Вижте първата българска духалка в Сандъците – Sandacite!

Вентилаторната печка, известна още с неформалното ,,духалка“, е безспорно популярен уред през месеци като този. Затова какво по-подходящо за тези дни от това да си седнете някъде на топло с чаша чай и да четете за първата българска духалка?

Първата българска вентилаторна печка започва да се произвежда вероятно през 1960 г. в завод Елпром Варна. Тя има ламаринен корпус, който се състои от два капака, влизащи един в друг. В него е поместен цилиндричен кожух, в едната страна на който са радиално монтирани керамични носачи. Върху тях са закрепени две нагревателни спирали от по 1000 W. Именно те дават топлото.

Печката е предназначена за отопля­ване на помещения с обем до 35—40 м³. Особено е удобна за бързо локално отопление. Тъй като въздухът бързо циркулира в нея, стаята се затопля сравнително бързо с еднакви температури по целия й обем. За разлика от строгите указания за отражателните печки, близо до вентилаторната може да има предмети, тъй като излизащият през нея въздух е с ни­ска температура. Този уред може да се използва и за бързо подсушаване на дрехи, коси и др., А през горещите летни дни можете да пуснете само вентилатора и така да се разхлаждате! :)

Гледайте, има и версия  с надпис, а не с ромбчето – елпромската емблема:

Пе­чката обаче не трябва да се употребява в помещения, съхраняващи запалителни и взривоопасни мате­риали, а също където има запалим прах, като дърводелски работилници, мелници и др. Когато работи, тя трябва да бъде така поставена, че въз­духът да може свободно да навлиза в нея.

За да се разсейва топлината по-бързо из цялото помещение, срещу спиралите на скоба е захванат вентилатор. На цилиндричния кожух са монтирани електрически превключатели 15 А и стопяем топлинен предпазител или терморегулатор (в първите производствени серии) В случай че вентилаторът престане да работи, предпазителят се разтопява или пък терморегулаторът ограничава температурата.Така печката се предпазва от повреждане.

Помислено е и за Вашата безопасност – двата отвора (за влизане и излизане на въздуха) са преградени с решетки, които предпазват от случайно докосване на вентилатора и намиращите се под напрежение нагревателни спирали. На долната страна печката има крачета и заземителна шпилка с гайка, а на горната — удобна дръжка за носене. Към нея има вграден (неснемаем) шнур с дължина 2,5 м и сечение 2 х 1,5 мм².

Тази духалка има две модификации (варианти). Първия го виждате на първата снимка. Вторият се появява около 1964-5 г. и е известен под индекса 73101. Той не се различава от първия вариант нито по схема, нито по каквото и да било друго. Единствената разлика е в разположението на регулаторния ключ – както виждате, той вече е отпред, вместо отстрани. Може би са смятали, че така е по-удобно за ръката:

Най-важните технически данни на Първата духалка: номинална мощност 2000 W; номинално напрежение 220 V/50 Hz; мощност на вентилатора 25 W; дебит (прибл.) 150 м3/час.

Ето и схемата на духалката, където се вижда кое какво е:

Както сте видели вече, отдясно на печката е поместен терморегулатор. Работните му положения са:

0 – изключени нагреватели и вентилатор

В – включен само вентилаторът

1 – включен нагревател 1000 W и вентилаторът

2 – включен нагревател 2000 W и вентилаторът

Като всяко устройство и Първата духалка може да се повреди. Най-характерните повреди са спиране на електро­двигателя на вентилатора и прекъсване на предпа­зителя. В такъв случай вентилаторът трябва да се демонтира, да се отстрани повредата му от квалифи­циран специалист и чак след обратното му монти­ране и изпробване да се залепи със поялник пре­къснатият топлинен предпазител. Сплавта, с която е запоен той, е специална —с точка на топене 72° С. Залепването се прави задължително със същата сплав.

Самият демонтаж на печката е много лесен. Раз­виваме малките винтчета, намиращи се от долната страна, а също и това под дръжката. С леко почук­ване изваждаме задния капак. С това имаме вече до­стъп до всички части. Отвиваме винтчетата, затя­гащи двата проводника на вентилатора, след това и винтовете, придържащи последния за скобите. Монти­рането става по обратен ред. Това е!

