Статии – Стара техника

Започваме тази серия в Sandacite.BG с нашия широколентов овален високоговорител ВО-0821!

Здравейте, фенове на българската техника! Днес поставяме едно малко ново начало. В няколко поредни публикации ще дадем полезни сведения от извора за някои класически стари български високоговорители. Надяваме се, че това ще подпомогне най-вече тези от Вас, които се занимават с реставриране и ремонт на стара наш аудиотехника, а и поначало ще бъде интересно за увлечените от историята на българската звукотехника.

Серията започваме с ВО-0821, който, според поместената в ТАЗИ статия схема, разпознаваме по шифъра като ,,високоговорител овален широколентов“. Това е електродинамично устройство с подвижна бобина с централен магнит. Предназначен е да се монтира в радиоприемници, телевизори, магнетофони и грамофони с усилватели, звукови колони за озвучаване на закрити пространства и други подобни апарати.

ВО-0821 е произвеждан в легендарния благоевградски завод ,,Гроздан Николов“. Има номинална мощност 3 вата, резонанса честота 135 херца (+/- 20), честотен обхват между 100 и 12 000 херца. Неравномерността на честотната му характеристика е </= 12 децибела.

Ето и още малко спецификации:

Физическите му размери са следните 100 х 160 х 68 мм, а монтажните – 80 х 125 мм. Самият говорител тежи 450 грама.

Ето – каквото знаем за него, предадохме Ви го! :) А Вие в кои наши аудиоустройства сте се натъквали на ВО-0821?

Досега в Sandacite.BG само стар климатик не бяхме представяли…

…но ето че дойде и този ден!

Това великолепие на техниката е било разработено у нас през 1972 г., вероятно в Института по хладилна и климатична техника, а е произвеждано вероятно в Завода за климатична техника ,,Клокотница“ в Димитровград (създаден 1969 г., работещ и досега). Е, може и да е другаде, ама на нас акълът ни засега това роди. :D

Този дзвер се нарича КСА 1.6 (от ,,климатизатор стаен автономен“) и има четири функции – охлаждане, филтриране, частично изсушаване и вентилиране на въздуха. Предназначен е да работи в жилищни и работни помещения с обем около 60 кубически метра. Този климатик може обаче само да охлажда въздуха, т.е. той няма да Ви е полезен през зимните дни (за тях си имате богат набор от електрически уреди, като напр. ТОВА чудо). Може да поддържа температура на въздуха в помещението между 21 и 28 градуса.

Компресорът и вентилаторът на КСА-то са почти безшумни. Има може би малко дървен, но характерен за тогавашни български електроуреди външен вид – на нас си ни харесва. :)

Вижте му и рекламката, колко е жизнерадостна – ,,Ново! Ново! Ново!“. Тук ,,БМ“ означава ,,Битово машиностроене“ – ДСО-то, в чиито предприятия е влизал заводът производител. Въобще те са много вдъхновяващи тези някогашни рекламки от соца.

Това със сигурност не е първият български климатик, но кой знае, може и да е първият български домашен такъв! Защото знайно е, че един вид техника обикновено първо се разпространява във военната област, в производствената, в професионалните и т.н., а едва накрая стига до къщите на обикновените хора. В случая дотогава България е разработила вече доста заводски климатици и може би това е първият опит да се създаде домашен, битов ,,климатизатор“.

Студопроизводството на КСА-то е 1600 килокалории/час, а а за 1 час може да осигури 400 кубически метра климатизиран въздух. Инсталираната му мощност е 1140 вата, а хладилният агент в компресора му, както вероятно вече сте се досетили, е фреон.

Обемът на КСА-то не е чак толкова невъзможен, та да не си го турите до прозореца в хола – 400 х 757 х 464 мм. Тежи обаче 80 кг, което означава, че ще Ви извикаме да помагате, ако по някакъв невероятен времево-обстоятелствен парадокс вземем, че се сдобием с такъв. :D

А я сега вижте това джаджè – нещо за него спомняте ли си? Пак има някаква връзка с въздуха в помещението:

В Sandacite.BG набарахме неизвестни стари български колони и не само!

