Прочетете за учебника по математика на Христо Ботев в Sandacite.BG.

Малко хора знаят, че освен поет и революционер, Христо Ботев се е занимавал и с други дейности. Преди да стане войвода, той е учител, а също разработва и учебна литература. В тази книга ще се запознаем с едно любопитно негово произведение. То го представя като математик – амплоа, което традиционно остава в сянка, за сметка на известността на Ботев като поет и революционер.

В книгата на Захари Стоянов ,,Христо Ботйов. Опит за биография“ четем: ,,Засега покрай другите ни занятия отделяй по няколко часа на ден да преведеш на български аритметиката на Михайлова — казал [на Хр. Ботев Любен] Каравелов. — Xристо Данов се моли да му преведем няколко учебници от руски, с които хем ще да подпомогнем нашите училища, хем ще да излезе някоя парà за дневна прехрана“.

По това време в българските училища в Османската империя липсва учебник за преподаване на математика на роден език. Книгата, за която Каравелов говори, е руският учебник ,,Уроци за първите четири аритметически правила и за счетовете, от Михайлова“. Ботев е съгласен – започва да работи и книгата излиза на български в Букурещ с това заглавие през 1873 г., шест години след второто руско издание. Цената е ,,7 гроша“, както ни осведомява надпис на задната корица.

Тази интересна творба от 112 страници се състои от осем беседи, които по естествен и достъпен начин излагат аритметиката на целите числа. В уроците няма никаква теория. Аритметическите операции с цели числа са разкрити пред читателя само с примери. От осемте урока в превода на Ботев Ι и ΙΙ не са озаглавени, а следващите носят съответно заглавията За събиранието, За изважданието, За счетовете, За умножението, За делението и За испитванието на задачите. Накрая има и Задачи за упражнение с отговори към тях.

Независимо че на корицата под заглавието е отбелязано ,,превод от руски“, в работата си по тази книга Христо Ботев не е просто преводач, а активен съавтор. Работата му над авторизирания превод може да се синтезира до следните намеси: редакция на словесните задачи в беседите (уроците), внасяне на допълнителен текст в тях, създаване на нови задачи за упражнение и нещо още по-значимо – описание на българското сметало.

При задачите Ботев е използвал само аритметическия материал, а останалото творчески е преработил. Както пише Захари Стоянов, при превода Ботев ,,взел и нахакал нови задачи“. В резултат текстовете на словесните задачи отразяват типично българска действителност, бит и култура и ясно се различават от руския оригинал. Ботев променя текстовото съдържание на задачите, като запазва само числовите данни. Сравнение между оригинала на учебника и Ботевия превод показва, че принос на Христо Ботев в пособието са цели 47 задачи, чийто автор е именно той като създател на авторизирания превод! Ето задача 3, тя гласи: ,,Асен и Петър освободиха България от игото на гърците в 1190 г. След 206 години България падна под властта на турците. В коя година отечеството ни изгуби своята свобода?“, а задача 16: ,,България падна под властта на турците в 1396 г. Колко години тя добрува под сянката на султаните? (До която година искате.)“. Характерно за задачите е, че те едновременно носят знания както по математика, така и по други науки, напр. история, физика, география… Напр.: ,,Борис, цар Български, принял християнската вяра в 862 година, а Владимир, княз русски, в 988 г. Колко години българите са се покръстили по-рано от руссите?“ (задача 17) или ,,Напречникът (диаметърът) на слънцето е 192 000 мили, а на месечината 454. Колко мили е по-голям първият от вторият?“ (задача 21).

При редакцията в задачите Христо Ботев заменя не само текста, но и някои парични и мерни единици от метрологията, като напр. рубла с грош, копейка с парà, фунт с турската мярка за тежест ока, руската пуд с килограм, персийската дума аршин с българската лакът и т.н. Ето директно сравнение между руска и българска задача. В оригинала: ,,Нужно е да се превозят 4003 пуда хляб от Москва в Петербург по жп линия, а за превоз на 1 пуд се заплаща 36 копейки. Колко трябва да се заплати на всичките 4003 пуда?“, а у Ботев: ,,Искаме ние да купим 4003 кила ръж и пазариме се да заплатим по 36 гроша за килото. Колко трябва да заплатим за всичкото жито?“.

В задачите има и политически елемент, а другите народи в Османската империя обикновено са отрицателни герои: ,,Един селенин карал за продан в градът 16 кила жито, заспал на пътят и черкезите му откраднале 5 кила. Колко кила са останале на селенина?“. Задачите обаче могат да бъдат и хумористични със социален заряд: ,,В селото Гламаво живял някога богат търговец Хитар Петар…“ (стр. 33).

Съдържанието на сборника показва, че Христо Ботев вижда в текстовите задачи възможност да разшири познанията от различни области на знанието, да стимулира логическото мислене на учениците и не на последно масто – да ги възпитава в патриотизъм и да формира политически убеждения.

За разлика от създаденото през 1829 г. от руския ген.-майор Фьодор Свободски руско сметало, българското е много по-старо и широко разпространено сред народа, а приложението му не създава никакви трудности. Христо Ботев описва българското сметало и  намисля решенията на задачите в урок V (,,За счетовете“) да замени с такива, осъществени с българското сметало. Това е дървена рамка с 13 напречни телчета, на които са окачени малки зърна като на броеница. При смятане те се местят от дясно наляво. Описанието, което Ботев прави на сметалото, е първата научна работа по математика на български език.

Книгата не е академичен или класически училищен учебник, а е написана като самоучител. ,,Преводът, примерите и упражненията са така нагласени, като че четеш роман“, пише Захари Стоянов. Учебникът предполага напълно незапознат със смятането читател и на моменти имитира образователен разговор между учител и ученик. Напр.: ,,С такива малки числа задачи и баба знае да решава, и, както видите, не е никак мъчно; може човек на пръсте да сметне, може даже и тъй да се усети. А как се решават такива задачи, в които има големи числа. Например…“ (стр. 37). А ето какво четем в урок Ι: ,,През сичкият ни живот ние купуваме и продаваме, а как лесно може да са измами такав човек, който не знае да счита и да смята добре. Измамат го, па после му са още и смеят“.

Интересна е терминологията на учебника, която е почти съвременна. Напр. казва се ,,десетак“ вм. ,,десетица“, ,,считам“ вм. ,,броя“, ,,четвъртити мили“ вм. ,,квадратни мили“ (задача 8). На места са употребени много сполучливи български названия – заместители на чуждици термини. Така в задача 21 се казва: ,,Напречникът (диаметърът) на слънцето…“, а в задача 38 срещаме: ,,Поясът на земята… В географията тоя пояс или, както са нарича, екватор се дели…“.

Учебникът по математика на Христо БотевВ урок Ι се въвеждат цифрите от 0 до 9, дадени са правила за записване на числата от 1 до 99 в десетичната система и читателят се научава да брои до 100. Урок II показва броенето и записването на числата над 100. В уроци III, IV, VI и VII се разглеждат четирите основни аритметически действия – събиране, изваждане, умножение и деление. Изложението не е сухо и формално, а поддържа интереса с примери от ежедневието: ,,Секи човек купува, но не секи умее да сметне колко трябва да заплати за купеното“ (стр. 24), ,,А такива задачи са срещат на всяка стъпка: купувате вие, например, масло…“ (стр. 64). Урок V показва смятане с механичното сметало – т.н. счет.

Учебникът отделя същественото от несъщественото: ,,До тука ние свършваме умножението. За да ви бъде лесно да умножавате, трябва да научите добре таблицата на умножението. В нея стои сичката мъка“ (стр. 81).

Каква е по-нататъшната съдба на ,,Уроците за първите четири аритметичeски правила“ на Христо Ботев?

Аритметиката била отпечатана и влязла в продажба. На 110 страница се съдържат две провокативни задачи – за цивилната листа на султана и точно под нея – за пресмятане на свинчетата при опрасване на свиня. Нито Любен Каравелов, нито Христо Данов забелязали подигравателното съседство между свинята и султана и останалите ,,опасни“ задачи. Но един пловдивски учител ги видял и разтревожен ,,се затекъл в книжарницата на Данова. Същата нощ книжарите си направили сами обиск, като унищожили всички екземпляри“, съобщава Захари Стоянов.

За случилото се Данов написал писмо на Каравелов. Той започнал да преглежда учебника, после двамата се срещнали и не можали да се сдържат да не се засмеят.

В действителност останалите бройки от ,,Уроците“ не са унищожени, а само са отстранени страниците, които съдържат задачите. Впоследствие Христо Данов съставя нови задачи, които прибавя към книжното тяло и книгата е пусната отново в продажба.

Не е известно колко екземпляра от учебника по математика са продадени, но вероятно броят им е малък. По тази причина тази книга десетилетия наред остава в сянка. Дори описанието на българското сметало не е впечатлило повечето изследователи на Ботевото творчество. Това вероятно се дължи на факта, че те обикновено са историци и литератори, които не са виждали в революционера и математически талант.