Между другото, ето и табелката на втория модел – произведена 1964:

За разлика от разните му там котлони, електрически тенджуря и каквото разгледахме там в прежните статии, тук прегаряне на спиралите се случва много рядко. Ако все пак се наложи да ги сменим, демонтираме печката по гореописания начин и изваждаме цилиндричното тяло чрез отвиване

Още коментари за духалката можете да видите в нашия форум – http://www.sandacite.bg/forum/viewtopic.php?f=44&t=2552&p=11648&hilit=%D0%B4%D1%83%D1%85%D0%B0%D0%BB%D0%BA%D0%B0#p11648

Ако сме Ви заинтересували, ще се радваме да харесате и нашата Фейсбук страница, за да продължим да бъдем заедно – https://www.facebook.com/sandacite

Запознайте се с българска електрическа тенджера в Сандъците – Sandacite!

Задъханият ни устрем да ,,възкресяваме“ на страниците на този сайт забравени, но популярни в миналото български електрически устройства продължава с пълен напред. След определено количество положени усилия нямаше как да не стигнем и до т.н. ЕТМФ.

Електрическата тенджера (в македонския район и тенджУра) е електрически уред, с който могат да се задушават месни ястия, риби, зеленчуци, както и да се обработват тестени печива (кексове, козунаци, торти) и зеленчукови плата.

Електрическите тенджери до 1958 г. са малко познати за българските домакинства. Малкото хора, които са успели да се сдобият с такова чудо, са притежавали чуждестранен образец – най-често гедерейска. След началото на производството на този вид уреди във варненския завод Елпром те се налагат като едни от най-необходимите и най-много търсени електродомакински уреди.

Тъй като се намираме във втората половина на 50-те години, тенджерите се изработват за напрежение 150 и 220 волта. Мощността е  650 вата. Нагревателната спирала се изработва от кантал „Д“ или „ОХ 25 Ю 5“

Малко технически данни за нагревателя, в тази връзка:

Сега да разгледаме джаджата. Тенджерата се състои от тяло и капак, изработени от алу­миниева ламарина. Капакът е съставен от две отделни части — долна и горна, които се притягат една към друга чрез три броя кухи винтове с гайки. Околовръст на долната част на ка­пака е направен жлеб, в който е поместен нагревателят на тенджерата. Той представлява нагревателна спирала, изолирана с порцеланови маниста. Краищата на нагревателната спирала са притегнати към двата месингови контактни щифта. Към гор­ната част на капака са закрепени две бакелитови дръжки за вдигането и поставянето му през време на работа.

Тенджерата е комплектувана с алуминиева чаша, която се употребява в случаите, когато се пекат тестени изделия. Тя се поставя с отвора върху средата на дъното на уреда и спомага за по-равномерното изпичане. Подставката служи да се поставя върху нея тенджерата по време на работа, за да не се по­врежда или прегори мястото, където тя е поставена. Освен това, тя спомага да не се губи топлина – това би станало, ако тенджерата се постави върху студена плоча, цимент и др.

Апропо, ето я и гаранционата карта на нашата – даже с печат кога са я купили… Велико! :D

Изпичането на ястието се осигурява от равномерно разпреде­лената топлина, която се предава от капака на тялото и, евен­туално, на чашата. При печене на тестени ястия необходимо е тенджерата да се намазва отвътре с мас или масло, за да не залепва тестото. В този случай трябва да я включите в електрическата мрежа 10—15 минути преди да се постави тестото, за да се нагрее. За да се ускори изпичането, тенджерата може да се постави върху електрически котлон. В такъв слу­чай трябва да разкарате някъде подставката.

А сега, малко съвети как сами да си ремонтираме болния уред. :) При повреда на нагревателната спирала тя може да се за­мени с нова – също както при пържолника от миналата статия. Това става, като се отвият трите кухи винтчета на капака. След това се разделят двете части на капака и краищата на повредената спирала се отвиват от контактните щифтове. Изважда се повредената спирала, а на нейно място се поставя новата, като се внимава тя да не се разтегли. Накрая притегнете краищата към щифтовете, след което отново сглобете капака чрез трите кухи винтчета.

Малко за хигиената. След употреба тенджерата трябва да се измие с топла вода и сапун. Когато се почиства капакът, той не трябва да се по­тапя в съд с вода, за да не проникне водата вътре и да на­мокри нагревателя. При миене на тенджерата не трябва да се употребява пепел, пясък и др. подобни, понеже повреждат алу­миния – помните от одеве, нали? Кисели и солени разтвори също го повреждат.

