Знаете ли какво е филтон? Научете със Sandacite.BG!

Множество български изобретения и техника са забравени под тежестта на времето.

Тази рядка история се разиграва в България през Втората световна война. Проследихме я по писмо със спомени на главния герой в нея и 2 вестникарски дописки. Друго няма. Качваме се в машината на времето и отиваме в гр. Фердинанд, дн. Монтана.

През 1939 г. началният учител Любен Георгиев Истатков (1911 – 1993), родом от с. Горно Церовене (тогава във Фердинандска околия, обл. Враца), е уволнен, но си намира работа в прогимназия в свиленградското с. Кочаш. Там го угнетява почти пълната липса на материална база за обучение, вкл. по музика – няма инструменти и средства за нагледно обучение. Цари ,,музикално невежество“ (както определя Истатков, сам цигулар). Учителят изписва текст на песен на дъската или учениците гледат от учебника и разучаването върви така. Обучението зависи само от таланта и нотната грамотност на самия учител. 5-те – 6-те песни за годината учениците усвояват изключително по слух. Понякога дори и преподавателите са заучили песните така и те звучат ,,лошо, фалшиво, неверно, неубедително“.

Тъй като Истатков смята, че знанията са трайни само когато ,,влязат в съзнанието през повече сетива“, се замисля да направи ,,инструмент, при който всяка нота да издава съответен тон“. Така ученикът ще получава не само слухова, но и зрителна представа за тоновете.

През лятото на 1940 г. Истатков проектира и начертава нов струнен музикален инструмент. Свързва се със съселянина си – дърводелеца Александър Костов – който изработва дървената част на новия уред.

Той прилича на голямо сметало, висок е 1,5 м и широк 70 см. Бял е, от яворово дърво. Стои върху 2 крака (подпори), а те са от масивен орех, с квадратно сечение и страна 8 см. В горния и долния край на краката (съответно към инструмента и към земята) има по още 1 хоризонтална подпорна греда. Тя се пада успоредна на ширината на инструмента и е със същото кв. сечение със страна 8 см. Така между уреда и пода се образува правоъгълна рамка. Откъм земята тя е закрепена към 2 греди, перпендикулярни на инструмента, като така му дават устойчивост.

Истатков нарича изобретението си ,,филтон“, т.е. ,,обичащ тоновете, тонелюбец“ (срв. филантроп = човеколюбец). Има резонатор, дълъг 70 и широк 35 см, с цвят като на китара. Двете дъски на резонатора са свързани с дебела 6 мм летва – тя предава трептенията от горната към долната дъска на резонатора. Върху левия крак на инструмента, скосени под ъгъл, са завинтени неподвижно стоящи болтчета, а на срещуположната страна – механизми за настройване на струните. Това се прави чрез механизъм с ключове, подобен на този при китарите.

Върху горната дъска на резонатора, на около 6 см от неподвижното място на струните, е поставено прагче от твърдо крушово дърво, което пречи на струните да опират в дъската, а спомага при докосване да трептят свободно. Самите струни са така комбинирани, че започват от ,,сол“ под петолинието и стигат до горно ,,фа“.

Срещу горната дъска на резонатора, на разстояние около 5 см, се намира друга дъска, а на лицевата ѝ страна има петолиние с изрязани ноти. Те са едновременно и клавиши, а на обратната страна на дъската е електрическата част от филтона. Там има електромагнити, чиито котви стоят на ~8 мм от струните. Ел-магнитите се захранват от няколко батерии 4,5 волта, поставени на пода, до стойката на филтона. Единият полюс на батерията е свързан с електромагнита, а другият – с нота клавиш. Когато той се натисне, се затваря ел. верига – котвата удря върху съответната струна и прозвучава търсеният тон. Нотата ще трае толкова, колкото се държи натиснат клавишът.

За да свири на електрическия филтон, човек трябва да познава нотите и да има чувство за такт. А ако имаме дадена песен, достатъчно е да се знаят местата на нотите и времетраенето им, за да се изсвири и заучи тя с учениците. Според изобретателя тембърът на филтона е подобен на мандолина, но е по-дълбок и по-чист.

Любен Истатков започва да преподава музика с филтона и да свири с него, запалвайки доста хора по изобретението и правейки го известно. А в бр. 808 (26.Х.1940 г.) фердинандският в-к ,,Наше слово“ помества новина за изобретението:

През лятото на 1941 учителят отива в Министерството на народното просвещение, за да представи уреда си и да предложи да се започне масовото му производство. Влиза и иска да бъде приет от министъра, обаче той тогава отсъства. Висш служител на МНП среща Истатков и го пита какво търси. Изобретателят му показва творението си, но чиновникът изсумтява: ,,Музикален инструмент ли? Хм… Млади момко, ако бяхте изобретили оръжие – това е вече друго нещо. Нам оръжие трябва сега, не музикални инструменти. Впрочем, за какво служи изобретеният от Вас инструмент?“. ,,Да разигравам мечки с него!“ – отвръща ядосаният Истатков и огорчен си заминава от просветното министерство.

Изобретателят е ,,потресен“ и обиден и захвърля в ,,магазата“ (мазето) електрическия филтон, който му е коствал безсънни нощи. Не патентова уреда, както гръмко обещава дописката от 1940 г. Няколко месеца не пипва и цигулката си, а пък ,,от дългото стоене във влъжната магаза инструмента се разлепи и развали.“ Тъй свършваха някога предтечите на зорницата на българското Освобождение…

А за филтона някой се сеща едва през 1971 г., когато в бр. 8171 (от 12.I) на в-к ,,Отечествен фронт“ излиза малка дописка от 5 изр. В края ѝ се приканват ,,онези, които знаят нещо [за инструмента], да се обадят в редакцията“. Тогава Любен Истатков пише пространно писмо с подробности за изобретението си, но след това вестникът не публикува нищо повече по темата.

Учителят има и забележителен род. Баща му Георги Истатков Ковачки (1890 – 1975) е човек с огромни знания, живата история на с. Горно Церовене. Братът на Георги – Борис – в по-късен период от живота си е свещеник на селото, а преди това – жандармерист. Изобретателят има две дъщери – Екатерина и Соня – и един син – Иван Истатков, известен иконописец и дърворезбар.

Историята на Любен Истатков и филтона е открита и предоставена от г-н Димитър Церовски – краевед и изследовател от Монтанския край – комуто изказвам искрена благодарност. Миналото не трябва да се забравя.

Sandacite.BG ви показваме каква ще бъде изложбата на Политехническия музей за българските откриватели и изобретатели!

Много се радваме, когато събитията, посветени на историята на българската техника, се множат, защото този вид история на България от десетилетия  е неправилно неглижирана. Това нещо, което ще стане сега, е още една крачка към възкресяването на нашата технологична история и изтупването  ѝ от прахта.

В петък, 24-и януари, е откриването на изложбата „В света на българските откриватели и изобретатели“ в НДК. Тя е организирана от нашите приятели от Националния политехнически музей.

