Вижте в Sandacite.BG коя е първата българска радиотехническа книга…
Когато едно техническо достижение се разпространи до такава степен, че се превърне в масово употребявана от хората технология, се появява и нуждата от специализирана литература. Обикновено това са книги и статии, насочени и към професионалистите, и към масовите потребители. Колкото по-широко е усвоена дадена технология, толкова повече хора желаят да се запознаят с нея и да се възползват от предимствата ѝ.
В края на ХІХ и началото на ХХ век чрез периодичния печат в България навлизат познанията и темата за радиото – с немалко статии, още повече преводни информации и една изнесена през 1897 г. в София публична лекция (Димитров 1988: 29). Липсва обаче изчерпателна научнопопулярна книга.
Такъв труд успява да се появи през 1905 г. Заглавието е ,,Телеграф без жици. С 65 фигури“, а автор е електротехникът в Главната дирекция на пощите и телеграфите Борис Ив. Лещов. Заглавието е старо название на радиото, калкирано от други езици – напр. от френски (télégraphе sans fil). Авторът иска да запознае читателите с новата технология, като надскочи равнището на статиите и лекциите. Затова ,,Телеграф без жици“ не само излага в достъпен и популярен стил радиотехническата теория, но и преминава през цялата история на радиото, започвайки от основните открития и положения във физиката и електротехниката.
Запознаването с първата българска радиотехническа книга изпълва читателя с уважение към автора ѝ Борис Лещов. Предвид специализираното му образование, за написването на книгата широко са ползвани чуждестранни публикации и това в случая е предимство, тъй като професионализмът на автора му позволява да избере ценното от тях, да го подреди в една стройна структура и да създаде труд, който наистина просвещава читателите и ги приобщава към новия свят на радиото. Книгата от 1905 г. е и филологически интересна заради необичайните авторски преводи на технически термини и като илюстрация как специфичните радиотехнически думи навлизат в българския език.
За пръв път в научната литература книгата ,,Телеграф без жици“ е спомената в края на 80-те години (Димитров 1988: 65). Именно историкът на радиото в България проф. В. Димитров я определя като първа в областта си у нас, а нашето издирване също не успя да открие по-стари български книги по радиотехника. Досега за ,,Телеграф без жици“ не е изработено специално изследване.
Книгата е с обем 80 страници, формат 8° (25 см). Oтпeчaтaнa e в пeчaтницa ,,Дневник“ в Coфия. Тиражът не е означен. Илюстрацията на корицата съдържа множество символи – радиоприемане, преминаващи през етера вълни, небесна богиня, носеща в ръка книга (т.е. знание за новата технология) и лавров венец (т.е. победата, извоювана с добре овладяната съвременна техника). Около главата ѝ прелитат радиовълни, под тях виждаме радиоприемник.
Ако ,,Телеграф без жици“ беше официално издание на Главната дирекция на ПТТ, това щеше да е отбелязано някъде, както при други нейни издания. Но книгата на Лещов носи само знака на печатницата и най-вероятно е издание на самия автор, който с научнопопулярния си труд се заявява като полезен на страната си гражданин. Той притежава познания, които негово време са можели да бъдат придобити на достатъчно задълбочено равнище само извън България. Но след като поема отговорната си работа на експерт в държавна дирекция, Борис Лещов не се изолира, а остава близо до непросветените читатели и написва за тях книга, с която им разкрива възможностите на новата технология. През 1905 г. масовизирането на радиотехниката тепърва предстои, а човечеството все още открива тайните и усъвършенства устройствата ѝ, за да получи от нея по-удобен живот. Те трябва да отговарят на изискванията на бъдещото време – не трябва за нищожни поправки да се иска помощта на специалиста техник… ценността на апарата много зависи от неговата простота… и от… лекото и бързото му поправяне (Лещов 1905: 51). Но все пак ,,Телеграф без жици“ вероятно е излязла в малък тираж; тя няма съдбата на първата българска автомобилна книга от 1914 и нейните три тиража.
Предговора си Лещов започва с тезата, че напредъкът на една страна зависи преди всичко от средствата ѝ за съобщение (Лещов 1905: 5) и се изказва положително и дори възторжено за бързия технически напредък на България, която, била недавнашна робиня на Турската империя, сега диша заедно със западните културни държави; человеческият прогрес… смело преодолява днес границите на нашето отечество (Лещов 1905: 5). Но според автора страната има още много да работи, докато изгради удобни, практични и добре уредени служби за телекомуникации. Важно е да отбележим, че във времето, когато все още съществуват съмнения в абсолютната пригодност на радиото като технология и комуникационно средство, Борис Лещов е категоричен: бъдещето принадлежи нему (Лещов 1905: 5). Предговорът завършва с имена на най-бележитите автори на радиотехническа литература (сред които са някои от изобретателите на радиото), от чиито съчинения авторът е черпил информация, за да идва тя от най-надежден източник.