Авторизираният превод на руския учебник по аритметика показва Христо Ботев като умел математик и педагог. Захари Стоянов оценява труда му така: ,,Тук не е сакат и сляп преводът. И в сухите цифри и правила Христо е оставил блясък от своя талант, от своята калоферска оригиналност“. За разлика от дотогава издавани учебници на български език, пособието на Христо Ботев не е написано на изкуствено усложнен и архаизиран, а на жив, дори говорим език, и може да се ползва за начално учене на математика дори в наши дни.

Вижте в Sandacite.BG тази българска книга за телевизия от 1942 г.! :)

Знаете, че в нашия сайт обичаме да Ви показваме стара техническа литература. Вчера успяхме да се сдобием с българска книга за телевизия от 1942 г. Сега ще Ви я покажем подробно.

Четивото се нарича ,,Що е телевизия?“ и е издадено преди 81 г., автор е Никола Пангелов. Той е български електронен инженер, бил е началник на катедра Радиоелектроника и свързочна техника във Военното училище.

Книгата започва с аналогия на телевизията и обикновеното радиопредаване. След това се обяснява какво е фотоелемент и неонова лампа. Интерес представлява главата ,,Неосъществимостта на най-простото телевизионно предаване“. Там е описано светлината, отразена от предаваното изображение и попадаща във фотоелемента, ще предизвика появата на ,,среден фототок“, определящ средната яркост на изображението. Фототокът би предизвикал ,,средно“ светене на неоновата лампа в телевизионния приемник. Обаче, тъй като всяко изображение представлява разпределение на светли и тъмни петна и заради това, за да се възпроизведе то, трябва да се получи действително разпределение а светлината и сянката, а не средна осветеност на обекта.

По-нататък подробно е разгледано устройството на човешкото око, за да се определи ,,липсващото звено“ сред описаните до това място в книгата елементи на телевизионното предаване.

Преди електронната телевизия се е развивала механичната такава. Основен елемент в нея и т.н. диск на Нипков. Това  е изобретението нa гермaнския студент от полски произход Пaул Нипков, който но 23 г. през 1884 г. стигa до идеятa, че зa осъществявaнето нa тaкъв вид предaвaне е нужен диск с рaзположени спирaловидно по него еднaкво големи дупки – т. н. диск нa Нипков. Този бързо въртящ се дървен или метaлен кръг е зaдвижен чрез електродвигaтел и се върти пред прожекционен aпaрaт, който осветявa еднa сценa. Зaд високооборотнaтa шaйбa тaзи сценa се рaзгрaждa нa светли и тъмни точки чрез фотоклеткa, постaвенa зaд дискa. Тaкa вече е по-лесно тaзи светлиннa серия чрез телегрaф дa се изпрaти нa зрителя. Зa дa я види, той трябвa дa преобрaзувa постъпвaщите точки в ,,нaчaлен“ обрaз, което стaвa чрез aпaрaт, оборудвaн с бързовъртящ се диск кaто първия.

Първият изобретател, конструирал работещ механичен телевизор, е шотландецът Джон Лоджи Беърд през 1925 г. Този вид телевизия обаче има своите недостатъци, които книгата на Никола Пангелов посочва в специална глава. Такъв недостатък е напр. ниската степен на яснота на предаваното в приемника изображение – ,,за да се предаде образ с голяма яснота, даже при използване на най-чувствителните фотоелементи, необходима е такава голяма осветеност на обектите за предаване, която е невъзможно да се осигури със съвременни средства“.

Като друг голям недостатък на механичните телевизионни системи е посочено присъствието на движещи се части и следващите от тях ограничения. За да се получи по-голяма яснота на образа, трябва дискът на Нипков да се върти по-бързо. ,,Увеличение числото на моментите, необходимо за борба с мяркането на изображението, влече след себе си нови практически затруднения, нерешени в механическите системи на телевизията.“

И ето защо тук Никола Пангелов преминава към излагане предимствата на електронната телевизия – тази с електроннолъчева приемна тръба (кинескоп). На това е посветена 11-а глава, а 12-а пише за електроннолъчевата предаваща тръба (иконоскоп), използвана в първите телевизионни камери. По-подробно за нея писах в статията си ,,Дисектор. Иконоскоп. Супериконоскоп (видео)“ в Наука ОФНюз.

По-нататък в книгата се дава ,,скелетна схема на електроннолъчевата система на телевизията“, а за нас интересни са ,,Предстоящите технически задачи в областта на телевизията“. Като такива са дадени ,,упростяването и поевтиняването на приемника“. Тогавашните електронни телевизори имат вертикален вид и обикновено се поставят върху пода:

Само че в книгата от 1942 г. е даден ,,упростен приемник“ за поставяне върху маса, който има 14 лампи:

По-нататъшна задача е ново подобряване на яснотата на получения образ – ,,в лабораториите се правят опити за разработване на уреди, позволяващи да се получи яснота 600-редно разлагане на образа“.

Тогавашните телевизори обикновено дават изображение с размери 14 х 18 см. Ясно е, че това  е малко – ,,увеличаване размерите на екрана за отделните евтини приемници си явява един от въпросите за разработване в най-близко време“.

Още през 1942 г. Никола Пангелов осъзнава, че телевизията трябва да стане цветна и да се получават триизмерни образи. Според автора ,,тази задача трябва да получи практическо решение в близко бъдеще“.

Друго важно препятствие е ,,проблемът за далечината“ – ,,да се направи възможно предаването на събития, ставащи в далечни краища“. По онова време решение в тази област е ,,съединяване на градовете със специални дебели кабели или вериги от станции, работящи на ултракъси вълни“. ,,Трябва да се надяваме, че упоритият човешки ум ще се добере до по-прости и ефикасни разрешения“, завършва главата.

Следващата е озаглавена ,,Най-нови достижения в телевизията“. Като такова е посочено напр., че компаниите ,,Телефункен, Льове, Текаде и Ферзее“ с общи усилия разработват телевизионни приемници с екран 20 х 23 см. Посочена е и германската телевизионна изложба с демонстрация на телевизия в София през 1940 г., за която писахме подробно в ТАЗИ статия – това е първото тв предаване в България изобщо.

Това беше нашата разходка из старата телевизионна книга от 1942 г. Надяваме се, че ви  е било интересно. :)

А ето тук може да видите и първата българска книга за телевизия от 1934 г. –

Вижте в Sandacite.BG коя е първата българска радиотехническа книга…

Когато едно техническо достижение се разпространи до такава степен, че се превърне в масово употребявана от хората технология, се появява и нуждата от специализирана литература. Обикновено това са книги и статии, насочени и към професионалистите, и към масовите потребители. Колкото по-широко е усвоена дадена технология, толкова повече хора желаят да се запознаят с нея и да се възползват от предимствата ѝ.

В края на ХІХ и началото на ХХ век чрез периодичния печат в България навлизат познанията и темата за радиото – с немалко статии, още повече преводни информации и една изнесена през 1897 г. в София публична лекция (Димитров 1988: 29). Липсва обаче изчерпателна научнопопулярна книга.

Такъв труд успява да се появи през 1905 г. Заглавието е ,,Телеграф без жици. С 65 фигури“, а автор е електротехникът в Главната дирекция на пощите и телеграфите Борис Ив. Лещов. Заглавието е старо название на радиото, калкирано от други езици – напр. от френски (télégraphе sans fil). Авторът иска да запознае читателите с новата технология, като надскочи равнището на статиите и лекциите. Затова ,,Телеграф без жици“ не само излага в достъпен и популярен стил радиотехническата теория, но и преминава през цялата история на радиото, започвайки от основните открития и положения във физиката и електротехниката.

Запознаването с първата българска радиотехническа книга изпълва читателя с уважение към автора ѝ Борис Лещов. Предвид специализираното му образование, за написването на книгата широко са ползвани чуждестранни публикации и това в случая е предимство, тъй като професионализмът на автора му позволява да избере ценното от тях, да го подреди в една стройна структура и да създаде труд, който наистина просвещава читателите и ги приобщава към новия свят на радиото. Книгата от 1905 г. е и филологически интересна заради необичайните авторски преводи на технически термини и като илюстрация как специфичните радиотехнически думи навлизат в българския език.

За пръв път в научната литература книгата ,,Телеграф без жици“ е спомената в края на 80-те години (Димитров 1988: 65). Именно историкът на радиото в България проф. В. Димитров я определя като първа в областта си у нас, а нашето издирване също не успя да открие по-стари български книги по радиотехника. Досега за ,,Телеграф без жици“ не е изработено специално изследване.

Книгата е с обем 80 страници, формат 8° (25 см). Oтпeчaтaнa e в пeчaтницa ,,Дневник“ в Coфия. Тиражът не е означен. Илюстрацията на корицата съдържа множество символи – радиоприемане, преминаващи през етера вълни, небесна богиня, носеща в ръка книга (т.е. знание за новата технология) и лавров венец (т.е. победата, извоювана с добре овладяната съвременна техника). Около главата ѝ прелитат радиовълни, под тях виждаме радиоприемник.