Изложбата е съставена от 12 броя постери, разположени на стойки. Те разказват за 11 от големите имена в българската наука, допринесли за световния научен прогрес. Част от тях са учили, специализирали и работили в големи европейски университети и САЩ. Представени са постиженията на следните личности:

1. Акад. Ангел Балевски е основоположник на българската научна школа по металознание и технология на металите. Заедно с чл. кор. Иван Димов създава метод за леене с противоналягане, който е откритие в световната леярска техника, защитено с над 100 патентни документа изобретения у нас и в чужбина.
2. Асен Йорданов конструира първия български моторен самолет Диплан “Йорданов-1″. За този начален миг на българската авиация нашият сайт Ви разказа ТУК. Името му е записано в Златната книга на американските изобретатели. Негов барелеф краси Залата на славата на летище „Ла Гуардия”. На табелката на дома му е написано: “Български летец и пилот”. Сред неговите изобретения попадат снегоринът, „въздушната възглавница”, безжичният телефонен апарат със секретар „Джорданов“ с възможности за възможност за конферентна връзка;

1. Първото име, записано в “Златната книга на откривателите и изобретателите в България”, е на физика Георги Наджаков за забележителното му откритие – новото явление – фотоелектретно състояние на веществата. Откритието е основа не само на класическата електрофотография – ксерографската и фотокопирна техника, но може да се приложи и в областта на безвакуумната телевизионна техника, при запаметяващите устройства, рентгеновите дозиметри и при извършване на снимки от космически спътници, предавани директно по електромагнитен път на Земята;
2. Проф. Иван Странски е един от най-известните български учени в чужбина. Неговият значителен научен принос е в областта на физикохимията. Разбирането на механизмите на кристалния растеж му носи световна известност още през 30-те години на XX век. Днес името “Иван Странски” носят два института – Институтът по физикохимия на Техническия университет в Берлин и Научноизследователският институт в Оберхаузен (област Рур). За принадлежността на големия учен към световната научна общност говори присъствието му в редица чуждестранни академии;
3. Джон Атанасов. На 19 октомври 1983 г. по инициатива на Щатския университет на Айова, д-р Джон Винсент Атанасов е публично провъзгласен за бащата на световната компютърна революция. Притежава 32 патента за изобретения- миночистачен уред за взривяване на химически мини, апаратура за откриване и записване на сеизмични и звукови вълни, устройство за изчисляване и записване на грешките в траекториите при стрелба, пощенски сортировъчни системи, система за намиране на класифицирани документи и др.;
4. Карл Джераси (Carl Djerassi) е известен със своя принос за разработването на първото противозачатъчно хапче. Той е наречен “Бащата на хапчето”. Между откритията му е и кортизонът;
5. Методи Попов разработва едно от най-значителните постижения на българската биология – учението за стимулацията на жизнените процеси. През 1924 – 1931 година, като български пълномощен министър в Берлин, М. Попов общува с имена от световна величина – А. Айнщайн, М. Планк, Е. Хайзенберг, В. Оствалд и др;
6. Петър Петров е един от най-продуктивните изобретатели през втората половина на ХХ век. Сред неговите изобретения са: първият безжичен сърдечен монитор в света; първият цифров електронен часовник; първата компютъризирана система за измерване на замърсяването; телеметрични устройства за метеорологични и комуникационни спътни и др. Той е носител на многобройни признания и награди.

1. Румен Антонов е български изобретател в областта на автомобилостроенето. Изобретява уникална автоматична скоростна кутия, която е приложима за малки коли и има слабо нарастване на разхода на гориво.
2. Д-р Стамен Григоров е известен, като откривател на Lactobacterium bulgaricum. Темата за българското кисело мляко като източник на дълголетие е особено актуална в европейските научни среди в периода до 1908 година, когато учените Льорсен и Кюн и нобелистът проф. Мечников дават на откритата бактерия името „Бактериум булгарикум – Григоров.”;
3. Проф. Виден Табаков е един от най-крупните изследователи по аеронавтика, почетен професор на НАСА, участвал в екипа, изпратил първия човек на Луната.

Ще се радваме да ви видим там, защото и ние ще ходим! :D

В Sandacite.BG търсим информация за тази неизвестна българска аеродинамична кола самолет.

Днешната ни публикация по-скоро търси още информация, отколкото я предоставя. Ненадейно попаднахме на ето тези три снимки, които получихме от Яков Шустов от Варна. Вижте каква кола – прилича на самолет! За нея знаем само, че тя е собствено творение на авиомеханик от авиобазата към Летище Варна Евстати Евстатиев. Той е роден в с. Горско Ново село (община Златарица, област В. Търново) около 1922 година. Той е бил много напредничав човек с истинско конструкторско мислене. Често е преустройвал и подобрявал различни автомобили и е конструирал собствени. Да се види негово возило по варненските улици е било атракция в живота на хората. Тук тази кола е снимана в морската столица, паркирана е на ул. Марин Дринов. Много зор и бюрократични мъки е видял Евстати Евстатиев, докато му позволят да я узакони.

Ето я и отзад – вижда се регистрационният номер, същият като на мотоциклетите:

На първата снимка даже се вижда някаква емблема като С със стрела в него. Може би автомобилът се казва СТРЕЛА? Търсим още сведения за машината – кога е създадена, какъв е двигателят й, каква е съдбата на автомобила след това, евентуално и кога са правени снимките – вероятно втората половина на 70-те години?…

Видимо това е кола, замислена като свръхаеродинамична. Човекът се е старал да й придаде колкото е възможно по-футуристичен дизайн. Това е всъщност някакъв преработен малък сомелит. Много е ценно да открием още инфо за нея. Напр. къде са вратите? Как се влиза и излиза от колата?

Имате ли как да ни помогнете? Ще Ви цитираме като автор на сведенията. Горещо благодарим! :)

Знаете ли кой е проф. Порфирий Бахметиев и какво е изобретил? Вижте в Сандъците – Sandacite.

Направихме една статия за първия професор на България, създал един прадядо на телевизора от ХІХ век. :) Приятно четене!

Ако сега запитате някого кога се е зародила телевизията, вероятно ще получите отговор от типа на ,,началото на ХХ век“. Да, ама не! Историята на движещите се образи е много по-стара, а най-интересното за нас е, че България също има дял в нея.

Но да не избързваме.

През 1855 г. италианският изобретател Джовани Казели създал устройство, наречено ,,пантелеграф“. То е можело да предаде създадено изображение на текст, чертеж или картина, като за тази цел съдържанието трябвало да бъде предварително нарисувано върху оловно фолио с помощта на специален лак. Контактен щифт се плъзгал над поредица участъци, които се редували – имали висока или ниска електрическа проводимост – и по този начин изображението се ,,прочитало“. У приемащата страна предаваният електрически сигнал се записвал по електрохимичен път върху навлажнена хартия, пропита с химическото съединение калиев ферицианид. Първата редовна пантелеграфна линия заработила между Париж и Лион през 1865 г. – 11 г. след като Александър Бел патентовал телефона.

Пантелеграфът на Казели; предаване на изображения чрез него

Това изобретение е първият етап в развитието на телевизионната идея. Следващият започва с изучаването на свойствата на химичния елемент селен (Se).

Селенът е открит през 1817 г. от шведския химик Йенс Якоб Берцелиус. Става важен за темата ни през 1873 г., защото тогава е установено, че той променя електрическото си съпротивление, щом бъде облъчен със светлина.

А сега нека на сцената излезе господин професорът!

Не са много хората, които са чували името на Порфирий Бахметиев (1860-1913). Той е първият професор по физика в България, преподавал в СУ ,,Св. Климент Охридски“ през 1890-1906 г. По произход е руснак и е роден в семейството на крепостни селяни. В Русия Бахметиев завършва гимназия и проявява забележителни дарби в областта на точните науки. Притежава много комбинативен ум и още като младеж изработва хитроумни устройства. На 17 години създава модел на телефон, като за проводници използва струни от старо пиано.

През 1878 г. заминава за Петербург, за да се запише в университет, но не успява да го направи, тъй като е завършил класическа гимназия, а не реална. Междувременно участва в различни политически инициативи, насочени против императорската власт, и е принуден да се премести в Цюрих (Швейцария), където през 1879-1885 следва физика и химия. След това остава в Цюрихския университет като преподавател. Изследва магнитните свойства на различни метали и има над 20 научни публикации, главно в руски научни списания. Бахметиев става все по-търсен лектор и няколкократно при него се записват цели групи от по 30-40 ученици, които след успешно преминат курс успяват да издържат приемните изпити за Цюрихската политехника.

През 1889 г. в СУ (тогава все още Висше училище) е открито т.н. Физико-математическо отделение, в което от октомври 1890 до 1907 г. шеф на катедрата по експериментална физика е Порфирий Бахметиев, станал професор през 1895 г. Той е и първият професор в България въобще. Ученият два  в България по покана на министъра на народното просвещение Георги Живков, който се стреми да попълва новосъздаденото Висше училище с известни имена от световната наука.

