Етикет: Стара военна техника

Разгледайте в Sandacite.BG новата ни взривна машинка!

В нашата колекция от българска техника имаме и някои военни работи. Едно от тях е тази т.н. индукторна подривна машинка, която служи за възпроизвеждане на взривове. Днес ще Ви разкажем повече за нея. Използвана е при минно-подривни работи. Произвежда се в Завод за ядрени прибори Плевен от 1971 г. Ето как работи.

Индукторната машинка действа на принципа на произвеждане и натрупване на електрическа енергия. Машинката има встрани една манивела, подобно на старовремски телефон. Тя стои в комплекта, но когато ще работим с машинката, трябва да я извадим и завием отстрани на апарата.  Когато манивелата се завърти, се получава електрическа енергия. Напрежението на тази енергия се повишава от повишаващ трансформатор и след това се удвоява и изправя чрез схемата, която виждате тук:

Изправеното напрежение се натрупва в кондензатора С2. При достигане на номиналното напрежение – 1500 волта – светва сигналната лампичка. Тогава трябва да натиснем бутона под лампичката, за да се освободи ел. енергия върху изходните клеми. Към тези клеми са свързани електрически проводници, другият край на които е свързан към капсул-детонатор, съставен най-често от гърмящ живак или оловен азид, а детонаторът се намира там, където искаме да произведем взрив, свързан е с тротила. И това е – тогава гърми!

Преди взрив трябва да направим две важни работи:

• отваряме капака на калъфа;
• съединителните проводници от електровзривната мрежа се зачистват на  10 мм от изолацията и се поставят в гнездата на буксите на машинката, където се затягат добре.

При последователно свързване можем да свържем до 100 броя електродетонатори, а при паралелно –  5 броя. Съпротивлението на електровзривната мрежа при последователно свързване е до 300 ома, а при паралелно – до 15 ома.

Машинката тежи 3 кг и има здрава кутия – виброустойчива, удароустойчива, влагоустойчива и капконепроницаема. Кутията е метална и се състои от лицева плоча и дъно.

Когато отворим капака на калъфа на машинката, виждаме пулта за управление. Там са разположени командните органи:

• бутонът за взрива;
• 2 броя букси – към тях свързваме бутоните от електровзривната мрежа;
• светлинен индикатор – служи да сигнализира готовността на машинката за извършване на взрив;

Ето и по-подробно за елементите на машинката. Магнитоиндукторът се състои от статор, ротор, 2 постоянни магнита, зъбна предавка  и контактни пера. Повишаващият трансформатор се състои от стоманена сърцевина и 2 намотки.

Платка 1 е схемата за удвояване на напрежението. Състои се от 4 изправителни диода и 2 предпазни резистора, както и 1 капацитивен филтър.

Платка 2 е сигналната система. Служи да сигнализира готовността на машината за работа. Състои се от глимлампа, кондензатор и резистори – високоомен делител. Натрупващият кондензатор – вече споменахме за него – служи да съхрани ел. енергия за взривяване на електровзривната мрежа.

За да се изведе ел. енергията от кондензатора върху изходните клеми, е необходимо да се натисне бутонът. Тогава той извършва 2 вида работа:

• по средата на пътя си затваря кондензаторите К1 и К2, ел. енергията, натрупана в С2 постъпва във външната верига на електровзривната мрежа и я взривява;
• при достигане на долно крайно положение затваря контакта К3.

Оттук можете да си изтеглите и ръководството за употреба на ИПМ`71 – IPM`71

Ще продължим да събираме интересна стара българска техника. Поздрави!

В Sandacite.BG се сдобихме с български противогаз на 80+ години, никога неизползван! Чудо!

Противогази страната ни произвежда още от 1923 – 5 г. в Държавната военна фабрика в Казанлък. Този не е ползван никога – жива капсула на времето! – а печатът на дихателя е: ,,12 декем. 1939 г.“.

Той е от противогазите, известни като образец 1936 г., ДВФ (Държавна военна фабрика Казанлък). Той се състои от лицева част, дихател (малък или голям) , съединителен маркуч (само за големия дихател) и торба за носене на принадлежностите.

