Статии – Стара техника

Вижте в Sandacite.BG български уред за вакуумиране на храни!

Уред за вакуумиране на храни е много. полезна джаджа. Той изтегля въздуха от пакети с продукти и така ни помага да ги съхраним свежи за по-дълго време, включително и в хладилник/фризер. Целта е да се намали до възможния минимум количеството кислород в пакета, за да се предотврати развитието на бактерии, причиняващи развалянето на т.н. червено месо, зеленчуци, риба и т.н. Така се спестява и място за съхранение, тъй като след вакуумираме пакетите не са издути от въздуха вътре. Можем и да запечатаме месо, което да мариноваме или да замразим пакетирана пъстра комбинация продукти, които сме подбрали за някое бързо ястие, ако се върнем късно, с умора и не ни е до готвене. Обикновено храните се вакуумират в полиетиленово фолио.

В България вакууматор за храни се появява през 1983 г. Тогава в ДПУ ,,Христо Ботев“ Ботевград започва производството на Херма 01 – комплект от 2 устройства за херметизиране и последстващо вакуумиране на продуктите. Най-вероятно това е първият такъв уред, произвеждан в България. Състои се от херметизатор и вакууматор. Ето как работят.

Херметизаторът представлява пластмасова кутия. Поставяме го на стабилна маса, включваме го в мрежата и отваряме капака. В отсека в основата на уреда поставяме ролка полиетиленово фолио. Пред него има реотан с правоъгълно сечение и тефлоново покритие. Отгоре има също пластмасов капак на 2 панти, а от вътрешната му страна има гумен профил – ще видим за какво е там.

Изтегляме от ролката толкова фолио, колкото голям плик искаме да направим. Прекарваме го така, че когато затворим капака, полиетиленовата лента да се озове и притисне между профила с гумено уплътнение (на капака отгоре) и реотана на основата отдолу. Затваряме капака и в продължение на 3 – 4 сек. го притискаме върху фолиото. Уредът е отдавна включен, защото със затварянето на капака е задействат микропрекъсвач вдясно от реотана, който включва уреда. Така той работи само докато капакът е затворен и притиснат към реотана. Той е свързан към вторичната намотка на понижаващ трансформатор в кутията, защото реотанът работи не на 220, а на 12 волта.

През това време реотанът се нагорещява, изработва шев върху полиетилена и така маркира единия край (дъното) на бъдещия пакет. Вдигаме капака, така изключваме уреда и чакаме 10-ина сек. да изстине шевът. Вдигаме плика и с ножица отрязваме на около 1 см от готовия шев.

Вече имаме оформен плик, който натъпкваме с вкусни неща. Когато го направим, прилепяме отвора в ,,устата“ на уреда (между реотана и капака), като внимаваме фолиото да остане гладко и да не се набръчка. Притискаме капака и заваряваме по същия начин. Готово! Вече имаме херметически затворен плик с продукти. Приключихме първата част от процедурата.

Максималната дължина на ролката, която можем да сложим така в отсека, е 30 см, затова и най-дългите шевове са толкова. Но херметизаторът може да изработва и шевове, по-дълги от 30 см – чрез наставяне. Така може да направим чувал или да се съедини 1 плик с друг.

А сега да видим как изпомпваме въздуха!

Вакууматорът се състои от мехче (вакуумна помпичка) и малък маркуч, завършващ с куха игла. Хващаме единия край на готовия плик с едната ръка, а с другата внимателно го пробиваме с иглата близо до ъгъла. Внимаваме обаче да не продупчим отсрещния слой на плика! След като иглата е вече вкарана в пакета, стискаме плътно отвора между 2 пръста на едната ръка така, че около иглата да влиза и излиза възможно най-малко въздух. С другата (свободната) ръка натискаме мехчето. При натиск въздухът от вътрешната му страна се изтласква навън. А при отпускане то засмуква въздуха от плика обратно в себе си, защото във вътрешността на мехчето има пружина, която го връща в отворено положение. И така натискаме и отпускаме вакуумната помпичка няколко пъти, докато изтеглим целия въздух от плика. Ще познаем, че сме достигнали този момент, когато мехчето започне се натиска вече мн. трудно и накрая стои съвсем свито заради действието на вакуума. А същевременно фолиото на пакета е прилепнало плътно към опакованите продукти.