Той бил едър човек, висок над 2 метра, тежал 125 кг, а като лектор бил твърде обаятелен. Когато изнасял лекции,  дори студенти от други факултети идвали да го слушат, а според тогавашните критерии това било най-високата атестация за лекторско майсторство. Бахметиев всеотдайно се занимавал не само с чиста наука, а и с обзавеждането на физичните лаборатории. Под негово ръководство най-добрите студенти създавали уреди за доказване на различни електрически, магнитни и други природни явления – като капилярен електромер, апарат за определяне на остатъчен магнетизъм, електрически ареометър… Всяка европейска лаборатория би се гордяла с устройства като Бахметиевия уред за изследване на електрическите вълни по повърхността на проводника например. Със създадените или усъвършенствани от професора уреди – а те са над 40! – университетът успешно се представял  на различни изложения.

Работейки в СУ, проф. Бахметиев публикува още 6 научни статии върху различни аспекти на магнетизма, а като адрес на автора е посочена София. За изобретения от него уред за автоматично палене и гасене на уличните фенери още през 1888 г. той получава патент в няколко европейски страни, между които Англия, Франция и САЩ. В света за откривател на магнитосъпротивлението (промяна на електрическата устойчивост под влияние на външно магнитно поле) се смята проф. Бахметиев, а това е първото значително физично откритие с марката на Софийския университет. Сам професорът винаги се е изказвал да България с най-ласкави думи, обичал е да казва: ,,България, която ми даде своето гостоприемство в разцвета на творческата ми дейност“. Тук той среща и жената на живота си – Параскева Николаева – която е вдовица на опълченец с две сирачета.

Интересно е да се отбележи, че Бахметиев се е познавал с откривателя на рентгеновите лъчи Вилхелм Рьонтген. През 1896 г., само една година след като те са забелязани, професорът лично изработва в България рентгенов апарат и прави първата рентгенова снимка на човешко тяло в България.

Ръкопис на лекциите ,,Топлина“, 1895 г.

В Университетската библиотека ,,Св. Климент Охридски“ се съхраняват два тома ръкописи на лекциите, четени от проф. Бахметиев през 1893-1896 г. Техните теми обхващат почти всички аспекти на електричеството, магнетизма, механиката… Лекциите отчитат и последните научни достижения в съответната област. Например, когато преподава светлина и дифракция, той пише: ,,Миналата година бяха намерени методи за доказателство на двойното пречупване на лъчите от електрическата сила…“ (ІІ том на ръкописа, стр. 168). Професорът непрекъснато се е позовавал на практически примери. Дори когато излага абстрактни физични закони, той бърза да обясни теорията със съответната практика, да разкаже за изобретяването на Волтовата дъга, електрическите батерии, електродвигателите, дейността на Никола Тесла и Томас Едисон… Нещо повече – според един от биографите на проф. Бахметиев (доц. д-р Младен Цонев) курсът лекции ,,Теории на електромагнитните мотори“ е първата стъпка в академичното обучение по електротехника в България.

Въпреки неоспоримите си заслуги, професорът е бил изключително скромен човек – когато говори за достиженията на чуждестранни учени, той е забележително прецизен и точен в имената и заслугите им, но когато говори нещо за своите устройства и апарати, обикновено премълчава своето авторство. Днес само след подробна съпоставка на ръкописа с публикувани научни статии можем да заявим със сигурност, че професорът е запознавал студентите, макар и инкогнито и със своите научни разработки, догадки и изобретения.

Съчинението на Бахметиев ,,Материал за изучаване земните електрически токове в България“, 1895 г.

Много са топли думите, с които двама студенти на проф. Бахметиев описват своя лектор: ,,Весел и приятен, пълен с нови плодовити идеи, той не говореше като преподавател, а водеше вдъхновен и интересен разговор със студентите“ (Нестор Бучков); ,,Майстор на научното слово, той правеше студентите да се захласват в него“ (Георги Николов).

В Библиотеката на СУ се пази и ръкопис от 1895 г., наречен ,,Материал за изучаване земните електрически токове в България“. Става дума за телуричните токове (естествени електрически токове в земната кора) в Софийското поле, които проф. Бахметиев изследва, постига сериозни резултати и с тях защитава докторска дисертация в Швейцария. Той е автор и на някои други много значими научни открития, напр. анабиозата – възможността някои организми с прекратена жизнена дейност да бъдат отново върнати към живот.

Именно този чудесен учен е автор и на едно интересно изобретение, което е известно в света като прадядо на телевизора.

В брой 1-1885 г. на руското научно списание ,,Электричество“ проф. Бахметиев предлага схема на устройство, което може да предава движещи се изображения от разстояние. Той пише, че този апарат ,,би могъл да служи на нашето око така, както служи телефонът на ухото ни“. За разлика от множество други изобретатели от тези години, Бахметиев е наясно, че няма как да копира устройството на човешкото око, макар и първите конструктори на телефонни слушалки да са се опитвали да наподобят устройството на човешкото ухо. Уреда Бахметиев нарекъл ,,телефотограф“, а самата статия се нарича ,,Нов телефотограф“. С това заглавие професорът е имал предвид, че неговото изобретение ще сложи началото на нов начин за предаване на движещи се образи, а не само на фиксирани изображения, както пантелеграфът на Казели, между другото наричан понякога ,,фототелеграф“.

Да разгледаме телевизионната система на Бахметиев. Тя има две основни части: предавателна камера и приемник, свързани помежду си по жичен път. В основата на действието й е същият принцип, на който работят и съвременната телевизия и кино – окото, след като е видяло определено изображение, запазва зрителното усещане (впечатление) за известно време.

Предавателят преобразува последователно отделни части от образа на целия предмет в електрически ток. Изменящият се по време ток предизвиква промени в яркостта на светене на съответните участъци на приемащия екран. Този принцип също е използван по-късно в телевизията.

Как е устроен предавателят? Той напомня традиционна фотографска камера. Обектът, чието изображение трябва да се предаде, се разполага пред обектива (двойно изпъкнала леща). Лъчите на обекта се отразяват върху задната повърхност на камерата, където се намират миниатюрни пластинки селен (на схемата означени с с). По думите на Бахметиев, техните размери са подобни на,,главичката на топлийка“. Съвкупността от тези пластинки действа като фотоелемент. С тази дума наричаме полупроводников фотоелектрически уред за пряко преобразуване на светлинна енергия в електрическа. Чрез специален лостов механизъм селеновият фотоелемент се движи, като непрекъснато ,,наблюдава“ обекта. Той се движи спираловидно спрямо него и тъй като всяка следваща извивка на спиралата е близка до предишната, за едно пълно преминаване по спиралата е можел да бъде обхванат целият образ на снимания обект.

Бахметиев е отчитал, че скоростта на движение на фотоелемента трябва да бъде съобразена с времето, в което окото ,,помни“ последното видяно изображение. Според учения окото трябва да вижда осветени точка върху екрана ,,не по-малко от пет пъти в секунда“.

Селеновият фотоелемент в предавателната станция е съединен чрез проводници с електромагнита d. (Електромагнитът е вид магнит, при който магнитното поле се получава само при протичането на електрически ток). Котвата на електромагнита е разположена съвсем близо над тънка желязна пластинка с меден щифт f накрая. Чрез хитроумна схема щифтът автоматично управлява количеството газ, подадено към газова горелка. Ето как става това и как се получава образът.

Първо светлината, излъчвана от пламъка, се отразява от параболично огледало. След това преминава през двойно изпъкнала леща p и дава светла точка върху прозрачния екран от матово стъкло l, разположен точно срещу горелката. През това време кутията заедно с електромагнита и горелката n се движи и описва спираловидния път на фотоелемента при предавателната станция.

Схема на телефотографа на проф. Бахметиев

Само че тук има една уловка. За да се получи (синхронизира) изображението на сниман движещ се обект, е необходимо движението в приемателната станция да бъде синхронно с това в предавателната. А това през 80-те години на ХІХ век още не е било възможно, тъй като синхронните двигатели още не са били изобретени.