Борис Лещов притежава вярно чувство за подреждане на информацията. След първите две структурни единици на книгата – Предговор и Въведение – материалът е разделен на девет различни по обем глави. За Лещов основите на електротехниката са кратък увод, след който авторът може да излага същността на книгата – радиотехниката. Това е видно и от думите Всичко изложено дотук представя като подготовка на въпроса, на който трябва да спрем нашето внимание. […] Прочее, на въпроса! (Лещов 1905: 29), с които завършва последната уводна глава – ,,Естество на електрическите вълни“.
Обемът на главите потвърждава горното твърдение. Първите пет – Предговор, Въведение, ,,Електрическото трептение и телеграфът без жици“, ,,Електровъзбудителната машина“ и ,,Лайденската стъкленица“ – са по страница и половина, ,,Индуктивната бубина (sic!) e 4, ,,Електрическите вълни“ – 12, ,,Естеството на електрическите вълни“ – също 4. Обаче централната глава ,,Телеграф без жици“ заема 48 стр. – между 32-ра и 80-а!
Въведението Б. Лещов започва от основите – физика и електротехника – и споменава някои важни открития, предтечи на ,,телеграфа без жици“.
Първите няколко глави излагат същността на електрическия ток, електромагнитната индукция, първия известен кондензатор – лайденската стъкленица, Румкорфовата спирала (стар вид повишаващ трансформатор) и др.
В главата ,,Осцилаторни изпразвания“ са изложени научни опити на Фарадей и Максуел, а следващата ,,Електрическите вълни“ описва експериментите, очертали това понятие. Илюстрациите тук са подробни и точно обяснени в текста, за да стане разказваното максимално понятно – белег за сериозното научнопопулярно писане на Борис Лещов.
Главата ,,Телеграф без жици“ започва с кратко изложение на Морзовата азбука, подробно разказва опитите на патентовалия радиото през 1896 г. Гулиелмо Маркони и описва устройствата, създадени от хора, изобретили и усъвършенствали различни елементи на радиоприемника. Детайлно узнаваме за устроените от Маркони радиопредавания между отдалечени точки, конструкциите на предавателите и приемниците му и други опити. Данните са много задълбочени, защото са почерпани от записките на самите автори на опитите.
Последните пет страници на книгата ясно доказват убедеността на българския електроинженер колко значим ще стане в бъдеще ,,безжичният телеграф“. Авторът е сигурен, че въвеждането на радиото в България (във вид на държавен монопол) въобще не трябва да се бави. Лещов отбелязва, че географският релеф на страната е благоприятен за разполагането на радиотранслатори – орографията ни напълно подхожда за по-удобното приспособяване на безжичния телеграф, близките до градовете височини представляват най-добри пунктове (Лещов 1905 :77), а след това посочва и важно предимство на безжичния пред обикновения кабелен телеграф – непосредственото свързване с метална жица лесно може да бъде прекъсвано (Лещов 1905: 78). Той дава пример от тогавашни военни действия, в които радиото се е оказало непрекъсваемо и ефикасно съобщително средство.
А сетне Б. Лещов ясно изразява критичния си поглед и позицията на техническо лице: България засега не може да се радва на никаква инициатива за въвеждане телеграфа без жици. А желателно е нашето правителство да обърне внимание на това… (Лещов 1905: 80).
Ето и поглед към езика, с който книгата представя новата за България техническа материя.
Още в Предговора и Въведението (Лещов 1905: 6–9) се забелязва колко стриктен е авторът. Тъй като явно не е бил сигурен как точно трябва да се изпишат на български имената на западните изобретатели и учени, той не ги транслитерира, а ги предава в оригинал с латиница (както по-долу илюстрираме с примери)[1].