Тогава внимателно изваждаме иглата от плика. Същевременно притискаме с пръст към отвора на пакета отсрещния му слой полиетилен – за да не навлезе отново въздух.  Заглаждаме внимателно мястото около отвора (да не се образуват бръчки) и залепваме здраво, чрез притискане, с предварително подготвени лепенки тиксо.

Нека накрая да проверим пакетите. Ще вакуумираме отново, ако някъде пак е навлязъл въздух. Може да стане поради 3 причини: 1) неплътно залепен отвор с тиксо, 2) некачествено направен шев с херметизатора или 3) дефект в самото фолио.

Така хранителните продукти, веднъж затворени в херметично заварен плик, а после и вакуумирани, не изсъхват и не променят вкуса си, защитени са от влага, замърсяване и заемат по-малко място.

Само да добавим, че след 50-ина направени шива херметизаторът трябва около 30 мин. да почива. Не трябва и да се включва (да се натиска капакът), без между гумения уплътнител и реотана да има полиетилен. Силното и плътно натискане върху капака прави шева качествен – ако натискът не е достатъчен, се получават мехури.

За здравината на шева съществена роля играе и тефлоновото покритие на реотана в основата. Тефлонът издържа на висока температура, но въпреки това максималната продължителност на 1 натискане (т.е. нагорещяване) не може да бъде повече от 5 – 6 сек.

Микропрекъсвачът може да се включва само чрез притискане с капака, по никакъв друг начин. Това ще повреди тефлоновото покритие на реотана.

Когато размразите продуктите обаче, трябва да имате на какво да ги сготвите. Ето:

В Sandacite.BG работим да научим повече за Първия български телефонен секретар.

Дойде редът и на още един принос към интересните български телефонни устройства.

С навлизането на гласовата поща вече забравихме телефонния секретар – джаджата, която отговаря по телефона вместо нас, когато сме възпрепятствани. А знаете ли, че още преди  около 50 г. е налице и български телефонен секретар? Как работи той?

Ускоряващото се темпо на деловия живот има своите изисквания и в средата на 70-те г. в ДСО Респром се замислят за проектиране на устройство, което да замести човека с длъжност технически секретар, поне в някои задачи. Нужно е устройство, което да обработва телефонни обаждания в работното място на даден служител, когато той отсъства. Да записва посланието на обаждащия се и също така да му отговаря, като ,,изрецитира“ предварително записано (фиксирано) съобщение.

Първият български телефонен секретар вижда бял свят в средата на 70-те и го наричат ,,секретар-автомат“. Поместен е в кутия от пластмаса и талашит. Свързва се и работи към всеки използван в тогавашна България телефон. Има два режима.

При първия секретарят се включва веднага щом на свързания с него телефон се позвъни. Сетне изрецитира съобщение, напр.: ,,Говори секретар-автоматът на тел. 83-13-25. Петров ще отсъства днес до 14 ч. В следващите 40 сек. можете да предадете Вашето съобщение, което ще бъде записано от автомата. Моля, говорете!“. След това обадилият се трябва да се изкаже и думите му се записват на магнетофонна лента.

Текстът, който секретарят ще изрецитира, се записва през микрофон от служителя преди излизане. Има и бутон, с който той да изтрие записаните съобщения, след като се върне и ги изслуша. Секретарят има и куплунг за слушалки, ако служителят очаква конфиденциални обаждания и не иска записаните от тях съобщения да се чуват, когато ги прослушва.

Във втория режим апаратът секретар само уведомява обадилия се кога абонатът на търсения телефонен пост ще бъде свободен за разговор, но без да предлага да се запише отсрещното съобщение. Този режим може да се ползва и когато служителят ще отсъства дълго време (напр. отпуски).