В зависимост от това колко интензивна светлина попада върху селеновия фотоелемент, ще се получава електрически ток с различна сила. (Фотоелементът, разбира се, е включен в електрическата верига). Логично, в зависимост от силата на тока електромагнитът на приемателната станция ще привлича по-силно или по-слабо към себе си желязната пластина с щифта. Съответно пламъкът на горелката, осветяващ екрана, също ще свети по-силно или по-слабо.

По такъв начин промяната на осветлението в изображението при предавателя ще се възпроизведе чрез силата на тока, а промените в нейната сила на свой ред ще доведат до изменения в яркостта върху съответните точки на приемателния екран. Тъй като според проекта синхронното движение на фотоелемента и източника на светлина ще се извършва достатъчно бързо, се предполага, че окото на наблюдателя ще запази усещането за светлина в дадена точка до момента, в който тя отново не бъде осветена (когато светлинният източник се върне). Като краен резултат окото би трябвало да възприема една непрекъсната, единна слята картина на образа на предавания обект.

Проф. Бахметиев пише: ,,…тъй като светлите точки ще се появяват с интервал от 1/5 секунди, ние ще имаме пред себе си цялостна картина, идентична с оригинала на първата станция. Всяко движение на оригинала ще се отрази по напълно същия начин върху екранното изображение“.

Поради липса на средства проф. Бахметиев никога не е изработил прототип на своя телефотограф. Тази система обаче заслужено се смята за праобраз на телевизията и е оценена в немалко научни публикации и книги, като напр. голямото изследване на Аркадий Рохлин ,,Как се роди телевизията“ (2000).

Схема ма механичен телевизор, използващ диска на Нипков

По-късните изследвания обаче показват и някои несъвършенства на телефотографа. Например, оказва се, че 1/5 от секундата е недостатъчен времеви интервал, за да бъде избегнато силното трептене на екрана. Необходима е продължителност от не повече от 1/50 секунди, което в края на ХІХ век е трудно осъществимо. От друга страна, при високи скорости на разлагане на образа селеновите фотоелементи започват да проявяват инерция при реагирането и такова забавено действие би довело до непрекъсната размитост на картината. Затова и телевизията започва своето наистина широко разпространение едва при откриването на външния фотоефект – свойството на някои вещества да изпускат електрони при облъчване със светлина. Допълнителен тласък дават изучаването на електричния ток във вакуум, изобретяването на кинескопа и електронната лампа, а след това и на транзистора.

Спираловидният път на движение на фотоелемента също получил по-нататъшно развитие. От 1884 г. насетне изобретатели като Паул Нипков и Джон Лоджи Беърд работили по т.н. механична телевизия. При нея за осъществяването на такъв вид предаване е нужен диск с разположени спираловидно по него еднакво големи дупки – т. н. диск на Нипков (изобразен на първата и горната илюстрации). Това е дървен или метален кръг, който се върти бързо пред прожекционен апарат, а той осветява предаваната сцена. Зад високооборотната шайба тази сцена се разгражда на светли и тъмни точки чрез фотоклетка, поставена зад диска. Така вече е по-лесно тази светлинна серия чрез телеграф да се изпрати на зрителя. За да я види, той трябва да преобразува постъпващите точки в „начален“ образ, което става чрез апарат, оборудван с бързовъртящ се диск като първия.

Такива механични телевизори се разпространявали чак до началото на 40-те години на ХХ век и във всеки от тях била използвана идеите на проф. Бахметиев.

Изобретяването на кое от техническите чудеса не е минало през криволици и лутания, през възходи и падения? Устройства като телефотографа на проф. Бахметиев ще бъдат винаги интересни, защото представляват истински изобретения. Те показват комбинативността на човешкия ум, който изучава природните елементи и е в състояние да ги накара да работят за него.

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Осем, бр. 9-2017.

Вижте в Сандъците – Sandacite малко известните проекти за аеродинамични коли на Владимир Шопов!

(Статията е публикувана от автора за първи път във в-к Fibank News – издание на Първа инвестиционна банка (Fibank) – брой 131, 30 март 2018 ==> https://www.fibank.bg/uploads/_FibankNEWS/docs/FibankNEWS_2018-131.pdf.)

Днес ще повдигнем булото над една тайнствена личност. На 10 януари 1944 г., при една от англо-американските бомбардировки над София, под развалините на сграда загива един талантлив българин. Кой е Владимир Шопов и с какво е важна неговата работа?

Малко се знае за неговия живот. Той е завършил инженерното си образование в Германия, а след това вероятно е работил в гр. Брауншвайг. По-късно става и представител в Германия на известния американски автопроизводител ,,Дженеръл моторс“. През 30-те г. творческата работа на В. Шопов е в своя апогей.

В края на 20-те и началото на 30-те аеродинамиката при леките коли е много слабо застъпена. Автомобилите имат лоша обтекаемост – множество издадени точки по каросерията пречат на правилното й обтичане от насрещния въздух. При ниски скорости това не е проблем, но колкото повече се увеличават километрите в час, толкова по-голяма част от мощността на двигателя ще отива само за преодоляване на въздушното съпротивление, т.е. поддържането на скоростта ще става с много повече ресурс. Автомобилите стават все по-бързи, проблемът за обтекаемостта – все по-сериозен. От нея зависят също така динамиката на колата и разходът на гориво.

Инж. Шопов през 1935 г.

И инж. Шопов се заема с тази актуална и належаща за времето си задача! През м. септември 1932 той публикува в авторитетното германско автомобилоинженерно списание „Мотор-Критик“ три скици на коли, притежаващи неочаквано авангардни за времето си каросерии. При вглеждане те напомнят за модели, произвеждани 15-20 г. след това.

Цялата идея на инж. Шопов се обединява от стремежа да разработи нов външен контур на автомобилната каросерия, който да няма нищо общо с дотогавашните разбирания и образци. Напр., той смята, че стърчащите и пречещи на въздушното течение елементи трябва да са монтирани под гладка обвивка. Преоформени са фаровете и задните светлини, а предната и задната броня, клаксонът и дори гумите е предвидено да влязат под обвивката! Променени са калниците, защото целта е всеки да покрива напълно колелото под него. Каросерията като цяло е удължена, а изглаждането засяга дори и задната част, за да се неутрализират завихрянето от въздушния поток и задържащите сили. Двете резервни гуми, вместо да стърчат отзад, влизат в удълбочения за целта багажник.

Долната част на автомобила е също преосмислена. Там стремежът, освен максимална обтекаемост, е всички части (като спирачки, полуоси, ресори, карданен вал, диференциал…) да се намират зад броня, която да ги защитава от удари и замърсяване. Тази долна обвивка оптимизира движението на въздухопотока между колата и терена, върху който се движи тя.

Всички тези инженерни решения оформят облика на един нов автомобил – машина, съвсем различна от онова, което може да се види по световните пътища към 1930-2. По времето, когато аеродинамиката при леките коли тъкмо прохожда и съществуващите образци предлагат единични, отделни подобрения, инж. Владимир Шопов създава цялостна концепция за свръхобтекаем автомобил – една каросерия на бъдещето. При това тя е много по-елегантна от всичко дотогава.

Спортен аеродинамичен автомобил, проект на инж. Шопов от 1932 г.

Да проследим обаче как продължава историята. След като публикува своята статия в „Мотор-Критик“, авторът й изпраща проектите си до няколко западни автомобилопроизводителя – „Даймлер-Бенц“, „Дженеръл мотърс“, „Пежо“ и „Фарман“. Отговорите оттам са двузначни. От една страна, чертежите, скиците и готовите макети са задържани немалко време, но пък получените писмени отзиви гласят, че „решенията са, без съмнение, твърде интересни, но няма възможност да бъдат осъществени засега“. Несериозно е обаче да смятаме, че толкова големи и мощни автомобилни компании биха изпуснали възможността да изучат, заснемат и въобще всякак да извлекат от материалите на инж. Шопов онова, което би им се видяло полезно. Ако отминеха лекомислено и незадълбочено толкова задълбочени работи в областта на автомобилното дело, тези компании просто не биха били това, което са. Още повече, че в едно от писмата си инж. Шопов изрично подчертава, че публикува и изпраща своя труд не за да търси материални облаги, а за да подпомогне развитието на новите, по-съвършени аеродинамични форми.