Лицевата част е направена от гумиран плат по формата на лицето. Отвътре е пришита мека кожа, която служи за плътно прилягане към лицето и осъществяване на херметич­ност. В долната част от вътрешната страна срещу брадата има набрадник, който пречи лицевата част и дихателят да притискат гърлото.

Към лицевата част са прикрепени следните части: очила, наустен пръстен, клапан за вдишване, клапан за издишване и ленти за закрепване на лицевата част към главата. (В по-късните образци противогази наустният пръстен и клапаните за вдишване и издишване са монтирани в обща клапанно- разпределителна кутия.)

Очилата служат за удобно гледане при поставен проти­вогаз. Отвътре има гнезда, в които с помощта на притегателни пръстени се прикрепват пластинките за неизпотяване.

Наустният пръстен служи за завинтване на дихателя и е неподвижно прикрепен към лицевата част. От вътрешната страна има нарез за навиване на дихателя и улей за поста­вяне на гумения уплътнител. По средата на наустника се намира едно мостче с издатък, на което е поставен клапанът за вдишване, представляващ гумена пластинка.

Клапанът за издишване се намира от лявата страна на лицевата част. Представлява слюдена пластинка, която се притиска от спирална пружинка. (В по-късните образци противо­гази клапанът за издишване се състои от две гумени  пла­стинки, поставени една срещу друга и слепени една за друга с шест издатъка.)

Лентите  – една челна, две слепоочни, две тилни и една вратна, съединени чрез една тилна кожена подложка (плоч­ка) – служат да прикрепват противогаза към лицето при но­сенето му в бойно положение. На тилната плочка има кука, през която минава вратната лента, преди нейната халка да се закачи на куката към лицевата част. Всички ленти могат да се разтягат, понеже са еластични. Освен това имат по една катарама, която служи за удължаване и скъ­сяване.

В зависимост от големината на главите на хората противогазите се изработват в няколко ръста. За да може всеки обучаем да си подбере противогаз съобразно размерите на своята глава, той трябва да определи числената си ве­личина, отговаряща на ръста на дадения противогаз. Ето как става това.

За всички противогази без общовойсковия ПГМ-1 се взема една ученическа линийка. Последната се поставя върху бузата успоредно на средната линия на лицето, а нулевото деление трябва да се намира на нивото на основата па носа (да опре на костта под веждите); с помощта на спомагателна дъсчица (линийка), леко притисната към долната част на брадата, трябва да образува прав ъгъл. Там, където спомагателната дъсчица пресича под прав ъгъл линийката, се отчита измерването в милиметри.

Ето и как се извършва из­мерването. По числената величина на получе­ните измервания може да се определи по таблицата необхо­димият ръст на лицевата част. При височина на лицето:

от 99 до 109 мм е необходим първи ръст;

от 109 до 119 мм — втори ръст;

от 119 мм и нагоре — трети ръст.

Ръстовете на противогазите са отбелязани отвътре.

Дихателят има форма на пресечен конус. Служи да за­държи или неутрализира при дишането бойните отровни и радиоактивни средства и да пропуска само чист, безвреден за дишане въздух. Състои се от ламаринена кутия и вътре­шен състав. Отдолу кутията е надупчена и отвътре срещу дупките е поставена мрежа, а на горния край завършва с гърловина за навинтване към наустния пръстен (клапанно-разпределителната кутия).

Дихателят се състои от три пласта поглъщаща материя: противодимен филтър, активиран въглен и химически поглъщател. Противодимният филтър, най-долният пласт, представлява компактна маса от целулозни влакна. Предназначението му е по механически начин да задържа раз­дразнителите бойни отровни вещества (БОВ) от типа на кихавичните и сълзотворните, радиоактивните вещества и бактериалните средства. При по- дълга употреба на дихателя вследствие на задържане на повече прашинки целулозният пласт става по-плътен (за­пушват се образуваните от целулозните влакна каналчета) и дишането се затруднява. Когато се стои по-продължително време с противогаз в заразена с радиоактивни вещества мест­ност, по противодимния филтър се натрупват радиоактивни прашинки и същият става източник на радиоактивно за­разяване.

