Етикет: стара българска техника

В Sandacite.BG ще ви покажем български автомат за продажба на вестници и списания от 1970-те г. – т.н. вендинг машина.

Когато в един град се четат много вестници и списания, е много удобно те да се продават от машини, а не от хора. Сега те се наричат вендинг автомати, но още през 1970-те години у нас започват да се монтират автоматични машини, които правят точно това – продават вестници и списания. Машините са произведени в България, а хората ги използват във фоайетата на жп гари, автогари, летища, пощенски станции, хотели и т.н.

На снимката се вижда такъв типичен български автомат за продажба на преса, използван през 70-те и 80-те г. Произвеждан е в ПРПС Русе, иначе предприятие за производство на телефони и друга телекомуникационна техника. Известен е със съкращението УАПВС и може да продава вестници и списания с размери от 210 х 140 до 40 х 320 мм, дебели от 1 до 6 мм. Работи само с монети.

Главният корпус на УАПВС е стоманен и обединява няколко елемента. Отгоре има витрина, през която се виждат пресата и заглавията ѝ, а вдясно под нея отвор за приемане на монетите и друг отвор за връщане на неразпознати монети (малкият отдолу). Дългият хоризонтален процеп отдолу е за изхвърляне на вестника или списанието. Всичко това е монтирано на врата, която се заключва със секретна брава. Отвътре пък автоматът има 2 монетни механизма, 2 устройства за проверка на монетите, 2 монетопровода, 2 каси за приетите монети (намират се в долната му част – падат се горе-долу срещу краката на застаналшя пред автомата купувач), а също така – механизъм за подаване на пресата и, разбира се, електрически блок за захранването.

УАПВС е наречен универсален автомат, защото има многономинален монетен механизъм. Той разпознава монети с различна номинална стойност и така позволява на купувача да използва различни монети, за да закупи вестника или списанието. Изпълнителният механизъм на автомата (механизмът, който пуска към потребителя вестника или списанието) може да захваща различни издания, защото се регулира според геометричните им размери.

В зависимост от цените на пресата техникът, който настройва УАПВС, може да регулира двата монетни механизма така, че да приемат от 1 до 4 монети, а според комбинацията автоматът може да работи с единия или с двата заедно. Когато пуснем парите, монетопроверящо устройство се задейства и започва да идентифицира монетите. Неразпознатите могат да се върнат към отвора за връщане, за да си ги получим обратно.

Ето и схемата на българската вендинг машина от 70-те години:

Как УАПВС проверява монетите? Монетопроверителят ги идентифицира по няколко признака: диаметър, дебелина, маса, феромагнитни свойства, специфична електропроводимост, материал на изработката и др.

Диаметърът и дебелината се проверяват още на входа при пускането в прорез, който е калиброван – неговите размери са еднакви с тези на монетите, с които УАПВС работи. Напр. ако това са 2 стотинки, височината на калибрования отвор е 1,82 мм, а широчината – 1,2.

Масата се проверява от лостов механизъм, работещ като везна. Чрез такива везни се проверява и диаметърът. След тази проверка разпознатите като негодни монети (с по-малка маса и различен диаметър) попадат в монетопровода, водещ към отвора за връщане към ползвателя, за да си ги получи той обратно. А монетите с по-голям диаметър се спират от неподвижна опора и от везна и ако тогава купувачът натисне бутона за връщане, те също се изтъркулват в монетопровода към него.

Феромагнитните свойства се проверяват с помощта на постоянни или електромагнити. Координацията между суматора, сравнителя, изпълнителния механизъм и другите възли се осъществява чрез електромагнитни датчици.

А как автоматът продавач ,,преценява“ дали парите са достатъчни за покупка? Многономиналният му монетен механизъм има сумиращо (подобно на старите касови апарати с ръчка) и сравняващо устройство. Първото сумира и отброява общата стойност на пуснатите монети, а второто сравнява стойността им с цената на исканата стока. Докато монетите се проверяват, отброяват и сравняват, механизмите ги задържат в междинен бункер и могат да ги върнат на ползвателя. Когато дадени монети се разпознаят като годни за търговска размяна, суматорът започва да ги пресмята, а след това – да ги сравнява сравняващото устройство. Когато то отчете съответствие на сумата с цената на стоката, дава управляващ импулс (разрешение) на изпълнителния механизъм да изпрати към купувача вестника или списанието. Механизмът отделя най-горния вестник или списание и го пуска към отвора за получаване. През това време монетите се пускат по монетопровода, за да паднат в касата на автомата.

