колекция стари телефони - ==> SANDACITE BG <== Българският портал за стара техника

Първият български телефонен секретар е от 1970-те г.

В Sandacite.BG работим да научим повече за Първия български телефонен секретар.

Дойде редът и на още един принос към интересните български телефонни устройства.

С навлизането на гласовата поща вече забравихме телефонния секретар – джаджата, която отговаря по телефона вместо нас, когато сме възпрепятствани. А знаете ли, че още преди около 50 г. е налице и български телефонен секретар? Как работи той?

Ускоряващото се темпо на деловия живот има своите изисквания и в средата на 70-те г. в ДСО Респром се замислят за проектиране на устройство, което да замести човека с длъжност технически секретар, поне в някои задачи. Нужно е устройство, което да обработва телефонни обаждания в работното място на даден служител, когато той отсъства. Да записва посланието на обаждащия се и също така да му отговаря, като ,,изрецитира“ предварително записано (фиксирано) съобщение.

Първият български телефонен секретар вижда бял свят в средата на 70-те и го наричат ,,секретар-автомат“. Поместен е в кутия от пластмаса и талашит. Свързва се и работи към всеки използван в тогавашна България телефон. Има два режима.

При първия секретарят се включва веднага щом на свързания с него телефон се позвъни. Сетне изрецитира съобщение, напр.: ,,Говори секретар-автоматът на тел. 83-13-25. Петров ще отсъства днес до 14 ч. В следващите 40 сек. можете да предадете Вашето съобщение, което ще бъде записано от автомата. Моля, говорете!“. След това обадилият се трябва да се изкаже и думите му се записват на магнетофонна лента.

Текстът, който секретарят ще изрецитира, се записва през микрофон от служителя преди излизане. Има и бутон, с който той да изтрие записаните съобщения, след като се върне и ги изслуша. Секретарят има и куплунг за слушалки, ако служителят очаква конфиденциални обаждания и не иска записаните от тях съобщения да се чуват, когато ги прослушва.

Във втория режим апаратът секретар само уведомява обадилия се кога абонатът на търсения телефонен пост ще бъде свободен за разговор, но без да предлага да се запише отсрещното съобщение. Този режим може да се ползва и когато служителят ще отсъства дълго време (напр. отпуски).

Първият български телефонен секретар може да бъде полезен и когато служителят е в кабинета си, но е зает с друго и не може да говори. Има опция, в която записваното съобщение едновременно се възпроизвежда звуково от апарата, за да може служителят, ако все пак прецени, сам да се включи в разговора.

Как работи Първият български телефонен секретар? Той е съчетание от блок електроника и два магнетофона, чиято работа синхронизира той. На електронна памет е заводски записана програмата за работа.

Единият магнетофон е с дълга, а другият – с къса лента. Дългата може да запамети до около 90 мин. звук. Така при максимална дължина от 40 сек. за всяко входящо съобщение на нея се записват около 135 такива. Ако все пак лентата свърши, секретарят автоматично заработва само в режим ,,предаване на фиксираното съобщение“. Разбираме, че то е записано на късата лента.

Сред предимствата на дори толкова ранен телефонен секретар е, че дава възможност на служителя спокойно и аргументирано, без припряност да обмисли отговора си на входящото съобщение, защото може да чуе информацията от него едва когато има време. Апаратът е удобен за много търсени служители, които поради естеството на работата си често напускат работните си места.

Все още не знаем със сигурност къде е произвеждан Първият български телефонен секретар, но вероятно – в завод Електроакустика Михайловград (дн. Монтана), който в средата на 70-те г. вече има голям опит в производството на магнетофони. Възможен отговор е и Заводът за телефонна и телеграфна техника в София. Но със сигурност заводът, изработвал секретаря, е в системата на ДСО Респром. А какво означава тази дума? ,,Радиоелектронна и съобщителна промишленост“.

От този интересен апарат засега притежаваме само една снимка, и то нискокачествена черно-бяла. Ако знаете къде може да се намери такъв, ще е чудесно да ни известите, защото горещо го търсим.

А дотогава може да прочетете за началото на телефонията в България по принцип:

Първите БГ телефони. История на телефона в Царство България

Първият български фонокартен телефон ИЗОТ 0115 от 1983 г.