Първият български телефонен секретар може да бъде полезен и когато служителят е в кабинета си, но е зает с друго и не може да говори. Има опция, в която записваното съобщение едновременно се възпроизвежда звуково от апарата, за да може служителят, ако все пак прецени, сам да се включи в разговора.

Как работи Първият български телефонен секретар? Той е съчетание от блок електроника и два магнетофона, чиято работа синхронизира той. На електронна памет е заводски записана програмата за работа.

Единият магнетофон е с дълга, а другият – с къса лента. Дългата може да запамети до около 90 мин. звук. Така при максимална дължина от 40 сек. за всяко входящо съобщение на нея се записват около 135 такива. Ако все пак лентата свърши, секретарят автоматично заработва само в режим ,,предаване на фиксираното съобщение“. Разбираме, че то е записано на късата лента.

Сред предимствата на дори толкова ранен телефонен секретар е, че дава възможност на служителя спокойно и аргументирано, без припряност да обмисли отговора си на входящото съобщение, защото може да чуе информацията от него едва когато има време. Апаратът е удобен за много търсени служители, които поради естеството на работата си често напускат работните си места.

Все още не знаем със сигурност къде е произвеждан Първият български телефонен секретар, но вероятно – в завод Електроакустика Михайловград (дн. Монтана), който в средата на 70-те г. вече има голям опит в производството на магнетофони. Възможен отговор е и Заводът за телефонна и телеграфна техника в София. Но със сигурност заводът, изработвал секретаря, е в системата на ДСО Респром. А какво означава тази дума? ,,Радиоелектронна и съобщителна промишленост“.

От този интересен апарат засега притежаваме само една снимка, и то нискокачествена черно-бяла. Ако знаете къде може да се намери такъв, ще е чудесно да ни известите, защото горещо го търсим.

А дотогава може да прочетете за началото на телефонията в България по принцип:

Sandacite.BG се сдобихме с уникален експонат, направихме принос!

Има невероятно редки български устройства, които са легендарни. Запазени са по снимки в стари каталози, списания и спомените на хора, но времето е покосило и без това малкия им брой. Само колко БГ радиоприемници са изгорели в бомбардировките над София пред 1943 – 4 г. напр.! При други апарати тиражът е и без това изключително малък (до няколко десетки) и затруднява намирането им. Един съвестен колекционер е длъжен да натрупа максимално мн. знания и факти за тях, за да ги разпознае при нужда, но за подробностите само се догаждаме.

В тези свръхредки експонати влизат радиограмофоните отпреди 1945 г.

Както знаем, те обединяват радиоприемник и грамофон в 1 корпус. Радиограмофоните от 60-те и 70-те г. са масови, но не и тези отпреди 1948 г. От ТАЗИ статия в нашия сайт знаем, че България произвежда луксозни радиограмофони (2 в 1) още от 30-те г., но имаме само снимки и данни – напр. на софийската фирма Херц, русенската Бралт и бургаската Тулан. Жив експонат така и не сме намерили досега.

Понякога просто трябва да бъдем на висотата на събитията, иначе почти няма смисъл да продължаваме. Мин. седмица попаднах на невероятно редкия шанс да ми се предложи за колекцията радиограмофон Адмирал G419 (~1937 г.). G най-вероятно означава ,,грамофон“, защото има и обикновен радиоприемник Адмирал 419.

Продавачът призна, че ако не го взема, ще бъде продаден в чужбина чрез Ибей, даже вече имал предложение. Не е прецедент това, има и чуждестранни колекционери. За мен обаче е недопустимо да се изнасят в чужбина редки у-ва, защото така късове от техн. минало на България изчезват оттук, ние оставаме без тях и обезкървяваме техн. си история. И може да стане така, че тези редки български неща ще ги има в чужбина, а тук, където са създадени – не! Така преди спасих от изнасяне 1-вия български военнополеви телефон ЦБТ`37 (,,Цар Борис III“, 1937 г.) и съм нащрек.

Още щом видях апарата, знаех, че трябва да го запазя у нас, да го покажа и да се види напр. кога още сме произвеждали радиограмофони. 2-ри такъв експонат не знам някъде да има. Просто не, онова не биваше да става!