Активираният въглен — зърна, получени от въглищен прах, споен със специални спояващи вещества – задържа по физически начин газовите молекули на БОВ, преминали през противодимния филтър.

Горният пласт, химическият поглъщател, се състои от диатомитови черупки с определена големина, напоени с основно действащи химически вещества. Той задържа по химически начин достигналите до него частици от БОВ.

Дихателят на противогаза може да бъде малък и голям. Защитната мощ на малкия дихател при бойна концентра­ция е до 8 — 10 часа, а на големия — 2 — 3 пъти повече. Големият дихател има същото устройство както малкият, но се различава от него само по форма и големина. Съеди­нява се с лицевата част с помощта на маркуч, направен от каучук и гумиран плат.

Противогазът се носи в торба от памучен плат. От едната страна на торбата има джобче за поставяне на кутийката за хлорна вар, а вътре на дъното — джобче за кутийката с резервни пластинки за неизпотяване.

Надяваме се, че с интерес сте се запознали с тези толкова стари противогази. Ако Ви се чете още нещо, военно, заповядайте да разгледате историята на Първия български танк:

ЕХАА! Това е първият български ТАНК!

See more

Вжите неизвестни военнополеви телефони от Царство България от колекцията на Sandacite.BG!

Обикновено много се говори и пише за военната история и слава на България, но по-рядко насочваме вниманието си към техниката, използвана от българските войници и офицери в тяхната работа, а за съжаление малко знаем и за българската военна техника. Затова сега се опитваме да променим това и с тази мисъл подготвихме днешния материал, който ви запознава с почти неизвестни български военни телефони, носещи имената на наши царски особи от ХХ век – Борис ІІІ и Симеон ІІ.

ИНЖЕНЕРНО ИМУЩЕСТВО

Тези телефони са произвеждани в специална фабрика, създадена в началото на ХХ век за нуждите на българската армия. На 27.ХІІ.1906 г. с Височайши указ № 153 е установено създаването на т.н. Инженерна работилница със склад към нея. Строежът започва през януари 1907 г. върху терен на Княжеското шосе, на около 300 метра от Руския паметник. На 4.ІV.1907 г. пък заповед на Военното ведомство на Княжество България съобщава и че ,,Инженерната работилница е формирана при Първа пионерна дружина на 27.ІІ тази година“.

Целта на създаването на тази работилница произтича от неотложната нужда да се поддържа и ремонтира все повече увеличаващото се техническо имущество на българската армия. От началото на 80-те г. на ХІХ век в нея се създават разнообразни ,,телеграфни“, ,,железопътни“, ,,технически“ и ,,минно-понтонни“ части с различен ранг – дружини, роти, полкови, бригади… Общото между всички тях е, че към тях се изпраща различна по вид военна техника, която има нужда от професионално стопанисване. Създадените дотогава частни оръжейни, коларо-железарски и други работилници не задоволяват потребностите на войската с нужния капацитет и бързина, а и при толкова много ,,сервизни центрове“ е трудно те да се координират достатъчно добре с потребностите на постоянно постъпващата нова военна техника – телефони, разнообразна телеграфна техника, друго инженерно имущество…

Една от задачите на създадената през 1907 г. работилница е не само да ремонтира, но и ,,да се изработват ново известни предмети от имуществото на инженерните войски“, т.е. тук говорим вече за истинска фабрика. През следващите десетилетия нейното производство се увеличава, а на 1.V.1924, след началото на строежа на Държавната военна фабрика в Казанлък, Работилницата е преименувана в Инженерен отдел на Държавната военна фабрика; въведена е и самостоятелна емблема. Разширява се производството на военно-свързочна техника – телефони, номератори, светлосигнални апарати, радиостанции… Последното преименуване е на 1.І.1939, когато, именно защото тази дейност се превръща в основна на Инженерния отдел, той е преименуван на Военна инженерно-свързочна фабрика. През 1947 г. тя прекратява дейността си, но след това ляга в основата на построените сетне заводи. Такава е историята на тази фабрика, подредена от най-съвестния й изследовател проф. Манол Млеченков.

