Статии – Стара техника

Вижте българската електрическа маша за коса Рила в Sandacite.BG!

Сега ще обърнем внимание и на дамската част от потребителите ни :)

В доста автаркичната стратегия (,,автаркия“ – самозадоволяване) на българската икономика преди 1990 г. има място и за такива изделия като електрическа маша за коса със звучното име Рила. Барем да беше някое красиво женско име! А то – Рила! Знаете ли колко много още неща има, дето се казват Рила?!

И се оказа неособено разпространено чудесо, между другото!

На горната снимка я виждате на снимачната ни площадка. Ясно се вижда надписът на бакелитовата дръжка – производство на нашия екземпляр от 1988 г., а предполагаме, че то въобще започва две години по-рано. Точният модел е ДМ-1 Рила:

В основата си електромашата работи на практика на днешните. Защипва се края на кичур коса, навива се, изчаква се да се загрее и се изтегля машата с леко отваряне на щипката. Така косата се навива на кичури.

За разлика от повечето сегашни обаче, Рилата няма бутон за включване-изключване, което значи, че работи на принципа на ютията Ракета от средата на 1950-те – включвате, навивате косата и внимавате да не оставите машата върху някоя горима повърхност, защото може да я прогори. За да не стане това, Рилата трябва да я поставим върху напр. порцеланова чиния или друга огнеупорна повърхност.  ,

Я да се направим, че умеем да си служим с нея :)

За съжаление в момента не намираме никаква документация за нея, затова и не можем да Ви кажем до колко градуса точно се загряват щипките. Предполагаме обаче, че не са по-малко от 170 – 180, както при съвременните. Нашата проработи, но не сме мерили температурата на щипките. :)

Разбира се, липсата на документация не пречи да си подрънкате за машата в нашия форум – http://www.sandacite.bg/forum/viewforum.php?f=44

Вижте в Sandacite.BG този български мопед от серията Балкан 50!

В нашата издирвателска работа по събиране на историята на българската техника много голямо значение имат съвременните на описваните изделия информационни източници – най-често печатни. Понякога обаче те колкото ни осведомяват, толкова ни и хвърлят в шах, защото ни поднасят коренно нови и непознати модификации на нещо и ние не можем да го разберем, аджеба, какво е. :) Един такъв случай може би се намира пред нас тук днес. Дали ще познаете кая е тази модификация на известния мопед Балкан 50? Долуцитираната статия е от сп. ,,Наука и техника за младежта“ от 1970 г. Кубатурата на двигателя на този мопед е 50 куб. см.; ако е имало серийно производство, то е било в легендарния завод Балкан Ловеч.

,,През последните години автотран­спортът нарасна значително. Често яв­ление е автомобилни колони, дълги стотици метри, да очакват зелен све­тофар. Особено остро стои въпросът с паркирането. Тротоарите престанаха да бъдат монопол за пешеходците. Ето защо подвижността на превозните средства в централните части на гра­довете е много малка. Известно е, че в големите градове на Холандия сред­ната скорост на автомобилите е 8 ки­лометра в час, а на велосипедите и мопедите — 12 километра в час.

Безспорни са предимствата на лекия мопед в интензивното градско движение: по-висока маневреност, удобен за паркиране, значително по-голяма иконо­мичност.

Българският мопед „Балкан“ е кон­струиран в Научноизследователския и проекто-конструкторски институт по автомобили и двигатели (НИПКИДА). В неговата конструкция са заложени последните тенденции на мопедостроенето. Трансмисията на мопеда е авто­матична. Какво означава това? Предаването на движението от двигателя към задното колело се извършва чрез две предавки. Първичната е клиноремъчен варистор. Водещата и водимата шайба на вариатора са от подвижна и неподвижна полушайба. С увеличаване на оборотите полушайбите, монтирани на коляновия пап, се приближават и ремъкът преминава на по-голям диаметър. В същото време под действието на потискащата сила на ремъка (тъй като негова тп дължина не се променя) водимата полушайба се разделечава и ремъкът преминава на по-малък диаметър. Или накратко казано, при потегляне предавателното число е най-голямо и осигурява макси­мална теглителна сила, а при макси­малните обороти предателното число е най-малко и осигурява максимална скорост от 40 километра в час.

Вторичната предавка е обикновена —- верижна.

Задействането на двигателя се из­вършва с помощта на педалите. Пре­въртането при палене се   облекчава чрез декомпресора, който се използва и при гасене на двигателя. Предви­дено е устройство, което позволява превключване за движение с помощта на педалите (както при обикновен велосипед).

Двигателят на лекия мопед е двутактов, с максимална мощност 1,4 кон­ски сили при 3800 оборота в минута. За гориво се използва бензин с окта­ново число 78 и масло в съотношение 25:1.

Предното окачване е телескопично сухо с ход 60 милиметра. Задното окачване е твърдо, но за сметка на това седалката е окачена на спирална пружина и гумен кух буфер. Теглото на мопеда без бензин и масло е 48 кило­грама.

Управлението на мопеда се извършва по следния начин: с помощта на педа­лите (в движение или на стойка) се пуща в ход двигателят, после се подава газ, докато автоматичният центробежен съединител включи водещата шайба на клиноремъчния вариатор. По-нататък водачът си служи само ръчката за газ и с двете спирачки, чиито лостове се намират на кормилото.

Лекият мопед Балкан 50 е предназначен за пре­воз на един пътник и багаж на близки и средни разстояния. Особено удобен е за градско движение. Опростеното управление позволява той да бъде из­ползван от широк кръг хора. Също така може да се използва от домакини при извършване на покупки, както и за извънградски излети и вилни места.

Външният му вид се характеризира с хармонично съчетание на формите на фара, резервоара, профилажите и седалките. Леко оформеният багажник от стоманени хромирани тръби, поста­вени върху резервоара, и допълнително монтирани торби от двете страни до калниците е още едно удобство за водача.

Инж. Константин Косев“

Дали сега можете да ни кажете коя е описаната горе модификация на Балкан 50? Жокер – става дума за изделие, което е било ново през 1970 година!

А, и междувременно можете да харесате Facebook страницата на сайта ни==> https://www.facebook.com/sandacite

Прочетете в Sandacite.BG за историята на телефона в Царство България и за първите български телефони!

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D1%81-%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0.html.)