Ако ,,Телеграф без жици“ беше официално издание на Главната дирекция на ПТТ, това щеше да е отбелязано някъде, както при други нейни издания. Но книгата на Лещов носи само знака на печатницата и най-вероятно е издание на самия автор, който с научнопопулярния си труд се заявява като полезен на страната си гражданин. Той притежава познания, които негово време са можели да бъдат придобити на достатъчно задълбочено равнище само извън България. Но след като поема отговорната си работа на експерт в държавна дирекция, Борис Лещов не се изолира, а остава близо до непросветените читатели и написва за тях книга, с която им разкрива възможностите на новата технология. През 1905 г. масовизирането на радиотехниката тепърва предстои, а човечеството все още открива тайните и усъвършенства устройствата ѝ, за да получи от нея по-удобен живот. Те трябва да отговарят на изискванията на бъдещото време – не трябва за нищожни поправки да се иска  помощта на специалиста техник… ценността на апарата много зависи от неговата простота… и от… лекото и бързото му поправяне (Лещов 1905: 51). Но все пак ,,Телеграф без жици“ вероятно е излязла в малък тираж; тя няма съдбата на първата българска автомобилна книга от 1914 и нейните три тиража.

Предговора си Лещов започва с тезата, че напредъкът на една страна зависи преди всичко от средствата ѝ за съобщение (Лещов 1905: 5) и се изказва положително и дори възторжено за бързия технически напредък на България, която, била недавнашна робиня на Турската империя, сега диша заедно със западните културни държави; человеческият прогрес… смело преодолява днес границите на нашето отечество (Лещов 1905: 5). Но според автора страната има още много да работи, докато изгради удобни, практични и добре уредени служби за телекомуникации. Важно е да отбележим, че във времето, когато все още съществуват съмнения в абсолютната пригодност на радиото като технология и комуникационно средство, Борис Лещов е категоричен: бъдещето принадлежи нему (Лещов 1905: 5). Предговорът завършва с имена на най-бележитите автори на радиотехническа литература (сред които са някои от изобретателите на радиото), от чиито съчинения авторът е черпил информация, за да идва тя от най-надежден източник.

Борис Лещов притежава вярно чувство за подреждане на информацията. След първите две структурни единици на книгата – Предговор и Въведение – материалът е разделен на девет различни по обем глави. За Лещов основите на електротехниката са кратък увод, след който авторът може да излага същността на книгата – радиотехниката. Това е видно и от думите Всичко изложено дотук представя като подготовка на въпроса, на който трябва да спрем нашето внимание. […] Прочее, на въпроса! (Лещов 1905: 29), с които завършва последната уводна глава – ,,Естество на електрическите вълни“.

Обемът на главите потвърждава горното твърдение. Първите пет – Предговор, Въведение, ,,Електрическото трептение и телеграфът без жици“, ,,Електровъзбудителната машина“ и ,,Лайденската стъкленица“ – са по страница и половина, ,,Индуктивната бубина (sic!) e 4, ,,Електрическите вълни“ – 12, ,,Естеството на електрическите вълни“ – също 4. Обаче централната глава ,,Телеграф без жици“ заема 48 стр. – между 32-ра и 80-а!

Въведението Б. Лещов започва от основите – физика и електротехника – и споменава някои важни открития, предтечи на ,,телеграфа без жици“.

Първите няколко глави излагат същността на електрическия ток, електромагнитната индукция, първия известен кондензатор – лайденската стъкленица, Румкорфовата спирала (стар вид повишаващ трансформатор) и др.

В главата ,,Осцилаторни изпразвания“ са изложени научни опити на Фарадей и Максуел, а следващата ,,Електрическите вълни“ описва експериментите, очертали това понятие. Илюстрациите тук са подробни и точно обяснени в текста, за да стане разказваното максимално понятно – белег за сериозното научнопопулярно писане на Борис Лещов.

Главата ,,Телеграф без жици“ започва с кратко изложение на Морзовата азбука, подробно разказва опитите на патентовалия радиото през 1896 г. Гулиелмо Маркони и описва устройствата, създадени от хора, изобретили и усъвършенствали различни елементи на радиоприемника. Детайлно узнаваме за устроените от Маркони радиопредавания между отдалечени точки, конструкциите на предавателите и приемниците му и други опити. Данните са много задълбочени, защото са почерпани от записките на самите автори на опитите.

Последните пет страници на книгата ясно доказват убедеността на българския електроинженер колко значим ще стане в бъдеще ,,безжичният телеграф“. Авторът е сигурен, че въвеждането на радиото в България (във вид на държавен монопол) въобще не трябва да се бави. Лещов отбелязва, че географският релеф на страната е благоприятен за разполагането на радиотранслатори – орографията ни напълно подхожда за по-удобното приспособяване на безжичния телеграф, близките до градовете височини представляват най-добри пунктове (Лещов 1905 :77), а след това посочва и важно предимство на безжичния пред обикновения кабелен телеграф – непосредственото свързване с метална жица лесно може да бъде прекъсвано (Лещов 1905: 78). Той дава пример от тогавашни военни действия, в които радиото се е оказало непрекъсваемо и ефикасно съобщително средство.

А сетне Б. Лещов ясно изразява критичния си поглед и позицията на техническо лице: България засега не може да се радва на никаква инициатива за въвеждане телеграфа без жици. А желателно е нашето правителство да обърне внимание на това… (Лещов 1905: 80).

Ето и поглед към езика, с който книгата представя новата за България техническа материя.

Още в Предговора и Въведението (Лещов 1905: 6–9) се забелязва колко стриктен е авторът. Тъй като явно не е бил сигурен как точно трябва да се изпишат на български имената на западните изобретатели и учени, той не ги транслитерира, а ги предава в оригинал с латиница (както по-долу илюстрираме с примери)[1].

В Предговора Борис Лещов изброява радиотехническите дейци, чиито статии и трудове в областта е ползвал в съчинението си. Там фигурират изписаните на латиница имена на Marconi, на ,,европейския Едисон“ Siemens, англичаните Arco и Braun, германците Adolf Slaby, Bauer и Eichborn и наглед странното име Popoff (Leshtov 1905: 6). Всъщност това е хронологически първият изобретател на радиото, чиито трудове Борис Лещов е успял да си намери на немски език. Отново руско име е изписано на латиница и когато става дума за Lebedow, малко след това предаден и като Lebedov (Лещов 1905: 31); това е известният руски физик Пьотър Лебедев (1866–1912). По-нататък в книгата изписването на лични имена в оригинал продължава с бележките под линия за Heinrich Rudolf Hertz и Michael Faraday (Лещов 1905: 7–8) и въобще множество пъти до края на ,,Телеграф без жици“ чуждестранните имена се предават само в оригинал.

Топоними са изписвани по същия начин – родните места на Фарадей и Джеймс Максуел, съответно Newington Butts и Edinburg (Лещов 1905: 7–8), а по-нататък Leyden, където е изобретена лайденската стъкленица (Лещов 1905: 11), и Potsdam (Лещов 1905: 34)

Понякога обаче възприетото в ,,Телеграф без жици“ правило да се предават чужди имена и градове с латиница е нарушено – напр. Попов (Лещов 1905: 36), Гуарини, Карл Циклер, гр. Брюн, Брюксеел, Антверпен (Лещов 1905: 42). Но пък Хайнрих Херц е изписан там като Hertz, докато на горния ред четем за Хертцовия неизчерпаем извор, а малко по-нататък – за Херцовите резонансни явления (Лещов 1905: 46). Терминът Kohaerer е предаден веднъж с дифтонга ae (Лещов 1905: 25), а друг път като Antikohärer (Лещов 1905: 40). Тоест Борис Лещов е непоследователен при правилото си, а понякога изписва едно име по повече от един начин – Arco (Лещов 1905:  6) и Arko – (Лещов 1905: 46).

Влиянието на немската техническа литература личи и от длъжността на английския телеграфен оберинженер Preece – т.е. ,,главен инженер“ (Лещов 1905: 32)  – представката ober е немска и издава, че Лещов е получил тази информация от германски източници. Друго доказателство е изписването на Бристолския канал в Англия (където Гулиелмо Маркони е правил опити за радиопредаване) като Bristolkanal (Лещов 1905: 32) – точно както е и на съвременен немски. На немски е изписано и името на историко-географската област Шотландия, макар и неправилно – Schottlband  (Лещов 1905: 72), а под линия стои пояснение: Шотландия.

Немска е и чуждицата колбен, когато става дума за колбените на кохьорера (Лещов 1905: 57) – т.е. буталата му.КОЛБЕН Вероятно още една германска следа е и че думата schema [ˈʃeːma] е предадена на български като шема  (Лещов 1905: 63, 69) заради четенето на sch като [ш] в немски език, а не като схема, както е прието днес.

