Беше ли престижна инженерната професия в НРБ?

На 9 април 1987 г. сп. Наука и техника за младежта организира в София голяма срещу дискусия на тема ,,Професията инженер„. Материалът е изключително интересен! Четейки го, откриваме, че преди 29 г. инженерно-техническите лидери на страната, преподавателите във ВУЗ и изобретателите са се притеснявали от същите явления, които обсъждаме и ние днес – системата за висше образование не произвежда нужните на страната инженерни кадри, младите хора бягат от тази професия, ,,преразглеждат се кандидатстудентски работи“ (по същество обявяване на второ и трето класиране) с единствената цел да се запълнят местата в техническите ВУЗ-ове и т.н.

Нека я прочетем заедно!

,,Организирането на тази сре­ща бе продиктувано от назрялата необходимост за откровен разговор по про­блемите на инженерната професия и инженерното образование у нас, свързани с някои тревожни тенденции за отлив от инженерните и технологичните спе­циалности, спиране на престижа на инженера, понижаване на самочувствието му като работник и творец.

В разговора, който бе открит с кратко слово от главния редактор на списа­нието АСЯ ПЕТРОВА, участвуваха инж. ХРИСТО БОШНЯШКИ от Комбината за микропроцесорна техника в гр. Правец, инж. ТИХОМИР РАЧЕВ от Проблемната лаборатория по прахова металургия и композиционни материали, ст. н. с. инж. Димитър Чоторов. зам.-директор на Образцовия техникум по енергетика „Вилхелм Пик“, инж. БОРЯНА КАДМОНОВА от РЦ за ТНТМ, инж. КИРИЛ ВЕЛЕВ от Централната лаборатория по биоуредостроене и автоматизация при ЕЦ по биология на БАН, инж. ЕВТИМ ЖЕКОВ от Завода за изчислителна техника — София, инж. ВАЛЕНТИН САВОВ, зам.-директор на рудник „Толбухин“ в Перник, инж. КАТЯ МУЛЕТАРОВА от Централния научноизследователски институт за металорежещи машини, инж. ИВАН ИВАНОВ, асистент във ВМЕИ „В. И. Ле­нин“, инж. ЕМИЛИЯ ЛЕВЕНОВАот РЦ за ТНТМ, инж. ЕМАНУИЛ ПАНТЕВ от Вис­шия лесотехнически институт, инж. БОЙКО ХРИСТОВ от Научно-производст­вения комбинат за електронна медицинска апаратура при Медицинска акаде­мия, инж. ЙОРДАН ЦЕНОВ от Института по органична химия при БАН, инж. МИНКА ГОСПОДИНОВА, аспирант във ВМЕИ „В. И. Ленин“, инж. ИВАЙЛО ТО­ДОРОВ от Базата за развитие и внедряване при ИЗОТСЕРВИЗ, инж. БОРИСЛАВ КИНКОВ, журналист от сп. „Отечество“.

Активно участие в срещата разговор взеха и членовете на Редакционния съ­вет чл.-кор. проф. д-р инж. ДИМИТЪР ЕЛЕНКОВ, cm. н. с. инж. ПЕНКО СОМЛЕВ, к. т. н. инж. ИВО СЕРГИЕВ и водещият доц. к. т. н. инж. АНГЕЛ АНГЕЛОВ.

 

ЗА ДЪЛГА И ДЛЪЖНИЦИТЕ

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Да поговорим за моралните и материалните стимули на инженерната професия…

БОРИСЛАВ КИНКОВ: Няма да издам ня­каква тайна, ако кажа, че днес държавата и обществото са длъжници на инженери­те, а щом сме тръгнали да правим научно-техническа революция, трябва най-напред да си изплатим дълговете към тези, кои­то ще бъдат нейния мотор. Най-харак­терното доказателство за несправедли­вото отношение към инженерите можем да почерпим от горчивия опит на мнозина наши изобретатели. Вярно е, че по начало новаторството логично се сблъсква с кон­серватизма. Винаги е било така. Но чак такива сблъсъци, каквито се наблюдават у нас днес, не можем да си позволяваме по­вече. На новаторите често се гледа като на печалбари, тръгнали да си оплетат кош­ницата едва ли не в ущърб на всички оста­нали. Макар че е точно обратното. Нека плете и своята кошница инженерът изоб­ретател, но заедно с нея той изплита и 10, 20, дори 100 за обществото. Какво ще за­губим от това, че той се е обогатил с още една кошница? Какво печелим, като не му я даваме? Утре той просто няма да изплете следващите 100 кошници за нас.

Напоследък нашумяха разработките на лауреата на Димитровска награда Стоян Люцканов.

За него писа и списание „Наука и техника за младежта“. Но той откровено сподели пред мен: „Чак когато фирмата „Форд“ купи лиценз за изобретението ми, нашите стопански дейци си казаха — щом „Форд“ купува, значи тук има хляб.“

Много упреци се отправят към сега съ­ществуващите правни уредби и стимули­рането на изобретателството и рациона- лизаторството у нас. Знаете, че се под­готвя и нов закон, който тази година трябва да бъде приет. Стимулите за из­обретателите и рационализаторите ще бъдат издигнати на висота. Но тук искам да припомня думите на друг наш известен изобретател — проф. Стойо Стоев от ВМГИ: „Каквито и нормативни актове да се приемат, те не могат сами по себе си да решат  нещата. Трябва да се промени отношението на цялото общество, на всички звена от веригата, която изгражда нашата икономика, за да постигнем успе­хите, за които имаме сили.“

Ще завърша с това, че не само общест­вото и държавата са в дълг на днешните инженери, но и те на свой ред са им длъж­ници.