Сведенията по въпроса ,,Кога е проведен първият телефонен разговор по българските земи?“ ни насочват към есента на 1877 г., по време на Руско-турската война. Тогава руските войски строят множество военнополеви телеграфопощенски станции, защото телекомуникациите определят успеха на всякакви военни действия.

На 1 и 2.ІХ.1877 г. 1-во отделение на 5-и военнополеви телеграфен парк (заедно с Главното командване на действащата армия) се установява в с. Пордим, Плевенско, където се намира и главната квартира на румънския княз Карол I. Пордим става централен военен команден пункт. На 16.Х в това селище се състои телефонен разговор между румънския княз и главнокомандващия руската армия – великия княз Николай Романов Старши. Това е най-ранната такава размяна на думи, за която до момента имаме сведения. Вероятно обаче преди това новоинсталираната телефонна линия е изпробвана от други хора, най-вероятно военно-технически лица.

Следващата информация – за разговор, по-късен с около два месеца – намираме в дневника на руски офицер от обсадата на Плевен. Тук историята е любопитна! Един генерал си поръчва сандък с вино, но погрешно му изпращат неизвестен апарат с тръбички, подобни на стетоскоп. Началникът на полевия телеграф разбира, че това всъщност е телефон. Загадката е разкрита и военните инсталират телефонна връзка между две палатки, с която няколко дни поред се забавляват, говорейки по жицата.

През 1884 г. група български офицери, завърнали се от военно обучение в Русия, си донасят 2 телефонни апарата и ги инсталират на ул. ,,Георги Вълкович“ в София. На № 18 е тяхната квартира, а на 13 живеят артилерийският полк. Решетин и неговата хубава дъщеря.

Смята се, че именно 25.ХІ.1884 е датата на първия телефонен разговор във вече възстановената държава България. Ето как се стига до него. На този ден е освещаването на новата сграда на Народното събрание. Офицерите канят у дома си премиера Стефан Стамболов, за да му покажат новото чудо – телефона. Кап. Груев набрал полк. Решетин и разговорът протича съвършено – дъщерята на високия чин изпълнява една песен, а Стамболов отговаря с български народни песни.

Първият телефонен номератор у нас е монтиран в София през 1884 г. и може да обслужва до 5 линии, а като най-важни веднага са определени царският дворец, кабинетът на премиера, Главната дирекция на пощите и телеграфите и ІV полицейски участък. Малко по-късно към тях е добавено и търговското представителство на германския производител ,,Круп“. По-късно са монтирани номератори и в следващите най-големи градове на България, а на 13.І.1892 тържествено е проведен първият междуградски разговор между София и Пловдив.

След 3 г. официално са назначени първите двама телефонисти у нас. Това е служител в телефонна централа, който стои пред огромни апарати (номератори) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера. За всеки номер – търсещ и отговарящ – на номератора има съответен ,,жак“. Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с ,,Централа! С кого да Ви свържа?“. Щом му кажат това, най-честата схема е да включи жака на повикващия абонат в буксата (гнездото) на търсения от него и така те могат да си говорят. Тогава казваме, че телефонистът изгражда връзка между телефонните абонати.

Може абонат от едно селище да търси такъв от друго. Затова в междуселищните номератори зад дадено гнездо не стои конкретен телефон на един човек, а някаква свързваща линия, напр. с номератор от друг град, към чиито телефонисти да се прехвърли обаждането. Те вече могат да свържат повикващия абонат от едното селище с търсения номер в своето. А ако телефонната централа в това селище е автоматична, на номератора ще има монтиран номеронабирател – познатата ни от детството ,,шайба“ (като на показания по-долу номератор).

Чрез нея телефонистките могат направо да наберат търсения номер и така да свържат единия абонат с другия. Ако обаче няма такова прехвърляне на обаждането, времето за приемане на повикването, за преценяване кое от многото гнезда е това на търсения абонат и за включването на жака в него не трябва да надвишава няколко секунди!

Номераторите имат сигнализация за входящо повикване – обикновено една обща сигнална лампа отгоре. Възможно е да има лампа над всеки жак, за да укаже дали абонатът е затворил телефона си (обикновено свети при отворен телефон). Различните производители имат различна логика на сигнализация и изграждане на линиите, но при всички тя е проста и лесно се заучава от телефонистките.

Работата на телефониста е изтощителна: дълги дневни и нощни смени и интензивно натоварване. Освен това са нужни добро здраве, ясен и чист глас, висок ръст (за да може ръцете да достигат до върха на големия номератор) и – разбира се – умение да се пази тайната на кореспонденцията. Именно поради тази причина за телефонистки се избират представителни момичета от добри семейства с примерно обществено поведение.

Едва през 1935 г. България започва да въвежда автоматични тел. централи – в София, В. Търново, Пловдив и гара Кричим (до 1942). Да споменем също така, че в Царство България също е имало и улични обществени телефони – те са работели с монети – но за това друг път.

През 1924 заработва и редовно българско производство на телефони – отворена е Телефонно-телеграфната работилница към Главната дирекция на ПТТ. В нея се произвеждат телефони, телефонни номератори, телеграфи и части за тях.

А от задната страна на апарата е отбелязано:

Друг производител е ,,Българска телеграфия“ (,,Анонимно АД с участието на държавата“) на бул. Сливница № 291, основана 1927 и произвеждала и слаботокови компоненти. През 1935 се слива с ТТ работилницата.

На първата снимка и онези с табелите виждаме 3 метални телефона от от ТТ фабрика. Единият е типичен домашен или служебен апарат от 1920-те и 1930-те г. Ползвателят завърта манивелата и така изпраща електрически сигнал до централата, където телефонистката му вдига и го пита с кого желае да го свърже. Звънецът му е монтиран вътре в кутията, но при други модели е отвън. Когато Ви търсят, звъни доста стряскащо. :)

Вторият е по-нов, след 1935, вече предвиден за автоматична телефония, и разполага с ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да изберем търсения номер. Ако обаче този абонат се намира в селище, в което няма автоматични телефони, е нужно първо да наберем централата (с определен номер) и там вече да поръчаме с кого желаем да говорим.

Производител и на този телефон е ТТ работилница към Гл. дирекция на ПТТ (след 1935 се нарича ,,фабрика“).