Понеже нагревателят се намира в капака на тенджерата, той много силно се нагрява (логично някак си). Ето защо нагорещен капак не трябва да се оставя върху лесно запалими или повреждащи се от топлината предмети – ама дори и за съвсем малко време!

А, да, за пълнота, да добавим, че за тенджерата даже е създадено навремени специално БДС 3138-58 (Тенджери домакински електрически).

Ами… добър апетит освен? :D

 

Оказа се, че имало и български светофар! Я да го разкостим в Сандъците – Sandacite…

Тези дни ни попадна един забележителен каталог на завод Светлина Стара Загора, отпечатан през 1963 г. и представящ пълната производствена гама на завода за тази и идущата 1964 г. Каталогът е здраво и масивно издание, с твърди корици, издание на ДСП Реклама София и е образцово отпечатан в печатницата на БАН. Разглеждайки го, открихме доста интересни неща, някои от които познахме, но за други не бяхме и чували. Разбира се, ще Ви запознаем поред с всичко важно.

В днешната статия бихме искали да Ви обърнем внимание на цял-целеничкия български светофар, който изникна от белите гланцирани страници. Да го разгледаме по-отблизо.

Светофарът, разбира се, е предназначен за ре­гулиране на движението по големите пътни кръстовища. Състои се от четири корпуса, като във всеки са поместени по три рефлектора и два светлинни надписа „СПРИ!“, и „ПРЕМИНИ!“. Рефлекторите са  снабдени с електрически круш­ки с цокъл Е 27 (най-използваният), а светлинните надписи — с електрически крушки Е 14 (по-рядко използван, по-малки).

Ето чертеж на старозагорското изделие:

Рефлекторите са затворени с грив­ни, към които са монтирани сенници и цветни стъкла. Четирите корпуса са свързани помежду си посредством грив­ни и болтове така, че челните им плоскости да бъдат навън и под 90^º една спрямо друга. Към горната грив­на е прикрепено устройство, което по­зволява светофарът да се окачва аксиално (осово) над уличното платно.

Командите за включване на свет­лините и времетраенето се подават от автоматично устройство, което, монтирано на табло, се монтира към някоя близкостояща сграда.

Височината на устройството е 1,225 м, ширината 590 см. Захранващото напрежение е 220 волта.

Защитните покрития са съобразени с условията, при които се експлоатира светофарът, и са изпълнени по тогава действащия БДС.

Честно казано, не знаехме, че България е произвеждала и светофари! Едва ли ни е първият, но пък… какви ли неоткрити още български техники ни очакват?

1945-1985 – българската техника в дати и събития

След много проучвания Ви представяме този конспект, в който можете да видите създаване на най-важните

предприятия в българската електроника и електротехника,

подредени по години на създаване. За повечето от тях имаме статии в сайта, като в такъв случай името на предприятието е и линк към нея – само натиснете.

1945 г.

Основава се Българска електрическа корпорация (БЕК) за производство на трансформатори — Со­фия.

1947 г.

Създадено е Държавно предприятие Радиопром за производство на радиоприемници, високогово­рители и усилвателни уредби.

1947 г.

Обособява се трансформаторна фабрика Елпром — София.

1947 г.

Учредява се Синдикат за електротехническа про­мишленост (от 1948 г. Държавно обединение Елпром) — София.

1947 г.

Създава се Държавно обединение за електротехническа промишленост Елпром. 1948 г. Създава се Държавна фабрика „Елпром“ — Бургас, която през 1950 г. се преименува в Кабелен завод Васил Коларов.

1948 г.

Основава се Държавното индустриално предприятие Елпром Варна, впоследствие Завод за домакински електроуреди Елпром;

1949 г.

Започват производствена дейност ред машино­строителни заводи, между които Силнотоковият завод В. Коларов — София, Слаботоковият за­вод Климент Ворошилов —София, Електромоторният завод „Елпром — Троян, и др.

1953 г.

Открит е Електропорцелановият завод Ленин — с. Николаево, Старозагорско.

1957 г.

HP България патентова първото си изобретение в чужбина. Издаден е патент във ФРГ за изобре­тението на инж. Никола Белопитов „Намаляване на шумовете в слаботоковите съоръжения чрез нанасяне на благородни метали върху контактите посредством електрическа искра“.