БОЙКО ХРИСТОВ: От последните пар­тийни и правителствени документи е видно, че за да правим научно-техническа революция у нас, е необходим потенциал. А нашият потенциал са нашите хора и кол- кото по-бързо се създадат условия за не­говото изграждане, толкова повече иде мо­же да даде този потенциал.

Според мен е създадена една безкрайно сложна, трудоемка организация за спиране на прогреса. Цялата бюрокрация е създаде­на от хора, които някъде са се окопали, и е насочена към това, никой да не излиза пред тях. Цената не ги интересува. Важно е да не бъдат изместени. А това, че идват млади хора, които се борят, които могат да тласнат науката и техниката в Бълга­рия напред, няма значение за тях…

Търсим критерии. Няма нужда от нови критерии. Критерият е измислен отдав­на — това са парите и общественото при­знание. Всеки да може да получи онова, което заслужава, да получи реално възна­граждение (морално и материално) за оно­ва, което реално допринася за стопанст­вото и за обществото като цяло.

БОРЯНА КАДМОНОВА: Не е без значение как едно младо семейство от инженери, които получават по 180 лева например, ще посрещне нуждите си, свързани с всичко необходимо за дома, за децата, за ежедне­вието. Не случайно се появи горчиво-иро­ничният израз „бедно инженерско се­мейство“. Затова в никакъв случай не бива да упрекваме младите хора, че търсят възможности в извънработно време да се трудят в творчески колективи по линия­та на ТНТМ. Така те могат да се реализи­рат по-пълноценно и после, това е една възможност да прибавят нещо към свои­те доходи — от това те определено имат нужда.

ВАЛЕНТИН САВОВ: Наистина, един ра­ботник в производството получава много повече, отколкото ръководителя. Ако трябва да спомена цифри, работникът механизатор, който работи в забоя, полу­чава около 600—700 лева месечно. Един ръ­ководител, например началник на участък или инженер, ако работи в моя произ­водствен отдел, получава около 250 лева. Разликата е голяма. А той се занимава с техническия прогрес и носи значително по-голяма отговорност, свързана с опас- постите, c особеностите на минното производство, газоотделянето, скалните удари и т. н.

СТ. Н. С, ПЕНКО СОМЛЕВ: И ако стане нещо, той отива в затвора.

ИНЖЕНЕРЪТ ТРЪГВА ОТ УЧЕНИЧЕСКАТА СКАМЕЙКА

БОРИСЛАВ КИНКОВ: Когато през 1969 година кандидатствувах във ВМЕИ „Ле­нин“, се смяташе, че за да си сигурен в ус- пеха, е задължително към отличната диплома от гимназията да имаш поне още две; оценки по 4,5 от приемните изпити. Сега четем за преразглеждане на кандидатстудентски работи, за „инжекции“ на слабите оценки, само и само да се попълнят планираните бройки за приемане. Кой – каквото ще да казва, не вярвам, че човек, който не може да реши поне една от трите средни по трудност задачи, притежава достатъчно инженерен ум.

ХРИСТО БОШНЯШКИ: Завърших техни-кума по радио и телевизия „А. С. Попов“ в . София. В института следвах специалност „Радиотехника“. Какво да ви кажа? Някаква принципна разлика между това, което изучавах в техникума, и това, което последва в института, няма. Освен известно задълбочаване, и то преди всичко в областта на фундаменталните науки. Нещо noвече — техникумът дава по-добра практи­ческа подготовка.

В този смисъл бих поставил въпроса та­ка. Ако искам да кандидатствувам за худо­жествената академия например, сто про­цента не биха ме приели, заидото не мога да рисувам, а там приемат преди всичко младежи, завършили Художествената гим­назия, които имат някаква предварителна подготовка. В консерваторията също при­емат хора които са учили преди това в музикално училище. За техническите ВУЗ такава диференциация няма.

В програмата за кандидатстудентски­те изпити трябва да има насочващ мате­риал за областта, в която ще се канди- датствува. По такъв начин диференциа­цията би могла да се направи още на много ранен етап.

ДИМИТЪР ЧОТОРОВ: Хората, които за­вършват техникуми, също срещат труд­ности при продължаване на образование­то си. Ние имаме много изявени ученици. Когато говоря с тях и ги питам: „Вие ще отидете ли да следвате по-нататък?“, те ми отговарят: „Ще се опитаме, но не се надяваме, че ще влезем.“ Защо? „Защото имаме един много сериозен конкурент. То­ва е математическата гимназия, където по 12 часа на ден учат математика. И ко­гато се явим с тях на конкурсния изпит, естествено ще бъдем много по-назад. За­щото ние от трети курс сме спрели да из­учаваме математика. Ще бъдат необходи­ми допълнителни курсове, уроци и т. н.“

К. Т. Н. ИВО СЕРГИЕВ: В момента сме се стъписали от изискванията на научно- техническата революция. Самите препо­даватели се чудят какво трябва да знае ученикът и какво не трябва да знае. Сега учениците от четвърти курс не знаят формулите за изчисляване лицето на кръг или дължината на окръжност. Има купчина материал, който не е „избистрен“. Едно време се знаеше: имаше основни понятия, имаше неща, които ученикът задължи­телно трябва да знае. Сега това нещо като че ли не е така. Ние изпускаме първа­та грамотност заради втората. Реализи­рахме обучение по информатика, но и ин- форматиката в момента не е такава, как- вато трябва да бъде. Всички тези неща разколебават младия човек и той започва да се ориентира към други професии, а не към инженерната. И по-нататък пречките, за които стана дума, стават причина да девалвира понятието инженер.

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: В нашия инсти­тут имаме горчив опит. През миналата година беше организиран целеви прием за нуждите на редица национални обекти, при който балът спадна дори под 22. И още след първата сесия над 60 процента от тези хора трябваше да си отидат. Чо­век, който не е получил задълбочени знания по математика и физика в средното учи­лище, не може да „изплува“ във ВУЗ-а. Ако държим на авторитета на инженерната професия, трябва да се пазим от такова „масовизиране“ на инженерното обучение.

