Статии – Стара техника

Вижте в Sandacite.BG българската 2000-тонна хидравлична преса!

Днес ще Ви разкажем за едно по-необичайно българско техническо изделие от 1962 г. Това е продукт не за потребление, а за производство. Става дума за хидравлична преса, а това е ценна машина, защото може да обработва големи метални листове и други отрязъци метал, от които се получават напр. дъна на мащабни съоръжения – вагони цистерни, автоцистерни, парни котли, резервоари и др.

Преди изработката на тази преса подобни метални части или се внасят от чужбина (което е скъпо), или се изработват на ръка (което е бавно и трудоемко, а това ще рече пак скъпо) в Железопътния завод Георги Димитров — София. Ръчната изработка на такива наистина е много скъпа. Например дъно с диа­метър 3,400 мм е изработвано от 6 — 7 работници в течение на 12 —14 часа, като за загряването на заготовките се из­разходват дневно към 4—5 тона дървени въглища и поло­вин тон нафта. Дори в условията на непазарно ориентираната социалистическа икономика инженерните умове осъзнават, че това е огромен и оскъпяващ процеса разход.

Затова в началото на 1961 г. конструкторският отдел на Железопътния завод Георги Димитров (начело с инж. Димитър Петков, ст. конструк­тора Георги Стоев и инж. Дойно Манолов) си поставя зада­чата да създаде наша, собствена преса, която да върши тази фабрична работа не по-зле от чуждестранните. Въпреки трудностите (като липса на опит, на машини и съоръжения за изготвянето на отдел­ните части на пресата и пр.), пресата бива построена за относително кратък срок – година и по­ловина!

Новоизработената хидравлична преса, монтирана в ковашко-пресовия цех на Котлостроителния завод Георги Кирков, е голямо и сложно съоръжение.

Тя тежи 230 т, висока е 10,5 м и има размери на основата 5 х 6 м. С тази преса са пресовани ламаринени листове с дебелина до 25 мм, кръгли заготовки с диаметър до 3,400 мм, а правоъгълни — с размери 4,900 х 1,400 мм или 4,000 х 3,600 мм.

Максималният натиск на пресата е 2,000 т при наля­гане в цилиндрите 250 кг/см². Максималният й ход е 1,400 мм, като разстоянието между двете работни плоскости е 2,800 мм.

С тази нова машина агряването на подлежащите на пресоване заготовки става не с дървени въглища, а в специална мазутна пещ, от която те се придвижват до пресата по ролгангов път. Като цяло, с новата преса процесът от загряването на заготовката до пресоването й в дъно е предвидено да трае около 2 часа, при това с голям икономически ефект и далеч по-високо качество! Това е особено важно за тънкостенните дъна, защото те лесно пре­гарят.

При ръчната изработка средно на месец се огъват от 70 до 80 дъна. А след пускането на пресата в редовна екс­плоатация тази продукция може да се изработва само за 8 часа!

Освен това, положителните черти на икономическата самодостатъчност си казват думата и тук – изработката на пресата в България е струвало на завода два пъти по-евтино, отколкото ако са я закупели от чужбина.

Липсва само още един положителен щрих в картинката – да каже някой къде е тази хидравлична преса, за да се снимаме до нея…

В Sandacite.BG намерихме непоказвани досега сведения за българските касети Драгор!

Сигурно си спомняте голямата ни статия за Завода за информационни носители ,,Динко Баненкин“ в с. Драгор, Пазарджишко, в която подробно разказахме и за българските аудио- и видеокасети. Историята на техниката обаче е тема бездънна, а ние обичаме да се ровим в нея! Затова сега с удоволствие Ви представяме новите ни фактологически открития!

Да уточним, че заводът в Драгор е първият и единствен у нас, произвеждал аудио и видеокасети. Аудиокасетите са 60 минутни и 90 минутни. Лентите им са тип normal (двужелезен триокис) и хромдиоксидни (хромен двуокис).

За първи път в България пясъкоструйно PVC  фолио и технологията плотерно рязане се използва  именно от завода за аудио и видеокасети в село Драгор… Това става още през далечната 1987 година! Стикерите за касетите се отпечатват върху пясъкоструй, режат се на плотер и после машина форматира всеки два стикера – съответно за първа и втора страна на касетите.

Пълнещите машини са Tapematik 2000. Обикновено се смята, че записът върху аудиокасети има живот около 30 години. Е, при нашите касетки качеството на лентите и нивото на записа – днес, 30 и кусур  години по-късно – е 6 от 6 възможни.

Пластмасовите тела на касетите са от черна непрозрачна пластмаса.Една 60-мин. нормална касета в магазина тогава струва 7 лева, а една хромна – 10 лева. И така точно до 1991. Тогава качеството на производството се влошава. Пластмасата е подменена с бяла, телата стават криви… Но въпреки това, когато се въртят двете микроролки, никъде няма запиране, касетите не вият и не спират. Лентата е сменена с Raks, защото тя е по-евтина. Дизайнът на обложките и на стикерите е променен.

Сменена е и марката  на касетите – Rossyx. Ако намерите такава, то знайте, че пак е драгорска, просто е след 1991 г.