Когато въвежда нов за българския език технически термин или просто малко позната дума, авторът желае да бъде максимално ясен и недвусмислен и затова в скоби слага вече позната дума като синоним, която може да бъде и превод на български. В текста се откриват множество примери: транслатор с в бележка под линия преносител (Лещов 1905: 40), марина (флотилия – Лещов 1905: 50), варира (играе – Лещов 1905: 57), ехото (отгласа – Лещов 1905: 19), локализират (определят – Лещов 1905: 20) и ламарини (тенекии – Лещов 1905: 20), оранжева (портокалена) и виолетова (морава – Лещов 1905: 30), сребърна покривка (амалгама – Лещов 1905: 40), амплитуда (бел. под линия дистанция, размах – Лещов 1905: 52), курзира (циркулира – Лещов 1905: 25), Румкорфов индуктор (бел. под линия спирала, макара – Лещов 1905: 12), антени (пъртове – Лещов 1905: 61). В последния случай едва ли думата пърт е пълноценен превод на антена, която е нещо много повече, но явно тук авторът е решил да не се задълбочава. Има и случай, при които специално е указано, че се употребява непозната дума – т.н. кондензатори, а терминът е изписан с разреден шрифт (Лещов 1905: 11). Понякога се поясняват и термини, различаващи се само по представката, явно смятана за трудно разбираема – демагнетизирваме и размагнетизирваме (Лещов 1905: 69).

Още от Възраждането в  българската  книжнина  се изковават  нови  думи,  които  да  заместят  трудния за усвояване  нов  технически  термин. Известни са усилията на енциклопедиста д-р Иван Богоров в тази област, който  напр. нарича сбирност вместимостта на плавателен съд, а фотографията – самосвет (Уикипедия: Иван Богоров). Първата българска радиотехническа книга не е чужда на тази традиция – с неологизми като превръщач (Лещов 1905: 55) – преобразувател на напрежение, ток и т.н., впущач (Лещов 1905: 59) – четков възел за отнемане на ток от високочестотен генератор, сплотител (т.е. кохерер – ранно устройство, един от първите приемници на електромагнитни вълни; произлиза от лат. глагол cohaereo – допирам се, свързан съм 25), възобновител (Лещов 1905: 41) – ретранслатор; става дума за автоматичния радиорелеен ретранслатор, изобретен през 1899 г. от италианския физик Емилио Гуарини (Слюсар 2015: 108). Нека да споменем и интересния неологизъм изнамервание (изобретение).

Борис Лещов предлага и някои сполучливи неологизми, които не са превод на технически термини, но спокойно биха могли да се употребяват и днес, като напр. магнитоспособност (Лещов 1905: 15) – способността на намагнетизираното желязо да привлича други железни късчета, и токозатваряне (Лещов 1905: 55) – т.е. затваряне на електрическа верига. Абсолютният брой на неологизмите обаче е по-малък в сравнение с първата българска автомобилна книга (1914). В ,,Телеграф без жици“ можем да намерим и ,,предтечите“ на общоприети днес технически термини – напр. тлеюща ламба (Лещов 1905: 7) вм. лампа с нажежаема жичка, предавач (Лещов 1905: 35) вм. предавател и също така приемач (Лещов 1905: 35) вм. приемник.

Съществуват и случаи, при които непознат термин се замества с позната дума, за да се осмисли по-лесно от читателите – кобилицата на релето (Лещов 1905: 39) – това е държачът на контактите на релето. В техниката нищо не възниква от само себе си, а всяко откритие по някакъв начин е свързано с предходни етапи в материалната култура и човек е склонен да си опростява сложните нововъведения, като ги етикетира с вече познати названия.

При някои от преводите обаче оригиналът е запазен в скоби – явно авторът, знаейки, че предлага един нов, неутвърден още превод на важен термин, желае да избегне всяко двусмислие. Така забелязваме електровъзбудителна (Influenz) машина и въртящо (Rotation`o) движение (Лещов 1905: 10), етера (Aether) – Лещов 1905: 17, 28), сплотител (Kohaerer, транслитериран като кохьорер (Лещов 1905: 25). След като вече е обяснил какво означава кохьорер, Лещов без притеснение е превел Antikohärer c противокохьорер (Лещов 1905: 40). Понякога препратката към оригинала може и да е на кирилица, като напр. първи (премиерен) ток, втори (секундерен) ток (Лещов 1905: 13).

В отделни случаи дадени названия на устройства не се превеждат на български, а направо се изписват на латиница и след това се обясняват. Така е напр. с тъй наречения Dinabolometer (Лещов 1905: 22), на който са посветени подробно описание и фигура, а по-нататък вече е изписан и на кирилица – динаболометровия уред (Лещов 1905: 23), а и съчетанието Umformer превръщач (Лещов 1905: 55) – т.е. вид преобразувател, веднага след това описан с текст и фигура.

Описани са и устройства, изписани само с латиница – oscillator (Лещов 1905: 31).

Използването на важните в радиотехниката термини ,,първична намотка“ и ,,вторична намотка“ заслужава отделно внимание. Поначало за намотка в българската литература от десетилетия се използва думата бобина и се пише първична намотка, вторична намотка и т.н. В ,,Телеграф без жици“ обаче срещаме всякакви комбинации – премиерната (първичната) бобина, секондерната бобина (Лещов 1905: 13), премиерната бобина (Лещов 1905: 15), първичната и вторичната бобина (Лещов 1905: 16). Тоест новият термин понякога е пояснен, понякога не е, а от един момент авторът преминава направо към превод, защото явно е сметнал, че читателят знае за какво става дума. Интересно е обаче, че думата бобина е изписана, като че ли идва от буба – бубина – и това е явление, което ще се наблюдава в българската радиотехническа литература чак до края на 40-те г. на ХХ век.

Ако четем внимателно ,,Телеграф без жици“, ще забележим редица отклонения спрямо днешната българска книжовна езикова норма – напр. котия (Лещов 1905: 26), същественната и на сам и на там (Лещов 1905: 31), а и неправилно изписани названия на чуждестранни търговски марки, заглавия и т.н. Понякога една дума се пише по повече от един начин – върлина, варлина (Лещов 1905: 38–39). Книгата не е снабдена с индекс на използваните литературни източници, но единственият упоменат, е отново немски, макар и грешно изписан – Elekotrotecqnische Zeitschrift от 1901 год. (Лещов 1905: 46). Никъде в книгата не се открива име на редактор, а като имаме предвид, че като издател е означена само печатницата, вероятно редактор не е имало и с оглед на това грешките са обясними. Названието на известната марка електронно оборудване Telefunken е изписано като Telefunicen (Лещов 1905: 51), обаче, като се има предвид кои букви точно са сгрешени (ic вм. к), e възможно това да е неправилно разчетен текст от печатаря, ако текстът на книгата е бил предаден написан на ръка.

В книгата се забелязва и ясно изразено влияние на руския език – напр. думата роля е роль (Лещов 1905: 38) – никаква важна роль, лекото е легкото (Лещов 1905: 51), а представа – представление (Лещов 1905: 9) – за да се дойде до едно ясно представление, били разгледани два случая. Един подковообразен детайл на магнитен приемник е описан като полукръг якор (Лещов 1905: 73) (от рус. якорь – ,,котва“ (Иванова1974: 588). Всичко това е обяснимо със съвременния на книгата етап на развитие на българския език – тогава за него са характерни множеството русизми.

Интересен е отговорът на въпросите дали първата българска радиотехническа книга може да бъде четена като информационен източник, а дори и да може – дали специфичният ѝ език би бил пречка при разбирането на нейното съдържание. А и защо беше важно да прочетем внимателно ,,Телеграф без жици“?

Това е ценна книга не само поради своето първенство в жанровата си област у нас, но и като ресурс за началото и перипетиите по създаване на радиото. Сведенията са задълбочено изложени от достоверни източници и в по-голямата си част не присъстват в други заглавия на български. А самобитният език на книгата не би бил затруднение, ако читателят има поне основни знания по електро- и радиотехника. Само по този начин ще съумеем да разберем какво е имал предвид Борис Лещов под думи като впущач и възобновител. Такива находки издигат ,,Телеграф без жици“ до интересно свидетелство за навлизането на непознати технически термини в българския език в началото на ХХ век, затова книгата става интересна за изследване и от филологически гледна точка.

Първата българска радиотехническа книга едва ли е придобила голямо количествено  разпространение, но както през 1905 г., така и сега тя има приноса на научнопопулярен труд, който събира в себе си подробни сведения за радиотехниката – физични и електротехнически основи, редки факти за забравени и непознати радиотехнически апарати, за тяхното приложение в различни страни, но и вероятно най-важното за техническа книга в тази епоха – дух, отворен към предстоящото и новото.

–-

[1] Подобна хиперкоректност виждаме и в съвременни преводни статии в Интернет – името на някакво лице (напр. учен) се изписва транслитерирано на български, но в скоби стои и на родния език източник. Днес това уточнение улеснява търсенето  на  информация  в  чуждоезични  интернет ресурси, но може би и авторът на първата българска радиотехническа книга е имал предвид улеснено търсене на сведения (в библиотечни каталози например).

БИБЛИОГРАФИЯ

Димитров 1988: Димитров, В. Българите и радиото. София: Унив. издателство ,,Св. Климент Охридски“, 1998. [Dimitrov 1988: Dimitrov, V. Balgarite i radioto. Sofiya: Univ. izdatelstvo ,,Sv. Kliment Ohridski“, 1998.]