БОРЯНА КАДМОНОВА: Готови ли са средношколците да кандидатствуват в един технически ВУЗ? Аз самата завърших гимназия и когато станах студентка, ви­дях каква голяма разлика има между труда, който трябва да влагам, за да бъда на ни­вото на изискванията в института, и как­во количество труд се влага от онези, кои­то са учили в техникум.

ЕМАНУИЛ ПАНТЕВ: Този семестър имах възможност да обучавам студенти първо- курсници. Равнището на техните знания е по-ниско в сравнение с това от миналата, no-миналата или преди 5 години.

ИВАН ИВАНОВ: Според мен, за да се на­прави добър подбор на хората, които по­стъпват във висшите учебни заведения, е необходимо да се ограничи приемането на студенти. При този разширен прием, при който влизат не само най-добрите, но и посредствените кандидат-студенти, на­пълно нормално е около 30 процента от студентите да отпадат.

ОМАГЬОСАНАТА ВЪРТЕЛЕЖКА

(ЗА РАЗЛИЧНИЯ ПРИНОС И ЕДНАКВИТЕ ЗАПЛАТИ)

ИВАЙЛО ТОДОРОВ: Стигнахме до изво­да. че не се оценява трудът, и то творче­ският труд на инженера. Наистина, дават се награди, но нека започнем от най-еле- ментарното нещо — работната заплата, с която е възнаграден трудът на инжене­ра За начинаещ инженер е добра, но тя трябва да бъде основа, от която един млад човек трябва да започне да расте. Това нарастване обаче е твърде малко. Гра­ниците са много тесни. Практиката е та­кава: до 200 лева заплата след 3—4 години работа, до 300 лева след 10—12 години. За по-дългогодишните служители нямам представа. А има инженери и инженери.

Смятам, че границите на заплащането на инженерния труд трябва да бъдат мно­го по-широки. Повече да получава този, който може и който работи, а по-малко онзи, който ходи само да се подписва и ня­ма съществен принос. При нас не същест­вува механизъм за диференцирано запла­щане на инженерния труд. Липсват и сти­мули за тези, които работят. Масово яв­ление е в институтите хората да се мо­таят и да си пият кафето. Прахосват си времето, защото не се стимулира рабо­тата на онзи, който иска да работи.

С други думи, налице е принципът на уравниловката.Това е много порочен принцип.

Дори съществуващите нормативни документи ограничават този, който иска да работи допълнително. По един договор човек може да вземе до 2000 лева, а стой­ността на това, което е творил и създал, може да е многократно по-голяма. Затова в някои случаи се правят нарушения.

Защо е така? Защото липсва нормати­вен документ, който да указва: за такава и такава творческа инженерна работа има такава и такава оценка. Нека сравним труда на инженера с труда на творческия работник в сферата на изкуствата. Защо художници, скулптори и композитори получават възнаграждения, които са фан­тастични за нас, а един инженер, създал и внедрил нещо с доказан ефект, не? Не е ли творческа неговата работа? Ако твор­чеството на кудожника има естетическа стойност и възпитава, творчеството на инженера носи и хляба.

Не зная каква тежест имат думите, които казвам тук, но трябва да се помогне на инженера, трябва да се разчупят барие­рите и ограниченията. Необходимо е един инженер, щом като е добър и творец в ра­ботата си, дори да е на 25 години, да полу­чава колкото заслужава. Не бива обаче ин­женерният труд да се изчислява с часова ставка. Не може да се пише: вложил толко­ва и толкова часове за изчисляване на не­що.

КИРИЛ ВЕЛЕВ: В институтите хората са се разделили на две категории — едни, които са си сложили на челото емблемата „чист учен“, седят си някъде по кабинети­те и си пишат статийките, а другите са класифицирани като „бачкатори“, които се хващат с темите, ходят по заводите, опъват жиците… Затова и от институ­тите бягат хора. И бягат именно тези от категорията на „бачкаторите“. Следова­телно възниква един важен въпрос: каква система от критерии за оценка на различ­ните видове инженерна дейност трябва да се създаде, за да се избегне този стремеж към научни титли, към задължително на­писване на дисертация или към админист­ративно израстване; как да задържим твореца именно като творец „на място“?промени. Може да получи евентуално зва­нието „старши специалист“ или други ня­какви звания. Тук говорим за моралната страна на въпроса. Трябва да има градация, за да почувствува човекът след време, че е станал нещо повече.

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Може би това трябва да бъде комплекс от морални и ма­териални стимули?

КИРИЛ ВЕЛЕВ: Естествено. Както е при научните сътрудници — старши, първа, втора степен…

ДОЦ АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Така може да бъ­де и при конструкторите. Например в Съ­ветския съюз има вече звание старши конструктор.

ТИХОМИР РАЧЕВ: Аз също съм научен работник. При нас е строго разграниче­но — научен сътрудник втора степен по­лучава заплата 230 лева. Малката разлика в заплатите на научните сътрудници II степен (от 210 до 230 лева) не е нормална, тъй като не всички са с еднакви възмож­ности и еднакъв принос. Може би трябва както в заводите, така и в институтите да се направи някакво диференциране при заплащането на самите инженери. В повечето страни инженерите получават зна­чително по-високо възнаграждение от ра­ботниците. По принцип трябва да се раз­граничи и заплащането на труда на един инженер от труда на друг инженер. Пе­риодично — например всяка година — трябва да има атестация и тя да се прави на базата на това, което инженерът е дал. Атестациите, които се правят сега, на практика не са реални. Защо? Да вземем най-простия пример. Един научен работ­ник ръководи 6 теми за 300 000 лева, друг има една тема за 20 000, трети е внедрил през годината теми за 1,5 милиона лева. Всички ли ще вземат еднаква заплата?