Това е засега. :) А ето я и предишната ни статия – онази, голяямата ==>

В Sandacite.BG направихме справочник за българските кондензатори!

Познаването на точните данни на различните електронни елементи е важно, ако искаме да имаме добра представа за историята на произвежданите в България електронни елементи. Именно поради тази причина ние от Sandacite.BG продължаваме поредицата си публикации, в които подансяме колкото се може по-пълна информация за техническите характеристики на най-често срещаните български електронни елементи. Днес на ред са кондензаторите.

КЪДЕ СА ПРОИЗВЕЖДАНИ

Преди създаването на специализиран завод за целта, в България кондензатори са произвеждани в съответния цех на Слаботоковия завод ,,Климент Ворошилов“ в София. След това обаче – с Постановление № 16 на Министерския съвет от 5.І.1960 г. – е основан целевият завод ,,Емил Шекерджийски“ в Кюстендил. Споменатият софийски кондензаторен цех е използван като основа при неговото начало. Сформирана е първата група от 20 души – работници и специалисти – и през м. март 1966 г. тя е изпратена на едномесечно обучение в Слаботоковия завод.

Заводът за кондензатори в гр. Кюстендил има 85000 квадратни метра площ, от които застроени 17200 кв. м. Основното производство е разположено в 4 корпуса, от които 3 на два етажа, 4 помощни сгради и 1 инженерен корпус – административна сграда на 7 етажа.
С изключение на керамичния цех, всички останали производствени корпуси са построени и пуснати в експлоатация през периода 1971 – 1980 г.

Заводът за кондензатори е замислен като предприятие за производство на кондензатори с постоянен капацитет. По-късно той започва да произвежда и дебелослойни интегрални схеми.

Още в първата година от основаването започва усвояване на нови производства. Така например, такова са слюдените и стирофлексни кондензатори.

През този период общата промишлена продукция възлиза на 139 хлв., назначени са 77 бр. персонал, а производителността на едно лице е 1805 лв.
В следващите 2 – 3 години се усвояват последователно книжни радиокондензатори, кондензатори за луминисцентни лампи исъщо така телефонни и силови кондензатори.
В края на 1965 г. общата промишлена продукция достига 2291 хлв., в завода работят 443 работници и служители, а производителността нараства на 5172 лв. на едно лице.

В 1965 г. към Завода за кондензатори се създава База за развитие по кондензаторостроене. В резултат на нейната работа (а и на Секцията по кондензатори към Института по радиоелектротехника) се модернизират конструкцията и технологията на произвежданите в кюстендилския завод кондензатори. Внедряват се нови конструкции – книжни радиокондензатори и телефонни. Олекотява се конструкцията на силови кондензатори.Все по това време на нова производствена площадка започва проектирането на нов завод за кондензатори и през 1965 г. му е направена първата копка.В края на 1967 г. става тържественото откриване на цеха за производство на керамични кондензатори.
През годините на петата петилетка общата промишлена продукция расте чувствително, за да достигне в края на 1970 г. 9242 хил лв. Работниците и служителите стават 1031, а производителността достига 8964 лв.През петата и шестата петилетки заводът модернизира съществено производството чрез доставка на ново оборудване, а от друга страна – и обогатява номенклатурата си чрез усвояване на нови типове кондензатори, навлезли от социалистически и западни страни по лицензен път. Така през 1971 г. е монтирана закупената от Съюза на съветските социалистически републики (СССР) технологична линия за производство на електрически кондензатори тип К50-3. През същата година се внедрява и лицензът, закупен от японската фирма „Ничикон“ за полиетилентерефталатни кондензатори.
Тези усвоени по лицензионен път продукти издигат производството на високо технико-икономическо равнище. Това дава възможност в този период Заводът за кондензатори да стане водещо предприятие в областта на електронните елементи. Произвеждат се и учебни комплекти кондензатори – т.н. набори – предназначени за монтиране в изделия, производство на учениците. По този начин чрез практиката те се запознават със света на електронните елементи.
Въз основа на доказаната му ефективност, на потребностите на страната и на възможностите за износ, през 1973 г. се сключва договор за закупуване от фирмата „Никемикон“ на лиценз за нисковолтови електролитни кондензатори с едностранни изводи.

През 1972 г. са внедрени в производството промишлени кондензатори за променливо напрежение с метализирана хартия, които са дело на Базата за развитие към завода.
През 1973 г. общата промишлена продукция вече достига 13201 хлв. с 1103 работници и служители и 11968 лв. производителност на едно лице. В края на шестата петилетка (1975 г.) общата промишлена продукция е 26227 хлв., с 1610 работници и служители и 16286 лв. производителност.

През 1977 г. се усвоява лиценз от френската компания „Томсон“ за монолитни керамични кондензатори.

В духа на популярните през социалистическата епоха в България признания за високи достижения, през 1970 г. заводът е награден с орден „Червено знаме на труда“.

За периода 1974-1979 г. ръководство на завода е както следва:Директори:
1. Димитър Кирилов Рангачев – 1974 – 1976 г.
2. Никола Серафимов Тасев – 1976 – 1977 г.
3. Петър Иванов Пипонов – 1977 – 1979 г.
Главни счетоводители:
1. Васил Николов Фичев – 1974 – 1976 г.
2. Надка Аспарухова Костадинова – 1976 – 1979 г.

