Етикет: Български оръжия

Вижте за първата българска картечница в Sandacite.BG!

Христо Николов е български военен, капитан от артилерията. През 1920 г. започва да проектира лека картечница. Не срещайки съдействие, а подигравки и подбиви, той чертае, пили детайлите вкъщи и сам финансира производството на прототипа в Софийския военен арсенал. През октомври 1927 г. той е изпитан от експертна комисия в Арсенала. На външен вид тя напомня картечницата ,,Максим“, но е с умален, по-къс и по-малък диаметър на охладителя, с къса 53-см цев. Картечницата стреля с металически пълнител, който се поставя хоризонтално от другата страна. Съвсем нова в нея е простата конструкция на затвора. Той се състои от 3 едри и 4 дребни части. Разглобява се бързо, просто и лесно.

Оценката е висока. Комисията пише – ,,… Затворът ,,Капитан Николов“ представлява действително интерес поради своята простота и сполучлива конструкция… Затворният механизъм е най-съществената част. Комисията намира, че желателно да се довърши представенят модел, като се подобри да стане лека картечница, а не както е сега – облекчена тежка картечница“. Х. Николов получава български патент № 1167.

През септември 1929 г. конструкторът е готов с нова модификация – опростена лека картечница със заключен затвор и подвижна цев. Тук затворът се състои от 3 едри части и 2 клечки. Разглобява се и се сглобява лесно и бързо, без инструменти.

Изпитанията стават  чрез провеждане на стрелба – първо 12 единични изстрела, след което автоматичен огън на редове от 4 – 5 изстрела. Сетне изстрелва 2 цели пълнителя. След изпитанията отзивите са отлични: ,,Стрелбата беше много добра. Гилзите се изхвърлят отдясно, без да безпокоят прислугата. Единичната и автоматичната стрелба е много добра, без дефект. Картечницата не дава никога неочаквани изстрели. Тя е много устойчива, не подскача и не рита. Картечницата е в напълно завършен вид. Точността е много добра Затворът е прост, от едри малко части, без никакви пружини. Заслужава внимание не защото е изработен от българин, а защото има затвор, който не съществува и в най-новите автоматични оръжия. Заслужено би трябвало да се похвали и възнагради изобретението, а българската родна армия да се гордее, че български офицер е дал това ново автоматично оръжие“.

Що се отнася до тежката картечница, тя все още не е в завършен вид.

Леката е патентована в Англия (1929) и Германия (1931). В София при Христо Николов пристига пратеник на оръжейна компания от Лондон и предлага да откупи прототипа за 15 млн. златни лв. Предлага и договор с оръжейни фирми за изработка на 50 000 картечници с единична цена 50 000 лв, а 15 % от общата сума да остане за конструктора. Но Николов отказва всичко – ,,Не – казва той – картечницата е за Българската армия и за България!“. Възхитително родолюбие и отдаденост! Представете си само, ако имаше повече такива хора, къде щеше да бъде днес България…

След отказа Артилерийският комитет утвърждава протокол, с който награждава Николов с 500 000 лв. Получава и заповед да прехвърли патента на името на българската държава. Парите обаче не получава, а на 3 февруари 1931 г. патентът е успешно прехвърлен.

През 1935 г. Христо Николов е уволнен от армията. Полученото обезщетение от 70 000 лв влага за разработката на нова картечница. Възвратният механизъм тук е още по-прост и съвършен от първия. Воден от искрената си мечта България да има повече свое оръжие, Николов на 29 декември 1937 г. се обръща към царя с молба да бъдат произведени 3 – 4 броя от новия модел във военната фабрика, които после да се изпитат. Получава обаче отговор, че това не може да стане поради прекомерната заетост на военната фабрика. Картечницата все пак е построена с лични средства на Хр. Николов в частната работилница ,,Дизел“ от 1936 до 1938 г.:

С горчилка в душата и търсейки начин да реализира своето изобретение, през февруари 1939 г. Христо Николов безвъзмездно предава новия модел картечница заедно с чертежите и 250 патрона на съветския военен аташе полковник Александър Бенедиктов. С първия съветски кораб, акостирал на бургаското пристанище, тя е изнесена за СССР. ,,Подарявам я на Вашето отечество, защото моето не може да се възползва от нея“ – казва изобретателят.

Обстановката е такава, че той не може да вземе никакъв документ за това предаване. Но без съмнение тя заминава по предназначението си, а нейните технически и бойни качества са използвани при производството на оръжие.

Днес един опитен образец на 8-мм лека картечница „Капитан Христо Николов“ се съхранява в Националния военноисторически музей в София, а друг – във Военноисторическия музей на артилерията в Санкт Петербург. В Историческия музей в Самоков пък се съхранява затворът на тежката картечница на Христо Николов.

Вижте в Sandacite.BG проекта за първия и единствен български танк!

Всички сме свикнали с представата, че в периода преди 1990 г. (а и след него) Българската армия разполага предимно със съветска бойна техника, но дали това е щяло да бъде винаги така? Нашите издирвания ни отведоха до дебрите на изключително интересен български военен проект, който е имал потенциала да осигури сериозни български оръжия за нашата армия. Нека го разгледаме заедно!

