Разгледайте в Sandacite.BG нещо забележително – елегантен и интригуващ телевизор Sofia!

В миналото България е създавала телевизори не савмо с обикновения, типичен дизайн, който познаваме добре, но и по-различни модели, предназначени за търговски изложения и за износ в чужбина. Един такъв екземпляр ни попадна наскоро. Той е с много интересен според нас дизайн.

Става дума за този телевизор Sofia на снимките. Произведен е от около 1966 – 7 г. в Слаботоковия завод ,,Кл. Ворошилов“ в София. Апаратът е с надписи на английски и е замислен за износ – може би в страните от Северна Африка или Близкия Изток, за които България изнася през 1960-те и 70-те и други модели телевизори. Освен че друг наш телевизор с такава кутия не сме срещали, забелязвате, че тази Sofia притежава една много интересна подробност – вратичка, която затваря командния блок и се заключва и така до него не можеш да се допреш. Предполагаме, че това е своего рода ,,родителски контрол“, начин да се заключва предният панел от малки деца и въобще неоторизиран достъп. Това има логика, ако моделът е с някакво специално предназначение – напр. ако се гледа в детска градина, там учителят може да иска телевизорът да не се включва от децата без негово присъствие.

Веднъж ни бяха задали въпроса дали в българската техника има еквивалент на дизайна на компанията Apple. Ние лично не сме фенове на т.н. Apple-ски дизайн, да не говорим, че всъщност той е мноого заимстван от този на Braun от средата на миналия век. А дали е интересен дизайнът напр. на тази Sofia, дали е ,,еквивалентен по сила“ на ,,ябълковия“ и въобще на съвременните на този апарат западни модели – можем да съдим от следното. Когато изнесохме Sofia-та от входа, от който я взехме, и чакахме отдолу такси, до нас се приближи човек, който ни  заговори на английски, представи се, че е от Англия и ни запита дали този телевизор е български. Ние му потвърдихме, а той каза, че апаратът е много красив и поиска да се снима с него. Разбира се, го направихме, а накрая той ни зададе още няколко въпроса за Sofia-та и си отиде.

Тъй като сега размишляваме за дизайна, можем да предположим и за още една функция на вратичката – естетическа. Че тя служи да прикрие ,,грозните“ потенциометри, копчета и т.н., за да може телевизорът максимално да се слее с околните изящни и красиви мебели. Помислете, че подобен ефект на минимализиране на нещата около екрана дизайнерите търсят и днес – само погледнете някой телевизор от последните модели (2016 – 19) или смартфон от най-новите. При телевизорите стремежът е целият преден панел да бъде зает колкото се може повече само от екрана, а всички бутони, конектори и т.н. са изведени отзад, за да не са видими и да не ,,развалят картинката“. С всяка следваща година рамката около екрана ставаше все по-тънка и по-незабележима. При смартфоните е същото – още преди години стана тенденция рамката около екрана да се изтънява все повече, а на лицевия панел на сегашните модели виждаме само екран с много фина рамка – всички бутони, камери и датчици са скрити под екрана и се задействат от него, защото така 1) нищо не дразни окото, а и 2) така екранът става възможно най-голям. Всичко, нарушаващо изчистения и хармоничен вид, се избягва и щом се появи технологична възможност някак да се скрие и покрие, това се прави.

Със сигурност тази Sofia е много интересна находка и една гордост за нашата колекция от стара българска техника! Ето тук можете да видите други от най-ценните ни експонати:

Първите БГ телефони. История на телефона в Царство България

See more

В Sandacite.BG набарахме неизвестни стари български колони и не само!

Днес отново е на ред информация за стари и редки български устройства, които трудно можем да намерим по традиционните начини и да ги хванем в ръцете си, главно поради тяхната малка разпространеност. Става дума за добавъчни акустични кутии (колони), предвидени да се включват към лампови стереорадиоприемници, за да увеличат качеството на звуковъзпроизвеждането. Всяка от тези колони представлява дървено устройство с говорители в него, което се включва в приемника чрез кабел.

