Вижте в Sandacite.BG коя е Първата българска автомобилна книга!

Прието е разглеждането на всяко ново събитие да започва с фиксирането на добре познати предишни моменти. Нека постъпим така и тук. Започваме разказа от 1886 г., когато германският инженер Готлиб Даймлер конструира двуместен бензинов автомобил с четири колела. Тази машина, прилична по-скоро на моторизирана талига, можем да наречем прадядото на съвременната кола. А само десет години след това настава време автомобил да се разходи и на българска земя.

Това се случва през 1896 г., когато чехът с унгарска фамилия Август Шедеви, майстор-железар и търговец в София, се появява на Великденския събор по пътя за с. Надежда, гордо управляващ чудна и непозната дотогава машина. Свидетелство за това безспорно изумително за хората зрелище ни е оставил писателят Георги Каназирски- Верин: ,,Едно червено, високо купе, покачено на високо шаси с колела“, снабдено с ,,гуми  от  твърд  каучук, без  пневматици,  моторът  под  седалището  на шофьора,  без предна част, без днешния радиатор, волана отвесен, а самият кръг наподобява масичка“ Каназирски-Верин 1996: 108). Нека се има предвид обаче, че автомобилът на Шедеви (производство на френската компания De Dion Bouton) още не е първият бензинов автомобил в България, защото е използвал парен двигател (Колев 2011: 11).

Първата кола с двигател с вътрешно горене у нас пристига, вероятно, през 1902 г., когато Министерството на войната закупува първия в България бензинов автомобил, снабден с едноцилиндров двигател от 8 к с. Този автомобил, също както и парния самоход на Шедеви, е изработен от De Dion Bouton (Колев 2011: 11). Сетне, макар и бавно, автомобилният парк на различните български държавни институции и частни организации започва да се разраства. В следващите години с автомобили се сдобиват Царският дворец, Дирекцията на пощите, столичният хотел ,,Империал“, акционерно дружество ,,Изида“ и състоятелни частни лица. Чрез свои търговски представителства в България навлизат една по една и световните производители на автомобили. Началото е сложено.

С постeпенното разпространение на автомобилната техника из страната става необходимо собствениците на новия вид машини да разполагат с адекватна на потребностите си литература, в която да намират всичко нужно за приключението да притежаваш и управляваш собствена кола – устройство, употреба, обслужване, ремонт. Още преди Първата световна война различни периодични издания отделят място на популяризаторски и образователни статии на автомобилна тематика, някои от които са написани   с    голямо    старание    и    вещина.   Продължава    да    липсва   обаче    една специализирана, конкретна и по-възможност по-пълна монография. Като се има предвид, че първата организация, обзавеждаща голям за времето си автомобилен парк, е Военното министерство, логично е с написването на настолното шофьорско четиво да бъдат натоварени военни кадри.

И   ето,  през   1914   г.   първата   българска   автомобилна   книга   е   вече   по книжарниците! Тя носи следното дълго заглавие: Автомобил. Пълно и подробно ръководство за изучване устройството, управлението, ползуването, спазването и поправките му. Полезни сведения за купувачи, притежатели и шофьори с около 250 фигури в текста. Имената, които имат заслуга за появата му, са  капитаните Ст. Тафров и Л. Богданов. Нейната титулна страница виждате на снимката в началото. Оттук насетне започват спецификите.

Дотогава, достъпната в България автомобилна литература е пристигала от напреднали  в техническо  отношение страни  –  главно  Германия,  Франция  и  Чехия. Затова         лицата,   съставили              Автомобил,                широко           са             ползвали          предоставените   от чуждестранната техническа литература сведения.  Работната добросъвестност  на Ст. Тафров и Любомир Богданов обаче не им позволява да се нарекат ,,автори“ и затова на корицата на книгата прилежно е отбелязано: ,,съставили капитаните Ст. Тафров и Л. Богданов“ (Тафров, Богданов 1914: 1) *. Тоест, те държат да са съставители, а не автори – независимо че в днешно време приемаме за нормално едно лице да ползва за съчинението       си        дори                         десетки      и              десетки         източници   (разбира    се,    изброени   в библиография) и пак да се нарече автор.

