Преносим рентгенов апарат Рп10

След като в предишната публикация Ви запознахме с българския стационарен диагностичен рентгенов апарат Рд100, сега ще разгледаме и преносимия му събрат (П в названието = Преносим).

Преносимият рентгенов апарат Рп10 датира също от 50-те години на ХХ век и е произвеждан от Слаботоковия завод в София. Рп10 е използван за снимки за крайниците като помощен апарат в поликлиники и болници. Предназначен е обаче преди всичко за работа вън от лечебното заведение — при леглото или в дома на болния или на мястото на злополуката. Там с него могат да се извършват прегледи с криптоскоп на светло, както и помощни снимки на гръд­ния кош. Апаратът се използва и за други по-тежки и спешни слу­чаи вън от лечебното заведение или когато лежащоболният е в такова състояние, че не може да бъде пренасян до рентгеновия ка­бинет.

Апаратът Рп10 се състои (фиг. 2—45) от:

а)  блок-генератор с встроена рентгенова тръба,

б)  ръчно часово реле за включ­ване и експонация;

в)  разглобяем возим стълбов статив.

Ето и схемата на преносимия рентгенов апарат Рп10:

Той се разглобява и сглобява леко и бързо и се събира в два куфара за носене — единия за блок-генератора, а другия за ста­тива, релето и другите принадлеж­ности. Свръзката на блок-генера­тора с ръчното реле и мрежовия кабел става посредством комби­ниран куплунг, който е монтиран в оста на вилката.

Мощността на преносимия рентгенов апарат е 10 мА при 60 kV_макс с твърдо устано­вени стойности за анодното напрежение и анодния ток на рентгено­вата тръба. Високоволтовият генератор има полувълнова схема (фиг. 2—46). Рентгеновата тръба има малък прохват и затова анод­ният ток се влияе по-слабо от колебанията на мрежовото напрежение, а интензитетът на лъченето е с около 50% по-висок, отколкото при тръбите с голям прохват при същото анодно натоварване.

Конструкцията на високоволтовия трансформатор (фиг. 2—47) има обикновена форма с две вторични бобини, която дава значителни предимства за охлаждането при продължителна работа. За снимки рентгеновата тръба работи с 10 мА аноден ток, а за прегледи — с 2 5—3 мA. За да се компенсира спадането на вторичното напрежение, причинено при по-силен аноден ток, първичното захранване на транс­форматора при правене на сним­ки се свързва с по-малък брой първични намотки. Това превключ­ване, както и превключването на отоплението на тръбата става ав­томатично, когато щекерът на ръч­ното реле или крачният ключ се по­стави за работа на пролъчване.

Устройство на блок-генератора на Рп10: 1 – високоволтова бобина ; 2 — отоплителен дросел; 3 — гетинаксов цилиндър за рентгеновата тръба; 4 —-  гумен маслоразширител; 5 — потенциометър за анодния ток; 6 — контактен куплунг за връзките н. н.

Главната част от отопление­то за рентгеновата тръба се по­лучава от допълнителна намотка върху катодната високоволтова бобина. Един помощен трансфор­матор с отворен магнитопровод подава допълнително, противо­положно насочено напрежение в отоплителната верига. Това скач­ване има две предимства:

а. Чрез изменение на пър­вичното захранване на помощния трансформатор анодният ток на рентгеновата тръба се променя независимо от анодното напре­жение.

б. Осигурява се чувствител­на компенсация на мрежовите ко­лебания върху анодния ток на рент­геновата тръба. Отоплителното напрежение представлява разлика­та между напрежението от допълнителната намотка върху катодна­та бобина и напрежението от по­мощния трансформатор и затова се влияе слабо от колебанията на мрежовото напрежение.

В едната шийка на кожуха на блок-генератора се намират нисковолтовите изводи и съпротивлението 5 за нагласяване и фикси­ране на тръбното отопление. В другата шийка пък има мембрана от изкуствен каучук, която позволява значително разширение на маслото в танка, с което увеличава неговия топлоемен капацитет и осигурява по продължителна работа с апарата.

Разглобяемият статив се състои от двуделен крак, който се събира и стяга към колоната само с един винт с дръжка. Квадрат­ната колона се разделя на две части и има зъбчат гребен по дъл­жината си, по който се придвижва главата с хоризонталното рамо за блок-генератора. Придвижването става посредством ръчка със самозадържане.

Преносимият рентгенов апарат Рп10 е пригоден за включване само в мрежи с напрежение 220 V.

За други напрежения апаратът се ком­плектува с преносимо автотрансформаторче със стъпален превключ­вател и волтмер за мрежово изравняване.

Средновековни български оръжия

Средновековна Бъл­гария съществува по­вече от шест века. То­ва са години на непре­къснати въоръжени бор­би срещу византийци, маджари, кръстоносци, печенеги, татари, фран­ки— България е по­стоянен военен про­блем за константино­полските владетели. През този дълъг период Българската държава на два пъти достига по­ложението на първосте­пенна европейска сила— по времето на Симеон Велики три са държави­те, които решават съд­бините на континента: Карловата империя, Византия и между тях България. При Иван Асен II от Ламанша до Босфора няма друг владетел, който да дър­жи под скиптъра си тол­кова много народи и земи. Тази бурна исто­рическа съдба е нераз­ривно свързана с бъл­гарския войник и не­говото въоръжение.

