Имефон от 1975 г.: български телефон с електронна памет

През 1975 г. се появява българският телефон с електронна памет Имефон – вижте подробно за него в Sandacite.BG.

Стар български телефон Имефон

Често в работата се случва да извършваме бързо едно след друго няколко кратки действия, каквото напр. е воденето на кратки телефонни разговори. Дори няколко секунди забавяне тежат, когато човек знае колко още много неща има да направи. Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 – 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е жадувано удобство, особено ако става дума за вътрешен, служебен телефон, от който се водят голям брой бързи разговори с малък брой хора.

И ето че през 1975 г. ДСО Респром отговаря на потребителските нужди и започва да произвежда т.н. Имефон, или АН-10, както е моделът на апарата (съкратено от ,,автоматичен номеронабирател“). Първите бройки излизат от софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик:

Стар български телефон Имефон

АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради – предимно такива с работа върху бюро – за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.

Ето кратко съобщение за появата на Имефон АН-10 през 1975 г. в списание ,,Електропромишленост и приборостроене“:

Стар български телефон Имефон

Имефонът е съчетание между обикновен телефон и електронна памет. Виждаме, че изгледът му е по-различен – той няма традиционната за онези времена ,,шайба“, а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо – буквално с едно натискане! – да се набере номерът на търсения абонат. Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.

Виждаме обаче, че под абонатните бутони има и други клавиши – черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон. А вече ползвателят сам ще реши дали иска да запамети нововъведения номер, или просто еднократно е разговарял с него и няма нужда.

Стар български телефон Имефон

С Имефон може да се набира номер и без микротелефонната гарнитура (т.н. слушалка) да е вдигната – процесът на набиране се следи чрез звук от говорител вътре в Имефона. Просто натискаме нужния имен бутон или с черните клавиши съставяме комбинацията от цифри за търсения номер. А когато чуем сигнала ,,свободно“ и отсреща ни вдигнат, взимаме слушалката и започваме да говорим.

Стар български телефон Имефон

Ако търсеният номер се окаже зает, тогава с функционалния бутон R (,,повторение“) той може да се набере повторно, като това е възможно независимо дали абонатът е запазен в електронната памет на Имефона, или не.

Разбрахме, че ако номерът на търсения абонат е въведен предварително в паметта, ползвателят може да го избере само с едно натискане на съответния бутон. Но ако абонатът още не е записан, трябва да го въведем! Как става това?

Натиска се за секунда бутонът С (,,нулиране“), а сетне – пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.

За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, ботевградско производство. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели – СМ 901, също от Комбината по микроелектроника. Ето по-точно каква е схемата на Имефон АН-10:

Стар български телефон Имефон – схема

В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток в случай на проблем с външното електрозахранване от мрежата, и така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч. А ако в този период искаме да наберем абонат, трябва да щракнем СК-ключа и да включим към апарата външна, допълнителна шайба.

Скоростта на избиране на Имефона е 10 импулса/сек, а импулсното отношение: 1,6:1. Захранва се от 220 волта напрежение и консумира 30 вата мощност. Еквивалентното затихване на приемане е < 0,1 непера, а това на предаване – < 0,5.

Само Имефонът тежи около 2,5 кг, а заедно със захранващия си блок – около 8,5.

Имефон АН-10 може да се види с оранжева и зелена пластмасова кутия. Съществува и друг модел – АН-12 от средата на 80-те г. – който има някои разлики. Напр. той има светодиодна индикация за следене на набирането, освен това двете групи бутони (имените и стандартните) са разположени една до друга, а не една под друга, както при АН-10, и т.н. Доказано съществува и АН-16, също част от нашата колекция. Но за първи Имефон източниците посочват именно АН-10.

А ето и какво подобно нещо се използва в България преди появата на Имефоните:

Директорът Ви търси!

Първите БГ телефони. История на телефона в Царство България

Прочетете в Sandacite.BG за историята на телефона в Царство България и за първите български телефони!

Стар български телефон от края на 1920-те г.

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D1%81-%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0.html.)

Сведенията по въпроса ,,Кога е проведен първият телефонен разговор по българските земи?“ ни насочват към есента на 1877 г., по време на Руско-турската война. Тогава руските войски строят множество военнополеви телеграфопощенски станции, защото телекомуникациите определят успеха на всякакви военни действия.