Продавачът беше от провинцията и се уговорих с него да ги докара тук. Срещнахме се, отворих апаратите с отвертки, останах доволен отвътре и реших да взема Адмирала.

Сега с радост Ви предоставяме тези снимки, за да запълним една голяма празнина в българската технологична история и да разберем повече за новата находка.

С много голяма радост ме изпълва фактът, че всичко по този апарат е напълно автентично и ориинално, няма грам съвременна намеса. А и видимо радиограмофонът е пазен доста добре, личи си дори улегнал с десетилетията прах върху него. И наистина работи, дори лампата на скалата свети!

Беше ми интересно напр. да разбера какво грамофонно шаси е използвал българският производител ,,Родно радио“ О.О.Д-во на инж. Георги М. Георгиев (чиято е търговската марка Адмирал).

Оказа се, че това е електрическо, чехословашко Супрафон. То е за типичните за епохата бакелитови плочи на 78 оборота/мин. До диска присъства обаче и регулатор на оборотите между ~66 и ~100/мин – това е за съвместимост с много стари плочи от началото на ХХ век, когато са произвеждани такива с най-разнообразна скорост на въртене. Изящното тонрамо е бакелитено, иглата на дозата е кристална, а върху металния диск има мъхеста подложка.

Друга интересна подробност е ламповият състав. Оказа се радиоприемникът отдолу е четирилампов, като обикновения Адмирал 419, а лампите са: ЕСН3, ЕВС3, AZ1 (токоизправителна), EF5. Е-тата са от червената серия на Филипс.

Както виждаме, чудеса все още се случват. Време е вече да въстане робът. Това наистина само при нас може да се види. Уникум е. НИКОЙ няма това нещо. Най-важното е, че направихме истински ПРИНОС към българската техническа история!

Нашата техника принадлежи на нашия народ. Херосът остана в Тракия. Никой няма да ни го отнеме. Ако не бях реагирал на тази възможност, каква полза от всичките човекочасове труд?

#НиеМожем #БългарияМоже #БългарияНадВсичко

А тук може да прочетете (и погледате) един друг български грамофон от 30-те г.:

В Sandacite.BG дойде време да покажем и първия български електробус.

Снимка: Иван Колев – ,,Автобусите на Ботевград“, София, 2011 г.

,,Двата основни проблема на нашето време – енергийната криза и замърсяването на околната среда – възродиха идеята за чистия електрически двигател… [Te] накараха специалистите да видят в електромобила оптимален градски транспорт.“ Да ви звучи познато? А е писано преди 44 години в култовия вестник ,,Авто-мото свят“.

Днес ще се пренесем в 1978 г., когато е разработена комплексна програма за развитие и произвеждане на електромобили в България. Една от целите е те да се използват в градския транспорт, а за да е изгодно това, електрическите превозни средства трябва да имат унифицирани възли и детайли, и то вече произвеждащи се в български предприятия.

И ето че през 1978 г. в Националния преглед на движението ТНТМ на Пловдивския панаир дебютира първият български електробус. Отговорен конструктор е инж. Васил Макарски. Виждаме, че превозното средство използва типичната позната каросерия от микробус Чавдар 5С, но в средата, между емблемата на Балканкар и левия фар, се вижда издигнат многозначителен надпис: ЕЛМОБУС`78. Електробусът е боядисан в бяло и светлочервено.

Каросерията е разработена от Лабораторията по двигатели и автомобили, а рамата и окачването – в Научноизследователския институт по електро- и мотокари. Електродвигателят се произвежда в Завода за постояннотокови машини ,,Георги Костов“ София. Предният мост (за камион ГАЗ-51) е от Комбината за товарни автомобили ,,Мадара“ Шумен, а задният е същият като на платформения електрокар ЕП 11.

До волана има въртящ се лостовиден реверсор с 2 положения – за преден и заден ход – а в краката на шофьора 2 педала – тягов и за спирачка. Спирачната уредба е хидравлична и действа на 4-те колела.