Двата главни етнически компонента на ос­нованата в края на VII век Българска държа­ва — славяни и прабългари — идват на Бал­канския полуостров с различен по характер военен бит.

Както всички славяни, така и нашите пра­деди — южните славяни — във време на война са били пехотинци. Обратно, типични представители на степните народи, прабългарите били конници. Единствени източници на сведения за военното дело на южните славяни са византийските хроники. Към тях обаче трябва да се подхожда предпазливо и критично, защото авторите пишат от пози­цията на враждебността и с презрение към „варварите“. Независимо от това, те ни дават известни данни, от които можем да направим изводи за въоръжението на славян­ските племена, завоювали полуострова.

На първо място внимателното им изучава­не позволява да се даде отговор на въпроса „имали ли са славяните конница, или не?“ Някои сведения на стари автори за нали­чието на коне в славянската войска са дали основание да се предполага, че такава е имало. Против това обаче говорят съоб­щенията на Теофан за бягството на славян­ски вожд върху неоседлан кон (не е възмож­но да се води ефикасен бой без седло и стре­мена) и на Теофилакт Симоката, който изрично пише ,,славянските конници при сражение скачали от конете и се сражавали пеш“. Това показва, че славяните не са имали конница в истинския смисъл на думата, тъй като конят бил използван само като транспортно средство.

Съкровшцето от Наги Cент Миклош — изобра­жение на старобългарски тежковъоръжен кон­ник върху една от каните

В „Стратегикона“ на Псевдо-Маврикий (края на VI — началото на VII век) е отбе­лязано: „. . .славяните са въоръжени всеки с две малки копия, някои от тях — и с щи­тове — яки, но трудно преносими. Употре­бяват и малки стрели, намазани със силна отрова. .

От своя страна, Прокопий Кесарийски твърди:    ,,…славяните са въоръжени с малки щитове и копия, без ризници. . .“

Между двамата автори има явно противо­речие по въпроса за щитовете. Обяснението му се крие в друг един византийски текст — съобщението на Йоан Ефески. Той пише, че до влизането си в контакт с византийците, славяните имали само къси копия, а по-късно се въоръжили по византийски образец. Явно, Псевдо-Маврикий отразява преходен етап на въоръжение при славяните — когато те започват да обогатяват своя традиционен арсенал със заети от постоянния си против­ник — византийците.

Любопитно е да се отбележи, че буквално същото нещо е станало няколко века по-рано, но с германските пленена, когато те влизат в допир с Рии. Тяхното традиционно оръжие било късото копие — т. н. „асагаи“, което служело както за хвърляне, така и за ръкопа­шен бой. Но постепенно те усвоили цялото римско въоръжение.

Ако се върнем към сведенията на посоче­ните вече византийски автори, не може да не ни направи впечатление, че те никъде не го­ворят за мечове като част от славянското въоръжение. От друга страна, в отговора си до аварите един славянски вожд казва: ,,….те няма да се покорят, докато има война и мечове…“ На пръв поглед това може да се приеме като пряко указание, че мечът бил масово оръжие при славяните, също както и при римляните и византийците. Обаче ар­хеологическите находки досега не са потвър­дили това предположение. Като се има пред­вид доказаното единство на раннославянските култури, може спокойно да се прибег­не до аналогии с други типично славянски страни, например Русия. Изследванията на руски учени са довели до извода, че на руска почва мечът се появява като нов еле­мент в славянската материална култура едва в последната четвърт от първото хиля­долетие на нашата ера. Различията в случая могат да се отнасят само до по-ранното или по-късното възприемане от славянските наро­ди на това чуждо по произход оръжие. По всяка вероятност в края на VI и първата по­ловина на VII век мечът при славяните е имал само случайна поява. Отново въз осно­ва на изследвания в Русия е уста­новено отдавна, че мечът се намира само в богати погребения, следователно той е по-скоро социален, отколкото етнически белег. Както и да стои въпросът с мечовете, многобройни са сведенията, че в първата половина на VII век славяните по нашите земи достигнали много високо за времето си равнище на развитие на военната техника. В изключител­но богатия исторически извор за военното дело на южните славяни, познат като ,,Чудесата на Св. Димитър Солунски’*, ано­нимният автор пише: ,,….те (славяните) вече бяха приготвили обсадни машини, железни овни и грамадни каменометни оръ­дия, така наречените костенурки.. . каменометните машини…“, и    продължава: ,,… стрелците им със стрелите си създаваха впечатление, че се сипе зимен сняг.. . външ­ната стена (на крепостта) се разклащаше безброй пъти от удари с топори и брадви.“

В същото съчинение намираме и подробно описание на каменометните машини: ,,…те бяха четириъгълни, с по-широки основи, за­вършващи с по-тясна част, на която имаше поставени твърде дебели цилиндри с железни краища и върху тях бяха поставени дървени греди. .. които, като се издигнат, хвърлят големи и много камъни, така че kито земята, нито човешките постройки могат да издър­жат техните попадения…“ От всичко това се вижда, че славянската войска в началото на VII век вече е добре организирана военна сила.