На 1 и 2.ІХ.1877 г. 1-во отделение на 5-и военнополеви телеграфен парк (заедно с Главното командване на действащата армия) се установява в с. Пордим, Плевенско, където се намира и главната квартира на румънския княз Карол I. Пордим става централен военен команден пункт. На 16.Х в това селище се състои телефонен разговор между румънския княз и главнокомандващия руската армия – великия княз Николай Романов Старши. Това е най-ранната такава размяна на думи, за която до момента имаме сведения. Вероятно обаче преди това новоинсталираната телефонна линия е изпробвана от други хора, най-вероятно военно-технически лица.

Следващата информация – за разговор, по-късен с около два месеца – намираме в дневника на руски офицер от обсадата на Плевен. Тук историята е любопитна! Един генерал си поръчва сандък с вино, но погрешно му изпращат неизвестен апарат с тръбички, подобни на стетоскоп. Началникът на полевия телеграф разбира, че това всъщност е телефон. Загадката е разкрита и военните инсталират телефонна връзка между две палатки, с която няколко дни поред се забавляват, говорейки по жицата.

През 1884 г. група български офицери, завърнали се от военно обучение в Русия, си донасят 2 телефонни апарата и ги инсталират на ул. ,,Георги Вълкович“ в София. На № 18 е тяхната квартира, а на 13 живеят артилерийският полк. Решетин и неговата хубава дъщеря.

Смята се, че именно 25.ХІ.1884 е датата на първия телефонен разговор във вече възстановената държава България. Ето как се стига до него. На този ден е освещаването на новата сграда на Народното събрание. Офицерите канят у дома си премиера Стефан Стамболов, за да му покажат новото чудо – телефона. Кап. Груев набрал полк. Решетин и разговорът протича съвършено – дъщерята на високия чин изпълнява една песен, а Стамболов отговаря с български народни песни.

Първият телефонен номератор у нас е монтиран в София през 1884 г. и може да обслужва до 5 линии, а като най-важни веднага са определени царският дворец, кабинетът на премиера, Главната дирекция на пощите и телеграфите и ІV полицейски участък. Малко по-късно към тях е добавено и търговското представителство на германския производител ,,Круп“. По-късно са монтирани номератори и в следващите най-големи градове на България, а на 13.І.1892 тържествено е проведен първият междуградски разговор между София и Пловдив.

След 3 г. официално са назначени първите двама телефонисти у нас. Това е служител в телефонна централа, който стои пред огромни апарати (номератори) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера. За всеки номер – търсещ и отговарящ – на номератора има съответен ,,жак“. Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с ,,Централа! С кого да Ви свържа?“. Щом му кажат това, най-честата схема е да включи жака на повикващия абонат в буксата (гнездото) на търсения от него и така те могат да си говорят. Тогава казваме, че телефонистът изгражда връзка между телефонните абонати.

Може абонат от едно селище да търси такъв от друго. Затова в междуселищните номератори зад дадено гнездо не стои конкретен телефон на един човек, а някаква свързваща линия, напр. с номератор от друг град, към чиито телефонисти да се прехвърли обаждането. Те вече могат да свържат повикващия абонат от едното селище с търсения номер в своето. А ако телефонната централа в това селище е автоматична, на номератора ще има монтиран номеронабирател – познатата ни от детството ,,шайба“ (като на показания по-долу номератор).

Телефонен номератор от втората половина на 1930-те г., БГ производство

Чрез нея телефонистките могат направо да наберат търсения номер и така да свържат единия абонат с другия. Ако обаче няма такова прехвърляне на обаждането, времето за приемане на повикването, за преценяване кое от многото гнезда е това на търсения абонат и за включването на жака в него не трябва да надвишава няколко секунди!

Номераторите имат сигнализация за входящо повикване – обикновено една обща сигнална лампа отгоре. Възможно е да има лампа над всеки жак, за да укаже дали абонатът е затворил телефона си (обикновено свети при отворен телефон). Различните производители имат различна логика на сигнализация и изграждане на линиите, но при всички тя е проста и лесно се заучава от телефонистките.