И един друг въпрос. Поради заплащане­то, както и поради условията в праховата металургия, инженерите често напускат. Жалко е, когато един специалист, работил тук 6 години, си отива. Неговата работа трудно може някой да върши, а и мястото му никой не може веднага да заеме…

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Непрекъснато говорим за технологията като за един от най-важните компоненти на научно-техническата революция. Колега Рачев, бихте ли казали какво е отношението към техно­лозите във вашите заводи? Защото, до- колкото познавам това производство, то съвсем не е от най-чистите.

ТИХОМИР РАЧЕВ: Не, никак не е чисто.

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ Как тогава нами­рате кадри? Въобще на почит ли е техно­логът? Заема ли той това място, което му се полага и което би трябвало да заема според съвременните изисквания?

ТИХОМИР РАЧЕВ: При нас, по принцип, трудът е вреден. Ние работим с метални прахове под 63 микрона, в които влизат елементи от почти цялата Менделеева таблица. Производството е вредно. Смя­там, че заплащането не е такова, каквото би трябвало да бъде.

ЗА ОБУЧЕНИЕТО И РЕАЛИЗАЦИЯТА

ЕМАНУИЛ ПАНТЕВ: Нашият институт е може би най-малко престижен от всички останали. Не случайно на шега се казва, че Висшият лесотехнически институт е „горско училище“ или „последната дупка на кавала“. Не знам защо е така и дали скоро ще се оправи това виждане.

Аз работя в Лабораторията по автома­тизация на дървообработването и мебел­ното производство, където много често се поставят задачи за създаването на ня­каква автоматична линия: ето на, фин­ландците направили, шведите направили, защо и ние да не направим? Какво ни пречи?

Първо — материалната база е под вся­каква критика.

Второ — нещо куца в обучението на студентите. Макар че има специалност „Автоматизация на мебелната и дървооб­работващата промишленост и механиза­ция на горското стопанство“, равнището на преподаването е остаряло, то е отпре­ди 15 години и нищо не се прави за негово­то обновяване. Сега по новите учебни пла­нове бяха сменени имената на специалнос­тите, но това не промени тяхното съдър­жание.

Подобно е положението и със следдип­ломната квалификация. В института се образуват курсове за следдипломна квали­фикация, но те са водени от преподавате­ли, които до този момент с нищо не са променили преподаваната дисциплина. То­ва, което хората са го слушали като сту­денти преди пет години, слушат и сега. Каква преквалификация е това? Само губе­не навреме…

БОЙКО ХРИСТОВ: Аз съм учил в ГДР. В разговори с мои приятели, които са след­вали в България, съм правил сравнения и имам определено мнение. Много се говори за подбора — кой да отиде да следва? Мис­ля, че при нас е твърде примитивно реше­нието с кандидатстудентските изпити. В други страни подборът става с помощта на тестове. Човек на 18 години трудно може да знае в коя област ще се реализира максимално ефективно: като лекар, инже­нер, биолог, юрист и т. н. На нашите мла­дежи не се помага да разберат за какво са най-подходящи. А точно тогава те имат най-голяма нужда от помощ.

МИНКА ГОСПОДИНОВА: Мисля, че що се отнася до престижа на инженерната про­фесия, ключов проблем не е толкова под­борът на кадрите. Това са взаимно свърза­ни неща, в смисъл, че ако тази професия е престижна, с авторитет, проблемът по приемането няма да бъде такъв, какъвто е сега.

Друг е въпросът, какъв е учебният про­цес в момента по същество, каква е него­вата цел. В много отношения това е на-1 трупване на знания, а не формиране на специалист с творческо мислене. И тук причините са много. Става въпрос и за други знания, които студентът трябва да придобие. Освен тази способност за творческо мислене в своята тясна спе­циалност, което според мен трябва вина­ги да се свързва с технологичното мисле­не. Кажете ми обаче къде по-основно се из­учават принципите на административно­то управление? Защото инженерът и с това ще се сблъска в бъдещата си работа. Или инженерната ергономия, дизайнът — неща, които също са необходими.

Има и друг проблем. Каква е обратната връзка? Примерно студентът завършва и е разпределен в дадено предприятие. Как в института научават дали се е реализирал той като добър специалист в предпри­ятието? И променят ли се учебните пла­нове, програмите съобразно с получената информация?

К. Т. Н ИВО СЕРГИЕВ: Искам да предло­жа следното. Не може вече стопанските организации да чакат безплатно да им се изпращат знаещи и можещи хора. Най-до­брият трансфер на научни знания става чрез кадрите, които излизат от висшите учебни заведения. За да стане той дейст­вително по най-подходящия, най-ефектив­ния начин, стопанските организации тряб­ва да си плащат за това. Да се сключват договори с ВУЗ, да се отпускат средства за обучение и издържане на студентите, от които после ще се изисква да притежа­ват качества на добри специалисти.

КАТЯ МУЛЕТАРОВА: Аз също съм завър­шила в ГДР. Учила съм и една година в Бъл­гария, така че мога горе-долу да имам мне­ние за обучението на инженерите у нас. Според мен в нашите висши учебни заве­дения прекадено много внимание се отделя на теорията. В ГДР също много се учи, но се отделя повече време за практически за­нятия.

Като студентка в технически универси­тет имах половин година стаж в техен машиностроителен завод, което според мен помага много. Беше ми поставена конкретна задача, имах тема, работих над нея. Накрая трябваше да дам отчет пред моя професор какво съм свършила през това време.

Сега работя в Института за металоре­жещи машини, който се занимава с много нашумелите напоследък в машинострое­нето автоматизирани производствени системи. Доволна съм, че работя в такъв институт от гледна точка на това, че ка­то инженер, конструктор, сега вече и като научен сътрудник имам възможност да премина през всички етапи на създаването на едно изделие.

