Етикет: Военен научно-технически институт

Вижте в Sandacite.BG героичния автобус Чавдар от ВМА, който е мобилен център за кръводаряване.

Пандемията от коронавируса SARS-CoV2 показа вече няколко пъти, че когато става дума за спасяване на човешки животи, не е важно колко е старо дадено техническо устройство, а колко полезно е то. След култовата българска респираторна маска МР-70 от 1970 г., с която Sandacite.BG ви запозна още през м. април, и станалия много известен съветски хладилник ЗИЛ КХ-240 от 1962, който пази ваксините за скорошно ползване, сега наред е и един стар, но героичен автобус, спасил хиляди човешки животи. Това е специализираният мобилен център за кръводаряване, който е собственост на Военномедицинска академия. В тази статия ще ви разкажем повече за него.

Във ВМА Центърът по трансфузионна хематология съществува от 1993 г. В края на ХХ век у специалистите по кръводаряване узрява идеята, че дейността им може да се осъществува много по-лесно, ако разполагат с подвижен екип и съответно пункт за кръводаряване, който да посещава дарители там, където е необходимо. Затова през 2000 г. ВМА и тогавашният Военен научно-технически институт сключват договор за проектиране на автобус, оборудван с всичко необходимо за кръводарителски цели – медицинско оборудване, легла, хладилници, климатици…

От Института решават основа на новото специализирано транспортно средство да стане шаси на автобус Чавдар 11М3 и върху него да се монтира всичко необходимо. При този медицински вариант обаче каросерията е нестандартна, личи си, че това е автобус, изработен по специална поръчка. Напр. вижте как се отваря задната (втората) врата – тя е с брава отляво и просто я отваряте, няма такава врата при обикновения пътнически 11М3 – там задната врата стандартно се отваря чрез бутон от таблото на шофьора. Освен това, при серийния вариант 11М3 втората врата е разположена в средата на каросерията и е двойна, а не като тази. Ето как става качването през нея:

Това е първото такова нещо, правено в България, макар медицински автобуси у нас да са произвеждани и преди това. Напр.  през 1980 г. е изработен 1 брой мобилен зъболекарски кабинет на базата на Чавдар 11М4 – 11М4СК се казва – а още през 50-те г. са направени 6 Чавдара рентгенови кабинети, предназначени за планинските райони с по-малко развита здравна инфраструктура.

Изработката на автобуса за кръводаряване продължава около 1 година. През 2001 г. той е вече готов и тръгва на първата си акция – във военното поделение в Ямбол. ,,По традиция – за здраве и късмет – тръгвайки натам, счупихме една бутилка шампанско в автобуса“, спомня си днес проф. Румен Попов, ръководител на Центъра по трансфузионна хематология към ВМА.

В момента легендарният вече Чавдар е на пост в двора на Военномедицинската академия в София. Както се вижда от долните снимки, специализираният автобус разполага с три легла за кръводарители. С тях работят хематолозите от екипа, които ги обслужват. Той се състои от седем души – лекар, две медицински сестри, лаборант, двама санитари и шофьор.

В този Чавдар кръв са дарявали известни български генерали (Михо Михов, Никола Колев), видни цивилни лица, а и множество по-малко известни, но много човечни хора – това са хиляди дарители, разказва професорът от ЦТХ. Всяка година на Цветница екипите на ВМА организирали кръводарителска акция пред катедралата Св. Александър Невски. ,,По времето, когато генерал Румен Златев беше началник на ВМА, се проведе едно знаково кръводаряване с травматолозите и хирурзите от болницата. Имаше толкова много хора, че освен тук в автобуса, вземахме кръв и в самия бокс за кръводаряване вътре в Кръвния център“, разказва още проф. Попов.

Тези действия продължават до 2015 г., когато в Чавдара започват да се появяват проблеми. ,,15 години ни служеше вярно, но започнаха проблемите с двигателя, с климатичната инсталация (отоплението), с хладилниците, които са тук. Ето защо трябваше да премине, както се казва, в запаса – да влезе в гаража за дълъг ремонт. Беше много трудно да го върнем към стария му вид, защото вече нямаше необходимите резервни части, за да го възстановим напълно“, уточнява с носталгия проф. Попов.

