваният в звуци сигнал може и да се запише на магнетофон, ако Ви се занимава.

В кардиологичния консултативен център се намира друг Телекард, който обаче се използва като приемник:

Той усилва и демодулира приетия по телефона или радиото сигнал и дава изходен сигнал, който съответства на оригиналния електрокардиографски образ. Връзката на приемника с телефонната линия е директна, електрическа. Оттам идва сигналът, но той може и да се възпроизведе и от включен в конектора DIN5 магнетофон, ако е предварително записан оттатък с предавателя. Можете да включите и уред, за да се възпроизведе сигналът не звуково, а графично – електрокардиограф или дори осцилоскоп!

Това е в основни линии работата на Телекард. Сега да видим и какви са неговите технически характеристики. Носещата честота на сигнала е 1500 херца, максималната девиация – +/- 300 херца, а максималният входен сигнал +/- 5 миливолта. Неравномерността на амплитудно-честотната характеристика на честотите е 3 децибела. Входното съпротивление на предавателя е >/= 4,5 мегаома. Времеконстанта – >/= 1,2 сек, коефициент на предаване >/= 0,6.Коефициентът на потискане на синфазния сигнал е >/= 60 децибела. Общата амплитудно-честотна характеристика за ЕКГ-сигнала е 0,2 до 100 херца при 3 децибела.

А как се захранват предавателят и приемникът? Предавателят – с акумулаторна батерия Мусала, същата като онази на полицейските радиостанции Микрон. Ето я тук:

Приемникът пък се захранва с 12 волта, които получава, като 220-те от мрежата минат през стабилизиран токоизправител с превключвател:

Той също може да се захранва от батерията, но това е аварийна възможност – само ако спре токът.

Ето тук можете да изтеглите пълното техническо описание на Телекарда, ако ви е интересно ==> Телекард – техническо описание

Предавателят тежи 1,1 кг, а приемникът – 900 грама. Размерите им са еднакви – 233 х 150 х 84 мм.

Между другото, интересните стари български електромедицински апарати не спират дотук! Ето това напр. е първият български рентген ==>

Български рентгенов апарат Рд100 от началото на 1950-те г.!

See more

В Sandacite.BG днес разказваме подробно за митичните изчислителни центрове.

В развитието на професионалните компютри в България важно понятие са изчислителните центрове. Те са основните организационни звена, в кои­то се осъществява информационното обслужване и съответно през 70-те и 80-те г. работят българските суперкомпютри от серията ЕС, за които сме ви разказвали. Тези центрове са много видове и сега ще ги разгледаме по-подробно.

Изчислителни центрове могат да се създават в рамките на различни организации, обединени от своя отрасъл. Да вземем напр.  транс­порта. Там центрове може да има в специализирани автостопанст­ва в пощенските съобщения а също и в някои по-големи организации, пред­приятия и учреждения.

По аналогичен начин стоп въпросът и с енергетиката. Там се образуват и поддържат изчислителни центрове в големи предприятия и организации, които са извън организационните рамки на специали­зираната отраслова организация.

Именно в тази светлина се налага да бъдат разгледани функ­циите, структурата и организацията на различните видове из­числителни центрове, които съществуват в България още от края на 60-те години.

По  функционално предназначение използваните у нас изчислител­ни центрове могат да се класифицират по следния начин:

• ведомствени изчислителни центрове;
• учебни изчислителни центрове;
• изчислителни центрове за колективно ползване.

Първо да разгледаме ведомствените изчислителни центрове. Те са главният вид, с който досега сме ви давали пример за приложение на големите компютри от серията ЕС. Ведомствени ИЦ се изграждат в дадено предприятие, за да задоволяват неговите нужди.