Изданието започва с малък предговор, в който накратко е описан ,,грамадният напредък на автомобилното дело“  (пак там:  4) и приложението на автомобила във всички аспекти на тогавашния човешки живот. Сетне е отбелязана ,,липсата у нас на едно какво-годе ръководство, което да обема всичко що се отнася до автомобила“, която е и причината за написването на ,,настоящия скромен труд“ (пак там: 4). Предговорът  завършва  с  имена  на  седем  френски,  един  германски  и  двама  руски автори, от чиито ,,крупни, пълни и подробни съчинения“ (пак там: 4) са се ползвали съставителите на първата българска автомобилна книга. Наистина забележителна коректност!

Книгата е с обем 174 страници, с формат 4° (37 см). Отпечатана е в печатница ,,Искра“ на ул. Г. Раковски в София. Тиражът не е известен. На втората корица и на първа страница са поместени две знаменателни снимки – на двамата князе – престолонаследникът Борис Търновски и Кирил Преславски, разхождащи се с автомобил из парка на двореца Врана. Шофира княз Борис, известен и по-късно със своята любов към автомобили, влакове и радиотехника.

Съдържанието на Автомобил е видно от илюстрацията и затова няма нужда да го описваме съвсем подробно. Книгата възприема йерархично деление на материала в следната последователност (вървейки от общото към частното): отдел – глава – параграф. Произведението на Тафров и Богданов действително е актуално за времето си и в него не е изпуснато нищо важно – нито една част, нито един вид гориво, нито една процедура по поддръжката. Преинтересен е параграфът ,,Превоз на автомобила“ (в Отдел ІІІ), който разказва за ,,експедирането автомобилите от фабриките или автомобилните къщи“ (пак  там:  119).  Има и таблици  – напр. тази за ,,Причини за намаляване  силата  на  моторите  с  вътрешно  горене“.  В  Отдел  V  пък  присъстват сведения дори за произвежданите през тази епоха електромобили. Това говори, че, независимо от факта, че такива машини не са били внасяни в България към 1914 г., авторите наистина са желаели да образоват читателите за всичко най-ново в автомобилната техника. Този стремеж личи, напр., и от целия Отдел VІ. Той съдържа няколко глави за значението на автомобила в различни области на живота. Като се има предвид, че книгата е писана от военни, е лесно да си отговорим защо най-обширната от главите в VІ отдел е посветена на ,,Приложението на автомобила за войската в разни случаи“. Сред тях най-атрактивно звучащите са параграфите ,,Пренасяне на въоръжени хора“, ,,Телеграф без жици“, ,,Автомобила в крепостите“, ,,Автомобил-прожектор“ и ,,Условия,  на  които  трябва  да  отговарят  военните  автомобили“.  Най-практически ориентираният е Отдел VІІ, разделен на глави ,,За купувачите на автомобили“, ,,За притежателите“, ,,За шофьорите“ и накрая отново ,,Правила за пазене и гледане на автомобила“.  Не  е  безинтересно  и  Приложението   –  актуалният  за  времето  си ,,Правилник за движението на автомобилите в столицата“, утвърден от цар Фердинанд и публикуван в ,,Държавен вестник“, бр. 71 от 1912. г.

А сега да обърнем поглед към крайно любопитната част с езика, на който е представена новата за България техническа терминология в първата ни автомобилна книга.

Още от самото начало на изложението (пак там: 5) се забелязва стремежът на авторите да бъдат добросъвестни в предаването на информацията, дори в по-голяма степен, отколкото им позволява все още неуточнената тогава норма за изписване на чуждоезични имена с кирилица. Затова те са възприели подхода, който се наблюдава понякога и в съвременния гръцки език – чуждестранното име не се транскрибира, а се предава в оригинал с латиница между думите от кирилския текст (както по-долу илюстрираме с примери). Тази хиперкоректност е подобна на явлението, което наблюдаваме и в съвременни преводни статии в Интернет – там понякога името на някакво лице (напр. учен) се транскрибира на български, но в скоби стои и оригиналът. Разбира се, в съвременния ни случай целта на тази подробност е друга – да направи по- лесно  търсенето  на  информация  за  същото  лице  в  чуждоезични  интернет-ресурси (смята се, че без присъствието на името в оригинал евентуалните разлики при транскрибирането му биха затруднили търсенето).