Днес отново е на ред информация за стари и редки български устройства, които трудно можем да намерим по традиционните начини и да ги хванем в ръцете си, главно поради тяхната малка разпространеност. Става дума за добавъчни акустични кутии (колони), предвидени да се включват към лампови стереорадиоприемници, за да увеличат качеството на звуковъзпроизвеждането. Всяка от тези колони представлява дървено устройство с говорители в него, което се включва в приемника чрез кабел.

Едната от тези външни колони е т.н. КЗ (демек ,,колона звукова“), която виждате на горната снимка. Озвучителното тяло е хоризонтално оформено и съдържа в себе си два говорителя  – един 3-ватов и един 1-ватов:

А другата – ВК, съоръжена само с един 3-ватов високоговорител:

Освен това през 60-те България е произвеждала и следното интересно аудиоустройство, което вероятно ще допадне на изкушените от качествения звук – това е т.н. стереобаланс ти СБ. Той е предназначен да се включва към всеки от нашите стереофонични радиоприемници и да регулира нивото на възпроизвеждането за всеки двата звукови канала. Снабден е с достатъчно дълъг кабел и специален куплунг за включване. :) Но все още нямаме негова снимка. :(

Досега обаче не сме намирали на живо някоя от тези колони, нито стерeобаланса. Те са произвеждани в софийския Слаботоков завод ,,Климент Ворошилов“ в началото на 60-те, защото фигурират в негов каталог от 1964 г. Той ни беше предоставен от един стар служител в предприятието.

А ето тук и една по-съвременна българска звукова колона, произведена и в друг град:

Вижте в Sandacite.BG български стоматологичен рентген на 50+ години!

Ходенето на зъболекар със сигурност не е от най-приятните ни неща. Няма как да е, обаче ние преди време ,,изобретихме“ начин да го направим поне по-смислено. А именно – когато на админа ни му трябваха стоматологични услуги, той посещаваше един зъболекарски кабинет, в който стоматологичната апаратура беше стар български комплект от Завода за електромедицинска апаратура в София. Той го разглеждаше, снимаше, разпитваше за функциите му и така неприятното посещение при зъболекар на практика се превръщаше в пътешествие по тези неизследвани краища от историята на българската техника.

Понякога се налага на зъб да се прави рентгенова снимка. В миналото България е произвеждала и специализиран стоматологичен рентген за тази цел и именно с него ще Ви запознаем днес. Представяме Ви М-РЗВ 10-2!

Да, звучи трудно за запомняне и казване, но това е тo – в онази епоха (в случая втората половина на 1960-те г.) имената на устройствата, особено по-специализираните, са се образували чрез наслагване на първите думи от названията им плюс някакъв цифров показател накрая, указващ напр. поредния номер на разработката в завода. Нещо такова може би е и това 10-2 тук, а може би е нещо по-сложно…

Този рентгенов апарат е преносим, т.е. може да се качва на популярния в миналото мобилен зъболекарски кабинет (монтиран в автобус ,,Чавдар“) и да пътешества заедно със стоматологичния колектив по градчета и села, за да бъде част от оборудването на подвижната лаборатория. Оформен е като моноблок, целият метален. Снабден е с електронно реле за време – най-вероятно за засичане на времената на експонация, които варират от 0,08 до 8 сек.