Военната сила на прабългарите била кон­ницата. Първи сведения за тяхното оръжие имаме от около 480 година от нашата ера Според Маврикий, по онова време въоръже­нието им се състояло от броня, меч, лък и дълго копие, а по време на бой често носели и две копия. Веднага прави впечатление спо­менаването на меч, броня и дълго копие — явно става дума за тежка бронирана кавале­рия, която нанася първи мощен таранен удар със своите дълги копия — пики, след което започва ръкопашна схватка. А в нея реша­ващо значение има умението на добре обу­чените бойци да си служат изкусно с меча.

В следващите 70—80 години българите мно­гократно нахлуват във византийските про­винции. Въпреки това сведенията за тяхното въоръжение, които намираме у византийски­те автори, не са изобилни. Теофан съобщава накратко, че българите използвали мечове и аркани (разпространена у степните народи примка за хвърляне). Друго съобщение нами­раме пак в „Чудесата на Св. Димитрий Со­лунски“. Според него: „… конниците (на българо-аварската войска) облечени в же­лязо, се появиха от всички страни…“ И по- нататък: „— самият хаган, заедно с друго множество българи и гореизброени племе­на. .. връхлетя… на града… гражданите видяха несравнимото с нищо множество варвари, цялото обковано с желязо, високо издигащите се до небето каменометни ма­шини. .. други подготвяха костенурки от плет и кожи, трети — стемобитни машини и колела, други — огромни дървени кули, превишаващи височината на стените. По тях стояха напълно въоръжени младежи и други готови да забиват тъй наречените же­лезни колове… други придвижваха стълби на колела, други пък движеха запалителни уреди…“

Някои по-ранни автори са смятали, че в българската войска копията били предна­значени за хвърляне. Това схващане е из­градено в резултат от некритичното използване на изворовия и от части — на иконографския материал. Например, един от ар­гументите, използвани от привържениците на тази теза, било изображението на хана-победител върху една от каните на съкро­вището от Наг Сент-Миклош. Там конникът носи на рамо масивно, но доста късо колие, което може да бъде интерпретирано като метателно поради малката си дължина. Това, че колието е изобразено късо, има много просто обяснение — то е резултат от стреме­жа да бъде спазено композиционното един­ство в декорацията на каната. Там, където фактологическата действителност не влиза в кон­фликт с естетическата норма, тя била пре­давана вярно — флагчето, дебелината на копието, ризницата, шлема и т. н.

Какво ни сочи конкретният археологически материал? В Плиска е намерен връх от колие — четириръб, с почти конусообразна форма и дъл­жина 26 сантиметра. Друг подобен, дълъг 29,5 сантиметра, е намерен край Нови пазар. Отворът, в който се поставяла дръжката, има диаметър 3,5 сантиметра. Още по-убедите- лен е намереният в Преславско връх с дъл­жина 38 сантиметра. Явно е, че колие с толкова масивен и тежък връх не е предна­значено за хвърляне. Допълнителен аргу­мент за това е и внушителната дебелина на дръжките. В световната историческа литера­тура копията от този вид са известни лед името „номадски тип“.

Безспорно, българите са използвали и лека конница, за която е характерно по-сла­бото защитно въоръжение — кожени брони с пришити метални пластини и кожени или плъстени шлемове. Като средство за бой от разстояние, освен използувания и от тежката конница лък, те прилагали и по-леки мета­телни копия. Арканът вероятно бил предимно тяхно въоръжение.

Интерес представлява използуваният от българите сложно-съставен лък. Във връзка с него са създадени (волно или неволно) много легенди: за неговата уникалност, за тройното му превъзходство над византий­ския, уж потвърдено от някакви експерименти на неизвестен чуждестранен институт, и т. н. Истината е, че българите наистина са из­ползвали едни от най-съвършените из­вестни форми на съставния рефлексен лък, но той бил познат на почти всички номадски народи, не бил чужд и на някои части от византийската армия. Стрелбата с такъв лък изисхва изключително умение и постоян­ни упражнение. Лъв VI Философ (X век) пише: „Българите обръщат голямо внимание на стрелбата с лък и се упражняват да стрелят от конете си.“ В зависимост от предна­значението били използвани различни, най-разнообразни стрели.

Много интересно е защитното въоръжение на прабългарите: както вече видяхме, още първите съобщения отбелязват масовото из­ползване на железни ризници и шлемове. Трябва да обърнем особено внимание на факта, че в общо взето оскъдните писмени сведения навсякъде изрично се подчертава наличието на такова защитно облекло. Това не е случайно — ранните византийски автори били много силно впечатлени от факта, че тяхната собствена страна — една от най-могъщите и богати империи, които познавал тогавашният свят — все още не можела да въоръжи цялата си армия с ме­тални брони, а често продължавала да из­ползва наследените от римската практика кожени. Докато новият противник, „варва­рите“ (!), постигнали онова, което било невъзможно за войниците на империята.

В по-късно време писмените сведения за броните се увеличават — Псевдо-Маврикий също говори за ризниците на българите. Освен това той съобщава, че и конете на знатните българи също били отчасти за­щитени с плъстена броня или железни на­гръдници и наколенници. Византийският патриарх Никифор пък е оставил съобщение за извършен през 712 година набег на тежка бронирана българска конница към Кон­стантинопол.