Голямо постижение на специалистите от завода и Базата за развитие е разработката и внедряването през 1978 – 1980 г. на някои висококапацитетни кондензатори и интегрални схеми – две изделия собствена разработка на световно ниво.

През въпросния период заводът изцяло задоволява нуждата на българския пазар с кондензатори. Зад граница пък продукцията му се пласира в Чехословакия, Съветския съюз, Германската демократична република, Италия, Турция и др. През 80-те и 90-те г. г. обаче броят на западните странит в които се продава продукцията на завода, все повече се увеличава, за да достигне през 1996 г. следния списък: Англия, Франция, Испания, Австрия, Съединените американски щати, Турция, Гърция, Югославия, Македония, Литва, Латвия, Естония, Украйна, Русия, Иран, Сирия, Тайван, Сингапур и др.

През 1989 г. работниците са били 2623, през 1991 г. – 1895; персоналът извън производствената дейност за двете години е съответно 52 и 147; обслужващият персонал съответно 23 и 16; ИТР през 1989 г. – 356 и за 1991 г. – 283.

Ако се вгледаме в структурата на завода, ще забележим единството на технологичните звена и на тези за спорт и т.н. по онова време културен отдих. Организационната структура на завода е както следва: 8 производствени цеха, 24 помощнни, 14 функционални отдела, База за техническо развитие, Професионален учебен център, стол и помощни стопанства.
През 1975 г. е обзаведена и заводска поликлиника, която се състои от 2 лекарски кабинета – стоматологичен и гинекологичен и два кабинета по физиотерапия. Заводът полага и грижа за здравето на своите работници – в зависимост от професиите са им раздавани кисело мляко, газирана вода, кафе и пектин. Изплащани са и суми за лекарства и очила.

Популярните през периода художествена самодейност и вътрешнослужебно развивани физкултура и спорт са на високо ниво. Основана е вокално-битова група от 20 души. Вокално-инструментален състав „Метеори“. В завода са основани секции по баскетбол, волейбол, шах, футбол и туристическа секция. Женският баскетболен отбор, волейболният и туристическата секция по ориентиране в много градски, окръжни състезания и работнически спартакиади са завоювали първи места.
Заводът има и собствена, много добре уредена библиотека с два отдела – техническа литература с 9 хиляди тома и художествена литература със 7 хиляди тома. Отделно има добре обзаведена читалня.

Почти през целия соцпериод за високи успехи в социалистическото съревнование, заводът е бил носител на знамето на Министерския съвет и Централния съвет на Българските професионални съюзи. През 1972 г. за високи трудови успехи заводът е награден с орден „Червено знаме на труда“.

Да видим как продължава пътят на Завода за кондензатори в Кюстендил и след 1990 г. През периода 1987 – 1991 са станали следните промени в наименованието на завода: през 1989 заводът става дъщерна фирма към „Микроелектроника“ – Ботевград. На 5.VІІІ.1991 г. на министъра на индустрията заводът се отделя от „Микроелектроника“ и се преобразува в „Конис“ ООД. През периода 1987 – 1991 има и ново строителство, което е започнато през 1987 , но е спряно 1991: склад 21 – укритие, нов изчислителен център, производствен корпус – 2 и разширение на цех „интегрални схеми“.

На 6.ІІІ.1996 г. ,,Конис“ ООД става ,,Конис“ ЕАД. Обръщаме толкова сериозно внимание на това предприятие неслучайно – първо, защото кондензатори се основен градивен елемент в електрониката, и второ – защото поне то е от малкото, които запазиха профила си, и работи и в момента.

Така, а сега, след като разгледахме вече мястото, откъдето произхождат най-често срещаните български кондензатори, нека пристъпим към тях самите.

ВИДОВЕ КОНДЕНЗАТОРИ

Ето какви типове кондери е произвеждал кюстендилският завод в началото на 90-те години. Техният вид е посочен в първата буквена част от означението им – това е видът на диелектрика. И се получава това:

Пред тази буквена част се поставя и буквата К, която означава кондензатор. Останалата част от означението съдържа данни за конструкцията и приложението му. Например ККрД-IB означава ,,Кондензатор Ке­рамичен Дисков I група Високочестотен“.

Българските кондензатори са означавани и според климатична категория. Тя се озна­чава с трицифрено число, което указва долната гранична темпера­тура (първата цифра), горната гранична температура (втората циф­ра) и продължителната издръжливост на влага (третата цифра). Например климатичната категория 455 отговаря на дол­на гранична температура — 55° С, горна гранична температура + 85° С и издръжливост на влажна топлина 21 денонощия. Ето и таблица, която онагледява казаното:

А ето и серия таблици, в които ясно, точно и прегледно са посочени основните видове кондензатори от завода в Кюстендил – напр. легендарните КЕА – заедно с техническите си параметри:

Тези таблици са взети от много надежден източник – книгата на Димитър Рачев ,,Наръчник на радиолюбителя“ от 1990 г. Сега вече със сигурност знаете всичко важно за най-често срещаните български кондензатори, а ние достойно отсрамихме и тях.

До нови срещи! :)

Вижте в Sandacite.BG информация за български резистори!