Ако разгледаме множество автомобили, произведени 5-15-20 години след 1932, ще видим как отделни решения на инж. Шопов сякаш са приложени в тях. Нямаме доказателства, разбира се, за преки случаи на плагиатство, но е факт, че визионерът инж. Владимир Шопов е предвидил бъдещото развитие на автомобилните каросерии и е работил всеотдайно за по-бързото им усъвършенстване. Той не е заявявал патенти. Дали някъде някой проектант е използвал идея директно от получените от българина материали? Тайна!

След няколко години във Франция и Германия, в края на 30-те инж. Шопов се завръща у нас и продължава усърдно да мисли и работи. Сред тогавашните му творби са проект за иновативен аеродинамичен автобус, авангарден самолет (също предоставен на компанията „Фарман“ за мнение), редица подробни планове за бъдещо летище в София и какво ли още не…

А какво ли би било, ако инж. Владимир Шопов не беше загинал? Не знаем със сигурност, приятели… защото в историята няма „ако“.

Съществувал ли е наистина български цветен телевизор отпреди 115 години? Вижте в Sandacite.BG!

Фрагмент от реклама на  механичния телевизор Octagon на американската компания General Elеctric, модел 1926

Наскоро от архивите изскочи поредната техническа мистерия, която дори не е документирана докрай! А къде започва тя?

Както може би помните от друга статия в нашия сайт, в началото си телевизията не е електронна като съвременната, а механична (1884 г.). При този вид тв предаване се използва бързовъртящ се дървен или метален диск със спираловидно пробити дупки на него. Той се върти пред прожекционен апарат, осветяващ предаваната сцена. Зад диска се намира фотоклетка, която разгражда образа на светли и тъмни точки. Ако тя бъде свързана със светлинен източник зад втори диск, въртящ се със същата скорост като първия, сцената може да се възстанови и да се покаже на зрителя.

След 1880-те из Европа доста конструктори проектират механични телевизори, а по-късно започва и серийно производство.

А сега да се върнем в България!

През 1901 – 2 г. в Русе живее пенсионираният учител Атанас Тодоранов (1859 – 1919). Това е един  високообразован човек, автор на учебници по математика, физика и естествознание, а също и на книгите „Животен магнетизъм“ (с тема биоелектричеството), „Масларство и сиренарство“ и „Съвременна магия, фокусно изкуство“. Пише и много научнопопулярни статии.

Причината да си заинтересуваме от тази личност обаче е един крайно интересен технически проект на Атанас Тодоранов, за който разбрахме, че информация може да се намери в Държавния архив. Съответно бързо-бързо се упътихме натам и в търсачката им намерихме една тайнствена папка, означена като фонд 178, оп. 3, а. е. 909. Казахме тези индекси на служителката и по-късно тя ни зарадва с един дебел куп листове, който беше много прашасал. :) Това обаче не ни спря; даже сметнахме, че са по-тайнствени така, и ги заразагръщахме със светнали очи и треперещи пръсти!

Оказа се, че страниците представляват преписка между Атанас Тодоранов, Главната дирекция на пощите, телеграфите и телефоните (ПТТ) и Министерството на обществените стради, пътищата и благоустройството. От разменените писма узнахме, че през 1901 г. учителят изработва проект за устройство, което нарича „електрически далекоглед“. То служи за „предаване на далечни разстояния светлив образ в естествени цветове чрез електрически ток“. Когато той става готов с чертежите на апарата, ги изпраща за разглеждане от комисия в София, съставена от физици-преподаватели от СУ и държавни служители от Дирекцията на ПТТ. След това проектът е върнат с рецензия ,,за доработване“, но само за да го заяви Тодоранов отново на 10.Х.1902 г., и то заедно с още едно устройство!

Папката с преписката между Тодоранов и институциите 

Тук се намесва и още една важна подробност. За съжаление конструкторът на телевизионното устройство е крайно беден и затова моли да му се отпуснат влаков билет и 30 лв, тъй като той сам  се грижи за внуците си и те трябва да живеят с нещо, докато той е в София. Там Тодоранов ще се срещне с комисията, която ще разглежда проектите му. Учителят иска също така да стои в столицата възможно най-малко, а на заседанието на комисията да присъстват премиерът и цар Фердинанд. От всички тези желания обаче най-малко последното може да бъде удовлетворено!

Министърът на обществените сгради, пътищата и благоустройството също не изпраща билет и помощ на Тодоранов. На 26.Х той отговаря, че вижда как с него се случва същото, каквото и с „други изобретатели, които са умирали от глад“, но че ако българската държава похаби така неговите усилия, той ще потърси съдействието на „чужденци капиталисти“ (тоест ще предложи на задгранични компании проекта за своя телевизионен апарат).

Бавно работи чиновническата машина. Чак след два месеца Тодоранов получава жп билет ІІ класа № 564 (Русе – София и обратно) и е запитан кога може да тръгне. На 5.ХІІ.1902 учителят пише, че е готов.

Рано сутринта на 29.ХІІ намираме нашия герой в столицата, отседнал на ул. В. Търново № 6, пие кафе, а комисията ще заседава на 30-и от 14 ч. в Дирекцията на ПТТ. Според протокола, който разгледахме обаче, изслушването е проведено почти на Нова година – на 31-ви. Присъствали са физикът от СУ проф. Порфирий Бахметиев (първият професор на България, който сам изобретява устройство – прадядо на телевизора), химикът проф. Никола Добрев, завършилият в Германия способен електроинженер Борис Кинтишев и инспекторът на ПТТ Т. Цончев. Пред тях Тодоранов е описал два проекта за свои устройства.

След подробен научно-технически анализ комисията комисията предлага промени в конструкцията на Тодорановия телевизор. Кръгът трябва да има по-големи размери (за да носи повече дупки), да е уеднаквено движението на дисковете в предавателя и приемника, съответно да се измисли друг вид регулатор за това и т.н. Сравнен с черно-бял френски апарат от 1898, „далекогледът“ има по-сложна схема, но пък претендира да предава цветен образ (да си припомним описанието – „предаване на далечни разстояния светлив образ в естествени цветове“)! Именно  от това комисията е поразена. Никъде не личи да са анализирали дали използваната от Тодоранов схема действително може да предава цветно, но и не го отричат открито.

Можел ли е Тодоранов да проектира цветен телевизор в България през 1901 г.? А защо не? Той е бил достатъчно запознат с достиженията в телевизионната техника от своето съвремие, познавал е отлично и начина на действие на механичната телевизия. И още повече, че малко по-късно в света се появяват патенти именно за цветни механични телевизори, а шотландският изобретател Джон Лоджи Беърд демонстрира такъв през 1928 г.!

Механичният телевизор Octagon на американската компания General Elеctric, модел 1926 г.

Да се върнем сега в София през 1901. Заключението на учените е, че макар учителят да е проучил достъпната за себе си техническа литература в областта, проектът му се нуждае от още доработване. Комисията предлага правителството да отпусне материална помощ, за да продължи Атанас Тодоранов спокойно работата си. А когато той усъвършенства апаратите си и представи техни подробни чертежи, на държавни разноски да бъде изработен прототип. Най-накрая на упорития конструктор са отпуснати 500 сребърни лв за „бъдеща техническа работа“.