Третият е нещо, което на пръв поглед може да ни заблуди. Това е пак манивелен телефон от Царство България, но осъвременен – със самоделно добавен ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да набираме търсения абонат. Шайбата не е оригинална, а е по-късна – едно време хората нерядко са преработвали и модернизирали своята техника. Тук неоригиналността познаваме по три признака:

а) шайбата вече е от пластмаса, докато през 1930-те г. би била от бакелит, а и на друг принцип – с т.н. червяк;

б) предният панел е без наклон – строго вертикален е, което не е удобно за движение на пръстите при набиране с шайба, но за манивела не е никакъв проблем;

в) при по-внимателно вглеждане отстрани вдясно на телефонната кутия се забелязва дупка – някога там е била манивелата за индукторно повикване, преди да я демонтират, за да сложат шайбовия номеронабирател

Няма как да подминем и легендарната книга ,,телефонен указател“. Първият такъв в България излиза още през 1900 г. и е наречен ,,Указател на телефонните постове в София, Пловдив, Русе, Варна и Шумен“. През следващите десетилетия почти всяка година се издава редовно телефонен указател. Вероятно след 1937 на цветната му корица се поставя изображение на новородения престолонаследник цар Симеон ІІ. Нашият тук е софийски от 1943 и включва частни, административни и фирмени абонати.

Почти всички стари БГ телефонни указатели имат няколко страници най-подробни инструкции как човек да си служи с телефон, защото централите на някои градове са автоматични, а на други – все още ,,ръчни“ (с телефонистки).

Днес това е истински исторически извор и той убедително опровергава мнението за телефонния указател като за най-скучната книга на света.

Цялото това досега беше материал с тема телефоните за домашно и обществено ползване. А ако Ви интересува историята на българските телефони, специализирани за военна употреба, то последвайте долния линк:

Вижте това БГ ремарке за мотор в Sandacite.BG!

Знаете ли какво е това чудо горе сред тази тучна зеленя полянка? Честно казано, признаваме си, че тази джаджа, на която се натъкнахме наскоро, много ни удиви!

Когато става дума за ремаркета в България, известен беше заводът в град Елена за туристически и багажни ремаркета. Оказа се обаче, че у нас са произвеждани и друг вид багажни прикачни устройства от този тип, но предназначени за теглене от мотоциклет! В тази публикация ще се заемем, така да се каже, с мозаична работа, излвличайки оттук-оттам редките фактологически данни.

Поначало тези ремаркета възникват, защото се търси как да се увеличат товароносимостта и обемът на багажа, превозван от един мотоциклет, примерно до 100 кг, колкото обикновено е и максималната товароносимост на тези ремаркета. Те обаче са годни да превозват и хора! :)

В България мотоциклетни ремаркета са произвеждани серийно от Завода за тръбна мебел в Ловеч и вероятно в малка опитна серия – от Велосипедния и мотоциклетен завод ,,Балкан“ в Ловеч, а и в единични серии от любители – напр. от мотоциклетния състезател Станко Боянов. На въпроса за местопроизводството на тези ремаркета ще се върнем и по-нататък в статията.

През 1968 г. в първото предприятие вече се произвеждат прикачни устройства с едно колело и товароносимост 50 кг. Вероятно обаче те са били произведени в много малка серия – няколко десетки броя. За това аргумент е липсата на каквато и да е табелка със заводски сериен номер, завод производител и т.н. По-горе виждате снимка на такова ремарке за мотор, поместена в легендарния вестник ,,Авто-мото“.

Каква е конструкцията? Действащият тогава в България ,,Правилник за регистриране и условия за пускане в движение на МПС и ремаркета“ (1969) определя ограничения за тези ремаркета. Те представляват открита стоманена платформа с дължина между 660 и 1000 мм и полезна товароносимост между 50 и 100 кг. Максималната ширина не трябва да е по-голяма от максималната такава на двуколесното МПС отпред.

Тези ремаркета за най-вече едноосни, с едно или две колелета. Могат да бъдат с твърдо (особено при мопедните ремаркета) или меко окачване на колелетата към коша или рамата.

Моделът, който нашият приятел Мирослав С. Стефанов изнамери за публикацията, има следните специфики. Той е много рядък, произведен именно в завод ,,Балкан“ в рамките на онази опитна серия, за която Ви споменахме. Стоманената платформа има размери 1000 х 660 мм, а товароносимостта е 50 кг. Тръбната рама има диаметър на тръбата 20 мм, а размерът на колелото е 255 мм х 110 мм.

Връзката към мотоциклета е показана по-долу: има шарнир, подобен на кардан, с който ремаркето може да се движи по хоризонтала и вертикала и да се накланя в завоите заедно с мотоциклета. Връзката се намира под седлото на мотоциклета, има и гумени тампони за омекотяване. Обаче връзката към мотора е чрез отвор за кръгъл чоп или болт, с което също се получава още една шарнирна връзка и има опасност при рязко спиране тя да се сгъне като хармоника!

Багажът се подрежда в кош в средата. Когато той е от затворен тип, товароносимостта е 50 кг. Дължината на този кош е 720 мм, ширината 520 и дълбочината 340 мм. Минималният просвет на коша с товар 50 кг е 112 мм от терена, а максималната височина – 615 мм. Пълната дължина на ремаркето заедно с теглича е 1260 мм. Конструкцията на зверчето допуска максимална скорост 70 км/ч.

Колелетата на показаното тук ремарке са предназначени само за гладки асфалтови пътища, защото при павирани улици или лоши пътища бързо излизат от строя, защото от ударните натоварвания рамата се къса. Гумата е оригинална – произведена е в Завода за автомобилни гуми ,,Г. Димитров“ в София, за който сме Ви разказвали ТУК. Гумата на показаното тук ремарке е от опашно колело на българския самолет ЛАЗ 7, който е произвеждан именно в Ловеч – в Държавната самолетна фабрика – между 1948 и 1954. А по-късно ДВФ става завод Балкан! Това ни навежда на мисълта, че това ремарке е от производствата на завод Балкан – той, преди да прави автомобили, е произвеждал самолети. На своя глава предполагаме, че след като изработката на ремаркетата е продължила в ловешкия Завод за тръбна мебел, той е произвеждал само стоманената тръбна конструкция, а напр. ходовата част е продължавала да се изработва в завод Балкан. Но това последното е само предположение, тъй като нямаме сигурни, стопроцентови заводски данни за тези ремаркета.