А, и търсим такъв автомат за колекцията ни от стара българска техника, така че, ако знаете някъде да има, пишете ни. :)

Ето още един интересен български автомат ==>

Прочетете в Sandacite.BG за историята на българския производител на неонови лампи Електро-неон!

Всяко технологично производство от периода на Царство България е интересно, защото за много такива въобще не знаем, че са съществували. Едно от тях са неоновите светлини, които още от края на XIX век се използват все по-често в рекламите. Тази тенденция се развива през десетилетията и не подминава и България.

През 1936 г. в София е основано дружеството Електро-неон с цел ,,производство, монтаж и конструкции на неонови надписи, реклами, ефекти, осветителни тела, електрически уреди и апарати, както и всякакви електрически инсталации и произведения от стъкло; представителство и търговия“. Това е най-вероятно първият български производител на неонови лампи! За историята на българската техника е много важно, че го открихме!

Фирмата има кантора на втория етаж на ул. Леге № 23. Основатели по учредителния протокол са:

• Любомир Иларионов, електротехник;
• Емануил Манолов, машинен техник;
• Тобиас Щарк, електротехник;
• Елия Барух, електротехник.

Четиримата съдружници внасят дял по 53 000 лв всеки и от 15.I.1936 г. встъпват в длъжността си на управители.

Една интересна история се случва на общо събрание на управителите през същата година. През м. април Елия Барух излиза от дружеството, но въпреки всички покани и призиви на съдружниците си не се явява на общо събрание, което да оформи надлежно неговото излизане според правилника. Същевременно той изтегля дяла си от дружествения капитал, а междувременно също започва да произвежда през друга, своя фирма, отново неонови светлинни тръби. По този начин нарушава дружествения правилник и договора, който е подписал при основаването на Електро-неон, защото никой от съдружниците във фирмата ,,не може без разрешение от другите да изпълнява в България каквато и да е друга длъжност при друго подобно предприятие, нито да бъде заинтересован в такова“. Затова на събрание през 1938 Щарк е изключен и за нови управители са назцначени Любомир Иларионов и Емануил Манолов.

Ето и една реклама на фирма Електро-неон от 1938 г. – прочетете текста, информативен  е:

,,Голяма економия на ток, полезно осветление без сянка!“ :D

През същата година неонови светлини, производство на Електро-неон, получават златен медал на Художествената занаятчийска изложба в София.

Интересно е да проследим как се развива дейността на Електро-неон през Втората световна война. През 1940 г. вече са налице трудности с доставките на суровини и намалена печалба, защото заради военните действия рекламните бюджети на предприемачите се свиват и скъпата светлинна реклама започва да се използва по-малко. Отчетената годишна печалба е 109 984 лв бруто.

През 1941 г. вече някои от работниците са мобилизирани в окупационните корпуси на българската армия в Македония и Западните покрайнини, затова в Електро-неон се налага търсене на нова работна ръка. Въпреки това, печалбата на производителя е 166 722 лв бруто.

През 1942 собствениците се замислят да въведат в производството нови изделия, освен неоновите светлини за реклами, защото стават все повече признаците, че търсенето им може да престане.

Междувременно, заради клаузите на приетия пред 1941 г. Закон за защита на нацията и рестрикциите, които той налага върху българските граждани от еврейски произход, съдружникът Тобиас Щарк престава да подписва дружеството. През 1943 г. той прехвърля и дяла си на Иларионов и Манолов. Той ще се сети за него едва през 1945, когато успява да си го възвърне въз основа на действието на новоприетата Наредба закон за уреждане имуществените последици от отмяната на противоеврейските закони.

Както сочат редът на историята и примерите с други български предприятия, и Електро-неон претърпява промените на национализацията – дружеството е ликвидирано от собствениците му през 1948 г.

За този интересен български производител успяхме да издирим само тази реклама и емблемата, която виждате под заглавието на статията. Каквито и информации обаче да открием за него в бъдеще, задължително ще ги добавим тук. Доскоро!

Антон Оруш от Sandacite.BG утре ще представя на живо своята книга за българска техническа история. Заповядайте!