В Предговора Борис Лещов изброява радиотехническите дейци, чиито статии и трудове в областта е ползвал в съчинението си. Там фигурират изписаните на латиница имена на Marconi, на ,,европейския Едисон“ Siemens, англичаните Arco и Braun, германците Adolf Slaby, Bauer и Eichborn и наглед странното име Popoff (Leshtov 1905: 6). Всъщност това е хронологически първият изобретател на радиото, чиито трудове Борис Лещов е успял да си намери на немски език. Отново руско име е изписано на латиница и когато става дума за Lebedow, малко след това предаден и като Lebedov (Лещов 1905: 31); това е известният руски физик Пьотър Лебедев (1866–1912). По-нататък в книгата изписването на лични имена в оригинал продължава с бележките под линия за Heinrich Rudolf Hertz и Michael Faraday (Лещов 1905: 7–8) и въобще множество пъти до края на ,,Телеграф без жици“ чуждестранните имена се предават само в оригинал.
Топоними са изписвани по същия начин – родните места на Фарадей и Джеймс Максуел, съответно Newington Butts и Edinburg (Лещов 1905: 7–8), а по-нататък Leyden, където е изобретена лайденската стъкленица (Лещов 1905: 11), и Potsdam (Лещов 1905: 34)
Понякога обаче възприетото в ,,Телеграф без жици“ правило да се предават чужди имена и градове с латиница е нарушено – напр. Попов (Лещов 1905: 36), Гуарини, Карл Циклер, гр. Брюн, Брюксеел, Антверпен (Лещов 1905: 42). Но пък Хайнрих Херц е изписан там като Hertz, докато на горния ред четем за Хертцовия неизчерпаем извор, а малко по-нататък – за Херцовите резонансни явления (Лещов 1905: 46). Терминът Kohaerer е предаден веднъж с дифтонга ae (Лещов 1905: 25), а друг път като Antikohärer (Лещов 1905: 40). Тоест Борис Лещов е непоследователен при правилото си, а понякога изписва едно име по повече от един начин – Arco (Лещов 1905: 6) и Arko – (Лещов 1905: 46).
Влиянието на немската техническа литература личи и от длъжността на английския телеграфен оберинженер Preece – т.е. ,,главен инженер“ (Лещов 1905: 32) – представката ober е немска и издава, че Лещов е получил тази информация от германски източници. Друго доказателство е изписването на Бристолския канал в Англия (където Гулиелмо Маркони е правил опити за радиопредаване) като Bristolkanal (Лещов 1905: 32) – точно както е и на съвременен немски. На немски е изписано и името на историко-географската област Шотландия, макар и неправилно – Schottlband (Лещов 1905: 72), а под линия стои пояснение: Шотландия.
Немска е и чуждицата колбен, когато става дума за колбените на кохьорера (Лещов 1905: 57) – т.е. буталата му.КОЛБЕН Вероятно още една германска следа е и че думата schema [ˈʃeːma] е предадена на български като шема (Лещов 1905: 63, 69) заради четенето на sch като [ш] в немски език, а не като схема, както е прието днес.
Когато въвежда нов за българския език технически термин или просто малко позната дума, авторът желае да бъде максимално ясен и недвусмислен и затова в скоби слага вече позната дума като синоним, която може да бъде и превод на български. В текста се откриват множество примери: транслатор с в бележка под линия преносител (Лещов 1905: 40), марина (флотилия – Лещов 1905: 50), варира (играе – Лещов 1905: 57), ехото (отгласа – Лещов 1905: 19), локализират (определят – Лещов 1905: 20) и ламарини (тенекии – Лещов 1905: 20), оранжева (портокалена) и виолетова (морава – Лещов 1905: 30), сребърна покривка (амалгама – Лещов 1905: 40), амплитуда (бел. под линия дистанция, размах – Лещов 1905: 52), курзира (циркулира – Лещов 1905: 25), Румкорфов индуктор (бел. под линия спирала, макара – Лещов 1905: 12), антени (пъртове – Лещов 1905: 61). В последния случай едва ли думата пърт е пълноценен превод на антена, която е нещо много повече, но явно тук авторът е решил да не се задълбочава. Има и случай, при които специално е указано, че се употребява непозната дума – т.н. кондензатори, а терминът е изписан с разреден шрифт (Лещов 1905: 11). Понякога се поясняват и термини, различаващи се само по представката, явно смятана за трудно разбираема – демагнетизирваме и размагнетизирваме (Лещов 1905: 69).