На началната картинка виждате апарата в цял ръст. Характерно за него е, че фокусът му може да се върти, и то ето по какъв начин:

• около оста на носещата колона – на 90 градуса;
• около оста на рентгеновия генератор – на 320 градуса;
• и около оста на носещото рамо – на 90 градуса

Това устройство е произвеждано, разбира се, и то в Завода за електромедицински апарати в София. За момента обаче все още не успяваме да си намерим истински такъв за колекцията… Ако чуете/видите някъде такъв, ни пишете или ни се обадете, нали? Ама да не ни забравите? :)

А ето тук можете да се запознаете и с един по-стар български преносим рентгенов апарат – всъщност вероятно първият – но с общо предназначение:

Вижте българската електрическа маша за коса Рила в Sandacite.BG!

Сега ще обърнем внимание и на дамската част от потребителите ни :)

В доста автаркичната стратегия (,,автаркия“ – самозадоволяване) на българската икономика преди 1990 г. има място и за такива изделия като електрическа маша за коса със звучното име Рила. Барем да беше някое красиво женско име! А то – Рила! Знаете ли колко много още неща има, дето се казват Рила?!

И се оказа неособено разпространено чудесо, между другото!

На горната снимка я виждате на снимачната ни площадка. Ясно се вижда надписът на бакелитовата дръжка – производство на нашия екземпляр от 1988 г., а предполагаме, че то въобще започва две години по-рано. Точният модел е ДМ-1 Рила:

В основата си електромашата работи на практика на днешните. Защипва се края на кичур коса, навива се, изчаква се да се загрее и се изтегля машата с леко отваряне на щипката. Така косата се навива на кичури.

За разлика от повечето сегашни обаче, Рилата няма бутон за включване-изключване, което значи, че работи на принципа на ютията Ракета от средата на 1950-те – включвате, навивате косата и внимавате да не оставите машата върху някоя горима повърхност, защото може да я прогори. За да не стане това, Рилата трябва да я поставим върху напр. порцеланова чиния или друга огнеупорна повърхност.  ,

Я да се направим, че умеем да си служим с нея :)

За съжаление в момента не намираме никаква документация за нея, затова и не можем да Ви кажем до колко градуса точно се загряват щипките. Предполагаме обаче, че не са по-малко от 170 – 180, както при съвременните. Нашата проработи, но не сме мерили температурата на щипките. :)

Разбира се, липсата на документация не пречи да си подрънкате за машата в нашия форум – http://www.sandacite.bg/forum/viewforum.php?f=44

Вижте в Sandacite.BG този български мопед от серията Балкан 50!

В нашата издирвателска работа по събиране на историята на българската техника много голямо значение имат съвременните на описваните изделия информационни източници – най-често печатни. Понякога обаче те колкото ни осведомяват, толкова ни и хвърлят в шах, защото ни поднасят коренно нови и непознати модификации на нещо и ние не можем да го разберем, аджеба, какво е. :) Един такъв случай може би се намира пред нас тук днес. Дали ще познаете кая е тази модификация на известния мопед Балкан 50? Долуцитираната статия е от сп. ,,Наука и техника за младежта“ от 1970 г. Кубатурата на двигателя на този мопед е 50 куб. см.; ако е имало серийно производство, то е било в легендарния завод Балкан Ловеч.

,,През последните години автотран­спортът нарасна значително. Често яв­ление е автомобилни колони, дълги стотици метри, да очакват зелен све­тофар. Особено остро стои въпросът с паркирането. Тротоарите престанаха да бъдат монопол за пешеходците. Ето защо подвижността на превозните средства в централните части на гра­довете е много малка. Известно е, че в големите градове на Холандия сред­ната скорост на автомобилите е 8 ки­лометра в час, а на велосипедите и мопедите — 12 километра в час.

Безспорни са предимствата на лекия мопед в интензивното градско движение: по-висока маневреност, удобен за паркиране, значително по-голяма иконо­мичност.