Sandacite.BG разследвахме първия български фонокартен телефон ИЗОТ 0115 и това-онова около него.

**Първият български фонокартен телефон ИЗОТ 0115** – 1983

Да имаш телефон вкъщи не е достатъчно за пълното ни удобство. Затова и хората винаги са се стремели да направят така, че да могат да говорят и извън дома. Първата крачка в тази насока са монетните телефони, които в България се разпространяват масово след 1934 г. Десетилетия наред монетите и жетоните остават символ на уличната телефония, обаче след тях се появява нещо различно – телефонът с фонокарти.

Когато се каже ,,телефон с фонокарти“, повечето хора се сещат преди всичко за оранжевите апарати на известанта допреди време фирма ,,Булфон“ или сините на ,,Бетком“ и не се замислят, че фонокартови телефони у нас има още много преди това. Затова сега се налага да се върнем назад във времето.

Първите български фонокарти за продажба са издадени през 1982 г.:

**Българска фонокарта** от първата емисия – 1982

Телефоните, работещи с тях, са монтирани в телефонни палати, хотели, спортни зали и други оживени обществени сгради в големите градове. Информацията върху тези фонокарти се записва върху магнитна лента на гърба им, те нямат чип като по-късните си събратя. Картите от периода 1982 – 91 г. са малко познати, а някои от тях са истинска колекционерска рядкост поради малкия си тираж. Затова е истинско щастие да намерим такива! Колекционерските разлики между различните карти понякога са почти микроскопични – напр. те може да са само във вълнообразните ивички на две уж съвсем еднакви карти. Просто при ръба на единия вид карта те завършват нагоре, а на другия – надолу. Цената на фонокартите от периода 1982 – 91 е между 1 и 50 лв. Освен на български, надписите по тях са и на френски език, напр. на издателя – Ministère des télécommunications.

Различни **фонокарти**, една от тях – служебна от 1988 г. (тази без цена)

Производството на първите български фонокарти е поверено на Завода за информационни носители ,,Динко Баненкин“ в Пазарджик. Преди 1987 г. картите се произвеждат в България, а после в ГДР, но още през 1985 – 6 г. там са поръчани малки пробни серии. След 1991 г. у нас отново се произвеждат български фонокарти. Първите на БТК, издадени 1993 г., представляват стари пластики, произведени 1988 – 1991 г., но със залепен отгоре тънък пластмасов лист и означен броят ,,таксови единици“, които картата съдържа (напр. 150). Това е още един начин да се спести от производството на скъпи нови пластики.

Тези фонокарти се презареждат – когато веднъж си купите картата, а после изговорите лимита, не я хвърляте (защото пластиките са скъпи), а я носите в пощата, където имат магнитозаписващо устройство. Заплащате цената на желания от Вас лимит, от нея се приспада цената на самата пластика (тъй като вече сте си я купили, а тя се употребява многократно) и така Ви зареждат картата. Известните по-късно фонокарти на ,,Булфон“ и ,,Бетком“ се появяват едва през 90-те години, но вече не се презареждат, а се купуват, изразходват и изхвърлят.

Интересни са и фонокартите с т.н. надпечатка, каквито виждате на тази снимка:

**Български фонокарти** с надпечатка – 1991

Това са пластики, произведени 1989 г., върху които обаче по-късно (1991) са надпечатани по-високи цени – 20 и 50 лв – защото инфлацията в тези години започва да надува цените и старите им означения вече не са актуални. И тъй като пластиката е скъпа, стари карти се изтеглят от пазара и им се надпечатва новата цена. А двете дебели черни чертички, образуващи правия ъгъл вдясно от числото, са нарочно нанесени, за да се скрият старите числа.

Съществуват и фонокарти с цена в долари, издавани през 1990 г. – напр. тази ,,3 $“:

***Българска*** доларова ***фонокарта***

Те са в много малък тираж, а цената в долари най-вероятно е избрана, за да може картите по-лесно да се продават на посетили България чужденци. Картите са продавани по курортите, летища, хотели и т.н.