Ведомствените ИЦ се делят на две големи групи. В едната влизат онези, които обслужват едно предприятие или организация в рам­ките на дадено ведомство (напр. ИЦ към Държавния комитет по планиране, към Комитета за наука, технически прогрес и висше образование, към Металургичния комбинат „Кремиковци“, към Химическия комбинат във Враца и др.). Ха­рактерно за тази група изчислителни центрове е, че те са органически свър­зани със системата за управление и в максимална степен са съобразени с нея и нейните особености. Създаването на подоб­ни центрове се налага или от мащабите на обслужваното пред­приятие или организация (ИЦ към МК „Кремиковци“), или от спецификата на решаваните в тях задачи (ИЦ към ДКП).

Втората група ведомствени изчислителни центрове са тези, които обслужват група предприятия или органи­зации, подчинени на дадено ведомство. Подобни ИЦ се създават, когато това се на­лага от спецификата на информацията, която се обработва. Характерни в това отношение са ИЦ към Централното статистическо управление (то е към Министерския съвет на тогавашната НРБ) или към системите на Министерството на народната отбрана и Вътрешното министерство, където характерът на информацията налага специални изисквания по отношение на поверителността. Знаем и че в широко разпространените окръжни изчислителни центрове, каквито преди 1990 г. има във всеки окръжен град, на големи компютри с магнитнодискови и магнитнолентови запаметяващи устройства се обработва всеобхватна статистическа информация, която идва от всякакви заводи, предприятия, училища, болници и т.н. в окръга – напр. колко бебета са се родили в еди-кой си град тази година, колко продукция от даден вид е била произведена в еди-кой си завод, колко служители са ползвали болничен за даден месец и на базата на какво заплащане колко им е било обезщетението и т.н. Други примери за ИЦ към звена на подчиннение към по-големи са ИЦ на завод „В. Коларов“ — Бургас, на Електроапаратурния завод Пловдив или на комбината „Г. Генев“ – Габрово.

Учебните изчислителни центрове се изграждат към ВУЗ-овете  и средните специални учебни заведения (най-вече техникумите, разбира се), а и към някои организации, които извършват фир­мена подготовка на специалисти. Независимо от различните варианти, в които тези ИЦ могат да съ­ществуват, основната им функция е свързана с обучението и повишаване квалификацията на кадрите. Заедно с това те изпълняват задачи, свързани с научноизследо­вателската работа на преподавателите и обучаваните, а освен това се ползват и за  определени производствени задачи. Така например, в дадено учеб­но заведение редица поставени на студентите/учениците се из­пълняват от тях в ИЦ с помощта на компютрите, за да придобият те умения и навици да работят с тях. Такива задачи напр. са: класиране на участниците в приемния конкурсен изпит, съста­вяне на разписание за провеждане на учебните занятия и из­питните сесии, водене на сведения за успеха и др.

Във всеки изчислителен център, без значение за какво се използва, има екип от проектанти и програмисти, които работят по проектното и програмното осигуряване на зада­чите, решавани с помощта на компютри. Между техните пултове за управление, запаметяващи устройства и контролери се разхождат операторите. Забелязвате, че никъде по пода няма кабели – това е, защото те са под настилката, за да не се спъват хората, т.е. подът е двоен.

В структурата на учебните ИЦ съществуват две звена – по подготовка на данните и по елек­тронна обработка. За тях са осигурени достатъчно оператори демонстратори, които работят на компютрите или непосредствено да наблюдават работата на обучаваните. Разбира се, има и екип по тех­ническото осигуряване на учебния процес – тези хора извършват ежедневното техническо обслужване на машинния парк.

От икономическа гледна точка учебните изчислителни центрове са вътрешноведомствени, бюджетни мероприятия на стопанска сметка.

Разбираемо, в синхрон с подетите през 70-те години държавни лозунги за ,,електронизация на народното стопанство“ и ,,електронизацията – стратегическа задача“ и ускоряващата се компютризация на българския обществен живот, ролята на учебните ИЦ е водеща за подготовката на кад­ри за различните отрасли, в които се използват компютри.