Иванова 1974: Иванова, Ана (състав.). Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. София: БАН, 1974. [Ivanova 1974: Ivanova, Ana (sastav.). Rechnik na redki, ostareli i dialektni dumi v literaturata ni ot XIX i XX vek. Sofiya: BAN, 1974.]

Лещов 1905: Лещов. Д. Телеграф без жици. С 65 фигури. София: Дневник, 1905.] [Leshtov 1905: Leshtov. D. Telegraf bez zhitsi. S 65 figuri. Sofiya: Dnevnik, 1905.]

Слюсар 2015: Слюсар, В. Радиорелейным системам связи 115 лет. – Первая миля, 3/2015, 108 – 112. [Slyusar 2015: Slyusar, V. Radioreleynayim sistemam svyazi 115 let. – Pervaya milya, 3/2015, 108 – 112.]

Уикипедия: Иван Богоров. [Uikipediya: Ivan Bogorov [прегледан на 31.01.2019.]  <https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%BE% D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2>.]

Статията е публикувана от автора за първи път в сп. Филологически форум, бр. 11 (2020) ==> https://philol-forum.uni-sofia.bg/wp-content/uploads/2020/08/FF_2020_11_140-149_10_BG.pdf

Вижте в Sandacite.BG коя е Първата българска автомобилна книга!

Прието е разглеждането на всяко ново събитие да започва с фиксирането на добре познати предишни моменти. Нека постъпим така и тук. Започваме разказа от 1886 г., когато германският инженер Готлиб Даймлер конструира двуместен бензинов автомобил с четири колела. Тази машина, прилична по-скоро на моторизирана талига, можем да наречем прадядото на съвременната кола. А само десет години след това настава време автомобил да се разходи и на българска земя.

Това се случва през 1896 г., когато чехът с унгарска фамилия Август Шедеви, майстор-железар и търговец в София, се появява на Великденския събор по пътя за с. Надежда, гордо управляващ чудна и непозната дотогава машина. Свидетелство за това безспорно изумително за хората зрелище ни е оставил писателят Георги Каназирски- Верин: ,,Едно червено, високо купе, покачено на високо шаси с колела“, снабдено с ,,гуми  от  твърд  каучук, без  пневматици,  моторът  под  седалището  на шофьора,  без предна част, без днешния радиатор, волана отвесен, а самият кръг наподобява масичка“ Каназирски-Верин 1996: 108). Нека се има предвид обаче, че автомобилът на Шедеви (производство на френската компания De Dion Bouton) още не е първият бензинов автомобил в България, защото е използвал парен двигател (Колев 2011: 11).

Първата кола с двигател с вътрешно горене у нас пристига, вероятно, през 1902 г., когато Министерството на войната закупува първия в България бензинов автомобил, снабден с едноцилиндров двигател от 8 к с. Този автомобил, също както и парния самоход на Шедеви, е изработен от De Dion Bouton (Колев 2011: 11). Сетне, макар и бавно, автомобилният парк на различните български държавни институции и частни организации започва да се разраства. В следващите години с автомобили се сдобиват Царският дворец, Дирекцията на пощите, столичният хотел ,,Империал“, акционерно дружество ,,Изида“ и състоятелни частни лица. Чрез свои търговски представителства в България навлизат една по една и световните производители на автомобили. Началото е сложено.

С постeпенното разпространение на автомобилната техника из страната става необходимо собствениците на новия вид машини да разполагат с адекватна на потребностите си литература, в която да намират всичко нужно за приключението да притежаваш и управляваш собствена кола – устройство, употреба, обслужване, ремонт. Още преди Първата световна война различни периодични издания отделят място на популяризаторски и образователни статии на автомобилна тематика, някои от които са написани   с    голямо    старание    и    вещина.   Продължава    да    липсва   обаче    една специализирана, конкретна и по-възможност по-пълна монография. Като се има предвид, че първата организация, обзавеждаща голям за времето си автомобилен парк, е Военното министерство, логично е с написването на настолното шофьорско четиво да бъдат натоварени военни кадри.

И   ето,  през   1914   г.   първата   българска   автомобилна   книга   е   вече   по книжарниците! Тя носи следното дълго заглавие: Автомобил. Пълно и подробно ръководство за изучване устройството, управлението, ползуването, спазването и поправките му. Полезни сведения за купувачи, притежатели и шофьори с около 250 фигури в текста. Имената, които имат заслуга за появата му, са  капитаните Ст. Тафров и Л. Богданов. Нейната титулна страница виждате на снимката в началото. Оттук насетне започват спецификите.

Дотогава, достъпната в България автомобилна литература е пристигала от напреднали  в техническо  отношение страни  –  главно  Германия,  Франция  и  Чехия. Затова         лицата,   съставили              Автомобил,                широко           са             ползвали          предоставените   от чуждестранната техническа литература сведения.  Работната добросъвестност  на Ст. Тафров и Любомир Богданов обаче не им позволява да се нарекат ,,автори“ и затова на корицата на книгата прилежно е отбелязано: ,,съставили капитаните Ст. Тафров и Л. Богданов“ (Тафров, Богданов 1914: 1) *. Тоест, те държат да са съставители, а не автори – независимо че в днешно време приемаме за нормално едно лице да ползва за съчинението       си        дори                         десетки      и              десетки         източници   (разбира    се,    изброени   в библиография) и пак да се нарече автор.

Изданието започва с малък предговор, в който накратко е описан ,,грамадният напредък на автомобилното дело“  (пак там:  4) и приложението на автомобила във всички аспекти на тогавашния човешки живот. Сетне е отбелязана ,,липсата у нас на едно какво-годе ръководство, което да обема всичко що се отнася до автомобила“, която е и причината за написването на ,,настоящия скромен труд“ (пак там: 4). Предговорът  завършва  с  имена  на  седем  френски,  един  германски  и  двама  руски автори, от чиито ,,крупни, пълни и подробни съчинения“ (пак там: 4) са се ползвали съставителите на първата българска автомобилна книга. Наистина забележителна коректност!

Книгата е с обем 174 страници, с формат 4° (37 см). Отпечатана е в печатница ,,Искра“ на ул. Г. Раковски в София. Тиражът не е известен. На втората корица и на първа страница са поместени две знаменателни снимки – на двамата князе – престолонаследникът Борис Търновски и Кирил Преславски, разхождащи се с автомобил из парка на двореца Врана. Шофира княз Борис, известен и по-късно със своята любов към автомобили, влакове и радиотехника.

Съдържанието на Автомобил е видно от илюстрацията и затова няма нужда да го описваме съвсем подробно. Книгата възприема йерархично деление на материала в следната последователност (вървейки от общото към частното): отдел – глава – параграф. Произведението на Тафров и Богданов действително е актуално за времето си и в него не е изпуснато нищо важно – нито една част, нито един вид гориво, нито една процедура по поддръжката. Преинтересен е параграфът ,,Превоз на автомобила“ (в Отдел ІІІ), който разказва за ,,експедирането автомобилите от фабриките или автомобилните къщи“ (пак  там:  119).  Има и таблици  – напр. тази за ,,Причини за намаляване  силата  на  моторите  с  вътрешно  горене“.  В  Отдел  V  пък  присъстват сведения дори за произвежданите през тази епоха електромобили. Това говори, че, независимо от факта, че такива машини не са били внасяни в България към 1914 г., авторите наистина са желаели да образоват читателите за всичко най-ново в автомобилната техника. Този стремеж личи, напр., и от целия Отдел VІ. Той съдържа няколко глави за значението на автомобила в различни области на живота. Като се има предвид, че книгата е писана от военни, е лесно да си отговорим защо най-обширната от главите в VІ отдел е посветена на ,,Приложението на автомобила за войската в разни случаи“. Сред тях най-атрактивно звучащите са параграфите ,,Пренасяне на въоръжени хора“, ,,Телеграф без жици“, ,,Автомобила в крепостите“, ,,Автомобил-прожектор“ и ,,Условия,  на  които  трябва  да  отговарят  военните  автомобили“.  Най-практически ориентираният е Отдел VІІ, разделен на глави ,,За купувачите на автомобили“, ,,За притежателите“, ,,За шофьорите“ и накрая отново ,,Правила за пазене и гледане на автомобила“.  Не  е  безинтересно  и  Приложението   –  актуалният  за  времето  си ,,Правилник за движението на автомобилите в столицата“, утвърден от цар Фердинанд и публикуван в ,,Държавен вестник“, бр. 71 от 1912. г.

А сега да обърнем поглед към крайно любопитната част с езика, на който е представена новата за България техническа терминология в първата ни автомобилна книга.