Българският мопед „Балкан“ е кон­струиран в Научноизследователския и проекто-конструкторски институт по автомобили и двигатели (НИПКИДА). В неговата конструкция са заложени последните тенденции на мопедостроенето. Трансмисията на мопеда е авто­матична. Какво означава това? Предаването на движението от двигателя към задното колело се извършва чрез две предавки. Първичната е клиноремъчен варистор. Водещата и водимата шайба на вариатора са от подвижна и неподвижна полушайба. С увеличаване на оборотите полушайбите, монтирани на коляновия пап, се приближават и ремъкът преминава на по-голям диаметър. В същото време под действието на потискащата сила на ремъка (тъй като негова тп дължина не се променя) водимата полушайба се разделечава и ремъкът преминава на по-малък диаметър. Или накратко казано, при потегляне предавателното число е най-голямо и осигурява макси­мална теглителна сила, а при макси­малните обороти предателното число е най-малко и осигурява максимална скорост от 40 километра в час.

Вторичната предавка е обикновена —- верижна.

Задействането на двигателя се из­вършва с помощта на педалите. Пре­въртането при палене се   облекчава чрез декомпресора, който се използва и при гасене на двигателя. Предви­дено е устройство, което позволява превключване за движение с помощта на педалите (както при обикновен велосипед).

Двигателят на лекия мопед е двутактов, с максимална мощност 1,4 кон­ски сили при 3800 оборота в минута. За гориво се използва бензин с окта­ново число 78 и масло в съотношение 25:1.

Предното окачване е телескопично сухо с ход 60 милиметра. Задното окачване е твърдо, но за сметка на това седалката е окачена на спирална пружина и гумен кух буфер. Теглото на мопеда без бензин и масло е 48 кило­грама.

Управлението на мопеда се извършва по следния начин: с помощта на педа­лите (в движение или на стойка) се пуща в ход двигателят, после се подава газ, докато автоматичният центробежен съединител включи водещата шайба на клиноремъчния вариатор. По-нататък водачът си служи само ръчката за газ и с двете спирачки, чиито лостове се намират на кормилото.

Лекият мопед Балкан 50 е предназначен за пре­воз на един пътник и багаж на близки и средни разстояния. Особено удобен е за градско движение. Опростеното управление позволява той да бъде из­ползван от широк кръг хора. Също така може да се използва от домакини при извършване на покупки, както и за извънградски излети и вилни места.

Външният му вид се характеризира с хармонично съчетание на формите на фара, резервоара, профилажите и седалките. Леко оформеният багажник от стоманени хромирани тръби, поста­вени върху резервоара, и допълнително монтирани торби от двете страни до калниците е още едно удобство за водача.

Инж. Константин Косев“

Дали сега можете да ни кажете коя е описаната горе модификация на Балкан 50? Жокер – става дума за изделие, което е било ново през 1970 година!

А, и междувременно можете да харесате Facebook страницата на сайта ни==> https://www.facebook.com/sandacite

Прочетете в Sandacite.BG за историята на телефона в Царство България и за първите български телефони!

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D1%81-%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0.html.)

Сведенията по въпроса ,,Кога е проведен първият телефонен разговор по българските земи?“ ни насочват към есента на 1877 г., по време на Руско-турската война. Тогава руските войски строят множество военнополеви телеграфопощенски станции, защото телекомуникациите определят успеха на всякакви военни действия.

На 1 и 2.ІХ.1877 г. 1-во отделение на 5-и военнополеви телеграфен парк (заедно с Главното командване на действащата армия) се установява в с. Пордим, Плевенско, където се намира и главната квартира на румънския княз Карол I. Пордим става централен военен команден пункт. На 16.Х в това селище се състои телефонен разговор между румънския княз и главнокомандващия руската армия – великия княз Николай Романов Старши. Това е най-ранната такава размяна на думи, за която до момента имаме сведения. Вероятно обаче преди това новоинсталираната телефонна линия е изпробвана от други хора, най-вероятно военно-технически лица.