Издадени и седем-осем фонокарти с емблемите на различни предприятия, но без отпечатана цена. За тях имаме хипотеза, че това пак са служебни карти, но раздавани на висши служители от съответното предприятие и зареждани със служебен лимит за разговори – все едно получават служебен телефон. Като стане търговски директор на ,,Фармахим“ напр., му дават тази карта:

**Българска** служебна ***фонокарта*** за висши служители на Фармахим, 1986 г.

С подобно предназначение са т.н. кредитни фонокарти – друга рядка птица. Знаем за две издадени такива – от 1990 и 1991 г. – като те също са предназначени за ръководители на предприятия и въобще големи хора. Тези карти са или с много висок лимит, или безлимитни. Обяснимо, също са много редки за намиране. Кредитните фонокарти обаче са мострени, те не са пускани в масово обращение.

**Българска** кредитна ***фонокарта*** – 1990

А тази синя по-долу фонокарта най-вероятно е служебна (сервизна за тест) към Първия фонокартов телефон – той е означеният като ИЗОТ 0115. С нея техниците го изпробват след и по време на ремонт, за да се уверят, че е изправен. На нея не пише цена, защото и тази карта се презарежда със служебен лимит, като на технѝка се поверява пластиката.

Служебна (сервизна) карта за проверка на телефона след и по време на ремонт, 1988 г.

Също служебна ***фонокарта*** за **телефонни** техници

Вече стигнахме и до апаратната част! Телефоните, които отначало се използват с първите български фонокарти, са чуждестранни, най-вероятно произведени от полската компания Telkom Telos.

През 1983 г. обаче е проектиран и първият наш фонокартен телефон – той се ражда в Института по изчислителна техника. Идеята в България да се разработи и произвежда такъв апарат е на Рашиана Рашкова, началник на дирекция Публични телефони в Комитета по пощи и далекосъобщения. Самият телефон е конструират от колектив с ръководител (главен конструктор) инж. Иван Въчовски. Произвеждан е в Завода за запаметяващи устройства в Пловдив. Любопитното е, че в първата публикация за този телефон – отпечатана в сп. Електропромишленост и приборостроене, бр. 12-1983 – апаратът е наричан ,,обществен телефон с кредитна карта“ – защото фонокартата се закупува предварително, за нея се заплаща точна цена и срещу това клиентът получава време за разговори, което може да се сметне за своеобразен ,,кредитен лимит“.

Когато преди години прочетох тази статия, цял се наелектризирах, а пръстите ми здраво стиснаха списанието… За мен беше ясно, че това изобщо не са познатите булфонски и беткомски апарати, които виждах из уличните кабинки, но тогава други и не бях забелязвал. Ох, да можеше този да го намеря само…

***Първият български* *фонокартов* *телефон*** – прототипът от 1984

Две-три години по-късно от старо списание ми попадна черно-бялата снимка, която виждате отгоре. Тогава тя ми подейства като гледката на богата празнична трапеза, която беден гаврош гледа през прозорец от улицата. Аа, ето те, ето те значи тебе… поне вече те знам как изглеждаш! Само да те найда, такъв хубав експонат ще ми станеш…

Не щеш ли, преди около две години забелязах в продажба точно такъв телефон, със същия дебел надпис: ,,Телефонен апарат за селищни, междуселищни и международни разговори“. Подскочих пред монитора като ужилен и така бясно закликах, че щях да изкъртя мишката! Но какво беше моето разочарование, когато забелязах, че най-отдолу се мъдри емблемата на същия онзи полски производител Telkom Telos, а с моята така отдавна търсена цел отново драматично съм се разминал…

И така допреди няколко седмици, когато това истинско съкровище – Първият български фонокартен телефон! – попадна в колекцията ми. Тежи около 30 кг, защото стените му са много дебели и е здраво подсигурен срещу разбиване, но това като че ли го прави допълнително чаровен.

А сега да го разгледаме!

За времето си фонокартният телефон е голяма крачка напред в сравнение с дотогавашните улични апарати, работещи с монети. Сега тарифите лесно и бързо могат да се променят, значително се затруднява провеждането на разговор, без да се заплати за това (макар че пак не е невъзможно!), а тъй като телефонът има вграден процесор (български), може да се задейства и програма за автодиагностиката му.

Когато вдигнете слушалката от гнездото ѝ вляво, върху цифровото LED екранче на апарата се изписва ,,00.00“ – все още не сте поставили фонокарта и телефонът не знае колко пари имате в нея. Когато я вмъкнете в процепа отдолу, се изписва стойността и вече можете да набирате.