Теофан ни известява, че в 813 година Крум изпратил в Тракия „… 30 хилядна конница, цялата облечена в желязо.“ Определението „цялата“ не е само метафора на автора. В действителност българският конник бил покрит с желязо от главата до петите. За­щитното облекло включвало и панталони от плетена броня, които покривали целите крака. На ръцете си носел ръкавици с дълги предпазни маншети, усилени с метални пла­стини. Очевидно тази броня била твърде тежка (15 и повече килограма). Тя била обли­чана непосредствено преди сражение, а по време на поход се носела в специална торба или сандъче на гърба на коня.

Преди да се занимаем с въпроса какви точно са били тези български брони, заслу­жава да обърнем внимание на самия факт на тяхното масово присъствие. То убедител­но говори за две неща: че българската дър­жава е имала устойчива икономика и много добре организирано държавно устройство, които позволявали тези изключително скъпи предмети на военния бит да се произвеждат в грамадни количества. И второ — бълга­рите били изкусни майстори в обработката на металите, защото такива количества защитно въоръжение не биха могли да бъдат доставени само по търговски път.

Какви били всъщност тези брони? Иконографските източници и археологическите находки говорят, че били използувани главно ризници, изплетени от хиляди малки халки. Някои от тях имали двойна плетка. Успоред­но с тях е прилаган и по-тежкият тип люспе­сти ризници — върху кожа или плат се при­крепвали с нитове малки железни пластини, подредени като рибени люспи. Голям брой такива пластини с по четири отвора за за­крепване към основата са намерени при ар­хеологически проучвания в района на Пре­слав.

След основаването на българската държа­ва двата етнически компонента вливат в едно общо цяло своите типични военни мето­ди и организация и към X век армията на Средновековна България вече представлява хармонично единство между конница, пехо­та и специални инженерни части. Следвайки общата тенденция в развитието на европей­ското военно дело, леката конница посте­пенно започнала да изчезва от кадровата българска армия и по време на Втората бъл­гарска държава нейните функции са поети от кумани и наемници-татари. Все през Вто­рата българска държава (пак в рамките на общите европейски тенденции) мечовете ста­ват по-дълги и по-тежки, а в XIV век към личното въоръжение се появяват два нови предмета — боздуган и арбалет. Археологи­ческите находки в Царевец говорят, че по това време част от царската гвардия въз­приела тежките правоъгълни щитове с ме­тално покритие по западен образец.

Както видяхме от самото начало, нашите прадеди са владеели цялата позната през Средновековието военна инженерна техни­ка. Имаме много потвърждения (писмени и археологически), че тяхното военноинже­нерно изкуство останало на завидна висота и след образуването на Българската държава В съчинението на „Скриптор инцертус“ („Неизвестният автор“) са изброени военните машини и приспособления, които хан Крум подготвил за проектирания поход срещу Цариград. Споменава се за „хелеополи“ (градопревземачи — подвижни обсадни кули), преогромни метателни машини, трибали и петраболи, „коританки“ — специални защитни съоръжения за атакуващата пехота, стълби, „шарове“ (кръгли камъни за мета­телните машини), „овни“ (тарани за разби­ване на стени), стрелометни и каменометни машини и… огнеметни машини! Специално ще отбележим, че под „огнеметни машини“ хронистът явно разбира „сифоните“ за из­хвърляне на прочутия „гръцки огън“ — све­дения за използването му имаме както от времето на Първата, така и на Втората бъл­гарска държава. Особено показателен в това отношение е фактът, че в своите „Съвети и поучения“ Кекавмен споменава като нещо съвсем обикновено използването и пригот­вянето на „гръцки огън“ от българите по време на обсадата на Мореа.

Никола Даскалов, Григори Костандиев

Видове фасунги

Днес в Сандъците – Sandacite ще оживее пълната гама български фасунги от 50-те години. :)

В началото, да преговорим устройството на фасунгата. Както знаем, електрическите фасунги (фиг. 1—53) служат за свързване на електрическата крушка с електрическата инсталация. Обикновено те се състоят от две части: тяло 1 със затегачи 2 и кон­тактни пластини 3 и капачка 4. Произвеждат се от порцелан или бакелит. Тялото на фасун­гите има цилиндрична форма с фуниеобразно разширение на единия край. От вътрешната страна откъм фуниеобразния край има резба за завинтване на електрическа крушка. Тази резба (цокъл) се нарича Едисонова със стандартни размери Е 27 или Е 40. Другият край на тялото пред­ставлява затворен цилиндър. Тук са монтирани затегачите за проводниците. Затегачите са свър­зани с две контактни пластини от месинг (по една на затегач), чрез които се осъществява връзката между електрическата крушка и про­водниците. Контактните пластини са от вътреш­ната страна в дъното на фасунгата и са при­крепени към тялото с болтче. Едната от тях е поставена изправена успоредно на стената на фасунгата, а другата — легнала в средата на дъното. Капачката служи да закрие (изолира) затегачите и оформи фасунгата. В средата тя има кръгъл отвор за преминаване на проводниците. Отворът има резба за прикрепване на фасунгата към осветителни арматури. Почти всички видове фасунги повече или по-малко имат описаната форма и конструкция. Изключение от това общо правило правят байонетните и илюминационните фасунги.