Както знаете, наскоро излезе ,,Голяма книга за българската техника“! Това е най-пълното издание по технологична история на България – тази важна и интересна, но незаслужено подминавана тема. Новият пъстър том иска да ви разкаже за стотици познати и непознати достижения на родната техника, някои от които прелюбопитни или пък истинска национална гордост.

Книгата започва разказа си от началото на ХХ век и стига до 90-те г., показвайки ни български цветен телевизор от 1901, противогази и жп вагони от 20-те г., мобилен телефон от 1964, снимки от Марс, цял-целеничък танк и компютър с размери на апартамент! Всичко това е онагледено в над 500 илюстрации и описано в четивен и забавен стил.

За първи път след толкова десетилетия България най-сетне има книгата, която отдавна трябваше да напишем. Елате заедно да отпразнуваме появата на книгата, която българската техника заслужава да има!

ЗА АВТОРА:
Антон Оруш е колекционер и изследовател на българската техника. Поддържа най-голямата колекция в тази област (над 400 апарата) и е създател на Sandacite.BG – Българският портал за стара техника – сайт за история на българската техника. Работи в Университетска библиотека „Св. Климент Охридски“.

„Голяма книга за българската техника“ можете да намерите в книжарниците и онлайн на: https://bulgarianhistory.shop/catalog/goliama-kniga-za-bg-tehnika/.

САМО НА ТОВА СЪБИТИЕ обаче ще можете да си я вземете с автограф от Антон Оруш, да си поговорите с него и да разгледате на живо най-новите попълнения в голямата му колекция от българска техиика, които ще ви очакват бар ,,Абордаж“ в София, на ул. Веслец 22 – там ще бъде представянето.

Запазете своето място за първата сесия тук: https://www.eventbrite.com/e/-1830-2000-tickets-108097418288

Запазете своето място за втората сесия тук:
https://www.eventbrite.com/e/-2030-2200-tickets-108097849578

Опаа, оказва се, че имало било и български електронен екзаминатор за изпити. Сега в Sandacite.BG ви го покажем да го видите!

Постоянно се удивляваме на това колко много и разнообразна техника сме произвеждали в България допреди около три десетилетия и ето че днес намерихме поредното потвърждение. Гледайте само…

През 1980 г. в Завода за медицинска апаратура ,,Дружба“ във Враца започва производството на т.н. УПЗ-1 – Уред за проверка на знанията, първа поред разработка такова устройство. Това е предшественик на днешните програми за електронно изпитване в университети и т.н. УПЗ-1 има най-широко предназначение – може да се използва в професионалните учебни центрове, в училищата, при изпитите за шофьори и т.н. На илюстрацията го виждате как изглежда – външният му вид е разработен от Централния институт за промишлена естетика. Клавиатурата е поставена под наклон за по-лесна работа, а светлинният индикатор – също, за да може по-лесно да се четат цифрите.

Ето как работи джаджата. Първо, от ключа горе вляво я включвате. За различните програми за обучение и проверка по принцип е съставен комплект от тестови програми, които представляват листовки, включващи до 99 въпроса. Предполага се, че по време на изпит ги имате пред себе си. Всеки въпрос има четири възможности за отговор, от които само една е вярната. За да отговорите на даден въпрос при изпита, натискате един от четирите бутона на предния панел на устройството – означени с 1, 2, 3 и 4 – от котио всеки съответства на възможност за отговор.

Има два режима по отношение на времето, в което се дават отговорите. При т.н. принудителен темп отговорът трябва да се даде за около 35 секунди, защото, ако не се отговори за този период, УПЗ-то ще сметне, че давате неверен отговор и ще прескочи на следващия въпрос. Ако е избрана функцията самообучение обаче, ще имате възможност да отговорите на следващия въпрос едва след като натиснете бутон, съответстващ на правилния отговор.

Номерът на въпроса, на който отговаряте в момента, и броят на верните отговори се изобразяват на екранче със светлинна индикация. По време на проверката пък верните отговори се показват при слените случаи:

• ако натиснете бутона ,,резултат“;
• когато въпросите са по-малко от 99, а натиснете бутона ,,край“;
• и, разбира се, автоматично след края на 99-ия въпрос

Ето я и блоковата схема на УПЗ-то. С цифрата 1 е означен превключвателят за избор на програма, с 2 – програматор, 3 – логически блок, 4 – управляващ блок, 5 – блок ,,отговори“, 6 – блок ,,избор на режим“, 7 – блок ,,индикация“:

В българския електронен екзаминатор са използвани интегрални схеми, които са производство на Комбината за микроелектроника в Ботевград – като МН7496, от серията К155 и други. Ето я схемата:

Между другото, все още не сме си намерили такова и усилено търсим. Затова, ако имате – обадете ни се! :)

Ако сега започвате колекция, Sandacite.BG Ви предлага списък от 10 задължителни експоната, които според нас трябва да включите в нея.

