Етикет: стари телефони

Прочетете в Sandacite.BG за историята на телефона в Царство България и за първите български телефони!

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D1%81-%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0.html.)

Сведенията по въпроса ,,Кога е проведен първият телефонен разговор по българските земи?“ ни насочват към есента на 1877 г., по време на Руско-турската война. Тогава руските войски строят множество военнополеви телеграфопощенски станции, защото телекомуникациите определят успеха на всякакви военни действия.

На 1 и 2.ІХ.1877 г. 1-во отделение на 5-и военнополеви телеграфен парк (заедно с Главното командване на действащата армия) се установява в с. Пордим, Плевенско, където се намира и главната квартира на румънския княз Карол I. Пордим става централен военен команден пункт. На 16.Х в това селище се състои телефонен разговор между румънския княз и главнокомандващия руската армия – великия княз Николай Романов Старши. Това е най-ранната такава размяна на думи, за която до момента имаме сведения. Вероятно обаче преди това новоинсталираната телефонна линия е изпробвана от други хора, най-вероятно военно-технически лица.

Следващата информация – за разговор, по-късен с около два месеца – намираме в дневника на руски офицер от обсадата на Плевен. Тук историята е любопитна! Един генерал си поръчва сандък с вино, но погрешно му изпращат неизвестен апарат с тръбички, подобни на стетоскоп. Началникът на полевия телеграф разбира, че това всъщност е телефон. Загадката е разкрита и военните инсталират телефонна връзка между две палатки, с която няколко дни поред се забавляват, говорейки по жицата.

През 1884 г. група български офицери, завърнали се от военно обучение в Русия, си донасят 2 телефонни апарата и ги инсталират на ул. ,,Георги Вълкович“ в София. На № 18 е тяхната квартира, а на 13 живеят артилерийският полк. Решетин и неговата хубава дъщеря.

Смята се, че именно 25.ХІ.1884 е датата на първия телефонен разговор във вече възстановената държава България. Ето как се стига до него. На този ден е освещаването на новата сграда на Народното събрание. Офицерите канят у дома си премиера Стефан Стамболов, за да му покажат новото чудо – телефона. Кап. Груев набрал полк. Решетин и разговорът протича съвършено – дъщерята на високия чин изпълнява една песен, а Стамболов отговаря с български народни песни.

Първият телефонен номератор у нас е монтиран в София през 1884 г. и може да обслужва до 5 линии, а като най-важни веднага са определени царският дворец, кабинетът на премиера, Главната дирекция на пощите и телеграфите и ІV полицейски участък. Малко по-късно към тях е добавено и търговското представителство на германския производител ,,Круп“. По-късно са монтирани номератори и в следващите най-големи градове на България, а на 13.І.1892 тържествено е проведен първият междуградски разговор между София и Пловдив.

След 3 г. официално са назначени първите двама телефонисти у нас. Това е служител в телефонна централа, който стои пред огромни апарати (номератори) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера. За всеки номер – търсещ и отговарящ – на номератора има съответен ,,жак“. Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с ,,Централа! С кого да Ви свържа?“. Щом му кажат това, най-честата схема е да включи жака на повикващия абонат в буксата (гнездото) на търсения от него и така те могат да си говорят. Тогава казваме, че телефонистът изгражда връзка между телефонните абонати.

Може абонат от едно селище да търси такъв от друго. Затова в междуселищните номератори зад дадено гнездо не стои конкретен телефон на един човек, а някаква свързваща линия, напр. с номератор от друг град, към чиито телефонисти да се прехвърли обаждането. Те вече могат да свържат повикващия абонат от едното селище с търсения номер в своето. А ако телефонната централа в това селище е автоматична, на номератора ще има монтиран номеронабирател – познатата ни от детството ,,шайба“ (като на показания по-долу номератор).

Чрез нея телефонистките могат направо да наберат търсения номер и така да свържат единия абонат с другия. Ако обаче няма такова прехвърляне на обаждането, времето за приемане на повикването, за преценяване кое от многото гнезда е това на търсения абонат и за включването на жака в него не трябва да надвишава няколко секунди!

Номераторите имат сигнализация за входящо повикване – обикновено една обща сигнална лампа отгоре. Възможно е да има лампа над всеки жак, за да укаже дали абонатът е затворил телефона си (обикновено свети при отворен телефон). Различните производители имат различна логика на сигнализация и изграждане на линиите, но при всички тя е проста и лесно се заучава от телефонистките.