Общ поглед върху вътрешността на кръводарителския Чавдар можете да видите по-долу. Той има и телевизор, и хладилни шкафове, а както ще видите и по-надолу – и масичка, и бюро за удобно водене на документацията. Тапицерията на седалките е типична за ,,почерка“ на завод Кента Омуртаг, където са ремонтирани Чавдари – напр. движещите се в градския транспорт на Варна до началото на 2000-те г. – а гетинаксът по мебелировката е от завода Найден Киров Русе. Този завод познаваме най-вече с легендарните контакти, ключове за лампа и т.н., но всъщност точно там е произвеждан и гетинакс, с който са облицовани напр. огромната част от асансьорите в сградите преди 90-те г. в България.

А ремонтът се проточва цели 5 години и наистина изглежда, че старият автобус ще се превърне в поредния бракуван инвентар, който дълги години е изпълнявал съвестно работата си, но поради трудности с поддръжката е изхвърлен, преди да му се намери достоен заместник. Само че идва пандемията от коронавирус и през 2020 г. хематолозите от ВМА пак си спомнят за верния стар Чавдар.

,,Април месец ръководството на ВМА ми постави задача да започнем производството на реконвалесцентна плазма. Тогава се наложи да изкараме автобуса отново. И го поставихме на това място, в близост до Кръвния център. Всъщност, тук започнахме вземането на първите дарители на хиперимунна плазма. Преминаха около 10 човека. В началото имаше доста неизвестни около вируса, които обаче постепенно отпаднаха и ние започнахме да работим с повече дарители. Днес това се прави вътре в Кръвния център, но е факт, че този автобус ни служеше вярно преди години, служи ни и днес“, казва още специалистът.

Проф. Румен Попов благодари на всички, които въпреки извънредната ситуация, продължиха да помагат на ВМА в битката за човешкия живот. Хиляди са дарили кръв безвъзмездно за пациентите на болницата, стотици са станали донори на реконвалесцентна плазма. Ние също познаваме такива хора, наши приятели. А старият Чавдар продължава да работи, превърна се в един от героите на КОВИД-пандемията в България и доказа, че когато става въпрос за спасяване на човешки животи, можем и мъртвите да вдигнем на бой и те достойно ще изпълнят своя дълг!

Вижте в Sandacite.BG проекта за първия и единствен български танк!

Всички сме свикнали с представата, че в периода преди 1990 г. (а и след него) Българската армия разполага предимно със съветска бойна техника, но дали това е щяло да бъде винаги така? Нашите издирвания ни отведоха до дебрите на изключително интересен български военен проект, който е имал потенциала да осигури сериозни български оръжия за нашата армия. Нека го разгледаме заедно!

Всичко започва през втората половина на 80-те години, когато след извършен анализ български военни решават, че специфичният планински релеф на Балканите изисква специален лек ,,планински“ танк – много подвижен, с голяма огнева мощ и трудно забележим от радиолокаторите. По това време България има развита военно-техническаа промишленост от десетилетия, а в София съществува и цяла научно-развойна организация, която се занимава с такива задачи – това е Военният научно-технически институт. Именно към него се обръща Министерството на народната отбрана и му възлага задачата да разработи лек плаващ танк.

Като потенциален боен опонент е разглеждан югославският М-84 – на средна дистанция оръдието на българския трябва да му нанася поражения. М-84 представлява разработка на основата на съветския Т-72 и неслучайно именно намиращите се в България танкове от този модел е било планирано да се използват в изпитанията. Българският танк трябва да бъде и лесно подвижен и трудно забележим. По това време се очаква и Гърция и Турция скоро да приемат на въоръжение германския танк Леопард 2, затова целта е да му се противопостави адекватно противодействие сред специфичния балкански релеф.