Всичко започва през втората половина на 80-те години, когато след извършен анализ български военни решават, че специфичният планински релеф на Балканите изисква специален лек ,,планински“ танк – много подвижен, с голяма огнева мощ и трудно забележим от радиолокаторите. По това време България има развита военно-техническаа промишленост от десетилетия, а в София съществува и цяла научно-развойна организация, която се занимава с такива задачи – това е Военният научно-технически институт. Именно към него се обръща Министерството на народната отбрана и му възлага задачата да разработи лек плаващ танк.

Като потенциален боен опонент е разглеждан югославският М-84 – на средна дистанция оръдието на българския трябва да му нанася поражения. М-84 представлява разработка на основата на съветския Т-72 и неслучайно именно намиращите се в България танкове от този модел е било планирано да се използват в изпитанията. Българският танк трябва да бъде и лесно подвижен и трудно забележим. По това време се очаква и Гърция и Турция скоро да приемат на въоръжение германския танк Леопард 2, затова целта е да му се противопостави адекватно противодействие сред специфичния балкански релеф.

По това време в Казанлък се произвежда бойната машина за пехотата БМП-23 и за основа е взета именно тя. Проектантите скъсяват борда ѝ (за да се увеличи маневреността),  усилват бронята, повдигат борда (за по-добро плаване) и увеличават просвета. По това време заводът ,,Зебра“ в Курило отдавна произвежда гъсеници с гумени тампони за Т-72 и такива са проектирани и сега за новата българска машина. Плаването на танка трябва да става чрез преместване на гъсениците.

Иновация е използването в танка на многослойна броня от плочи зеолит – минерал, добиван в Родопите, изключително устойчив срещу противотанкови боеприпаси. Такава броня преди това е разработена и поставяна на куполите на приетите на въоръжение в България съветски танкове Т-55. Тя има и антирадарни качества заради специфичния материал и липсата на процеп между листовете ѝ. Ето чертеж на бронята:

Теглото на танка е проектирано да бъде 18 тона, а екипажът от трима души. Въоръжението е съветско – картечниците са 7,62-мм сдвоена ПКТ и 12,7-мм НСВТ (или 14,5-мм КПВТ). Основно оръжие е 100-мм оръдие МТ-12 ,,Рапира“, която да се произвежда по лицензна японска и немска технология в Завода за тежко машиностроене в Радомир. Конструкторите имат предвид, че там ще усъвършенстват оръдието и то ще стане лесно съвместимо с автомата за зареждане. Отделно се предвижда специален боекомплект от 40 снаряда, който да се произвежда във ВМЗ Сопот. Има сведения, че за да са сигурни пораженията върху бронирана техника от далечна дистанция, е разработен и специален боеприпас с ядро от високотвърд материал.

Двигателят на танка е проектирано да е дизелов, с мощност 600 – 700 к.с. Първоначално конструкторите смятат да използват двигател от Т-55 или Т-72, но впоследствие се отказват от идеята. Максималната скорост е планирана за 70 км/ч на суша и 6 при плаване. Заводът за дизелови двигатели във Варна е предвидено да изработи въпросния двигател.

Производството трябва да се разпредели няколко предприятия. Заводът ,,Зебра“ в Курило е предвидено да изработва гъсениците, а картечницата ПКТ вече се произвежда от завод ,,Арсенал“ – Казанлък.  Производители на броня са няколко завода в различни градове – напр. Военноремонтният завод ,,Хан Крум“ в Търговище и ,,Бета“ в Червен бряг. Самият танк накрая трябва да се сглоби също в ЗТМ Радомир.

В края на 1988 г. амбициозният проект е вече готов и се разглежда на високо държавно равнище. Той е одобрен и от съветски военни експерти, макар те да не го гледат с особено добро око. Тъй като в българските планове влиза танкът да се експлоатира не само в БНА, но и да се изнася в чужбина (Южна Америка, напр. Бразилия), руснаците започнат да усещат нещо като ревност. Затова на България е предложено, вместо да продължи разработката си, да приеме внос на съветските ПТ-76 на много ниска цена и помощ в модернизирането им, но заместник-министърът на отбраната ген.-полк. Борис Тодоров категорично се противопоставя. Освен чисто родолюбивия му аргумент, че България трябва да има повече свои оръжия (той иска България да стане независима държава в областта на танкостроенето), според него ПТ-76 е остарял, има слаба броня и маломощно оръдие (Д-56). Пратениците уважават този и други доводи и обективно оценяват, че българският танков проект е много по-съвременен и отговаря на всички изисквания. И работата отново закипява,  пристъпва се към изработка на макети и детайли. След това предстои изработка на пробни образци, които да се изпитат на български и съветски полигони.

Междувременно обаче идва 10.ХІ.1989 г. и в обществения, икономически и политически живот настъпват коренни промени. Макар финансирането на проекта рязко да намалява, все пак започват контакти с израелски производители, които да доставят за танка системи за управление на огъня и високотехнологични наблюдателни уреди. Малко след това обаче Военият научно-технически институт е закрит, конструкторите му са уволнени, а документацията – унищожена. Настъпва онова време, в което папки с чертежи на разнообразна съвременна техника се изхвърлят от прозорците и се откарват на вторични суровини. Точно това се случва и с документацията на Института, а от амбициозния проект за модерен български танк оцелява единствено макетът…