Вижте в Sandacite.BG за най-големия производител на ски в България преди 1948 г. – Марко Костурков!

Верни на влечението си към забравените стари български неща, се заинтересувахме дали някога е можело да се спускаме по склоновете със ски екипировка изцяло родно производство. Две съвсем неочаквани открития – стари дървени ски от Царство България и каталог на фирмата производител – легнаха в основата на днешния ни материал. Уредихме Ви среща с един изключителен човек, когото можем да наречем един от строителите на съвременна България. Стягайте ските и да потегляме към планината!

Първите български ски

За момента е трудно да определим със сигурност кой е първият ски производител в България, но със сигурност до 1945 г. е имало няколко – напр. т.н. ,,Славевки“ на самоковски майстор, който се е казвал Радослав Стоилков – бай Славе. За него стари скиори твърдят, че бил най-добрият в производството на ски за бягане. Знае се е и за друга фирма, работила в Княжево, София. През 1925 г. пък  в Габрово група ученици започват да купуват дъски, изработват калъп и казанче за изваряване и извиване на дървото и заедно започват масово производство на ски.

Само че това не е достатъчно, защото на скиорите са необходими и щеки, облекло, аксесоари… въобще всички останали принадлежности, за да се спускат по склоновете. А на хоризонта не закъснява да се появи и човекът, който да осигури всичко това!

Кой е той

През 1884 г. в Панагюрище се ражда дете на име Марко Костурков. Този известен род е свързан с Райна Княгиня и е дал на България известни обществени личности, като основателя и лидер на Радикалната партия Стоян Костурков – министър в десет различни кабинета преди 1944 г., много надарен оратор. Още докато Марко е на 6 – 7 години, семейството му се мести в София, за да търси по-добро препитание. Отначало той работи като помощник в магазин (вероятно за мъжка мода), а през 1907 г. – значи на 23 г. – започва първия си бизнес – отваря собствен магазин за спортни стоки. Там се продават принадлежности за зимен и летен спорт, които са все още предимно вносни и съвсем малко са българските. Само след няколко години обаче Марко Костурков заминава като войник в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Показва голяма храброст в сражението при завоя на р. Черна и остава с шрапнели в тялото до края на живота си. Това обаче изобщо не намалява хъса му за развитие и не пречи на бизнес нюха му!

Междувременно в началото на ХХ век в България се създават първите футболни клубове от съвременен тип, някои от които, преминали през множество преобразувания, функционират и досега. Развиват се ските, футболът, тенисът и т.н., а това поражда необходимостта от предлагане на спортни стоки и открива пазар за тях.

Спортна къща ЕМ-КА

Завърнал се в София след края на Първата световна, предприемчивият Костурков решава да изгради проспериращ бизнес, който удовлетворява все по-нарастващите потребности на напредваща България. Той наема известния на фирмата строителен инженер и проектант инж. Димитър Агура да му проектира шестетажна сграда на ъгъла на ул. Леге и бул. Дондуков № 24 (при парадния вход на днешното Президенство), която да приютява магазин (на партера и І етаж) и четири етажа работилница, където да се произвеждат стоките, продавани отдолу.

Именно тук в следващите над 25 години се развихря производствено-търговската дейност на Марко Костурков. В трите най-горни етажа се помещават ателиетата, едно от които е напр. обущарското. То изработва футболни, планинарски и ски обувки, лекоатлетически шпайкове и обувки за каране на кънки (по онова време кънките не са лети като днес, а се монтират към обувката).

В друго ателие работят т.н. сарачи. Те шият здрави волейболни и футболни топки от кожа (всъщност оттам идва брадатото клише на спортните коментатори за ,,коженото кълбо“!), а също така забележителни са скиорските и туристическите раници, при които моделите носят имена на върхове и местности – Мусала, Алеко, Момина скала…

При сарачите се изработват и т.н. еднодневки – вид туристическа чанта, но това название не трябва да значи, че тя е некачествена и лесно се къса! Не – просто това е вид лека чанта, в която туристът слага манерка с вода и храна за един ден.

Сарачите шият и здравите кожени ремъци, колани и каиши, които са важни при старите ски – скоро ще видим защо.

В шивашкото ателие се шият екипите за футбол, за лека атлетика и дрехите за скиори –готови екипи (поне пет модела), клинове, ветроустойчиви якета, вълнени чорапи и всякакви ръкавици (от различен плат и с един и пет пръста), топли пуловери и панталони… Оттам излизат и голфове, бархетни спортни ризи, дюшеци за физически упражнения и какво ли още не.

Дърводелският цех се е занимавал както с изработката на ски и шейни, така и с принадлежности като щеки, стеги (после ще обясним за какво се ползват), а и с едно друго забележително изделие – прътове за овчарски скок, направени от бамбук! Един такъв се намира запазен у по-малкия внук на Марко Костурков – Борислав, който си сппомня как е брулел с него череши в двора на родната си къща на бул. Цариградско шосе. В този цех са правени и някои гимнастически уреди.

С времето фирмата на Костурков се превръща в най-голямата спортна къща на Балканите. Наричали са я ,,фабрика без комин и дим“ заради мащабите на производството. А то е било на много високо качествено равнище, бързо се налага в практиката и му печели голямо име. Дворецът и известни личности в Царство България са закупували спортни стоки от Марко като най-елитен доставчик. На всички свои изделия Костурков поставя марката ЕМ-КА (от инициалите си) и отдолу надпис: Този знак гарантира за доброкачественость. Звучи чудесно, нали? До 1946 г. всички официални футболни мачове в България са се играели изключително с топки от тази спортна къща. Най-известните ни рефери от този период Георги Огнянов и Тодор Анастасов (по прякор Точето) не са допускали на терена друга топка освен ЕМ-КА.

Как работят дървените ски

На една от илюстрациите виждаме оригинални български ски ЕМ-КА от моята колекция с автентичните щеки. Закупени са през 1943 г. Изработката на тогавашните ски се различава немалко от днешните. Самите ски са дървени, а по външните им ръбове минава специален кант. Той, както и всички останали принадлежности, се закупува отделно, защото клиентът може да избере между няколко метала – стомана, месинг, дуралуминий… Благодарение на канта ските могат лесно да спират, успешно да завиват и скиорът не губи контрол. Дървените ски имат по цялата си дължина и характерен канал откъм долната част, който дава изпъкналост отгоре – също за стабилност.