Снимка: вестник ,,Авто-мото свят“

Електродвигателят е с мощност 15 kW (20 к.с.), прави 3000 об./мин и заедно с редуктора и задния мост е монтиран под каросерията. ЕЛМОБУС`78 няма предавателна кутия, а задвижването му е опростено: електродвигател – редуктор – колела. Редукторът има двойка сменяеми зъбни колела, за да се монтира в различни по предназначение електрически превозни средства. Така максималната скорост на eлектрическо превозно средство с този редуктор може да се настрои на 35, 40 или 45 км/ч.

Скоростта на електробуса се регулира, като се управляват оборотите на електродвигателя, а това става чрез тиристорен импулсен регулатор. Той ограничава максималния ток и според положението на педала за тяга управлява оборотите на ротора. При спиране, спускане по наклон или движение по инерция, се пести енергия – и регулаторът може да възвърне към акумулаторните батерии около 10 % на 100 от изразходваната енергия.

Батериите са монтирани пред електродвигателя и редуктора и са производство на з. ,,Енергия“ Търговище, на основата на серийния панцерен модел. (Панцерна батерия е такава с тръбна конструкция на положителните електроди.) Имат 2 модификации – с капацитет 240 и 300 амперчаса. Тежки са и затова се сменят с електрокар, както на снимката:

Снимка: вестник ,,Авто-мото свят“

Шофьор изпитател на ЕЛМОБУС`78 става опитният Първан Новоселски. Ако приемем, че при типично градско каране електробусът спира 3 пъти на 1 км (за спирки), първият български електробус ни дава 50 км максимален пробег с едно зареждане, а при движение без прекъсване и по равен път пробегът достига 100 км. Максималната му скорост е 42 км/ч. Движи се почти безшумно. Седящите места вероятно са 16 + 1. Има 2 врати – една за шофьора и една за пътниците.

Интересно е да се отбележи и следното. Тъй като ЕЛМОБУС`78 е замислен за бързо внедряване в транспорта, в конструкцията му съзнателно са пренебрегнати някои най-нови за времето си, но все още недоказали се технологични решения. За сметка на това обаче инж. Васил Макарски и групата му още по време на изпитанията на електробуса се замислят как да го усъвършенстват, като олекотят каросерията му, и започват работа над пластмасова каросерия. Както се казва – най-доброто предстои.

А ето и други любопитни данни за българските електромобили от същия период:

В Sandacite.BG намерихме българска чистачка за автомобилни стъкла отпреди 60+ години!

Стреимим се да покриваме колкото се може по-широк периметър от видовете българска техника. Съгласно тези наши усилия нямаше как да не достигнем и до чистачките на автомобилни стъкла. Оказва се, че в Бълария са произвеждани такива още през средата на 1950-те години! Илюстрациите в стази публикация атията са от 1958 г., но джаджата, която ще ви покажем, започва да се произвежда малко по-рано.

По-горе виждате т.н. АПБ-30 – съкратено от ,,автоватична прозоречна бърсалка“, вероятно ,,30-и поред модел, разработен и произвеждан в завод на ДСО Елпром“. Е, не е първото българско устройство от този вид, но досега нямахме изобщо описано такова в сайта (пък и никъде), затова искаме да го представим. :)

Чистачката се закрепва за автомобила чрез гайка и меки шайби, които се намират на втулката, от която излиза движещият се лост. Той се задвижва от електродвигател, колекторен, с паралелно възбуждане. Той може да работи на 6 и на 12 волта, според модификацията. Без значение от напрежението, и в двата случая устройството ще направи 30 ,,курса“ по стъклото за минута. При това четката се отклонява под ъгъл 130 градуса.

Можем да пуснем чистачката само като завъртим капачката ѝ. Тя тежи 500 грама.

Ето и няколко чертежа, за да се запознаете с габаритните и монтажни размери на стъклобърсалката:

Между другото, от същата епоха има още много интересни български автомобилни джаджи! Достаътъчно е да видите този таксиметров апарат напр.:

Sandacite.BG продължаваме темата с ЕР 73 от 1973 г. – следващия български електрически скутер!