Изчислителните центрове за колективно ползване (ИЦКП), които са основна организационна форма на информационно обслужва­не при поставяне на тази дейност на индустриална основа, имат по-различни функции. В българските условия тези функции се оформят в три основни направления:

• информационно обслужване на отделни предприятия и ор­ганизации;
• информационно обслужване на териториалните органи на социално управление (окръжни, градски и др.) се изразяват в комплексното информационно обслужване на предприятията и организациите на дадена територия. Тази функция позволява компютърната техника в ИЦ да се обслужва по-малки предприятия и организации;
• диспечиране на информационния обмен между органите на социално управление на различните негови равнища.

В структурата на ИЦКП също трябва да има различни производствени звена. Обикновено има по един отдел „Електрон­на обработка на данни“. Но в ИЦКП, където се експлоатират по 2 — 3 и повече големи компютръа и в които се извършва огромна по обем работа по подготовка на информацията за обработка, са обособени няколко структурни звена, за да има нормално ръководство на производствения процес. Това изисква формирането на необходимия брой отдели и участъци. Техническото обслужване на концентрираната в по-големи мащаби сложна техника на ИЦКП е причина за наличие на технически отдели по подрръжката, но в случай на по-сложни повреди (напр. ако се наложи дадено устройство да се отнесе за ремонти) от ИЗОТ централно докарват ново оборотно устройство, докато ремонтират повреденото.

Надяваме се, че с тази статия поне малко сме доближили до вас тайнственото понятие ,,изчислителни центрове“. Ето едно типично лентово запаметяващо устройство, използвано в тях:

ИЗОТ ЕС 5012.03 – компютърно лентово устройство или 300 кг шкаф?

See more

 

Вижте в Sandacite.BG коя е първата българска радиотехническа книга…

Когато едно техническо достижение се разпространи до такава степен, че се превърне в масово употребявана от хората технология, се появява и нуждата от специализирана литература. Обикновено това са книги и статии, насочени и към професионалистите, и към масовите потребители. Колкото по-широко е усвоена дадена технология, толкова повече хора желаят да се запознаят с нея и да се възползват от предимствата ѝ.

В края на ХІХ и началото на ХХ век чрез периодичния печат в България навлизат познанията и темата за радиото – с немалко статии, още повече преводни информации и една изнесена през 1897 г. в София публична лекция (Димитров 1988: 29). Липсва обаче изчерпателна научнопопулярна книга.

Такъв труд успява да се появи през 1905 г. Заглавието е ,,Телеграф без жици. С 65 фигури“, а автор е електротехникът в Главната дирекция на пощите и телеграфите Борис Ив. Лещов. Заглавието е старо название на радиото, калкирано от други езици – напр. от френски (télégraphе sans fil). Авторът иска да запознае читателите с новата технология, като надскочи равнището на статиите и лекциите. Затова ,,Телеграф без жици“ не само излага в достъпен и популярен стил радиотехническата теория, но и преминава през цялата история на радиото, започвайки от основните открития и положения във физиката и електротехниката.

Запознаването с първата българска радиотехническа книга изпълва читателя с уважение към автора ѝ Борис Лещов. Предвид специализираното му образование, за написването на книгата широко са ползвани чуждестранни публикации и това в случая е предимство, тъй като професионализмът на автора му позволява да избере ценното от тях, да го подреди в една стройна структура и да създаде труд, който наистина просвещава читателите и ги приобщава към новия свят на радиото. Книгата от 1905 г. е и филологически интересна заради необичайните авторски преводи на технически термини и като илюстрация как специфичните радиотехнически думи навлизат в българския език.

За пръв път в научната литература книгата ,,Телеграф без жици“ е спомената в края на 80-те години (Димитров 1988: 65). Именно историкът на радиото в България проф. В. Димитров я определя като първа в областта си у нас, а нашето издирване също не успя да открие по-стари български книги по радиотехника. Досега за ,,Телеграф без жици“ не е изработено специално изследване.

Книгата е с обем 80 страници, формат 8° (25 см). Oтпeчaтaнa e в пeчaтницa ,,Дневник“ в Coфия. Тиражът не е означен. Илюстрацията на корицата съдържа множество символи – радиоприемане, преминаващи през етера вълни, небесна богиня, носеща в ръка книга (т.е. знание за новата технология) и лавров венец (т.е. победата, извоювана с добре овладяната съвременна техника). Около главата ѝ прелитат радиовълни, под тях виждаме радиоприемник.