И така, на стр. 5 виждаме абзац, който разказва за няколко по-забележителни етапа в ,,произхождението и историята“ на автомобила. Там като изобретатели, конструктори   и   проектанти   са   споменати   имената   на   френския   инж.   Cugnot, англоговорящите лица Griffith, Brustal и Hill, германеца Fischer и някои други.

Нека, още преди да сме започнали анализа кои от техническите термини в книгата са преведени и кои са оставени траскрибирани, да споделим едно очевидно наблюдение. Прави впечатление, че много от терминологията в Автомобил е твърде подобна на онази, които използваме и ние сега, а някои  думи даже звучат съвсем адекватно и спокойно биха могли да заместят употребяваните термини и днес – били те чуждици или не. Такива сполучливи думи са напр. рамка (пак там: 83) вм. масово използваното днес шаси, запал (пак там: 38) – обикновено днес запалителна система, охладител (пак там: 51) – днес радиатор, усилвателна макара (пак там: 37) вм. бобина и някои други, на които ще се спрем по-нататък в текста.

За отбелязване е обаче, че при някои от преведените  термини  е  запазено  в  скоби  изписването  на  оригиналния  термин  на френски език (chassis – пак там: 5, bobine –  пак там:  37).

Според нас може да се предположи, че това се дължи отново на коректността на авторите – те, знаейки, че предлагат един нов, още неутвърден превод на важен термин, с оглед лесна разпознаваемост  дават  препратка към  оригинала  му.  А той  вече е бил известен  от чуждоезичните заглавия, където опитните автомобилисти са свикнали да го срещат в латинско изписване.

Още  от  Възраждането  датира  традицията  в  българската  книжнина  да  се изковават  нови  думи,  които  да  заместят  трудния  за  внос  нов  технически  термин. Крайно интересни  усилия  в тази насока прави  известният  енциклопедист  д-р  Иван Богоров,  който,  напр.,  нарича                  сбирност      вместимостта     на    плавателен           съд,    а фотографията – самосвет (Уикипедия: Иван Богоров). Създателите на първата българска автомобилна книга явно са прихванали нещо от тази традиция. Така например, на стр. 18 откриваме думата корито като заместител на добре познатия днес термин картер (метално неподвижно тяло на двигател с вътрешно горене, което е опора за монтажа на коляновия вал, маслената помпа и други важни части, свързани с управление на горивния цикъл на двигателя).

На 84-а стр. пък ресорите са назовани яйове. Тази дума е често употребима в по-старите преводи на класически романи от ХІХ век (напр. Клетницитe) – в изданията от първите десетилетия на ХХ век почти винаги движението на файтона е омекотявано от яйове.

В очите на хората от края на ХІХ и началото на ХХ век основното удивляващо качество на автомобила е високата скорост на движение в сравнение с ,,обикновените коли“ (пак там: 4). Това понятие е употребено и в разглежданото от нас заглавие – имат се предвид всевъзможните видове коли с конска и въобще животинска тяга). Въодушевлението от постигнатите повече километри в час от бензиновите автомобили личи в множеството журналистически материали на всякакви езици, заливащи публиката с възторзи и сравнения в превъзходна степен. И ето че тази идея е намерила израз и в думата бързина, с която ръководството Автомобил от 1914 нарича чисто и просто скоростите (напр. на стр. 63, където се говори за лост, който е регулятор на бързините). Според нас това си струва отбелязването – регулатор на бързините, не на бавностите! Освен това, вероятно този превод не се е сторил достатъчно ясен на авторите и, за да елиминират всякаква възможност за объркване, са добавили в скоби механизъм за сменяване скоростите (пак там: 63).