ХРИСТО БОШНЯШКИ: Вече три години съм в Правец и за това време производст­вото се разви с много бързи темпове. За тези години нещата се измениха, бих ка­зал, принципно. Първите компютри се произвеждаха изключително ръчно — под­реждане на елементи, спояване, проверки… Сега внедрихме линия за автоматизиран монтаж. За всичко това са необходими ин­женери. Тези нови съоръжения, новата технология се нуждаят непременно от ин­женери, и то от инженери с много широка подготовка.

ДИМИТЪР ЧОТОРОВ: Искам да се Върна към въпроса за образованието. За инжене­рите, които преподават в средните учи­лища. Не говоря за висшите, защото не­щата там ми се струват по-различни. В много случаи инженерите, които препо­дават в техникумите, не са най-добрите, дори в някои случаи са от посредствените, които не са могли да се реализират на дру­го място и са станали учители. Естестве­но е, че в такъв случай и подготовката, която ще получат техните възпитаници, ще бъде посредствена. Кръгът се затва­ря — посредствени инженери обучават по­средствени специалисти, които дават по­средствени резултати. В някои прави­телствени документи се появи идеята в средните училища да отидат хабилитира­ни специалисти. Но все още не са създаде­ни условия даден научен сътрудник или старши научен сътрудник да се занимава с проблемите на средното образование.

От друга страна, учениците много бър­зо могат да си съставят характеристика на инженера, който е дошъл да ги учи, и да кажат: този е добър или този е лош инже­нер.

 КОМАНДИРЪТ НА ПРОИЗВОДСТВОТО ИЛИ КОЙ ОТ КАКВО БЯГА?

БОРИСЛАВ КИНКОВ: Много инженери у нас се стремят да попаднат в произ­водството — забележете! — на длъжностu на изпълнители, пък било то и високо­квалифицирани изпълнители. Та заплата­та там е двойно и тройно по-висока!

ЕМАНУИЛ ПАНТЕВ: Инженерите в наши­те предприятия предпочитат да работят не като технолози и конструктори, а като обикновени работници изпълнители. По-добре са платени.

ЕВТИМ ЖЕКОВ: Тук се спомена, че има много инженери, които работят в произ­водството. Когато постъпвах на работа в завода, действуваше принципът на раз­пределението, а не принципът на догово­рите. Нито един човек, който дойде в за­вода, не беше писал на първо място, че ис­ка да работи именно тук. Всички до един бяха посочили някой институт. След като изтече разпределението, от 35-те инже­нери в завода останаха само 6. В нашия за­вод от 3 години не е постъпвал по разпре­деление или по договор нито един млад ин­женер. А необходимостта от инженери, поне при нас, момента е крещяща. В моя цех по щат инженерите трябва да бъдат 65 процента от общия състав, а в момен­та са 38 процента.

Може би се е създало някакво впечатле­ние, че инженерите в производството са безкрайно облагодетелствувани. Истина­та е, че спецификата на труда, който по­лагат инженерите, създава атмосферата за напускане на производството. При нас производството се обновява през 3—4 го­дини. Това означава, че докато си усвоил една технология, веднага трябва да поч­неш да учиш нова. Това все още е възможно за един инженер на 25 или на 30 години, но след това неговата психика безкрайно много се затруднява. В нашия завод, заявя­вам го отговорно, няма инженери над 35 години, които се занимават с производ­ство.

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Ще дам едно по­яснение. Евтим Жеков беше сред най-до­брите студенти. Неколкократно получи предложения да работи в института — във ВМЕИ. Можеше да участвува и в кон­курс, но той остана в завода. Там е вече 6 години. Явно е, че не са само парите причи­ната, която го задържа там.

СТ. Н. С. ПЕНКО СОМЛЕВ: Какви са спо­ред вас причините, поради които инжене­рите не желаят да отидат в производст­вото? Става въпрос не само за непо­средствената работа в цеха, на каквато сте вие, а и за работата на конструктор или технолог, настройчик на нестандарт­но, специализирано обзавеждане, което е твърде необходимо и от което заводът има голяма нужда? Кои са факторите, кои­то способствуват инженерите да бягат от производството и да отиват на друго място?

ЕВТИМ ЖЕКОВ: Мога да ви отговоря веднага. В производството хората не бя­гат от работата, тъй като това, което вършим, задоволява абсолютно всички. Хората бягат от режима на производст­вото.

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Това въпрос на организация ли е, или стил на работа?

ЕВТИМ ЖЕКОВ: Въпрос на организация, но е станал Вече стил. Според мен това са неща, които трябва да се решават от ръководителите на заводите. И не само от тях.

СТ. Н С. ПЕНКО СОМЛЕВ: Израстват ли инженерите във вашия завод „на място“?

ЕВТИМ ЖЕКОВ: Не. От две години ние се водим вече работници с длъжност електроник. Дотогава се водехме с общопри­етото „специалист“.

ЧЛЕН-КОР. ДИМИТЪР ЕЛЕНКОВ: А тази работа, която изпълнявате, за инженер ли е, или не?

ЕВТИМ ЖЕКОВ: Там е въпросът, че ако не беше за инженер, при нас нямаше да има проблем за инженери. Тя може да се извър­шва само от инженери с конкретна подго­товка. Един техник не може да се справи.

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ Ако между тех­ника и инженера има някакво междинно звено, каквото сега се предвижда след пре­минаването към тристепенно обучение — в първата степен да завършват инженери за масовото производство, — те биха ли могли да се справят с вашето произ­водство?

ЕВТИМ ЖЕКОВ: Може би ще могат, ако са насочвани добре професионално.