1957 г.

В Слаботоковия завод — София, е изработен пър­вият български телевизионен приемник Опера, 1960 г.

Създадено е ВТО Електроимпекс.

1960 г.

Създаден е Заводът за радиоприемници — Велико Търново.

1960 г.

Започва дейност заводът за електроинструменти и двигатели Елпром Ловеч.

1961 г.

Открит е Заводът за асинхронни двигатели — Пло­вдив.

1963 г.

Създаден е самостоятелен научноизследователски и проектно-конструкторски институт по приборостроене и автоматика.

1963 г.

В Математическия институт на БАН — София, е завършена първата българска електронноиз­числителна машина Витоша. По същото време във ВМЕИ — София, е създадена първата бъл­гарска аналогова ЕИМ.

1963 г.

Създава се Институт по радиоелектроника — Со­фия.

1964-1965 г.

Започва разработката на първите електронни кал­кулатори Елка 6521, Елка 22 и Елка 25.

1965 г.

Открит е Заводът за полупроводници — Ботев­град.

1965 г.

Открит е Заводът за телефонна и телеграфна тех­ника — София.

1965 г.

Създадено е Държавно стопанско обединение по радиоелектронна и далекосъобщителна техника Респром.

1965 г.

Образувано е Държавно стопанско обединение Приборостроене.

1965 г.

Създаден е Институтът по медицинска техника — София.

1966 г.

Държавно стопанско обединение Приборострое­не е преименувано в ДСО Приборостроене и автоматизация.

1966 г.

Създаден е Централен институт по изчислителна техника.

1967 г.

Създаден е Институт по микроелектроника — Со­фия.

1967 г.

Създадено е Държавно стопанско обединение ИЗОТ.

1968 г.

Открит е  завод Електроника — София.

1968 г.

Създаден е Научноизследователският и проектно-конструкторски институт по съобщителна про­мишленост — София.

1968 г.

Създадено е ВТО Изотимпекс.

1968 г.

На Международния панаир в Хановер е изложен първият български калкулатор Елка 6521 с бъл­гарски интегрални схеми.

1969 г.

Създаден е Институт по металокерамика.

1970 г.

Създадено е Обединение по електронни елементи — Ботевград.

1971 г.

Открит е Заводът за пишещи машини — Пловдив.

1971 г.

Утвърдени са основните положения за изгражда­не на национална Единна система от уреди и сред­ства за контролиране, регулиране и управление на производството (ЕСПА) в България.

1971 г.

Създадено е Държавно стопанско обединение Електронни елементи.

1971 г.

Внедрено е в редовно производство външното за­паметяващо устройство на магнитен диск В34МД ЕС 5052 — първото устройство от Единната систе­ма, разработено у нас.

1972 г.

В Космоса полетяха (на борда на изкуствения спътник Интеркосмос-8) първите уреди, раз­работени и произведени в България. България стана 18-та държава в света, участваща пряко в косми­ческите изследвания.

1973 г.

Осъществена е първата у нас видеотелефонна връз­ка между София и Варна.

1973 г.

Открит е Заводът за запаметяващи устройства — Стара Загора.

1974 г.

Създадено е ОСП Кабели и проводници — Бур­гас.

1976 г.

Разработена е и е внедрена в серийно производство първата система за телеобработка ЕСТЕЛ.

1976 г.

Създаден е НПК по металокерамика.

1977 г.

От Политбюро на ЦК на БКП е приета Национал­на комплексна програма за електронизация на народното стопанство и обществения живот през VII петилетка и до 1990 г.

1978 г.

Създадено е Държавно стопанско обединение Електроматериали и градивни елементи.

1983 г.

НПСК по научно приборостроене и специално тех­нологично оборудване — Габрово, се преименува в НПК Мехатроника Габрово.

1984 г.

Създаден е Изследователски център по биотехнология.

1984 г.

Създадена е корпорация Биотехника.

1984 г.

Създадено е Държавно стопанско обединение за изграждане на малки високоефективни предприятия.

1984 г.

Създаден е Завод за сензори и сензорни устрой­ства — Пловдив.

1984 г.

Създадена е корпорация Програмни продукти и системи.

---

А на Вас оставяме да ни кажете колко от тези десетки и стотици предприятия работят и в момента, поне под някаква форма!