Цели два синонима са предложени да заместят днешния колянов вал – коленчата ос и главен вал (пак там: 15). Ние мислим, че и двата са сполучливи и ако актуалното днес съчетание не бе навлязло в употреба, нямаше да има никаква пречка да употребяваме двете рожби на словотворчеството в първата българска автомобилна книга.

Друга интересна дума (открива се на стр. 94) е ръкодръжка. Какво е това? Както знаем,   за  да   запалят,   автомобилите   от   епохата  на  тази   книга   се   нуждаят   от първоначална ръчна намеса. Нужно е неколкократно да се завърти прикрепена към коляновия вал извита подвижна тръба, за да ,,даде първоначалното движение на коленчатата ос“,  тоест,  да се започне процесът  по  ,,туряне на мотора в действие“. Именно тази въртяща се тръба с ръкохватка по-късно става популярна като манивела, но в ръководството Автомобил това все още не е така. Там, явно с цел да се запомни максимално ясно как се манипулира с нея, тя е наречена ръкодръжка.

Интересен момент виждаме и при превода на онова, което означаваме с днешния автомобилен термин мотовилка (съставна част на двигателя с вътрешно горене). Като български термин е предложена и употребена няколко пъти думата сполучливата дума стебло (пак там: 15), а след нея в скоби е означен русизмът шатун. Тук съзираме стремежа на авторите да се превеждат и термини от по-близък, незападен език, който иначе е източник на голям брой непреведени и директно заети технически думи – а именно руският.

Доста интригуващ е и случаят с лагерите на колелата, и по-точно с плъзгащите се такива. Те са наименувани с крайно любопитното название лагери с гладки пурии 77. Според ,,Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век“  (1974)  пурия  е  ,,желязна  тръба  в  главината  на  колело,  о  която  се  трие  оста“ (Иванова 1974: 414). Със сигурност тази дума е била добре позната в речника на хората, занимаващи се с коли с животинска тяга, затова тя логично е пренесена в терминологичния апарат и на бензиновите автомобили. Това наблюдение още веднъж илюстрира как в света на техниката нищо не възниква от самосебе си, как всяко откритие по някакъв начин е свързано с предходните етапи в развитието на материалната  култура и                  как  човекът  е склонен   да  се      опростява   сложните нововъведения, прииждащи в живота му, като добавя към тях етикети от вече познати реалии.

Какъв извод може да се направи след този поглед към специфичния език на първата българска автомобилна книга?  Може ли тя да бъде четена с днешните  ни познания по авто-мото техника, в които боравим с наложилите се днес названия на части и процеси? Нашият отговор е – да, ако имаме поне основни познания по устройство, конструкция и работа на автомобила. Само по този начин ще съумеем, гледайки съседните изречения, да се досетим какво имат предвид Ст. Тафров и Л. Богданов под думи като пурия и яйове. В разгадаването им много би помогнал и опит в четенето на стари преводи на западна литература, защото в тях вече е бил направен опит да се предадат такива термини на български език.

Както беше посочено в началото, при съставянето на книгата ,,Автомобил“ Тафров и Богданов ползват преди всичко френскоезична техническа литература. Вследствие на това, когато създателите на ръководството не правят опит да преведат един термин, а просто го транскрибират, те ползват френската му форма (могат да седадат множество такива примери, като карбюратор, анбрейяж, диферансиялъ, кардан (Тафров, Богданов 1914: 175-6). Въз основа на това, интересно мнение е изказано от автомобилния историк Иван Колев, според когото книгата ,,утвърждава в българския език една специфична терминология, голяма част от която е валидна и днес“ (Колев 2011: 118). Подобен процес изглежда логичен, особено като се има предвид последвалата голяма читаемост  на първата българска автомобилна книга (цели  три преиздания до 1918 г.). Но все пак, преди със сигурност да изкажем позиция за приноса конкретно на книгата Автомобил към обогатяването на българския език с актуални и днес  технически  термини,  е  добре  щателно  да  прегледаме  печатаните  преди  1914 съвсем  не  малко  статии,  да  разберем  какъв  е  бил  техният  тираж  и  влияние,  да извършим  наблюдения  какви  точно  термини  са  използвани  там,  а  най-вече  –  да проучим кога един термин е употребен за първи път в българското печатно слово.