Цената на разговора се изчислява чрез таксуващи импулси от автоматичната телефонна централа. Тарифите варират според различните разговори – междуселищните и международните са по-скъпи от вътрешноселищните, защото се таксуват според зоната и продължителността им. Затова и те изискват по-голяма минимална начална сума в картата, без която не можете да започнете разговора. И за да не стоите ,,на нокти“, докато говорите с друг град или държава, можете да наблюдавате на екранчето (в реално време!) колко Ви остава от кредитния лимит. Ако видите, че са Ви останали само 0,20 лв, не се тревожете – телефонът ще изхвърли картата, за да поставите нова. През това време разговорът Ви няма да се прекъсне – конструкторите са помислили за този момент и е осигурено буферно време.

Трябва да отбележим също така, че при този телефон картата потъва изцяло в процепа – не се подава навън както при следващите модели. На снимката в тази статия не сме я добутали докрай, за да можем да си я вземем по-лесно след това. :)

А селищните (в рамките на едно населено място) разговори се таксуват след края им. Когато върнете слушалката, апаратът изтрива от картата старата стойност на лимита и презаписва останалото след разговора. Всъщност, можете да говорите и без фонокарта, но само с 4 номера – Бърза помощ, пожарната команда, Народната милиция и Телефонните повреди.

Клавиатурата на апарата се състои от 10 цифрови бутона (за от 0 до 9) плюс бутона ,,звезда“ (*), чрез който автоматично се повтаря набраният номер (за по-бързо), и ,,диез“ (#), който прекъсва връзката и установява нова.

Прототип на телефона е изработен за първи път през 1984 г., а след това се произвежда серийно. Както виждаме, прототипът малко се различава от серийния модел. Някои елементи на предния панел са разпределени по различен начин – напр. явно по-късно е решено, че е по-удобно клавиатурата и екранчето да са в долната част, където по-лесно се обслужват от ръката. Като устройство обаче това е същият модел.

И макар фонокартните телефони да са по-високотехнологични и да се смята, че са по-защитени от неправомерно използване, изобретателни ,,хакери“ са намерили начин и това да направят. Схемата е основана на това, че след разговор телефонът автоматично презаписва (актуализира) върху магнитната лента броя останали импулси след проведения разговор.

Ето какво прави измамникът. Първо поставя в процепа пълна фонокарта, за която е залепена лента тиксо. Картата потъва, обаче тиксото стърчи от процепа. Апаратът я разпознава и прочита броя на импулсите ѝ, а човекът я хваща за тиксото, изтегля я и бута вместо нея празна карта. После набира някакъв номер, но отказва разговора, като връща слушалката върху вилката. И тъй като телефонът ,,знае“, че след това действие автоматично трябва да презапише картата с останалия брой импулси, той точно това и прави! Чинно презаписва празната карта с… точно същия брой импулси, които се съдържат в извадената преди малко пълна карта!

Тази схема е измислена от неизвестен тогавашен умник, който забелязва, че телефонът не ,,разбира“ кога пълната карта междувременно е била заменена с празна – това явно е просто грешка при проектирането на самия апарат. По този начин измамниците успешно зареждат множество празни карти с броя импулси на съответните пълни и ги продават на черно.

От архивите разбираме също така, че на основата на Първия български фонокартен телефон е предстояло да се създаде усъвършенстван модел, който автоматично да изтегля сумата за проведения разговор от сметката на клиента в банка. В такъв случай фонокартата се предвижда да е само идентификационна, а не заредена с някакви предплатени импулси за разговор, защото колко дълго ще може да говори човек, ще зависи от разполагаемата наличност в банковата му сметка. Бъдещите ни изследвания ще покажат обаче дали такъв апарат действително е създаден, или е останал само намерение, което ,,го е хванала перестройката“ и така е останало неосъществено.

Само че българската електронна промишленост е изработвала и други интересни устройства с магнитни карти, като напр. това:

ИЗОТ 1001С – БГ електронна пропускна система от 1979 г.

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 10-2020.

Имефон от 1975 г.: български телефон с електронна памет

През 1975 г. се появява българският телефон с електронна памет Имефон – вижте подробно за него в Sandacite.BG.