С ТЕЛЕФОН НА ГРЪБ

А сега да съсредоточим погледа си върху няколко произведения на тази фабрика. Става дума за преносими военни телефони, изработвани в кутии от брястово дърво, на които са монтирани здрави кожени каиши с цел да се носят през рамо. Отгоре телефонната кутия се затваря с капак, който се заключва с бравичка. Тези апарати са предназначени за телефониране между отдалечени войскови части в полева обстановка – чрез такова устройство напр. командирът на една дивизия може да комуникира с този на ротата. Един такъв апарат действа по следния начин.

Да предположим, че ние сме в ролята на ротния командир. За да можем да разговаряме с друга, отдалечена военна част, първо ще инсталираме телефона там, където се намира нашата част. Сетне ще свържем един двупроводен кабел така, че единият му край да е прикрепен към двете клеми на нашия телефон, а другия му край – оттатък, към апарата, с който желаем да разговаряме. Когато командирът на отдалечената военна единица пожелае да набере нашата, ще завърти стърчащата отдясно манивела, а вследствие на това нашият телефон ще зазвъни. Същото ще трябва да направи и ротният командир, ако иска да разговаря с някого от другата част. Във всички случаи обаче, за да говори, човек трябва да натисне бутона на слушалката, иначе ще може само да слуша.

ПОВИКВАНЕ С МАНИВЕЛА

Този тип започване на разговор с абоната – с въртене на манивелата – се нарича ,,индукторно повикване“. Завъртането създава електрическо напрежение и изпраща електрически сигнал у отсрещния телефон, което пък кара неговия звънец да се задейства. Точното название на този тип телефони през 30-те и 40-те г. пък е ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване“, а след това идва името на модела.

Ако ги инсталираме по описания по-горе начин, тези телефони не могат да избират абонат, различен от онзи, с който директно ги е свързал кабелът. Обаче, ако военните сили са разположен някъде за по-дълго време, може да се установи истинска полуавтоматична телефонна централа! В такъв случай завъртането на манивелата ще свърже телефонния потребител с централата, телефонистът ще му вдигне, а той ще трябва да каже с кого желае да го свържат и след това да изчака връзката да се осъществи. Едва тогава съобщенията ще могат да бъдат разменени.

Първият такъв телефон, произвеждан от българската военно-техническа промишленост, се нарича ЦБТ (от ,,Царъ Борисъ Трети“) и производството му започва през 1937 г. Той притежава повече функции от своите наследници. Нека го разгледаме подробно.

,,Ф“ КАТО ФЕРДИНАНД

Преди всичко, на капака забелязваме два малки хартиени листа с напечатани таблици, поставени в метални рамки. Това е нещо като спомагателна таблица, която да улесни слушащия абонат, ако по време на разговора се появят силни смущения от какъвто и да е вид. При говорене буквите се заместват с думи. Ето как става това. Таблицата се състои от кирилската азбука, а срещу всяка буква е отпечатана дума, която започва с тази буква. И така, като чуем ,,Пенко“ – това е буквата П, като чуем ,,Кирил“ – това е К и т.н. На нашия ,,Царъ Борисъ Трети“ колкото се може повече от буквите са предадени с внушителни ,,царски“ имена – срещу Н стои Наполеон, срещу О – Омуртаг, а срещу Ф – Фердинанд! Романтично…

ВТОРА СЛУШАЛКА

Този военен телефон притежава една интересна функционалност, която не е налична при неговите наследници – възможност за подслушване на разговори между други абонати, напр. – на разговор, воден по вражеска линия. Когато войниците открият прокарана вражеска телефонна линия, единият край на кабела се свързва паралелно към нея (без тя да се прекъсва), а другият – зад малкото капаче на нашия ЦБТ с надпис ,,съ подслушване/ безъ подслушване“:

Зад него се крият два конектора за двупроводен кабел с подслушвателно предназначение. След това разговорът се подслушва на малка капсула, чийто кабел се включва зад другото тайнствено капаче с надпис ,,втора слушалка“. Тя не притежава микрофон и затова чрез нея може само да се слуша, не и да се изпращат звукови съобщения. Така противникът може да разговаря, а нашите да го подслушват, без той да разбере това.

В такъв случай схемата на свързване е различна от стандартната ситуация, когато два телефона са свързани на двата края на линията.