Колкото и усилия да полагаме в събирането на исотрията на българската техника чрез експонати и информация (текстова и визуална), все пак няма как да съберем всичко. Често си мечтаем да не сами на фронта, ами да има цял Институт по история на българската техника с музей, които да издирва, изкупува, съхранява, изследва и публикува историята на произведените в България технически устройства, а също така и на изобретенията, създадени от българи. Тъй като обаче това май няма шанс да започне да става скоро, решихме поне да дадем този подтик на начинаещите колекционери, за да ги упътим каво според нас е важно да присъства в тяхната колекция, поне що се отнася до историята на българската техника. При избора на експонати сме предполагали, че ще съставяте многопрофилна колекция от различни видове техника и ще включите дори малко професиолнална такава.

1. Първият български телевизор Опера 1 – серийна версия (1959)

Не може без него! :) Легендарното творение на проф. ст. н. с. инж. Апостол Апостолов и проф. Живко Железов тази година става на 60 години, през 1959 слага началото на славните четири десетилетия, в които България има своя телевизионна промишленост. Ние сега го наричаме Опера 1, но всъщност тогава той се нарича просто Опера, защото едва през 1962 излиза втори модел, а пълното название на апарата е РТ43-60Е ,,Опера“. Понякога изпадат Опери 1-ци на баснословни цени из Интернет, но не се отчайвайте, защоо напр. на пловдивския битак преди около месец бяха намерили чудесно запазен такъв само за някакви си 25 лв. Така че си струва да душите навсякъде.

2. Български радиоприемник, произведен по царско време или поне преди национализацията през 1948 г. 

Това е нещо, което Ви трябва, за да може лесно да се види, че България е имала радиопромишленост и преди създаването на Слаботоковия завод ,,Ворошилов“ в София през 1949 г. Всъщност това става на основана на няколко по-малки фабрики. Най-известните български марки радиоприемници по царско време са:

– Бралт – производство на братя Алтимирски от Русе

– Силвания – на инж. Г. М. Георгиев на бул. Дондуков в София

– Тулан – на инж. Светозар Пренеров от Бургас

– Херц – София, ул. Мария Луиза № 69

– Електрон – на Никола Джебаров на бул. Дондуков в София

– Клингзор – Димчо Ст. Кишмеров в София

– Адмирал – на фабрика ,,Родно радио“ в София

През 1939 г. един качествен, на нивото на времето си суперхетеродинен радиоприемник струва около 3000 лв., т. е. може да се купи с една горе-долу средна месечна заплата. Предполагам, че това статукво се е запазило някъде до 1942 – 3 г., след което настъпва военната инфлация и времената стават по-трудни.

3. Български механичен грамофон от 30-те г.

Не можете да нямате най-популярното музиковъзпроизвеждащо устройство допреди навлизането на електрическите такива! Механичните нямат колони или говорители, а звукът излиза от широка стърчаща фуния или вграден в дървения корпус метален „рупор“. Плочите са от шeллaĸ – твъpд и мнoгo чyплив мaтepиaл, подобен на бaĸeлит – и се въртят със 78 оборота/мин. Задвижването на диска с плочата не е с електродвигател, а ръчно, чрез завъртане на манивела, която нагнетява пружина на двигател, вграден в корпуса. Двигателят завърта металния диск, върху който поставяме плочата. Външно тези грамофони приличат на куфарче от леко дърво, чийто капак се отваря откъм късата страна, а откъм дългата има кожена дръжка.

В Царство България такива грамофони са предлагани главно от две фирми – „Симонавия“ АД (с грамофоните „Орфей“), собственост на бившия летец Симеон Петров, и „Радио Електрик“ на бул. Мария Луиза № 45 в София (предлагала и „Клингзор Екстра“). Има сведения и за ,,Братя Георгиеви“ от Плевен, за които обаче все още нищо не можем да кажем.