Напоследък сме го ударили на електронни елементи. :) Дойде ред да Ви покажем техническите данни и характерното в означението на един от най-употребяваните електронни елементи, а именно – съпротивленията. От 1962 г. нататък българските такива се произвеждат в създадената две години по-рано Фабрика за техически въглени в Айтос – едно от двете големи технологични предприятия в града наред с ,,Краностроене“. Но да не избързваме…

МЕСТОПРОИЗВОДСТВО

Фабриката за технически въглени – Айтос е създадена чрез Постановление на Министерския съвет № 116 от 05.V.1960 г., за да изнесе в Айтос производството на някои електротехнически материали. Предпирятието започва работа, оборудвано с машини и работна сила, през август 1961 г. като тогава основното му производство са електрически четки за автотранспорта, гръмоотводни предпазители и сребърни контакти.

През 1962 г. заводът е е преименуван на Фабрика за съпротивления и технически въглени – Айтос и усвоява производството на въглеродослойни и жични постоянни резистори, които до 1967 г. стават основно производство. През 1965 г. фабриката е преименувана в Завод за съпротивления и технически въглени – Айтос. Две години по-късно започва производство на променливи резистори, а заводът приема името на партизаните братя Ченгелиеви. Така и остава най-известен. От 1 март 1969 г. цехът „Технически въглени” е изнесен в Каблешково, а поради увеличаване обема производство на променливи резистори, в края на годината цехът е изнесен на нова самостоятелна площадка.

През 1971 г. е усвоено и производството на постоянни металослойни резистори, с което и в завод навлиза автоматизацията и той се специализира в производство на резистори – постоянни и променливи – като става единствен производител в страната. Голяма част от производството на въглеродни резистори се продава зад граница.

Едновременно с производството на въглеродослойни резистори се увеличава производството и на металослойни резистори (РПМ – резистори постоянни металослойни).

През 1976 г. заводът усвоява изработката и на променливи донастройващи резистори, които се изнасят изцяло за тогавашния СССР. През 1979 г. е спряно производството на въглеродослойните резистори (поради намаляване на потребителското им търсене) и производството на завода се пренасочва към металослойни резистори. От началото на 1981 г. е открит цех за производство на резистори донастройващи жични (ДЖ-3) по лиценз на СССР.

През следващите години дейността на завода расте. Той извършва следните основни дейности:

• стопанска – производство на резистори за вътрешния и външния пазар;
• развойна и внедрителска – извършва се от Базата за развитие и внедряване, която е отдел към завода;
• подготовка на кадри – извършва се от Професионално-учебния център в завода. Центърът осъществява обучение на кадрите в три направления: подготовка на нови работници, повишаване квалификацията на работниците и специалистите и повишаване образованието на работниците;
• изобретателска и рационализатороска дейност

БЪЛГАРСКИ ПОСТОЯННИ РЕЗИСТОРИ

А сега ще насочим погледа си към реалното производство на завода. Както виждате и на снимките, когато ги погледнете, те имат на себе си означение, което носи информация за елемента. Ето и каква е тя:

• РПВ-1А — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IA, с радиални изводи;
• РПВ-1В — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IB, с радиални изводи;
• РПВ-1 —резистор постоянен, слоен, въглероден, тип I, с ра­диални изводи;
• РПВА-1А — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IA, с аксиални изводи;
• РПВА-1В — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип IB, с аксиални изводи;
• РПВ-4 — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип 4, с ак­сиални изводи;
• РПВ-ПА — резистор постоянен, слоен, въглероден, тип ПА, с радиални изводи;
• РПВ-ПВ – резистор постоянен, слоен, въглероден, тип ИВ, с радиални изводи;
• РПМ-2 — резистор постоянен, металослоен, с аксиални изво­ди, топлоустойчив, с повишена механична якост;
• РПМ-3 — резистор постоянен, металослоен, с аксиални изводи, топлоустойчив, с повишена механична якост

Основните технически параметри на тези резистори са дадени в тази табличка:

Е това е – черно на бяло! :D А сега да видим…

КАКВО СТАВА СЪС ЗАВОДА СЛЕД ТОВА…

За любителите на подробностите ще проследим и преобразуванията на айтоския завод за резистори чак до закриването му в края на 90-те. Ако искате, можете да пропуснете… С решение на МС № 30 от 24.ІІ.1989 г. е съдадена Държавна фирма „Микроелектроника” – Ботевград, към която с протокол № 1 от 25.VІ.1989 г., като поделение е включен Завод за резистори – Айтос. Със заповед № РД-17-139 от 28.VІ.1991 г. на Министерство на промишлеността Държавна фирма „Микроелектроника” – Благоевград е закрита, а поделението и Завод за резистори става Фирма „Резистори” – Айтос. Със заповед № РД-17-697 от 05.VІІІ.1991 г. на Министерство на промишлеността Фирма „Резистори” е преобразувана в „Резистори” ЕООД – Айтос и новото дружество е регистрирано с решение на Бургаски окръжен съд от 06.ІХ.1991 г. по ФД № 5902/1991 г. Със заповед № РД-17-146 от 26.ІV.1996 г. на Министерство на промишленостста дружеството е преобразувано в „Резистори” ЕАД и е регистрирано с решение на Бургаски окръжен съд от 15.0V.1996 г. С решение на Бургаския окръжен съд от 16.І.1998 г. дружеството е преобразувано в АД. Скоро след това той спира дейността си.