Едната от тези външни колони е т.н. КЗ (демек ,,колона звукова“), която виждате на горната снимка. Озвучителното тяло е хоризонтално оформено и съдържа в себе си два говорителя  – един 3-ватов и един 1-ватов:

А другата – ВК, съоръжена само с един 3-ватов високоговорител:

 

Освен това през 60-те България е произвеждала и следното интересно аудиоустройство, което вероятно ще допадне на изкушените от качествения звук – това е т.н. стереобаланс ти СБ. Той е предназначен да се включва към всеки от нашите стереофонични радиоприемници и да регулира нивото на възпроизвеждането за всеки двата звукови канала. Снабден е с достатъчно дълъг кабел и специален куплунг за включване. :) Но все още нямаме негова снимка. :(

Досега обаче не сме намирали на живо някоя от тези колони, нито стерeобаланса. Те са произвеждани в софийския Слаботоков завод ,,Климент Ворошилов“ в началото на 60-те, защото фигурират в негов каталог от 1964 г. Той ни беше предоставен от един стар служител в предприятието.

А ето тук и една по-съвременна българска звукова колона, произведена и в друг град:

Българска звукова колона Респром КЗ-25 + схема и описание

See more

Повредата не е във вашия телевизор!

Днешната публикация ще ни върне директно 40 и кусур години назад. Нейната тема е качеството на българските телевизори от онзи период и по-точно – кои са най-честите повреди в тях, как се решават, как се търсят виновните и какво се прави в случаи на масови повреди на един и същ модел телевизори. Сигурни сме, че ще Ви бъде интересно. Приятно четене!

,,Много по-смело си взех жена, отколкото те­левизор. Знаете защо — телевизорът по-рано показва капризите си. Един техник, като го въртя-въртя по масата, хвърли му капака и от­сече:

— Такива апарати в завода дават като на­казание на най калпавите работници!

Това е лъжа. В Слаботоковия завод Кли­мент Ворошилов няма калпави работници. В такова реномирано предприятие с дългого­дишни традиции и опит професионалното отношение към работата — прецизността, техническият прогрес и високото качество — харак­теризират заводския почерк.

Истина е обаче и това, че от „двойката“ дълго не можеха да се отърват. Не че кон­струкциите бяха лоши или параметрите на изделието не отговаряха на съвременните изисквания за телевизора, не! Само заради многото рекламации е така. Като че ли под бича на някакво проклятие тъй добрите в за­вода апарати скоро започват да дефектират, често даже без да дочакат купувачите си. Това е потвърдила и една най-случайна проверка, направена в складовете на окръжно стопанско предприятие „Търговия на едро“ в Търгови­ще: имало всичко 780 телевизора, произведе­ни във „Ворошилов“ и 135 от тях не работели. А тази проверка не е единствената. И не е изключение.

В търсене на достойния отговор

С друг такъв случай не мога да се похваля — да кажа на директор, че идвам при него, защото предприятието има много рекламации, и той да ми каже „Добре дошъл!“ Затова се заклех да внимавам. А Иван Михайлов, заместник-директорът по техническите въпроси на заво­да, ме покани приветливо на масата и макар че телефоните му даваха толкова възможности да се измъкне, той не използва нито една.

— Знаете ли колко бе обиден колективът на тази „двойка“ — започна той. — Защото е по наследство: заради рекламациите за „Мизия“ и „Мургаш“, които тогава се компрометираха и ги спряхме. Сега се съдим с кюстендилския завод и той ще плати загубите — над 300 000 лева ни струват техните интегрални схеми! Но моралните загуби кой ще ни плати, престижа?

Това било преди няколко години. Прехвър­лили производството на интегралните схеми от Ботевград в Кюстендил и станало чудо: пристигали нормални схеми, входящият контрол не засичал никакви дефекти, монтирали ги, апаратът работел добре и първите осемнайсет часа. че и цялото денонощие… Раз­писвали паспортите на телевизорите и ги пре­давали на търговията, без да подозират дори, че съвсем скоро звукът ще почне да „гьгне“ и качеството на приемането въобще ще се вло­ши. Клиентите започнали походите си към сервизите, сервизите надали вой, вестниците се чудели какво да правят с получените писма на отчаяните зрители… Измерили пак току-що получените схеми нормални! Но отделили няколко настрани — след време дефектите се проявили от стареенето. Наложило се да спрат работа — страшно сътресение за завода! — и бързо да разпратят рейдови бригади от специалисти по всички окръзи. Оттогава се гледа с подозрение на „Ворошилов“.