 

 

Димитър Сеизов – непознатият български изобретател

Димитър Сеизов е един от несправедливо забравените български изобретатели.

В Интернет за него не може да се открие нито ред, в библиотеките също е много трудно. А до 1961 г. той е създал няколко изобретения и редица рационализации с икономически ефект над 3 милиона тогавашни лева!

Още като ученик той често ходел при баща си — майстор в ЖП ра­ботилница София — и там се научил да работи на струг и други машини. В училището проявявал голямо вле­чение към физиката и изработил ре­дица модели и прибори за физиче­ския кабинет на гимназията, в която учел. За същия кабинет направил действащ макет на две крайни телеграфни станции, които демонстрирал пред своите съученици и други зрители. След завършване гимназия през 1923 г. по липса на средства не можал да продължи образованието си. Постъпил като телеграфен механик в Цен­тралната телеграфна станция — Со­фия и, благодарение на добрата си об­ща и техническа култура, бързо из­учавал наличните телеграфни апарати и други уреди в станцията. Инте­ресувал се живо от новостите в об­ластта на свързочната техника и сле­ди за постиженията на техниката в чужбина.

През 1926 г. Сеизов пръв у нас построява двулампов радиоприем­ник, който демонстрира в тогаваш­ното кино „Хемус“ пред работници от железниците и пощите. След ня­колко години създава първото си изобретение – нов вид телегра­фен апарат, с помощта на който мо­же да се предават окръжни телегра­ми за цялата страна. По този повод вестник „Заря“ поме­ства снимката на апарата и пише следното: „Досега в 12 часа по обяд Централната телеграфна станция в София даваше точно време на всяка една станция със съответния Морзов апарат. На механика от същата станция Димитър Г. Сеизов е дошла идеята да изнамери един уред, с който да бъде възможно да се дава точно време от едно централно място, едновременно на всички станции в България. Същият уред дава възмож­ност да се изпращат едновременно из цяла България окръжни телегра­ми само чрез един морзов манипу­латор.

Това прави чест както на българ­ската техника, така и на българския работник.“

Оценявайки го като един от най-добрите специалисти в станцията, Ди­рекцията на пощите му издейства разрешение да бъде приет да следва във Висшето ПТТ училище в Па­риж. Поради липса на средства той не може да замине. През периода от 1940—41 г. той полага големи усилия за установяването на далекопишеща връзка в нашата страна.

Пострадал със здравето през вре­ме на бомбардировките над София, е принуден за дълго време да напусне работа. През 1950 г. е назначен за началник на ремонтната п. т. т. работил­ница. По това време се поставя пред нашите техници и инженери въпро­сът за производството на улични те­лефонни апарати. Работата се затя­га. По собствена инициатива с тази задача се заема Димитър Сеизов. За целта разработва прототип на нов модел уличен монетен телефонен апарат на механичен принцип. При новия апа­рат, след като избраният номер-або­нат се обади, за да се проведе раз­говорът, трябва да се пусне опреде­лена монета. Предложеният модел е бил приет и ремонтната ПТТ работилница се заема с производ­ството на 200 броя апарати от този тип. Реализира се икономия от чуж­да валута два и половина милиона лева. По този начин част от нашите нужди от апарати биват задоволени.

Апарати като този на снимката са произвеждани (от ЗАТ София) и монтирани из България още от края на 50-те г., преди по-късно да се внесат известните съветски апарати, които много хора помнят от детството си.

През 1951—1952 г. Сеизов създа­ва няколко рационализации: уред за отваряне на стар модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Стандарт“, приет за техническо усъвършенстване, с годишен икономически ефект 560,000 тогавашни лв.; автоматична брава за затваряне касетките на монетните апарати, приета също за техническо усъвършенстване, с икономически ефект 380,000 тогавашни лв.; уред за отваря­не и затваряне на нов модел микро­фонни капсули „Сименс“ и „Ворошилов“, с икономически ефект тогавашни 180,000 лева…