Затваря се поредната славна страница от историята на българската електроника, която едва ли някога отново ще се отвори…

Вижте в Sandacite.BG каква е тая странна пералня ,,Спътник“ и защо се нарича така!

(Cтaтиятa e пyблиĸyвaнa oт aвтopa зa пъpви път във в-ĸ Fіbаnk Nеwѕ – издaниe нa Πъpвa инвecтициoннa бaнĸa (Fіbаnk) – бpoй 144, 22 февруари 2019 ==> https://fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_2018-134.pdf)

Понякога старата техника може да бъде дотолкова необичайна и причудлива, че направо да се чудим какъв точно уред стои пред нас и за какво се е използвал. Ако за устройството не е запазена никаква документация, литература и т.н., единствено свидетелствата на очевидци могат да разрешат загадката. Точно такъв е и днешният случай.

Да започнем от началото. Първата българска пералня (не, не е тази на снимките :)) е произведена 1953 г. с цел да облекчи домакинския труд и да механизира с един замах домашното пране. Тя представлява вертикална четвъртита ламаринена кутия, в чиято горна част има казанче, а от една от стените му стърчи перка. В казанчето се слагат прането, водата с перилния препарат (в онези години най-често настърган сапун), а след това капакът на казанчето отгоре се затваря. Перката завихря водата, тя пък дрехите и така те се изпират. Под казанчето има и отворче с маркуч, за да изтича отработената вода.

Тази пералня обаче (както и наследниците ѝ от 1957, 1960 г…) не могат да се използват навсякъде, защото работят с електричество, а в края на 50-те г. електрификацията на България все още не е 100 % завършена. (Неслучайно до 1960 г. у нас съществува специално Министерство на електрификацията.) По-високата цена на новите електрически уреди също е била фактор и затова се появява нуждата от ръчни перални.

Една такава е била произвеждана в Силистра през началото на 60-те г. и я виждаме на тези снимки. Тя представлява метална сфера с диаметър около 50 см и малък капак отгоре, широк около 20 см. Сферата е окачена на метален станок по такъв начин, че да може лесно и свободно да се върти на 360 градуса около оста си. От едната страна е монтирана ръчка, за да може ръката на човека да завърта металното кълбо. Отгоре има клапан за изпускане на налягането преди отваряне на капака. От другата страна се намира малък метален лост, с който можем да застопорим сферата да не се превърти неочаквано, докато все още я пълним, защото така ще се изплиска и похаби сапунената вода.

Пералнята работи така: вдига се капакът, слагат се дрехите, водата и настърганият сапун, а после капакът се затваря. За да се изпере прането, ползвателят започва силно и бързо да върти ръчката, завъртайки сферата около оста ѝ. После ще трябва да спре, да смени водата, а после пак… В общи линии, мускулите му вършат работата на електродвигателя на днешна пералня + останалата ѝ работа по изпомпване на мръсната вода и доливане на нова чиста. :) В един момент се предполага, че прането трябва да е изпрано. Не трябва да се върти и прекалено бързо обаче, за да не залепне прането по стените заради центробежните сили!

Пералнята се нарича ,,Спътник“, защото дизайнът ѝ е вдъхновен от този на изстреляния малко по-рано (1957) космически спътник на СССР с име ,,Спутник 1“. Понякога, заради елементарното ѝ устройство, се смята, че именно ,,Спътникът“ е първата БГ пералня… но това е грешка, защото производителят ТПК ,,Метал“ (Силистра) съществува едва от 30.ХІІ.1961 г., а именно той я въвежда в производство.

Друга заблуда е, че това въобще не е пералня, а уред за извличане на масло от мляко, обаче истината е, че хората просто са ползвали пералнята и за това. За това свидетелства следният потребителски отзив: ,,Наливаш млякото, затваряш капака, въртиш като гламав половин час и като отвориш капака – маслото е полепнало по стените“. Говори се, че в ,,Спътника“ са приготвяни и промишлени количества мътенѝца (тур. айрян): ,,Изсипват се няколко тенджери кисело мляко и вода, след което се оставя в ръцете на децата да си поиграят малко с нея. Накрая имаш няколко литра айрян и скромно количество истинско масло“. Направо не пералня, ами наистина цял многофункционален космически спътник!

Най-вероятно през втората половина на 60-те производството на тази пералня е преустановено. Изброените необичайни допълнителни приложения ѝ осигуряват живот и след масовото навлизане на електричеството, но днес е доста трудна за намиране. Ако се съди по думите на различни хора, допреди няколко десетилетия по селата нерядко е можело да се види такава пералня. Тя е евтина, с елементарно устройство (почти няма какво да ѝ се повреди) и не работи с ток – незаменима за неелектрифицирани села. Да завършим с друг отзив: ,,Пере много добре, НО… иска здрави мускули и доста въртене!“.

А ето тук можете да се запознаете и с една друга българска пералня, вече от по-известния вид ,,казан“:

Вижте в Sandacite.BG инфо за означението и класовете на българските озвучителни тела!