Най-достойният отговор в такъв случай е: чувствително да се подобри качеството на новите изделия. Затова Слаботоковият завод е едно от тринадесетте предприятия, които от ноември 1976 пробно внедриха комплексната система за управление на качеството. На всички работници и низови ръководители обясни ли, че това вече е борба за високо качество върху основата на стандартизацията. Не на определен норматив-инструкция трябва да от­говаря изделието и отделните му възли, а на стандартизационен документ, който има значението на закон и неизпълнението му се на казва съответно по закон! Засега в завода са утвърдени 30 такива „закона^–и по тях експе­риментално се работи още от юли 1976.

— Аз съм главен отговорник по внедрява­нето на тая система и затова доста почетох съветска литература — усмихна се Иван Михайлов. — Мисля, че вече я познавам добре и за­това ще споделя мнение за няколко недоста­тъка в приложението й у нас. Първият е, че тя почива на стимула ..добра работа — високо за­плащане“, а на практика това може да се при­ложи само за производствениците — как тога ва ще спечелим и конструктора за това високо качество? Можем само да го накажем с пони­жение, но заплатата му е еднаква и ако работи добре, и ако само отчита работа. А в Съвет­ския съюз се дава и премия за качествена ра­бота, има предвидено специално „перо“. Вто­ро: високото качество не зависи само от р ботника, защото и той все повече е зависим от апаратурата. А нашата е морално остаряла, че и се поврежда лесно. Докато я оправи, се на трупва много продукция, която после същите хора трябва да окачествят за много по малко време. Това значи, че самото внедряване на си­стемата изисква известни капитални вложе­ния. Трети проблем, който дано нн тормози са­мо на този етап, е, че сме кооперирани е петде­сет предприятия и ако те не ни дават качествени материали, нашето качество също пропада. Поне техният изходящ контрол трябва да работи по нашата система…

Иван Михайлов се оправи набързо с побесне­лия вече телефон и продължи:

— И оше едно — тази система се внедрява само в заводите-производители, а институ­тите остават настрана. Как ще произвеждаш качествено, ако изделието не е „направено“ още в техническата документация?! Имахме една голяма разправия с нашите „София 11“: сбъркали нещо в документацията, ние се запа­сихме с материали и се подготвихме за рабо­та, а те тогава се сетиха да нанасят промени…

Като говорим за качество, ние разбираме оная съвкупност от свойства на изделието, които задоволяват определена потребност на определен етап от време и при определени раз­ходи. Прецизността вече е, както се казва, „по­вече от необходима“ — разговаряме с Леонид Петрински, заместник-началник на отдела за технически контрол в завода. Правилно сте за­белязали, че пред името му няма „инж.“ — той е завършил математика. И задачата му е ма­тематическа — пресмята вероятността да се случи повреда в телевизора ни примерно за 1500 часа работа. Наш човек — нашите инте­реси защищава! И престижа на завода! Върху вратата на лабораторията му има само една дума — „Надеждност“. Затова я намерих труд­но от натъпканите из коридорите телевизори — сякаш цялата администрация се бе зази­дала зад тях. Те са „таблото“ за преизпълне­ние на плана — наднорменото търговците не вземат, защото и без това складовете им са препълнени /въпреки „новите цени“ от това лято/.

— Ами като хората гледат още „Оперите“ и „Кристалите“! — докривя му на Петрински. — Ние и на транзистори минахме, и на интегрални схеми, а те се греят още на ламповите…

Около него тихо бучаха трийсетина телеви­зора с по една нерешена „кръстословица“ на екрана. Всеки ден оттук „изписват“ най-ста­рите пет, а на тяхно място вземат нови слу­чайни „пациенти“. Цяла седмица, по 18 часа напрекъсната работа в денонощието, при мак­симално напрежение и максимално допусти­ма температура — така най-бързо излизат де­фектите. Това е оперативна проверка, която Петрински провежда непрекъснато /свръх задължителните две ежегодни/ за средно вре­ме на безотказна работа. Защото качеството наистина е проблем, а отделът трябва да по­могне.