Нашият сайт за история на българската техника редовно Ви запознава с най-интересните родни технологични архиви. Миналата седмица ви показахме и първия български електрически скутер ЕлРо 72 от 1972 г. Никой друг не отбеляза половинвековния юбилей от появата му.

Ако помните, оставихме конструкторите да проектират наследника му и ето как се развиват нещата по-нататък.

Както беше и при първия модел, разработването на оловната акумулаторна батерия е възложено на Централната лаборатория по електрохимични източници на ток (на колектива на инж. Д. Арнаудов), а елeктродвигателят – в Института по електропромишленост, на инж. Г. Атанасов и сътрудниците му. Този път външния вид ще направи известният дизайнер инж. Петко Мишев (от Центъра за промишлена естетика), създал изгледа и на някои автобуси Чавдар.

Новият скутер се нарича ЕР 73 (лесно го разшифроваме) и заимства от предшественика си малко от решенията. Дизайнът и конструкцията са обновени и максимално опростени. Той тежи 55 кг (заедно с акумулаторната батерия), а базата му е 980 мм. Височината на седалката може да се регулира с винт. Гумите са по-тесни – 2,5 х 8″, пневматични (помпат се).

Скутерът ЕР 73 се захранва, разбира се, от батерията, която вече е една, но с 24 волта напрежение. Зад елeктродвигателя пък е изведен конектор, за да може тя удобно да се зарежда от токоизправител в домашни условия, без да се сваля. Батерията има капацитет 55 Аh и позволява 48 км пробег при 10-часов режим на зареждане. Тя тежи 25 кг. Елeктродвигателят има 0,25 kW мощност и прави 4000 об/мин.

От какво е изработен ЕР 73? Този път не се използва стъклопласт. Фарът, калниците, двата странични капака и тези над елeктродвигателя и акумулаторната батерия са от тънколистова стомана. Капакът над батерията е с оребрено покритие – дава място за чанти, торби и мрежи (както при макета на ЕлРо 72) – а отстрани тя е открита. ЕР 73 е представен на изложбата ,,Дизайн в машиностроенето“ в Съюза на българските художници през юни – юли 1974 г.

Ето и как се задвижва вторият български електрически скутер. Отдясно е разположена двустепенна верижна предавка с велосипедна верига (втулко-ролкова). 1-вата степен предава въртящия момент от елeктродвигателя до междинния вал (поставен под двигателя и изнесен малко назад), а 2-рата – от вала към задното колело.

В главината на това колело се намира 2-степенен планетарен редуктор с директна и понижаваща предавка. При тръгване и ускорение включваме 2-рата, а при пътуване се ползва 1-вата. Предавките се превключват с двураменен лост, който е до левия педал и се достига също с крак.

ЕР 73 също се управлява лесно. С двураменния лост включваме понижаващата предавка в задната главина. После завъртаме секретния контактен ключ зад фара и така подаваме напрежение към оперативен ключ, монтиран до дясната ръкохватка на кормилото. Когато задействаме ключа, скутерът тръгва и започва да ускорява.

Светлините пускаме също със секретния ключ. Понеже и ЕР 73 е предвиден за кратки градски пътувания, фарът има само светлини за близко разстояние. На лявата кормилна ръкохватка има звънец, ако някой препречва пътя ни.

Ускоряването завършва при достигнати около 15 км/ч и тогава ключът се изключва, за да се включи директната предавка. С нея скоростта при пътуване е 20 км/ч.

Как да спрем? ЕР 73 има предна и задна челюстна спирачка с жила (като на велосипед), с действие върху колелетата. Натискаме двата лоста от двете страни на кормилото, като оперативният ключ пак трябва да е изключен, и сме готови. Скутерът има и степенка за удобно паркиране.

Благодарим Ви, че заедно уважихме двете забравени, но много приятни български зверчета. Следете ни за още родни технологични архиви.

А тук е и първата част на историята, ако сте я пропуснали ==>

.Статията е публикувана за от автора за първи път във в. FibankNEWS, бр. 195 (2022 г.).