Друг елемент, който клиентът избира, е това, което днес наричаме ,,автомати“, а тогава тези части са се означавали с немската дума ,,биндунг“. Това е цялата система за закрепване на обувката на скиора върху ската. По времето на Костурков в употреба са били два вида биндунг – по-стар и по-нов тип.

При по-стария обувката първо влиза между две специални метални скоби, наречени баки. Лявата и дясната бака могат да се доближават или раздалечават според ширината на обувката, а когато се напаснат оптимално, баките се фиксират. Горният и долният край на всяка скоба са назъбени – зъбците се ,,захапват“ с отсрещно назъбени метални пластини, завинтени в ската, а после баките се завинтват здраво в дървото с четири винта. Накрая стягаме обувката: лявата и дясната бака имат по едно ,,ухо“, от което тръгват здрави кожени каишки (т.н. лангримени) и обрамчват обувката до петата, а там се стягат с катарама – като колан.

Ето за какво говорим. Под и над баката се виждат и зъбците.

Следващото поколение ,,биндунг“ е т.н. кандахар – названието идва от пистата Кандахар в германския ски курорт Гармиш-Партенкирхен. При кандахарите обувките също се стягат с кожен каиш към баки, но по друг начин, а всяка ска има и пружина, която хваща обувката и после с лост (т.н. щраймер) се опъва, докато я стегне. За разлика от днешните автомати, тези две системи на закрепване не освобождават крака при падане.

Самите ски обувки също изглеждат интересно – върхът им не е остър или заоблен отпред, а е изрязан – цялата предна част е като правоъгълник, за да може обувката да влиза добре в баките и да не стои хлабаво.

Интересен момента са щеките за старите дървени ски. За да са възможно най-полезни и удобни, те трябва да са леки, но също така здрави и издържливи, което в нашия случай ще рече гъвкави. Костурков произвежда около 15 вида, различаващи се по вида дърво (по-евтината леска или скъпите тръстика и бамбук), по големината и по материала, от които са направени колелцата в края на щеките. На върха си те имат метален шип, за да пробиват лесно снега, а колелцата ограничават щеките да не затъват прекалено.

Дървеният материал, от който са изработени старите ски, налага и някои специфични грижи за тях. Когато през лятото ските се съхраняват на топло, дървото се разсъхва и донякъде губи еластичност. Преди самото каране пък те също имат нужда от обработка – освен с ,,ленено или минерално масло“, списание ,,Български турист“ от 1933 г. препоръчва да мажем ските (особено новозакупените) ,,с основен (грунд) восък, за да не попиват влагата, та да прогният, и да издържат на променлива температура“. За да бъдат винаги еластични старите ски и да са защитени при употреба, в магазина на Костурков се продава специално ,,масло за импрегниране ските през лятото и зимата“, наречено ,,Ски-ол“, с което те се натриват и обработват. За старите ,,дървета“ можем да се погрижим и с друго вещество – ,,специален катран за напояване“, означен като ,,Ски-тер“. Някои от тези ски козметики могат могат и да отблъскват дървоядите; продават се в ламаринени кутии, като днешните консервирани храни.

Друг интересно изделие на Костурков са стегите за ски. Ако дървените ски и тенис ракети бъдат оставени на топло, те се „измятат“ и изкривяват. Затова в двата края на ските се поставят стеги, които стягат комплекта с винт подобно на менгеме и пазят ските от изметване.

Скиорите са мажели ските със специална вакса, за да се плъзгат по-добре. Тя обаче е твърда и за да се разтопи и нанася по- удобно, фирма ЕМ-КА произвежда и предлага специална ютия на пара в алуминиева кутия. Ютията нагрява ваксата и тя се размазва по-лесно по дървото.

Една важна принадлежност към старите дървени ски са т.н. подхлъзници – това са ленти, изработени напр. от тюленова кожа (по-качествените) или от коноп (по-евтините), които се закрепват за долната част на ските и така те не се пързалят назад при изкачване на големи стръмнини и хълмове, защото между подхлъзника и снежната покривка се създава силно триене. В Костурковата спортна фирма са се предлагали и двата вида подхлъзници.

Друг важен аксесоар при ски спорта и сега са очилата за сняг. В магазина на Марко Костурков те са с целулоидни наочници, за да не се счупват при евентуално падане и така да не нараняват очите.

Произвежданите на бул. Дондуков 24 спортни раници също са много старателно направени – те имат откъм задната си част т.н. самар – две кожени презрамки, за да не прилепва раницата към  гърба и да не го изпотява.

Вносител на водещи световни марки спортно оборудване

Спортната къща ЕМ-КА произвежда огромно разнообразие от спортни артикули, но също така има заслуга за проникването и трайното установяване в България на изделията на водещите световни марки спортна екипировка. Някои от тях съществуват  досега.

Костурков продава елитните тенис топки и ракети на ,,Дънлоп“, ,,Слезинджър“ (с такава ракета играе известният тогава английски тенисист Фред Пери, трикратен шампион на ,,Уимбълдън“ и играч № 1 в света през 1934 – 8 г.) и ,,Уилсън“, ски ,,Росиньол“ и ,,Алпина“, оборудване за тенис на маса ,,Максиматор“, спортни обувки и топки на ,,Пирели“…

Той внася и екипировка за малко познати в България спортове – щеки за голф, стикове и шайби за хокей на лед, кънки… ,,До средата на 70-те г. металните колове и обтегачи  около мрежата на тенис кортовете в Борисовата градина бяха марка „Дънлоп“, внесени от нашия дядо Марко Костурков“ – спомня си внукът му Борислав.