Ако някога сте обичали една работа истин­ски и се гордеете с професията си, ще разбере­те Леонид Петрински. Слабите токове са били най-силната му младежка мечта и даже уни­верситетът не го е разубедил. Започнал в за вода като настройчик на радиоприемници — всичките радиошкафове на „Ворошилов“ са „одухотворени“ от него! После работил към отдела на птавния конструктор в бригада „Мо­дели, мостри и експонати“, където се правели прототипите на новите изделия. Ех, какво вре­ме е било — хвърли апарата през прозореца и той пак ше проработи! И че сега не е съвсем така, му тежи. Хванал се стъпка по стъпка да изследва защо толкова добри телевизори скоро вече не са чак толкова добри. И тогава извел „теоремата“: щом изискванията за ка­чеството на градивните елементи са по-малки от изискванията за качеството на изделието, в което са включени, тс високите изисквания към цялото изделие са фантасмагория! Каза­но на прост език, това приблизително означа­ва, че ако строиш кораб с гнили дъски, по-ве­роятно е да идеш при рибите, отколкото на другия бряг. А доказателството? Преписал Петрински изискванията за средно време на безотказна работа поотделно за всички, вло­жени в телевизора, градивни елементи: според средноевропейските значения за тяхната на­деждност и според нормите за нашите произ­водства. Шапката му хвръкнала — за нашите  кондензатори например изискванията били около 100 пъти по-ниски, за транзисторите ни – 200 пъти! Хубаво е, че ги правят по-добри поне, иначе, като изчислил надеждността на телевизора с градивни елементи според сре­дноевропейските изисквания, излязло, че с повече от двайсет пъти апаратът надскачал вероятната си теоретическа надеждност с елементи по нашите изисквания. А и телеви­зорите трябва да са на световно ниво. Нещо повече — „София 21“ претендира за „К“…

Сега вече разбираме Михайлов — петдесет предприятия отговарят за качеството на едно с изделие и едно предприятие страда даже само ₍ поради некоректността, посредствеността или безотговорността на петдесет други. Затова, когато държим за професионализъм в работата и с него свързваме „световното ниво“, трябва да си даваме сметка, че това е комплексен проблем и само с напъните на отделни пред- £ приятия много не ще постигнем. Рекламация та приравнява — за нея 50 е равно на едно. И обратното“.

Христо Буковски, сп. Отечество 23-1976.

В новото от Sandacite.BG ще видим какво е КИТУ и как улеснява производството на телевизори в България.

Ако за телевизионните приемници да попаднат в рая означава да отидат в домовете на хората, то безспорно чистилището за тях ще бъде конвейерът, на който се извършва последната и най-отговорна проверка на работата им. Това е било важна задача в българските заводи за телевизори.

Ние в нашия сайт говорим най-вече за крайни продукти, но нека да споменем, че при производството на телевизори контролът на качеството се прави непрекъснато в продължение на целия технологичен процес. Проверява се и работата на всеки възел или блок, преди да постъпят за монтаж. Накрая готовият и вече работещ телевизор попада на конвейера за окончателна настройка и проверка — минава през „чистлището“. Тук главна законодателна и пазителка на качеството е контролно-изпитателната телевизионна уредба или както всички я наричат накратко: КИТУ. Тя представлява един имитатор на национален предавател и работи по всички канали от приетия за страната тв стандарт OIRT. От КИТУ до конвейера за настройка се изпращат (по магистрални коаксиални линии) високочестотни сигнали, които носят в зашифрован вид изпитателните програми, необходими за проверката на телевизионните приемници.

Ето и някои от по-важните проверки, които се правят в този етап.

Една от тях е оценката на резолюцията, разрешаващата способност — най-малкото разстояние, на което могат да бъдат разположени две черно-бели (тогава!) точки, без да се възприемат като една. Резолюцията е показател за детайлността на образа. Нейната оценка се извършва с помощта на набор от клиновидни или успоредни линии, които са включени в изпитателната таблица, предавана от КИТУ.