По това време в Казанлък се произвежда бойната машина за пехотата БМП-23 и за основа е взета именно тя. Проектантите скъсяват борда ѝ (за да се увеличи маневреността),  усилват бронята, повдигат борда (за по-добро плаване) и увеличават просвета. По това време заводът ,,Зебра“ в Курило отдавна произвежда гъсеници с гумени тампони за Т-72 и такива са проектирани и сега за новата българска машина. Плаването на танка трябва да става чрез преместване на гъсениците.

Иновация е използването в танка на многослойна броня от плочи зеолит – минерал, добиван в Родопите, изключително устойчив срещу противотанкови боеприпаси. Такава броня преди това е разработена и поставяна на куполите на приетите на въоръжение в България съветски танкове Т-55. Тя има и антирадарни качества заради специфичния материал и липсата на процеп между листовете ѝ. Ето чертеж на бронята:

Теглото на танка е проектирано да бъде 18 тона, а екипажът от трима души. Въоръжението е съветско – картечниците са 7,62-мм сдвоена ПКТ и 12,7-мм НСВТ (или 14,5-мм КПВТ). Основно оръжие е 100-мм оръдие МТ-12 ,,Рапира“, която да се произвежда по лицензна японска и немска технология в Завода за тежко машиностроене в Радомир. Конструкторите имат предвид, че там ще усъвършенстват оръдието и то ще стане лесно съвместимо с автомата за зареждане. Отделно се предвижда специален боекомплект от 40 снаряда, който да се произвежда във ВМЗ Сопот. Има сведения, че за да са сигурни пораженията върху бронирана техника от далечна дистанция, е разработен и специален боеприпас с ядро от високотвърд материал.

Двигателят на танка е проектирано да е дизелов, с мощност 600 – 700 к.с. Първоначално конструкторите смятат да използват двигател от Т-55 или Т-72, но впоследствие се отказват от идеята. Максималната скорост е планирана за 70 км/ч на суша и 6 при плаване. Заводът за дизелови двигатели във Варна е предвидено да изработи въпросния двигател.

Производството трябва да се разпредели няколко предприятия. Заводът ,,Зебра“ в Курило е предвидено да изработва гъсениците, а картечницата ПКТ вече се произвежда от завод ,,Арсенал“ – Казанлък.  Производители на броня са няколко завода в различни градове – напр. Военноремонтният завод ,,Хан Крум“ в Търговище и ,,Бета“ в Червен бряг. Самият танк накрая трябва да се сглоби също в ЗТМ Радомир.

В края на 1988 г. амбициозният проект е вече готов и се разглежда на високо държавно равнище. Той е одобрен и от съветски военни експерти, макар те да не го гледат с особено добро око. Тъй като в българските планове влиза танкът да се експлоатира не само в БНА, но и да се изнася в чужбина (Южна Америка, напр. Бразилия), руснаците започнат да усещат нещо като ревност. Затова на България е предложено, вместо да продължи разработката си, да приеме внос на съветските ПТ-76 на много ниска цена и помощ в модернизирането им, но заместник-министърът на отбраната ген.-полк. Борис Тодоров категорично се противопоставя. Освен чисто родолюбивия му аргумент, че България трябва да има повече свои оръжия (той иска България да стане независима държава в областта на танкостроенето), според него ПТ-76 е остарял, има слаба броня и маломощно оръдие (Д-56). Пратениците уважават този и други доводи и обективно оценяват, че българският танков проект е много по-съвременен и отговаря на всички изисквания. И работата отново закипява,  пристъпва се към изработка на макети и детайли. След това предстои изработка на пробни образци, които да се изпитат на български и съветски полигони.

Междувременно обаче идва 10.ХІ.1989 г. и в обществения, икономически и политически живот настъпват коренни промени. Макар финансирането на проекта рязко да намалява, все пак започват контакти с израелски производители, които да доставят за танка системи за управление на огъня и високотехнологични наблюдателни уреди. Малко след това обаче Военият научно-технически институт е закрит, конструкторите му са уволнени, а документацията – унищожена. Настъпва онова време, в което папки с чертежи на разнообразна съвременна техника се изхвърлят от прозорците и се откарват на вторични суровини. Точно това се случва и с документацията на Института, а от амбициозния проект за модерен български танк оцелява единствено макетът…