Такива грамофони по битпазарите и антикварниците можете да намерите сравнително лесно, но проблем са иглите и пружините – те са консуматив, който бързо се изхабява. Но в Аукциона и Ибей можете да си намирате такива, а и ретроаудиофилската общност няма скоро да умре – винаги ще има кой да Ви подшушне откъде да си намерите иглички примерно.

4. Първият български рентген Рд100

Според нас трябва да си имате поне едно нещо професионално, което освен това е много рядко – нещо, с което да впечатлявате така, че когато други хора Ви го видят, да кажа ,,Уаау!“. Едно добро такова мислим, че е Първият български рентген! :)

Той се произвежда в Слаботоковия завод София от средата 1950-те. Работи с ток 100 mA и напрежение 100 kV (макс). Има удобен статив, който позволява да се изследват пациенти в право, легнало или наклонено положение. Стативът има и нещо като кръстата глава, за да се върти рамото с рент­геновия генератор на 360° – така може да се обслужва и второ работно място.
Тръбата на Рд100 е двуфокусна, 2/10 kW, с маслен защитен кожух и вентилатор, защото при напрегната работа тя доста се загрява. Има 2 токови кръга – за преглед и за снимки – като при рентгеноскопията анодният ток и високото напрежение могат плавно да се регулират. За напрежението това става с четков плъзгач, който ,,пълзи“ по намотка на автотрансформатор, а границите са от 40 до 100 kV. Когато се правят снимки пък, високото напрежение се регулира на 25 стъпала (по 2,5 kV на всяко) в съ­щия интервал.

Такова чудо и ние досега не сме успели да си намерим, ама дано сколасаме преди Вас! :)

5. Компютър ИМКО 2

С Първия български персонален компютър ИМКО 1 няма да Ви дразним сетивата, ама поне втория трябва да го имате. Произвеждан е в БАН с тираж около 500 бройки през 1982 – 3 г. Тази долу е нашат с № 189. ИМКО 2 е предвестник на Правец`82.

Характеристики:
✔ Процесор: Synertek 6502 1 MНz.
✔ Памет (RAM): 48 кб (разширява се до 64 кб)
✔ Памет (ROM): 12 кб.
✔ 1 или 2 външни флопи у-ва 5.25” или касетофон
✔ ОС: ДОС 3.1, 3.2, 3.3, ПроДОС (с платка памет 16 кб)

ИМКО 2 не е бил в свободна продажба, а е разпространяван всред армията, предприятия и училища. Не е напълно еднакъв с Правец`82, напр. липсват 2 слота. Мониторът произлиза
от телевизор София 31, но с надпис ВКП – ,,видеоконтролен пункт“.

6. Първият български мотопед Балкан 50

Те са няколко модификации. За най-интересно си изберете примерно първата – МП от 1957, произвеждан от ловешкия завод ,Балкан“. Снабден е с рамка от щампована ламарина, люлееща се вилка за задното колело със задни пружини и телескопни амортисьори, предна вилка ламаринена конструкция с амортизиращи гумени пръстени, и с резервоар от две половинки. Предницата на мопеда МП е от пресована ламарина с окачване на гумени пръстени. Двигателят обаче е произведен в София – МД 50 Люлин с педално пускане в ход, с мощност 2-2,35 к.с., а карбураторът му е скрит вътре в рамката.

И за най-висока стойност на колекцията Ви е хубаво да си намерите оригинално такова Балканче, а не тунинговано или въобще модифицирано по някакъв начин.

7. Малко известна механична пералня Спътник

Това чудо е наистина впечатляващ уред! Това е пералня от 1962 – 3 г., разработена от ТПК Метал – Силистра за ползване във все още неелектрифицираните села. Нарича се Спътник, защото дизайнът ѝ е вдъхновен от този на изстреляния малко по-рано (1957) космически спътник на СССР с име ,,Спутник 1″.

Нашият спътник представлява метална сфера с диаметър около 50 см и малък капак отгоре, широк около 20 см. Сферата е окачена на метален станок по такъв начин, че да може лесно и свободно да се върти на 360 градуса около оста си. От едната страна е монтирана ръчка, за да може ръката на човека да завърта металното кълбо.