Градацията на яркостта от черно до бяло е също твърде важна за доброто качество на образа. Проверката й се извършва по елементи с различна яркост, които са. включени в таблицата.

Навярно знаете, че „моливът“, с който се изписва изображението върху екрана, е тънък електронен лъч. С помощта на електромагнитна отклоняваща система лъчът се заставя да се движи хоризонтално отляво надясно, докато изпише реда, след това да се премести надолу и да започне изписването на следващия ред и така нататък. От неизправности, свързани с управлението на лъча, могат да се получат два вида изкривявания, които се проявяват по еднакъв начин: кръгът се превръща в круша, пъпеш или някаква неназоваема фигура, квадратът — в правоъгълник, ромб и прочие. Първият вид изкривявания се дължат на производствени дефекти и лошо монтиране на отклонителния блок, вторите — наречени нелинейни — се предизвикват от променливия ток, захранващ отклонителната система. Този ток има по-особени свойства. Кривата, по която се изменя, не е плавна, подобна на вълна синусоида, а трионообразна. Когато „зъбите“ на трионообразния ток са „изхабени“ — с една дума, нямат необходимата форма — се получават и нелинейните изкривявания. Разбира се, при настройката всички тези дефекти се отстраняват. За целта КИТУ предава специална таблица — квадратна мрежа, формирана по електронен път. Електронният лъч може да причини още една неприятност — когато не е добре фокусиран там, където пада върху екрана, ще се получи не малка точка, а широко размазано петно. Ако този дефект не бъде отстранен, образът губи своята яснота и контраст.

Качеството на телевизионното изображение се регламентира от съответните стандарти на различните страни. В България през 1969 г. се работи по OIRT — телевизионен стандарт на страните от Източна Европа и СССР. До 1968 г.  внесената малко преди това от Съветския съюз КИТУ за стандарта OIRT задоволява нуждите на нашето производство. Но нарасналите възможности на Слаботоковия завод ,,Ворошилов“„ в София и достигнатото високо качество на българските телевизори правят реално проникването им на пазарите в страни, където се използват други стандарти. Дотогава България е изнасяла успешно телевизори за Близкия Изток, Куба и Северна Африка, но в края на 60-те възниква нуждата да се организира производството на телевизионни приемници по другите два най- разпространени стандарта: CCIR (западноевропейски стандарт) и FCC (тогавашния американски стандарт). За новото производство трябва да се внесе и КИТУ, работеща по тези два стандарта.

От направените проучвания в завода разбират, че западногерманската компания „Роде-Шварц“ може да внесе апаратура, работеща само по стандарта FCC, срещу ,,скромната“ сума от 250 000 долара. Тук трябва да се прибавят и значителните разходи за заплащане на специалистите от фирмата, които ще пуснат апаратурата в действие. Равносметката е – ,,излиза ни скъпичко, а въпросът се решава само наполовина“.

Именно в този момент постъпва и едно друго предложение — апаратурата да бъде конструирана и изработена в Слаботоковия завод от негова т.н. бригада за технически прогрес. Трябва да се признае, че ръководството на завода се изправя пред труден проблем. От една страна стои известна и реномирана компания, която обаче иска твърде много пари, а от другата страна — български колектив, значително по-скромен в претенциите си, но пък без реноме зад гърба си.

Много дълго е да описваме всички перипетии, затова ще Ви запознаем само с резултата, защото той е важен: само за година и половина ,,бригадата за технически прогрес“, съставена от 18 души  и ръководена от инж Николай Коралов, конструира, изработва, изпитва и внедрява в експлоатацията КИТУ, работеща и по двата стандарта CCIR и FCC! Качеството на апаратурата е отлично, а работата й задоволява най-високите изисквания. Приятно впечатление прави и добрият за времето си външен вид. Що се отнася до цената, то окончателно тя е само 53 400 тогавашни лева! Печатна грешка няма (макар че често правим такива). Икономическият ефект пък се равнява на 668 000 валутни лева.