Видове фасунги

Според вида на материала, от който са направени, фасунгите биват бакелитови и порцеланови. В зависимост от предназ­начението си те се подразделят на висящи фасунги за сухи и влажни помещения, стенни фасунги с прави или наклонени тела, висящи противодъждовни фасунги, щекерфасунги, щепселфасунги, фасунги с ключ, фасунги за осветителни арматури, илюминационни фасунги, тип байонет и др.

1 Обикновени бакелитови висящи фасунги с резба Е 27, 100 вт, 250 V (фиг. 1 -53). Състоят се от две части: цилиндрично тяло с фуниеобразно разширение и капачка. Резбата за навиване на крушката е изработена в самото тяло на фасунгата. Прикрепването на капачката към тялото се извършва с болтче. Употребяват се предимно за осветителна арматура в сухи помещения.

2. Бакелитови висящи фасунги с рез­ба Е 27, 300 W, 250 V. Тези фасунги се разли­чават от обикновените по това, че резбата за завинтване на крушката в тялото на фасунгата е от месинг. Тя служи и за контакт вместо из­правената контактна пластина при обикновените фасунги. Употребяват се за осветление в сухи помещения там, където е необходимо да се употребят по-силни електрически крушки.

3. Бакелитови противодъждовни висящи фасунги с резба Е 27, 100 W, 250 V (фиг. 1 -54). Капачката на тези фасунги е устроена така, че да не позволява на дъждовни капки да проникват във вът­решността на фасунгата. В горния край тя има халкички или ухо, чрез които фасунгата се закачва към стълбове, а в долния край има отвори за премина­ване на проводниците, Фуниеобразното разширение на цилиндричното тяло тук е по-голямо. Употребяват се за освет­ление на открити площи, улици, тераси, дворове и др.

4. Бакелитови прави стенни фасунги с резба Е 27, 100 W, 250 W (фиг. 1 —55). Капачката при тези фасун­ги не само че изолира затегачите, но е пригодена за закрепване на фасунгата към стени, табла и др. Монтира­нето им към стени се извършва посредством загипсирани дървени кол­чета с винтове за дърво. Освен тези фасунги за стени произвеждат се и стенни фасунги с наклонено тяло (фиг. 1—56). Те се разли­чават от първите по това, че капачката е пригодена да се монтира към стени или табла под известен ъгъл. Стенните фасунги се употребяват предимно за монтаж към електрически табла в лаборато­риите и др. Употребяват се също за местно осветление в работил­ници, за осветление на покрити тераси, балкони и др. при нормални условия. Във влажни помещения или на открити площи извън сградите те не се употребяват.

5. Бакелитови фасунги за полилеи с резба Е 27, 100 W 250 V (фиг. 1—57). Тези фасунги се състоят от три части: 1 — цилиндрично тяло с резба от вътрешната и от външната страна, 2 — капачка за изолиране на затегачите и 3 — фуниеобразна част с резба от вътрешната страна. Капачката в горния край има резба за завиване към съответната част на осветителното тяло или към металната тръба на глобусите. Цилин­дричното тяло със затегачите и контактните пластини се прикрепва към капачката посредством болтче. Фуниеобразната част служи за прикрепва­не на рефлектори или отворени глобу­си. Рефлекторът или отвореният гло­бус се закрепва между ръба на капач­ката и фуниеобразната част. Тези фа­сунги се употребяват за монтаж в ос­ветителни арматури с рефлектори или отворени глобуси в сухи помещения.

6. Бакелитови илюминационни фасунги с резба Е 27, 200 W, 35 V (фиг. 1—58). Състоят се от ци­линдрично тяло, затворено от единия си край, и контактни части. Във вът­решната страна имат месингова гилза с резба, чрез която се завива крушката. Гилзата служи и за контактна пласти­на. Затегачите при тези фасунги не са изолирани и стърчат от двете страни на тялото. Единият от тях е съединен с централната пластинка, а другият — с месинговата гилза.

Освен описаните бакелитови фасунги произвеждат се още и след­ните: щекерфасунги, щепселфасунги и фасунги с ключ.

7. Щекерфасунгите вместо капачка за изолиране на затегачите имат разклонител (встроени два контакта) за поставяне на щеп­сел. Разклонителят е оформен в цокъл с рез­ба Е 27, чрез който фасунгата може да се завинти в друга фасунга.
8. Щепселфасунгите нямат капач­ка. При тях затегачите имат щифтове по по­добие на щепселите. Фасунгата е с встроен двуполюсен щепсел. Фасунгите с встроен ключ представляват комбинация от фасунга и ключ (ключ-фасунга). Последните три вида бакелитови фасунги имат известни недоста­тъци и затова не се употребяват много. Ще­керфасунгите се употребяват в помещения, където няма контакти; щепселфасунгите — в помещения, където има контакти без лампи (килии и др.), фасунгите с ключ — при на­столни лампи и др.