Още от Възраждането в българската книжнина се изковават нови думи, които да заместят трудния за усвояване нов технически термин. Известни са усилията на енциклопедиста д-р Иван Богоров в тази област, който напр. нарича сбирност вместимостта на плавателен съд, а фотографията – самосвет (Уикипедия: Иван Богоров). Първата българска радиотехническа книга не е чужда на тази традиция – с неологизми като превръщач (Лещов 1905: 55) – преобразувател на напрежение, ток и т.н., впущач (Лещов 1905: 59) – четков възел за отнемане на ток от високочестотен генератор, сплотител (т.е. кохерер – ранно устройство, един от първите приемници на електромагнитни вълни; произлиза от лат. глагол cohaereo – допирам се, свързан съм 25), възобновител (Лещов 1905: 41) – ретранслатор; става дума за автоматичния радиорелеен ретранслатор, изобретен през 1899 г. от италианския физик Емилио Гуарини (Слюсар 2015: 108). Нека да споменем и интересния неологизъм изнамервание (изобретение).
Борис Лещов предлага и някои сполучливи неологизми, които не са превод на технически термини, но спокойно биха могли да се употребяват и днес, като напр. магнитоспособност (Лещов 1905: 15) – способността на намагнетизираното желязо да привлича други железни късчета, и токозатваряне (Лещов 1905: 55) – т.е. затваряне на електрическа верига. Абсолютният брой на неологизмите обаче е по-малък в сравнение с първата българска автомобилна книга (1914). В ,,Телеграф без жици“ можем да намерим и ,,предтечите“ на общоприети днес технически термини – напр. тлеюща ламба (Лещов 1905: 7) вм. лампа с нажежаема жичка, предавач (Лещов 1905: 35) вм. предавател и също така приемач (Лещов 1905: 35) вм. приемник.
Съществуват и случаи, при които непознат термин се замества с позната дума, за да се осмисли по-лесно от читателите – кобилицата на релето (Лещов 1905: 39) – това е държачът на контактите на релето. В техниката нищо не възниква от само себе си, а всяко откритие по някакъв начин е свързано с предходни етапи в материалната култура и човек е склонен да си опростява сложните нововъведения, като ги етикетира с вече познати названия.
При някои от преводите обаче оригиналът е запазен в скоби – явно авторът, знаейки, че предлага един нов, неутвърден още превод на важен термин, желае да избегне всяко двусмислие. Така забелязваме електровъзбудителна (Influenz) машина и въртящо (Rotation`o) движение (Лещов 1905: 10), етера (Aether) – Лещов 1905: 17, 28), сплотител (Kohaerer, транслитериран като кохьорер (Лещов 1905: 25). След като вече е обяснил какво означава кохьорер, Лещов без притеснение е превел Antikohärer c противокохьорер (Лещов 1905: 40). Понякога препратката към оригинала може и да е на кирилица, като напр. първи (премиерен) ток, втори (секундерен) ток (Лещов 1905: 13).
В отделни случаи дадени названия на устройства не се превеждат на български, а направо се изписват на латиница и след това се обясняват. Така е напр. с тъй наречения Dinabolometer (Лещов 1905: 22), на който са посветени подробно описание и фигура, а по-нататък вече е изписан и на кирилица – динаболометровия уред (Лещов 1905: 23), а и съчетанието Umformer превръщач (Лещов 1905: 55) – т.е. вид преобразувател, веднага след това описан с текст и фигура.
Описани са и устройства, изписани само с латиница – oscillator (Лещов 1905: 31).
Използването на важните в радиотехниката термини ,,първична намотка“ и ,,вторична намотка“ заслужава отделно внимание. Поначало за намотка в българската литература от десетилетия се използва думата бобина и се пише първична намотка, вторична намотка и т.н. В ,,Телеграф без жици“ обаче срещаме всякакви комбинации – премиерната (първичната) бобина, секондерната бобина (Лещов 1905: 13), премиерната бобина (Лещов 1905: 15), първичната и вторичната бобина (Лещов 1905: 16). Тоест новият термин понякога е пояснен, понякога не е, а от един момент авторът преминава направо към превод, защото явно е сметнал, че читателят знае за какво става дума. Интересно е обаче, че думата бобина е изписана, като че ли идва от буба – бубина – и това е явление, което ще се наблюдава в българската радиотехническа литература чак до края на 40-те г. на ХХ век.