И накрая, нещо любопитно от последните страници на Автомобил. Както в наши дни, така и по времето на издаване на първата българска автомобилна книга широко разпространена форма на набиране на средства е било спонсорството от всевъзможни стопански организации. При издаваните през първите три-четири десетилетия на ХХ век книги се наблюдава стремежът, ако рекламите са много, те да бъдат разположени на няколко страници след главния четивен текст на книгата.

Ако сравним това с днешната практика рекламите на спонсора да ни заливат едва ли не още от първата корица, за да бъдат възможно най-видими и забележими, вероятно практиката на тогавашните  книгоиздатели  да  поместват  десетки  страници  рекламни  карета  след текста ще ни се стори на пръв поглед дори наивна – че кой ли би ги прегледал така! Да, но работилите по първата българска автомобилна книга не мислят по този начин. Те знаят, че който си купи това ръководство, ще го изчете от кора до кора не само като теория, а от чист практически интерес. И първият му въпрос след това ще бъде: а откъде да намеря всичко нужно за качествената поддръжка на автомобила ми, така прилежно обяснено в книгата?

На помощ идват дванадесетте страници всевъзможни реклами в ръководството от 1914, които, впрочем, не влизат в официално обявения брой от 174 прочитни страници + 2 съдържание (отбелязани с римски цифри).

Както е видно от представените илюстрации, рекламите са най-вече на българските представителства на известни чуждестранни производители на автомобили и автоаксесоари (напр. ,,каскети за автомобилисти“, ,,артикули за автомобилния спорт – гумени палта, гетри, ръкавици, шишета ,,Термос“).

Присъстват обаче и ,,Най-голямото предприятие за всякакви електрически инсталации“, реномираните пишещи машини ,,Адлер“, ,,Фонограф Патè“, мебели, театър, военна екипировка (,,сабли, портопей, пагони, темляци, шнурове“), ,,банкерска и представителска кантора“ и какво ли още не.

Според нас, за отбелязване е и използваното транскрибиране на рекламираните американски автомобили Studebaker според немския гласеж – Щудебакер (вероятно по инерция от популярната в България немска техническа литература).

Интерес предизвиква и рекламата на вносителя на американските автомобили ,,Овърленд“, ,,пригодени специално за нашите балкански пътища“. Подобно нещо е казано и в рекламата на продаваните от автокъща ,,Торпедо Палас“ София автомобили Brennabor – ,,Бренабор“ е автомобил, с който можете да пътувате по всички пътища и стръмнини в България, без да рискувате да останете насред пътя“. Като се замислим, и в днешни дни често се случва начинаещи шофьори да задават въпрос коя е най- подходящата ,,кола като за нашите пътища“. Някои неща по-трудно се променят…

---

*Освен ако не е посочено друго, всички цитати, указани страници в текста (стр …) и думи с курсив в настоящия доклад са от първата българска автомобилна книга, чието означение е: Тафров, Богданов 1914. Бел. ав.

 

Библиография

Колев 2011. Колев, Иван. История на автомобила в Царство България. София : ЕТ Хронограф – Иван Колев. 2011.

Тафров, Богданов 1914. Тафров, Ст., Л. Богданов. Автомобил. Пълно и подробно                    ръководство    за    изучване    устройството,    управлението,    ползуването, спазването и поправките му. София: Печ. Искра. 1914.

Каназирски-Верин 1996. Георги Каназирски-Верин. София преди 100 години. София : В. Люцканова. 1996.

Иванова 1974. Иванова, Ана (състав.). Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. София : БАН. 1974.

Уикипедия: Иван Богоров. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%BE% D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2 (24.ІІІ.2018).