Ако ,,Телеграф без жици“ беше официално издание на Главната дирекция на ПТТ, това щеше да е отбелязано някъде, както при други нейни издания. Но книгата на Лещов носи само знака на печатницата и най-вероятно е издание на самия автор, който с научнопопулярния си труд се заявява като полезен на страната си гражданин. Той притежава познания, които негово време са можели да бъдат придобити на достатъчно задълбочено равнище само извън България. Но след като поема отговорната си работа на експерт в държавна дирекция, Борис Лещов не се изолира, а остава близо до непросветените читатели и написва за тях книга, с която им разкрива възможностите на новата технология. През 1905 г. масовизирането на радиотехниката тепърва предстои, а човечеството все още открива тайните и усъвършенства устройствата ѝ, за да получи от нея по-удобен живот. Те трябва да отговарят на изискванията на бъдещото време – не трябва за нищожни поправки да се иска  помощта на специалиста техник… ценността на апарата много зависи от неговата простота… и от… лекото и бързото му поправяне (Лещов 1905: 51). Но все пак ,,Телеграф без жици“ вероятно е излязла в малък тираж; тя няма съдбата на първата българска автомобилна книга от 1914 и нейните три тиража.

Предговора си Лещов започва с тезата, че напредъкът на една страна зависи преди всичко от средствата ѝ за съобщение (Лещов 1905: 5) и се изказва положително и дори възторжено за бързия технически напредък на България, която, била недавнашна робиня на Турската империя, сега диша заедно със западните културни държави; человеческият прогрес… смело преодолява днес границите на нашето отечество (Лещов 1905: 5). Но според автора страната има още много да работи, докато изгради удобни, практични и добре уредени служби за телекомуникации. Важно е да отбележим, че във времето, когато все още съществуват съмнения в абсолютната пригодност на радиото като технология и комуникационно средство, Борис Лещов е категоричен: бъдещето принадлежи нему (Лещов 1905: 5). Предговорът завършва с имена на най-бележитите автори на радиотехническа литература (сред които са някои от изобретателите на радиото), от чиито съчинения авторът е черпил информация, за да идва тя от най-надежден източник.

Борис Лещов притежава вярно чувство за подреждане на информацията. След първите две структурни единици на книгата – Предговор и Въведение – материалът е разделен на девет различни по обем глави. За Лещов основите на електротехниката са кратък увод, след който авторът може да излага същността на книгата – радиотехниката. Това е видно и от думите Всичко изложено дотук представя като подготовка на въпроса, на който трябва да спрем нашето внимание. […] Прочее, на въпроса! (Лещов 1905: 29), с които завършва последната уводна глава – ,,Естество на електрическите вълни“.

Обемът на главите потвърждава горното твърдение. Първите пет – Предговор, Въведение, ,,Електрическото трептение и телеграфът без жици“, ,,Електровъзбудителната машина“ и ,,Лайденската стъкленица“ – са по страница и половина, ,,Индуктивната бубина (sic!) e 4, ,,Електрическите вълни“ – 12, ,,Естеството на електрическите вълни“ – също 4. Обаче централната глава ,,Телеграф без жици“ заема 48 стр. – между 32-ра и 80-а!

Въведението Б. Лещов започва от основите – физика и електротехника – и споменава някои важни открития, предтечи на ,,телеграфа без жици“.

Първите няколко глави излагат същността на електрическия ток, електромагнитната индукция, първия известен кондензатор – лайденската стъкленица, Румкорфовата спирала (стар вид повишаващ трансформатор) и др.

В главата ,,Осцилаторни изпразвания“ са изложени научни опити на Фарадей и Максуел, а следващата ,,Електрическите вълни“ описва експериментите, очертали това понятие. Илюстрациите тук са подробни и точно обяснени в текста, за да стане разказваното максимално понятно – белег за сериозното научнопопулярно писане на Борис Лещов.

