Лъкът и стрелата в Първото българско царство

Лъкът и стрелата в Първото българско царство

Лъкът и стрелата в Първото българско царство

Лъкът и стрелата в Първото българско царство
Лъкът и стрелата в Първото българско царство

Всяко историческо изследване цели да възста­нови един факт, действие или събитие, да се доближи най-плътно до онова, което е било в действителност. Археологическото изследва­не има същата цел, но вече по отношение на бита — материалната и духовната култура, изкуството. Твърде често изследванията на ис­торията и археологията взаимно си влияят или по-точно — взаимно се преплитат, допъл­ват се, за да се получи по-ясна картина за всич­ко онова, което е съградило историята на Оте­чеството.

Оръдията на труда и оръжията винаги са представлявали интерес за науката. Една част от тях, направени изцяло или почти изцяло от метал, се намират при археологически разкоп­ки доста запазени и тогава е сравнително лесно да се възстанови не само предишния им вид, но и да се обясни тяхната функция. Други оба­че, направени от нетраен материал, не оставят или са оставили малко следи от своето съще­ствувание. Сред тях са лъкът и стрелата.

Историческите извори, които съобщават дан­ни за употребата им във военния и мирновре­менни бит на Средновековието, са сравнително многобройни. Но тези, които се отнасят пря­ко към първите векове от съществуването на българската държава, са само два. Първият е старобългарско религиозно повествувание, наречено „Чудото на Свети Георги с българи­на“. В един от пасажите му българинът разказ­ва зв своите перипетии във войната с угрите (маджарите) по следния начин: „Тогава затъна предния десен крак на коня и се счупи, а моя­та дружина избяга далече от мене. Наблизо имаше горичка и долина. Аз опънах лъка и като държах стрелите в ръка, побягнах“.

Вторият извор е съчинението ма византий­ския поет Йоан Геометър, съвременник ма им­ператор Василий ІІ Българоубиец, който гор­чиво оплаква поражението на византийската армия:

„Никога не бих казал дори слънцето да изчезне, че мизийските стрели са по-силни от аезонските копия“

В прабългарските надписи на каменни ко­лони, които дават списъци от въоръжението в държавни складове, поверени на военоначалници с различен ранг, се говори само за пред­пазно въоръжение — шлемове и ризници. Това подсказва за собственост с обществен характер върху предпазното въоръжение, докато напа­дателните оръжия — копието, мечът, брадва­та, лъкът и стрелата са лични. Те се пазели а дома на всеки боец и с тях той се явявал във войската. Изглежда за тях става дума в чети­ридесети от отговорите на папа Николай до княз Борис, че българите проверявали „всич­ки оръжия“, коне и вещи, които са необходи­ми за сражение и оня, у когото се окажат не­марливо приготвени, се наказва със смърт.

Обърнем ли се към археологическите на­ходки, ще се окаже, че също няма достатъчно данни за лъковете и стрелите през ранното Средновековие. От различни старобългарски обекти са познати кестени пластинки — сред­ни и крайни, които могат да бъдат съставна част от два типа лъкове. Но кой от тях пред­ставят тези пластинки? За щастие, запазили са се изображения от епохата на Първото бъл­гарско царство, по които може да се определи формата на българските лъкове.

Вае фондохраимлищата на Архео­логически музей в София се пази малък модел на лък от бронз, който по средата на тетивата си има пет лик за окачване. Той е намерен в Луковитско и несъмнено се датира от ранното Средновековие Моделът представя лък с рав­номерно извита дъга на ръкохватката и стрела с ромбовиден силует на върха, в който може да се познае както три ръбим ,,аварски“ тип, така и листовидния връх, употребяван векове наред. Лъкове с равномерно извита дъга на ръкохватката са изобразени на старобългарски­те графитни рисунки върху камък; такива лъ­кове представят ловенето от многократно коментираните старобългарски знаци. Според класификацията на руския учен А. М. Хазанов това е близкоизточният рефлексен лък, направен от различни сортове дърво и кестени пластинки. Тези лъкове от дълбока древност се употребяват а целия средиземноморски културен кръг. Технологията им обаче пред­лага много варианти — в ловенето случаи ке­стени пластинки въобще не били употребява­ни. Тъй като краищата и средата на лъка тряб­вало да бъдат твърди, а рамената — гъвкави, се използувало съответно твърдо или гъвкаво дърво.