Дарител, спомоществовател и деен гражданин

Много значими са дейността и ролята на Марко Костурков за създаването на съвременна материална база за българския спорт. Тъй като бизнесът му без съмнение е вървял много добре, той е можел да си позволи да бъде голям спонсор и дарител. Този човек оборудва на собствени разноски гимнастическите салони в българските училища с успоредки, халки, кози, халки, висилки и други уреди Днес в известната хижа Еделвайс на Витоша може да се види термометър ,,Байер“, който работи и досега и е дарен там в средата на 30-те години от самия Костурков. С финанси и много екипировка и оборудване подпомага Българския туристически съюз (БТС) и младежката му секция – Юношеския туристически съюз. Костурков е един от основните, ако не и основният спонсор но ФК Левски с пари, екипи и спортно оборудване. Изобщо отношенията на Марко Костурков с футболните запалянковци са забележителна тема. ,,Дядо ми е разказвал, че след мач от ,,най-старото столично дерби“ – Левски срещу Славия – е канел футболистите и треньорите от двата отбора на приятелска вечеря. И всички фенове са се държали културно и възпитано един към друг, нямало обиди, побоища и глупости като сега“ – отбелязва Борислав Костурков.

На 12 януари 1930 г. във Витоша, между Княжево и Владая, е открита и ски шанцата Черния кос – едно ново, модерно и много важно за българските зимни спортове съоръжение, изградено със средствата и спомоществователството на Марко Костурков. Нещо повече – до 1946 г. шанцата носи неговото име и на нея са провеждани първите в България състезания по ски скок.

С тези свои начинания Костурков действа като един чудесен гражданин на България и е запомнен именно като такъв. Защото, както казва по-късно основателят на българския хокей на лед Александър Воронов, ,,колкото и малка да е била материалната база на българския спорт преди 1945 г., тя се дължи на Марко Костурков“.

Маркетинг и реклама на ЕМ-КА

След завършването на висшето си образование в магазина работи и най-големият син на Марко Костурков – Борислав, който въвежда две много важни промени: твърдите цени (т.н. прификс) и сменящата се според световните спортни събития витрина. Дотогава определянето на цените става с пазарене, но след 1934 г. започват да се отпечатват каталози с отбелязани в тях твърди цени на стоките. Каталозите са два – за летни и за зимни спортове. Тези оферти се изпращат и извън София, откъдето клиентите могат да си поръчват артикули. Един такъв каталог от края на 1930-те г. – зимен – имам щастието да притежавам и аз – истински писмен източник за дейността на ЕМ-КА. Можете да го изтеглите от този линк ==> каталог-ски-магазин-марко-костурков.pdf

Когато вниманието на спортния свят е приковано от голямо събитие – зимни и летни олимпийски игри, балканиада, световни първенства и т.н. – витрината веднага грейва със стоки, адекватни на провежданото събитие. Така например, когато през 1936 г. започват ХІ Летни олимпийски игри в Берлин, рекламите на Марко Костурков гласят: ,,Олимпийци и спортисти! Пристигнаха всички видове спортни облекла и съоръжения по правилника за олимпиадата в Берлин 1936 г.!“.

Придворен доставчик с известни клиенти

Магазинът на Марко е винаги пълен, а понякога му го навестяват и чуждестранни клиенти. През 1940 г. важно събитие във футболна България е първото в нашата история гостуване на съветски отбор – Спартак Москва. Те идват тук по покана на Славия и играят два мача с тях и националния отбор, като побеждават и двата български тима. След това целият Спартак Москва – футболисти, треньори, ръководство – влизат в магазина на Дондуков 24 и закупуват всякакви футболни стоки с цели куфари – наколенки, ръкавици за вратарите, футболни обувки… Клиенти на магазина са били и чуждестранни посланици, а един от най-интригуващите такива е Фьодор Разколников, убит по-късно от агенти на Сталин в Ница през 1939 г.

Съпругата на Марко Костурков – Станка – произхожда от Цариброд. Баща й е бил мирови съдия – най-високата категория в тази професия – в различни градове, между които Одрин. Когато в края на 20-те години решава, че вече е време за стабилен дом, Марко за втори път ангажира строителното бюро на инж. Димитър Агура да проектира и изгради здрава къща със стоманобетонна конструкция. Тя се намира на ул. Хан Аспарух № 25 и е била украсена подобаващо за собственика й – отпред е имало две скулптури на седнали футболисти, всеки от тях авторитетно поставил ръката си върху футболна топка.

Освен съвременна стока, магазинът има и най-модерната за времето си каса тип Манчестър, която може да печата касови бонове – голяма новост за времето си!  Марко Костурков като търговец е бил безукорно честен и неслучайно толкова много чуждестранни партньори са му имали доверие. Години след края на Втората световна война известните западни фирми все още му изпращат писма, мислейки, че е възможно деловите отношения да продължат. Бялата ракета ,,Уилсън“, същата като на Фред Пери, е получена след 1944 г. като благодарност от производителя за изрядното бизнес сътрудничество.

Човекът от желязо

Самият Марко Костурков е бил железен човек! Думата не е само в това, че магазинът е работел и на Бъдни вечер, Нова година и други празници. Когато през 1942 г. съпругата му Станка получава тежък инсулт и се парализира напълно, той в продължение на 12 години се грижи за нея и я гледа неподвижна на легло.

След по-малко от две години – в ужасната разрушителна бомбардировка на 10 януари 1944 г. – магазинът изгаря до основи. Унищожена е почти цялата стока както в складовете, така и в работилницата.

След преврата на 9 септември Марко дава всичките си спестявания (и дори тегли кредити!), за да възстанови бизнеса си. Той смята, че новият обществено-политически строй няма да попречи на честните търговци и производители и че няма да му донесе злини, още повече, че той никога не се е занимавал с политика, не е обичал политически партии и е нямал отношения с тях..

Това обаче не се оказва достатъчно. В края на 1948 г. сградата му е национализирана по Закона за едрата градска собственост и по-късно съборена, защото не се вписва в новия център на София, т.н. Ларго. Новите управници отпускат на Марко Костурков една мизерна пенсия и за да изхранва себе си и парализираната си съпруга, отглежда и продава ягоди близо до днешния кв. Бъкстон. ,,Беше много здрав човек, спеше на земята само върху едно яке. Доживя до 75-годишна възраст – до 15 февруари 1959 г. – когато си отиде след грип и една неуспешна операция“ – разкрива за последните години на Марко Костурков неговият внук Борислав.

Години след 1948 западните фирми все още му изпращат писма с идеята деловите отношения да продължат. Той е бил безукорно честен и неслучайно толкова много чуждестранни партньори са му имали доверие!