Втората слушалка може да се употребява за подслушване на разговор и в други случаи. Напр. с телефона ЦБТ може да се устрои т.н. междинен телефонен пост – тогава нашият апарат е свързан едновременно към два други, които са свързани и помежду си. Така се съоръжава нещо като малка централа. Когато двата крайни телефона в групата разговарят, разговорът им може да бъде подслушван с капсулата, ако нужният за това проводник бъде свързан в конектора ,,с подслушване“.

Що се отнася до електрозахранването на телефона ЦБТ, то става чрез галваничен елемент – батерия тип Лекланше, чийто вид в тези телефони ще опишем само най-общо.

БАТЕРИЯ С НИШАДЪР

Представете си кутия, в която са поместени два електрода – тя е поместена в единия край на дървеното сандъче с телефона. Единият електрод е цинков и е във вид на цилиндрична кутия, поставена в първата. Другият електрод е коксов, към чиято пръчка е прикрепена тръбичка, пълна със смес от манганов диоксид и въглерод – тя играе ролята на деполяризатор. Пространството между двата електрода пък е изпълнено с нишадър, който се използва като електролит.

За да може да заработи тази батерия, трябва да се налее малко вода в нея, за да се разтвори нишадърът и да се предизвикат химичните реакции, в резултат на които ще възникне електродвижеща сила. Водата се налива през малка фунийка и около 10-12 ч. след това елементът е готов за работа – да ви даде ток да говорите. Когато ще искате да включите телефона в действие, почистете до метален блясък краищата на проводниците и двата електрода. А оттам насетне – каквото сабя покаже, и честта, майко, юнашка!

Един интересен детайл – освен нишадъра, в батерийната кутия фабрично са поставени и вещества, които при заливането с вода образуват нещо като паста, която трудно излиза от елемента. Това е направено нарочно, за да може зареденият галваничен елемент в телефонната кутия да се пренася насам-натам без опасност да се разплиска и разлее.

ТЕЛЕФОН ,,КНЯЗ СИМЕОН“

Както е и в историята, наследникът на телефона ,,Царъ Борисъ Трети“ се нарича ,,Князъ Симеонъ Търновски“, или КСТ. Има няколко телефона с това название, образуващи линия, които имат разлики помежду си – с емблемата на Симеон ІІ и без нея, с различни размери на дървената кутия и с различни индуктори. Първият влиза в производство през 1939 г. и се нарича КСТ`39, а последният – КСТ`43. Дали това са различни образци или промени в технологията, засега обаче не знаем.

И телефонът ЦБТ, и някои КСТ-та имат от вътрешната страна на капака си схемата на действие, гравирана върху месингова табелка. На своята сниманият тук експонат е означен като ,,полски телефоненъ апаратъ за индукторно повикване КСТ`42“ (или `41, не се чете ясно).

Той е с по-малко функции от ЦБТ, с някои разлики в частите, но и по-лек и по-удобен за носене. На другата, по-малка табелка, стриктно е впечатан фабричният номер:

Отдолу пък стои емблемата на Инженерния отдел на Държавната военна фабрика:

Когато вдигнем бакелитената слушалка, забелязваме герба на вече коронясания тогава цар Симеон ІІ. На видно място до нея са също така и двете клеми за включване на телефонния кабел отвън. Звънецът на този апарат е с две камбанки и е по-чувствителен в сравнение с този на ЦБТ. КСТ също притежава и втора слушалка, но не може да действа като междинен телефонен пост, тъй като не разполага с междинен комутатор.

Интересно е да отбележим и факта, че тези ,,царски“ военнополеви телефони, особено от серията КСТ, са използвани в българската армия чак до първата половина на 1960-те г.

Междувременно у нас започва производството и на други такива апарати. През 1951 г. Слаботоковият завод в София пуска модела Б-ТАИ-51, а служилите в казармата и насън ще си спомнят изработваните в Самоков ТАП-77, част от известната серия ТАП, която има различни модели. Но тези апарати са много по-широкоразпространени и познати, затова сега не те, а техните предшественици от 30-те години бяха обект на нашето внимание. Току-що направихме нещо ново – съставихме историята на първите български военни телефони. :)

---

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 12-2018.