Освен бакелитови фасунги произвеждат се и порцеланови фасунги. Порцела­новите фасунги по устройство са същите като бакелитовите с изключение на това, че имат месингови контактни гилзи за завинтване на електрическите крушки. Щекер и щепселфасунги и фасунги с ключ от порцелан не се произвеждат.

Съществено различие от бакелитовите фасунги имат порцелановите фасунги тип „Голиат“.

8. Порцеланови висящи фасунги тип „Голиат“ с резба Е 40, 2000 W, 500 V (фиг. 1—59). В индустриални предприятия (заводи, фабрики и др.) с големи цехови помещения са необходими фасунги за крушки с по-големи мощности. Тези крушки отделят доста топлина и обикновените бакелитови и порцеланови фасунги не могат да се употре­бяват за тях. Най-подходящи за тази цел са порцелановите фасунги тип „Голиат“. Те се състоят от три части: тяло с месингова контактна гилза и затегачи, порцеланов цилиндър и капак с отвори за охлаждане. Употребяват се за директно осветление на големи помещения, цехове и салони със и без осветителна арматура в сухи помещения.

Всички видове фасунги са произвеждани в България от завод Найден Киров Русе.

Литература:

Видове контакти и щепсели

Контактните съединения са едно от слабите места в електрическата инсталация. Тук най-много са възможни повреди, причини за изгаряне на предпазителите, токови удари при обслужване и др. При монтира­нето на тези съединения е необходимо електротехникът да проявява високо съзнание за качествен монтаж, да спазва всички технически правила и да не нарушава естетиката на помещенията.

Сега в Сандъците – Sandacite ще Ви покажем първото масово произвеждано поколение български контакти и щепсели, което датира от началото на 50-те години.

Както знаем, контактите са уреди, с които се постига връзката на отделни точки от електрическата инсталация с токопотребителите посредством шнурове и щеп­сели. .Те се монтират не­подвижно към стени, табла и др.

В зависимост от вида на инсталацията различаваме кон­такти за скрити и контакти за открити инсталации. Освен то­ва те биват контакти за влаж­ни и за сухи помещения. По отношение броя на провод­ниците (фазите), които се при­качват към тях, те биват дву­фазни и трифазни.

ВИДОВЕ КОНТАКТИ

1. Двуполюсни контакти за скрити инсталации с кръгъл или квадратен бакелитов капак (фиг. 1—45). Тялото на тези контакти е изработено от бакелит или порце­лан. В него са монтирани затегачи (приспособления за скачване на провод­ниците) и две цилиндрични гнезда от вибриращ (федер) месинг за поставяне щифтовете на щепселите. Към тялото са монтирани още две вилки и е запресувана гайка за болта, чрез който се закрепва капакът към тялото. Тези видове контакти се монтират в конзолни кутии. Прикрепването се из­вършва с помощта на вилките, които със завиване на болтчета се при­тягат към стените на конзолната кутия. Капакът има два отвора за преминаване на щифтовете за щепсела и трети отвор за болтчето, което прикрепва капака към тялото. Тези контакти се произвеждат за   6 и 10 A при напрежение 220 v. Употребяват се в електрически инстала­ции за домакински нужди и в обществени и административни сгради.

2. Двуполюсни контакти за скрита инсталация тип „шуко“. Устройството на тези контакти е почти същото като на горните. Различават се от тях по това, че имат пластина за зазе­мяване и на капака си имат вдлъбнатина за поместване на част от тя­лото на щепсела, който също трябва да бъде тип „шуко“. Тези кон­такти се употребяват за електрически инсталации със заземен или занулен проводник, в индустриални предприятия, за подвижни токопотребители до 25 А.

3. Двуполюсни контакти за открита инсталация тип „шуко“ (фиг. 1—46). Те се произвеждат с порцеланово тяло и кръгъл бакелитов капак. На тялото са монтирани затегачите с вибри­ращи цилиндрични месингови гнезда и заземителна пластина. Тялото има два отвора за винтчета за дърво, чрез които става прикрепването на контакта към стени и др. Като контактите за скрита инсталация тип „шуко“ и тези контакти имат на капака гнездо за по-добро придър­жане на щепсела. В долната част капакът има утънена стена — място за захващане на инсталационната тръба. Тези контакти се употребяват за открити електрически инсталации в индустриални предприятия. Произвеждат се за сила на тока до 10 А и напрежение 220 А.

4. В България през 50-е и 60-те години са произвеждани също така двуполюсни контакти без заземяване за открити и скрити инсталации. Тези контакти се различават от контактите тип „шуко“ по това, че нямат заземителна пластина и размерите им са по-малки. Ето например най-популярните модели – първите две снимки показват контакт за скрита, а вторите две – за открита инсталация:

5. Трифазни контакти за открити инсталации с порцеланова основа и кръгъл бакелитов капак (фиг. 1—47). Размерите на тези контакти са по-големи от тези на досега описаните. Към порцелановото тяло са монтирани три контактни вибриращи гнезда, изработени във форма на цилиндър с по-дебел месинг. Върху тях се поставя гривна от стоманен тел за създаване на по-добър кон­такт между щепселните щифтове и вибриращите гнезда. Прикрепва­нето към стените се извършва с винтове за дърво, в загипсирано колче. На капака има шест отвора, три от които служат за прикрепване на капака към тялото чрез болтове, а останалите три — за щепселните щифтове. Трифазните кон­такти се произвеждат за сила на тока до 3 X 25 А и за на­прежение 380 V. Употребяват се в индустриалните пред­приятия – за трифазен ток.