Лъкът и стрелата Lakat i strelata
Лъкът и стрелата Lakat i strelata

1 Двата типа лъкове, използвани в Средновековна България през VІІ-Х век – близкоизточният  и „хунският

2 Бронзов модел на лък и стрела от Луковитсо

3 Рунически надпис от Мурфатлар (Румъния) със знак „лък и стрела“

4 Знаци „лък и стрела“ от Плиска

5 Графитни рисунки от Преслав. Човекът държи лъка в дясната ръка, което показва, че той не стреля, а извършва иякакво друго действие с него. Вероятно тока е изображение на шаман по време на обряд

6 Началото на надписа на колобъра Чепа със знака „лък и стрела“

7 Алтайски омгон — изображение на бял шаман, който държи в ръката си модел на лък и стрела

На графитните сцени се среща и втори тип лък, който се различава от близкоизточния по-плавно вдадената си навътре ръкохватка. Ма­кар че изображенията са твърде схематични, не е трудно да се разпознае в тях тъй нареченият „хунски“ тип лък. Той също бил направен от различни сортове дърво, но го подсилвали със сухожилия и в повечето случаи — облагали с костен и пластинки. Ако съдим по находките от кестени пластинки в прабългарските архео­логически паметници на територията на Южна Русия, находките у нас са именно от такива лъ­кове. В сравнение с близкоизточните лъкове те имали по-голяма дължина и подобрени рефлективни качества. Въведени били на въоръ­жение у степните народи при появата на теж­ковъоръжените персийски войници, наречени катафрактарии. Стрелата с тесен, но масивен триръб връх, изстреляна с такъв лък, в много случаи пробивала съединителните звена на пластинчатите ризници на катафрактариите.

Но въпросът за използването на лъка и стре­лата в Първото българско царство има и друга страна. Става дума за традиционното за първо­битните (в широкия симисъп на думата) на­роди религиозно значение на оръдията на тру­да и оръжията. Вече е добре обосновано с фак­ти становището, че още от ерата на патриарха­та в езическите религии съществуват вярвания, според които почти всичко направено от чо­века за облекчаване на бита и труда, е получи­ло магическа стойност. Повечето археологи­чески паметници, от които могат да се опре­делят различните типове рамносредновековни български лъкове, са се появили във връзка с подобни вярвания и обряди.

Да се върнем към бронзовия модел на лък и стрела от Луковит. Петликът за окачване по­казва, че той бил нанизан на нишка или при­шит към дреха — значи е бил амулет, който предпазвал собственика си от болести, зли ду­хове и т. н. Обикновено амулетите осъществя­вали връзка с някакво божество. За лъка и стре­лата многобройни паралели показват (колкого и чудно да е това) връзка с древно женено бо­жество, което се наричало У май и ое смитало за покровител на децата. В тюркския епос Умай много често се среща като катун (,,ха- туи“) т. е. съпруга на великия бог Тенгри- хан.

Вярванията в лъка и стрелата имат и друга страна:

те са първото и основно оръдие на ша­манския култ и дори предшествуват дайрето. С лък шаманът пускал стрели срещу злите ду­хове, по звука на тетивата гадаел бъдещето и т. н. На шаманските дайрета от Бурятия до XIX век били изрисувани лъкове. Почти същия бронзов модел лък като този от Луковитско е пришит на планински онгон’ от Алтай, който изобразява духът на т. н. „бял шаман“.

Графичните изображения на лъкове и стре­ли са много важни за изясняване значението на тези предмети в езическата религия. Със сигурност може да се твърди, че никои сцени представляват шамански обреди и там лъкът в ръцете на човека има особено значение и сми­съл на култово оръдие. Други сцени показват военни или лоени епизоди и така лъкът и стре­лата като оръжие влизат в общия магически смисъл на сцената, направена, за да се постиг­не успех в определеното начинание.

Най-многобройни са отделните изображе­ния на лък и стрела — повече от сто в различни варианти. Те имат три значения, които взаимно се преплитат и за повечето знаци не е ясно ка­къв точно смисъл носят. Едни от тях инат без­спорно рунически характер и дори ги срещаме като буквени съчетания. Други са знаци за ро­дова принадлежност в тюркската традиция на прабългарите, а трети имат чисто магическа (опазваща) стойност и те вероятно са май-многобройни. Несъмнено е също, че родовият и магическият смисъл на знаците най-често се сливат.

За да стане ясно сложното многообразие на тези тълкувания, ще приведен един пример. Известен е надписът, който хай Маламир по­ставил в памет на своя приближен Челпа: „Каза ювиги Маламир. Чепа богатор боилът беше колобър и храненик на архонта (хана). Той се разболя и умря. Това се постави за негов спо­мен.“ Пред надписа каменоделецът е врязал знак „лък и стрела“. В надписа не се споменава, както е традицията, родът на починалия ари­стократ и веднага възниква мисълта дали този знак не е родовият белег на Чела От друга страна обаче, длъжността на Чепа — колобър — подсказва още едно решение. Извест­ният български учен проф. Веселин Бешевлиев е установил, че тази длъжност има воен­но-религиозен характер. Предвид определена­та със сигурност връзка на лъка и стрелата с шаманизма, знакът пред надписа на Чела може и да бележи това му служебно положение. След приемане на християнството езическите вярвания не отмрели веднага, а някои от тях даже трайно се враснали в новата религия. Редица белези на езическата традиция се по­явявали и в християнска обстановка, но сми­сълът им започнал дз се забравя или получавал друго звучене. Така знаци лък и стрела били начертавани през X и дори в началото иа XI век, но едва ли някой им придавал стария сми­съл. От тук ще предположим, че вярата в ма­гическата стойност на лъка и стрелата загубила първоначалния си характер, но идеята, че те имат своя особена вътрешна сила, останала.

Проф. Станислав Станилов

Share this post

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


SEO