ХРИСТО БОШНЯШКИ: Аз също съм пряко свързан с производството. Ръкрводя Ва­зата за развитие и внедряване към Комби­ната по микропроцесорна техника в Пра­вец. Повдигна се въпросът дали хората искат да идват в производството, или бя­гат от него? Трябва да разграничим рабо­тата в самото производство от работа­та в научния институт. И второ, можем да направим наше, вътрешно разделение между човека, който 8 часа стои в цеха с поялника, и човека, който се занимава с конструкторска дейност.

Когато става дума за работата на ин­женера в производството и в науката, то­гава престижността наистина е в полза на института. Хората предпочитат да отидат в институт. Нещата не опират само до материалните облаги, тъй като (говоря конкретно за комбината в Пра­вец) в голяма степен тези проблеми са ре- шени. На инженера, който дойде при нас на работа, му се осигурява заплата, много по- висока от тази на научен сътрудник в институт.

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: И квартира ес­тествено?

ХРИСТО БОШНЯШКИ: И квартира! Раз­говарял съм с мои бивши колеги от ВМЕИ, които работят като научни сътрудници в Централния институт по изчислителна техника и технологии. Знаете, че той се намира на 6-ти километър, а те живеят в „Люлин“ — на другия край на София. Пла­щат за квартира по 150 лева на месец, пъ­туват по час и повече до института, не са софиянци, но въпреки всичко искат да бъдат в София.

Що се отнася обаче до разделянето на инженерна дейност, която се извършва в конструктивните, технологичните и дру­гите отдели, аз смятам, че колегите са прави, като твърдят, че производството привлича инженерите (или поне част от тях) преди всичко със заплащането. В про­изводството то е по-високо, отколкото в конструктивните или технологичните отдели, макар и да се прави всичко въз­можно за изравняване на това заплащане. До голяма степен, поне при нас, това е по­стигнато. Принципна разлика между инже­нерите и техниците, които работят в производството, в това отношение няма. И едните, и другите са производители. Хо­рата са на разряд. Инженерите получават автоматично седми разряд, заплаща им се на базата на онова, което са изработили. От наша гледна точка работата в произ­водството е по-лека, отколкото в конст­руктивния или технологичния отдел.

ВАЛЕНТИН САВОВ. Инженерната спе­циалност наистина не е престижна. По съ­щество това пролича във всички изказва­ния. В минната промишленост поради спе­цифичните особености на миньорския труд определено не достигат инженерите. Причините са различни. Ако тръгнем да ги анализираме, ще опрем до много неща, но най-вече до това, че минната техника по принцип е твърде консервативна, мудно се развива. Още повече, че в нашата страна производството на минна техника за­почна едва напоследък. Досега разчитахме

Бих искал да засегна още един въпрос -— проблема за административния ръководи­тел. В процеса на производството твърде малко се създават възможности за твор­чество на инженера. Той става админист­ратор, ежедневието му се запълва с плано­ве и цифри и уморен от ежедневните за­дачи, той забравя или по-скоро не му оста­ва време да твори. А поле за творчество има.

Обикновено когато твори, когато реша­ва един или друг технически проблем, той гледа на това твърде повърхностно — холкото да реши проблема и да осигури производството. Това обаче не е задълбо­чен творчески процес, в който да се гледа в перспектива, да се решават проблемите в дълбочина.

 

ЗА КВАЛИФИКАЦИЯТА И ИНФОРМИРАНОСТТА В БРАНША

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Колега Савов, по­лучавате ли сигнална информация като ръ­ководител?

ВАЛЕНТИН САВОВ: Да, получавам. Всеки месец излиза брошурата „Сигнална инфор­мация“, която ни насочва към различни те­ми, дава информация по различни пробле­ми.

СТ. Н. С. ПЕНКО СОМЛЕВ: Добре, на за­местник-директора се предлага сигнална информация, а на ръководителя на участък дава ли се тази информация?

ВАЛЕНТИН САВОВ: За съжаление ръко­водителят на участък не я получава.

СТ. Н. С. ПЕНКО СОМЛЕВ: Исках да Видя дълбочината, до която прониква научно- техническата информация. Получава я за­местник-директорът по техническите въпроси и оттук нататък евентуално, ако някой друг прояви интерес, ако нещата се раздвижат… Много зависи от личния ин­терес към тази информация…

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Да поговорим и за повишаването на квалификацията…

КАТЯ МУЛЕТАРОВА: При нас, по-спе­циално при младите инженери, съществу­ва стремеж да повишаваме квалификация­та си, но обикновено сме толкова ангажи­рани с конструктивна и проектантска ра­бота, че почти не остава време за друго. Зле сме и със самообразованието — само когато имаме малко свободно време, то­гава четем в библиотеката, можем да пре­гледаме някое техническо списание.

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Получавате ли такива списания?

КАТЯ МУЛЕТАРОВА: Да, в библиотеката имаме списания. Според мен единстве­ният проблем е времето. Желание да че­тем имаме всички.

ЙОРДАН ЦЕНОВ. Искам да споделя някои мисли за квалификацията на инженера. Тук колегите от производството казаха, че всичко било наред, че имали информация. И ми е чудно — не знам какво е положение-

mo във ВУЗ, но аз, който работя в инсти­тут на БАН, имам чувството, че стопан­ските ръководители в бранша просто с нежелание пускат хората си да дойдат да се квалифицират.

Как един човек може да научи нещо пове­че? Според мен това може да стане по два начина. Може да чете сам, но когато рабо­ти в производството, той няма много време за това. Вторият начин е да отиде някъде, където се прави нещо, свързано с неговата професия. Ако дойде при нас, мо­же да види модерни методи за анализ, за синтез, да започне аспирантура. Говори се много против тази аспирантура. Нищо страшно, ако някой стане по-умен от нас.

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: По-умен едва ли, но може да стане по-знаещ.