На 25.VІІІ.1903 Тодоранов вече е готов с всички усъвършенствани планове и чертежи, и то „в натурална величина“. „Позволително за пътуване“ № 561 той обаче получава месец по-късно. На 27.ІХ уважаваният физик Порфирий Бахметиев отново дава положително заключение за „електрическия далекоглед“ и призовава: „Многоуважаеми господин Министър! Днес разгледах… с  г. Пенчев и двата апарата на г-н Тодоранов. […] Kакто сте благоволили да му отпуснете субсидия през миналата година, няма да сбъркате, ако го подкрепите и сега“.

Става все по-интересно, нали? За съжаление обаче тук приказката свършва! Просто документите в папката свършват дотук и по-нататък историята мълчи. Но най-вероятно изобретението на Тодоранов така и е останало неразработено докрай и неизползвано. Министерството не оказва на интересния проект заслужената подкрепа и той закономерно потъва в забвение.

Това е то! Както казва знаменосецът Странджата от Вазовите ,,Немили-недраги“ – „Тъй свършваха тогава предтечите на зорницата на българското Освобождение“.

Да не Ви натъжихме? Тогава нека Ви зарадваме – макар и около половин век по-късно, но български електронни инженери и талантливи конструктори успяват със собствения си ум и разработки да поставят началото на телевизията в България! :) Как се е случило това, можете да прочетете ето тук:

(Материал по темата е публикуван от автора за първи път във в-к Fibank News – издание на Първа инвестиционна банка (Fibank) – брой 129, 16 февруари 2018.)

Българският синтез на говор

Дали знаете, че  една от най-интересните и актуални и днес области на електрониката — създаването на говорещи машини — можем да се по­хвалим с български принос? Още през 1976 година cm. н, с. Любомир Антонов от Единния център по физика към БАН получава авторско свидетелство относно метод и устройство за синтез на говор. Редовните читатели на нашия сайт със сигурност помнят, че той е един от тримата разработчици на първия български електронен калкулатор ЕЛКА 6521. За тази негова оригинална разработка, която е била патентована в тогавашните СССР, ФРГ и Франция и други страни, ще Ви разкажем накратко днес в Сандъците – сандъците. Трябва да Ви уведомим обаче, че в тази статия боравим с някои специфични термини и поради това пълноценното разбиране на информацията предполага преди това да сте прочели статията-предшественик ТУК.

Българският метод за синтез на говор се основава на фонемен синтез. За разлика от класическите аналогови синтезатори, при които отдел­ните фонеми се получават чрез смесване на синусоидални колебания с различни ам­плитуди и честоти, тук синтезът се из­вършва изцяло от цифрови електронни схеми. Как се осъществява това?

В паметта на компютъра предварително са записани гласови периоди с различни формантни разпределения, елементи от шу­мови фонеми и различни звуци, съпровож­дащи речта. Там се съхранява информация и за местата на ударенията и амплитуд­ните характеристики на съответните фонеми. Елементите на речта, записвани в паметта, се избират в зависимост от фонетичните особености на езика, на които машината ще говори.

Текстът, който предстои да бъде про­четен, се подлага на предварителен гра­матичен анализ. Определят се основните характеристики на изречението: честот­на, от която зависи височината на гласа, и амплитудна, определяща неговата сила. фиксират се местата и продължител­ността на паузите. Следва фонетичен анализ. При него в зависимост от получените до този момент резултати и взаимното Влияние на отделните фонеми се определят съставът, амплитудната ха­рактеристика и продължителността на всяка фонема. Така за Всеки един елемент на речта се конкретизират параметрите; амплитуда, продължителност и начален адрес в постоянната памет, посока и ско­рост на четене. Всички величини се полу­чават в режим реално време.

1, ЕИМ; 2. адресен регистър-брояч: 3, по­стоянна памет; 4. регистър за посока на броене; 5. регистър за определяне често­тата на броене; 6, регистър на броя на ад­ресите за четене; 7, регистър за ампли­тудно управление; 8. цифрово-аналогов преобразувател; 11, високоговорител; 12. линия за предаване на данни; 13, устрой­ство за управление; 14. генератор на им­пулси

Според създателя на устройството Лю­бомир Антонов, от едни и същи запомнени елементи могат да се получават различни фонеми само като се променя амплитуд­ната характеристика, скоростта и посо­ката на прочитането им. Това значително намалява обема на необходимата памет.

По получените данни от паметта се из­вличат необходимите елементи (начал­ните им адреси се пазят в адресен регистър-брояч). Посоката на четене се определя от регистъра за посока на броене, а скоростта се контролира от регистър за определяне честотата на броене.

При естествената реч човек никога не произнася по един и същ начин еднаквите думи. Тъй като при „езиковия код” съще­ствува и голям коефициент на презапася­ване, можем да си позволим и известно ,,творчество“, т. е. ние говорим по-бързо или по-бавно, като не произнасяме еднак­во силно целите думи и т. н. За разлика от нас, машината стриктно изпълнява своята програма, всички фонеми се произ­насят без отклонение от правилата. По­добна точна реч би звучала твърде неесте­ствено. За дз се избегне педантизмът на машината и за да се получи по-естествена реч, българският метод предлага квазислучайно изменение на дължините и амплиту­дите.

Следва обработка на „цифрова реч“ от цифрово-аналогов преобразовател. В него се формира естественият аналогов сиг­нал, Усилвател-модулатор го доусилва до необходимото ниво, като осигурява же­ланата интонация на цялата дума или из­речение. Говорът се възпроизвежда от ви­сокоговорител, По бреме на четенето от паметта и възпроизвеждането на поред­ния елемент на речта ЕИМ анализира и подготвя следващите данни, необходими за управление на синтеза. Ако една ЕИМ е с достатъчно бързо действие, тя би могла да управлява едновременно рабо­тата на няколко синтезатора. Удобното в случая е, че бързодействието не е за­дължително и методът е универсален. В зависимост от нуждите и възможности­те устройството може да се реализира нв базата на Всяка универсална ЕИМ, мини­компютър или 16-битов микропроце­сор.

Предимствата на българския метод за синтез на говор са много, но може би основното се състои в изключителното разнообразие на синтеза, основаващо се на неограничен речник при сравнително малък обем на паметта. Освен това речта, която се получава, е с добра разбираемост и звучи почти естествено.

Николай Тошкович – първият български изобретател

Николай Стефанов Тошкович се смята за първият български автор на патенти и първият български изобретател. Сведенията за него  са твърде оскъдни, като не разполагаме дори със снимка на лицето му!

Роден е най-вероятно в Одеса през 1830 или 1831 г. в семейството на известния калоферски търговец Стефан Тошкович от известното българско семейство Тошкови. Семейството се преселва в Одеса през 1819 г. Николай учи в Технологическия институт в Петербург. По-късно живее в Одеса, където се ползва с голям авторитет – подпомага много българи да учат в тамошните училища. Никола Тошкович е член (от 1855 г.) на Селскостопанското дружество в Южна Русия и работи в областта на парните машини. Починал е през 1893 г. в Одеса.

През 1855 г. Тошкович заминава в Париж, където започва обучение в заводите на известната френска компания ,,Жан-Франсоа Кай и с-ие“ – един от най-големите производители на парни локомотиви, селскостопански машини и др. – за да изучава ,,художеството как се правят машините, които действат с пара, а особено ония машини по железните пътища“ (цит. по: Сава Филаретов, ,,Цариградски вестник“, бр. 330, 25.V.1857) – тоест парни локомотиви, а и други машини. Париж е мястото на най-плодотворна творческа дейност за Николай Тошкович – там през 1857 и 1859 той получава два патента, с което се превръща в първия български патентопритежател, а според световните принципи на техническата история това го прави и първия официално признат български изобретател. Също така, през 1860 г. тук завършва и ръкописа си ,,Практически бележки за параходите“.

Горе – единственият запазен автограф на Тошкович на заглавната страница на ръкописа му ,,Практически бележки за параходите“.