За да се изпере прането, трябва да се вдигне капакът, да се сложат дрехите, водата и настърганият сапун, а после капакът да се затвори. Сетне започнете олзвателят бързо и силно да въртите ръчката, завъртайки сферата около оста ѝ. После спрете, сменете водата, а после пак…  В един момент се предполага, че прането трябва да е изпрано. Не трябва да се върти и прекалено бързо обаче, за да не залепне прането по стените заради центробежните сили!

По селските райони тази невероятна пералня е ползвана и за маслобойна, и за айряноразбивачка.

8. Бюрокомпютър – напр. ИЗОТ 1025С

Eдна от областите, в които в България изключително много са разработвани и произвеждани компютри, е т.н. автоматизация на учрежденския труд. За целта се създават бюрокомпютри – това са компютърни системи, които съдържат процесор и разнообразни устройства за работа с данни – 8-инчови флопита (понякога по 2  в блок – за правене на резервно копие на данните), вградена памет, възможност за отпечатване на резултата от работата (конектор за принтер), възможност за включване на други външни запаметяващи джаджи като лентови устройства или хард дискове… Клавиатурата е вградена (вкопана) в талашитеното бюро. Наричат се бюрокомпютри, защото дизайнът им наподобява бюро с вградена клавиатура, монитор, флопита и т.н. Нещо обичайно е те да тежат над 200 кг. Първите са само текстообработващи машини, а някъде в пъравта половина на 80-е започват да им добавят мониторчета.

Бюрокомпютрите най-често работят с програми, създадени за самите тях и профилирано за тясноспециализираните задачи, които компютърът-бюро трябва да изпълнява. Защото машини от този тип  са създавани за различни области от т.н. седящ труд – има такива, които са предназначени да помагат на инженерите в проектирането на строежи, има такива за управление на складове, на машини, работещи в завод, за банки, пощи… а има и като днешния ни персонаж. :)

Един такъв много готин е ИЗОТ 1025С, предназначен за цялостна автоматизация на дейностите в банки и икономически отдели на предприятия. Този туч е сериозно голям – размерите му са 160 х 70 см – и представлява писалище с клавиатура и вградена микропроцесорна система за обработка на всякаква икономическа информация, текст и съставяне на най-различни финансови документи. Банковият служител може да ги разпечата веднага, а се извършва и архивиране върху 5,25-инчови дискети. ИЗОТ-ът е изграден на основата на български процесор от серията СМ600. Работните програми на компютъра-бюро – напр. за клиентско обслужване – са замислени специално за него, програмирани са на специфичен език и се разпращат по клоновете централно. Оперативната му памет (RAM) е цели 16 килобайта!

За съжаление в момента такива машини могат да бъдат открити само във фрагментарно състояние – тук 8-инчовото флопи, там монитора, еди-къде си се търкаля клавиатурата… На който успее да намери цял – блазе му!

9. Нещо военно – напр. противогаз

Военните неща се радват на особена почит сред колекционерите и въобще повечето хора. Затова Вашата задача трябва да бъде непременно да се нснабдите с поне едно такова нещо. Бъдете обаче оригинални – не се сдобивайте с поредния противогаз от соца, ами си намерете такъв отпреди това, от Царство България. Тогава такива са произвеждани от Държавната военна фабрика в Казанлък (днешният завод Арсенал) още 1923 – 5 г. От тези някогашни производства сме намирали два основни вида, от които единият е дори с никога неразпечатван дихател! Даже си носи и дата на проверка – 12 декември 1939:

Е, нещо такова задължително трябва да проимате!

10. Телефонен номератор 

Телефонният номератор е интересен апарат. Нуждата той да съществува се крие във факта, че в първите десетилетия на телефонията линиите не са автоматични както сега, ами (както са казвали тогава) ,,ръчни“. Това означава, че когато един абонат търси друг, се налага да бъде свързан с него чрез присъединяване на кабелен конектор в специален жак. Та номераторът е апарат, който се обслужва от телефонист (по-често са жени). Това е служител в телефонна централа, който стои пред огромни апарати (номератори) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера. За всеки номер – търсещ и отговарящ – на номератора има съответен ,,жак“. Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с ,,Централа! С кого да Ви свържа?“. Щом му кажат това, най-честата схема е да включи конектора на повикващия абонат в жака (гнездото) на търсения от него и така те могат да си говорят.