Днес сме Ви подготвили една публикация от по-практически характер. Много често, когато разглеждаме стара българска тонколона, четем, че това озвучително тяло е ,,първи клас“ или ,,втори клас“ и т.н., без никъде да е означено какво означават тези класове. Намирането на тази информация се оказва трудничко, още повече предвид многото години, които са изтекли от нейното публикуване.

Също така (както вероятно сте се убедили от достата ни тематични публикации по темата), българските тонколони имат не само търговска марка като Алфа, Бета, Тонакс и т.н., но и една комбинация от букви и цифри след това, които издават определени техни характеристики.Когато не знаем кое на какво съответства обаче, можем да бъдем сериозно затруднени.

И именно затова сега ние решихме да направим тази малка статийка, която се надяваме да е от полза на всички аудиофили. В нея ще приведем точни и сигурни  данни как се разшифрова тайнописът на индекса на българските тонколони и какви са разликите в характеристиките на различните озвучителни тела.

Въпросната система на означение е въведена вероятно в началото на 70-те години. По-старите тонколони от Hi-Fi клас не съдържат в означението си данни, изразени чрез категории ,,големина“ и ,,клас“. Само че нашето внимание тук е към произвежданите от 70-те до началото на 90-те тонколони. те се делят на малки (обем до 15 dm³), средни (до 30 dm³) и големи (над 30 dm³). Комбинация от букви и цифри има следните означения:

1. Първите две букви — ОТ (озвучително тяло).
2. Трета буква — М (малко), С (средно), Г (голямо).
3. Първа цифра — клас на озвучителното тяло: 1 (първи клас), 2 (втори клас). Разликите в параметрите на двата класа са даде­ни в долната таблица.
4. Втора и трета цифра — пореден номер на разработката.

Разликата по категорията ,,клас“ пък е в характеристики като долна и горна гранична честота, допустима неравномерност на честотната характеристика, изходяща мощност и коефициент на хармонични изкривявания. Ето я и таблицата с характеристики на колоните по класове, за която стана дума:

Така например индексът на колоните ОТМ 2-07 Ком ще означава ,,озвучително тяло с малък обем, ІІ клас, седма поред разработка на завода (,,Гроздан Николов“ Благоевград) в този клас. И наистина, ако сравним техническите характеристики на колоните Ком с параметрите за този клас, ще видим, че всичко съвпада! Те имат изходяща мощност 8 вата, импеданс 4 ома, честотен обхват между 160 и 10 000 херца, допустима неравномерност на честотната х-ка 15 децибела и т.н.

Така! Сега вече знаете какво се крие зад тайнствената категория ,,клас“ и ще можете да се ориентиране по-добре в света на старата българска аудиотехника. Поздрави от нас и до нови срещи! :)

Много стар български стереоскоп в Sandacite.BG!

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-3d-%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D0%BE%D1%82-1964-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D0%BE-%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BE.html=)

Вижте каква прелест! Направо е за изложба! Е… скоро може и там да го изтъпаним де. :) Това е стереоскоп! Знаете ли какво прави той?

Това чудо представлява очила за триизмерно виждане отпреди няколко десетки години! Ако знаете какво е това, можете да пропуснете долните обяснения. За всеки случай обаче, ние сме длъжни да разкажем нещата отначало.

За начало, взимаме някой картон със стереоснимките по избор и го по­ставяме в горния отвор на стереоскопа така, че стрел­ката да бъде обърната към нас и да сочи надолу. След това натискаме картона, докато механизмът за придвижване го захапе. Това ще познаем, като чуем щракване… и хоп! – стерео­скопът е готов за наблюдение. Поставяме го пред очите и вече виждаме нещо. Когато искаме да преминем на следващия кадър, трябва да натиснем докрай малката ръчка отдясно. При това натискане от горно до долно крайно положение, се сменя един кадър с друг. След смяната на кадъра освобождаваме ръчката, за да се върне тя отново в горна позиция. И така, докато целият картон премине през стереоскопчето!

(Да отбележим, че ръчката трябва да се довежда до долно край­но положение, за да могат снимките да застават то­чно пред екранчето (зрителното стъкло). Ако не добутаме докрай ръчката, новата снимка няма да се „настани“ докрай. А след като достигне въпросното долно крайно положение, ръчката трябва леко да се доведе до горно крайно.)

Когато искаме да заредим нова ,,касета“, изваждаме картона отдолу и поставяме друг картон в горния отвор на стереоскопа. Тогава натискаме, докато се чуе щракане, и стереоскопът отново бъде  готов за наблюдение.

Ако при наблюдение на снимките със стерео­скопчето случи да видим два образа, трябва леко да изместим картона наляво или надясно или малко да отдалечим или приближим стереоскопа до очите.

Ако лещите и стъклата се замърсят,  трябва да ги почистим, като ги изтрием леко с памук или мек плат.

Не знаем дали да се продавали отделно картони със снимки за този стереоскоп, или се е карало само с тези в комплекта.

Не знаем дали са се продавали отделно снимки за стереоскопа, или се е карало само с тези в комплекта. Този модел се произвежда само 2 – 3 г., а по-късно стереоскопи произвежда заводът „Оптикоелектрон” в Панагюрище. Макар че гледането на двойки 2D образи е различно от днешните 3D забавления, един признат етап от развитието на 3D технологиите е именно стереоскопът.