Главата ,,Телеграф без жици“ започва с кратко изложение на Морзовата азбука, подробно разказва опитите на патентовалия радиото през 1896 г. Гулиелмо Маркони и описва устройствата, създадени от хора, изобретили и усъвършенствали различни елементи на радиоприемника. Детайлно узнаваме за устроените от Маркони радиопредавания между отдалечени точки, конструкциите на предавателите и приемниците му и други опити. Данните са много задълбочени, защото са почерпани от записките на самите автори на опитите.

Последните пет страници на книгата ясно доказват убедеността на българския електроинженер колко значим ще стане в бъдеще ,,безжичният телеграф“. Авторът е сигурен, че въвеждането на радиото в България (във вид на държавен монопол) въобще не трябва да се бави. Лещов отбелязва, че географският релеф на страната е благоприятен за разполагането на радиотранслатори – орографията ни напълно подхожда за по-удобното приспособяване на безжичния телеграф, близките до градовете височини представляват най-добри пунктове (Лещов 1905 :77), а след това посочва и важно предимство на безжичния пред обикновения кабелен телеграф – непосредственото свързване с метална жица лесно може да бъде прекъсвано (Лещов 1905: 78). Той дава пример от тогавашни военни действия, в които радиото се е оказало непрекъсваемо и ефикасно съобщително средство.

А сетне Б. Лещов ясно изразява критичния си поглед и позицията на техническо лице: България засега не може да се радва на никаква инициатива за въвеждане телеграфа без жици. А желателно е нашето правителство да обърне внимание на това… (Лещов 1905: 80).

Ето и поглед към езика, с който книгата представя новата за България техническа материя.

Още в Предговора и Въведението (Лещов 1905: 6–9) се забелязва колко стриктен е авторът. Тъй като явно не е бил сигурен как точно трябва да се изпишат на български имената на западните изобретатели и учени, той не ги транслитерира, а ги предава в оригинал с латиница (както по-долу илюстрираме с примери)[1].

В Предговора Борис Лещов изброява радиотехническите дейци, чиито статии и трудове в областта е ползвал в съчинението си. Там фигурират изписаните на латиница имена на Marconi, на ,,европейския Едисон“ Siemens, англичаните Arco и Braun, германците Adolf Slaby, Bauer и Eichborn и наглед странното име Popoff (Leshtov 1905: 6). Всъщност това е хронологически първият изобретател на радиото, чиито трудове Борис Лещов е успял да си намери на немски език. Отново руско име е изписано на латиница и когато става дума за Lebedow, малко след това предаден и като Lebedov (Лещов 1905: 31); това е известният руски физик Пьотър Лебедев (1866–1912). По-нататък в книгата изписването на лични имена в оригинал продължава с бележките под линия за Heinrich Rudolf Hertz и Michael Faraday (Лещов 1905: 7–8) и въобще множество пъти до края на ,,Телеграф без жици“ чуждестранните имена се предават само в оригинал.

Топоними са изписвани по същия начин – родните места на Фарадей и Джеймс Максуел, съответно Newington Butts и Edinburg (Лещов 1905: 7–8), а по-нататък Leyden, където е изобретена лайденската стъкленица (Лещов 1905: 11), и Potsdam (Лещов 1905: 34)

Понякога обаче възприетото в ,,Телеграф без жици“ правило да се предават чужди имена и градове с латиница е нарушено – напр. Попов (Лещов 1905: 36), Гуарини, Карл Циклер, гр. Брюн, Брюксеел, Антверпен (Лещов 1905: 42). Но пък Хайнрих Херц е изписан там като Hertz, докато на горния ред четем за Хертцовия неизчерпаем извор, а малко по-нататък – за Херцовите резонансни явления (Лещов 1905: 46). Терминът Kohaerer е предаден веднъж с дифтонга ae (Лещов 1905: 25), а друг път като Antikohärer (Лещов 1905: 40). Тоест Борис Лещов е непоследователен при правилото си, а понякога изписва едно име по повече от един начин – Arco (Лещов 1905:  6) и Arko – (Лещов 1905: 46).