6. Трифазни кон­такти за открити ин­сталации със заземителна пластина. Конструкцията на тези контакти е сравнително по-масивна и здрава, отколкото на останалите видове. Кон­тактните части се изработват от месинг във форма на вилки, между които се пъхат плос­ките щифтове на щепселите. По подобие на контактите тип „шуко“ и тези контакти имат гнездо на капака си за поместване на част от щепселите. Употребяват се в индустриални предприятия за трифазни инсталации с нулев или заземителен проводник за 25 А и 380 А.

7. Противовлажни кон­такти (фиг. 1—49). Вътрешното устройство на тези контакти е съ­що като на контактите за сухи по­мещения. Различават се от тях с уплътненията по капака (кожуха). Произвеждат се двуполюсни и три­фазни за открити инсталации с порцеланова основа, бакелитов ко­жух и шарнирно прикрепена капач­ка. Кожухът се състои от две ча­сти и обгръща целия контакт с уплътнения. На долната част има две уши за прикрепване на контакта към стени и др. с помощта на винтчета за дърво и загипсирани дървени трупчета. От единия край кожухът има цилиндричен отвор с резба за за­виване към инсталационните тръби и гайка с гумен пръстен за уплът­няване. За предпазване на проводниците от проникване на влага, когато към контакта няма прикачен токовземател, горната част на ко­жуха има шарнирно прикрепена капачка, която пада от тежестта си и уплътнява отворите на контакта. Съединяването на двете части (горна и долна) става с болтчета. Между тези части, както и между шар­нирната капачка и горната част на кожуха, има уплътнение от кау­чукова смес (гума). Тези контакти се употребяват за 220 и 380 V и 25 А в индустриални и др. помещения, където има влага.

Устройството на всички видове контакти трябва да е такова, че да няма възможност от допир до частите, които се намират под напрежение, при включване и изключване на щепселите. Освен това те трябва да са калибровани, т. е. в контакти, които са изработени например за до 6 А, да не може да се пъхне щепсел за повече от 6 А. Капакът на три­фазните контакти с пластина за заземяване трябва да има ръб, който да не позволява неправилно включване на щепсела при обратно по­ложение.

Освен контактите за неподвиж­но полагане произвеждат се и подвижни контакти. Това са раз­личните видове удължители и щекери. Първите се употребя­ват за удължаване на подвижни шнурове, а вторите — за скачване на подвижните шнурове към кот­лони, ютии и др.

ВИДОВЕ ЩЕПСЕЛИ

Щепселите се подразделят на двуфазни за 6 и 10 А и трифазни до 25 А. Освен това те биват със заземителна клема и без така­ва. Произвеждат се от бакелит или порцелан с месингови щифтове.

1. Обикновени двуполюсни щепсели за 6 и 10 А (фиг. 1—50). Употребяват се при двуполюсни контакти, предимно за домакински нужди, при напрежение до 220 V.

2. Двуполюсни щепсели тип „шуко“ с цилиндрично тяло и заземителна клема (фиг. 1—51). Употребяват се за двуполюсни контакти тип „шуко“ в индустриални и битови сгради за напреже­ние 220 V и за ток 10 А.

Между другото, същият щепсел като втория на снимката е монтиран на ето ТАЗИ българска казан пералня.

3. Трифазни щепсели тип „шуко“ плоски, със зазе- мителна клема (фиг. 1—52). Употребяват се за трифазни инсталации в индустриалните предприятия за напрежение 380 V и за ток 25 А.

Щепселите трябва така да са устроени, че при включено състо­яние или в момента на включване да няма възможност от допир до металните им части, по които протича ток.

Всички представени видове контакти и щепсели са произвеждани в завод Н. Киров – Русе, но преди това производството е било в София. Ето тук можете да изтеглите и производствена номенклатура на ДСО Елпром от 1955 г., където са същите контакти и щепсели, плюс още доста, които не са изобразени в статията

==> Electroinstalationni materiali_1955.pdf

Литература:

Проверка и измерване на радиолампи

Добре известно е, че съмнението за годността на една радиолампа се потвърждава или отхвърля в зависимост от резултата, получен при нейната проверка и измерване. Измерването, което трябва да бъде направено и което ни ин­тересува при ремонта на лампови радиоприемници, телевизори, усилватели и т.н., не е цялостно лабораторно изследване на лампата. Достатъчно е то да бъде само установяване на състоянието й за годност за по-нататъшна употреба. За тази цел трябва да се из­вършат серия проверки.

Разгледаните в тази статия от Сандъците – Sandacite методи за проверка и измер­ване на радиолампи с малки изменения и допълнения са за­стъпени в почти всички обикновени фабрични лампомери. Ползването на даден лампомер става съгласно с инструкцията, предписана от произво­дителя.

1. Проверка на изправността на отоплителната жичка.