Следващата информация – за разговор, по-късен с около два месеца – намираме в дневника на руски офицер от обсадата на Плевен. Тук историята е любопитна! Един генерал си поръчва сандък с вино, но погрешно му изпращат неизвестен апарат с тръбички, подобни на стетоскоп. Началникът на полевия телеграф разбира, че това всъщност е телефон. Загадката е разкрита и военните инсталират телефонна връзка между две палатки, с която няколко дни поред се забавляват, говорейки по жицата.

През 1884 г. група български офицери, завърнали се от военно обучение в Русия, си донасят 2 телефонни апарата и ги инсталират на ул. ,,Георги Вълкович“ в София. На № 18 е тяхната квартира, а на 13 живеят артилерийският полк. Решетин и неговата хубава дъщеря.

Смята се, че именно 25.ХІ.1884 е датата на първия телефонен разговор във вече възстановената държава България. Ето как се стига до него. На този ден е освещаването на новата сграда на Народното събрание. Офицерите канят у дома си премиера Стефан Стамболов, за да му покажат новото чудо – телефона. Кап. Груев набрал полк. Решетин и разговорът протича съвършено – дъщерята на високия чин изпълнява една песен, а Стамболов отговаря с български народни песни.

Първият телефонен номератор у нас е монтиран в София през 1884 г. и може да обслужва до 5 линии, а като най-важни веднага са определени царският дворец, кабинетът на премиера, Главната дирекция на пощите и телеграфите и ІV полицейски участък. Малко по-късно към тях е добавено и търговското представителство на германския производител ,,Круп“. По-късно са монтирани номератори и в следващите най-големи градове на България, а на 13.І.1892 тържествено е проведен първият междуградски разговор между София и Пловдив.

След 3 г. официално са назначени първите двама телефонисти у нас. Това е служител в телефонна централа, който стои пред огромни апарати (номератори) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера. За всеки номер – търсещ и отговарящ – на номератора има съответен ,,жак“. Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с ,,Централа! С кого да Ви свържа?“. Щом му кажат това, най-честата схема е да включи жака на повикващия абонат в буксата (гнездото) на търсения от него и така те могат да си говорят. Тогава казваме, че телефонистът изгражда връзка между телефонните абонати.

Може абонат от едно селище да търси такъв от друго. Затова в междуселищните номератори зад дадено гнездо не стои конкретен телефон на един човек, а някаква свързваща линия, напр. с номератор от друг град, към чиито телефонисти да се прехвърли обаждането. Те вече могат да свържат повикващия абонат от едното селище с търсения номер в своето. А ако телефонната централа в това селище е автоматична, на номератора ще има монтиран номеронабирател – познатата ни от детството ,,шайба“ (като на показания по-долу номератор).

Чрез нея телефонистките могат направо да наберат търсения номер и така да свържат единия абонат с другия. Ако обаче няма такова прехвърляне на обаждането, времето за приемане на повикването, за преценяване кое от многото гнезда е това на търсения абонат и за включването на жака в него не трябва да надвишава няколко секунди!

Номераторите имат сигнализация за входящо повикване – обикновено една обща сигнална лампа отгоре. Възможно е да има лампа над всеки жак, за да укаже дали абонатът е затворил телефона си (обикновено свети при отворен телефон). Различните производители имат различна логика на сигнализация и изграждане на линиите, но при всички тя е проста и лесно се заучава от телефонистките.

Работата на телефониста е изтощителна: дълги дневни и нощни смени и интензивно натоварване. Освен това са нужни добро здраве, ясен и чист глас, висок ръст (за да може ръцете да достигат до върха на големия номератор) и – разбира се – умение да се пази тайната на кореспонденцията. Именно поради тази причина за телефонистки се избират представителни момичета от добри семейства с примерно обществено поведение.

Едва през 1935 г. България започва да въвежда автоматични тел. централи – в София, В. Търново, Пловдив и гара Кричим (до 1942). Да споменем също така, че в Царство България също е имало и улични обществени телефони – те са работели с монети – но за това друг път.