Влиянието на немската техническа литература личи и от длъжността на английския телеграфен оберинженер Preece – т.е. ,,главен инженер“ (Лещов 1905: 32)  – представката ober е немска и издава, че Лещов е получил тази информация от германски източници. Друго доказателство е изписването на Бристолския канал в Англия (където Гулиелмо Маркони е правил опити за радиопредаване) като Bristolkanal (Лещов 1905: 32) – точно както е и на съвременен немски. На немски е изписано и името на историко-географската област Шотландия, макар и неправилно – Schottlband  (Лещов 1905: 72), а под линия стои пояснение: Шотландия.

Немска е и чуждицата колбен, когато става дума за колбените на кохьорера (Лещов 1905: 57) – т.е. буталата му.КОЛБЕН Вероятно още една германска следа е и че думата schema [ˈʃeːma] е предадена на български като шема  (Лещов 1905: 63, 69) заради четенето на sch като [ш] в немски език, а не като схема, както е прието днес.

Когато въвежда нов за българския език технически термин или просто малко позната дума, авторът желае да бъде максимално ясен и недвусмислен и затова в скоби слага вече позната дума като синоним, която може да бъде и превод на български. В текста се откриват множество примери: транслатор с в бележка под линия преносител (Лещов 1905: 40), марина (флотилия – Лещов 1905: 50), варира (играе – Лещов 1905: 57), ехото (отгласа – Лещов 1905: 19), локализират (определят – Лещов 1905: 20) и ламарини (тенекии – Лещов 1905: 20), оранжева (портокалена) и виолетова (морава – Лещов 1905: 30), сребърна покривка (амалгама – Лещов 1905: 40), амплитуда (бел. под линия дистанция, размах – Лещов 1905: 52), курзира (циркулира – Лещов 1905: 25), Румкорфов индуктор (бел. под линия спирала, макара – Лещов 1905: 12), антени (пъртове – Лещов 1905: 61). В последния случай едва ли думата пърт е пълноценен превод на антена, която е нещо много повече, но явно тук авторът е решил да не се задълбочава. Има и случай, при които специално е указано, че се употребява непозната дума – т.н. кондензатори, а терминът е изписан с разреден шрифт (Лещов 1905: 11). Понякога се поясняват и термини, различаващи се само по представката, явно смятана за трудно разбираема – демагнетизирваме и размагнетизирваме (Лещов 1905: 69).

Още от Възраждането в  българската  книжнина  се изковават  нови  думи,  които  да  заместят  трудния за усвояване  нов  технически  термин. Известни са усилията на енциклопедиста д-р Иван Богоров в тази област, който  напр. нарича сбирност вместимостта на плавателен съд, а фотографията – самосвет (Уикипедия: Иван Богоров). Първата българска радиотехническа книга не е чужда на тази традиция – с неологизми като превръщач (Лещов 1905: 55) – преобразувател на напрежение, ток и т.н., впущач (Лещов 1905: 59) – четков възел за отнемане на ток от високочестотен генератор, сплотител (т.е. кохерер – ранно устройство, един от първите приемници на електромагнитни вълни; произлиза от лат. глагол cohaereo – допирам се, свързан съм 25), възобновител (Лещов 1905: 41) – ретранслатор; става дума за автоматичния радиорелеен ретранслатор, изобретен през 1899 г. от италианския физик Емилио Гуарини (Слюсар 2015: 108). Нека да споменем и интересния неологизъм изнамервание (изобретение).