Често в работата се случва да извършваме бързо едно след друго няколко кратки действия, каквото напр. е воденето на кратки телефонни разговори. Дори няколко секунди забавяне тежат, когато човек знае колко още много неща има да направи. Днес с телефонните указатели в мобилните устройства, процесът е значително съкратен, защото ако абонатът е в списъка, не е нужно при всяко набиране да въвеждаме номера му. Но преди 45 – 50 г. да разполагаш с телефон с вградена памет за множество номера е жадувано удобство, особено ако става дума за вътрешен, служебен телефон, от който се водят голям брой бързи разговори с малък брой хора.

И ето че през 1975 г. ДСО Респром отговаря на потребителските нужди и започва да произвежда т.н. Имефон, или АН-10, както е моделът на апарата (съкратено от ,,автоматичен номеронабирател“). Първите бройки излизат от софийския Слаботоков завод, но почти веднага производството е прехвърлено в Телефонния в Белоградчик:

АН-10 е използван много като вътрешен телефон в големи служебни сгради – предимно такива с работа върху бюро – за връзка между служители в различни стаи, етажи и т.н. Вярно е, че самото избиране с 1 бутон технологично го има още при директорско-секретарските телефонни уредби от 1960-те г., но тук нещата са значително усъвършенствани.

Ето кратко съобщение за появата на Имефон АН-10 през 1975 г. в списание ,,Електропромишленост и приборостроене“:

Имефонът е съчетание между обикновен телефон и електронна памет. Виждаме, че изгледът му е по-различен – той няма традиционната за онези времена ,,шайба“, а само бутони/клавиши, най-голямата група от които са подредени в 6 реда по 5. С тях АН-10 позволява бързо – буквално с едно натискане! – да се набере номерът на търсения абонат. Апаратът може да запамети до 30 телефонни номера, съставени от до 8 цифри, като всеки от 30-те клавиша отговаря на един абонат. Имефонът може да набира абонати както в дадения град, така и извън него. Клавишите са правоъгълни, широки, а всеки от тях е снабден с прозрачна пластмасова капачка отгоре, за да може върху клавиша под нея да се сложи бележка с името на всекиго.

Виждаме обаче, че под абонатните бутони има и други клавиши – черни, квадратни, обикновени. Те са 14, разделени на 4 функционални и други 10, на които има цифрите от 0 до 9. Цифровите служат, за да може с Имефона да се избират и невъведени в паметта номера, както това се прави с обикновен телефон. А вече ползвателят сам ще реши дали иска да запамети нововъведения номер, или просто еднократно е разговарял с него и няма нужда.

С Имефон може да се набира номер и без микротелефонната гарнитура (т.н. слушалка) да е вдигната – процесът на набиране се следи чрез звук от говорител вътре в Имефона. Просто натискаме нужния имен бутон или с черните клавиши съставяме комбинацията от цифри за търсения номер. А когато чуем сигнала ,,свободно“ и отсреща ни вдигнат, взимаме слушалката и започваме да говорим.

Ако търсеният номер се окаже зает, тогава с функционалния бутон R (,,повторение“) той може да се набере повторно, като това е възможно независимо дали абонатът е запазен в електронната памет на Имефона, или не.

Разбрахме, че ако номерът на търсения абонат е въведен предварително в паметта, ползвателят може да го избере само с едно натискане на съответния бутон. Но ако абонатът още не е записан, трябва да го въведем! Как става това?

Натиска се за секунда бутонът С (,,нулиране“), а сетне – пак така бутонът СМ за запис. Сега натискаме имения бутон, към който искаме да запишем новия номер, и го отпускаме, а след това от цифровите бутони набираме номера за запис. Накрая пак натискаме за секунда С и това е! Новият абонат е добавен в паметта.

За запаметяването на номерата се грижат 4 бр. 256-битови MOS-чипа от типа СМ 8001, ботевградско производство. В апарата участва и специализирана интегрална схема за автоматични номеронабиратели – СМ 901, също от Комбината по микроелектроника. Ето по-точно каква е схемата на Имефон АН-10:

***Стар български телефон Имефон – схема***

В захранващия блок на Имефона е предвидена акумулаторна батерия, от която той да черпи ток в случай на проблем с външното електрозахранване от мрежата, и така записаните в паметта данни могат да се запазят за срок до 48 ч. А ако в този период искаме да наберем абонат, трябва да щракнем СК-ключа и да включим към апарата външна, допълнителна шайба.