Зад този успех не стоят някакви загадки или тайни. В целия свят уникални апаратури, подобни на КИТУ се изработват в единични бройки. Тук не може да се приложат методите на поточното производство, а обратното — дялът на конструкторския труд и работите, извършвани на ръка, е почти 100 процента. Следователно, щом една апаратура ще се изработва на ръка, това можем да сторим и ние у нас. Проблемът се заключава само в качеството на проектно-конструкторската работа, т. е. въпросът опира в творческите възможности на българските специалисти: инженери, конструктори, технолози, а именно в тази област и по това време България е достатъчно силна. Нашата техническа интелигенция с редицата си постижения на световно ниво още тогава е доказала, че успешно може да се състезава със специалистите от най-напредналите страни. За акад. Георги Наджаков сте чели, нали?

В конкретния случай има и две щастливи обстоятелства: инж. Николай Коралов още със своята дипломна работа започва да решава твърде сложните проблеми, свързани с формирането на изпитателни изображения по електронен път; и второ, ръководството на завода не се е побояло, че участващите в бригадата „ще вземат много пари“ и правилно е използвало възможностите за материално стимулиране. Резултатите убедително потвърждават правилността на такава позиция.

Контролно-изпитателната телевизионна уредба се използва от 1969 г. нататък в Слаботоковия завод Климент Ворошилов София. Тогава вече произведена и първата серия телевизионни приемници по стандарта CCIR. Производствените мощности на завода са били в готовност да изработят и втора КИТУ, ако настане нужда от нея.

Първият български радиошкаф – Хармония РШМ 60 + описание

Това е нещо наистина забележително!

През 1960 г. СЗ Кл. Ворошилов София измисля да вгради шасито на суперхетеродинния радиоприемник Концерт в масивна и тежка кутия и да добави към него грамофонно шаси Супрафон. Разширен е и акустичният агрегат и хоп – получава се РадиоШкаф Музикален Хармония.

Производството започва през 1960 г., та заради това и 60-ката в името. Ние обаче сме на алтернативно мнени и смятаме, че това число има още 2 значения – стойността в килограми и цената в левове :D

Това е, когато капакът е затворен. След неговото отваряне се открива изглед към скалата и грамофона.

Лампи: ECH81, ECC85, EF89, EABC80, ECC83, EL84, EL84, EZ81

Пуш-пул крайно стъпало, като на Концерт.

И с капака отзад:

 

Описание от сп. РТЕ, бр. 6-1960:

[1961] В Слаботоковия завод в София

Днес ще надникнем в Слаботоковия завод Климент Ворошилов в София, за да разгледаме два кадъра от производството на български телевизори.

Горната снимка изобразява момент от монтажа на елементи върху шаси на първия български телевизор Опера 1. В тези години мъжете извършват повече конструкторската и настроечната работа в производството на битова електроника, а жените се занимават с този непосредствен монтаж, явно защото е било преценено, че по-добре им се удава ,,пипкавата“ част от работата. Това е било така още преди 1944 – 5 г. – запазени са напр. снимки от производството на радиоприемники в бургаската фабрика ,,Тулан“ на инж. Светозар Пренеров, където трудът е разпределен по същия начин и пак така дами монтират електронни елементи по шаситата.

Ето и една маалко по-късна снимка – вероятно е от 1962 – 3 г., на която пък работници настройчици доизкусуряват втория български телевизор Опера 2 на поточната линия. Забележителното в случая е, че тази снимка ни я пратиха от германски сайт, което ясно говори, че историята на българската техника може да стане интересна и зад граница – това зависи само от нашето умение да я разказваме:

А тук вече сме в 1967 г., когато старателна монтажничка се труди над телевизор Пирин. :)

Става дума за почти всички черно-бели телевизори произвеждани в България от 1965 г. до втората половина на 70-те г. Наричат се така заради факта, че тяхната търговска марка е име на град, планина, река, местност и т.н. По този начин в десетина-петнадесет търговски марки е вместена почти цялата българска география.

Ето например Бузлуджа 47 – доста рядък модел от 1966 г.:

Групирани по схемни типове, тези телевизори почти не се различават. Те се подразделят на 3-4 изделийни ,,семейства“.

Ние сме се постарали да ги подредим именно по схемен тип, посочвайки всички представители на изделийното семейство, от най-стария до най-новия.

Приятно четене и разглеждане – https://www.sandacite.bg/forum/viewtopic.php?f=19&t=1653