Още от самото начало на изложението (пак там: 5) се забелязва стремежът на авторите да бъдат добросъвестни в предаването на информацията, дори в по-голяма степен, отколкото им позволява все още неуточнената тогава норма за изписване на чуждоезични имена с кирилица. Затова те са възприели подхода, който се наблюдава понякога и в съвременния гръцки език – чуждестранното име не се транскрибира, а се предава в оригинал с латиница между думите от кирилския текст (както по-долу илюстрираме с примери). Тази хиперкоректност е подобна на явлението, което наблюдаваме и в съвременни преводни статии в Интернет – там понякога името на някакво лице (напр. учен) се транскрибира на български, но в скоби стои и оригиналът. Разбира се, в съвременния ни случай целта на тази подробност е друга – да направи по- лесно  търсенето  на  информация  за  същото  лице  в  чуждоезични  интернет-ресурси (смята се, че без присъствието на името в оригинал евентуалните разлики при транскрибирането му биха затруднили търсенето).

И така, на стр. 5 виждаме абзац, който разказва за няколко по-забележителни етапа в ,,произхождението и историята“ на автомобила. Там като изобретатели, конструктори   и   проектанти   са   споменати   имената   на   френския   инж.   Cugnot, англоговорящите лица Griffith, Brustal и Hill, германеца Fischer и някои други.

Нека, още преди да сме започнали анализа кои от техническите термини в книгата са преведени и кои са оставени траскрибирани, да споделим едно очевидно наблюдение. Прави впечатление, че много от терминологията в Автомобил е твърде подобна на онази, които използваме и ние сега, а някои  думи даже звучат съвсем адекватно и спокойно биха могли да заместят употребяваните термини и днес – били те чуждици или не. Такива сполучливи думи са напр. рамка (пак там: 83) вм. масово използваното днес шаси, запал (пак там: 38) – обикновено днес запалителна система, охладител (пак там: 51) – днес радиатор, усилвателна макара (пак там: 37) вм. бобина и някои други, на които ще се спрем по-нататък в текста.

За отбелязване е обаче, че при някои от преведените  термини  е  запазено  в  скоби  изписването  на  оригиналния  термин  на френски език (chassis – пак там: 5, bobine –  пак там:  37).

Според нас може да се предположи, че това се дължи отново на коректността на авторите – те, знаейки, че предлагат един нов, още неутвърден превод на важен термин, с оглед лесна разпознаваемост  дават  препратка към  оригинала  му.  А той  вече е бил известен  от чуждоезичните заглавия, където опитните автомобилисти са свикнали да го срещат в латинско изписване.

Още  от  Възраждането  датира  традицията  в  българската  книжнина  да  се изковават  нови  думи,  които  да  заместят  трудния  за  внос  нов  технически  термин. Крайно интересни  усилия  в тази насока прави  известният  енциклопедист  д-р  Иван Богоров,  който,  напр.,  нарича                  сбирност      вместимостта     на    плавателен           съд,    а фотографията – самосвет (Уикипедия: Иван Богоров). Създателите на първата българска автомобилна книга явно са прихванали нещо от тази традиция. Така например, на стр. 18 откриваме думата корито като заместител на добре познатия днес термин картер (метално неподвижно тяло на двигател с вътрешно горене, което е опора за монтажа на коляновия вал, маслената помпа и други важни части, свързани с управление на горивния цикъл на двигателя).

На 84-а стр. пък ресорите са назовани яйове. Тази дума е често употребима в по-старите преводи на класически романи от ХІХ век (напр. Клетницитe) – в изданията от първите десетилетия на ХХ век почти винаги движението на файтона е омекотявано от яйове.

В очите на хората от края на ХІХ и началото на ХХ век основното удивляващо качество на автомобила е високата скорост на движение в сравнение с ,,обикновените коли“ (пак там: 4). Това понятие е употребено и в разглежданото от нас заглавие – имат се предвид всевъзможните видове коли с конска и въобще животинска тяга). Въодушевлението от постигнатите повече километри в час от бензиновите автомобили личи в множеството журналистически материали на всякакви езици, заливащи публиката с възторзи и сравнения в превъзходна степен. И ето че тази идея е намерила израз и в думата бързина, с която ръководството Автомобил от 1914 нарича чисто и просто скоростите (напр. на стр. 63, където се говори за лост, който е регулятор на бързините). Според нас това си струва отбелязването – регулатор на бързините, не на бавностите! Освен това, вероятно този превод не се е сторил достатъчно ясен на авторите и, за да елиминират всякаква възможност за объркване, са добавили в скоби механизъм за сменяване скоростите (пак там: 63).

Цели два синонима са предложени да заместят днешния колянов вал – коленчата ос и главен вал (пак там: 15). Ние мислим, че и двата са сполучливи и ако актуалното днес съчетание не бе навлязло в употреба, нямаше да има никаква пречка да употребяваме двете рожби на словотворчеството в първата българска автомобилна книга.

Друга интересна дума (открива се на стр. 94) е ръкодръжка. Какво е това? Както знаем,   за  да   запалят,   автомобилите   от   епохата  на  тази   книга   се   нуждаят   от първоначална ръчна намеса. Нужно е неколкократно да се завърти прикрепена към коляновия вал извита подвижна тръба, за да ,,даде първоначалното движение на коленчатата ос“,  тоест,  да се започне процесът  по  ,,туряне на мотора в действие“. Именно тази въртяща се тръба с ръкохватка по-късно става популярна като манивела, но в ръководството Автомобил това все още не е така. Там, явно с цел да се запомни максимално ясно как се манипулира с нея, тя е наречена ръкодръжка.

Интересен момент виждаме и при превода на онова, което означаваме с днешния автомобилен термин мотовилка (съставна част на двигателя с вътрешно горене). Като български термин е предложена и употребена няколко пъти думата сполучливата дума стебло (пак там: 15), а след нея в скоби е означен русизмът шатун. Тук съзираме стремежа на авторите да се превеждат и термини от по-близък, незападен език, който иначе е източник на голям брой непреведени и директно заети технически думи – а именно руският.

Доста интригуващ е и случаят с лагерите на колелата, и по-точно с плъзгащите се такива. Те са наименувани с крайно любопитното название лагери с гладки пурии 77. Според ,,Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век“  (1974)  пурия  е  ,,желязна  тръба  в  главината  на  колело,  о  която  се  трие  оста“ (Иванова 1974: 414). Със сигурност тази дума е била добре позната в речника на хората, занимаващи се с коли с животинска тяга, затова тя логично е пренесена в терминологичния апарат и на бензиновите автомобили. Това наблюдение още веднъж илюстрира как в света на техниката нищо не възниква от самосебе си, как всяко откритие по някакъв начин е свързано с предходните етапи в развитието на материалната  култура и                  как  човекът  е склонен   да  се      опростява   сложните нововъведения, прииждащи в живота му, като добавя към тях етикети от вече познати реалии.

Какъв извод може да се направи след този поглед към специфичния език на първата българска автомобилна книга?  Може ли тя да бъде четена с днешните  ни познания по авто-мото техника, в които боравим с наложилите се днес названия на части и процеси? Нашият отговор е – да, ако имаме поне основни познания по устройство, конструкция и работа на автомобила. Само по този начин ще съумеем, гледайки съседните изречения, да се досетим какво имат предвид Ст. Тафров и Л. Богданов под думи като пурия и яйове. В разгадаването им много би помогнал и опит в четенето на стари преводи на западна литература, защото в тях вече е бил направен опит да се предадат такива термини на български език.

Както беше посочено в началото, при съставянето на книгата ,,Автомобил“ Тафров и Богданов ползват преди всичко френскоезична техническа литература. Вследствие на това, когато създателите на ръководството не правят опит да преведат един термин, а просто го транскрибират, те ползват френската му форма (могат да седадат множество такива примери, като карбюратор, анбрейяж, диферансиялъ, кардан (Тафров, Богданов 1914: 175-6). Въз основа на това, интересно мнение е изказано от автомобилния историк Иван Колев, според когото книгата ,,утвърждава в българския език една специфична терминология, голяма част от която е валидна и днес“ (Колев 2011: 118). Подобен процес изглежда логичен, особено като се има предвид последвалата голяма читаемост  на първата българска автомобилна книга (цели  три преиздания до 1918 г.). Но все пак, преди със сигурност да изкажем позиция за приноса конкретно на книгата Автомобил към обогатяването на българския език с актуални и днес  технически  термини,  е  добре  щателно  да  прегледаме  печатаните  преди  1914 съвсем  не  малко  статии,  да  разберем  какъв  е  бил  техният  тираж  и  влияние,  да извършим  наблюдения  какви  точно  термини  са  използвани  там,  а  най-вече  –  да проучим кога един термин е употребен за първи път в българското печатно слово.

И накрая, нещо любопитно от последните страници на Автомобил. Както в наши дни, така и по времето на издаване на първата българска автомобилна книга широко разпространена форма на набиране на средства е било спонсорството от всевъзможни стопански организации. При издаваните през първите три-четири десетилетия на ХХ век книги се наблюдава стремежът, ако рекламите са много, те да бъдат разположени на няколко страници след главния четивен текст на книгата.