Скоростта на избиране на Имефона е 10 импулса/сек, а импулсното отношение: 1,6:1. Захранва се от 220 волта напрежение и консумира 30 вата мощност. Еквивалентното затихване на приемане е < 0,1 непера, а това на предаване – < 0,5.

Само Имефонът тежи около 2,5 кг, а заедно със захранващия си блок – около 8,5.

Имефон АН-10 може да се види с оранжева и зелена пластмасова кутия. Съществува и друг модел – АН-12 от средата на 80-те г. – който има някои разлики. Напр. той има светодиодна индикация за следене на набирането, освен това двете групи бутони (имените и стандартните) са разположени една до друга, а не една под друга, както при АН-10, и т.н. Доказано съществува и АН-16, също част от нашата колекция. Но за първи Имефон източниците посочват именно АН-10.

А ето и какво подобно нещо се използва в България преди появата на Имефоните:

Директорът Ви търси!

Първите БГ телефони. История на телефона в Царство България

Прочетете в Sandacite.BG за историята на телефона в Царство България и за първите български телефони!

**Стар български телефон** от края на 1920-те г.

(Статията е публикувана от автора за първи път в блога на Първа инвестиционна банка (Fibank) ==> https://blog.fibank.bg/%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D1%81-%D0%BA%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0.html.)

Сведенията по въпроса ,,Кога е проведен първият телефонен разговор по българските земи?“ ни насочват към есента на 1877 г., по време на Руско-турската война. Тогава руските войски строят множество военнополеви телеграфопощенски станции, защото телекомуникациите определят успеха на всякакви военни действия.

На 1 и 2.ІХ.1877 г. 1-во отделение на 5-и военнополеви телеграфен парк (заедно с Главното командване на действащата армия) се установява в с. Пордим, Плевенско, където се намира и главната квартира на румънския княз Карол I. Пордим става централен военен команден пункт. На 16.Х в това селище се състои телефонен разговор между румънския княз и главнокомандващия руската армия – великия княз Николай Романов Старши. Това е най-ранната такава размяна на думи, за която до момента имаме сведения. Вероятно обаче преди това новоинсталираната телефонна линия е изпробвана от други хора, най-вероятно военно-технически лица.

Следващата информация – за разговор, по-късен с около два месеца – намираме в дневника на руски офицер от обсадата на Плевен. Тук историята е любопитна! Един генерал си поръчва сандък с вино, но погрешно му изпращат неизвестен апарат с тръбички, подобни на стетоскоп. Началникът на полевия телеграф разбира, че това всъщност е телефон. Загадката е разкрита и военните инсталират телефонна връзка между две палатки, с която няколко дни поред се забавляват, говорейки по жицата.

През 1884 г. група български офицери, завърнали се от военно обучение в Русия, си донасят 2 телефонни апарата и ги инсталират на ул. ,,Георги Вълкович“ в София. На № 18 е тяхната квартира, а на 13 живеят артилерийският полк. Решетин и неговата хубава дъщеря.

Смята се, че именно 25.ХІ.1884 е датата на първия телефонен разговор във вече възстановената държава България. Ето как се стига до него. На този ден е освещаването на новата сграда на Народното събрание. Офицерите канят у дома си премиера Стефан Стамболов, за да му покажат новото чудо – телефона. Кап. Груев набрал полк. Решетин и разговорът протича съвършено – дъщерята на високия чин изпълнява една песен, а Стамболов отговаря с български народни песни.

Първият телефонен номератор у нас е монтиран в София през 1884 г. и може да обслужва до 5 линии, а като най-важни веднага са определени царският дворец, кабинетът на премиера, Главната дирекция на пощите и телеграфите и ІV полицейски участък. Малко по-късно към тях е добавено и търговското представителство на германския производител ,,Круп“. По-късно са монтирани номератори и в следващите най-големи градове на България, а на 13.І.1892 тържествено е проведен първият междуградски разговор между София и Пловдив.