През 1924 заработва и редовно българско производство на телефони – отворена е Телефонно-телеграфната работилница към Главната дирекция на ПТТ. В нея се произвеждат телефони, телефонни номератори, телеграфи и части за тях.

А от задната страна на апарата е отбелязано:

Друг производител е ,,Българска телеграфия“ (,,Анонимно АД с участието на държавата“) на бул. Сливница № 291, основана 1927 и произвеждала и слаботокови компоненти. През 1935 се слива с ТТ работилницата.

На първата снимка и онези с табелите виждаме 3 метални телефона от от ТТ фабрика. Единият е типичен домашен или служебен апарат от 1920-те и 1930-те г. Ползвателят завърта манивелата и така изпраща електрически сигнал до централата, където телефонистката му вдига и го пита с кого желае да го свърже. Звънецът му е монтиран вътре в кутията, но при други модели е отвън. Когато Ви търсят, звъни доста стряскащо. :)

Вторият е по-нов, след 1935, вече предвиден за автоматична телефония, и разполага с ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да изберем търсения номер. Ако обаче този абонат се намира в селище, в което няма автоматични телефони, е нужно първо да наберем централата (с определен номер) и там вече да поръчаме с кого желаем да говорим.

Производител и на този телефон е ТТ работилница към Гл. дирекция на ПТТ (след 1935 се нарича ,,фабрика“).

Третият е нещо, което на пръв поглед може да ни заблуди. Това е пак манивелен телефон от Царство България, но осъвременен – със самоделно добавен ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да набираме търсения абонат. Шайбата не е оригинална, а е по-късна – едно време хората нерядко са преработвали и модернизирали своята техника. Тук неоригиналността познаваме по три признака:

а) шайбата вече е от пластмаса, докато през 1930-те г. би била от бакелит, а и на друг принцип – с т.н. червяк;

б) предният панел е без наклон – строго вертикален е, което не е удобно за движение на пръстите при набиране с шайба, но за манивела не е никакъв проблем;

в) при по-внимателно вглеждане отстрани вдясно на телефонната кутия се забелязва дупка – някога там е била манивелата за индукторно повикване, преди да я демонтират, за да сложат шайбовия номеронабирател

Няма как да подминем и легендарната книга ,,телефонен указател“. Първият такъв в България излиза още през 1900 г. и е наречен ,,Указател на телефонните постове в София, Пловдив, Русе, Варна и Шумен“. През следващите десетилетия почти всяка година се издава редовно телефонен указател. Вероятно след 1937 на цветната му корица се поставя изображение на новородения престолонаследник цар Симеон ІІ. Нашият тук е софийски от 1943 и включва частни, административни и фирмени абонати.

Почти всички стари БГ телефонни указатели имат няколко страници най-подробни инструкции как човек да си служи с телефон, защото централите на някои градове са автоматични, а на други – все още ,,ръчни“ (с телефонистки).

Днес това е истински исторически извор и той убедително опровергава мнението за телефонния указател като за най-скучната книга на света.

Цялото това досега беше материал с тема телефоните за домашно и обществено ползване. А ако Ви интересува историята на българските телефони, специализирани за военна употреба, то последвайте долния линк:

Вижте това БГ ремарке за мотор в Sandacite.BG!

Знаете ли какво е това чудо горе сред тази тучна зеленя полянка? Честно казано, признаваме си, че тази джаджа, на която се натъкнахме наскоро, много ни удиви!

Когато става дума за ремаркета в България, известен беше заводът в град Елена за туристически и багажни ремаркета. Оказа се обаче, че у нас са произвеждани и друг вид багажни прикачни устройства от този тип, но предназначени за теглене от мотоциклет! В тази публикация ще се заемем, така да се каже, с мозаична работа, излвличайки оттук-оттам редките фактологически данни.