ЙОРДАН ЦЕНОВ: По-знаещ, да. Тук се твърди, че с експресна и с друга информа­ция човек можел да се ориентира. Какво ще се ориентира, като прочете, че някой е стъпил на Луната? И той ли ще ходи утре там?… Аз работя в една много тясна спе­циалност на органичната химия и не бих твърдял, че съм достатъчно информиран.

Прави впечатление (не знам как е в дру­гите области, може би в електрониката е по-добре), че в химията системно намаля­ва литературата, т. е. номенклатурата от заглавия, които са достъпни за научни­те работници, инженерите и специалис­тите. И смятам, че това е недопустимо в момент, когато говорим за научно-техни­ческа революция.

И още нещо: ние, българските инженери, не сме ориентирани в това, което става в страната. Знаем повече какво е направено 3 чужбина, отколкото в България. Ще ви дам пример, за да не бъда голословен. У нас сега се формира предприятие с научна база за производство на специални химикали за електронната промишленост. Поставиха ми въпрос във връзка с технология, която точно преди 7 години бе внедрена в наша­та страна! Хората изобщо не знаеха за нейното съществуване…

БИТКАТА, НАРЕЧЕНА ВНЕДРЯ­ВАНЕ

ЕМИЛИЯ ЛЕВЕНОВА: Вярно е, че в институтите хората се делят на две гру­пи: едни, които се занимават с научна ра­бота, и други, които се занимават с внед­ряване. След като в една научна разработка са вложени маса средства, сили и твор­чество, тя действително трябва да изле­зе като краен продукт

Какво се получава обаче? Работата на хората, които трябва да се занимават с внедряване, е много по-тежка от работа­та на тези, които се занимават само с чисто научни проблеми. Ако един човек се занимава с внедряване, трябва да бъде ме­нажер. Трябва да има качествата на мена­жер — организатор, специалист, иконо­мист… И да бъде изключително борбен. Защото трудностите, които среща в процеса на внедряването, са огромни. А как става атестирането на научните ра­ботници? По броя на публикациите им. Един пише публикации, а колегата му в то­ва време се блъска да внедрява. Това е из­вращение, при това масово срещано из­вращение. Не всички знаят, че при внедря­ване на разработка с определен икономи­чески ефект онзи член от колектива, кой­то има най-голям принос, може да канди- датствува за повишаване на научната му степен и звание.

ЧЛЕН-КОР. ДИМИТЪР ЕЛЕНКОВ: Пишем за това, обявено е, но може и да има хора, които не го знаят…

КАТЯ МУЛЕТАРОВА: При нас внедрява­нето не се дели от останалите дейности. Аз мога да участвувам в колектив, който започва от проектирането и стига до внедряването например на една автома­тична линия.

Внедряването е много труден етап. То може да трае и половин година, и повече. Едно е да направиш и да пуснеш в експлоа­тация единична машина, друго е да внед­риш цяла автоматична линия. Това е доста труден момент, особено за жените инже- нерки. Налага се да се остава в провинция­та продължително, сблъскваме се с дено­нощна работа в цеха…

ТИХОМИР РАЧЕВ: Ние внедряваме наши­те изделия в 12 завода в страната. Много се лъжат колегите, които са в произ­водството, че един научен работник внед- рител може само да пише. Целта на науч­ния работник е не само да пише публика­ции и статии, а и да внедрява нови, ефек­тивни технологии.

ЕМАНУИЛ ПАНТЕВ: Внедряването на темите, които разработваме, е изключи­телно труден проблем. Повечето ръково­дители на предприятия, в които внедрява­ме, са възрастни хора, знаят само онова, което са научили в нашия институт, а и то не се е променило с нищо от времето на следването им. И когато им предложим нещо ново, поглеждат ни скептично и ре­шават: по-добре да си караме по старата технология, тя си е изпитана, знаем си я…

КРАЯТ УВЕНЧАВА ДЕЛОТО

ЧЛЕН-КОР. ДИМИТЪР ЕЛЕНКОВ: И така инженерният труд е преди всичко творче­ска дейност. Знанията се придобиват във висшето учебно заведение и творчески се прилагат. Инженерът е длъжен да планира, да проектира, да строи, да монтира, да из­питва, да експлоатира и да поддържа, за да получи в края на краищата средства за производство и средства за потребление. Това е много тежка, отговорна дейност.

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Позволете ми от името на ръководството на списание­то да се обърна към всички участници в днешния разговор с думи на благодарност за това, че отделиха време за тази среща. Може би не сте забелязали, изтича вече петият час на нашата среща разговор. Мисля, че всеки един от нас си отива удов­летворен от споделените идеи, обогатен от това, което е чул от колегите, и с до­статъчно материал за размисъл.

Струва ми се, че най-важният извод, до който стигнахме, е фактът, че инженерът е необходим, и то необходим като тво­рец на делника. Защото ние живеем пре­ди всичко с делниците, а не с празниците.“

А КАКВО КАКВО ОЗНАЧАВА ПРЕСТИЖНА ПРОФЕСИЯ?

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Какво или кое определя престижа на инженера? Не е тай­на, че в това отношение има известни проблеми. Бих казал, че има известно спа­дане на този престиж. Той се определя от много компоненти: кой, къде и с какви хора работи, на какво поле — технолог, конст­руктор, научен работник, преподавател.

Престижът на дадена професия е преди всичко една интегрална оценка. Това е син­тез от ценности, приписвани от общест­веното мнение на дадения вид професия или професионална дейност.

Казах „интегрална оценка“ и в случая, ако свикваме тази среща разговор, това е, за- щото в редакцията установяваме тре­вожния факт, който е констатиран и в ре­дица документи: има отлив от инженерна­та професия. Някои неофициални данни показват, че докато преди едно десетиле­тие инженерната професия по престиж е била на трето място сред професиите в страната, днес е на десето.