Ако четем внимателно ,,Телеграф без жици“, ще забележим редица отклонения спрямо днешната българска книжовна езикова норма – напр. котия (Лещов 1905: 26), същественната и на сам и на там (Лещов 1905: 31), а и неправилно изписани названия на чуждестранни търговски марки, заглавия и т.н. Понякога една дума се пише по повече от един начин – върлина, варлина (Лещов 1905: 38–39). Книгата не е снабдена с индекс на използваните литературни източници, но единственият упоменат, е отново немски, макар и грешно изписан – Elekotrotecqnische Zeitschrift от 1901 год. (Лещов 1905: 46). Никъде в книгата не се открива име на редактор, а като имаме предвид, че като издател е означена само печатницата, вероятно редактор не е имало и с оглед на това грешките са обясними. Названието на известната марка електронно оборудване Telefunken е изписано като Telefunicen (Лещов 1905: 51), обаче, като се има предвид кои букви точно са сгрешени (ic вм. к), e възможно това да е неправилно разчетен текст от печатаря, ако текстът на книгата е бил предаден написан на ръка.
В книгата се забелязва и ясно изразено влияние на руския език – напр. думата роля е роль (Лещов 1905: 38) – никаква важна роль, лекото е легкото (Лещов 1905: 51), а представа – представление (Лещов 1905: 9) – за да се дойде до едно ясно представление, били разгледани два случая. Един подковообразен детайл на магнитен приемник е описан като полукръг якор (Лещов 1905: 73) (от рус. якорь – ,,котва“ (Иванова1974: 588). Всичко това е обяснимо със съвременния на книгата етап на развитие на българския език – тогава за него са характерни множеството русизми.
Интересен е отговорът на въпросите дали първата българска радиотехническа книга може да бъде четена като информационен източник, а дори и да може – дали специфичният ѝ език би бил пречка при разбирането на нейното съдържание. А и защо беше важно да прочетем внимателно ,,Телеграф без жици“?
Това е ценна книга не само поради своето първенство в жанровата си област у нас, но и като ресурс за началото и перипетиите по създаване на радиото. Сведенията са задълбочено изложени от достоверни източници и в по-голямата си част не присъстват в други заглавия на български. А самобитният език на книгата не би бил затруднение, ако читателят има поне основни знания по електро- и радиотехника. Само по този начин ще съумеем да разберем какво е имал предвид Борис Лещов под думи като впущач и възобновител. Такива находки издигат ,,Телеграф без жици“ до интересно свидетелство за навлизането на непознати технически термини в българския език в началото на ХХ век, затова книгата става интересна за изследване и от филологически гледна точка.
Първата българска радиотехническа книга едва ли е придобила голямо количествено разпространение, но както през 1905 г., така и сега тя има приноса на научнопопулярен труд, който събира в себе си подробни сведения за радиотехниката – физични и електротехнически основи, редки факти за забравени и непознати радиотехнически апарати, за тяхното приложение в различни страни, но и вероятно най-важното за техническа книга в тази епоха – дух, отворен към предстоящото и новото.
–-
[1] Подобна хиперкоректност виждаме и в съвременни преводни статии в Интернет – името на някакво лице (напр. учен) се изписва транслитерирано на български, но в скоби стои и на родния език източник. Днес това уточнение улеснява търсенето на информация в чуждоезични интернет ресурси, но може би и авторът на първата българска радиотехническа книга е имал предвид улеснено търсене на сведения (в библиотечни каталози например).
БИБЛИОГРАФИЯ
Димитров 1988: Димитров, В. Българите и радиото. София: Унив. издателство ,,Св. Климент Охридски“, 1998. [Dimitrov 1988: Dimitrov, V. Balgarite i radioto. Sofiya: Univ. izdatelstvo ,,Sv. Kliment Ohridski“, 1998.]
Иванова 1974: Иванова, Ана (състав.). Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. София: БАН, 1974. [Ivanova 1974: Ivanova, Ana (sastav.). Rechnik na redki, ostareli i dialektni dumi v literaturata ni ot XIX i XX vek. Sofiya: BAN, 1974.]
Лещов 1905: Лещов. Д. Телеграф без жици. С 65 фигури. София: Дневник, 1905.] [Leshtov 1905: Leshtov. D. Telegraf bez zhitsi. S 65 figuri. Sofiya: Dnevnik, 1905.]
Слюсар 2015: Слюсар, В. Радиорелейным системам связи 115 лет. – Первая миля, 3/2015, 108 – 112. [Slyusar 2015: Slyusar, V. Radioreleynayim sistemam svyazi 115 let. – Pervaya milya, 3/2015, 108 – 112.]
Уикипедия: Иван Богоров. [Uikipediya: Ivan Bogorov [прегледан на 31.01.2019.] <https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%BE% D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2>.]
Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Филологически форум, бр. 11 (2020) ==> https://philol-forum.uni-sofia.bg/wp-content/uploads/2020/08/FF_2020_11_140-149_10_BG.pdf