Засега ви казваме ,,чао“ и приятно разглеждане на снимките! :)

Вижте в Sandacite.BG какво е изработвано в Държавната радиофабрика преди 70 години!

Днес ще се пренесем наад във времето, летейки на страниците на автентичен материал! :)

През 1948 г. на основата на няколко създадени преди 9.ІХ.1944 г. частни производителя на електроника е създадена фабирката ,,Радиопром“ към Главната дирекция на радиоразпръскването и радиофикацията. В края на 1949 г. тази фабрика влиза в рамките на новообразувания огромен Слаботоков завод ,,Климент Ворошилов“, който наследява някои от производствата й – напр. популярните радиоприемници ,,Христо Ботев“. Именно заради краткото съществуване на ,,Радиопром“ нейните производства са така редки и ценни, а свидетелствата за дейността й – оскъдно малко.

Ние сега тук сме Ви намерили един пепортаж в сп. ,,Радиопреглед“ от 1949 г., където ще можете от първа ръка да се запознаете с работата в цеховете на първия държавен радиопроизводител в България. Тогава той произвежда основно радиоприемници, но и други неща. Има и интересни снимки от производството… такива материали не са за изпускане!

Приятно четене! :)

,,Приветлива бяла сграда в покрайнините на София, украсена със знамена и лозунги. Надпис: „Държавна радиофабрика при Главната дирекция на радиоразпръскването и ра­диофикацията“.

Тук се изработват радиоапарати, усилвателни уредби, високоговорители за жична  радиофикация и разни други радиоматериали и части.

Основите на първата държавна радиофабрика у нас бяха положени преди година и половина. Само за 4 месеца, постройката бе издигната и двата етажа бяха готови за нанасяне и монтиране на машините. Под ръ­ководството на директора на фабриката, др. Борис Джаков, започна напрегната работа. Уреждаха се доставки и снабдяване, органи­зираше се труда, набираха се и се обуча­ваха работници.

Днес производството на всички радио­приемници и радиоматериали във фабриката се извършва серийно.

В просторните зали е светло и приятно. Всичко блести от чистота.

Изработването на нови модели радио­апарати, усъвършенствуването на разни радиочасти и конструктивната разработка на моделите се извършва в специална лабора­тория, където работят добри специалисти.

В дърводелния отдел се изработват ку­тиите за радиоприемниците и усилвателните уредби. Работниците от механичния отдел се занимават с механичните части на апаратите. В монтажният отдел пък, всичко, което се произвежда в радиофабриката добива завършен вид.

Работните маси, наредени в два дълги реда, във всеки отдел, са отрупани с мате­риали. На всяка маса работниците и работ­ничките извършват определена работа и до­оформяват приемника. От маса на маса, апарата добива все по-завършен вид, докато най-после, в единия край на просторната зала се извършва и опаковката. Слага се надпис : „Държавна радиофабрика при Главната дирекция на радиоразпръскването и радиофикацията, радиоприемник, тип „Христо Ботев“… „Република“… „Република I“…

Верижното производство на радиоприем­ници и на други род материали е съпро­водено със строг контрол. Въведени са ,,контролни карти“, в които се вписва кой работник каква част е изработил.

В Държавната радиофабрика се произ­веждат не само радиоприемници. Там бяха построени и всички части и съоръжения за новия предавател на къси вълни — София III, който бе пуснат в чест на конгреса на БРП(к) на 18 декември 1948 г.                                                                                                                                                     ;

Работниците от Държавната радиофабрика в процеса на своята работа подобряват квалификацията си и заедно с това — ка­чеството на производството. Мнозина от тях са вече рационализатори. В дните на пред­конгресното съревнование, работниците Ни­колай Калайджиев и Здравко Бобев израбо­тиха кръгла матрица за сечене на шайби. Моделистът Петко Русев, с помоща на ди­ректора на радиофабриката, е направил при­способление за производството на мембрани и е подобрил механически части по конст­рукция на радиоприемници — модел „Христо Ботев“.

За 1949 година Държавната радиофабрика е запланирала да произведе три пъти повече радиоприемници отколкото през 1948 година, 30.000 високоговоритли, усилвателни уредби за жична радиофикация и озвучаване, радиопредаватели и други радиочасти и ма­териали.

През годините на Димитровската пети­летка, капацитета на радиофабриката ще постигне 250 % по отношение на производството през 1948 год.

Няма никакво съмнение, че тези задачи ще бъдат изпълнени достойно от радиоработниците.

В съревнованието в чест на конгреса на БРП(к), те зарегистрираха значителни производствени успехи. Всички отдели на фабриката, както и лабораторията към нея, са изпълнили с над 100% дадените обещания. Работниците Николай Мирчев, Борис Фиданов и Веселин Павлов изработиха 25 усил­вателни уредби, а бояджията Тодор Геор­гиев боядиса безплатно две 60-метрови ан­тени. Секретарят на Заводската партийна организация Александър Павлов пое обеща­ние да изработи 20 кутии за високоговори­тели, а изработи 100, работникът Иван Зла­танов изработи 210 кутии, вмзсто обеща­ните 150.