Работата на телефониста е изтощителна: дълги дневни и нощни смени и интензивно натоварване. Освен това са нужни добро здраве, ясен и чист глас, висок ръст (за да може ръцете да достигат до върха на големия номератор) и – разбира се – умение да се пази тайната на кореспонденцията. Именно поради тази причина за телефонистки се избират представителни момичета от добри семейства с примерно обществено поведение.

Едва през 1935 г. България започва да въвежда автоматични тел. централи – в София, В. Търново, Пловдив и гара Кричим (до 1942). Да споменем също така, че в Царство България също е имало и улични обществени телефони – те са работели с монети – но за това друг път.

През 1924 заработва и редовно българско производство на телефони – отворена е Телефонно-телеграфната работилница към Главната дирекция на ПТТ. В нея се произвеждат телефони, телефонни номератори, телеграфи и части за тях.

Стар български телефон от края на 1920-те г.

А от задната страна на апарата е отбелязано:

Стар български телефон от края на 1920-те г.

Друг производител е ,,Българска телеграфия“ (,,Анонимно АД с участието на държавата“) на бул. Сливница № 291, основана 1927 и произвеждала и слаботокови компоненти. През 1935 се слива с ТТ работилницата.

Реклама на Българска телеграфия от 1927

На първата снимка и онези с табелите виждаме 3 метални телефона от от ТТ фабрика. Единият е типичен домашен или служебен апарат от 1920-те и 1930-те г. Ползвателят завърта манивелата и така изпраща електрически сигнал до централата, където телефонистката му вдига и го пита с кого желае да го свърже. Звънецът му е монтиран вътре в кутията, но при други модели е отвън. Когато Ви търсят, звъни доста стряскащо. :)

Вторият е по-нов, след 1935, вече предвиден за автоматична телефония, и разполага с ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да изберем търсения номер. Ако обаче този абонат се намира в селище, в което няма автоматични телефони, е нужно първо да наберем централата (с определен номер) и там вече да поръчаме с кого желаем да говорим.

Стар български телефон от втората половина на 1930-те г.

Производител и на този телефон е ТТ работилница към Гл. дирекция на ПТТ (след 1935 се нарича ,,фабрика“).

Стар български телефон от втората половина на 1930-те г.

Третият е нещо, което на пръв поглед може да ни заблуди. Това е пак манивелен телефон от Царство България, но осъвременен – със самоделно добавен ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да набираме търсения абонат. Шайбата не е оригинална, а е по-късна – едно време хората нерядко са преработвали и модернизирали своята техника. Тук неоригиналността познаваме по три признака:

а) шайбата вече е от пластмаса, докато през 1930-те г. би била от бакелит, а и на друг принцип – с т.н. червяк;

б) предният панел е без наклон – строго вертикален е, което не е удобно за движение на пръстите при набиране с шайба, но за манивела не е никакъв проблем;

в) при по-внимателно вглеждане отстрани вдясно на телефонната кутия се забелязва дупка – някога там е била манивелата за индукторно повикване, преди да я демонтират, за да сложат шайбовия номеронабирател

Ретро, но ,,модернизиран“ български телефон

Няма как да подминем и легендарната книга ,,телефонен указател“. Първият такъв в България излиза още през 1900 г. и е наречен ,,Указател на телефонните постове в София, Пловдив, Русе, Варна и Шумен“. През следващите десетилетия почти всяка година се издава редовно телефонен указател. Вероятно след 1937 на цветната му корица се поставя изображение на новородения престолонаследник цар Симеон ІІ. Нашият тук е софийски от 1943 и включва частни, административни и фирмени абонати.

Стар телефонен указател на София – 1943
Стар телефонен указател

Почти всички стари БГ телефонни указатели имат няколко страници най-подробни инструкции как човек да си служи с телефон, защото централите на някои градове са автоматични, а на други – все още ,,ръчни“ (с телефонистки).

Стар телефонен указател
Стар телефонен указател на София – 1943

Днес това е истински исторически извор и той убедително опровергава мнението за телефонния указател като за най-скучната книга на света.

Цялото това досега беше материал с тема телефоните за домашно и обществено ползване. А ако Ви интересува историята на българските телефони, специализирани за военна употреба, то последвайте долния линк:

Военнополеви телефони от Царство България

Exit mobile version