Както знаем, през средата на ХІХ век парният двигател е най-високотехнологичният и разпространен източник на тяга за влакове и кораби, но в средата на онова столетие парната машина все още е твърде далеч от онзи си вариант, в който век и нещо по-късно започна да напуска и последните си владения върху релсите. Но затова пък тогава тя най-стремително се усъвършенства и нейният принос за общото развитие на техниката е огромен. Важно е, че младият изобрета­тел Николай Тошкович се захваща  не да съживя­ва отживели времето си търсения, а здра­вото му чувство за съвременност го на­сочва към територии с голямо бъдеще и с възможности за усъвършенстване.

Постоянна цел на тогавашните конструктори конструктори на парни двигатели  е да получат по-високо КПД с по-малък разход на гориво и от по-малък двигател, като подобрят конструкцията – напр. на буталото, което да се уплътнява добре към цилиндъра независимо от степента на налягането, а същевременно с това и да не се изхабява от триенето при движение в цилиндъра. Тогава парният цилиндър бил най-слабото място на парната машина, и то най-вече поради недоброто уплътнение на бутало­то, което бързо се износва и заедно с това поврежда и самия цилиндър.

Първият български патент има решение за проблема. Николай Тошкович замисля парно бутало, което се уплътнява към цилиндъра с по­мощта на сегменти. Те се притискат към цилиндъра чрез пружини, които пък на свой ред притискат клинове, които  предават натиска върху сегментите. (Ако това звучи твърде сложно, накратко можем да кажем, че Тошкович предлага бутало, чийто натиск върху парния цилиндър се регулира автоматично чрез нова конструкция с вградени пружини.) Пружините са хитро решение, защото те притискат двата пръстена, от които се състои буталото, и така компенсират износването. Задачата не била никак проста, ако се съди и по това, че при хоризонталния парен цилиндър, за разлика от вертикалния, износването става едностранно от­долу.  Двата бутални пръстена са съставени от по осем сегмента. Буталото на Тошкович можело да се центрира без разглобяване на машината след работа.

На чертежа горе – различни видове гребни витла, анализирани в труда на Николай Тошкович.

Какви са били възможностите на Тошкович да построи прототип на своята идея, е трудно да се предпола­га. Но от следващите данни в съобщение­то на Сава Филаретов – че новото бутало постига икономия на пара и гориво от 16 до 18 процента – можем да съдим, че данните са получени експериментално. Филаретов дава и някои икономически показатели за изобретението – буталата на Тошкович са 3 пъти по-евтини от всички тогавашни бутала.

Преглед и оценка на изобретението са направени от сериозни френски институции – Дружеството за подкрепа на националната промишленост и Комитетът за механични изкуства. За изобретението което описахме по-горе, на 17 януари 1857 г. на името на Николай Тошкович е издаден френски патент № 30585. Toвa e пъpвият извecтeн пaтeнт, дaдeн нa бългapин. Интересно е, че той има и съпритежател – френският механик Франсоа Жерар – но в получения на 17.І.1857 документ за патента приносът на Николай Тошкович е несравнимо по-голям, защото името му стои на първо място.

Второто изобретение на българина е от 1859 г. и тук патентът вече е само на негово име. Става дума за корабна част – гребно витло с двойно действие от нов вид – което има непозната дотогава ефективност. Както е описано в патента, разработената от Тошкович конструкция е много по-икономична и с нея ,,получавате печалба за хода на кораба и за горивото, която общо е поне 25 %“. Това е мощна стъпка напред в сравнение с познатите дотогава витла. За него на 12.ІІІ.1859 г. Тошкович получава на свое име френски патент № 40180. Изобретателят разработва и чертеж, показващ принципа и някои от параметрите на съоръжението. Нещо повече, той създава и опитно устройство, на което корабен модел се движи както с дотогавашно, така и с неговото ново витло, и на практика доказва предимствата на изобретението си.

Практическо устройство на гребното витло с двойно действие на Тошкович – вторият патент

Ръкописът на Тошкович ,,Практически бележки за параходите“ от м. май 1860, останал неиздаден, е първото българско техническо изследване по корабостроене. Родолюбивият автор го подарява на младия Софийски университет още в края на ХІХ век, за да подпомогне развитието на българската наука и техника. Ръкописът е бил положен в специално шкафче в Университетската библиотека с отбелязан върху капака надпис ,,Pъĸoвoдcтвo и плaнoвe пo мexaниĸa“, съдържащи още бележки. ,,Бележките за параходите“ са caмoбитeн нayчeн тpyд, който пpaви oпит дa paзглeдa в пo-гoлямa пълнoтa пapнaтa тягa във вoдния тpaнcпopт, ĸaтo ocoбeнo пoдpoбнo ca изcлeдвaни гpeбнитe витлa. Hиĸoлaй Toшĸoвич пpaви oпиcaниe и aнaлиз нa пoзнaтитe дo мoмeнтa гpeбни винтoвe и ce cпиpa нa тexнитe пpeдимcтвa и нeдocтaтъци. Haлицe e дoбpa epyдиция зa мaтeмaтичecĸи и xидpoдинaмичeн aнaлиз, тpyдът e изпълнeн c пpeцизнo изpaбoтeни чepтeжи. А прогнозите на изобретателя за бъдещия ефект от противоположно въртящите се съосни гребни витла се потвърждават от историята на корабостроенето в следващите десетилетия.

Според нас първият български изобретател Николай Тошкович  е един истински иноватор на ХІХ век – умът му е погълнат от търсенето на новото, от съдружието на човека с техниката. Този човек е пример за това какво може да постигне една талантлива личност, когато попадне в силно напреднало общество и делова среда, която му допада и стимулира творческото мислене на личността. Със сигурност той не би бил първи български изобретател, ако не бе успял да достигне до един от най-големите производители на двигатели и машини в тогавашния свят, защото във фабриката на Кай намира достойно място за изобретателския си ум. Едва ли в България от средата на ХІХ век Тошкович би намерил тези възможности. Но понякога е нужно да извадиш диаманта от глухото местенце, в което е скрит, за да заблести той със своя неповторим блясък. Самият Тошкович винаги е заявявал своя български произход, помагал е на българите навсякъде, където е живял, с любов е оставил диря в първите години на българското университетско образование и заслугата на първи български изобретател никой не може да му отнеме. 

Анализ на силите, действащи върху лопатките на корабно витло – отново страница от ръкописа ,,Практически бележки за параходите“.

Никак не е изключено бъдещето да донесе нови сведе­ния за този ако не пръв, то сред първите българи — машинни инженери. Тогава на­вярно ще можем да знаем повече за творе­ца на нашето възрожденско новаторство.

Накрая ще цитираме част от съобще­нието на Сава Филаретов в „Цариградски вестник“ от 1857 година, с което нашият възрожденец се опитва да направи до­стояние на българските читатели вестта за първия патент на Николай Тошкович. Интересно е равнището на техническите познания на българина по онова време. В българския език тогава липсват дори най-обикновени технически термини (известно е, напр., че Иван Богоров нарича една от частите на парахода ,,тръкало“), та Сава Филаретов е принуден да обяснява патента така:

„Известно е, че най-голямата мъчнотия за сичките фабриканти и механици е била тази част на машината, която се нарича „паровой поршень“ (поршень е и оная дръжка, ръчица от тулумбата, която без- престанно пъхат и вадят тулумбаджиите в една друга по-голяма вита и валчеста металическа дръжка (цилиндър), за да сгъстяват с това въздуха, от налягането на който правят да се повдига водата и да стреля накъдето щат).

Безпрестанно се появяваха поршени, на­правени по нов начин, остроумно извърте­ни, разположени хитро, скачени с всякакви дъсчици и завъркулки; всичко това се при­ема, изпитва се и като гледат, че не влиза в работа, оставят го настрана и така си се и забравя. Николай Тошкович измислил сега такъв поршень, който отстранява тази мъчнотия: направата му е таквази, що той може да се употребява с години, защото колкото от една страна той се из­трива, толкова пък от друга страна, така да речем, от само себе си се разширочава и сичко си остава гладко и чисто…“

На долната снимка е изобразен гребен винт с двойно действие, патентован от Н. Тошкович през 1859 г. във Франция (табл. ХХІІІ на ръкописа му „Практически записки по параходите”, 1860 г.).