Поначало тези ремаркета възникват, защото се търси как да се увеличат товароносимостта и обемът на багажа, превозван от един мотоциклет, примерно до 100 кг, колкото обикновено е и максималната товароносимост на тези ремаркета. Те обаче са годни да превозват и хора! :)

В България мотоциклетни ремаркета са произвеждани серийно от Завода за тръбна мебел в Ловеч и вероятно в малка опитна серия – от Велосипедния и мотоциклетен завод ,,Балкан“ в Ловеч, а и в единични серии от любители – напр. от мотоциклетния състезател Станко Боянов. На въпроса за местопроизводството на тези ремаркета ще се върнем и по-нататък в статията.

През 1968 г. в първото предприятие вече се произвеждат прикачни устройства с едно колело и товароносимост 50 кг. Вероятно обаче те са били произведени в много малка серия – няколко десетки броя. За това аргумент е липсата на каквато и да е табелка със заводски сериен номер, завод производител и т.н. По-горе виждате снимка на такова ремарке за мотор, поместена в легендарния вестник ,,Авто-мото“.

Каква е конструкцията? Действащият тогава в България ,,Правилник за регистриране и условия за пускане в движение на МПС и ремаркета“ (1969) определя ограничения за тези ремаркета. Те представляват открита стоманена платформа с дължина между 660 и 1000 мм и полезна товароносимост между 50 и 100 кг. Максималната ширина не трябва да е по-голяма от максималната такава на двуколесното МПС отпред.

Тези ремаркета за най-вече едноосни, с едно или две колелета. Могат да бъдат с твърдо (особено при мопедните ремаркета) или меко окачване на колелетата към коша или рамата.

Моделът, който нашият приятел Мирослав С. Стефанов изнамери за публикацията, има следните специфики. Той е много рядък, произведен именно в завод ,,Балкан“ в рамките на онази опитна серия, за която Ви споменахме. Стоманената платформа има размери 1000 х 660 мм, а товароносимостта е 50 кг. Тръбната рама има диаметър на тръбата 20 мм, а размерът на колелото е 255 мм х 110 мм.

Връзката към мотоциклета е показана по-долу: има шарнир, подобен на кардан, с който ремаркето може да се движи по хоризонтала и вертикала и да се накланя в завоите заедно с мотоциклета. Връзката се намира под седлото на мотоциклета, има и гумени тампони за омекотяване. Обаче връзката към мотора е чрез отвор за кръгъл чоп или болт, с което също се получава още една шарнирна връзка и има опасност при рязко спиране тя да се сгъне като хармоника!

Багажът се подрежда в кош в средата. Когато той е от затворен тип, товароносимостта е 50 кг. Дължината на този кош е 720 мм, ширината 520 и дълбочината 340 мм. Минималният просвет на коша с товар 50 кг е 112 мм от терена, а максималната височина – 615 мм. Пълната дължина на ремаркето заедно с теглича е 1260 мм. Конструкцията на зверчето допуска максимална скорост 70 км/ч.

Колелетата на показаното тук ремарке са предназначени само за гладки асфалтови пътища, защото при павирани улици или лоши пътища бързо излизат от строя, защото от ударните натоварвания рамата се къса. Гумата е оригинална – произведена е в Завода за автомобилни гуми ,,Г. Димитров“ в София, за който сме Ви разказвали ТУК. Гумата на показаното тук ремарке е от опашно колело на българския самолет ЛАЗ 7, който е произвеждан именно в Ловеч – в Държавната самолетна фабрика – между 1948 и 1954. А по-късно ДВФ става завод Балкан! Това ни навежда на мисълта, че това ремарке е от производствата на завод Балкан – той, преди да прави автомобили, е произвеждал самолети. На своя глава предполагаме, че след като изработката на ремаркетата е продължила в ловешкия Завод за тръбна мебел, той е произвеждал само стоманената тръбна конструкция, а напр. ходовата част е продължавала да се изработва в завод Балкан. Но това последното е само предположение, тъй като нямаме сигурни, стопроцентови заводски данни за тези ремаркета.