Работата на телефониста е изтощителна: дълги дневни и нощни смени и интензивно натоварване. Освен това са нужни добро здраве, ясен и чист глас, висок ръст (за да може ръцете да достигат до върха на големия номератор) и – разбира се – умение да се пази тайната на кореспонденцията. Именно поради тази причина за телефонистки се избират представителни момичета от добри семейства с примерно обществено поведение.

Едва през 1935 г. България започва да въвежда автоматични тел. централи – в София, В. Търново, Пловдив и гара Кричим (до 1942). Да споменем също така, че в Царство България също е имало и улични обществени телефони – те са работели с монети – но за това друг път.

През 1924 заработва и редовно българско производство на телефони – отворена е Телефонно-телеграфната работилница към Главната дирекция на ПТТ. В нея се произвеждат телефони, телефонни номератори, телеграфи и части за тях.

А от задната страна на апарата е отбелязано:

Друг производител е ,,Българска телеграфия“ (,,Анонимно АД с участието на държавата“) на бул. Сливница № 291, основана 1927 и произвеждала и слаботокови компоненти. През 1935 се слива с ТТ работилницата.

На първата снимка и онези с табелите виждаме 3 метални телефона от от ТТ фабрика. Единият е типичен домашен или служебен апарат от 1920-те и 1930-те г. Ползвателят завърта манивелата и така изпраща електрически сигнал до централата, където телефонистката му вдига и го пита с кого желае да го свърже. Звънецът му е монтиран вътре в кутията, но при други модели е отвън. Когато Ви търсят, звъни доста стряскащо. :)

Вторият е по-нов, след 1935, вече предвиден за автоматична телефония, и разполага с ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да изберем търсения номер. Ако обаче този абонат се намира в селище, в което няма автоматични телефони, е нужно първо да наберем централата (с определен номер) и там вече да поръчаме с кого желаем да говорим.

Производител и на този телефон е ТТ работилница към Гл. дирекция на ПТТ (след 1935 се нарича ,,фабрика“).

Третият е нещо, което на пръв поглед може да ни заблуди. Това е пак манивелен телефон от Царство България, но осъвременен – със самоделно добавен ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да набираме търсения абонат. Шайбата не е оригинална, а е по-късна – едно време хората нерядко са преработвали и модернизирали своята техника. Тук неоригиналността познаваме по три признака:

а) шайбата вече е от пластмаса, докато през 1930-те г. би била от бакелит, а и на друг принцип – с т.н. червяк;

б) предният панел е без наклон – строго вертикален е, което не е удобно за движение на пръстите при набиране с шайба, но за манивела не е никакъв проблем;

в) при по-внимателно вглеждане отстрани вдясно на телефонната кутия се забелязва дупка – някога там е била манивелата за индукторно повикване, преди да я демонтират, за да сложат шайбовия номеронабирател

Няма как да подминем и легендарната книга ,,телефонен указател“. Първият такъв в България излиза още през 1900 г. и е наречен ,,Указател на телефонните постове в София, Пловдив, Русе, Варна и Шумен“. През следващите десетилетия почти всяка година се издава редовно телефонен указател. Вероятно след 1937 на цветната му корица се поставя изображение на новородения престолонаследник цар Симеон ІІ. Нашият тук е софийски от 1943 и включва частни, административни и фирмени абонати.

Почти всички стари БГ телефонни указатели имат няколко страници най-подробни инструкции как човек да си служи с телефон, защото централите на някои градове са автоматични, а на други – все още ,,ръчни“ (с телефонистки).

Днес това е истински исторически извор и той убедително опровергава мнението за телефонния указател като за най-скучната книга на света.

Цялото това досега беше материал с тема телефоните за домашно и обществено ползване. А ако Ви интересува историята на българските телефони, специализирани за военна употреба, то последвайте долния линк:

Вжите неизвестни военнополеви телефони от Царство България от колекцията на Sandacite.BG!

Обикновено много се говори и пише за военната история и слава на България, но по-рядко насочваме вниманието си към техниката, използвана от българските войници и офицери в тяхната работа, а за съжаление малко знаем и за българската военна техника. Затова сега се опитваме да променим това и с тази мисъл подготвихме днешния материал, който ви запознава с почти неизвестни български военни телефони, носещи имената на наши царски особи от ХХ век – Борис ІІІ и Симеон ІІ.

ИНЖЕНЕРНО ИМУЩЕСТВО

Тези телефони са произвеждани в специална фабрика, създадена в началото на ХХ век за нуждите на българската армия. На 27.ХІІ.1906 г. с Височайши указ № 153 е установено създаването на т.н. Инженерна работилница със склад към нея. Строежът започва през януари 1907 г. върху терен на Княжеското шосе, на около 300 метра от Руския паметник. На 4.ІV.1907 г. пък заповед на Военното ведомство на Княжество България съобщава и че ,,Инженерната работилница е формирана при Първа пионерна дружина на 27.ІІ тази година“.