Телефонните номератори бивят различни видове – учрежденски, селищни, междуселищни и т.н… Обикновено тези машини са големи и масивни, но учрежденските (за няколко поста) или тези за малки военни поделения са не чак толкова големи като размери и позволяват спокойно съхранение в колекционерска стая. Ето този нашият напр. е български, произведен е в софийската Телефонно-телеграфна работилница към Главната дирекция на ПТТ през втората половина на 30-те г. и даже са го ремонтирали през 1943, както свидетелства етикет от вътрешната страна на капака:

Наистина рядко и ценно нещо! Намерете си такова и то ще е една от перлите във Вашата колекция.

А ако наистина сме Ви запалили по техносъбирателското дело, предлагаме Ви да навлезете по-дълбоко, като се запознаете с нашия пътеводител на колекционера:

Вижте българската електрическа маша за коса Рила в Sandacite.BG!

Сега ще обърнем внимание и на дамската част от потребителите ни :)

В доста автаркичната стратегия (,,автаркия“ – самозадоволяване) на българската икономика преди 1990 г. има място и за такива изделия като електрическа маша за коса със звучното име Рила. Барем да беше някое красиво женско име! А то – Рила! Знаете ли колко много още неща има, дето се казват Рила?!

И се оказа неособено разпространено чудесо, между другото!

На горната снимка я виждате на снимачната ни площадка. Ясно се вижда надписът на бакелитовата дръжка – производство на нашия екземпляр от 1988 г., а предполагаме, че то въобще започва две години по-рано. Точният модел е ДМ-1 Рила:

В основата си електромашата работи на практика на днешните. Защипва се края на кичур коса, навива се, изчаква се да се загрее и се изтегля машата с леко отваряне на щипката. Така косата се навива на кичури.

За разлика от повечето сегашни обаче, Рилата няма бутон за включване-изключване, което значи, че работи на принципа на ютията Ракета от средата на 1950-те – включвате, навивате косата и внимавате да не оставите машата върху някоя горима повърхност, защото може да я прогори. За да не стане това, Рилата трябва да я поставим върху напр. порцеланова чиния или друга огнеупорна повърхност.  ,

Я да се направим, че умеем да си служим с нея :)

За съжаление в момента не намираме никаква документация за нея, затова и не можем да Ви кажем до колко градуса точно се загряват щипките. Предполагаме обаче, че не са по-малко от 170 – 180, както при съвременните. Нашата проработи, но не сме мерили температурата на щипките. :)

Разбира се, липсата на документация не пречи да си подрънкате за машата в нашия форум – http://www.sandacite.bg/forum/viewforum.php?f=44

В Sandacite.BG като по поръчка дойдоха стари български лампички за елха!

Коледа отмина, а нашият коледен подарък дойде, макар и с ден-два закъснение! Докато си четяхме нещо в нета, неочаквано един човек ни писа и ни предложи нещо, което отдавна знаехме, че е произвеждано в България, но никога не бяхме виждали на живо и, макар и неосъзнато, но все пак търсехме. Предложиха ни истински стари родни лампички за елха! :)

Разбира се, първо се запитахме ключовите два въпроса: откога датират те и кой е производителят им. Оказа се, че лампетата са изработени в Развойно предприятие ,,Мусала“ – Самоков през първата половина на 60-те години! Дали не са първите български елхови лампета? Във всеки случай са истинска находка!

Както е лесно да се досетим, по онова време Коледа официално не се е празнувала в България и затова комплектът е наречен само ,,Електрически свещи за елха“, но по същество това са си баш лампички! Нищо, че в упътването елхата е наречена ,,новогодишна“, а не ,,коледна“ – но лампичките даже са цветни!

Друго популярно название на тези джаджи тогава е било ,,новогодишни лампички“, а това ,,свещи“ е остатък от миналото, ретроним – защото преди появата на електрическите лампички елхите са се украсявали с истински свещи, горящи с пърлещ огън – вижте, че това е и изобразено на кутията отгоре. Горящите свещи са били и причината, поради която някои елхи са се запалвали.

А сега нека отворим комплекта!

Той се състои от 12 лампички и една резервна крушка. Те работят с напрежение 20 волта, а отделните крушки са свързани последователно, като по този начин се осигурява нормалната работа на крушките при напрежение 220 волта плюс 15 волта. Лампичките нямат командно табло или нещо такова – просто включвате щепсела в контакта и ако всичко е изправно, те трябва да светнат:

Разстоянието между отделните лампички е 50 см, защото е ограниче­но от свързващия проводник. То не трябва се удължава чрез добавяне и ,,наставяне“ на друг такъв, защото така може  да се наруши изолацията му. Когато лампичките се окачват, е добре да се завързват към клончетата на елхата с конец. Закичването на елхата с лампичките трябва да го правите при изключен от контакта щепсел.