Борис Лещов предлага и някои сполучливи неологизми, които не са превод на технически термини, но спокойно биха могли да се употребяват и днес, като напр. магнитоспособност (Лещов 1905: 15) – способността на намагнетизираното желязо да привлича други железни късчета, и токозатваряне (Лещов 1905: 55) – т.е. затваряне на електрическа верига. Абсолютният брой на неологизмите обаче е по-малък в сравнение с първата българска автомобилна книга (1914). В ,,Телеграф без жици“ можем да намерим и ,,предтечите“ на общоприети днес технически термини – напр. тлеюща ламба (Лещов 1905: 7) вм. лампа с нажежаема жичка, предавач (Лещов 1905: 35) вм. предавател и също така приемач (Лещов 1905: 35) вм. приемник.

Съществуват и случаи, при които непознат термин се замества с позната дума, за да се осмисли по-лесно от читателите – кобилицата на релето (Лещов 1905: 39) – това е държачът на контактите на релето. В техниката нищо не възниква от само себе си, а всяко откритие по някакъв начин е свързано с предходни етапи в материалната култура и човек е склонен да си опростява сложните нововъведения, като ги етикетира с вече познати названия.

При някои от преводите обаче оригиналът е запазен в скоби – явно авторът, знаейки, че предлага един нов, неутвърден още превод на важен термин, желае да избегне всяко двусмислие. Така забелязваме електровъзбудителна (Influenz) машина и въртящо (Rotation`o) движение (Лещов 1905: 10), етера (Aether) – Лещов 1905: 17, 28), сплотител (Kohaerer, транслитериран като кохьорер (Лещов 1905: 25). След като вече е обяснил какво означава кохьорер, Лещов без притеснение е превел Antikohärer c противокохьорер (Лещов 1905: 40). Понякога препратката към оригинала може и да е на кирилица, като напр. първи (премиерен) ток, втори (секундерен) ток (Лещов 1905: 13).

В отделни случаи дадени названия на устройства не се превеждат на български, а направо се изписват на латиница и след това се обясняват. Така е напр. с тъй наречения Dinabolometer (Лещов 1905: 22), на който са посветени подробно описание и фигура, а по-нататък вече е изписан и на кирилица – динаболометровия уред (Лещов 1905: 23), а и съчетанието Umformer превръщач (Лещов 1905: 55) – т.е. вид преобразувател, веднага след това описан с текст и фигура.

Описани са и устройства, изписани само с латиница – oscillator (Лещов 1905: 31).

Използването на важните в радиотехниката термини ,,първична намотка“ и ,,вторична намотка“ заслужава отделно внимание. Поначало за намотка в българската литература от десетилетия се използва думата бобина и се пише първична намотка, вторична намотка и т.н. В ,,Телеграф без жици“ обаче срещаме всякакви комбинации – премиерната (първичната) бобина, секондерната бобина (Лещов 1905: 13), премиерната бобина (Лещов 1905: 15), първичната и вторичната бобина (Лещов 1905: 16). Тоест новият термин понякога е пояснен, понякога не е, а от един момент авторът преминава направо към превод, защото явно е сметнал, че читателят знае за какво става дума. Интересно е обаче, че думата бобина е изписана, като че ли идва от буба – бубина – и това е явление, което ще се наблюдава в българската радиотехническа литература чак до края на 40-те г. на ХХ век.

Ако четем внимателно ,,Телеграф без жици“, ще забележим редица отклонения спрямо днешната българска книжовна езикова норма – напр. котия (Лещов 1905: 26), същественната и на сам и на там (Лещов 1905: 31), а и неправилно изписани названия на чуждестранни търговски марки, заглавия и т.н. Понякога една дума се пише по повече от един начин – върлина, варлина (Лещов 1905: 38–39). Книгата не е снабдена с индекс на използваните литературни източници, но единственият упоменат, е отново немски, макар и грешно изписан – Elekotrotecqnische Zeitschrift от 1901 год. (Лещов 1905: 46). Никъде в книгата не се открива име на редактор, а като имаме предвид, че като издател е означена само печатницата, вероятно редактор не е имало и с оглед на това грешките са обясними. Названието на известната марка електронно оборудване Telefunken е изписано като Telefunicen (Лещов 1905: 51), обаче, като се има предвид кои букви точно са сгрешени (ic вм. к), e възможно това да е неправилно разчетен текст от печатаря, ако текстът на книгата е бил предаден написан на ръка.