Целта на създаването на тази работилница произтича от неотложната нужда да се поддържа и ремонтира все повече увеличаващото се техническо имущество на българската армия. От началото на 80-те г. на ХІХ век в нея се създават разнообразни ,,телеграфни“, ,,железопътни“, ,,технически“ и ,,минно-понтонни“ части с различен ранг – дружини, роти, полкови, бригади… Общото между всички тях е, че към тях се изпраща различна по вид военна техника, която има нужда от професионално стопанисване. Създадените дотогава частни оръжейни, коларо-железарски и други работилници не задоволяват потребностите на войската с нужния капацитет и бързина, а и при толкова много ,,сервизни центрове“ е трудно те да се координират достатъчно добре с потребностите на постоянно постъпващата нова военна техника – телефони, разнообразна телеграфна техника, друго инженерно имущество…

Една от задачите на създадената през 1907 г. работилница е не само да ремонтира, но и ,,да се изработват ново известни предмети от имуществото на инженерните войски“, т.е. тук говорим вече за истинска фабрика. През следващите десетилетия нейното производство се увеличава, а на 1.V.1924, след началото на строежа на Държавната военна фабрика в Казанлък, Работилницата е преименувана в Инженерен отдел на Държавната военна фабрика; въведена е и самостоятелна емблема. Разширява се производството на военно-свързочна техника – телефони, номератори, светлосигнални апарати, радиостанции… Последното преименуване е на 1.І.1939, когато, именно защото тази дейност се превръща в основна на Инженерния отдел, той е преименуван на Военна инженерно-свързочна фабрика. През 1947 г. тя прекратява дейността си, но след това ляга в основата на построените сетне заводи. Такава е историята на тази фабрика, подредена от най-съвестния й изследовател проф. Манол Млеченков.

С ТЕЛЕФОН НА ГРЪБ

А сега да съсредоточим погледа си върху няколко произведения на тази фабрика. Става дума за преносими военни телефони, изработвани в кутии от брястово дърво, на които са монтирани здрави кожени каиши с цел да се носят през рамо. Отгоре телефонната кутия се затваря с капак, който се заключва с бравичка. Тези апарати са предназначени за телефониране между отдалечени войскови части в полева обстановка – чрез такова устройство напр. командирът на една дивизия може да комуникира с този на ротата. Един такъв апарат действа по следния начин.

Да предположим, че ние сме в ролята на ротния командир. За да можем да разговаряме с друга, отдалечена военна част, първо ще инсталираме телефона там, където се намира нашата част. Сетне ще свържем един двупроводен кабел така, че единият му край да е прикрепен към двете клеми на нашия телефон, а другия му край – оттатък, към апарата, с който желаем да разговаряме. Когато командирът на отдалечената военна единица пожелае да набере нашата, ще завърти стърчащата отдясно манивела, а вследствие на това нашият телефон ще зазвъни. Същото ще трябва да направи и ротният командир, ако иска да разговаря с някого от другата част. Във всички случаи обаче, за да говори, човек трябва да натисне бутона на слушалката, иначе ще може само да слуша.

ПОВИКВАНЕ С МАНИВЕЛА

Този тип започване на разговор с абоната – с въртене на манивелата – се нарича ,,индукторно повикване“. Завъртането създава електрическо напрежение и изпраща електрически сигнал у отсрещния телефон, което пък кара неговия звънец да се задейства. Точното название на този тип телефони през 30-те и 40-те г. пък е ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване“, а след това идва името на модела.

Ако ги инсталираме по описания по-горе начин, тези телефони не могат да избират абонат, различен от онзи, с който директно ги е свързал кабелът. Обаче, ако военните сили са разположен някъде за по-дълго време, може да се установи истинска полуавтоматична телефонна централа! В такъв случай завъртането на манивелата ще свърже телефонния потребител с централата, телефонистът ще му вдигне, а той ще трябва да каже с кого желае да го свържат и след това да изчака връзката да се осъществи. Едва тогава съобщенията ще могат да бъдат разменени.

Първият такъв телефон, произвеждан от българската военно-техническа промишленост, се нарича ЦБТ (от ,,Царъ Борисъ Трети“) и производството му започва през 1937 г. Той притежава повече функции от своите наследници. Нека го разгледаме подробно.