Когато прикрепвате лампичките към елховите клончета, трябва да използвате една специална щипка, която е предвидена в комплекта към всяка лампа – с нея става най-лесно. Тя стърчи от долната част на паничката на всяка крушка:

Ако дори една от лампичките изгори, всички ще загаснат, затова дефектиралата трябва веднага да се смени. Паничката и фасунгата  на всяко лампе са залепени към крушката и заради това не могат да се разглобяват.

Когато празниците отминат и трябва да разкарате елхата и да свалите лампичките, внимателно ги махнете от елхата и ги приберете в кутията, от която ги извадихте в началото. При внимателно отношение и работа с тях този комплект може да ви служи дъълги години – вижте го, нашият е на над 50 години е и още работи! :)

А сега Ви пожелаваме хубави празници! :D

Преди 40+ години у нас сме правили и барово оборудване с бирена колона – вижте в Sandacite.BG!

Днес ще ви запознаем със българско специализирано оборудване от началото на 70-те години. Става дума за т.н. РБК-200 – съкращението се разшифрова като ,,ресторантски бюфет с бирена колона“, но на нас ни прилича по-скоро на обикновен баров такъв. :)

Това чудесо не е от най-големите възможни неща… тоест при желание може да си го добавите към колекцията вкъщи. :D Ето неговото кратко описание и възможности.

Бюфетът се състои от мивка с кранове за топла и сту­дена вода, бирена колона с три крана за наливане на бира и три букси за продажба на алкохолни напитки. Водата от мивката се отвежда навън с помощта на инсталация от тръби и гъв­кави маркучи. На челото от­към продавача са направени два извода с колена от 1/2″ за топла и студена вода. Вдясно пък има три извода, снабдени с накрайници за маркуч за наливна би­ра.

Отгоре бюфетът е затворен с плот, облечен с неръждаема ламарина. Плотът е херметизиран и не позволява проникването на вода в хладил­ната камера и корпуса на бюфета. Вратата на хладилната камера е снабдена със стабилно уплътнение и брава. В дясната половина се намира отсекът с хладилния агрегат, затворено с решетка. Хладилната камера е облицована с поцинкована ламарина, а в дяс­ната част има и подложени скари от неръждаема ламарина. Вдясно се намира съдът, в който са поставени серпентините за охлаждане на бира. Захранването на агрегата се осъществява чрез кабел, поставен в стоманена тръба. Изпарителят е  ребрест, хоризонтален.

Над хладилния агрегат пък пък е монтирано касово чекмедже, снабдено със секретна ключалка.

Ето и как изглежда баровият бюфет с бирена колона, погледнат отзад:

Отпред и отстрани бюфетът е облечен с цокли от неръждаема стомана. Краищата на цоклите са подвити под корпуса. Челото му е облечено с декоративен гетинакс, който е можел да бъде с различен цвят съгласно изискванията на общия интериор в заведението, където ще бъде монтиран бюфетът. От двете страни корпусът му завършва с две декоративни сайтни, коиго влизат в плота и дават завършен вид на бюфета отстрани. Неговата носеща конструкция се състои от метален корпус, боядисан с влагоустойчиви покрития и изолиран със стиропор. Фугите между корпуса и сайтните са запълнени с каучуков уплътнител.

ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ:

Полезният обем на шуротията е 520 литра

Температурата на охлаждащи въздух е от —3° С до —1° С, но това при положение че бюфетът работи при външна температура 25° С – тоест обичайна стайна.

Студопроизводство 700 kcal/li; хладилен агрегат ^:— вграден АХТ

Габарити: дължина кръгло 2 м, ширина 825 м, височина 1015 – 1330 м

Номинално напрежение – 380/220 волта

Това чудо е било произвеждано в завод в системата на ДСО Търговско обзавеждане, макар и да не знаем в кой точно. За някои от другите неща сме сигурни, че са от Завод Хладилна мебел Сливница, но за това не знаем откъде идва… :(

Мдаа… А българските професионални фритюрници дали ги знаете?