С цел да се автоматизират напъл­но уличните телефони, през 1954 г. Сеизов изработва нов тип уличен монетен телефон. В него индукционната бобина е кон­струирана по такъв начин, че освен своята функция тя играе и ролята на касиращо и задържащо реле. В старите апарати те представляват от­делни органи, а това усложнявало електрическата им схема и правело действието несигурно. Сеизов успява да постигне голямо опростяване на предлагания от него апарат. Токови­те кръгове и контакти се намаляват до минимум, което повишава сигур­ността на действието на апарата. От друга страна, изхвърлянето на за­държащото и касиращото релета ка­то отделни органи и опростяването на схемата, довежда до значително опростяване на механичната кон­струкция на апарата и намаляване себестойността му. Характерното в механичната конструкция на апара­та е и това, че монетният канал е направен на шарнир и при закачва­нето на слушалката за момент кана­лът се разтваря на две части и от него изпадат както монетата при несъстоял се разговор, така и пус­натите предмети, чрез които се из­бягва задръстването на апарата. Освен това монетата се касира вед­нага след като се обади извиканият абонат.

Този апарат е признат за изобре­тение и на Сеизов се издава автор­ско свидетелство от тогавашния ИНРА (Инститт по изобретения и рационализации, сега Патентно ведомство). В статия от 1961 г. (сп. ,,Наука и техника за младежта“) се отбелязва, че с внедряването на това изобретение ще се реализират икономии над 3 ми­лиона лева, в чужда валута.

Димитър Сеизов, заедно с още двама инже­нери, създават през 1958 г. печата­що устройство за регистриране пре­късванията на радиопредавателите. То е предвидено да се използва и за регистриране времетраенето на от­делните операции, които се извършват на работните машини. По този начин може да се осъществи пра­вилно техническо нормиране на труда. Предложението на колектива е признато на международен конкурс в Москва. През 1959 г. е представено в Института за рациона­лизации и бива признато за изобрете­ние, тъй като представлява новост от световен мащаб. Към края на съ­щата година е признато за изобре­тение и друго едно предложение на Сеизов — „Реле за време, дейст­ващо на електромоторен принцип, с фрикционен куплунг“-  както гласи официалното заглавие. На първо вре­ме идеята е била то да се използва като състав­на част на автомат за прекъсване на осветлението на стълбища.

Плодотворната рационализаторска и изобретателска дейност на Дими­тър Сеизов е резултат на голямата му любознателност и любов към тех­никата, неговото голямо майсторство, сръчност и практическа подготовка. Постиженията и методът на рабо­та на Сеизов тогава са давани за при­мер на младите рационализатори и изобретатели, а и днес също е интересно направеното от него.

Вижте в Sandacite.BG български телефонен модем!

Модемите като устройства се зараждат през 1960-те години. Първоначално са били част от големите компютри (или т.н. тогава електронноизчислителни машини) – свързвали ги с компютърните терминали, на които операторите са въвеждали информация и въобще са взаимодействали с компютъра. Както почти всички останали части за суперкомпютрите на Източния блок, така и такива модеми са произвеждани в България.

Предназначението на показания нискоскоростен български телефонен модем, работещ със скорост 200 бода/сек, е да превърне дискретните двоични сигнали в честотно модулирани колебания, които да бъдат изпратени по теле­фонната мрежа; съответно и да пре­върне получените чрез теле­фонната мрежа честотно мо­дулирани колебания в двоич­ни дискретни сигнали, за да се осъществи двупосочно предаване на данни.

Към модема е  имало и устройство за автоматичен от­говор при работа по комутируема телефонна линия. Съз­дадена е била и възможност и за провеждане по желание на телефонен разговор.

Точният модел на модема е 8002. Поначало цифровият индекс на всичките устройства от хардуера на огромните ,,едностайни“ компютри означава определена характеристика, по която да се разпознава каква е джаджата. 80 е код за модем, а 2-ката накрая означава, че това е втора поред разработка на завода такъв тип устройство.

Производителят е завод в рамките на ДСО ИЗОТ София, но за съжаление не знаем кой точно… Може би Заводът за изчислителна техника в София?

 

 

 

МИНИПРИНТ – български принтери от 1973 г.

Ето че дойде време за среща с нещо необичайно – изделия, което са сред първите български принтери, ако не и съвсем първият! :) През 1973 г. в рамките на ДСО ИЗОТ (и по-точно – вероятно в завод Оргтехника Силистра) са разработени следните симпатяги:

МИНИПРИНТ 77

Т.н. тогава печатащо устройство МИНИПРИНТ 77 е предназначено основно за търговски обекти – елек­тронни регистриращи каси, за ценоизчисляващи везни – но и за други ав­томатични регистриращи устрой­ства, които изискват отпечатване на два шлейфа (ленти). Предлагало се е в два варианта — в собствен корпус и без корпус (за вграждане в други апаратури). Осигурявало е високата за времето си ско­рост на печата от 69 знака/сек. Постоянната инфор­мация с търговски характер се е отпечатвала на касов бон, като бонът може да се отрязва. Принципът на печата е електромеханичен.