С дадените 2.710 безплатни трудочаса, работниците от Държавната радиофабрика реализираха икономия, възлизаща над 200 000 лева.

Вдъхновени от своите успехи, те хвърлят силите си в производството с още по-голям ентусиазъм.

Те са горди, че произвеждат говорящите кутии, които разказват на децата как да се учат и работят, на селяните — как по-добре да обработват земята и да подобряват своя бит, и на целия наш трудов народ поднасят музика и просвета, като го вдъхновяват в борбата му за построяване на социализма, за запазване на мира и установяване истинска демокрация в света.“

Вижте редкия български телевизор Рила в Sandacite.BG!

Здравейте, приятели, днес отново ще Ви говорим за нещо необичайно. Това на снимката е доста рядък и тайнствен български телевизор. За него едва сега успяхме да открием по-подробни сведения, както и да го видим как изглежда. :)

Тази фотография е от луксозен каталог на Слаботоковия завод ,,Ворошилов“ от 1964 г., издаден на български и английски. За телевизора вътре е дадена достатъчно изчерпателна информация, която ще приведем по-долу в статията – това не е проблем. По-важният въпрос е дали Рилата действително е влизала в редовно производство, или включването й в каталога е още един случай на ,,представително“ показване на ,,панаирджийски“ модели, разработени от специален отдел на завода – ,,Мостри и експонати“ – който е правел устройствата за демонстрации по технологични изложения и панаири. Доскоро се смяташе, че и Рилата е именно това.

Наскоро обаче разбрахме за човек, който го е намерил и го описва като ,,Прилича малко на Темп, от тия с пластмасата отвън“. Има предвид Темп 06МК-47 – цъкнете в Гугъл да го потърсите и ще видите, че ще Ви напомни точно Рилата на горната снимка. Тъй че явно Рила все пак е била произвеждана, макар и в някаква свръхмалка серия. Но от друга страна, сведението на нашия познат не е стопроцентова гаранция, че Рилата не е била ,,само за панаир“, защото дори и така може да се е озовала у него – след завръщането си от изложение представяните там апарати са били продавани, а понякога и взимани от работещи в завода за тях самите.

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ

Сега нека първо видим какво представлява Рилата в технологично отношение, а после ще се върнем към загадката със серийното й производство – има една шизофрения в това.

Телевизорът има 18 електронни лампи, 11 германиеви диода и един селенов изправител. От пръв поглед се забелязва високото равнище на автоматизация в този телевизор: автоматична настройка и поддържане на честотата на собствения осцилатор, автоматично под­държане на честотата на редовете и картините, ключово автоматично регулиране на усилването, автоматика на яркостта и автоматика в зависимост от пространственото освет­ление (!). Освен това, Рилата притежава дефазатор на смущенията, синусов задаващ генератор за хоризонталната развивка и фазосравняващо устройство с честотен дискриминатор. Регулирането на честотната характеристика на видеоусилвателя е стъпално, а това на нискочестотния е пак стъпално и плавно. Гасене на светлото нетно и обратния ход на хоризон­талното и вертикалното отклонение.

Звуковият агрегат е представен от два викоговорителя – широколентов и високочестотен.

Захранването вече само 220 волта; Рилата консумира мощност 190 вата.

Ето и как изглежда цялата страница за този телевизор в каталога – индексът на модела е Т59-30:

Физически размери: размери 700 x 500 x 410 мм, тегло 30 кг.

РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА МОДЕЛА

А сега, молим, обърнете внимание на следната извадка – телевизорът Рила в статия на български всекидневник от 1968 г., за новите разработки на СЗ ,,Кл. Ворошилов“:

Забелязвате ли нещо интересно? В първия каталог през 1964 г. Рилата вече присъства, а тук е отбелязано, че тя ,,ще се появи в магазините през 1969 г.“. Дали е същият? Апаратът на вестникарската снимка много повече прилича на един модел София 59, изработена за износ:

Мистерия! Възможно ли е журналистите да са сбъркали изображението с друго?

Ако се вгледате, ще забележите още едно интересно съвпадение – в каталога е казано, че Рилата притежава автоматично регулиране на яркостта, а във вестникарската статия също е отбелязано, че през 1969 апаратът ,,ще има“ същата характеристика (че даже и щял да бъде първият ни телевизор с автоматично регулиране на яркостта).

Склонни сме обаче да предложим следното, струва ни се, адекватно обяснение за телевизора. Този каталог е пълен с какви ли не луксозни и редки модели телевизори и радиограмофонни шкафове, от които само един-два сме ги виждали на живо. Напр. показаният в каталога български радиотелевизионен шкаф (радио Симфония 10 + телевизор Кристал 59) е инсталиран по луксозни сгради с международни посетители – ММЦ Приморско напр. Та, струва ни се, и Рилата с тези хвалби колко високи характеристики има и т.н. е модел, произведен в съвсем малко екземпляри или поне за демонстриране по различни технологични изложения.

Но това се отнася за горната снимка. За вестникарската нямаме обяснения дали после в завода са пренесли названието Рила на нещо друго. Тя продължава да бъде мистерия.

А още интересни български телевизори можете да откриете тук в нашия форум ==> http://www.sandacite.bg/forum/viewforum.php?f=19