От старата школа

Колко сръчни и умели са били майсторите от спортната къща на стария производител, личи от факта, че някои от тях продължават своята работа и след Втората световна война.Старите софийски спортисти още помнят техните работилници, в които, освен да купиш нова футболна топка или шейна, можеш да поправиш старата и да научиш каки ли не спортни тайни. Такива легендарни хора са напр. сарачът Стоян Алексиев (р. 1906) – най-добрият майстор на футболни топки в София цели десетилетия. На ъгъла на работилницата му на бул. Дондуков и ул. 11 август са се събирали най-известните български футболисти от 60-те и 70-те – Георги Аспарухов – Гунди, Никола Котков, Христо Илиев – Патрата и много други. Сред тези хора все още е бил жив духът на някогашното спортсменство.

Друг такъв забележителен човек е майсторът на шейни тип ,,Давос“ бай Павел. Той до края на живота си е поправял ски и шейни в работилница на бул. Тодор Александров, до Арменския дом на културата ,,Ереван“.

Аз се смятам за щастлив, че успях да се докосна до все още оцелелите свидетелства за дейността на този изключителен човек, станал бляскава част от историята на българското спортно оборудване и техника. Наистина благодарение на такива хора една страна може да върви напред. Марко Костурков е не само производител, той е и образцов предприемач, и истински загрижен за развитието на България гражданин. Дано имаме колкото се може повече като него!

Друг такъв невероятен български производител на техника е собственикът на легендарната Часовникарска централа ,,ГНОМОНЪ“ в София – Георги Хаджиниколов. Нашето изследване за него можете да видите тук:

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 2-2019 (дата на излизане 8.ІІ.2019), под заглавие ,,Слалом в царско време“.

Вижте в Sandacite.BG проекта за първия и единствен български танк!

Всички сме свикнали с представата, че в периода преди 1990 г. (а и след него) Българската армия разполага предимно със съветска бойна техника, но дали това е щяло да бъде винаги така? Нашите издирвания ни отведоха до дебрите на изключително интересен български военен проект, който е имал потенциала да осигури сериозни български оръжия за нашата армия. Нека го разгледаме заедно!

Всичко започва през втората половина на 80-те години, когато след извършен анализ български военни решават, че специфичният планински релеф на Балканите изисква специален лек ,,планински“ танк – много подвижен, с голяма огнева мощ и трудно забележим от радиолокаторите. По това време България има развита военно-техническаа промишленост от десетилетия, а в София съществува и цяла научно-развойна организация, която се занимава с такива задачи – това е Военният научно-технически институт. Именно към него се обръща Министерството на народната отбрана и му възлага задачата да разработи лек плаващ танк.

Като потенциален боен опонент е разглеждан югославският М-84 – на средна дистанция оръдието на българския трябва да му нанася поражения. М-84 представлява разработка на основата на съветския Т-72 и неслучайно именно намиращите се в България танкове от този модел е било планирано да се използват в изпитанията. Българският танк трябва да бъде и лесно подвижен и трудно забележим. По това време се очаква и Гърция и Турция скоро да приемат на въоръжение германския танк Леопард 2, затова целта е да му се противопостави адекватно противодействие сред специфичния балкански релеф.

По това време в Казанлък се произвежда бойната машина за пехотата БМП-23 и за основа е взета именно тя. Проектантите скъсяват борда ѝ (за да се увеличи маневреността),  усилват бронята, повдигат борда (за по-добро плаване) и увеличават просвета. По това време заводът ,,Зебра“ в Курило отдавна произвежда гъсеници с гумени тампони за Т-72 и такива са проектирани и сега за новата българска машина. Плаването на танка трябва да става чрез преместване на гъсениците.

Иновация е използването в танка на многослойна броня от плочи зеолит – минерал, добиван в Родопите, изключително устойчив срещу противотанкови боеприпаси. Такава броня преди това е разработена и поставяна на куполите на приетите на въоръжение в България съветски танкове Т-55. Тя има и антирадарни качества заради специфичния материал и липсата на процеп между листовете ѝ. Ето чертеж на бронята:

Теглото на танка е проектирано да бъде 18 тона, а екипажът от трима души. Въоръжението е съветско – картечниците са 7,62-мм сдвоена ПКТ и 12,7-мм НСВТ (или 14,5-мм КПВТ). Основно оръжие е 100-мм оръдие МТ-12 ,,Рапира“, която да се произвежда по лицензна японска и немска технология в Завода за тежко машиностроене в Радомир. Конструкторите имат предвид, че там ще усъвършенстват оръдието и то ще стане лесно съвместимо с автомата за зареждане. Отделно се предвижда специален боекомплект от 40 снаряда, който да се произвежда във ВМЗ Сопот. Има сведения, че за да са сигурни пораженията върху бронирана техника от далечна дистанция, е разработен и специален боеприпас с ядро от високотвърд материал.

Двигателят на танка е проектирано да е дизелов, с мощност 600 – 700 к.с. Първоначално конструкторите смятат да използват двигател от Т-55 или Т-72, но впоследствие се отказват от идеята. Максималната скорост е планирана за 70 км/ч на суша и 6 при плаване. Заводът за дизелови двигатели във Варна е предвидено да изработи въпросния двигател.

Производството трябва да се разпредели няколко предприятия. Заводът ,,Зебра“ в Курило е предвидено да изработва гъсениците, а картечницата ПКТ вече се произвежда от завод ,,Арсенал“ – Казанлък.  Производители на броня са няколко завода в различни градове – напр. Военноремонтният завод ,,Хан Крум“ в Търговище и ,,Бета“ в Червен бряг. Самият танк накрая трябва да се сглоби също в ЗТМ Радомир.

В края на 1988 г. амбициозният проект е вече готов и се разглежда на високо държавно равнище. Той е одобрен и от съветски военни експерти, макар те да не го гледат с особено добро око. Тъй като в българските планове влиза танкът да се експлоатира не само в БНА, но и да се изнася в чужбина (Южна Америка, напр. Бразилия), руснаците започнат да усещат нещо като ревност. Затова на България е предложено, вместо да продължи разработката си, да приеме внос на съветските ПТ-76 на много ниска цена и помощ в модернизирането им, но заместник-министърът на отбраната ген.-полк. Борис Тодоров категорично се противопоставя. Освен чисто родолюбивия му аргумент, че България трябва да има повече свои оръжия (той иска България да стане независима държава в областта на танкостроенето), според него ПТ-76 е остарял, има слаба броня и маломощно оръдие (Д-56). Пратениците уважават този и други доводи и обективно оценяват, че българският танков проект е много по-съвременен и отговаря на всички изисквания. И работата отново закипява,  пристъпва се към изработка на макети и детайли. След това предстои изработка на пробни образци, които да се изпитат на български и съветски полигони.