,,Ф“ КАТО ФЕРДИНАНД

Преди всичко, на капака забелязваме два малки хартиени листа с напечатани таблици, поставени в метални рамки. Това е нещо като спомагателна таблица, която да улесни слушащия абонат, ако по време на разговора се появят силни смущения от какъвто и да е вид. При говорене буквите се заместват с думи. Ето как става това. Таблицата се състои от кирилската азбука, а срещу всяка буква е отпечатана дума, която започва с тази буква. И така, като чуем ,,Пенко“ – това е буквата П, като чуем ,,Кирил“ – това е К и т.н. На нашия ,,Царъ Борисъ Трети“ колкото се може повече от буквите са предадени с внушителни ,,царски“ имена – срещу Н стои Наполеон, срещу О – Омуртаг, а срещу Ф – Фердинанд! Романтично…

ВТОРА СЛУШАЛКА

Този военен телефон притежава една интересна функционалност, която не е налична при неговите наследници – възможност за подслушване на разговори между други абонати, напр. – на разговор, воден по вражеска линия. Когато войниците открият прокарана вражеска телефонна линия, единият край на кабела се свързва паралелно към нея (без тя да се прекъсва), а другият – зад малкото капаче на нашия ЦБТ с надпис ,,съ подслушване/ безъ подслушване“:

Зад него се крият два конектора за двупроводен кабел с подслушвателно предназначение. След това разговорът се подслушва на малка капсула, чийто кабел се включва зад другото тайнствено капаче с надпис ,,втора слушалка“. Тя не притежава микрофон и затова чрез нея може само да се слуша, не и да се изпращат звукови съобщения. Така противникът може да разговаря, а нашите да го подслушват, без той да разбере това.

В такъв случай схемата на свързване е различна от стандартната ситуация, когато два телефона са свързани на двата края на линията.

Втората слушалка може да се употребява за подслушване на разговор и в други случаи. Напр. с телефона ЦБТ може да се устрои т.н. междинен телефонен пост – тогава нашият апарат е свързан едновременно към два други, които са свързани и помежду си. Така се съоръжава нещо като малка централа. Когато двата крайни телефона в групата разговарят, разговорът им може да бъде подслушван с капсулата, ако нужният за това проводник бъде свързан в конектора ,,с подслушване“.

Що се отнася до електрозахранването на телефона ЦБТ, то става чрез галваничен елемент – батерия тип Лекланше, чийто вид в тези телефони ще опишем само най-общо.

БАТЕРИЯ С НИШАДЪР

Представете си кутия, в която са поместени два електрода – тя е поместена в единия край на дървеното сандъче с телефона. Единият електрод е цинков и е във вид на цилиндрична кутия, поставена в първата. Другият електрод е коксов, към чиято пръчка е прикрепена тръбичка, пълна със смес от манганов диоксид и въглерод – тя играе ролята на деполяризатор. Пространството между двата електрода пък е изпълнено с нишадър, който се използва като електролит.

За да може да заработи тази батерия, трябва да се налее малко вода в нея, за да се разтвори нишадърът и да се предизвикат химичните реакции, в резултат на които ще възникне електродвижеща сила. Водата се налива през малка фунийка и около 10-12 ч. след това елементът е готов за работа – да ви даде ток да говорите. Когато ще искате да включите телефона в действие, почистете до метален блясък краищата на проводниците и двата електрода. А оттам насетне – каквото сабя покаже, и честта, майко, юнашка!

Един интересен детайл – освен нишадъра, в батерийната кутия фабрично са поставени и вещества, които при заливането с вода образуват нещо като паста, която трудно излиза от елемента. Това е направено нарочно, за да може зареденият галваничен елемент в телефонната кутия да се пренася насам-натам без опасност да се разплиска и разлее.

ТЕЛЕФОН ,,КНЯЗ СИМЕОН“

Както е и в историята, наследникът на телефона ,,Царъ Борисъ Трети“ се нарича ,,Князъ Симеонъ Търновски“, или КСТ. Има няколко телефона с това название, образуващи линия, които имат разлики помежду си – с емблемата на Симеон ІІ и без нея, с различни размери на дървената кутия и с различни индуктори. Първият влиза в производство през 1939 г. и се нарича КСТ`39, а последният – КСТ`43. Дали това са различни образци или промени в технологията, засега обаче не знаем.

И телефонът ЦБТ, и някои КСТ-та имат от вътрешната страна на капака си схемата на действие, гравирана върху месингова табелка. На своята сниманият тук експонат е означен като ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване КСТ`42“ (или `41, не се чете ясно).