МИНИПРИНТ 45 (на първата снимка)

Това е цифрово печа­тащо устройство за паралелен пе­чат, предназначено за използване като изходно устройство (за въвеждане на информация) при елек­тронните калкулатори или цифровите системи за контрол. Този принтер също е бил наличен ъв варианти в собствен кор­пус и без корпус. Осигурявал е безшумен печат с още по-висока скорост (80 знака/сек), освен това може да отпечатва запетаи без празни места в информацията. Има опция двуцветен печат и автоматично въвеждане на лентата с помощта на бутон за бързо придвижване.

Печатни знаци – цифрите от 0 до 9, ми­нус, плюс и запетая.

ПЕЧАТАЩО УСТРОЙСТВО ИЗОТ 132

ИЗОТ132 пъке азбучно-цифрово печатащо устройство с последователен печат и със самостоятелно електронно управление, изпълнено с МОС интегрални схеми със стандартен вход. Бил е проектиран за изходно устройство в системи за електронна об­работка на информацията.

Технически данни:

Скорост на печата 30 знака/сек

Брой на печатните знаци 63

Брой на знаците на страна: макс. 132 знака на ред

Размери 680 х 200 х 430 мм

Разбира се, тия джаджи принадлежат към ,,виртуалните“ експонати в нашата колекция – тоест такива, които ги имаме само в JPEG формат. :D С най-голямо желание и радост обаче бихме се сдобили с истински такива ,,от плът и кръв“, така че, ако узнаете, че някъде ги има – свиркайте! :) Доскоро!

Българска прахосмукачка Плутон

Произвежда се от 1964 г. в завод Елпром Варна. Това е втората поред българска прахосмукачка.

Консумирана мощност – 400 вата Максимален вакуум  -1300 мм воден стълб.

Максимален дебит – 23 л/сек.

Табелката:

Тук можете да видите и принципното й устройство:

Оригиналният й кашон:

А ето и с какви инструменти за почистване разполага тази българска прахосмукачка:

Българският електросън Сомнолема в Sandacite.BG!

Днес ще насочим погледа си към област, за която сме писали по-малко – българските електромедицински устройства. Така се наричат всички апарати, които подпомагат работата на лекарите по лечението на болни хора, като използват електрическия ток за предизвикване на разнообразни реакции в организма на пациента, за които е доказано, че имат лечебно въздействие

Например еднообразният шум на падащия дъжд, шумоленето на листата или на ручея, лекото и ритмично поглаждане действа успокояващо на човека и създава у него склонност към сън. Всички тези фактори представляват ритмични дразнители, но тъй като невинаги можем да ги насочим според желанието си, учените използват като сънотворно средство електрическия ток. Възможността да се приспиват хора посредством импулси на постоянен ток е била открита още през 1875 година. По-късно било научно обяснено, че когато през главния мозък се пропуска слаб нис-кочестотен импулсен ток, той действа като ритмичен дразнител, като предизвиква процес на задържане в мозъчната кора и така постепенно пациентът заспива. При подходящ подбор на честотата и продължителността им импулсните токове с правоъгълна форма са най-подходящи за усилване процесите на задържане в мозъка и чрез тези токове лесно се предизвикват състояния, близки до естествения сън.

През 1970 г. в Завода за електромедицински апарати в София е разработен и произведен  апарат за електросън, който дава правоъгълни импулси с променлива честота от 2 до 130 Hz и продължителност от 0,4 до 1 мсек. Това е първият български апарат за електросън. Негова снимка виждате в началото на статията.

В началните опитни изпитания на това устройство приспиването с негова помощ засега се е прилагало при душевно болни и преуморени хора, при които нормалното равновесие между процесите на възбуждане и задържане са нарушени. По-късно обаче електросъновият апарат доказва качествата си и става честа част от обзавеждането на съответните специализирани кабинети в българските болници. Той се оказва дотолкова добър, че е жив и досега. – в момента се използва негова версия по името Сомнолема 2Т. :)