За проверката на изправността на отоплителната жичка на радиолампите съществуват много начини. Най-простият от тях е този с омметър. При прекъсната жичка стрелката на уреда не се отклонява. По-сигурен начин, който освен горното изпробване позволява още и да се провери късото съединение в отоплителната жичка, е показан на фиг. 2-14. Образува се верига от милиамперметъра, регулиращото съпротивление R и подходящ токоизточник Б, като милиамперметърът се нагласява да показва известна стойност, съобразена с тока на из­пробваната лампа.

Ако паралелно на уреда се включи отоплителната жичка на изпробваната лампа, могат да се констатират следните ре­зултати:

• При редовна отоплителна жичка — показанието на уреда на­малява.
• При прекъсната отоплителна жичка — показанието на уреда не се изменя.
• При късо съединение в отоплителната жичка — стрелката на уреда се връща в ну­лево положение.

Ако резултатът от тази проверка е отри­цателен, т. е. отоплителната жичка е прекъс­ната, по-нататъшно изпробване не се прави, тъй като лампата е 100 % негодна. Ако е въз­можно дефектът да се поправи, след извършването на поправката радиолампата се проверява повторно.

2. Проверка на късо съединение между електродите.

Всички методи за подобни из­пробвания се свеждат до съставянето на верига, както в предшестващия случай, при която евентуално съществуващото късо съединение би дало изменение в показанията на милиамперметъра. Схеми за подоб­ни проверки са показани на фиг. 2-15.

И тук, ако резултатът от изпробването е отрицателен, по-ната­тъшно изпробване не се провежда.

3. Измерване електронната емисия на радиолампата.

Това измерва­не дава възможност да се определи степента на годност, т. е. добра (70 %), отслабнала (30 %) и изтощена (под 30 %). Емисията може да бъде измерена по няколко начина. Естествено, че ако чрез съставяне на подходяща схема радиолампата се постави в нормален статичен режим (на съответните електроди се подадат предписаните по характеристиката напрежения), отчетеният от милиамперметъра аноден ток ще бъде указание за състоянието на лампата. Този начин, макар действително най-сигурен, в повечето случаи е труден за из­пълнение и е неподходящ за практически цели (нерентабилен). Най подходящ метод за измерване емисията на радиолампите при ремонта на приемниците е начинът чрез измерване на протичащия ток през лампата при нормално нагрята отоплителна жич­ка. На всички останали електроди (с изключение на катода), свързани накъсо, се подава ниско промен­ливо напрежение (до 15 V). Полученото показание на милиамперметъра се сравнява с показанието от измерването на редовна лампа от същия вид. Този метод на измерване е лесен и бърз, но не съвършен. Той дава груба представа за състоянието на лампата като детектор, но не и за ней­ните електрически показатели, специфични за даден тип. Въпреки всичко този метод е доста­тъчен за практически цели.

4. Изследване действието на управляващата решетка.

За да се провери регулиращото действие на управляващата решетка, радиолампата се свързва по схемата, показана на фиг. 2-16.

На решетката се по­дават постепенно различни отрицателни преднапрежения, като за всяка стойност се отчита съответният аноден ток. Анодното напре­жение U_a(ако лампата е пентод — също и напрежението на екра­ниращата решетка U_g2) се подава съгласно с предписаните данни, взети от таблиците за радиолампите. Стръмността на радиолампата може лесно да се определи (и се съпостави с предписаната) по формулата

където

I`a и I„a са две последователно отчетени стойности на анодния ток (в ма) при съответните преднапрежения U_g и U„g (във V) на ре­шетката.

5. Изпробване състоянието на вакуума  в радиолампата.

Лошото състояние на вакуума (присъствието на газ) в лампата се отразява зле върху правилното функциониране на електронния поток в неяи Това предизвиква появяване на нежелателен решетъчен ток. Вакуум­ното състояние се проверява чрез измерване, при което лампата се свързва по схемата на фиг. 2-17. Режимът на лампата е нормален (статичен) съгласно с данните, посочени в таблиците.

При отворен ключ К и намален вакуум през съпротивлението R (1—2 мегаома) протича ток с означения поляритет, вследствие на което анодният ток нараства. При редовен вакуум в лампата промяна на анодния ток не настъпва.

6. Изпробване на изолационното съпро­тивление между отоплението и катода.

Свързването на радиолампата за такова измерва­не е показано на фиг. 2-18. То се извършва при нормално отоплително напрежение в загря­то състояние на радиолампата. На останалите елек­троди (катода и всички решетки, които се свързват накъсо, се подава ниско напрежение (около 20 V). При положение 1 на ключа К през милиамперметъра протича известен ано­ден ток. При превключване на същия ключ на положение 2 и ако изолационното съпро­тивление между отоплението и катода е нор­мално, милиамперметърът не трябва да показва отклонение. В противен случай изолационното съ­противление е лошо.

7. Проверка за прекъснати електроди.

За да се извърши това изпробване, свързването се пра­ви, както е показано на фиг. 2-16, с тази раз­лика, че на отделните решетки се подава после­дователно високо отрицателно напрежение. При редовна връзка в електродите анодният ток на­малява значително и обратно, при прекъснат елек­трод — анодният ток остава постоянен.

Литература:

Мартулков, С., Ал. Ведър. Радиопоправки. София, Техника, 1959.