Той е с по-малко функции от ЦБТ, с някои разлики в частите, но и по-лек и по-удобен за носене. На другата, по-малка табелка, стриктно е впечатан фабричният номер:

Отдолу пък стои емблемата на Инженерния отдел на Държавната военна фабрика:

Когато вдигнем бакелитената слушалка, забелязваме герба на вече коронясания тогава цар Симеон ІІ. На видно място до нея са също така и двете клеми за включване на телефонния кабел отвън. Звънецът на този апарат е с две камбанки и е по-чувствителен в сравнение с този на ЦБТ. КСТ също притежава и втора слушалка, но не може да действа като междинен телефонен пост, тъй като не разполага с междинен комутатор.

Интересно е да отбележим и факта, че тези ,,царски“ военнополеви телефони, особено от серията КСТ, са използвани в българската армия чак до първата половина на 1960-те г.

Междувременно у нас започва производството и на други такива апарати. През 1951 г. Слаботоковият завод в София пуска модела Б-ТАИ-51, а служилите в казармата и насън ще си спомнят изработваните в Самоков ТАП-77, част от известната серия ТАП, която има различни модели. Но тези апарати са много по-широкоразпространени и познати, затова сега не те, а техните предшественици от 30-те години бяха обект на нашето внимание. Току-що направихме нещо ново – съставихме историята на първите български военни телефони. :)

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 12-2018.

Вижте в Сандъците – Sandacite как директорът ще Ви потърси и ще запита за Вас!

Днес ще Ви представим една телекомуникационна джаджа, разработена през втората половина на 1960-те г. (вер. 1967) в Телефонния завод в Белоградчик. Става дума за директорско-секретарска уредба, позволяваща на ръководителя на един малък колектив да има експресна и бърза връзка с хората си. Такива устройства в България са били произвеждани още от края на 1960-те години, но днешната ни героиня е класика в това отношение. Специално тази, нашата бройка на снимката, е изработена е през декември 1980 г. Има модификация с квадратни бутони и такава с кръгли, като нашата.

Телефонната уредба тип ,,Вега“ поначало стои на бюрото на секретарката, а в кабинета на директора е разположен обикновен телефон, свързан с нея. Многожичният кабел, който виждате да излиза от Вегата, е за връзка към телефонната централа на малко предприятие, обикновено с до 8 души вътрешни абонати.

Вегата има 2 комутационни кръга – вътрешен и външен. Вътрешният се обслужва с бутоните, които виждате под шайбата, а външният – с нея самата, защото тя играе ролята на номератор. Възможна е комутацията (свързването) между двата кръга и обратно. А пък комутатор се явява именно от секретарката!

Когато г-н директорът вдигне слушалката на телефона в стаята си, се свързва със секретарката (не е нужно да прави нещо повече – само това е достатъчно), на нея й светва директорският бутон, тя натиска и говорят. Той й казва примерно ,,Свържи ме с еди-кого си“. Тогава тя натиска бутона на съответния човек от бутоните (хората от предприятието, колектива), казва примерно ,,Директорът Ви търси“ и после ги свързва. Недостатък е, че ако не затвори слушалката, ще чува какво си говорят.

Освен това, директорът от телефона си може просто да вдигне слушалката, така да се свърже със секретарката и да я повика да му дойде. Тя също може да се свърже с него, вдигайки слушалката и после пак натискайки бутона – и бързо да разменят мисли.

Да видим сега пък как работят входящите обаждания и комутацията в такъв случай. Когато отнякъде в предприятието (8-те бутона) потърсят директора, пред секретарката светва съответният бутон към това място (някакъв отдел примерно). Тя вдига и абонатът й казва ,,Свържи ме с някого“ – примерно колега или директора. Тогава тя може само с едно натискане на бутон да свърже хората.

А ето как се осъществява и свързването при входящи повиквания. Когато има повикване от външен абонат, секретарката вдига, говори с него (за да разбере кого търси той) и натиска бутона на търсения абонат от предприятието. В такъв случай казваме, че това е комутация между външния и вътрешния кръг при входящо повикване.

Има и възможност за изходящи повиквания! Когато някой от 8-те абоната иска да се свърже с външен такъв, желаещият да говори  се свързва със секретарката, иска й да го свърже с външната линия, тя набира телефонния номер от градската АТЦ и ги свързва, за да си говорят те.

Тази уредба е била изнасяна в хиляди екземпляри в бившия СССР – виждате, че дори и на тази нашата бройка пише на руски. :) Инсталирала се е в много обществени сгради и предприятия, за да комуникират членовете на колектива с ръководителя, а и помежду си.

По спомени на н.с. инж. Васил Бояджиев