Междувременно обаче идва 10.ХІ.1989 г. и в обществения, икономически и политически живот настъпват коренни промени. Макар финансирането на проекта рязко да намалява, все пак започват контакти с израелски производители, които да доставят за танка системи за управление на огъня и високотехнологични наблюдателни уреди. Малко след това обаче Военият научно-технически институт е закрит, конструкторите му са уволнени, а документацията – унищожена. Настъпва онова време, в което папки с чертежи на разнообразна съвременна техника се изхвърлят от прозорците и се откарват на вторични суровини. Точно това се случва и с документацията на Института, а от амбициозния проект за модерен български танк оцелява единствено макетът…

Вижте в Sandacite.BG българската 2000-тонна хидравлична преса!

Днес ще Ви разкажем за едно по-необичайно българско техническо изделие от 1962 г. Това е продукт не за потребление, а за производство. Става дума за хидравлична преса, а това е ценна машина, защото може да обработва големи метални листове и други отрязъци метал, от които се получават напр. дъна на мащабни съоръжения – вагони цистерни, автоцистерни, парни котли, резервоари и др.

Преди изработката на тази преса подобни метални части или се внасят от чужбина (което е скъпо), или се изработват на ръка (което е бавно и трудоемко, а това ще рече пак скъпо) в Железопътния завод Георги Димитров — София. Ръчната изработка на такива наистина е много скъпа. Например дъно с диа­метър 3,400 мм е изработвано от 6 — 7 работници в течение на 12 —14 часа, като за загряването на заготовките се из­разходват дневно към 4—5 тона дървени въглища и поло­вин тон нафта. Дори в условията на непазарно ориентираната социалистическа икономика инженерните умове осъзнават, че това е огромен и оскъпяващ процеса разход.

Затова в началото на 1961 г. конструкторският отдел на Железопътния завод Георги Димитров (начело с инж. Димитър Петков, ст. конструк­тора Георги Стоев и инж. Дойно Манолов) си поставя зада­чата да създаде наша, собствена преса, която да върши тази фабрична работа не по-зле от чуждестранните. Въпреки трудностите (като липса на опит, на машини и съоръжения за изготвянето на отдел­ните части на пресата и пр.), пресата бива построена за относително кратък срок – година и по­ловина!

Новоизработената хидравлична преса, монтирана в ковашко-пресовия цех на Котлостроителния завод Георги Кирков, е голямо и сложно съоръжение.

Тя тежи 230 т, висока е 10,5 м и има размери на основата 5 х 6 м. С тази преса са пресовани ламаринени листове с дебелина до 25 мм, кръгли заготовки с диаметър до 3,400 мм, а правоъгълни — с размери 4,900 х 1,400 мм или 4,000 х 3,600 мм.

Максималният натиск на пресата е 2,000 т при наля­гане в цилиндрите 250 кг/см². Максималният й ход е 1,400 мм, като разстоянието между двете работни плоскости е 2,800 мм.

С тази нова машина агряването на подлежащите на пресоване заготовки става не с дървени въглища, а в специална мазутна пещ, от която те се придвижват до пресата по ролгангов път. Като цяло, с новата преса процесът от загряването на заготовката до пресоването й в дъно е предвидено да трае около 2 часа, при това с голям икономически ефект и далеч по-високо качество! Това е особено важно за тънкостенните дъна, защото те лесно пре­гарят.

При ръчната изработка средно на месец се огъват от 70 до 80 дъна. А след пускането на пресата в редовна екс­плоатация тази продукция може да се изработва само за 8 часа!

Освен това, положителните черти на икономическата самодостатъчност си казват думата и тук – изработката на пресата в България е струвало на завода два пъти по-евтино, отколкото ако са я закупели от чужбина.

Липсва само още един положителен щрих в картинката – да каже някой къде е тази хидравлична преса, за да се снимаме до нея…

В Sandacite.BG намерихме непоказвани досега сведения за българските касети Драгор!

Сигурно си спомняте голямата ни статия за Завода за информационни носители ,,Динко Баненкин“ в с. Драгор, Пазарджишко, в която подробно разказахме и за българските аудио- и видеокасети. Историята на техниката обаче е тема бездънна, а ние обичаме да се ровим в нея! Затова сега с удоволствие Ви представяме новите ни фактологически открития!

Да уточним, че заводът в Драгор е първият и единствен у нас, произвеждал аудио и видеокасети. Аудиокасетите са 60 минутни и 90 минутни. Лентите им са тип normal (двужелезен триокис) и хромдиоксидни (хромен двуокис).

За първи път в България пясъкоструйно PVC  фолио и технологията плотерно рязане се използва  именно от завода за аудио и видеокасети в село Драгор… Това става още през далечната 1987 година! Стикерите за касетите се отпечатват върху пясъкоструй, режат се на плотер и после машина форматира всеки два стикера – съответно за първа и втора страна на касетите.

Пълнещите машини са Tapematik 2000. Обикновено се смята, че записът върху аудиокасети има живот около 30 години. Е, при нашите касетки качеството на лентите и нивото на записа – днес, 30 и кусур  години по-късно – е 6 от 6 възможни.

Пластмасовите тела на касетите са от черна непрозрачна пластмаса.Една 60-мин. нормална касета в магазина тогава струва 7 лева, а една хромна – 10 лева. И така точно до 1991. Тогава качеството на производството се влошава. Пластмасата е подменена с бяла, телата стават криви… Но въпреки това, когато се въртят двете микроролки, никъде няма запиране, касетите не вият и не спират. Лентата е сменена с Raks, защото тя е по-евтина. Дизайнът на обложките и на стикерите е променен.

Сменена е и марката  на касетите – Rossyx. Ако намерите такава, то знайте, че пак е драгорска, просто е след 1991 г.

Това е засега. :) А ето я и предишната ни статия – онази, голяямата ==>