Димитър Сеизов – непознатият български изобретател

Димитър Сеизов е един от несправедливо забравените български изобретатели.

В Интернет за него не може да се открие нито ред, в библиотеките също е много трудно. А до 1961 г. той е създал няколко изобретения и редица рационализации с икономически ефект над 3 милиона тогавашни лева!

Още като ученик той често ходел при баща си — майстор в ЖП ра­ботилница София — и там се научил да работи на струг и други машини. В училището проявявал голямо вле­чение към физиката и изработил ре­дица модели и прибори за физиче­ския кабинет на гимназията, в която учел. За същия кабинет направил действащ макет на две крайни телеграфни станции, които демонстрирал пред своите съученици и други зрители. След завършване гимназия през 1923 г. по липса на средства не можал да продължи образованието си. Постъпил като телеграфен механик в Цен­тралната телеграфна станция — Со­фия и, благодарение на добрата си об­ща и техническа култура, бързо из­учавал наличните телеграфни апарати и други уреди в станцията. Инте­ресувал се живо от новостите в об­ластта на свързочната техника и сле­ди за постиженията на техниката в чужбина.

През 1926 г. Сеизов пръв у нас построява двулампов радиоприем­ник, който демонстрира в тогаваш­ното кино „Хемус“ пред работници от железниците и пощите. След ня­колко години създава първото си изобретение – нов вид телегра­фен апарат, с помощта на който мо­же да се предават окръжни телегра­ми за цялата страна. По този повод вестник „Заря“ поме­ства снимката на апарата и пише следното: „Досега в 12 часа по обяд Централната телеграфна станция в София даваше точно време на всяка една станция със съответния Морзов апарат. На механика от същата станция Димитър Г. Сеизов е дошла идеята да изнамери един уред, с който да бъде възможно да се дава точно време от едно централно място, едновременно на всички станции в България. Същият уред дава възмож­ност да се изпращат едновременно из цяла България окръжни телегра­ми само чрез един морзов манипу­латор.

Това прави чест както на българ­ската техника, така и на българския работник.“

Оценявайки го като един от най-добрите специалисти в станцията, Ди­рекцията на пощите му издейства разрешение да бъде приет да следва във Висшето ПТТ училище в Па­риж. Поради липса на средства той не може да замине. През периода от 1940—41 г. той полага големи усилия за установяването на далекопишеща връзка в нашата страна.

Пострадал със здравето през вре­ме на бомбардировките над София, е принуден за дълго време да напусне работа. През 1950 г. е назначен за началник на ремонтната п. т. т. работил­ница. По това време се поставя пред нашите техници и инженери въпро­сът за производството на улични те­лефонни апарати. Работата се затя­га. По собствена инициатива с тази задача се заема Димитър Сеизов. За целта разработва прототип на нов модел уличен монетен телефонен апарат на механичен принцип. При новия апа­рат, след като избраният номер-або­нат се обади, за да се проведе раз­говорът, трябва да се пусне опреде­лена монета. Предложеният модел е бил приет и ремонтната ПТТ работилница се заема с производ­ството на 200 броя апарати от този тип. Реализира се икономия от чуж­да валута два и половина милиона лева. По този начин част от нашите нужди от апарати биват задоволени.

Апарати като този на снимката са произвеждани (от ЗАТ София) и монтирани из България още от края на 50-те г., преди по-късно да се внесат известните съветски апарати, които много хора помнят от детството си.

През 1951—1952 г. Сеизов създа­ва няколко рационализации: уред за отваряне на стар модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Стандарт“, приет за техническо усъвършенстване, с годишен икономически ефект 560,000 тогавашни лв.; автоматична брава за затваряне касетките на монетните апарати, приета също за техническо усъвършенстване, с икономически ефект 380,000 тогавашни лв.; уред за отваря­не и затваряне на нов модел микро­фонни капсули „Сименс“ и „Ворошилов“, с икономически ефект тогавашни 180,000 лева…

С цел да се автоматизират напъл­но уличните телефони, през 1954 г. Сеизов изработва нов тип уличен монетен телефон. В него индукционната бобина е кон­струирана по такъв начин, че освен своята функция тя играе и ролята на касиращо и задържащо реле. В старите апарати те представляват от­делни органи, а това усложнявало електрическата им схема и правело действието несигурно. Сеизов успява да постигне голямо опростяване на предлагания от него апарат. Токови­те кръгове и контакти се намаляват до минимум, което повишава сигур­ността на действието на апарата. От друга страна, изхвърлянето на за­държащото и касиращото релета ка­то отделни органи и опростяването на схемата, довежда до значително опростяване на механичната кон­струкция на апарата и намаляване себестойността му. Характерното в механичната конструкция на апара­та е и това, че монетният канал е направен на шарнир и при закачва­нето на слушалката за момент кана­лът се разтваря на две части и от него изпадат както монетата при несъстоял се разговор, така и пус­натите предмети, чрез които се из­бягва задръстването на апарата. Освен това монетата се касира вед­нага след като се обади извиканият абонат.

Този апарат е признат за изобре­тение и на Сеизов се издава автор­ско свидетелство от тогавашния ИНРА (Инститт по изобретения и рационализации, сега Патентно ведомство). В статия от 1961 г. (сп. ,,Наука и техника за младежта“) се отбелязва, че с внедряването на това изобретение ще се реализират икономии над 3 ми­лиона лева, в чужда валута.

Димитър Сеизов, заедно с още двама инже­нери, създават през 1958 г. печата­що устройство за регистриране пре­късванията на радиопредавателите. То е предвидено да се използва и за регистриране времетраенето на от­делните операции, които се извършват на работните машини. По този начин може да се осъществи пра­вилно техническо нормиране на труда. Предложението на колектива е признато на международен конкурс в Москва. През 1959 г. е представено в Института за рациона­лизации и бива признато за изобрете­ние, тъй като представлява новост от световен мащаб. Към края на съ­щата година е признато за изобре­тение и друго едно предложение на Сеизов — „Реле за време, дейст­ващо на електромоторен принцип, с фрикционен куплунг“-  както гласи официалното заглавие. На първо вре­ме идеята е била то да се използва като състав­на част на автомат за прекъсване на осветлението на стълбища.

Плодотворната рационализаторска и изобретателска дейност на Дими­тър Сеизов е резултат на голямата му любознателност и любов към тех­никата, неговото голямо майсторство, сръчност и практическа подготовка. Постиженията и методът на рабо­та на Сеизов тогава са давани за при­мер на младите рационализатори и изобретатели, а и днес също е интересно направеното от него.

Машина за рязане на царевица от 1959

През 1959 г. Димитър Стоименов Джуканов, главен инженер на Дървообработващия завод в гр. Брацигово, предлага дървесината за пълнене на мебелни плоскости и строи­телни елементи да се замени с царевични кочани. За тази цел е изработил машина, която нарязва с голяма точност (напречно) царевичните кочани за пълнеж на всички видове мебелни и строително-столарски плоско­сти, които шперват (блиндоват) с шперплат или блинд. Подобни плоскости, изработени в Дървообработващия завод — Брацигово, наблюдавани в течение на повече от 2 години, са показали качества, равностойни на те­зи напълнени с дървесина. Като пълнеж за строител­ни елементи на дървените сглобяеми сгради, царевич­ните кочани ще намерят широко приложение, тъй ка­то имат добри топло-изолационни качества. Те могат също така да се използват и за пълнеж на мебелни плоскости и врати, понеже са леки, здрави и се изра­ботват лесно. По такъв начин се прави голяма иконо­мия на дървесината. Те могат да се произвеждат от всички мебелни и дограмаджийски предприятия и осо­бено в ДИП „Победа“ — гара Септември, където се правят готови плоскости за голяма част от мебелите в страната.

Смятало се е, че чрез внедряването на това предложение само в Дърво­обработващия завод в Брацигово ще се реализират го­дишно над 350,000 лева икономии.