В книгата се забелязва и ясно изразено влияние на руския език – напр. думата роля е роль (Лещов 1905: 38) – никаква важна роль, лекото е легкото (Лещов 1905: 51), а представа – представление (Лещов 1905: 9) – за да се дойде до едно ясно представление, били разгледани два случая. Един подковообразен детайл на магнитен приемник е описан като полукръг якор (Лещов 1905: 73) (от рус. якорь – ,,котва“ (Иванова1974: 588). Всичко това е обяснимо със съвременния на книгата етап на развитие на българския език – тогава за него са характерни множеството русизми.

Интересен е отговорът на въпросите дали първата българска радиотехническа книга може да бъде четена като информационен източник, а дори и да може – дали специфичният ѝ език би бил пречка при разбирането на нейното съдържание. А и защо беше важно да прочетем внимателно ,,Телеграф без жици“?

Това е ценна книга не само поради своето първенство в жанровата си област у нас, но и като ресурс за началото и перипетиите по създаване на радиото. Сведенията са задълбочено изложени от достоверни източници и в по-голямата си част не присъстват в други заглавия на български. А самобитният език на книгата не би бил затруднение, ако читателят има поне основни знания по електро- и радиотехника. Само по този начин ще съумеем да разберем какво е имал предвид Борис Лещов под думи като впущач и възобновител. Такива находки издигат ,,Телеграф без жици“ до интересно свидетелство за навлизането на непознати технически термини в българския език в началото на ХХ век, затова книгата става интересна за изследване и от филологически гледна точка.

Първата българска радиотехническа книга едва ли е придобила голямо количествено  разпространение, но както през 1905 г., така и сега тя има приноса на научнопопулярен труд, който събира в себе си подробни сведения за радиотехниката – физични и електротехнически основи, редки факти за забравени и непознати радиотехнически апарати, за тяхното приложение в различни страни, но и вероятно най-важното за техническа книга в тази епоха – дух, отворен към предстоящото и новото.

–-

[1] Подобна хиперкоректност виждаме и в съвременни преводни статии в Интернет – името на някакво лице (напр. учен) се изписва транслитерирано на български, но в скоби стои и на родния език източник. Днес това уточнение улеснява търсенето  на  информация  в  чуждоезични  интернет ресурси, но може би и авторът на първата българска радиотехническа книга е имал предвид улеснено търсене на сведения (в библиотечни каталози например).

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Димитров 1988: Димитров, В. Българите и радиото. София: Унив. издателство ,,Св. Климент Охридски“, 1998. [Dimitrov 1988: Dimitrov, V. Balgarite i radioto. Sofiya: Univ. izdatelstvo ,,Sv. Kliment Ohridski“, 1998.]

Иванова 1974: Иванова, Ана (състав.). Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. София: БАН, 1974. [Ivanova 1974: Ivanova, Ana (sastav.). Rechnik na redki, ostareli i dialektni dumi v literaturata ni ot XIX i XX vek. Sofiya: BAN, 1974.]

Лещов 1905: Лещов. Д. Телеграф без жици. С 65 фигури. София: Дневник, 1905.] [Leshtov 1905: Leshtov. D. Telegraf bez zhitsi. S 65 figuri. Sofiya: Dnevnik, 1905.]

Слюсар 2015: Слюсар, В. Радиорелейным системам связи 115 лет. – Первая миля, 3/2015, 108 – 112. [Slyusar 2015: Slyusar, V. Radioreleynayim sistemam svyazi 115 let. – Pervaya milya, 3/2015, 108 – 112.]

Уикипедия: Иван Богоров. [Uikipediya: Ivan Bogorov [прегледан на 31.01.2019.]  <https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%BE% D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2>.]

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Филологически форум, бр. 11 (2020) ==> https://philol-forum.uni-sofia.bg/wp-content/uploads/2020/08/FF_2020_11_140-149_10_BG.pdf