Ако сравним това с днешната практика рекламите на спонсора да ни заливат едва ли не още от първата корица, за да бъдат възможно най-видими и забележими, вероятно практиката на тогавашните  книгоиздатели  да  поместват  десетки  страници  рекламни  карета  след текста ще ни се стори на пръв поглед дори наивна – че кой ли би ги прегледал така! Да, но работилите по първата българска автомобилна книга не мислят по този начин. Те знаят, че който си купи това ръководство, ще го изчете от кора до кора не само като теория, а от чист практически интерес. И първият му въпрос след това ще бъде: а откъде да намеря всичко нужно за качествената поддръжка на автомобила ми, така прилежно обяснено в книгата?

На помощ идват дванадесетте страници всевъзможни реклами в ръководството от 1914, които, впрочем, не влизат в официално обявения брой от 174 прочитни страници + 2 съдържание (отбелязани с римски цифри).

Както е видно от представените илюстрации, рекламите са най-вече на българските представителства на известни чуждестранни производители на автомобили и автоаксесоари (напр. ,,каскети за автомобилисти“, ,,артикули за автомобилния спорт – гумени палта, гетри, ръкавици, шишета ,,Термос“).

Присъстват обаче и ,,Най-голямото предприятие за всякакви електрически инсталации“, реномираните пишещи машини ,,Адлер“, ,,Фонограф Патè“, мебели, театър, военна екипировка (,,сабли, портопей, пагони, темляци, шнурове“), ,,банкерска и представителска кантора“ и какво ли още не.

Според нас, за отбелязване е и използваното транскрибиране на рекламираните американски автомобили Studebaker според немския гласеж – Щудебакер (вероятно по инерция от популярната в България немска техническа литература).

Интерес предизвиква и рекламата на вносителя на американските автомобили ,,Овърленд“, ,,пригодени специално за нашите балкански пътища“. Подобно нещо е казано и в рекламата на продаваните от автокъща ,,Торпедо Палас“ София автомобили Brennabor – ,,Бренабор“ е автомобил, с който можете да пътувате по всички пътища и стръмнини в България, без да рискувате да останете насред пътя“. Като се замислим, и в днешни дни често се случва начинаещи шофьори да задават въпрос коя е най- подходящата ,,кола като за нашите пътища“. Някои неща по-трудно се променят…

*Освен ако не е посочено друго, всички цитати, указани страници в текста (стр …) и думи с курсив в настоящия доклад са от първата българска автомобилна книга, чието означение е: Тафров, Богданов 1914. Бел. ав.

Библиография

Колев 2011. Колев, Иван. История на автомобила в Царство България. София : ЕТ Хронограф – Иван Колев. 2011.

Тафров, Богданов 1914. Тафров, Ст., Л. Богданов. Автомобил. Пълно и подробно                    ръководство    за    изучване    устройството,    управлението,    ползуването, спазването и поправките му. София: Печ. Искра. 1914.

Каназирски-Верин 1996. Георги Каназирски-Верин. София преди 100 години. София : В. Люцканова. 1996.

Иванова 1974. Иванова, Ана (състав.). Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХIХ и ХХ век. София : БАН. 1974.

Уикипедия: Иван Богоров. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%91%D0%BE% D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2 (24.ІІІ.2018).

Вижте и изтеглете култовата Книга за всеки ден и всеки дом в Sandacite – Сандъците!

Днес е денят, в който ще се докоснете до една много известна книга, която с висока степен на сигурност можем да твърдим, че е присъстВУвала в дома Ви! Помните ли онази дебела домашна енциклопедия, в която (най-често) майките надзъртаха, за да почерпят идеи за нови рецепти, за подреждане на дома, за аранжиране на цветя или за кройка и шев? На същата книга напрегнато разгръщахме съдържанието, когато търсехме как да сменим реотана на скарата или как точно се манипулира с казан-пералнята?

Тази книга си има име. И то е ,,Книга за всеки ден и всеки дом”!

Поначало тази дебела тухла е книга от жанра домашна енциклопедия – от типа, от който съществува и в редица други страни – както от ,,соцблока”, така и западни. Но според нас тази, българската, е допълнително важна, защото тя преподава уроци по градски живот. Тъй като материалът в книгата е разчетен почти изцяло за апартаментни жилища, а много от ,,изневиделица огражданените” довчерашни селяни за първи път виждат такива, когато на мястото на къщите им с външни тоалетни са издигнати блокове с течаща топла вода, издаването на книгата-библия на домакинството се оказва пътеводител по градския начин на живот. Така например, едва ли можем да спорим, че за много българи електрическите перални от втората половина на 50-те са първите такива, които те са видели в живота си. Е, ,,Книгата” нагледно показва устройството им и как да си служим с тях! Същото се отнася и за всички други нови за тогавашните българи уреди, произвеждани от нашата електропромишленост, та дори и до радио и телевизор. Всичко е ново, начинът му на действие не е познат досега, затова е и нужно да бъде обяснено как работи, какво може да се прави с него и какво не може и не трябва – това е необходимо да знае потребителят, за да ползва устройството успешно. Друг пример – когато в България започва масово да се разпространява курортната култура – т.е. навикът да се пътува, за да се ходи на почивка, а не само за работа – дебелата домашна енциклопедия обяснява разликата между планински, морски и балнеологични курорти, какво представляват те, как се подбират, какво е важно да знаем, преди да ги посетим, и как да го направим…

СЪДЪРЖАНИЕ:

Следващите цели 4 страници са изцяло посветени на рецепти, затова ги пропускаме – не са особено нужни за един технически сайт като нашия. :) След това яденетата свършват и книгата продължава така:

Както виждаме от съдържанието (това е на изданието от 1967), над 20 големи страници са отделени на козметиката и грижата за женското здраве и красота, а над 30 – на физкултурата в домашна обстановка. Да не говорим пък за облеклото и грижата за здравето (има и глава за зъбите!)… Огромно количество страници (повече от половината) са ,,резервирани” на рецептурната част, в която има рецепти от обикновена салата, през сладолед, та до най-отбрани ястия, та чак и пример за меню по месеци.

Eто, например, какво ни казват и показват за жилището:

Това са варианти на детска и юношеска стая.

Не му е тук мястото да правим един по-обширен културологичен анализ на ,,Книга за всеки ден и всеки дом”, защото тази задача излиза от рамките на един сайт по история на техниката, какъвто нашият претендира да е. Най-малкото, съществуват някои интересни подробности около тази книга, които очакват своето изяснение – напр. фактът, че между 1971 и 1981 претърпява цели 4 (четири!) издания на руски език! (А за кого са били предназначени те? Може би за руснаците, пребиваващи в България? Не ни се предполага, че е била продавана зад граница, тъй като в СССР отдавна е била разпространена подобната ,,Энциклопедия домашнего хозяйства”… но пък кой знае. Ето Ви тема за размисъл!)

Печките Чайка 1 и първият модел на легендарните Мечта са подробно описани в книгата – как работят, какви са им повредите, как се ремонтират… явно с идеята всеки сам  да може да си ги поправи.

Нашето внимание към ,,Книгата” беше предизвикано главно от факта, че в нея са отразени много от старите български електроуреди, за които сме Ви разказвали на страниците на нашия сайт, но и от това, че тази книга с (отчасти) техническа насоченост е интересна и сега и смятаме, че огромното й влияние и силно разпространение в тогавашния бит заслужават тази статийка. В заключение на анализа, според нас може да се каже, че ,,Книга за всеки ден и всеки дом” преподава уроци по градски живот и предписва начини за повишаване цивилизационното равнище на някои от своите читатели… на онези, които са имали нужда от това.

Такаа… а сега да видим какво е положението с нейните издания.

Първото издание на ,,Книга за всеки ден и всеки дом” излиза през 1967 г. и без обложка изглежда така (а с обложка е показано на първата илюстрация):

(Нека да забележим, че поради високата степен на използваемост на книгата обложката и на трите й издания, които имат такава, много често се разкъсва и не доживява до наши дни. Затова  еистинска рядкост да срещнете тази домашна енциклопдия с обложка.)

И така, библиографските данни на първото издание от 1967 са следните:

КНИГА за всеки ден и за всеки дом : [Справочник] / Пенка Ив. Чолчева и др. – София : Техника, 1967. – 620 с. : с ил., 12 л. ил., 1 отд. л. кройки ; 25 см

Други авт. : В. Й. Ангелова, М. И. Календерова, Н. А. Джелепов, Д. Е. Джерахова, Е. И. Ненова, Г. Папазова-Антонова, Р. Г. Цанкова, С. В. Чортанова, Е. Б. Иванова, М. И. Георгиев, Л. А. Аврамов, З. С. Станков, К. А. Костов, М. М. Цолеевска, отбелязани на гърба на загл. с. – 52 080 тир

(Подв.) : 3,77 лв
64(03

Както виждаме, написана е от множество автори, което е логично, тъй като всеки отговаря за конкретен раздел и, така да се каже, се изявява в своя ресор.