След 3 г. официално са назначени първите двама телефонисти у нас. Това е служител в телефонна централа, който стои пред огромни апарати (номератори) и свързва обаждащите се абонати с търсените от тях номера. За всеки номер – търсещ и отговарящ – на номератора има съответен ,,жак“. Когато търсещият абонат звънне в централата, телефонистът отговаря с ,,Централа! С кого да Ви свържа?“. Щом му кажат това, най-честата схема е да включи жака на повикващия абонат в буксата (гнездото) на търсения от него и така те могат да си говорят. Тогава казваме, че телефонистът изгражда връзка между телефонните абонати.

Може абонат от едно селище да търси такъв от друго. Затова в междуселищните номератори зад дадено гнездо не стои конкретен телефон на един човек, а някаква свързваща линия, напр. с номератор от друг град, към чиито телефонисти да се прехвърли обаждането. Те вече могат да свържат повикващия абонат от едното селище с търсения номер в своето. А ако телефонната централа в това селище е автоматична, на номератора ще има монтиран номеронабирател – познатата ни от детството ,,шайба“ (като на показания по-долу номератор).

**Телефонен номератор** от втората половина на 1930-те г., БГ производство

Чрез нея телефонистките могат направо да наберат търсения номер и така да свържат единия абонат с другия. Ако обаче няма такова прехвърляне на обаждането, времето за приемане на повикването, за преценяване кое от многото гнезда е това на търсения абонат и за включването на жака в него не трябва да надвишава няколко секунди!

Номераторите имат сигнализация за входящо повикване – обикновено една обща сигнална лампа отгоре. Възможно е да има лампа над всеки жак, за да укаже дали абонатът е затворил телефона си (обикновено свети при отворен телефон). Различните производители имат различна логика на сигнализация и изграждане на линиите, но при всички тя е проста и лесно се заучава от телефонистките.

Работата на телефониста е изтощителна: дълги дневни и нощни смени и интензивно натоварване. Освен това са нужни добро здраве, ясен и чист глас, висок ръст (за да може ръцете да достигат до върха на големия номератор) и – разбира се – умение да се пази тайната на кореспонденцията. Именно поради тази причина за телефонистки се избират представителни момичета от добри семейства с примерно обществено поведение.

Едва през 1935 г. България започва да въвежда автоматични тел. централи – в София, В. Търново, Пловдив и гара Кричим (до 1942). Да споменем също така, че в Царство България също е имало и улични обществени телефони – те са работели с монети – но за това друг път.

През 1924 заработва и редовно българско производство на телефони – отворена е Телефонно-телеграфната работилница към Главната дирекция на ПТТ. В нея се произвеждат телефони, телефонни номератори, телеграфи и части за тях.

А от задната страна на апарата е отбелязано:

Друг производител е ,,Българска телеграфия“ (,,Анонимно АД с участието на държавата“) на бул. Сливница № 291, основана 1927 и произвеждала и слаботокови компоненти. През 1935 се слива с ТТ работилницата.

Реклама на **Българска телеграфия** от 1927

На първата снимка и онези с табелите виждаме 3 метални телефона от от ТТ фабрика. Единият е типичен домашен или служебен апарат от 1920-те и 1930-те г. Ползвателят завърта манивелата и така изпраща електрически сигнал до централата, където телефонистката му вдига и го пита с кого желае да го свърже. Звънецът му е монтиран вътре в кутията, но при други модели е отвън. Когато Ви търсят, звъни доста стряскащо. :)

Вторият е по-нов, след 1935, вече предвиден за автоматична телефония, и разполага с ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да изберем търсения номер. Ако обаче този абонат се намира в селище, в което няма автоматични телефони, е нужно първо да наберем централата (с определен номер) и там вече да поръчаме с кого желаем да говорим.

**Стар български телефон** от втората половина на 1930-те г.

Производител и на този телефон е ТТ работилница към Гл. дирекция на ПТТ (след 1935 се нарича ,,фабрика“).