ЧЛЕН-КОР. ДИМИТЪР ЕЛЕНКОВ: Какво поставят партията и правителството, са особено големи. И на тази база да се ви­ди какво се иска от нас, какво ни пречи, какво ни спъва…

Какво значи да си инженер? До 1950 го­дина у нас това беше най-желаната про­фесия — символ на непогрешимост. Стру­ва ми се, че трябва да разглеждаме пробле­мите в такава светлина: какви трудности имаме в отделните отрасли и защо ги имаме. След това. какво трябва да напра­вим, за да привлечем „цвета“ на нацията. И на трето място — как да създадем на инженера условия за изява?

БОРИСЛАВ КИНКОВ: Когато тръгвах за срещата, погледнах в речника за чуждите думи и открих, че „инженер“ произхожда от латинското „ингениум“, което ще ре­че „ум“. Мислех, че в основата на тази ду­ма е английското „енджин“ — „машина“, „двигател“, „мотор“. Излиза, че когато някога хората са се чудели как да нарекат създателите на техническия прогрес, те са проникнали до същината на нещата. Та­ка е — за да бъдеш добър инженер, най-на­пред се иска прилично количество ум. Мога с чиста съвест да го заявя, защото не практикувам тази професия и не хваля се­бе си.

Защо младежите не кандидатствуват във висшите технически училища? Защо­то професията вече загуби престиж. Нека внесем уточнение и за тази чужда дума. Пак според речника „престиж“ означава „добро име“, „влияние“, „почит“, „ав­торитет“. Мисля, че присъствуващите тук практикуващи инженери могат сами да кажат кое от тези понятия през какви пролуки изтича.

КИРИЛ ВЕЛЕВ: Според мен престижът на една професия, например инженерната, до голяма степен зависи от принципите и критериите, по които се определя прециз­ността вътре в професията, т. е. степе­ните, градацията, по които се оценяваме помежду си Пък след това да търсим пре­ценките за нашата прецизност в общест­вото.

У нас определено липсва система, която да оценява инженера. Конструктор в за­вод! Какви са степените на конструктора? Те именно ще покажат кой е добрият, кой е средният, кой е посредственият. В про­изводството — ръководители, началници на цехове и т. н. Е, добре и началниците на цехове са различни! Трябва да има някакво степенуване.

ДИМИТЪР ЧОТОРОВ: Мен ме смути малко темата, по която дискутираме тук: престиж на инженерната професия. Значи в България има професии с престиж и про­фесии без престиж? Може би по-скоро трябва да говорим за авторитет, а не за престиж. Тези неща се различават.

ЧЛЕН-КОР. ДИМИТЪР ЕЛЕНКОВ: Не зная дали трябва да говорим за престиж или за нещо друго, но у нас има едно златно пра­вило: човекът прави професията и всяка професия, която дава обществено полезен труд, се почита. Друг е въпросът дали ин­женерната професия е получила призна­нието, което трябва да има сред общест­веността, дали съответно се заплаща трудът, който се иска и дава от нея.

ДОЦ. АНГЕЛ АНГЕЛОВ: Често се говори и за анонимността на инженерната про­фесия. Ето тук хората създават изделия в милиони бройки, там — нови изчислител­ни машини, а остават на практика неиз­вестни. Явно опираме до съществения мо­мент за общественото признание. А то е една от съставките на престижа. В комп­лексната оценка е важно и какво е мнение­то на обществото. Второ (смятам, че тук трябва да засегнем и този въпрос), това е дългът на нашите средства за ма­сово осведомяване към инженерната про­фесия.).

Децата познават футболистите и гимнастичките, но не познават заслужитиле световно признание български изобрета­тели.

СТ. Н. С. ПЕНКО СОМЛЕВ: Престижът на инженера в обществото зависи преди всичко от него самия. Инженерите са те­зи, които издигат сами мястото и ролята си в обществото, като градят уважение­то към техния труд. Ние, инженерите, ще спечелим и можем да спечелим уважение тогава, когато започнем да даваме по-качествена продукция, когато нашата про­изводителност на труда е по-висока, кога-то вложените материални разходи са по-ниски.

К. Т. Н. ИВО СЕРГИЕВ: През 1951 годинас нашата страна е имало 5000 инженери.  Повече на брой са били лекарите, икономистите, учителите, юристите. Сега разполагаме със 110 000 инженерно-технически кадри с висше образование. Най-голямото нарастване от групите, които споменах, има именно тук — увеличението е с над 100 хиляди души! Вероятно това екс­тензивно нарастване на броя на инженери­те е дало отражение върху качеството на подготовката им. По-неблагоприятно, отколкото при другите групи — например лекарите или юристите… И все пак мисля, че престижът на инженерния труд не съ- ответствува на неговата значимост. Ако искаме и по-нататък да имаме успехи в спорта, в изкуството, в здравеопазване­то и селското стопанство, трябва да из­дигнем равнището на инженерния труд. Това е силата, която ще реши проблемите на научно-техническия прогрес в нашата страна. И който не разбере тази истина, ще плаща скъпо!

Трябва да се изменят подходът и изиск­ванията към инженерния труд. При това екстензивно нарастване, при това рязко увеличаване на инженерните кадри се стигна до известна девалвация на звание­то инженер. Наред с професиите инженер ръководител на производството, инженер конструктор, инженер технолог, инженер внедрител, се появиха и такива професии като „инженер по труда“ — една професия, която може да се упражнява от икономис­ти; или „инженер по съревнованието“ — професия, за която очевидно е необходим социолог; или „инженер по кадрите“, която може да се упражнява от юрист; или „ин­женер по снабдяването“ — съответно от икономист. Оттук идва девалвацията.

–-

Източник: сп. Наука и техника за младежта 9-1987