В следващото издание материалът е разширен. Присъства нов раздел – ,,В помощ на сръчния домакин“ – който покрива описанието и напътствията за всякакви дейности, свързани с ремонт и поддръжка на жилището – инструменти, работа с тях, ВиК, боядисване, поддръжка на шевна машина, поправка и освежаване на мебели… Най-интересното за нас е, че е разширен и електротехническият раздел, в който, освен подробната част за всякакви домакински електроуреди, вече присъстват и подробни указания как да си изберем битова електроника –  радио, телевизор и магнетофон, какво място да подберем за тях, как да ги инсталираме и настроим…:

Между другото, показаният телевизор е Cristal за износ за Куба. :)

Виждаме, че за илюстрация на магнетофонната част пък е използван първият български ролков магнетофон Мелодия МК5. :)

В това издание има и допълнения към другите раздели на книгата, затова то е означено като ,,второ преработено и допълнено:

КНИГА за всеки ден и всеки дом : Домакинска енциклопедия / Пенка Ив. Чолчева и др. – 2. прераб. и доп. изд. – София : Техника, 1970. – 731 с. : с ил., 10 л. ил., 1 отд. л. прил. ; 25 см

Други авт. : С. В. Чортанова, В. Й. Ангелова, М. И. Календерова, Н. А. Джелепов, З. С. Станчев, М. Денчева, А. Белоречки, Д. Е. Джехарова, Е. И. Ненова, Г. Папазова-Антонова, Р. Г. Цанкова, М. И. Георгиев, Т. А. Катранушков, Л. А. Аврамов, К. А. Костов, М. М. Цолеевска, Н. Г. Илиева, посочени на гърба на загл. с. – 55 085 тир

(Подв.) : 3,85 лв

Без никакви промени следва изданието от 1973 г., което си е просто трето.

Такаа… а последната инкарнация по страниците на ,,Книгата” е от 1977 г., когато се прави нова преработка, която включва нови неща – допълнени са доста раздели (тъй като не са технически, не сме преглеждали точно кое е допълнено и кое с кое е заменено, ако има такова), но по отношение на техниката със сигурност можем да кажем, че промените са в следното:

• битовата техника вече е без примери – няма снимки, няма как да си служим с тази марка пералня или онзи модем печка/телевизор/радио, няма и снимки. Единственото изключение е при частта за хладилниците, където се казват няколко думи и се споменават ,,Мраз“
• електроглавата вече е озаглавена не ,,Електричеството навлиза в нашия дом“, а само ,,Електричеството в нашия дом“ – тоест, да разбираме, че за 10 години (от първото издание е) навлязло вече достатъчно?
• в нея вече са добавени параграфи като ,,Как да изведем допълнителен контакт“, ,,Как да монтираме осветително тяло“, ,,Грижи за електрическата инсталация“, които не присъстват в 1970 г.

Това е и причината това издание да бъде означено като ,,четвърто основно преработено” (виждате корицата му по-долу):

КНИГА за всеки ден и всеки дом : Домакинска енциклопедия / Хр. Т. Танчев-Болутов и др. – 4. осн. прераб. изд. – София : Техника, 1977. – 783 с. : с ил., 14 л. ил., 1 отд. л. прил. ; 25 см

Други авт. : М. И. Георгиев, Р. Г. Цанкова, Л. К. Хубев, Л. А. Маркова, В. Т. Антонов, Н. А. Вецова, М. Д. Денчева, К. А. Костов, В. Й. Ангелова, М. И. Календерова, Е. Б. Иванова, Т. А. Катранушков, Н. А. Джелепов, А. Д. Белоречки, П. И. Чолчева, П. Г. Миладинов, Н. Г. Илиева, М. М. Цолеевска, Л. А. Аврамов. – 1. изд. 1967. – 100 089 тир.; 80 089 екз. от тир. подв

3,42 лв
(Подв.) : 3,95 лв

Както виждаме, то е и изданието с най-голям тираж – над 100 000! – което е и причината тази версия да се намира най-много. Има го и с меки корици и лепилото му е сравнително добро – все още не се разпадат. :)

В периода между 1945 и 1990 г. в България са издавани и други такива книги (,,Книга за домакинята”, ,,Дом, семейство, бит”), но те съдържат по-малко разностранна информация от днешната ни героиня, макар че според нас може да се каже, че ,,Книга за домакинята” в по-късните си издания доста успешно я конкурира. Други по-технически ,,домашни“ книги са напр. ,,Домашен майстор“, ,,Знаете ли как?…“ в два тома, ,,Справочник на домашния майстор“, но те са доста по-късни – от 80-те.

Разбира се, домашни енциклопедии като ,,Книга за всеки ден и всеки дом“ са съществували у нас и преди 1945 г., като някои от тях са действително доста интересни от днешна гледна точка и на моменти забавни – напр. обикновено са разчетени за обитатели на селски къщи и рецептите им започват напр. така: ,,Вземете от курника една кокошка…” Но според нас, подробното съпоставително изследване на домашните енциклопедии в България е друга тема и то дори толкова подробна, че може да стане предмет на евентуална Ваша докторантура във Философския факултет, да речем… не се шегуваме! :)

Надяваме се пътешествието и обзорът по страниците на ,,Книга за всеки ден и всеки дом” да са Ви били интересни, да сте научили повече за една интересен детайл от тогавашния ни живот, а някои от Вас – да да се потопили в детски спомени. Даже и идея за бъдещо творчество Ви дадохме! А сега идва ред на нашия подарък за Вас – първото издание на ,,Книгата”, complete and unabridged, готово за изтегляне! Ето, четете от този линк ==> Книга за всеки ден и за всеки дом.pdf

До нови срещи! :)

В Сандъците – Sandacite качихме български учебник по радионавигация от 1943 г.! :)

Напоследък, благодарение на някои добре написани статии в Интернет и на активната издателската дейност, реабилитираща изключителни стари мемоари (напр. на родолюбивия сайт ,,Българска история“), ние имахме възможността да научим много информация за подвизите, извършени от българските летци въздушни асове. Това са достойните и смели люде, защитавали небето над България по време на терористичните англо-американски бомбардировки през зимата на 1943-4 г. Разбира се, има още споменни книги, които предстои да бъдат издадени в тази насока, но това е въпрос на бъдещи задачи, по които се работи и които. ще бъдат свършени.

Не по-малко интересно е обаче да проследим как се е осъществявало (поне част от) обучението на българските въздушни орли. Едно такова запознаване би доближило тези легендарни личности още повече до нас. Друго си е да разгърнем книгата, четена от летеца изтребител! За да помогне за това, е създадена и публикацията, която четете в момента.

Тази книга е първият български учебник по радионавигация. Предназначен е за летци пилоти от Въздушните на Негово величество войски на Царство България, както се вижда и от отпечатаните на корицата емблеми. Издаден е през 1943 г., а авторите му са кап. летец Димитър Караиванов и поручик летец П. Паяков. Предназначен е да бъде основна книга при подготовката на летците от Въздушните войски през онзи период.

Учебникът съдържа 143 стр. Изложението на материала започва от фундаменталните знания – употребявани съкращения в радионавигацията, видове електромагнитни вълни, как се използват различните по дължина радиовълни… Продължава се с антените, радиозасичането и подробностите около разнообразните ,,ефекти“. Следващите 4 глави са посветени на темите ,,Радионавигация с чуждо засичане“, ,,Радионавигация със собствено засичане“, ,,Кацане в лошо време“, радиодевиация и радионавигиране.

Книгата е с изключително практическа насоченост и е изпълнена с мнооого примери.

Ние я цифровизираме, защото смятаме, че е изключително интересно да видим какъв материал е залягал в подготовката на летците по онова време; мислим, че е забележително усещането да се докоснем до учебниците на онези смели въздушни орли, които са имали отговорността за въздушната сигурност на България тогава и са бранели небето над София по време на варварските англо-американски бомбардировки през зимата на 1943-4 г.

Учебника можете да изтеглите оттук ==> Д. Караиванов, П. Паяков – Радионавигация (1943).pdf

Надяваме се, че четенето му (или поне прелистването му, в случай че не се интересувате много от история на радионавигацията) все пак ще Ви е интересно! :) Поздрави от нас; когато пак намерим някакви интересни стари архиви, които си заслужават да бъдат цифровизирани, ще го сторим.

1929 г. – българско радиолюбителско списание Радио-вести

Радио-вести е третото поред българско списание за радиолюбители и ентусиасти на тема радио, след Радио Универс (1926 г., Плевен – излязло само в един двоен брой) и Радиолюбител (1927-1933), издавано в София с подзаглавие ,,Илюстровано научно-техническо списание за всекиго“.

В тази публикация решихме да Ви представим първите два броя на списание Радио-вести. Интересно е да се преглежда радиотехническата периодика в България отпреди официалното основаване на Радио София. 1929 г. е и годината на първия радиопредавател в България (60-ватов).

Заповядайте да изтеглите броевете. Те са от 8 и 15 септември 1929 г. Списанието е с подзаглавие Седмичник с програма ==>spisanie-radiovesti-1-2

Още двадесет броя на същото списание можете да изтеглите оттук ==> http://www.sandacite.bg/1929-%D0%BF%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%85%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%BE/