Третият е нещо, което на пръв поглед може да ни заблуди. Това е пак манивелен телефон от Царство България, но осъвременен – със самоделно добавен ,,шайбов“ номеронабирател, за да можем директно да набираме търсения абонат. Шайбата не е оригинална, а е по-късна – едно време хората нерядко са преработвали и модернизирали своята техника. Тук неоригиналността познаваме по три признака:

а) шайбата вече е от пластмаса, докато през 1930-те г. би била от бакелит, а и на друг принцип – с т.н. червяк;

б) предният панел е без наклон – строго вертикален е, което не е удобно за движение на пръстите при набиране с шайба, но за манивела не е никакъв проблем;

в) при по-внимателно вглеждане отстрани вдясно на телефонната кутия се забелязва дупка – някога там е била манивелата за индукторно повикване, преди да я демонтират, за да сложат шайбовия номеронабирател

**Ретро**, но ,,модернизиран“ ***български телефон***

Няма как да подминем и легендарната книга ,,телефонен указател“. Първият такъв в България излиза още през 1900 г. и е наречен ,,Указател на телефонните постове в София, Пловдив, Русе, Варна и Шумен“. През следващите десетилетия почти всяка година се издава редовно телефонен указател. Вероятно след 1937 на цветната му корица се поставя изображение на новородения престолонаследник цар Симеон ІІ. Нашият тук е софийски от 1943 и включва частни, административни и фирмени абонати.

**Стар телефонен указател на София** – 1943

Почти всички стари БГ телефонни указатели имат няколко страници най-подробни инструкции как човек да си служи с телефон, защото централите на някои градове са автоматични, а на други – все още ,,ръчни“ (с телефонистки).

Днес това е истински исторически извор и той убедително опровергава мнението за телефонния указател като за най-скучната книга на света.

Цялото това досега беше материал с тема телефоните за домашно и обществено ползване. А ако Ви интересува историята на българските телефони, специализирани за военна употреба, то последвайте долния линк:

Военнополеви телефони от Царство България

Български телефон Респром ТА-1300 + техническо описание и схема

Бг телефонът ТА-1300 пристигна в Сандъците – Sandacite!

Днес ще Ви запознаем с един телефон, който е разработен през 1981 г., а индексът 1300 най-вероятно от честваната тогава 1300-годишнина от създаването на българската държава. Иначе този нашият екземпляр е произведен 1986 г. Производител е Заводът за телефонни апарати Белоградчик.

Моделът ТА-1300 е доста по-различен от обичайните ни и познати телефони от този завод. Той се отличава от дотогавашната масовка по три основни признака:

предназначен е за закачане на стена (тежи около 700 грама – не че е важно при това положение). От тия, дето все им изпускахме слушалките, те се удряха по стената и в един момент телефонът се повреждаше – помните ли? :)
набирането на желания номер не се осъществява с шайба като по-старите модели, а с натискане на цифрови бутони – напредничаво за времето си. С този номератор могат да се избират номера с максимален брой на цифрите в състава си 20;
и освен това този номератор е разположен не на корпуса, а на самата слушалка! Изглежда различно, нали? :)

Та-1300, разбира се, е предназначен за свързване към вече достата тогава в България автоматични телефонни централи. Притежава доста ценни и удобни функции като напр. регулиране силата на звънене, автоматично повтаряне на избрания номер и превключване между импулсно и тонално набиране на номерата.

Апаратът може да работи при захранващо напрежение 48 или 60 волта.

Телефонът има два кабела – захранващ (онзи, който влиза в розетката) и такъв между апарата и слушалката (т.н. микротелефонна гарнитура). Първият е двужилен, а вторият е трижилен и – както си го знаем – спирален.

Равнището на звуково налягане на приемника му при повикване (при подавана мощност 100 mV/A) е 65 дБ, а същият показател, измерен на разстояние 0,5 м от телефона, е 70 дБ.

От задната страна на корпуса (тази, която в положение на монтаж застава към стената) са отпечатани и производствените данни:

Оттук можете да изтеглите техническото описание и схемата – Респром ТА 1300

Коментари в съответната тема пишете в в нашия форум – http://sandacite.bg/forum/viewtopic.php?f=45&t=5260

[1988] Автоматичен телефонен комутатор Инкомс D8 и D5

Днес ще Ви представим една по-различна машина. Автоматичният телефонен комутатор е предназначен за автоматизиране на абонатните телефонни връзки в частни квартири и вили, както и на малки фирми, представителства, бюра, магазини и други търговски обекти, а също така и за раширяване на съществуване на съществуващата телефонна мрежа.

Производител е ЗТА Банско: